Меган Абът
Краят на всичко (21)

21

Сънят ми беше непробуден, без сънища, сякаш бях пропаднала в бездънна дупка. Бях благодарна за този сън.

И изведнъж — трясък като от фойерверк.

Светещият циферблат показва пет и четирийсет.

Иви скача и тича на прозореца.

Ахва, но аз не знам какво вижда, още не съм се разсънила и чаршафът се е усукал около крака ми.

Ставам, залитам, отивам до прозореца и се опитвам да фокусирам погледа си.

Сигурно е куче или боклукчийска кофа. Но какво е онова тъмното?

Блъскаме лакти, докато вдигаме тежкия прозорец, и залепяме нос на мрежата.

Вече виждам.

Човек е.

Мъж под дървото.

— Иви, Иви — шепна аз.

Ето, той дойде да вземе своята принцеса.

Върна се от тъмните доби, за да я вземе, досущ като безстрашен рицар, който спасява принцесата във високата кула.

Изхвърчавам от стаята и ми се струва, че чувам бързото й дишане зад мен. Но само ми се струва.

Пързалям се по кухненския под, отварям със замах страничната врата и алармата запищява пронизително.

Тичам по росната трева на двора и се взирам в тъмната фигура под дървото. Спирам на три метра.

Притискам ръце към туптящите си гърди.

Той лежи с разперени ръце — както когато правим снежни ангели. Държи нещо тъмно, малко, пистолет.

Гледам, гледам и не мога да отместя очи.

Поглеждам господин Шоу, очите му са широко отворени, а устата е зяпнала като разръфана черна дупка.

Като че ли вътре в него е избухнало нещо черно — лявата половина на лицето му е цялата в сажди.

Сякаш онова нещо в него, онова тъмно и безнадеждно нещо, е пораснало толкова голямо, че вече не е имало място, където да го крие.

Очите му гледат клоните на крушата, а аз съм сигурна, че все така искат да виждат нея, на прозореца, завинаги, безкрай.

Но къде е Иви? Трябваше да е тук, на колене, да вие и да вика името му като във филмите, на забавен каданс, с драматична музика.

Защото той те чака, Иви, не виждаш ли?

Оглеждам се. Тя е на прозореца. Не е мръднала. Гледа ме. Искам да видя ужаса на лицето й, страшната болка и мъка. Искам да ги видя. Искам да ги покаже на мен, на него.

Но лицето й е безизразно. Каменно, с празен поглед, стара восъчна кукла, подпряна на прозореца.

Къде са чувствата ти, Иви? Къде са?

Гледам те и не виждам нищо.

Тази безизразност ме ужасява.

Какво стана, Иви, че не чувстваш нищо? Какво се случи?

Усещам как господин Вървър ме хваща през кръста и ме завърта назад.

Опитва се да ме отдалечи от господин Шоу, но аз не се давам.

Господин Вървър ме държи здраво, ала аз съм по-силна и се изплъзвам.

Господин Шоу гледа с широко отворени очи. Аз така и не можах да видя влюбения му копнеещ поглед. Замечтано учудени, очите му остават все така зеещи…

Толкова много дни се опитвах да го доближа, да стигна някак до него. Ето че сега е пред мен.

Искам да го гледам безкрай.

Сядам на тревата и се взирам, усещам мирис на барут, пот и на някакви незнайни неща, навеждам се още, почти до влажната пръст на сантиметри от лицето му.

Лицето му.

Не виждам ужас. Нито пистолета в разперените пръсти. Нито кръвта върху ствола на крушата.

Дори не виждам черния тунел в средата на лицето му.

Този черен тунел ме вика да се впусна в него, за да ме погълне и да видя къде води и какви тайни крие, тайните, които Иви пази и не издава.

Тя ги държи дълбоко в себе си, потулени зад маската на лицето й. Но той не би могъл да ги скрие. Той ще ми каже.

Господин Вървър ме дърпа под мишниците, но аз не помръдвам.

Тези ококорени очи, втренчени в мен.

За пръв път гледат право в мен, за пръв път гледат в моето черно сърце.

Моето сърце.

Залитам, господин Вървър слага ръце на лицето ми, на очите ми. Краката ми се огъват и ми причернява за секунда.

Няма значение. Секундата отминава.

Сега знам какво е чувствала Иви. Поглеждала е очите му и си е казвала: „О, той знае толкова много неща, в него има бляскави откровения, безумни страхове и тежки угризения, които надали някога ще проумеем.“ Той е носил цялата тази мъдрост и болката по изгубеното, носил ги е за нея, за да й ги даде, да ги отпечата върху нея като емблема на собствения му живот, като щампа на тъгата му. А това пред мен го беше направил и го беше направил точно тук, защото искаше тя да чувства отпечатъка завинаги върху собствената си кожа. Така и ще бъде. Аз също ще го чувствам.