Меган Абът
Краят на всичко (17)

17

Седим на дивана в хола, но аз все така чувствам прегръдката на вратата, лицето ми до фланелката му и ръката, която притиска врата ми. Сякаш е забравил, че съм момиче и че може да ме смачка, като ме прегръща толкова силно.

Мирисът на фланелката му, неговият мирис. Винаги ухае на току-що окосена топла трева, на свеж въздух, на лимони и на коледно утро — всичко заедно. Трябва да се съсредоточа, трябва, но не мога.

— Веднага след като мама отиде на работа. Телефонът звънна, вдигнах и тя каза: „Лизи, Иви е. Можеш ли да ми помогнеш?“ Едва я чувах. Чух само мотел „Пет диаманта“. И затвори.

Не се увличай, повтарям си аз. Говори кратко и ясно.

Той за малко не запалва колата, но решава да намери мотела в телефонния указател, който изтърва няколко пъти. Търси, търси, страниците едва ли не се късат под пръстите му, но не спира да ги обръща.

— Сигурна ли си, че беше тя?

— Как звучеше?

— Каза ли дали е сама?

— Беше ли уплашена?

Колебае се няколко минути, преди да звънне в полицията — сигурно защото иска сам да тръгне да я търси.

Притеснена съм. Пит Шоу ми каза, че пратил записа в „Пет диаманта“ преди два дни, но това не означава, че са още там.

Ами ако са?

Сигурна съм, че са.

Представям си как чукам на големия прозорец на мотела, на тъмното кафяво стъкло. Чукам и се взирам, взирам се през спуснатите и прихлупващи се пердета. Пуснете ме, пуснете ме. О, Иви, колко си близо, сякаш сме на шест и играем на гоненица и аз тичам след теб с туптящо сърце, и ти си толкова близо, и аз протягам ръка и докосвам краищата на черната ти коса. Гъделичкат пръстите ми.

О, Иви, няма те толкова дълго, почти си изчезнала, не разбираш ли? Ще те върна…

 

 

Полицаите са строги. Задават по-смислени въпроси и слушат с по-трезви глави. Питат пак и пак какво съм чула и какво не съм чула, какво съм казала и най-вече защо според мен се е обадила на мен, а не на семейството си?

Отговарям, че не знам.

Владея се отлично, напълно неуязвима съм.

Опасявам се за миг от телефонни записи. Дали не подслушваха телефона ни? Дали знаеха? По телевизията изглежда, че знаят всичко. Лизи, нямаме такъв запис. Отхвърлям опасението си. Нямам избор.

Госпожа Вървър се появява, върнала се е от посещението при родителите си, косата й е прошарена в корените, сякаш е остаряла за няколко седмици. Няма следа от летния й загар, кожата й е опъната на скулите, върви като училищната библиотекарка, която тътри крака, докато търси книгите, и плюнчи пръсти, когато обръща страниците.

Този път заговаря. Повтаря безкрай:

— Как може да сме сигурни? Как може да сме сигурни, че не е шега? Децата в училище са толкова жестоки. Децата са толкова жестоки.

Един от полицаите се опитва да я успокои, защото господин Вървър не е на себе си и се суети сред тях като футболна звезда преди решаващ мач.

Инспекторът Тернстром казва, че са намерили мотел „Пет диаманта“, на около четирийсет километра от тук, в Индиан Ууд. Изпратил е хора, тръгва и той.

Господин Вървър заявява, че ще отиде с тях и никой не може да го спре.

— Дали и Лизи не трябва да дойде? — пита той, протяга ръка и ме гушва. — Обадила се е на нея, може би и тя трябва да дойде?

Свила съм се под ръката му, слушам ги, че разговарят оживено, дори повишават тон, стомахът ми пърха, но не са съгласни да отида. Не са съгласни.

— Трябва да дойде. Ще седи в колата, но нека дойде — настоява той така упорито, както никога досега.

Госпожа Вървър е на вратата с чанта през рамо и дори не ни поглежда, а аз се питам къде ли е Дъсти и знае ли някой къде е тя.

— Трябва да дойде — повтаря господин Вървър. — Настоявам да дойде.

 

 

Диамантът е огромен, върти се и сигурно свети нощем. Вижда се от шосето, голям, метален, много по-голям и по-красив от мотела, който прилича на сплескана кутия за обувки.

Полицаите се обадиха на мама, но преди да се съгласи да отида, тя поиска и аз да участвам в разговора. Трябваше да й обещаят, че няма да излизам от колата и че до мен винаги ще има полицай.

Разговорът се проточи и когато тръгнахме, господин Вървър с госпожа Вървър и двама униформени бяха на километри пред нас.

Сега са на рецепцията, а аз седя в колата с двама полицаи. Единият е с къса ярко бяла коса и си тананика песен за момиче с очи като диаманти.

На паркинга сме. Колата е под табелата „Безплатна кабелна телевизия и вана с масаж“, белокосият си тананика, после играем на „Виждам нещо“ по мое предложение, макар да съм голяма за такава игра. Не ме свърта.

— Имам добро предчувствие — казва белокосият на колегата си, сякаш съм глуха. — Ако не успеем да го хванем, ще проверим в телефонната компания обажданията у тях — кимва той към мен. — Ще намерим номера, от който се е обадило момичето.

Гледам да не мисля какво ще стане, ако проверят обажданията. И разберат, че никой не се е обаждал.

Иви. Иви. Иви. Дали си на няколко метра от мен, зад някоя от тези червени врати с несиметрични черни диаманти с блещукаща на слънцето шпионка в средата? Дали си там?

Защото, искрено казано, Иви, никога не съм те чувствала така нежива.

 

 

Приближават се към нас, госпожа Вървър е облегната на господин Вървър. Вцепенявам се.

— Ти стой тук — казва полицаят и излиза от колата.

Всички мъже подкрепят госпожа Вървър, чието лице е бяло като чувал с брашно.

Настаняват я в другата кола. Сгъват я, сякаш няма кости.

Господин Вървър сяда от другата страна до нея.

Полицаят се връща. Разговаря с колегата си през целия път до къщи, а мен все едно ме няма.

Управителят на мотела погледнал снимката на господин Шоу и казал, че това е господин Къртис.

Господин Къртис бил с дъщеря си в стая 202 от около седмица.

Дъщерята изглеждала на тринайсет, но косата й била руса, а не тъмнокестенява. Вгледал се в снимката на Иви и казал, че може и да е тя. Знаел за изчезналото момиче и ако тя била с тъмна коса, щял веднага да се обади в полицията.

Управителят се изненадал, че колата им — да, тъмночервен скайларк — я няма, а в стаята им има само няколко останали кутийки „Д-р Пепър“.

Сигурно се е наложило бързо да напуснат, казал управителят. Но не можел да си обясни защо, тъй като предишната вечер господин Къртис уредил сметката и платил в аванс.

О, имало и още нещо. Господин Къртис получил запис. Не, не му поискал документ за самоличност, обикновено не го правел, но казал на господин Къртис, че трябва да чака четирийсет и осем часа, за да си вземе парите. Правилата в мотела били такива. Господин Къртис се притеснил.

Според управителя господин Къртис бил симпатичен. Грижел се много за дъщеря си. Всяка вечер ходел в града, за да й купи пица.

 

 

Почти сме стигнали, когато казвам да спрат колата. Излизам и повръщам, повръщам, а белокосият ме държи през кръста.

Забелязвам как полицаите се споглеждат.

Седя свита, притиснала лице с ръце, докато пристигнем.

* * *

Господин Вървър прекарва целия следобед в участъка. Мама се прибира по-рано от работа. Иска да й разкажа всичко два пъти, три пъти. Не мърда от вратата на стаята, макар да се завивам презглава с чаршафа.

Не искам да говоря. Не знам какво чувствам.

Мама повтаря, че това са добри новини и че трябва да мисля положително. Иви е жива и полицаите са по горещите им следи. Горещи следи, така казва мама.

Мълча. Отварям и затварям уста под чаршафа и изтънялото платно влиза между устните ми.

Чакам с нетърпение да ме остави на мира. Най-после казва, че отива да види госпожа Вървър.

— Самичка е. Както винаги — добавя мама.

 

 

Следобеда прекарвам в леглото, ту спя, ту изпадам в пълно отчаяние, когато телефонът звъни.

— Лизи? — обажда се Пит Шоу с гневен глас.

Гласът му в ухото ми посред бял ден и след всичко станало ме стряска.

(Какво само изпитах на паркинга, докато чаках? Да знам, че е била там може би преди минути, била е там толкова близо, че можеш да я почувстваш, да чуеш скърцането на кецовете й на изтривалката и да помиришеш меката й като на бебе коса. Били са там, били са зад някоя от червените врати и са правели разни неща… и вече ги няма. Всяка вечер е ходел да й взема храна и дали я е заключвал — дали я е заключвал? И как е могъл? А ако си беше тръгнал, би ли го чакала, би ли чакала вечерята си, би ли го чакала да й донесе храна — тъмничар без ключове, без ключалки, без затворник.)

— Ти си им казала! — заявява той и аз усещам буца в гърлото.

— Аз… аз…

— Полицаите току-що си тръгнаха.

— Пит — подхващам аз и си мисля: Та нали ти искаше да им кажа, нали това искаше, едва ли не ме молеше да им кажа.

— Лизи, трябваше да я видиш, когато й заявих какво съм направил — говори той високо и възбудено.

Изведнъж разбирам, че говори за майка си.

— О, значи й каза…

Смее се дрезгаво и аз се опитвам да го разбера. Мисля, че разбирам, но съм объркана.

— Тя приготвяше закуска — шепне той с устни в слушалката, сякаш споделя тайна. — Обясни, че се чувства ужасно за парите. Правеше любимите ми палачинки. И много странно, но беше облякла коледния си халат. Червения с белите къдри — като на Госпожа Коледа.

Слушам и бавно мачкам чаршафа на топка.

— Бъркаше тестото, когато заявих: „Мамо, познай какво направих снощи. Никога няма да познаеш.“

— Пит — прекъсвам го аз, но веднага млъквам.

Той е толкова далеч от мен. Както и всичко останало.

— Тя продължи да бърка, без да ме поглежда. — Звучи едва ли не развеселен, което е странно. — Казах на един човек за това, което направихме. За телефонните обаждания, за паричния запис, за мотела.

— Каза ли й за мен?

Обзема ме ужас. Ами ако господин Вървър разбере? Ако разбере всичко, ако разбере и за ръцете ми върху настръхналата кожа на Пит?

— Не, не трябваше да уточнявам на кого съм казал. Нея това не я интересува. Стоеше и не помръдваше, а тиганът пушеше. Казах й също, че съм сложил край на всичко през нощта. — Пит говори на пресекулки, но продължава: — Сложих край на миналото и тя повече нищо не може да направи.

Нищо не може да направи.

— Но тя все пак направи нещо, нали? — казвам аз и изведнъж проумявам какво беше станало.

— Тя, тя… — заеква той. — Тя отиде до обществения телефон на паркинга пред черквата. Обади му се. Предупреди го. Но това беше по-късно. Първо…

— Пит — започвам аз, а в главата ми проблясват светкавици.

— Лизи, ти трябваше да я видиш — прошепва Пит. — Стоим насред кухнята. Тя не ме поглежда. Пушек навсякъде. Продължава да бърка, а лицето й… Съжалявам, Лизи. Съжалявам.

— Разбирам.

Естествено, че разбирам. Но не можа ли да почакаш, това искам да му кажа, ала мълча. Не можа ли да почакаш един ден, няколко часа? Можехме да ги намерим, Пит. Можехме да ги намерим навреме.

— Лизи — изрича той с треперещ глас, — гледах я до горещата печка, лицето й пламтеше, сякаш се беше запалила. Не можеше дума да каже, Лизи.

Слагам ръка на слушалката и си поемам дъх. Три пъти. Той говори. Продължава да говори. Но повече не мога да слушам.