Меган Абът
Краят на всичко (4)

4

Случи се, мисля си аз, думите идват и въпреки това не знам какво означават. По някакъв смътен начин това, което се случи днес, се беше подготвяло от дълго време, тягостно предчувствие, нещо без име, опасно усещане и аз не знам какво да правя с него.

Гривата тъмна коса, спортните чорапи, дръпнати над коленете.

Иви беше там и след това Иви изчезна.

Разтварям с пръсти щорите и виждам, че всички стаи у семейство Вървър са ослепително осветени.

Преди пет вечери й бях на гости с преспиване, разменихме пижами, слушахме музика, дори четохме на глас една глава от книгата, която госпожа Вървър оставяше до шезлонга, онази със зяпналата жена на корицата и мъжа, който я докосва с пръст. Иви каза, че пръстът му е космат и хич не й харесва това, че правят секс прави. Редувахме се и прочетохме някои сцени два, три пъти. Не разбирах всичко — тези тела с бушуваща кръв и опипващи езици. Всичко беше грубо, насилствено, влажно. Сви ме стомахът, затворихме книгата и аз си отдъхнах.

Продължих да мисля за книгата няколко часа по-късно, когато стаята на Иви беше тъмна и аз следях с поглед игривите сенки около лампата футболна топка. Дъсти и господин Вървър седяха на градинските столове на задната веранда и си бъбреха. Смееха се, неговият смях беше толкова ведър, толкова ведър, колкото беше и самият той.

Господин Вървър присъства в цялата къща, смехът му е дълбок и карамелен. Благодарение на него къщата винаги изглежда пълна, бляскава, палава и весела. Когато бяхме малки, той хвърляше с нас зарчетата и все мамеше, но ние не се сърдехме. Обявяваше замисъла си, сякаш му беше стратегия, намигваше ни и ние се чувствахме съучастници в измамата. Дъсти все му се караше, настояваше да чака и му отнемаше реда. Играехме с часове и не искахме да спрем.

— Дъсти беше на среща — прошепна Иви и чак тогава разбрах, че и тя ги слуша.

Седнах в спалния чувал и се примъкнах към леглото.

— С Том Милан ли? — попитах аз, а Иви каза „шшшт“.

— Слушай — рече тя само с устни. — Не говори.

Тихите гласове на Дъсти и господин Вървър долитаха през прозореца. Дъсти се шегуваше и смееше така, както правеше само в компанията на баща си.

— Спира колата и…

— И ти казва, че бензинът е свършил!

Дъсти прихна. Миналото лято брат ми излезе с нея няколко пъти и после все се питаше дали не го е обсъждала с баща си.

— Не, само спря, обърна се към мен и каза: „Бейби…“

— Бейби? Така ли те нарече? Горкото момче. Сигурно е много влюбен.

— „Бейби, в тази бяла рокля приличаш на ангел!“ И…

— Не приличаш, бейби, ти си ангел, ангел! — заяви господин Вървър и аз си представих широката му усмивка.

— Стига, татко! — Дъсти се задъхваше от смях и едва продължи. — Тогава се наведе и лапна цялото ми ухо.

— Ти отвърна ли на жеста? Нали затова съм те възпитавал. Сигурно ти е обещал вечеря!

Дъсти не можеше да си поеме дъх от смях.

— И после какво стана, кажи — настояваше господин Вървър. — Горкото ми момиченце.

— Какво ли! Той глътна перлената ми обица и почти се задави. Умрях си от смях. Тупнах го по гърба и той я изплю.

— Ще я изплюе, то е ясно. — Двамата отново се разсмяха гръмогласно. И едва си поемаха дъх.

Иви ме гледаше, чакаше да се усмихна или да кажа нещо, но аз не знаех какво да направя и затова мълчах.

Мислех си колко ли е прекрасно да си с тях двамата и кой ли не би искал да е в тяхната вълшебна среда; нейният поглед внимателен и преценяващ, а неговият благ и предразполагащ.

Ето такъв беше животът в тази къща с все още толкова много неизживяна радост. Не би ли било чудесно, мислех си тогава, само преди пет дни, да обсъждаш момчетата с господин Вървър? Часове наред да играеш карти с Иви и да гледаш как Дъсти сменя рокли в пастелни цветове и слуша музика с баща си до зори?

 

 

Нощта е дълга, мама ходи по коридорите, три пъти проверява затворени ли са прозорците и входната врата. Цяла нощ обикаля и се блъска в столове, включва и изключва телевизора. Опитвам се да спя, опитвам се да прогоня пълзящите черни мисли в главата си.

Няма отърване от предчувствията, които сигурно ще се превърнат в кошмарен сън.

 

 

Сутринта отиваме с мама у семейство Вървър. По телевизията винаги изчакват двайсет и четири часа. След двайсет и четири часа могат да направят съобщение. Изминал е само половин ден. Казвам го на мама, докато правим седемте крачки между къщите ни, а тя стиска ръката ми с всичка сила.

После спира и ме поглежда тревожно.

— Не и за децата — казва тя. — За децата не изчакват.

— О! — отвръщам аз, а мама се кани да продължи, но се опитва да се въздържи. Не успява и добавя:

— При децата всяка минута е важна. Половин час може да е фатален. Много страшно…

Сякаш нож прорязва гърдите ми. Не съм чувала нещо по-ужасно. Какво иска да каже… Какво значи това?

Толкова е притеснена, че не забелязва моя ужас. Влизаме през страничната врата.

В хола има двама полицаи. Казват на мама да почака, докато поговорят с мен на горния етаж. От съзнанието ми не излиза лицето на господин Вървър — напрегнато е до неузнаваемост, а тялото му е като на пружини, потропва с крака и чеше ръце над лактите си.

Дъсти прави кафе, навлечена с дебел пуловер, от който ми става горещо, полага усилия да се съсредоточи, но разсипва кафето, навежда се и аз зървам дълга сълза да се стича по лицето й. Бързо я изтрива с широкия ръкав и успява да се овладее.

В стаята на Иви съм с двама мъже със сака и вратовръзки, главата ми гори и всичко в мен трепери, сякаш нервите ми са изпилени и оголени. Непоносимо е, но трябва да отговарям на въпросите им.

Дишам често-често, дълбоко. Питат ме дали нещо в стаята ми се струва необичайно. Не. Карат ме да се огледам, но не забелязвам нищо. Не виждам нищо. Колко странно, в стаята, която е цялата отражение на Иви — лампа футболна топка, подредени учебници, строени в редици моливи с ярки гумички, вълшебна сфера за гадаене на бюрото, на която винаги пише „Попитай пак“, — в тази стая се мъдрят двама мъже с вратовръзки на райета и с наведени глави, за да не се ударят в корнизите.

Повече от половин час ми задават въпрос след въпрос и пак, и пак. Седя на леглото върху грапавата жълта покривка. Не знам къде да гледам и затова съм забила очи в ягодовочервената коричка на раната на коляното си и подръпвам лекичко твърдите й краища.

— Лизи — подхваща единият — Ивлин… Иви… спомена ли, че някой я чака?

— Не. Тръгна си към къщи.

— Двете заедно ли се прибирате?

— Да, но аз отидох в мола.

Повтарят въпросите. Повтарям отговорите и опипвам коляното си, пукнатинките на коричката. Нови въпроси.

— Иви имаше ли си приятел?

Пламвам и ми става неудобно.

— Не.

— А говореше ли за момчета? Момчета, които харесва или които я харесват?

Полицаят сяда на леглото до мен и то потъва под него.

— Не. Никога.

 

 

ИЗЧЕЗНАЛА: Ивлин Мари Вървър, тринайсет години. Метър и петдесет и два. Четирийсет и четири килограма. Коса: тъмнокафява. Очи: сиви.

Видяна за последен път на връщане от прогимназията „Дж. Ф. К.“ на 28 май. Облечена с жълта фланелка с пеперуда отпред, сини шорти, кецове.

Особени белези: синина над лявото око. Малък светъл белег от вътрешната страна на бедрото.

 

 

Разлепени са навсякъде, на електрическите стълбове, на витрините на магазините, но изглеждат толкова абсурдно. Дори името й.

Момичетата, които растат заедно като нас, са много близки физически. Понякога поглеждам лявото си бедро и се питам къде е бледата заврънкулка полумесец, дълбока колкото нокът — белег от падането от колелото на Дъсти, когато бяхме във втори клас. Иви кара, а Дъсти я бута много силно с ръце на раменете й. Изведнъж осъзнавам, че това не е мой белег, а на Иви, макар понякога да го напипвам като войник с ампутиран крак от четивата по история.

Физическата близост е следствие на нощите, които прекарвахме, сгушени в палатката в двора, къпането под душа на басейна, за да отмием миризмата на хлор, излежаването в меката трева до футболното игрище, побутвайки с пръст и сравнявайки виолетовите си рани. Оглеждахме банските костюми и се питахме коя ще сложи първа сутиен, макар да знаехме, че ще бъда аз, но Иви бе първата, която се преви от корем и стана бяла като платно. Понякога ме болеше заедно с нея. Понякога изпитвах същата силна болка. Защото го исках.

Разменяхме си всичко, спортните чорапи, гумите, ластиците за коса, чорапогащниците. Толкова бяхме близки. Понякога мигахме заедно.

Във втори и трети клас родителите ни все настояваха: Танцувайте, танцувайте. Първият път беше на степ концерта. „Аз и сянката ми“ — еднакви сребърни трика и лъскави цилиндри, еднакви тъмни коси и къдрици, фиксирани с лак от мадам Кони, учителката ни. И като се започна — не спирахме да танцуваме по празници, на рождени дни, на Великден. Стотици пъти в сутерена у Иви, в нашия хол, в училище, стъпка встрани, назад, стъпка встрани, назад. Пак и пак, с начервени бузи, докато не пораснах четири сантиметра и косата на Иви не потъмня. Отказахме се завинаги от този танц.

На бас, че още го помня. Мога да го изтанцувам веднага.

Ала тези неща, тези неща приключват.

Сега, когато Иви изчезна, си давам сметка, че нещата се бяха променяли Бог знае от кога. Белега на бедрото й, него чувствам под пръстите си, сякаш се беше преместил от нея върху мен. „Мисля да не се занимавам повече с хокей на трева“, заяви Иви един ден, след като цяла година говорехме само за това и дори искахме да влезем в представителния училищен отбор. А в петъчните вечери отказа да играе на двора тенис на маса с Дъсти и господин Вървър. Състезанията продължаваха дълго след като паднеше мрак и светулките заблещукаха сред красотата на нощната тъмнина. Просто отказа и толкова, не мога да си обясня защо.

Вече не сме две загорели от лятото хлапета с рошави коси и клатещи се детски зъби. Не знам кога се случи, но се случи. Напоследък долавях нещо в изражението й, но не можех да го разгадая. С мен също ставаше нещо, нещо напираше вътре в мен, но не разбирах какво. Тя като че ли познаваше зигзагите на сърцето си, докато аз оставях нещата просто да се случват.

 

 

— Онзи пак е тууук… — заявява Кели Хъг, а ние я слушаме в кръг около гардеробчето й в училище.

Изпуснах първите три часа да давам сведения на полицаите. Чувствам се замаяна, изгубена. Кели обаче бърбори и не спира. Косата й е сплетена на безброй плитчици, толкова опънати, че й прозират вените.

— Корин Уилоуз — прошепва някой.

Това е името, от което те полазват тръпки в коридорите, до гардеробчетата, на оживената опашка в стола. Бяхме във втори клас, а Корин беше две години по-голяма. Някой я беше отвлякъл през прозореца на приятелката, при която бе останала да преспи. Тя изчезна безследно. Помнех подробностите: спален чувал с цвят на ягодов пай, лъскава лилава нощница, шина на левия пръст, който беше изкълчила в час по физическо. Организираха групи да я търсят. Обърнаха цялото езеро и река Милки.

— Уилоуз беше деветгодишно момиченце — казва червенобузата нахакана Тара Лийри. — Не е същото. — Бащата на Тара работи за окръжния прокурор. — В полицията знаят, че е бил баща й, искал да я вземе след развода. Но не могат да го докажат.

Нищо чудно да беше така, но как да повярваш на тази история — та тя се разнищи и мелодраматизира сто пъти. Всъщност не бил бащата, а някой от града, убиец, скрил мъртвото тяло на Корин на неоткриваемо място, може би под дъските на физкултурния салон или под ледената площадка в спортния център.

През целия ден, а и по телефоните през нощта, момичетата шушукат, че убиецът отново се е развилнял. Навсякъде тегне ужас.

— Бяла робиня. Така мисли мама. Гледала е филм по телевизията. Сигурно са продали Иви на шейховете и сега пътува за арабските страни.

— Или е някой перверзен тип. Убиват жертвите в първите двайсет и четири часа.

Така приказват децата на малки сгушени групички, опиянени от сензационната новина за изчезването на Иви. Аз обаче не им вярвам. Аз бих знаела, ако тя е мъртва. В гърдите ми щеше да зейне яма и аз щях да я усетя. Тя не си е отишла, не и като Корин Уилоуз, която вече е само име, нещо като кървав шев, който ни изкушава да го чоплим. Корин Уилоуз е само съскащ шепот, зловеща пустош. Не и Иви, не и Иви. Двете може да не сме толкова близо една до друга, но сме достатъчно близки, за да знам едно: Иви не спира да се движи, краката й тичат, усмивката й озарява — това е момичето, което познавам по-добре от себе си.

 

 

Лежа и се опитвам да мисля за всичко друго, но не и за онова, което може да се е случило на Иви.

Залепям нос на прозореца и гледам набраздената нощна морава.

Мисля си, взряна в тъмнината, и усещам как нещо ме човърка, но не мога да определя какво. Опитвам се да докопам това мъничко нещо в ъгълчето на съзнанието ми, без дори да знам какво е то.

Един и половина е и всички спят или се опитват да спят. Слизам на пръсти по стълбите с усукана около краката нощница и с фенерчето ключодържател в ръка.

Входната врата е пред мен, ала тя вдига ужасен шум — като плъзгащата се врата към дървената веранда: първо скърца, после дрънчи. Затова повдигам полуотворения прозорец във всекидневната, покатервам се на перваза и забивам колене в перваза.

Ще ми се болката да не е толкова приятна, тя пронизва тялото ми и аз мразя това всепроникващо чувство, което ме изкушава едва ли не да я докосна с устни. Твърде смущаващо усещане. Само Иви би могла…

Захапвам фенерчето и се спускам от другата страна, краката ми докосват тревата и тя ме гъделичка между пръстите. Притичвам през алеята за паркиране и се чувствам като призрак.

Изпитвам удоволствие, същото, както когато с Иви бяхме в палатката в задния двор — дъвчем желирани бонбони, устните и пръстите ни са лепкави, въргаляме се в нощната трева, втрещяваме се от всеки шум, от всяко ехо, а всяко ново скрибуцане на щурците е само за нас.

Има нещо. Ала какво е, не знам.

Облягам се с ръка на тухлената стена, защото ми се струва, че ще падна.

Има нещо, нещо, което може би ще обясни станалото. Нещо, което засяда като миг на прозрение в гърлото ми, но ми се изплъзва. Не мога да вържа краищата и да го разгадая.

Вървя неуверено към задния им двор, удрям големия си пръст три пъти и усещам горещ прилив на кръв под нокътя.

Настъпвам нещо.

Навеждам се.

Извивката на градинския маркуч, твърдият струйник.

Навява ми спомен. Витаещата мисъл придобива форма.

Преди три седмици или месец с Иви се метнахме на колелата, за да избягаме отзад в двора от чистача на улуците и неговия дълъг прът, с който събаряше шишарки, клончета и тиня. Той винаги друсаше пръта като маракас и всеки път падаха какви ли не боклуци. Веднъж се стовари цяло гнездо с врабчета, всичките умрели, и оттогава госпожа Вървър си седи в стаята с влажна кърпа на челото, докато чистенето свърши. „Кой би искал да види такова нещо, кой“, вайкаше се тя.

Подпряхме колелата на крушата сред моравата в задния двор и тогава Иви ми показа…

Спомням си, че ми мина през ум колко рядко ходехме напоследък в далечния край на двора. Когато бяхме малки, прекарвахме там по цели дни, сграбчвахме с мъничките си ръце кората на крушата и се катерехме чак до върха.

Иви клечеше, обхванала с ръце маркуча, който трябваше да навием на голямото колело.

— Искаш ли да видиш нещо? — попита тя и аз седнах, като очаквах я петлистна детелина, я двуглав червей, я късче от старинна ваза.

Наведохме се, но видях само три фаса и изгорели извити клечки кибрит. Около белия филтър пишеше „Парламент“.

— Сестра ти ли? — прошепнах аз, макар че не можех да си представя Дъсти да пуши тайно с нейните къдрици, мраморно лице и красиви шноли.

— Не — отговори Иви, но защо ли беше толкова сигурна…

Понечих да пипна фасовете, но тя ме спря.

— Татко ги отказа — каза тя и аз си спомних, че господин Вървър ни беше разказал как спрял да пуши — дъвчел бъркалки за кафе, шишове за чистене на лули и сламки, докато един ден дори се задавил и се качил с колата на тротоара.

— Може да ги е отказал, а може и да не е — усмихнах се аз.

Ако все още пушеше, щях да се шегувам с него като Дъсти. Тя все го подиграваше, когато приятелите му идваха да играят карти и оставяха купчина празни бирени кутии. Наричаше го дегенерат. Аз не можех да кажа такива неща, но Дъсти използваше прекрасни думи и ги подреждаше внимателно — като разперено дамско ветрило. Господин Вървър го оценяваше, а и не беше ли чудесно да го накараш да се усмихне само на теб?

Иви се взираше в тревата, във фасовете.

Лицето й беше някак мрачно. Разсъждаваше за нещо, което не проумявах. Мина ми пак онази мисъл: Отново се случва, все повече и повече Иви не е вече същата Иви. В очите й имаше тъга, беше умислена и исках да разбера защо. Сякаш топуз висеше зад тях и аз можех да го пипна и залюлея, но той щеше да остане там.

Как смееше да крие от мен?

Бутнах я с рамо. И както беше клекнала, тя се катурна назад, кръстосвайки тънките си ръце.

Засмях се, но не прозвуча добре, а като неприятния смях на Тара Лийри, когато зърна малкото ми сутиенче за тренировки.

Иви ме изгледа с премислящ поглед и каза:

— Понякога нощем идва тук.

Полазиха ме тръпки. Не знаех кого има предвид.

— За баща си ли говориш?

— Не, за друг мъж.

— Какъв мъж? — смутено промълвих аз. — Искаш да кажеш момче? От момчетата на Дъсти ли?

Тя поклати глава, погледна към прозореца на стаята си и аз също погледнах нагоре. Прозорецът на Дъсти е отпред, а прозорецът на Иви гледа към задния двор. От моравата се виждат чупката на тавана в стаята й и лампата футбол.

— Какъв мъж, Иви? — повторих аз.

Тя сложи длан върху фасовете.

— Може и да е сън. Объркано е като сън.

Тя разтри слепоочието си и зъбите й блеснаха в безгрижна усмивка, после протегна ръка, бутна ме назад и аз се озовах сред тревата до нея. Не спряхме да се смеем, докато госпожа Вървър не ни нареди да отворим на чистача Карл.

 

 

И ето ме тук. На тревата — четири фаса, два сплескани и два извити като мидени черупки: можеш да чуеш морето, ако ги сложиш на ухото си.

Тук са, пред мен.

 

 

— Здрасти, Лизи — казва господин Вървър.

Ден трети. Очите му са червени, брадата му е набола, както когато Дъсти беше по спешност в болницата заради спукан апендикс.

— Здравейте. Мама каза, че трябвало да дойда да говорим.

Странно, ала през всичките тези години, докато растях с поглед, вдигнат нагоре към господин Вървър, аз не бях оставала насаме с него. Иви беше винаги с нас — с изключение на панаира на Хелоуин, когато бяхме седемгодишни. Всички искаха да отидат в залата с призраците, където таласъми с тризъбци гонеха посетителите в царевичен лабиринт. Микрофонът на вратата ечеше от крясъци и писъци и аз не исках да вляза. Непукистката Дъсти бутна Иви и двете влязоха с изопнати лица, а аз останах навън с господин Вървър, който ме увери, че залите с призраци са само за малки дечица. Купи ми захаросана царевица и ми показа как да хвърлям зрънцата във въздуха и да ги лапвам с отворена уста.

По-късно казал на Дъсти, че съм треперела през цялото време и съм се държала за колана му с ококорени очи и стиснати устни. Ала не беше така. Аз изобщо не се страхувах. Съвсем не беше така.

— Лизи — казва той сега, а гласът му е дрезгав и уморен. — Иви се нуждае от помощта ти. Аз се нуждая от помощта ти. Както и всички ние. Можеш да ми кажеш всичко.

Той потупва ръката ми с два пръста и ме кара да го гледам право в очите.

— Няма опасност, няма нищо опасно за теб. Може би знаеш нещо, което не ти се струва важно… Но ти беше… — Той се навежда към мен и аз виждам гънките на ризата му и усещам колко е съсипан. — Ти беше последна с нея. Ти си най-важната връзка с онова, което се е случило.

За пръв път забелязвам такава паника на лицето му и това ме сепва. Възрастните обикновено не изглеждат така, особено господин Вървър — той винаги излъчваше спокойствие и с неизменно сияйна усмивка поправяше със сръчните си ръце вериги на велосипеди и пукнати хокейни стикове, оглеждаше ухапаните от буболечки места и ей така, само с едно намигване, ги лекуваше.

Но сега гледа уплашено и това ме обезкуражава.

Не мога да мисля.

Усещам нещо неясно, нещо мъгляво в ъгълчето на съзнанието си, но не мога да го разгадая.

Горе се тропа и аз знам, че е Дъсти, тъй като госпожа Вървър никога не вдига шум. Мама ми каза поверително, че госпожа Вървър не спирала да повръща. Когато татко си тръгна, мама пи розе цялата вечер и след това повръща в кухненската мивка. Брат ми обича да разказва тази история — него го бива да разказва и да имитира.

— Защо повръщаш? — попитах аз, а мама въздъхна и каза тъжно:

— Ти май не разбираш какво се случи.

В този миг спрях да я слушам и престанах да се поддавам на тъгата й. Тя сякаш се опиваше от нея. Както и всички останали. Като че ли целият този ужас ги привличаше и правеше всичко по-вълнуващо, по-интересно и по-истинско.

Иви не си е отишла, това искам да й кажа, а сега, докато седя на дивана в хола на семейство Вървър, където с Иви заклещвахме ръце под възглавниците му, търсейки изпаднали монети, след като гостите си тръгнеха, сега знам, че приятелката ми е тук и се смее със счупеното си зъбче — онова горе, вляво. Беше паднала на верандата, докато тичаше нетърпеливо към новия басейн, за да се гмурне надълбоко, надълбоко, надълбоко, чак до просмуканото с хлор дъно.

— Лизи — продължава господин Вървър и гласът му ме връща към действителността, — има ли още нещо, което си спомняш за онзи ден? Да е казала нещо необичайно?

— Не знам. Не мога да мисля. Каза, че ще се прибере пеша. Мина зад плета и изчезна.

Той кимва, сякаш думите ми имат смисъл, а не е така. Старая се да си представя всичко — както се опитваме да си припомним сън.

— Заяви, че не иска да я закараме. Попитах я дали би искала, но тя отказа. Това странно ли? Не мисля, че е. Сега, след всичко, може и да е странно, но ако не беше изчезнала, не би било странно.

Господин Вървър кима със зареян поглед.

— Сега всичко изглежда странно. Всичко е преобърнато с краката нагоре.

През прозореца виждам полицаите, разговарят на верандата, единият пуши като ченге във филм. Отново се сещам за фасовете.

Вие ми се свят и питам дали може да ползвам тоалетната. Стоя в розовата баня, гледам се в огледалото и броя три пъти до десет.

Когато излизам, господин Вървър прави кафе в старото очукано съдче, което взема, когато ходи на риба.

— Дъсти счупи другото сутринта — опитва се да се усмихне той. — Нерви.

— Може да се окаже напразно — прошепвам аз.

Водата тече, но той не я спира.

— Моля?

— Ами… ами може нищо да няма — заеквам аз.

Виждам как лицето му се прояснява и нещо се надига в гърдите ми.

— Да, но засега положението е тревожно. Наистина. Нямаме никаква информация.

Отиваме в задния двор и аз се надявам те да са още там. Сърцето ми бие бързо-бързо и се притеснявам да не би цигарите да са били сън.

Ръката на господин Вървър е на рамото ми, а в гърлото ми има буца.

Двайсет крачки до крушата, но сега ми се струва толкова далеч. Усещам всяко клонче под краката си, пръстта, която подритвам, смачканите листа, боцкането на окосената трева. Почти се затичвам.

Зървам бялото, виждам ги, все още са там, сплескани до корена на дървото.

Господин Вървър кляка, не е сън. Там са. С ръце на кръста той не ги докосва.

— Ти ли ги намери?

— Иви. Тя ми ги показа. Или други, подобни на тези. Преди около месец.

Той вдига вежди. По лицето му пробягва какво ли не — премисля и гадае.

— И какво каза тя за тях?

Понякога нощем идва тук. Това беше казала.

— Нищо — заявявам аз и изричам лъжата с такава лекота, че едва ли не й вярвам.

Той става, поглежда ме и ми се струва, че съзира лъжата.

Знам, че може да я види.

Гледам фасовете, плоски и влажни като обелка от плод.

— Нищо — повтарям аз и го поглеждам в тревожните очи.

 

 

Той казва „благодаря“, после слага ръце на раменете ми, сякаш иска да ме прегърне, и за малко да ме прегърне, но плъзва ръка по едната от плитките ми и я дърпа лекичко с усмивка. Лицето му е светнало, усещам, че вратът ми поруменява, после и страните ми, защото очаквам да ме прегърне, наистина. Или да ме метне на гръб като чувал с картофи, както правеше, когато с Иви бяхме мънички и му се пречкахме — въртеше ни на раменете си, опашниците ни се вееха, пищяхме с всичка сила, а Дъсти, която се мъчеше с умножение и деление на кухненската маса, викаше да спрем — винаги се дразнеше, когато господин Вървър си играеше с нас. Ала той грабваше и нея, понасяше и трите и ни хвърляше на дивана сред такъв невъобразим кикот, че госпожа Вървър тичаше надолу по стълбите да види какво става…

 

 

Господин Вървър говори с полицаите в задния двор. Стоят в кръг около фасовете, сякаш са огън на открито.

Гледам ги през кухненския прозорец, а съдчето с кафето ври.

Понякога нощем идва тук.

Така каза Иви.

Тръпки ме полазиха, когато го каза, прозвуча като среднощен кошмар. Мина ми през ум, че може да е някое от момчетата, които преследваха Дъсти, наобикаляха я в училищния коридор, пускаха бележки в гардеробчето й и бръмчаха до нея на рояци. Много от тях — например Боби Торнхил — сигурно се навъртаха около къщата нощем, надявайки се да я зърнат, някои пък можеха да мислят, че Ивиният прозорец е неин.

Злорадо си представях разочарованието им, когато са виждали кльощавото тяло на Иви и едва напъпилите й гърди или кръстосаните й клечести крака на леглото, обути в бели чорапки с помпончета.

Господин Вървър влиза в кухнята, преливащ от енергия.

— Смятат, че може да е някаква следа. Не са сигурни, но се надяват.

Усещам, че езикът ми започва да изтръпва. Как може да не разбира какво означава това? Не е ли много по-страшно, стотици пъти по-страшно, ако Иви е някъде с някого, който я е наблюдавал нощ след нощ под тъмното дърво, който я е гледал спокойно, необезпокояван, пафкал е цигари, дишал е и я е гледал и…

Нещо щраква и прещраква в главата ми и ето, изричам го с полуотворена уста.

— Колата. Два пъти. Видях една кола да минава два пъти.

— Какво? — пита тихо господин Вървър, а пръстите му докосват ръба на плота. — Каква кола?

— Тъмночервена. Мина два пъти, докато чакахме. Поне два пъти. — Вълнувам се и леко залитам, когато скачам на крака.

— Каква марка, Лизи? — пита той и очите му изведнъж се избистрят.

— Не знам — едва изричам аз. — Но… знам колата. Виждала съм я и преди.

Не съм сигурна какво точно имам предвид, но е истина.

 

 

Полицаите стърчат над мен и ми показват снимки на коли в голяма дебела папка. Стотици страници с коли. Не помага, защото аз не си я представям, а само усещам чувството, когато я видях, любопитния трепет и висящия въпрос: Защо кара толкова бавно, не е ли това същата ко…

Мигновено любопитство, което отлетя.

„Някой май се е загубил“, каза Иви. Така каза, нали?

В тази частичка от секундата, когато го изрича, колата изниква пред очите ми.

Минава повече от час, господин Вървър крачи, госпожа Вървър взема успокоителни, а аз не знам какво да правя, отивам до кухнята, наливам си втори път, после трети път вода. Когато минавам покрай стълбите, чувам Дъсти да плаче в стаята си.

Най-после телефонът звъни, търсят инспектор Тернстром, той говори известно време, после идва и ме пита дали не знам марката на колата, след като съм я виждала всеки ден, всеки ден по два пъти на улица „Кловърли“, която е на пътя ми към училище. Нали там съм я виждала?

В тъмните ъгълчета на съзнанието ми отново нещо се размърдва.

— Да е „Скайларк“? Буик „Скайларк“? — пита полицаят и ми сочи снимка на лъскава черна кола, която прилича на всяка друга кола.

За малко да кажа: „Ама тя беше тъмночервена“, и млъквам, защото е глупаво.

Присвивам очи и я посочвам. Това е колата. Това е тя.

В миг всичко се разпилява на хиляди късчета и отново се споява с прецизна точност. Картината на колата и на мъжа в колата е в главата ми.

— Господин Шоу. Това е колата на господин Шоу.