Меган Абът
Краят на всичко (7)

7

Брат ми Тед ме взема с колата след училище. Очите му са скрити зад тъмните очила, той върти кормилото уверено, със замах, дългите му ръце и крака стърчат, а косата му виси над ушите.

Когато завива, залитам на седалката. Улиците са празни, сякаш е Коледа. Няма следа от буйните деца и нестихващата им енергия. Сигурно седят вкъщи и гледат телевизия, а родителите им наглеждат вратата и ги пазят.

Минаваме покрай „За всички рискове“, от радиото се носи хевиметъл, а Тед стиска скоростния лост с огромната си ръка на баскетболист.

Офисът на Шоу е тъмен, червеният знак „Затворено“ предупреждава зад опушеното стъкло на входната врата.

— Извратено копеле — изкрещява Тед. Прозорците на колата са затворени, но той крещи.

Кой знае защо, ме напушва смях. Тед завърта кормилото и се понасяме по нашата улица, басовете гъделичкат краката ми, а ръцете ми стискат дръжката на вратата. Раницата ми се лашка на задната седалка.

Стряскам се от свиренето на гумите, преди да заковем пред къщи, и виждам съседката госпожа Дарлтън да поглежда зад пердетата и да цъка възмутено.

Докато събирам разпръснатите по пода на колата учебници, Тед казва:

— Сега заключи навсякъде! Аз трябва да отида на едно място. Няма да мърдаш от къщи, че мама ще ни убие и двамата.

— Добре.

Това е най-дългият разговор, който съм провеждала с него, след като в четвърти клас ме научи как да помпам гумите на колелото.

Приготвям се да сляза от колата. Нашата къща тъне в мрак. Хвърлям поглед към къщата на Иви — мрежестата врата е леко изкривена, така че може да надникнеш вътре, но сега тежката външна врата е заключена, пердетата са дръпнати като през зимата, когато за красота заскрежаваме прозорците с бял спрей.

Навсякъде е затворено, и в нашата, и в тяхната къща. Като че ли се връщаме след седмица на океана и се чудим това нашият дом ли е, или не. Може ли наистина да е нашият? Сякаш вратите и прозорците са се затворили сами и са залостили всичко.

Тед кашля, а аз продължавам да стискам дръжката и не слизам.

— Добре ли сме? — пита той. Виждам се в очилата му — уголемена и крива, с дълбока бръчка по средата на челото.

— Да — отговарям аз и двамата поглеждаме към къщата.

Вътре е толкова самотно и тихо, че ми се иска да изляза отзад в двора и да поритам топка, но не искам съседите да ме видят.

Обикалям стаите като крадец, ровя тук-там, докосвам розовите корици на „Хъстлър“ на пода във вградения гардероб на Тед — всички момичета са зяпнали, с червени устни, а краката им са подканващо разтворени. Докосвам с ръка врата си и тутакси ми се завива свят.

Тед вероятно е сгушил глава в светлорусата коса на гаджето си Нина, а тя е впила в коляното му ноктите си с вечния светлолилав лак.

Влизам в стаята на мама, развъртам златната капачка на парфюма Je Reviens и прокарвам тъничката пръчица по китките си, както когато бях на седем години и се чудех на лъскавия надпис на кутийката: „Препоръчва се за романтични случаи“.

Стаята е разтребена и стъпките ми се открояват на мокета. Много рядко влизах в тази стая след първите седмици от заминаването на татко. Понякога мама ме викаше при нея в леглото, грабваше телефона, обаждаше му се и го питаше как може да постъпи така с нас и как можа да съсипе семейството ни.

След известно време ме помоли да я извиня — не трябвало да показва такава слабост, а да бъде пример за горда жена. Можеше да го повтаря колкото си иска, и пак, и пак, но надали щях някога да видя старанието, с което се издокарваше за татко със специалната копринена виненочервена рокля и мацваше Je Reviens на панделката в средата на сутиена — тайна, която се предава от майка на дъщеря, казваше тя и леко поруменяваше. Бях на девет години и това беше най-впечатляващият пример за съблазнителност в живота ми.

Спъвам се, залитам и зървам нещо под кремавите кукленски плисенца на покривката на леглото й. Навеждам се и вдигам с два пръста черен мъжки чорап във формата на фунийка.

Въображението ми работи — може да е на нощния посетител доктор Ейкън, който подтичва надолу по стълбите, като че ли се е запалил, изхвърчава бос през вратата и подкарва бързо колата, преди да е забелязал, че е забравил нещо.

Обиколката ми завършва в моята стая. Изваждам от гардероба роклята за бала, все още в найлонов лъскав, сребрист калъф. Многолистните розички зеят глупаво. В магазина не ми изглеждаха така — въртях се пред огледалото в пробната, без да обръщам внимание на инструкциите на мама: „Лизи, дръпни си назад косата!“, и се чувствах прекрасно с напъпилите по деколтето цветя, които създаваха илюзия за разцъфнала гръд, а онези по полата за заоблени женствени форми или поне форми на тийнейджърка. Боса, с ожулени под колосаните дипли крака, аз изглеждах почти като Дъсти, но отдалеч, през присвити очи.

Докато съм се въртяла като балерина пред трикрилите огледала в магазина, всичкото това е станало… Иви е изчезнала в миг. Дали й е вързал очите и я е набутал на задната седалка? Или още по-лошо, като в оня филм по телевизията, я беше заключил в багажника, но там, стига тя да се сетеше, можеше да откачи жичката за стоп лампата. Двете гледахме филма, излегнати на пода във всекидневната. Може би Иви щеше да си спомни как момичето във филма пъхна ръка през счупената пластмаса и маха, маха, докато красивият полицай видя бялата й ръчица. Дъсти седеше на дивана и скептично коментираше, че това е стар филм, защото сега всички багажници се отварят дистанционно, но Иви не беше толкова сигурна, аз също.

Мисълта за Иви, затворена в някакво такова тъмно място, ме кара да дърпам и късам, затова опъвам силно сребристия найлонов калъф и го пробивам, роклята се свлича на пода и аз я ритам в дъното на гардероба.

Затръшвам вратата му и огледалото издрънчава. Чувствам се драматично: така се прави, така се държиш, когато най-добрата ти приятелка е отвлечена. Страх те е за нея, мъчно ти е за нея, затръшваш вратите и плачеш.

Нещо в мен се прокрадва и ми подсказва, че Иви никога не е била в багажника на господин Шоу. Знам го. Както знам и че не е мъртва, не е погребана под метър пръст или залята с вар. Не е мъртва, а просто я няма, няма я. Изчезнала е. Някъде. Тези думи крият много неща и сега не мога да мисля за това. Ала го чувствам.

 

 

На другия ден се събуждам и не знам защо ми се струва, че ще има някаква новина, че всички тези претърсващи щата полицаи са попаднали на първата трохичка от следата. Ала мама клати глава с ръка на кухненското радио.

„… момичето Вървър… В полицията са постъпили повече от двеста обаждания на специалната линия, но нищо съществено…“

Аз им казах всичко, което искаха, нали? За фасовете, за колата. Какво ги спира тогава? Защо не протегнат дългите си пипала и не го — не ги — доведат?

 

 

Тед пак ме взема от училище, но е забравил учебника си по испански и се връщаме в гимназията да го вземем.

Чакам го на паркинга, ритам тротоара и гледам към хокейното игрище, мисля си разни работи, мечтая нещата да не са така объркани и страшни, а да дойдат на правилните си места.

Виждам някой да тича като зелена стрела. Посягам към вратата на колата и забелязвам, че стрелата се е превърнала в Дъсти, с униформа и дебело спортно поло. Спира и увива стика си с тиксо, високо вдигнала коляно на дървената пейка.

Понечвам да кажа нещо, но веднага решавам да млъкна. Тя вдига глава и ме поглежда през буйната си руса коса — гъстият й бретон се е измъкнал от стегнатата диадема.

— Искаш ли да те потренирам, а, малката? — подхвърля Дъсти.

Спомням си как плачеше, докато минавах покрай стълбите у тях.

— Не знаех, че си на училище — казвам аз.

— Тук съм — отговаря тя спокойно, но за миг по лицето й пробягва сянка. Не би могло да е другояче — дори за някой така уравновесен и сдържан като нея.

— Ти си в центъра — нарежда Дъсти и ми подава един от стиковете, останали след тренировката. — Аз съм зад теб. Да видим какво помниш от миналата седмица.

Не знам какво да отговоря, но не мога да й откажа, вземам стика и си поемам дълбоко въздух, колкото се може по-дълбоко, защото знам, че ще ми извади душата, за да се разтовари, за да й олекне, и аз нямам избор. Преди да успея да помисля, топката изсвистява покрай мен като снаряд и аз залягам да спася лицето си.

Опитвам се да се завъртя със стика, за да я избегна, но тя е навсякъде и ръката й е като косачка. Надявам се брат ми да дойде по-бързо и да ме спаси от явна смърт.

Минават пет кошмарни минути, преди да мога да си поема отново дъх. Тя ме атакува бързо и мощно, стик, ръка, сръгване, косата й се люшка, стикът свисти и сече, краката ми се огъват. Строполясвам се три, четири, пет пъти.

Отнема ми топката пет, десет пъти. Три, четири пъти удрям с брадичка земята и зъбите ми дрънчат като монети.

В един миг решавам, че моментът е настъпил и имам шанс за гол, но само като я гледам, разтворила широко крака, ме обзема страх и се вцепенявам.

Откакто се помня, ме кара да се чувствам така — стоя и гледам с ококорени очи, омагьосана от заслепяващото й съвършенство. Побеждава ме само с поглед, с мръдване на ръката, с потрепване на миглите.

Топката хвърчи, върхът на стика й е като гилотина, сблъсъкът е силен и аз политам рязко с чувството, че ще ми се откъсне главата.

Седя на земята, не дишам, а хриптя, Дъсти лети с пламнало лице и диша тежко, но въодушевено. Усмихва се сдържано и подмята, че съм се справила добре или нещо такова, а главата ми бучи.

Спира до мен, подава ми ръка, аз се надигам и се олюлявам, а в мига, в който ме дърпа, за да стана, забелязвам промяната в лицето й. От ликуващо, то се превръща в сломено и отчаяно, тя си поема дъх, който е почти като вопъл, като плач, и пръстите ни се преплитат.

— Дъсти, виж… — подхващам аз, но тя се извърта със стик в ръка и за малко да ме разполови, после изчезва с развята коса.

Дали не отива в съблекалнята да даде воля на сълзите си с глава между коленете… Ала това е Дъсти само в моето въображение. Истинската Дъсти е с лъвско сърце, горда и най-многото, което мога да очаквам от нея, са тези няколко овладени сълзи.

 

 

Вечерта репортерката с русия бретон от Канал две показва цигара „Парламент“ и съобщава: „Ето такива цигари са били намерени в задния двор на Вървър“, след което добавя: „Още не е доказано дали имат нещо общо с предполагаемото отвличане.“

Мама гледа телевизора цялата нащрек. Беше сготвила за съседите и като се върна, каза, че полицаите са пак у тях.

— Получават непрекъснато различни сведения за местонахождението на Харолд Шоу. Изпратили са двама полицаи на границата. Мислят, че е отишъл в Канада. Жена му… Кити Шоу… казала, че имал стар приятел от колежа някъде в Онтарио.

Мама продължава да говори и аз я слушам. Разказва как госпожа Вървър не можела да спи и да яде, отслабнала четири килограма за пет дни.

Изчаквам да започне предаването на мама и се измъквам на двора, сядам на градинския стол, намествам се удобно и подгъвам крака и пети.

Вечер ми е забранено да напускам дома — вместо да беснея с Иви, да прескачаме от двор в двор и да летим с колелата до парка „Рабит“, за да се полюлеем на ръждивите въртележки и на скрибуцащите люлки. Няма сладолед, нито разглеждане на списания в магазина и хихикане до рафтовете с дамски превръзки и изрисуваните с цветя ухаещи светлолилави шишенца, които обещават ефирна, ароматна, женствена свежест.

Вместо всичко това седя и гледам раната на крака си, причинена от безмилостния стик на Дъсти.

Има нещо специално, символично в огненото петно по-долу, на глезена ми, и в засъхващата кръв от разреза, който си нанесох сама, въртейки отчаяно стика.

Седя, наслаждавам се на бойните си рани и си мисля с какво да се възнаградя. Зървам тайната кутия „Бенсън & Хеджис“ на мама, скрита във влажната пръст на разцъфнало мушкато, и ми иде да запаля една цигара. С Иви пушихме веднъж. Дращеше на гърлото, но приятно.

Дали във всеки двор, гараж, барака с инструменти и хранилка за птици има скрити цигари?

В ъгъла на дървената веранда се търкаля изсъхнала обелка от лимон. Протягам крак и я ритвам — лека и прозрачна — към пътечката с камъчета.

Тя седи тук с доктор Ейкън. Той носи очила с правоъгълни рамки и аз си го представям винаги със слушалка и с тефтер. Не че съм го виждала с тях, той не е моят лекар, не е и лекарят на мама. Според Тед — откъде ли пък знаеше той? — двамата се запознали на бара на басейна миналото лято, но това ми се вижда толкова отдавна, така че не съм сигурна. Усетих присъствието му през март, когато даде на мама „Същността на нещата“ и тя я четеше дори когато миеше чиниите. За пръв път я виждах да чете така и скоро след това двамата започнаха да си шушукат в задния двор, да пият коктейли и да си говорят дълго по телефона, а лицето на мама взе да грее в розово.

Тя не говори за него, но присъствието му се усеща в цялата къща. Веднъж го видях в четири сутринта — търсеше очилата си в храстите около верандата, намери ги и ги избърса с краищата на извадената над панталона риза.

Този човек оставя навсякъде следи, намеци, фрагменти, които напомнят за него.

Чувам телевизора от хола на съседите, а от стаята на Тед — бейзболния мач. „Ето че идва удар отстрани…“

В този миг от потъналия в зеленина двор до нас се появява господин Вървър, пъхнал пръст в кафява бутилка бира.

Бутилката се люлее, а той крачи към мен.

Неочаквано за самата себе си възкликвам: „О!“, той ме поглежда и аз пламвам.

— Здравейте, господин Вървър.

Колко ли дълго е стоял там? Дали ме е видял да гледам фасовете? Дали ме е видял да седя с подгънати крака и ръце между бедрата?

— Здрасти, Лизи — леко се усмихва той, а на челото му е провиснал кичур коса като на футболист. Ризата му е смачкана, сякаш е спал с нея.

Прибирам косата зад ушите си.

От два дни говорим за пръв път. След като му казах за фасовете и след като разпознах колата. След като всичко се понесе стремглаво в незнайна посока. Така стояха нещата преди два дни, а ето че сега господин Шоу е едновременно навсякъде и никъде и съвсем не по-близо до Иви.

Сигурно е бил доста разочарован от мен, тъй като се е надявал, че аз държа златното ключе. Толкова много ми се иска да е така.

Той спира до мен и мълчи с присвити очи.

После — дори не мога да повярвам — сяда на стола до мен с протегнати напред крака.

— Как си? Как е училището? — пита господин Вървър с поглед, зареян в тъмния двор.

— Добре е — отговарям аз, но прозвучава глупаво. — Някак странно… — Почесвам гънката на коляното си, ухапано от комар фантом.

Разговарям с господин Вървър и това ми се струва много важно и сериозно. Не искам да спрем, но и не знам как да разговаряме безкрай. За пръв път ми се случва, преди никога не е говорил само с мен.

— Отмениха всичко. Тренировките и всичко останало.

Усещам как лицето ми гори. Чувствам погледа му.

— Тя много ти липсва, нали? — прошепва той толкова нежно, сякаш мен трябва да успокоява и жали.

Отварям уста, но не мога да продумам.

Господин Вървър ме потупва по ръката с върха на топлите си загрубели пръсти.

Поглеждам го и виждам такава покруса на лицето му, каквато никога не съм виждала. Непоносима тежест. Не бива, не бива да е така. Особено за него.

— Да — най-после успявам да изрека и усещам как косъмчетата на ръцете ми настръхват. — Но тя ще се върне.

Не вярвам, че го казах, но го направих и знам, че това е истина. Знам.

Господин Вървър ме хваща за китката и тъжно се усмихва, а очите му блуждаят някъде зад лявото ми рамо.

— Да. Така е, да.

Не ми вярва и това ме наранява. Искам да вярва, наистина да вярва, с цялата си душа и сърце, така, както вярвам аз.

О, Иви, да знаеш само какво отнесе със себе си, как грабна, извади и отнесе цялата тази непокътнатост и истинност и какво да прави той сега?

Как да го накарам да повярва?

Опитвам се с всички сили да го погледна като Иви. И го уверявам пак и пак, без да продумам.

Знам го. Знам го. Повярвай ми.

 

 

Този спомен се таи в най-дълбоки дебри и е съвсем неясен. Бях на четири-пет години и той ме спаси. Бяхме на езерото Грийн Холоу, много семейства, може би на Четвърти юли или в Деня на труда, или на някой голям летен пикник. Спомням си опърлените на грил хлебчета за хотдог, острия мирис на топъл кетчуп в хартиените чинии и жълтия надуваем дюшек, на който се нося близо до Иви — тогава толкова си приличахме, че не ни различаваха, с еднакви къси коси и пъргави телца в еднакви карирани бански.

Преди да оградят плажа с въже заради опасното течение и преди цялата съпътстваща шумотевица, аз лежах, прилепила лице към сала, и се опитвах да се изолирам от всичко, за да чувам само тихото биене на вълничките и туптенето на сърцето си.

Може би от бутането и закачките на по-големите момчета, или приплъзващите се водорасли се омотаха около глезените ми, но аз се прекатурих в езерото и никой не ме видя. Минаха минути, векове в непрогледната вода. Само това си спомням сега, след толкова много години всичко е избледняло. Никой не ме видя. Изведнъж господин Вървър ме грабна, разтърси ме като мокро кутре за козинката и ме спаси.

Помня, дали наистина помня… как плюех зелена тиня — езерна тъга от дъното — и едно жабче в ръката му. Жулещата хавлия бе върху мен и господин Вървър се усмихваше с яркобелите си зъби. „Изсули се като хлъзгава риба. Не може да изчезваш току-така.“ Гушната до гърдите му, аз усетих прилив на топлина — на сигурност.

До ден-днешен го помня.