Меган Абът
Краят на всичко (12)

12

Следващата вечер е балът. Тед върти врат в стегнатата яка на смокинга. Ще ходи с Минди Фибс, щуравата Минди с дебелия глас, която треньорът изхвърли от отбора по хокей на трева, защото намери в гардеробчето й бутилка боровинков коняк. В лимузината са с един по-малко, защото Дъсти няма да ходи на бала, няма да ходи със сигурност.

— Том можеше да покани някое друго момиче. Не знам защо изобщо си губи времето с Дъсти. Аз поне си загубих само четири дни с нея.

Брат ми се гледа във високото огледало в стаята на мама. Сякаш е от телевизионна реклама, като онзи тъмнокос мъж, който завърта жената на бляскавия покрив, след като й дава голям диамант. Тед се мръщи и се почесва по врата.

— Тя е имала много гаджета — казвам аз, макар да знам, че не е точно така. Не и в смисъла, който влага той.

Около Дъсти винаги има момчета, различни момчета, понякога само едно, но тя никога не се възхищава от тях. Единственият, който се позадържа, беше Джо Ричмънд — през лятото, преди да отиде в колеж. Той идваше у тях и играеше баскетбол с господин Вървър, който го биеше всеки път.

— Момчетата обичат Дъсти — повишавам тон аз, докато разтривам раните на коленете си.

— Обичат да я гледат. Но колко дълго можеш само да гледаш?

Прозорец към друг свят, света на момчетата, потни чорапи, дънещи уредби, откъснати снимки от списания с пищни загорели гърди, бели едри зъби и руси лъскави коси — тези момичета винаги позират наведени или на колене, или с неща в устата и между краката.

Чудя се какво ли би искало едно момче от Дъсти, след като тя не е като тях.

След като огледах Дъсти през очите на Тед, се чувствам особено, някак освободено и стоя в стаята на мама дълго след него. А тя, радостна и възбудена, го следва из цялата къща и го снима, ахкайки и охкайки.

Изведнъж се чувствам като Дъсти, с ръце, притиснати към тялото, притеснена и отегчена от сръгващите я, побутващи момчешки лакти, момчета, които искат да я развържат, разопаковат и извадят от нея самата. И за какво й е всичко това? Тези смотани момчетии, които непрекъснато искат някакви неща, без да знаят какво означават и какъв е смисълът им.

В царствения и строг поглед на Дъсти личи, че тя знае много повече от тях, те никога не могат да я смаят и тогава защо да им дарява своята необуздана магия, да не би да са я заслужили?

И така, лежа на леглото на мама и се опитвам да си обясня всичко, лежа на виолетовата кувертюра, която тя купи след развода, тогава купи и възглавниците, сто различни размера, и леглото й заприлича на планина — нямаше местенце, където да можеш да седнеш.

Възглавниците вече ги няма, заминаха в хола с телевизора и по другите стаи.

Когато лежиш на леглото, се виждаш в голямото огледало, пред което стоеше брат ми. Опитвам се да не си представям мама и доктор Ейкън в огледалото, наведено така, че наднича под полата ми.

Колко ли пъти е бил в това легло и какво ли прави докторът тук, какво ли казва на мама и дали тя му вярва?

 

 

— Не иска да отиде — казва господин Вървър. — Искахме да я накараме да отиде, но тя заяви, че не може. Не е лесно да пропуснеш такова събитие. Баловете не се забравят.

— Така е — съгласявам се аз.

Спомням си как преди месец купихме роклята на Дъсти — дълга, лъскава, червена, като изплезен език.

— Затворила се е в стаята си от часове — продължава господин Вървър и повдига вежди така, както прави винаги когато му показваме раните си или му съобщаваме за лоша бележка.

Представям си Дъсти на красивото розово легло, лежи завита, тъжна и объркана.

Представям си я в стаята й и се питам какво ли мисли за Иви. За онова, което се случи, и как изведнъж трябва да отложат всичко, тъй като целият свят се е сгромолясал.

Как да разговарям с нея за Иви, да разбера какво мисли, че й се е случило, след като е така недостъпна — такава е и за момчетата на задните седалки, принцеса във висока кула, а аз съм толкова далеч, долу, на земята, докъдето стигат само завитите краища на косата й.

— Спомням си, че когато бяхме малки, Дъсти обичаше да облича старите рокли на госпожа Вървър, особено роклята от бала й — казвам аз.

Беше облачен летен ден, седяхме с банските и чакахме дъжда да спре, за да поплуваме в басейна, но той валеше ли, валеше. Госпожа Вървър измъкна няколко големи кутии от гардероба. Балната й рокля беше дълга, от тънък като газ жълт плат, с широки ръкави и тюлени дипли — рокля на принцеса. Не можех да повярвам, че госпожа Вървър някога я е носила, но Дъсти, само на десетина години, успя да я навлече върху банския и закрачи като манекенка, а после облече и булчинската рокля с буфан ръкави.

Госпожа Вървър… Бях забравила, че тя правеше такива неща, но то беше преди време, когато господин Вървър пътуваше често по работа и тя не се затваряше през цялото време в стаята си и не заравяше глава в книгата. Бавно отшелничество, което продължаваше вече години.

Тогава тя беше различна. Онзи ден госпожа Вървър извади фотоапарата и снима Дъсти как се клатушка в цялото си обаяние със слабички загорели крачета с обувки на висок ток и разпусната буйна коса.

По-късно, когато господин Вървър се прибра, Дъсти беше толкова радостна, че отново облече роклята.

Господин Вървър й каза, че прилича на майка си, че били като две капки вода, но Дъсти се разплака и се затвори в стаята си. А той трябваше да приложи целия си чар и часове наред да я убеждава да излезе.

С Иви решихме да се правим на Дъсти и засукахме хавлиите около раменете и тъничките си кръстчета и с издадени като за целувка устни, закрачихме като модели на шоу.

— Спомням си тези снимки — кимва господин Вървър и се усмихва, а лицето му засиява.

— Лизи, имам нужда от теб.

Сякаш нещо ме пробожда.

— Да, господин Вървър?

— Трябва да ми помогнеш — казва той, но това не е същото и аз се смущавам.

— Добре.

— Искаш ли да участваш в нещо наистина специално? — В погледа му има нещо закачливо. Прилича на предишния господин Вървър.

— Да, искам.

— Тогава ела с мен. — Той протяга ръка, аз я хващам с две ръце, желязна и гореща ръка.

 

 

В сутерена сме и господин Вървър изважда кутия след кутия с празнични украшения и голямата купа за пунш, която госпожа Вървър пълнеше със севън ъп и шербет на детските ни тържества.

— Какво ще правим? — питам аз и едва не подскачам.

— Ще организираме галавечерта на сезона — отговаря той и навива ръкави. — А по-нисшата класа ще отиде на някакъв нещастен ученически бал. На някакво елементарно забавление.

Изваждам нанизаните червени хартиени фенери от „лятната“ кутия, които господин Вървър завърза на дърветата за миналогодишното тържество на Четвърти юли. Има няколко балона, сребристи ленти и топка с огледалца за тавана.

Спомням си как, когато бяхме малки, Иви каза, че иска да види горяща колиба като в книгата „Малка къща в прерията“, която четеше. Господин Вървър купи на градинска разпродажба една стара къща за кукли, натъпка я с вестници и я запали. О, как пищяхме, когато пламъците обгърнаха комина и покривът поддаде. Госпожа Вървър се развика, но ние, а и той не й обърнахме никакво внимание.

Господин Вървър ми се усмихва, сякаш и той си го спомня, и провесва мигащи коледни лампички на бара. Пуснал е музика, стари песни, които аз не знам, но той знае всичките думи и тихичко припява, щастливо, като че ли сме извън времето.

— Ами ако не иска да дойде — подмятам аз.

— Ще дойде.

* * *

Той е в стаята й вече половин час, а аз правя пунш. Няма шербет, затова слагам щедро орехов сладолед и разбърквам златистата смес. Искам да топна пръсти, но се въздържам и се вслушвам да чуя какво става горе. Пропълзявам като мишка до средата на стълбите, но чувам само тихия убеждаващ глас на господин Вървър и хленч на пресекулки — вероятно на Дъсти.

Част от мен не иска да я види. Помня какво ми каза или почти ми каза. Мислеше, че лъжа за фасовете. Обзема ме гняв, преди да си спомня, че е права.

Част от мен си казва, че ако не дойде, тази вечер ще бъде моя, само за мен.

След малко я чувам да говори и най-после да се смее — за пръв път от седмици. Тичам надолу по стълбите, за малко да падна, и грабвам купата за пунш.

Той слиза пръв и съобщава, че почетната гостенка ще дойде всеки миг.

Усмихваме се до уши и чакаме, а над главата му виси стар плакат с надпис „ЧЕСТИТО“.

 

 

Това, което трябва да види, когато слезе по застланите с мокет стъпала, е божествено прелестно — червени и бели светлинки, трогателни цветя от градината, кремаво златист пунш в купата. Музиката вибрира в тръбите и колоните. Лицето на господин Вървър грее както обикновено, с джинси и фланелка е и леко наведен напред.

Сигурно ще види първо мен и ще се подразни.

Но тя изобщо не ме забелязва. Все едно ме няма.

Изненадва се.

С роклята е, дългата пурпурночервена рокля. Убедил я е да я облече. Боса е и червеният лак на ноктите на краката й се вижда.

Докосва с пръсти косата си, събрана на кок с голяма фиба в средата, и слиза внимателно от последното стъпало.

Забелязвам изражението й, сдържано и колебливо, и осъзнавам колко се радвам, че е тук. Поглеждам господин Вървър, как само я гледа, целият в очакване, и си казвам: Моля те, Дъсти, моля те.

Само след секунда тя дава воля на чувствата си и всичко е изписано на лицето й, сякаш озарено от празнични фойерверки. За пръв път я виждам такава, за пръв път показва чувствата си. Показва всичко.

Поглеждам го, очите му се присвиват засмени, напомняйки за предишния господин Вървър. Колко много се е променил. Бях забравила какъв беше преди.

Мислех, че всичко това е за нея, но когато го виждам да я прегръща и да я прави толкова щастлива, разбирам, че е всъщност за него.

 

 

Господин Вървър танцува с нея, а аз бъркам пунша, приплъзвайки черпака в пенливи осморки. Песента е онази, за лунната пътека, интересно кога я е намерил и дали я е търсил с часове, за да ми я пусне.

Освен ако не я е пуснал за нея. Ами да, сигурно е за нея. А аз нея ли заслужавам повече?

Странна песен, отекваща, загадъчна.

Дъсти се завърта, той я навежда назад, косата й се изплъзва под фибата и краищата й помитат плочките на пода.

Двамата са истински вълшебници и никой не споменава Иви.

Нея просто я няма.