Меган Абът
Краят на всичко (3)

3

Телефонът звъни. Десет и половина вечерта. Мия си зъбите и се надявам да не звъни баща ми от Калифорния, все се обажда от балкона на апартамента си и с размекнат глас разказва за излета с кану на езерото Олд Пайн, за люлката, която е направил в двора, и за други неща, дето не си спомням, но той винаги си ги спомня след втората чаша вино.

Не, не е той. Мама говори уплашено и объркано.

— Веднага ще я питам — казва тя и аз започвам да мисля какво пак съм сгафила. Миналата седмица закъснях два пъти за час по геометрия, ама биха ли се обадили у дома за това?

Мама затваря телефона, отпуска ръце и си поема дълбоко дъх. Пъха няколко кичура зад ушите си, винаги прави така, когато е много нервна, после казва да седна на стола в кухнята.

— Ще те питам нещо и трябва да ми кажеш истината.

Отговарям, че ще кажа истината.

— Така — подхваща тя с треперещ глас и аз се чувствам ужасно, каквото и да съм направила, макар нищо да не ми идва наум. — Знаеш ли защо Иви не се е прибрала днес след училище?

Поклащам глава и отговарям, че нищо не знам. Нищичко не знам. Говоря истината, но кой знае защо имам чувството, че лъжа.

Мама ме поглежда внимателно, хваща ръката ми и отново ме пита. После още веднъж.

Ала аз не знам. Не знам, не знам.

Някъде в тъмните дебри на подсъзнанието ми, някъде дълбоко нещо се таи. Там има нещо. Но не мога да го уловя.