Меган Абът
Краят на всичко (16)

16

„Иви се обади“, казвам аз. „Обади ми се.“

Репетирам, повтарям думите една след друга. Чак до сутринта, облечена в леглото, в очакване на зората.

Имам отговора, знам начина как да свърши всичко. Трябва само да измисля как точно да постъпя. Дали да му помогна и дали той иска да му помогна.

Решавам да му помогна.

В минутите, в половината час, след като ми подари разказа си, аз му дадох каквото можах и не съжалявам.

Само с ръце, опит за изцеление чрез докосване.

Стонът в гърлото му, краткият вопъл, ръцете ми там, аз му дадох нещо, нали?

Знаех, че не мога да го изцеля — раната, разкъсваща тялото му, щеше да зее винаги, вечно, но поне опитах. А може би опитах поради други причини.

Каквото и да е, направих го и не съжалявам.

Мама отиде на работа и аз съм пред вратата им. Господин Вървър я държи отворена, за да вляза. Казва „добро утро“ с чаша кафе в ръка, а на кафявата му фланелка има картинка на залез и надпис, който ще запомня: „Раят е твой“.

Отварям уста.

Огромна лъжа, но не се колебая.

— Иви се обади. Обади ми се.

В стаята ми, във възглавницата, в банята, пред огледалото звучеше сериозно и истински. Сега прозвуча като трептяща жица, като момичешко бръщолевене.

Но това няма значение. Няма значение, защото той чува само думите. А думите са вълшебни.

Гледа ме и не казва нищо.

Усещам, че се треса, земята се тресе. Тресе се и ми се струва, че ще пропадна.

В миг ръцете му се простират към мен и като на кино, наистина като на кино, чашата полита, пада и се разбива с трясък на цимента, той ме хваща за ръцете, а на лицето му е изписана цялата обич на света с всичката й значимост.

Чувствам се толкова силна, като бог с гръмотевица в ръката.

Моят гръм улучи.