Меган Абът
Краят на всичко (8)

8

Тази нощ сънувам Иви в краката ми, на леглото, устата й е отново натъпкана с памук също като в предишния сън. Сядам, навеждам се и го дърпам на дълги туфи от устата й, те се проточват между пръстите ми като загребан сняг.

Дърпам, дърпам, памукът излиза, ръцете ми са в отворената й уста, която е тъмна и бездънна.

Пръстите ми се плъзгат като на сестра Станг, вътре е влажно.

Шевовете ги няма, казвам аз и опипвам езика й, докато измъквам фибрите памук.

Не ми трябват, отговаря тя и се изплезва, избутвайки пръстите ми.

Езикът й виси, червена панделка. Забелязвам, че е разделен на две като на змия. Като на кралската кобра в зоологическата градина.

Посягам към езика и челюстите щракват, сякаш ще погълнат цялото й лице. Изведнъж осъзнавам, че това изобщо не е Иви, а нещото, което отвлече Иви някъде надълбоко и я крие там.

 

 

Тара Лийри все разказва разни истории в съблекалнята след часа по физическо. Несекващата й тайна информация става по-обширна и ние затъваме в нея. Тя чува всичко, което приказливата й майка споделя по телефона. Тъй като работи за прокурора, баща й уреждаше да посещаваме моргата в часовете по биология. Това беше преди, а сега Тара е източник на сведения, които са въпрос на живот и смърт.

Аз съм любимата й сътрудничка. Нали полицията разговаря с мен, ние двете сме специална категория, елит.

В душ-кабините сме и тя шепне през завесата:

— Чух татко да казва на мама, че са издали заповед за обиск на къщата на Шоу.

После добавя, че някой се обадил анонимно да съобщи, че господин Шоу имал кашони с порнографски списания и видеофилми в гаража.

— Този, който се е обадил, сигурно ги е видял. — Устните й мърдат, докато шепти през завесата. — Бил ги скрил под купчини стари вестници или нещо такова. Жена му сигурно не знае. А той ги е гледал нощем.

Опитвам се да не си представям господин Шоу, защото пред очите ми изниква нашият гараж със старата пейка, на която татко поправяше това-онова до транзистора, кутийките с надписи „Шайби“, „Шпилки“, „Бурми“, „Панти/Дръжки“. Господин Шоу стои по халат под висящата крушка и гледа, гледа, гледа…

— Детска порнография — добавя Тара, а аз докосвам трепкащата от вибрациите на гласа й гумена завеса и си повтарям, че това не е истина.

— Чух, че имало видео, в което едно момиченце, абсолютно девствено, само на девет години, било изнасилено от много мъже един след друг, някои стари и дебели, а после я убили, наистина я убили. Филмът спадал към порно категория „Чистене“. Нали я очистват. Татко каза, че така е по-добре, защото как щяло да живее това дете, изнасилено от двайсетина мъже за един час?

Гласът на Тара е ясен и отчетлив и пронизва мозъка ми като с нажежена игла. Искам да млъкне, не мога да си поема дъх, нямам и глас.

 

 

Нещата стоят така: Иви я няма от шест дни, никой не може да я намери и като че ли вече и никой не очаква да бъде намерена. Имам чувството, че всички чакат да научат къде е захвърлено тялото й и какво й е направено.

 

 

— Ако се сетиш за нещо, каквото и да е то — казва господин Вървър, — било то денем или нощем, ела или се обади.

Това са думите му. Никога не се е случвало такова нещо между нас. Но ето че се случи. Случи се.

— Лизи, понякога мислим, че не си спомняме, ала неочаквано се сещаме. Както стана с колата. Как си спомни за нея! Понякога не виждаме връзка между нещата, но те може да са свързани. Например фасовете. Ти си умница, Лизи, толкова много ни помогна. Какво щяхме да правим без твоята помощ? Затова те моля, ако се сетиш нещо, каквото и да е то, ела и ми кажи. Намери ме. Или се обади, дори да е среднощ.

Да, господин Вървър, да, да.

Джоуни, Тара и аз седим на колелата си на три къщи от заобиколения с ченгета дом на Шоу и наблюдаваме. Тара ни беше казала за обиска и ние избягахме от петия час, за да гледаме отдалеч. Със сигурност ще ни забележат — неканени, досадни наблюдатели, малки таласъмчета. Но ние трябва да видим.

Ни вест, ни кост от госпожа Шоу и от Пит, който все така не идва на училище.

На десетата минута един от полицаите ни зърва и ни изпраща до училище, но преди това виждаме униформените да се промъкват с фенерчета под полуотворената врата на гаража. Тара кима доволно. Така и не ги виждаме да излизат.

 

 

Мама е проточила врат с чаша чай в ръка и слуша внимателно новините, давайки знаци на брат ми да мълчи. Съобщават, че полицията не дава потвърждение, но „вътрешни източници“ твърдят, че е имало обиск. И на трите програми казват, че господин Шоу е обявен за изчезнал и че „може да е, но може и да не е заподозрян за изчезването на Вървър“.

По седма програма споменават за вземане на ДНК проби от фасовете, „макар да е съмнително какво може да се разбере от тези проби, след като са били на открито и подложени на всякакви природни въздействия“. Говорителката казва:

— Според семейството и приятелите на господин Шоу, той не е пушач.

— Отказа пушенето преди години — заявява носово някаква жена, представена като счетоводителката на Шоу. — Заради здравето си.

— Източници, близки до следствието, потвърждават, че по време на обиска в дома на Шоу цигари не са били намерени — обобщава говорителката.

Усещам, че мама наблюдава реакцията ми. Не се издавам, макар да съм определено изненадана.

Знам, че това бяха неговите цигари, цигарите в двора на Вървър. Знам го.

— Полицаите не са ги видели. Кой знае къде са скрити.

— Може да ги е криел на верандата под някой стол — подхвърля Тед, намеквайки за скришното място на мама.

Тя дори не мигва. Положението е толкова сериозно, че мама не го и поглежда, не иска да се разсее и за секундичка.

— Не е изключено това да са два напълно отделни случая на изчезнали лица — казва шефът на полицията, който е с двойна брадичка.

Телевизионният говорител кима сериозно, но в очите на шефа се чете: Господин Шоу е и всички го знаем, нали?

— Не разбирам едно — заговорва мама. — Наистина ли мислят, че след всичко това…

Господин Шоу е, дори да не е такъв, какъвто го описват, дори да не е отвратително чудовище, дори да има сърце. Как може да не е той? И как може само аз да мисля така?

Не знам как, но аз го знаех още преди да се случи. Трябва да съм го усетила някъде дълбоко, когато забелязах колата му да пъпли покрай нас. А и Иви, коленичила до фасовете, сподели с мен в онзи небивал миг в двора една толкова страшна тайна, едва я изрече, но ето че аз знам всички тези неща и не само ги знам, аз ги почувствах още тогава, огряна от луната сред боцкащата морава.

Става все по-трудно да отделя надеждата от фактите и понякога не виждам разлика.

Трябва да е господин Шоу. Трябва да е той.

Ако той не я е отвлякъл, тогава къде е тя?

 

 

— Ни-щич-ко не са намерили — докладва Тара на другия ден. Никаква порнография, никакви мръсни филми и нищо, което да го свързва с Иви. — Добре е почистил къщата, преди да действа.

Бях едва ли не готова да чуя невероятни ужаси. По-лоши от голи снимки на безсрамни момичета с вдигнати фланелки над главата, по-лоши и от гадните видеофилми, където правят лоши работи на безпомощни деца с ококорени от ужас очи. Какво може да бъде по-лошо от това?

Установявам, че никога не съм допускала, че ще намерят нещо лошо, нещо грозно. Установявам го заедно с онази убеденост, че господин Шоу, каквото и да е направил, го е направил не защото е с болен мозък, а от най-чиста и много мъчителна обич. Инак защо би я гледал отдалеч през всичките тези нощи?

— Сигурно е взел мръсните филми и списания със себе си в Канада или където там я е замъкнал — казва Кели с дъвка в устата. — За да й ги показва. За да види как да го възбуди.

Всички ахваме. И леко се отдръпваме назад. Кели прекали с приказките и се питам как можа да го направи!

Не че не мисля за такива неща… Господин Шоу седи до Иви в тъмночервената кола с лъскаво розово списание, разтворено на скутовете им, то е като списанието на брат ми, скрито под колекцията от бейзболни картички: момичета в разкривени пози като огъващи се кукли, с бляскави устни и бездънни очи.

— Може пък да не е той — обажда се Джоуни и ние я поглеждаме. — Може да е някакво съвпадение.

— Тогава къде, по дяволите, е той? — пита Тара и потраква с шината на зъбите си. — Татко каза, че съвпадения няма. Те са за скучаещите домакини и за адвокатите по защитата.

В главата ми се въртят и бучат безмилостни мисли…

Отвратителните тайни в дома на Шоу, грозните слухове, те не са във въображението ми. Не им вярвам изобщо.

Знаех си, че няма да намерят нищо. Не става дума за ненормална нужда от момичета, от кое да е момиче. А за Иви и за любов. Там, в двора й…

До мозъка на костите си съм убедена, че изобщо не е това, което си мислят. Всички грешат. Само дето още не знам точно в какво.

* * *

Ридаенето горе е силно, отчаяно, ще разтърси прозорците и ще разтресе стените.

— Дъсти не можа да отиде на училище — казва господин Вървър, а, съдейки по джинсите и фланелката му, и той не е ходил на работа.

Нося наградата, която Дъсти спечели на тържеството на края на годината за най-добър състезател. НДС е голяма награда. (Помолили Тед да я вземе, а той ми я връчи и каза: „Не мога да отида у тях.“ Аз обаче можех.)

Господин Вървър се усмихва на златната фигурка на хокеистка с конска опашка, завърта ореховата й поставка, взира се в златните очички, сбърчва чело и заявява:

— Липсва нейното решително изражение.

Не мога да не се усмихна, господин Вървър ме поглежда и също се усмихва.

— Трябва да й намерим специално почетно място — предлага той и за секунда виждам предишния господин Вървър, който превръща всичко в приключение, дори имунизациите ни.

Веднъж, когато госпожа Вървър беше болна, той ни заведе с Иви в салона на Роберто да се подстрижем. Дълго седя и ни чака на лилавия стол, а фризьорките се увъртаха около него и го ухажваха, една дори го подстрига без пари и му намаза главата с кокосов лосион, който не спря да мирише и в колата, и в залата за тенис.

Сигурно и възглавницата му се беше просмукала от мириса на кокос.

Един ден миналото лято господин Вървър вдигна презрамката на банския ми с дългия си пръст. Още помня гъделичкането, особено чувство, което изпитах за пръв път.

Вървим по стълбите към сутерена на семейство Вървър, където организират детските партита, а вечер бащите от квартала се събират да играят покер. На кварталните празненства по случай Четвърти юли възрастните се спасяват тук от децата, за да пушат. По стените има семейни снимки и плакати с реклами на немска бира. Има и един стар постер с името на рок бандата „Мот Дъ Хупъл“, който мислех за заглавие на книга от д-р Сюс.

Подът е гладък и като малки с Иви слизахме тук да танцуваме степ.

Аз и сянката ми, стъпка встрани, назад, стъпка встрани, назад.

Зад бара има дълга, боядисана в бяло стъклена витрина, където са всички награди, освен тези на Иви, които са в нейната стая, тъй като са грамадни скулптури на футболисти. Дъсти казва, че приличат на анимационни герои, а не на трофеи.

Господин Вървър намества новата награда в средата и около нея се вдига облак прах, аз кашлям, господин Вървър ме тупва по гърба и закачливо казва: „Бу-ху, бу-ху-бу-ху!“

Тази стая винаги мирише на пране и на омекотител. На масичката с форма на буре има няколко празни бутилки от бира. Горкият господин Вървър — жена му и дъщеря му плачат безутешно в стаите си, а той не може нищо да направи.

Толкова е ужасно.

В ъгъла на витрината, дълга колкото целия тапициран с кожа бар, се мъдри мъничък трофей, който като че ли не съм виждала — златисто зеленикава музикална нота, щръкнала върху малка мраморна поставка.

— Какво е това? — питам аз и протягам ръка.

Господин Вървър се усмихва, взема я и ми я подава.

Някои от златните букви са се изтрили и имам чувството, че ако докосна другите, ще изтрия и тях.

Щ Т КО СЪСТЕ АНИЕ ПО МУЗ КА — Втор наград

— Поостаряло е — отбелязвам аз, а господин Вървър се смее.

— На векове е. Отпреди ледниковата епоха.

Дяволито се усмихвам.

— Ваше е, нали?

— Да — отговаря той, взема я внимателно и я завърта.

— И на какво сте свирили? — питам, макар да знам. Беше ни разказвал с Иви и помня как се развълнува, докато говореше.

— На йоника. Свирих на финалното щатско състезание. В голямата зала до кметството. Някога е била голямо кино с орган чак до небесата. Завесата беше тежка и златна, най-дългата завеса на света. А светлините… Сякаш си огрян от слънцето.

Той се засмива тихо.

— Много страшно за момче като мен. Ала свирих от душа и сърце.

Представих си господин Вървър, наведен над сребристо пиано като в старите филми в притъмнен бар, а очите му са унесени и замечтани.

— Сигурна съм, че сте свирили прекрасно — любезнича аз.

— Чак пък прекрасно… Но свиренето ми спечели Ани. Госпожа Вървър.

Никога не бях виждала госпожа Вървър да слуша музика. Ако чуя нещо за нея, то е винаги някаква стара история. Как, като сме били малки, на Четвърти юли пушила зад гаража трева с госпожа Маккан или как в гимназията играла Аду Ани в „Оклахома“ и си вдигнала полата толкова високо, че й се видяло бельото — тъмносиньо дантелено.

Невероятни истории, аз не им вярвам. Имало някога госпожа Вървър, която няма нищо общо със сегашната — уморена и кльощава, тя работи вечер в болницата за ветерани, чете и полива градината, с една ръка държи маркуча, а с другата стиска пожълтял роман от разпродажбата на стари книги. Питам се дали старата госпожа Вървър е някъде другаде — като Сан Франциско или Мексико — и вилнее ли, вилнее, без да се обръща назад.

— Видяла ме да свиря в един клуб — продължава той. — Тъкмо бяхме завършили колежа.

— Свирили сте в група? — питам аз, вдигам се на пръсти и се навеждам над бара, а той отмята глава, потънал в спомени.

— Силно казано — отговаря той, а погледът му блещука и прави чудеса. — Била в клуба с момчето, в което мислела, че е влюбена, готин тип с бакенбарди и пръстен на всеки пръст. Чула ме да свиря и край — оставила горкия човек, бързо прекосила залата и застанала пред сцената.

Трепвам, като си помисля за господин Вървър на двайсет и една години, с буйна черна коса и момчешко тяло, приведено над йониката — дали ключиците му са стърчали, дали адамовата ябълка е потрепвала, дали е бил попрегърбен като момчетата, които порастват толкова бързо, че сами си се чудят и се чувстват странно в собствената си кожа.

Виждам ясно как госпожа Вървър с дълга златиста коса като на онази стара снимка над камината, поклаща бедра и хипнотизирана, с приковани в него очи се приближава към сцената.

А ако господин Вървър е бил така самоуверен, чаровен и непринуден както сега — и аз съм сигурна, че е бил, — как да спре да върви към него?

— Какво свирехте? — питам аз.

— Не помня — отговаря той, но като че ли името е на върха на езика му. Само след миг, въртейки наградата в ръка, сякаш е кристална сфера за гадаене, той се усмихва и казва: — „Лунна пътека“.

Веднага кимвам, макар да не съм чувала за тази песен, но ми звучи романтично — безкрайни магистрали, червени светлинни на коли, които присвяткват по замечтани лица, фатална любов.

— Ако я намеря, ще я чуеш.

— Ще ми я изсвирите ли? — Скачам на крака, не мога да се удържа.

— Вече нямам и йоника — леко присвива очи той, — но ще намеря албума. — После кимва към телените рафтове с албуми, които се олюляват застрашително. — Сигурен съм, че е някъде там.

Сдържам се да не се затичам и да го намеря. Облягам се на кожената тапицерия на бара и слагам ръце върху наградата с надеждата, че той ще продължи да говори. Винаги съм искала да слушам господин Вървър да говори, да говори и никой да не го прекъсва, нито госпожа Вървър, нито мама, нито Дъсти, която все го вика за нещо.

— Свирех тази песен на Дъсти, когато беше мъничка — казва той, сякаш чете мислите ми. — И тя танцуваше. Въртеше се като пумпал, а косата й беше цялата на масурчета.

После разговорът замира, думите му потъват в тъмнината, накъдето се бяха запътили.

— Иви също се опитваше да танцува. Все искаше да бъде като Дъсти. Заплиташе се в краката на сестра си и двете падаха една върху друга.

Изражението му е… ужасно. С всяка дума топлината в него угасва, изчезва и блясъкът в очите му. Приятното ни бърборене се сгромолясва в тишината.

Поглеждаме се и аз искам да се прибера у дома колкото се може по-бързо.

 

 

Стоя пред страничния вход и се каня да вляза. Но не мога, защото мисля за господин Вървър — дали се е върнал при албумите, след като си тръгнах? Дали прекарва пръст по оръфаните им обложки, за да намери песента? Или седи прегърбен, пие бира и си мисли за човешките неволи?

Тя се появява изневиделица и ми изкарва ума.

— Лизи! — прошепва Дъсти.

Боса е, с фланелка на „Селтикс“ с дълги ръкави и с къси панталонки. Краката й са стройни, със светъл тен, има само един голям белег на коляното от прочутия мач със „Сталиънс“ миналата година. На другото момиче му шиха разбитата брада. Лицето й цъфна като скъсан цип. О, как само се възхитихме на Дъсти за това…

— Здрасти — казвам аз и се облягам на стената като крадец, който се кани да бяга.

— Беше с татко, нали?

— Да. Донесох наградата ти.

Тя не отговаря, само ме гледа.

— Гледа ли новините? Не могат да го обвинят.

Изненадвам се, но заявявам:

— Не още. Но ще го намерят. Претърсват навсякъде.

— Нямат представа къде е — казва Дъсти и клати глава, а гласът й трепери. — Вероятно е в Канада. Цигарите вече нямат значение. Той не е пушил. Единственото сигурно е, че нея я няма и него го няма. Не могат да го обвинят — повтаря тя. — И щом е така, как ще разберат какво се е случило?

Слушам я и всичко е толкова безнадеждно. Гласът й е безнадежден, макар да звучи ядосано, но това е типично за нея.

Как да избегна всичките тези хора… Прекалено ужасно е, а когато съм сама, не трябва да мисля за този ужас, изобщо не трябва.

— Ще го намерят — казвам аз, но започвам да се чудя какво точно имам предвид.

— Нали каза, че е той — с усилие изрича тя, — нали си го видяла. Колата му.

Тя ме поглежда и аз долавям чувствата й. Долавям всяка трепкаща фибра. Никога не съм я виждала толкова развълнувана…

— Може да съм сгрешила — прошепвам аз и се потрисам от думите си. Не че отразяват мислите ми. — Може да не е била неговата кола.

Дъсти ме поглежда и лицето й отново се стяга след временното размекване.

— Неговата кола е била.

— Откъде си сигурна? — питам аз и виждам как увереността й взема превес.

— А ти не си ли сигурна? Винаги си била умна. Бях сигурна, че ти знаеш.

— Мисля, че беше неговата кола. Така мисля.

Тази нейна убеденост, сякаш от стомана. Кара ме да се съмнявам в себе си, да се съмнявам и в съмнението. Не знам какво да мисля.