Меган Абът
Краят на всичко (1)

1

Виждам я сред процеждащата се светлина с крайчеца на окото си. Играем на „кърваво убийство“ — самото име пронизва стомаха ми, корема ми, там, където са нервите. Късно е и не трябва да сме навън, но какво от това.

Писукащи, дяволити, възбудени гласове, скандираме ли, скандираме. Зловещото монотонно броене прорязва като нож ушите на набелязаната жертва: Един часът, два, три, четири, пет… Иви очаква участта си. Ала нея я бива в криенето, няма равна, и знам, че ни очакват страхотни изненади — може да я открием свита под продънена тераса или засипана с пръст в красивата цветна леха на мама.

Шест часът, седем, осем, девет, малки чудовища, жесток, смазващ речитатив, десет часът, единайсет, дванайсет, ПОЛУНОЩ! Кърваво убийство! Крещим до една, свирепи, диви гласове, после хвръкваме във всички посоки като светулки.

Приятен е звукът на кецовете, които тупкат по асфалта. Пет, може би десет деца под уличните лампи, които обещават сигурност, но докога?

О, Иви, виждам те на двайсетина метра пред нас, с веещи се памучни розови шорти, тичаш бързо, отмяташ гъстата си тъмна коса от устата и крещиш. Игра на ужасите, сърцето ми ще изхвръкне и не мога да го спра. Виждам те, Иви, само на няколко метра от финала. Това е най-великата игра на света и Иви ще спечели. Ще успееш, Иви, ще успееш. Сърцето ми ще се пръсне, ще се пръсне.

Беше отдавна, преди сто години. Мираж от лятото на едно тринайсетгодишно момиче, досущ като летата на милиони други момичета, ако не беше Иви, ако не беше бясно блъскащото й сърце и всички онези заплетени неща, които се разплетоха.

И ето ме в къщата на семейство Вървър — ръбести лакти, луничава брадичка и длани, ожулени от острата изсъхнала трева. Двете с Иви приличаме на момчета, за разлика от седемнайсетгодишната Дъсти, страхотната й сестра. Кинозвезда, с прилепнало бюстие и потропващи чехли „Доктор Шол“. Мигли като златисто фолио, очи с цвят на динена кора и меко, женствено тяло. Блестящо червило, яркобели зъби, облизване на устните с връхчето на езика, премигване, руменина, която пълзи нагоре по скулите.

Останех ли за малко сама, хвърлях поглед на стаята й, ухаеща на детска пудра, гланц за устни и лак за коса. Леглото й беше огромна розова торта с леко позацапани волани, подът — изпъстрен с капачките на лаковете за нокти, навсякъде се въргаляха пластмасови четки за коса, целите в косми, усукани бикини на маргаритки, обърнати наопаки джинси с розови чорапки в крачолите, сгънати послания от безброй момчета, лъскави опаковки от тампони, попаднали в ръба на кувертюрата, опираща в зеления мокет. Дъсти все чистеше, но дори тя не можеше да спре безспирния потоп от какви ли не чудесии, съпътстващи живота на едно момиче.

Сред този шеметен розов екстаз с Иви изглеждахме чепати и нескопосани и когато Дъсти ни допускаше в захаросаната си обител, ние се чувствахме като неканени гости.

Познавах Иви толкова добре, чак до мозъка на костите, и, разбира се, всички от семейството й, знаех книгите на рафта в хола им („Малката барабанчица“, „По-хубави домове и градини“, „Самотният гълъб“), стола от кора на бананово дърво и усещането, когато го докоснеш, лосиона от рози на тоалетката на госпожа Вървър — как ми се искаше да заровя лице в него…

Тичахме безспир по застланите с мокет стъпала, покрай голямата маса в трапезарията, а после скачахме на голямата семейна спалня.

Знаех и други неща. Вълнуващи тайни, споделяни само в шушкащата подплата на спалните ни чували. Не знам дали знаеш, че… И Иви ми пошушва, че Дъсти е кръстена на певицата, чийто албум родителите й слушали шестнайсет пъти в нощта на нейното зачеване. Заинтригуващо и невероятно. Колкото и да се опитвам да разбера скритата злоба и приумиците на възрастните, така и не мога да си представя как госпожа Вървър свързва името на детето си с палава закачка…

Не и госпожа Вървър. Живеем врата до врата и веднъж не я чух да се смее високо, да тича за телефона или да танцува на пиянските квартални сбирки на Четвърти юли. Сдържана, с равен като удари на тъпан глас, тя се носеше, сякаш беше фрегата, сянка, преминаваща от стая в стая. Работеше в болницата за ветерани като професионален терапевт — така и не разбрах какво точно правеше, но пък и никой не говореше за това. Току я зървах да носи коша с пране, вървейки от коридора към стаята с отворена дебела книга в кокалестата ръка. Ръцете й изглеждаха сухи, дори някак пресъхнали, а тялото й беше твърде кокалесто, за да я прегърнат както дъщерите, така и съпругът й.

О, а господин Вървър, господин Вървър, господин Вървър, той продължава да вибрира в сърцето ми, под ноктите ми, навсякъде. Много може да се говори за него, но аз така и не мога да го изрека, дори сега. Той все още трепти в мен.

Господин Вървър, който хвърляше топката надалеч, надалеч и майстореше тоалетки за дъщерите си, който ни водеше на летни кънки или боулинг и миришеше на свеж въздух, лимон и коледно индийско орехче — ухание, което завинаги щеше да бъде символ на „мъж“ за дъщерите му. Господин Вървър винаги присъстваше. Неспирно му се възхищавах, мечтаех за думите му, копнеех за миговете, когато ще ми обърне внимание.

Това бяха хубавите неща и те бяха наистина хубави. Ала по-късно се случи и друго, без което не знам какъв щеше да бъде животът ни. Какво ли щеше да бъде, ако то се беше промъквало безшумно от ъгъл в ъгъл, изтръпвайки от нощния шепот на Иви, през тъмните кухини в тази къща с огрени от слънце керемиди, а аз не го бях чула? Не го бях видяла?

Знаех всичко и нищо.

Сега има мигове, когато си спомням седмиците, преди да се случи, и те са един вид прозрение. Всичко е било налице, съществували са всички признаци и всички ъгли са били осветени. Ала аз не бих могла да го видя. Не бих могла, не бих могла.

Понякога сънувам, че играя футбол с Иви, след всичките тези години. Отначало съм сама на игрището. То е тъмнозелено и аз подмятам топката между краката си. Малки закръглени крачета. Смешно, малко тринайсетгодишно телце, стегнато и странно. Синина на бедрото. Коричка на коляното. Мастило на ръката от цапотене в клас. Кичури слепена потна коса на челото. Ръце като къси вретена с дебелички пръсти. Напъпили издутинки под лъскавата зелена фланелка с триъгълно деколте. Ако прокарам ръка по тях, едва ли ще ги усетя. Слаби бедра като на момче, които се въртят около топката. Чакам Иви, която се появява като гореща вълна. Дъхът й ме лъхва, тя пъхва крак между краката ми и рита топката надалеч в тъмнозеленото поле.

В спомените ми Иви винаги се промъква между сенки. Големи, тъмни, призрачни очи с червени сенки. Тича по футболното игрище със зачервено лице, а по гърба й се развява тъмна грива. Тича бързо, а в дъха й се долавя усилие да тича още по-бързо, да стъпва по-пъргаво, да хвърчи напред в стремеж да пробие нещо пред себе си, което никой друг не вижда.