Меган Абът
Краят на всичко (5)

5

Изричам думите, назовавам името му и удрям с длан по снимката на буика. Думите ми предизвикват мигновен хаос.

Не знам какво точно става, но всички се раздвижват, един от полицаите грабва телефона, инспектор Тернстром говори с господин Вървър в ъгъла и господин Вървър слуша внимателно, стискайки и отпускайки пръсти с поглед, забит в мокета. Гледам лицето му и не мога да разбера дали като във вълшебната приказка съм открила чудодеен мехлем в кухата сърцевина на дървото, или съм отворила бездна под краката ни и сега летим стремглаво към тъмната земна паст.

— Съпругата на Шоу се е обадила в участъка — казва инспектор Тернстром на господин Вървър.

Седя на голямата маса и гледам снимки на коли. Един от полицаите говори с мен, но аз не го слушам. Слушам бавния спокоен глас на инспектор Тернстром и дрезгавото „а-ха“ на господин Вървър.

— Каза, че съпругът й е заминал на север на конференция на застрахователите. Не й се обадил и тя започнала да го търси. Не са го виждали нито в хотела, нито на конференцията. Вече два дни.

— А сигурни ли сме, че това е неговата кола? — пита господин Вървър припряно и тревожно. — Харолд Шоу. Познавам го… е, не добре, но все пак го познавам от десет години. Това неговият скайларк ли е?

— Същата година, същият модел. Ако тя е видяла тази кола, имаме следа. Двама колеги пътуват към хотела на конференцията. Полицейските участъци са уведомени и са на крак. Разпитваме хората, които познават семейство Шоу. Всички до един сме мобилизирани, случаят е приоритет номер едно.

Инспекторът понижава глас и аз се напрягам да го чуя. Струва ми се, че говори за мен. Вероятно казва: Тя може да знае повече. Може да знае всичко.

Той започва отново да ме разпитва. „Колко бързо караше? Сигурна ли си, че мина два пъти? Същата кола?“ Не мога да мисля за нищо. Понякога отново се извисяват гласове и господин Вървър пита: „Какво мога да направя? Какво?“

Долавям тъничко писукане в гласа му, което не бях чувала преди, и то отеква дълбоко в мен.

Представям си скайларка и господин Шоу на волана. Тя вече не е тъмночервена, а черна — като онази на снимката, която не ми излиза от главата.

С господин Шоу на волана.

Господин Шоу носи куфарче, спортно сако, кафяви мокасини и игла на връзката. Той е (или беше) застрахователният агент на майка ми, а също и на семейство Вървър. Господин Шоу изглежда стар — като учител по математика, като директор на училище или като доктор, и ми се струва, че е по-стар с десетилетия от господин Вървър.

Господин Шоу има офис с витрина на улица „Кловърли“ точно там, където улицата се спуска надолу. В представите ми той е винаги в офиса си. Карам колелото и вдигам крака от педалите, спускам се по инерция и го зървам зад витрината — синьо сако, кестенява коса на кичури и химикалка в ръка, сякаш се чуди на написаното. После го изгубвам от поглед.

Веднъж минавах по улицата и го видях да стои прав с ръце на кръста, да гледа през прозореца и да говори с някого, лицето му бе безизразно, само устните се движеха.

И, о, да, и на… на… как й беше името на тази улица? „Хънингтън“? С мокра спортна фланелка и уокмен в ушите, Пит, синът му, съученик на Дъсти, мие тъмночервената кола пред къщата им с голяма златиста гъба, а господин Шоу го гледа с невзрачното си лице и бледи ръце.

— Никога не съм говорила с него — казвам на полицаите. — Не съм виждала и Иви да говори с него.

И защо да говори с него? Всичко е толкова нелепо. Като голяма грешка, в която господин Шоу седи в конферентната зала и прави каквото там правят хората на конференции, без да има представа за този ужасен сценарий.

Аз като че ли знам още нещо — или предполагам. Погледът на Иви, нещо в очите й. Но аз не говоря за него. Не им казвам за израза й, защото това е само предположение, усещане, а тя не се издава лесно. Аз я познавам толкова добре, че знам, когато вече не знам всичко.

Когато ми показа фасовете, Иви ми показа нещо лично, мистериозно, изплъзваща се тайна. Ние винаги го правехме. Доближили устни, ухо до ухо, двете си споделяхме всичко. Докато не спряхме.

* * *

Мама казва да седна на масата в кухнята. Тя спря да пуши след развода, когато тръгна на аеробика и си направи светли кичури. Сега обаче държи цигара, взела я е от кутията „Кулс“, която крие под един от градинските столове на дървената веранда.

— Лизи, какво можеш да ми кажеш за господин Шоу?

Що за въпрос… Отговарям, че изобщо не го познавам, и това е истината. Познавам го, колкото познавам и другите бащи. Всички те са бащи.

Мама поема дълбоко дъх и поклаща глава.

— Ужасна история, не знам как Ани се справя, как и двамата се справят. Изобщо не знам.

— Няма нищо, мамо.

Не мога да измисля какво друго да кажа. Тя не разговаря с мен така и ако река нещо не на място, може да я притесня още повече.

Тя оглежда цигарата, сякаш не знае какво е.

— Мислиш ли, че й е направил нещо? — престрашавам се да попитам аз. Досега изобщо не го бях помисляла.

— Не — сепнато отговаря мама и се вторачва в мен. — Не, миличка. Станала е грешка. Някаква нелепа грешка.

Лъжата й е някак смислена и чувствам тежестта й.

Никой не го казва, а всички са толкова сигурни — защо господин Шоу ще вземе Иви, ако не иска да я докосва и да й прави разни неща?

Никой не го казва, възрастните не могат да изрекат тези думи. А аз се противопоставям на мислите си, отърсвам се от тях. Грозни мисли, дори не знам откъде дойдоха. Несвързани колажи, откъси от среднощни филми по кабелната телевизия, разни двусмислени пародии, снимка на Иви във футболната фланелка с изрязано лице, скандално залепено на голо тяло.

Прибирам се в стаята си, вземам няколко стари книжки със златни гръбчета, в които се разказва за понита, и чета с часове.