Меган Абът
Краят на всичко (25)

25

„Не претендирам да разбирам женските сърца“, подхвърли веднъж господин Вървър и се засмя. Каза го някак многозначително и Дъсти цялата засия. Мисля си за Дъсти и момчетата — защо ли никога не се поддаваше на ухажванията им? Господин Вървър й дава всичко и не иска нищо в замяна — освен всичко. Всичко. За другите не остава нищо, тя му дава всичко, вниманието му е съсредоточено върху нея, а отношението му към красотата й е толкова специално. Но изведнъж Иви изчезна, после се върна и през цялото време неговото внимание към Дъсти се изпари. О, да загуби това, да загуби това…

Наближават Денят на труда и първият учебен ден. През кухненския прозорец долитат звуците, които съм чувала хиляди други вечери — трелите на Дъсти, гърленият смях на господин Вървър, приятният му глас, сякаш те бута с ръка на люлката, а краката ти политат нагоре към небето.

Всичко е постарому. Постарому. Но е различно. Дори смеховете са различни. Подпряла съм се на страничната врата и гледам загорелите им лица, бляскави зъби и оживени погледи и цялата шумотевица около тях е някак не на място.

Сега всичко изглежда различно, беше казала Иви. Но всъщност не е различно. Просто преди не съм виждала всичко.

Копнежът на лицето на Дъсти, как се старае, как се опитва с всички сили, а и той също… Отчаяни опити и вяра, че ще го направим, ще направим всичко да бъде както преди, една вълшебна приказка за красив цар и прекрасна принцеса, които наблюдават царството отвисоко…

Мисля си дали Иви ги чува в стаята си, всъщност знам, че ги чува, и се питам какво направих… Какво направих. Върнах я обратно в къщата при Дъсти, при всичко, което я беше отблъсквало.

Но все пак аз я спасих, нали? Навързах нишките, проследих трохичките по пътеката. Пускайки трохички. Не я ли спасих? От него?

А можеше господин Шоу никога да не я докосне. Можеше цял живот да остане скрит в сянката. Да си остане само с няколкото разменени думи пред училището. Но тя се затича към него и тогава нищо повече не можа да го спре.

Не я ли спасих от всичко това?

Върнах я, възобнових я… обратно в къщата, в която сега лежи, а между нея и момичето, което й връхлетя и почти отне живота й, има само една тъничка стена…

Трябва ли това да продължи? Трябва ли двете сестри да крият тези тъмни истории и дяволски тайни? Или трябва този омагьосан, ударен от мълния дом, да бъде обърнат надолу с главата, за да излязат наяве всичките му мистерии?

Въвлечена в потока на събитията, аз прозрях истината. Прозрях тежкото бреме на решенията им.

И двете сестри бяха направили избора си, нали? Нямаше да кажат какво точно се беше случило. Нито едната, нито другата.

Бяха решили кое е важно за тях. Господин Вървър. Господин Вървър беше важният. Той самият и представата за него, а може би те бяха едно и също.

Те бяха направили своя избор, бяха вдигнали моста и поставили висока ограда. Коя съм аз, че да давам мнение? От къде на къде полицаите ще твърдят, че разбират по-добре от тях? Че могат да нахлуят в дома на това щастливо семейство, да съзрат прояденото ядро и да заявят, че всичко им е ясно и че могат да разнищят красивата мечта?

Тези две момичета не бяха всъщност принцеси, а дворцови пазачи, които жертваха всичко, за да съхранят благородния цар високо в кулата. Непристъпната кула със златни стени.

Излизам на верандата и ги гледам. Той е на трона си, Дъсти седи плътно до него, с подгънати загорели крака.

Стоя дълго, преди да ме види. Но той ме вижда.

Става бързо и сърцето ми затупква.

От лицето му струи топлина и сякаш всичко е както някога.

Пристъпвам няколко крачки.

Той вика името ми и протяга ръка, гледа ме открито и дружелюбно, кани ме.

Дъсти, благородната победителка в боя, също се усмихва, а от еднаквите им усмивки струи такава радушност, че дъхът ми секва.

Той протяга още повече ръка.

Хвани ръката ми, Лизи, о, Лизи, хвани я.

Неделя сутрин е. Доктор Ейкън излезе за бадемови масленки. Отивам при мама, тя вдига ръце и казва както някога, когато бях мъничка:

— Ела, легни до мен, момиченце малко.

Мушвам се под пухкавата завивка с копринен бордюр, така приятен и успокояващ на пипане.

Мога да лежа тук цял живот.

— Другата седмица сме вече гимназистки, а? — усмихва се мама.

— Да. — Гимназия, какво толкова — след всичко станало…

— Госпожа Шоу и синът й са заминали чак в Пойнт Клиъри — подхвърля внимателно мама.

Слепоочията ми затуптяват и аз ги притискам с пръсти.

— А аз му бях толкова благодарна — казва мама.

— Благодарна? На кого?

— Ти сигурно не помниш. Беше много малка. Бяхме на езерото Грийн Холоу. С Иви носехте еднакви бански костюмчета. Иви беше с надуваеми ръкави под мишниците, а ти беше на дюшека. Баща ти го бутна във водата и всичко беше чудесно, докато една моторна лодка прехвърча и пляяяс…

Мама разперва и размахва ръце, имитирайки вълни.

— Ти падна от дюшека и Харолд Шоу тутакси те измъкна. Още помня ококорените ти очи. Стискаше го с всички сили.

— Това беше господин Вървър — почти изкрещявам аз.

Господин Вървър ме вдигна като мокро кутре за врата, отръска ме и ме спаси.

Мама клати глава и се усмихва.

— Не. Той беше с Дъсти, караха водни ски. Харолд Шоу те измъкна и ти не го пускаше. Едва те откопчихме от него. Изглеждаше много развълнуван. Винаги ще помня този ден.

Мълча.

— Но сега е вече друго — добавя мама. — След всичко станало, споменът е друг.

— Да — съгласявам се аз, но не я чувам какво говори. Озовавам се някъде далеч и изобщо не я слушам.

Стъпка встрани, назад, стъпка встрани, назад.

Пред очите ми преминават картини: снимката в хола на Шоу — господин Шоу с Пит на езерото и аз отзад, на жълтия дюшек. Иви в спалния чувал шепне: „Видял ме да скачам в басейна. И се сетил как преди десетина години съм паднала в езерото. Това било най-важният момент в неговия живот.

Като ме видял на басейна, се сетил за езерото. И разбрал какво значи любов. Най-важният момент в неговия живот.“

Разменени спомени, заслепяваща измислица.

Аз и сянката ми.

Когато желаеш нещо много силно, то се превръща в истина. Това важи и за него, и за мен. Странно, тайно чувство, което няма да споделя с никого.

Изведнъж в главата ми изплува спомен:

Господин Вървър и Дъсти се пекат на шезлонгите в двора. Дъсти е на четиринайсет, с розови слънчеви очила и с бански на точици от две части. Господин Вървър е с къси панталони и с тъмни очила.

Може би за миг, само за миг заприличват на брат и сестра или на нещо друго…

Горещо е, с Иви ритаме топка, а Дъсти се смее, защото господин Вървър проследява с пръст линията в средата на загорелия й, златист корем, без да я докосва.

Подиграва се на тъничката ивичка златист мъх, спускаща се от къдричките на сутиена към къдричките на бикините.

С Иви повдигаме фланелки, за да видим дали ще открием пътеката към съкровището.

така нарича господин Вървър тази ивичка

проверяваме дали имаме такива пътеки

Иви има и е бледокафява

аз нямам или поне не я виждам

но ако прокарам пръст усещам напипвам

чувствам същото.