Меган Абът
Краят на всичко (2)

2

Май е, последният месец в прогимназията, и Иви, моята най-добра приятелка, е седнала на масата за прегледи на сестра Станг, леденостудена маса, от която ми замръзват зъбите само като я погледна.

— Боли ли? — питам аз, а сестра Станг ме поглежда ядосано. Тя държи плик с лед над лявото око на Иви.

— Имаш само две очи — заявява сестрата и чуква Иви с пръст между веждите. — Как може да забиеш стика там!

— Сестра й го заби — пояснявам аз и се усмихвам на Иви под вдигнатата ръка на сестрата.

— За малко да вкарам гол — казва Иви с насълзени очи. — Тя нямаше избор.

Дъсти ни показваше разни хватки. Звездата на гимназията и богинята на „Зелените келти“ ни подготвяше за август, за първите пробни гимназиални мачове. Дръпна ни за клечестите ръце и заяви: „Парцалени кукли, колко години загубихте да тичате след футболната топка!“ С високо вдигната брадичка и ръка на хълбока обяви, че е дошло време да се извисим до единствения истински спорт, носещ много по-голяма слава — хокей на трева.

Бих направила всичко, което Дъсти заповядаше. Оставях я да ни мъчи колкото иска. Дори когато бяхме толкова изтощени, че ни призляваше от умора и горещина, това нямаше значение, защото бяхме с нея, а ние искахме да бъдем само с нея. Тъкмо да припаднеш, вдигаш очи и я виждаш — сияйно лице, което ти казва без думи: „Можеш и по-добре, нали?“ И веднага можеш.

— Защо не си пазите очите? — възмущава се сестра Станг. — Трябва да носите защитни очила.

— Ние само се закачахме — оправдава се Иви и изплюва протектора на зъбите, който е опръскан с кръв.

— Я чакай! — повишава тон сестрата, хвърля ми плика с лед и се взира в устата на Иви. Пъха пръсти и търси нещо.

— Прехапах си езика — избоботва Иви. — Прехапах го. Струйка кръв потича по брадичката й и на мен ми се завива свят. Поглеждам протектора, разцепен е надве.

— Подай ми иглата и конеца — нарежда сестрата.

 

 

Вървим към къщи, Иви се навежда към мен, плези се и тъничката марля почти ме гъделичка. Безмилостно навира език в лицето ми. Обичаме да имаме бойни рани. Да ни бяхте видели, когато си изкълчих ръката, падайки от върха на старата ръждива пързалка в парка „Рабит“!

— Баща ти много ще се ядоса на Дъсти — казвам аз.

Стържа по тротоара със стика, което не трябва да правя, но звукът ми харесва.

— Надали — фъфли Иви. — Това е част от играта.

Пред очите ми е Дъсти, с буйна къдрава коса и вратарска маска, килната небрежно над челото: „Хайде, малчо, покажи какво можеш!“

— Не разбираш играта — продължава Иви.

— Ти не знаеш повече от мен, мамасита — заявявам аз и подръпвам марлята върху изплезения й език.

Спираме пред дома й. Коли няма, къщата е тъмна. Такива моменти не бива да бъдат пропускани, никога.

— Искаш ли да отидем до „Пери“? — пита Иви и дръпва марлята. Виждам хиксчетата на конеца. Едно, две, три, четири. По едно за всеки остър зъб.

 

 

Бяла от край до край като ванилов крем, с навес на райета в ментолово зелено, сладкарница „Пери“ е мястото, което съучениците ни посещават редовно. Когато влезем в гимназията през есента, ще ходим в ресторант „Рам Хорн“. Там ходи брат ми Тед — всичко е по-скъпо от пет долара, няма високи столчета, на които можеш да се въртиш, а светлината е приглушена като за възрастни.

Ям „Орео“ сънди и облизвам полепналите бисквитки от зъбите си. Иви се е съсредоточила върху любимия си фъстъчен сънди — за него ти дават дълга лъжица, та да можеш да обереш фъстъченото масло, полепнало по тясното дъно. Тя пъха лъжицата навътре в устата си, за да избегне шевовете.

Няколко момчета, наши съученици, подпират барплота, бутат и обръщат поставките със сламки, блъскат се и преливат от енергия. Смехът им, магарешко цвилене, оглася сладкарницата.

Джед ни забелязва и започва да ни замеря с хартиени топчета от обвивките на сламките. Нямам търпение да си тръгнем по-бързо. Ала Иви, с бретон над очите, поклаща глава. Отмятам бретона и виждам как синината на лицето й започва да става по-тъмна. Въртя се на стола, а виниловата седалка гъделичка краката ми. Джед е рус, къдрокос, с гърбичка на носа. Преди време беше дръпнал шортите на Иви в часа по физическо. Тя ми каза, че пръстите му докоснали кожата й.

Не реагираме и Джед не може да се стърпи, тръгва с провлачени стъпки към нас, а аз се опитвам да уловя погледа на Иви. Бретонът покрива очите й, а тя гребе пухкавата сметана. Забелязвам, че поруменява, което значи, че е видяла Джед.

Завитият връх на езика й се подава от ъгълчето на устата.

— Здравейте — казва Джед с ръце в джобовете и накланя глава.

— Здрасти — отговарям аз и сритвам лекичко Иви.

Джед мълчи, после протяга възлести пръсти, топва ги в съндито на Иви и загребва от лепкавия сладолед. Усмихва се хитро, пъхва карамелени пръсти в устата си и премлясква.

Тя го гледа, гледам го и аз и усещам как се впрягам, но се опитвам да се успокоя, тъй като не е моя работа, това засяга Иви, а не съм сигурна какво се таи в тъмните й очи.

Тя не реагира, поглежда ме и пита искам ли да тръгваме. Отговарям, че да. Иви е спокойна, уравновесена, взема нещата си и двете се понасяме към вратата.

Джед естествено ни следва и подхвърля момчешки закачки: „Ей, момичета, не обичаме да черпим, а? Защо не оближете пръстите ми?“

Другите момчета ни гледат. Иви върви с раницата на гърба, но на мен ми писва. До нас е старият мочурлив фонтан, от който дечурлигата вадят слузести монети. Оставям чантата си на земята, загребвам от калта и я хвърлям по Джед. Момчетата се смеят с цяло гърло, а Джед, целият във вода и тиня, пощурява.

Той и без това сам си го търсеше, всичките това искат.

Джед ме сграбчва за кръста и имам чувството, че ще ми счупи ребрата, а мократа му коса докосва приятно врата ми и ме гъделичка. Децата се смеят и врещят. След миг успявам да се откопча, залитам и оправям смъкнатата презрамка на сутиена си.

Преди да се обърна към Иви, Джед я сграбчва и я влачи до фонтана. Боричкат се под кафявия чучур, Иви рита, удря силно изхвръкналите му ребра с лакти и се измъква от луничавите му ръце.

Залита назад с просмукана от калната вода жълта фланелка.

Гледката преобръща играта. Джед не може да отлепи очи.

Иви не прикрива очертаните си малки гърди. Искам аз да ги прикрия, тези наболи зърна. Усещам как пламвам и навеждам глава. Иде ми да скръстя ръце пред своите гърди. Засмивам се малко истерично.

Иви слага ръце на кръста си и гневно гледа Джед с присвити очи. Прилепналата фланелка се опъва още повече.

Смея се с ръка на лицето.

 

 

— Момчетата си падат по нея — заяви Иви.

Сгушени в леглото й късно една нощ, одумвахме Дъсти. Обичаме да говорим за нея, да правим догадки, докато съвсем се оплетем. Какво ще стане, ако Беки Хоуд реши да й отнеме капитанството на отбора? Дали е истина онова за господин Дъглас, учителя по физика с издаденото чене? Дали наистина е казал, че няма по-добър пример за сублимната поезия на хидравликата от пристъпващата по коридора Дъсти?

— Боби Торнхил седи в колата си на улицата — каза Иви. — Мисли, че никой не го вижда. Струва ми се ненормално.

— Май да.

Боби Торнхил е първенецът по бягане, с развят черен бретон и пъстри очи, които върти насам-натам, докато скорострелните му крака удрят по пистата.

— И какво прави в колата? — попитах предпазливо аз. — Върши ли нещо?

— Вероятно да.

— О! — възкликнах аз сконфузено и дъхът ми секна.

Боби в колата на техните, с дървесно зелено спортно яке с кадифена подплата, седи и съзерцава прозореца на Дъсти, закачливите й пердета и палавата й женственост.

Сигурно за него това е чудо, пердетата и процеждащата се през тях розова светлина. Полъхът на Дъсти. Едва доловима въздишка. Чувството го обладава, напира в него и той може, може да…

Мисълта идва и ме напуска, преди да я осъзная, знам за това, знам за това…

Лежа, заслушана в бързото дишане на Иви.

 

 

Та както ви казах, аз съм на тринайсет, имам меки трапчинки над коленете и всяка вечер лежа с пъхнати между краката ръце и се питам за разни неща, питам се и се чудя, усещам топлина и напрежение и ако реша, мога с тази бомба в мен да накарам света да избухне и да ме разбие на късчета.

Има момчета и момчета, но мен това не ме тревожи, защото не ме вълнува грубостта на такива като Брад Немет, който се опита да ме придърпа в скута си на купона у Тара Лийри, та шортите ми се повдигнаха и усетих джинсите му под бедрата си, както и особения му поглед близо до лицето си.

— Отърка се в теб, като че ли е на скаутски лагер — заяви Иви по-късно. — С надеждата да запали огъня и да му дадат значка за заслуги.

Иви ги приказваше ей такива и всичко изведнъж ставаше по-весело. Прихвахме да се смеем, а момчетата не обичат, когато момичетата им се смеят.

— Все едно да триеш гума на молив, докато я изтриеш — добави тя. — Щеше да те трие, докато стигне до метала.

Онази вечер докоснах меката част на бедрата си, розова и палеща, чувствителна като ново зараснала кожа. Усетих тръпки.

Стряскам се и се събуждам, свивайки конвулсивно крака. Може би трясък от врата на кола, гръмотевица, миеща мечка сред тенекиените кутии в боклука, фойерверк. Измъквам крака от усуканите чаршафи и се заслушвам, но не чувам нищо, освен успокоителната тишина на спящата къща. Чувството на самотност и обърканост, когато всички са потънали в някакъв кадифен блажен мир, ала не и ти.

Шината на зъбите ме гъделичка, лежа и гледам белите петна на корковото табло на вратата във формата на футболна топка.

Само след няколко секунди си спомням съня, който ме е събудил:

Иви лежи на пода до моето легло в спалния си чувал — тъмнорозов като начервени устни. Устата й е пълна с туфи памук, сякаш извадени от шише с аспирин. Върти тъмни очи и протяга трепереща загоряла кокалеста ръка, а памукът хвърчи от устата й. Не мога да разбера смее ли се. Май че да, може би сме си казали нещо смешно и аз също трябва да се смея, но чувам само странни, блеещи звуци и не мога да се съсредоточа.

Дърпа ме силно за глезена, пръстите й са изкривени, очите уголемени и втрещени, тя шепти, сякаш гледаме филм на ужасите с остри триони и бляскави сатъри, и сърцето ми се вледенява. „Сега ли? Сега ли?“

Сънят е съвсем ясен и аз сядам, опитвам се да се отърся от лошото чувство, но не мога. Това лице, горещата ръка на Иви, стиснала крака ми, още сънувам. Броя три пъти до десет, както когато бях дете и небето гърмеше и святкаше. Винаги помага, ще помогне и сега.

Докато заспивам, чувам мама да бърбори нещо, а после гласът й се извисява в дълга въздишка.

Онова странно чувство отново се появява — сякаш нещата отново са тръгнали по крив път, докато съм спяла. Мама не е говорила нощем по телефона от времето на безкрайните крясъци покрай развода. Гласът й тогава беше отчаян, настоятелен, чуваха се ридания и скърцащи зъби.

Сега обаче е закачлив, примесен с палав смях.

Имам чувството, че е отвън, и си спомням как я намерих в двора, когато татко ни напусна — притиснала телефона до ухото си, тя плачеше до стария дъб, ридаеше безнадеждно, скрила с ръка лицето си.

Чувам по-дебел глас и разбирам. Тя не говори по телефона. С нея има мъж. Брат ми Тед ги видял от прозореца на стаята си. Каза ми на другия ден. Мъжът бил доктор Ейкън.

Има халка, добави Тед.

Винаги идва късно и никога не влиза вътре. Седят на верандата и пият уиски с лимон, той потрива лице и повтаря ли, повтаря: „Трябва да се прибирам, Даян, трябва да се прибирам.“

Но не се прибира преди пет, когато го виждам с обувки в ръка и връзка, метната през врата, да притичва по тревата към колата си.

 

 

На другия ден с Иви стоим пред училище и почукваме със стиковете. Снощният сън витае в главата ми и аха-аха да й го разкажа, но се въздържам. Хората не обичат да слушат какво си сънувала.

Днес е ден, в който не говорим много, просто сме заедно, вървим заедно, почукваме с новите си стикове и придърпваме потните залепнали фланелки.

Очите ми са все на лилавото петно над слепоочието на Иви. Имам чувството, че ще се размърда. Казвам й, че е като лилава пеперуда, която ще хвръкне.

Тя го докосва и аз усещам как пулсира на моето слепоочие, как лекичко тупти.

— Какво каза татко ти? — питам аз и си представям господин Вървър и смръщеното му чело, както когато се хлъзнах на стълбите им, тичайки по чорапи, и здравата си ожулих краката.

— Купи ми суров бифтек в „Кечъмс“ да наложа синината. Мама заяви, че струвал повече от вечерята на годишнината от сватбата им.

Типично за госпожа Вървър, която винаги говори с отегчение.

— Цяла вечер ме наричаше Роки! — казва Иви със закачлива усмивка.

И двете повдигаме вежди, уж се чудим, ала всъщност това ни допада. Когато момчетата се шегуват, не искаш да си техен обект, но шегите на господин Вървър са като галещи ръце, които те носят.

Иви насочва хокейния стик напред като Зоро.

— Дъсти заяви, че приличам на набита съпруга от телевизионно предаване.

После ми разказва как баща й я завел да ядат орехов пай в „Рейнълдс“ — специалния пай, дето хрущи така приятно. На сервитьорката й станало жал за нея и й сипала още една топка сладолед.

Представям си как седим с господин Вървър, пред нас има лепкави чинии с пай, а сервитьорките го черпят с топки сладолед. Не само сервитьорките се държаха така с него, на родителските срещи майките пълнеха догоре чинията му със захаросани сладки и настоятелно го канеха на техните сбирки.

Щеше да ми е приятно, ако Иви ме беше поканила в „Рейнълдс“ — при предишните ни посещения господин Вървър винаги мацваше носа ми със сметана.

Сърбят ме глезените и искам да събуя късите си чорапи.

Оглеждам улицата, потънала в следобедната тишина. Четири и половина е. Подранилата лятна жега тегне над асфалта.

— Къде отивате с майка ти? — пита Иви и гледа към колата, която преминава през „легналия полицай“ на улицата пред училището.

— В мола. Ти с роклята на сестра си ли ще бъдеш?

На бала по случай завършването на прогимназията Дъсти беше с рокля „Лора Ашли“, бледолилава, с надиплена пола. Вълни от къдрици се люшкаха по гърба й, а лицето й бе озарено от самодоволство — как да забравиш подобна гледка.

Тъмночервена кола изниква на пътя пред нас и бързо отминава.

— Не знам — отговаря Иви и почуква с пета по тротоара.

После примигва и казва:

— Май идва.

Светлокафявото „Темпо“ на мама се задава.

— Ще те закараме — предлагам аз.

— Няма нужда — заявява Иви и мята стика на рамо.

Чувам боботенето на колата. Продължава цяла вечност. Не знам защо.

Иви гледа надолу по улицата.

— Някой май се е загубил — казва тя.

— Какво… — понечвам да попитам, докато същата тъмночервена кола минава отново безшумно покрай нас.

Нещо в главата ми прещраква, но не мога да определя точно какво. Обръщам се и виждам спокойното и уравновесено изражение на Иви, чертата на устните, сдържания, непресторен поглед като мек лист, отгърнат толкова бързо, че не можеш да зърнеш дори и дума.

Завъртам стика си и го удрям в нейния.

— Обади ми се — казвам аз и тръгвам към колата на мама. Тя ни гледа с усмивка зад големи слънчеви очила.

Отварям вратата.

— Мамо, може ли Иви да дойде с нас?

Но когато се обръщам, нея я няма, сякаш е потънала зад високия плет и каменните колони на училището.

Забелязвам ли го в погледа й, забелязвам ли го в лицето й без израз? Чувам ли я да казва приглушено — сред нашето несекващо мълчаливо разбирателство, чувам ли я да казва: Това е последният път, това е последният път?

Това лице, моето лице, ще изчезне завинаги.