Меган Абът
Краят на всичко (11)

11

В понеделник училището ври и кипи. Тара Лийри обикаля коридорите, обкръжена от все по-голяма тълпа момичета, които жадуват за потресаващите й истории.

— Впуснаха се в голяма хайка — разказва тя. — Според татко това е сексуално престъпление. Търсят навсякъде, участват и най-добрите експерти в Онтарио. Работят заедно с канадската полиция. Жена му казала, че той все разправял как би искал да живее в хижа някъде там. Какъв чудак…

Хижа на езерото, романтично убежище, любовен пристан.

— Според татко той се е самоубил, защото няма къде вече да се крие.

— Чух, че ще претърсят още веднъж гората зад училището — казва Джоуни.

— Мислят, че се крият в гората ли? — питам аз и си представям малка палатка и газов котлон.

Джоуни вече е компетентна като Тара и поклаща глава.

— Търсят тялото й. Не знаят къде може да я е заровил.

В час по биология отново учим за месечния цикъл и Кели Хог се прави на интересна и наивно пита госпожа Милър защо онази кръв „долу“ е толкова гъста и нормално ли е да усеща „чегъртане“ в слабините, когато й идва?

Бързо въртя молива между пръстите си и изведнъж усещам горещо жужене в ушите. Запушвам ги. Никой друг не го чува, всички са зяпнали Кели, която обяснява за особеното „придърпване“ — „сякаш някой шие и тегли конец“.

Жуженето е горещо, главата ми пламва, стаята е бяла, ослепително бяла, заболяват ме очите и аз пъхам ръце между коленете си в опит да се стегна и да мисля за нещо друго. Но в главата ми са господин Шоу и Иви, мисля си, че той не би я наранил, че той много я обича и защо никой не го проумява?

Изнизва се вече единайсети ден, кой знае какво може да се е случило, дали Иви смята любовта му за красива и дали правят нещо под завивките и тя завърта очи към тавана…

Чувствам се толкова гадно. Изведнъж се сещам за миналото лято и за Мат Нетъл, приятеля на брат ми. Чакам брат ми, а Мат ми поправя колелото до гаража у тях.

„Уморен съм — казва Мат, — да седнем за малко“, сядаме, той е на шестнайсет, а аз току-що съм навършила тринайсет, кракът ми изтръпва и няма да е лошо да поседна.

Облягаме се на извитите от горещината летвички на стената и аз усещам нажежената им боя на врата си.

Мълчим. После Мат започва да говори за нещата, от които момчетата имали нужда, и как бил сигурен, че съм знаела за тях, защото имам брат.

Опирам колене в брадичката си и дърпам езичето на позеленелите си гуменки. Той не спира да говори. Напомня ми за татко, когато иска да обясни своята гледна точка, когато иска да се извини.

Стискам езичето, а бузите ми пламтят ли, пламтят. Не го поглеждам, дори вече не го чувам, но усещам голямата му мазолеста ръка на китката си, стомахът ми се преобръща и дъхът ми секва.

Той притегля пръстите ми и аз усещам мекия плат на късите му панталони. Бързо дърпам ръката си и се хващам за езичето на гуменките.

Той казва: „Моля те, моля те, Лизи, не се дръж като дете“, и ме опипва с огромните си ръце на баскетболист. После казва: „Само ми помогни малко, не трябва да пипаш, вдигни си фланелката, за да погледам, само да погледам.“

Ето това казва, сякаш моли за услуга, за подарък.

Не знам защо, но отпускам свитите до гърдите си колене, той бързо пъхва ръце под синята ми фланелка, горещи са и прашни, плъзва ги към малкия ми бял сутиен, не гледам лицето му, но чувам, че сваля ципа на късите си панталони, и все така не поглеждам.

Гласът му е странен, бездиханен: „Нека само да погледам“, не знам какво да кажа, а той продължава: „Хайде, хайде“, и аз знам какво прави, знам.

Кой знае защо, измъквам ръце от ръкавите и смъквам сутиена, за да погледне. Кой знае защо, но го правя. Кожата ми настръхва и той най-после спира да говори.

Когато свършва, издава звук, усещам лепкавата му ръка на гърдите си, той ги притиска, миглите ми затрептяват и…

Смъквам фланелката, скачам, грабвам колелото и хуквам, а педалите ме удрят. Минавам през двора на Мидълтън, стъпвам накриво върху някаква лейка, но продължавам да тичам, после се мятам на колелото и чак на улицата осъзнавам, че сутиенът ми е още смъкнат под ребрата, а презрамките са опънати и така стягат раменете ми, че едва карам. Спирам и ги дърпам нагоре, като се надявам, че никой не гледа.

Разказвам го на Иви, в спалните чували сме, тя мълчи и само чувам дишането й. После казва, че понякога момчетата са толкова настоятелни, че няма измъкване, и това някак я плашело.

— Обаче и на мен ми се случва да се чувствам така — добавя тя. — Лизи, случвало ли ти се е да изпитваш толкова силно желание, та да имаш чувството, че можеш да изчезнеш? Сякаш цялата си желание и всичко останало просто изгаря?

Ето за това се сещам и така съм погълната от мислите си, че изобщо вече не съм в час по биология и не чувам как Кели дъвче дъвка и чурулика за стичащата се между краката й кръв.

Аз съм с Иви, седим плътно една до друга и тя се кани да ми каже нещо, да ми каже всичко, всичко, което знае, всичко, което е научила, тайното познание, добито за седмица и половина и потулено в дълбини с тъмни проблясъци.

Наистина я виждам, наистина е тук, кани се да ми каже, устата й се отваря, зъбите, езикът й…

— Иви — прошепвам аз, но без думи, трясък на пода, удрям главата си, бучи силно, ще събуди целия свят.

Не казвам нищо на госпожа Милър и на сестра Станг. Обяснявам, че ми се е завил свят, питат ме дали съм закусила, отговарям, че не съм. Не бях и вечеряла — освен кутията желирани бонбони, които излапах бързо-бързо в стаята си. Усещах възгорчивия им вкус цяла нощ.

На следващата вечер господин Вървър излиза в двора с шест бири, провиснали от пластмасовите кръгчета на опаковката.

Взел си е отпуск. По цял ден обикаля с полицаите, с доброволците, с всеки, който помага в търсенето. Тършуват по цял ден.

Той ми маха и потупва стола до себе си.

Казва, че иска да ми покаже нещо, разстила голяма карта на тревата, карта на областта, и на съседната, чак догоре, до Онтарио.

— Ето тук някъде — посочва той с разперена ръка смачкания горен ъгъл. — Жена му казва, че искал да купи къщичка там. Мечтаел си за лятна вила.

Слушам и разглеждам картата, цялата е маркирана с кръгчета, черти и звездички. Толкова са много, че на някои места от размазаното мастило и лъкатушещите линии не се вижда почти нищо.

— Казала на ФБР, че той имал приятел от колежа някъде там, Джим някой си. Полицията не може да го открие. Но обикалят от град на град, всяко място в района, където дават или продават вили под наем.

Той се вглежда в картата, а после в мен.

— Преглеждат и видеозаписите на граничните пунктове. А това отнема доста време. Работят с канадците, което изисква още по-активно участие от страна на щатските и федералните власти.

После ми показва местата, които е обиколил в нашия щат и в съседния. Местата, където са били полицаите. Всички евентуални възможности. И светът ми изглежда толкова огромен, сякаш нищо и никъде в него не може да бъде намерено.

Госпожа Вървър се появява и за пръв път след изчезването на Иви я виждам толкова отблизо. Лицето й е като изтрито. Косата й, винаги гладка и златиста досущ като лимонов коктейл с натрошен лед, изглежда странно — провиснала е като на стара кукла.

Застава зад нас с чаша студен чай в ръка, мълчи, господин Вървър протяга длан, за да докосне ръката й, но е твърде далеч, а тя не се навежда.

Аз бих се навела.

Тя също се взира в зелените дървета в далечния край на двора, там, където се взираме и ние. И не защото очакваме Иви да се появи зад тях, както твърди мама, а защото столовете ни са обърнати натам.

Ако столовете бяха обърнати един към друг, надали щях да мога да гледам господин Вървър в очите.

Понякога се измъчвам, когато го гледам.

Госпожа Вървър стои при нас само миг и по-късно се питам дали изобщо беше идвала, дали не беше призрак.

Иви я няма от дванайсет дни, но е тук повече от всякога.

Странно, но Дъсти никога не излиза вечер. Обикновено сядаше тук, кръстосваше дългите си крака и се смееше закачливо и звънко. Ала това беше преди.

Той за пръв път има огромна нужда от нея. И тя трябва да е с него сега много повече, отколкото преди.

Една лятна вечер преди първата ни година в прогимназията с Иви седяхме в нашия двор. Беше доста късно, ядяхме бонбони и се хилехме без глас, така че да не ни чуят.

Дъсти и господин Вървър седяха в двора, радиото беше на прозореца и когато чу една стара песен, той започна да припява, сякаш се подиграваше на себе си, но същевременно му беше и приятно. Той винаги звучеше така. Като че ли всеки миг ще се разсмее.

А когато дойде припевът: „Че обичаш ме, недей ми казва, ала стой до мен, а ако си тръгнеш нявга, туй ще бъде тъжен ден“, Дъсти също запя с нежния си като звънче глас. Така се стараеше, че двамата наистина се забавляваха, запъвайки се в търсене на думите, и така повториха припева толкова много пъти, че и ние го запомнихме.

Знаех, че Иви иска да се присъедини към дуета им. И аз исках. Но някак не вървеше. Все едно отваряш тежките врати на църквата посред служба, всички се обръщат назад в тихото, свято и благоуханно място и казват без глас: не, не, недей.

Недей.

Дъсти не идва в двора, не излиза навън, но понякога, ако се обърна, я зървам да минава покрай кухненския прозорец и мяркам златния ореол на косата й.