Меган Абът
Краят на всичко (22)

22

Минават часове, безкрайни часове. Какъв ли щеше да бъде домът на семейство Вървър в бъдеще — без полицаи на всеки метър, които приказват по разни пукащи радиоустройства, и без криминолози, които ту свалят, ту слагат латексови ръкавици. Действат делово и очите им не мигат.

— Хайде да си ходим — казва мама, — хайде.

Вече е почти обед.

Преди час надникнах в спалнята и видях госпожа Вървър и Иви да лежат под куп завивки, унесени от успокоителните хапчета. Иви беше потънала в отчаяната прегръдка на майка си.

Лицето на господин Вървър беше някак просветнало, той стискаше ръце в юмруци и говореше високо и отчетливо. Мисля, че се чувстваше като победител — похитителят на дъщеря му си беше отишъл завинаги.

Не знам какво да мисля.

Нищо не мога да мисля.

А вкъщи се питам какво ще правя до края на деня, какво ще правя следващите седмици и по-следващите…

Как би могло всичко да стане отново спокойно и безгрижно?

* * *

„Заподозреният похитител на тринайсетгодишното момиче се самоуби в двора му. Харолд. К. Шоу е починал от изстрел с пистолет, причинен от него самия, и е бил намерен призори във вторник от семейството на момичето в задния им двор.

Шоу беше издирван във връзка с предполагаеми обвинения за отвличане и сексуално посегателство над дете. Според полицейските източници Шоу е отвлякъл момичето пред училището й на 28 май и се е крил три седмици.

Прощално писмо не е намерено.“

 

 

Прочетох статията пет, десет пъти. В нея няма нищо. Нищо.

Отново я преглеждам. И все така напразно. Представям си Иви в мотелските стаи, как седи на протърканите завивки срещу господин Шоу, и се чудя дали е виждала в него нещо толкова красиво или толкова грозно, че не е можела да свали поглед, без значение какво й е направил или иска да й направи…

Как се е чувствала като пленница на сянката му и когато се е навеждал над нея в леглото?

Когато отваряше широко уста или налапваше голям залък, понякога челюстта на Иви прищракваше. Дали е прищраквала като барабан на пистолет и когато го е целувала? Отваряла ли я е широко за него, както правят животните, и дали се е чувало „щрак“ като от предпазител на пистолет?

Осем часът вечерта на другия ден. Седя на шезлонга и търкалям футболната топка нагоре-надолу по краката си. Господин Вървър ме вижда и се обляга на телената ограда.

— Как си?

Всички ми задават този въпрос, мама, личният лекар и психоложката в центъра, която мама настоява да посещавам. Аз отговарям, че всъщност не съм видяла кой знае какво. Че не съм травмирана. Непрекъснато го повтарям и вече не ми се вярва, че е истина.

Но когато той ме пита, е съвсем различно. Само двамата сме. Притреперва ми и забравям всичко, спомням си само нашите неща — мириса на перилен препарат в сутерена, загорялото му лице, пръстите ми на китката му, пулс до пулс, туптене чак в петите. Как искам всичко да бъде същото.

— Добре съм — отговарям аз и се приближавам до оградата. Гледам го и се питам какво ли си е мислил, когато ме дърпаше настрани от господин Шоу. — И аз не знам как съм.

Той се усмихва вяло.

— Аз пък знам. — Протяга ръка и завива кичурче около ухото ми.

Докосването ми е приятно и ще го чувствам дни наред, винаги.

— Ела да я видиш, Лизи. Тя иска да дойдеш.

 

 

Отварям вратата на стаята й. Иви седи на леглото с кръстосани крака и гледа през прозореца.

— Мама иска да я отрежем — казва тя и кимва към крушата, към хрущящите й лъскави листа и пищна несиметрична корона.

Лицето й е безжизнено. Но аз знам, че тази липса на израз е номер. Тя все още не може да сподели с мен. Крие се зад маска. Убедена съм, че ще ми разкаже. И после ще говоря с него.

— Иви — понечвам да я заговоря аз.

— Всичко свърши — въздъхва тя. — Всичко свърши.

* * *

Вземаме спалните чували, за да ги постелем на бодливата трева в нашия двор.

Вътре в къщата е студено като кутийка с разхладително, навън е много горещо, но Иви иска да излезем и изключва алармата, за да се измъкнем.

Много неразумна и смела постъпка, но ние отваряме външната врата, тя изсъсква глухо и ето ни сред задушния нощен въздух, който засяда в гърлата ни.

Макар че сме сред тегнещата жега и толкова близо до всичко станало, сърцата ни се опияняват от чувството за свобода.

Какво може да се случи? Нищо, всичко вече се беше случило.

Пред очите ми е тъмният тунел на устата му, зейналата пропаст, в която можеш да потънеш и никога да не стигнеш до блещукащия център.

И през ум не ни минава да отидем в нейния заден двор при онова призрачно място до дървото. Промъкваме се по уличката между къщите и сме в нашия двор.

По фланелки и бикини сме и лягаме върху чувалите. Иви отлепва косата си от влажния врат.

Въздухът не помръдва. Свети като бял ден от новата лампа на верандата — огромна е, матовият й глобус е колкото луната.

Цикадите цвърчат, светулките мигат и аз опъвам крака върху грапавия чувал.

Опитвам се да проумея хладнокръвието на Иви. Пред очите ми е — восъчна кукла на прозореца.

— Иви — осмелявам се аз, — помниш ли, когато ми показа фасовете?

Заравям пръсти в тревата и хладната пръст.

Тя отлепва фланелката от потните си гърди.

— Да. Татко ми каза колко много си помогнала, като си казала на полицаите.

— Значи ти е казал — промърморвам аз и горещото ми лице пламва още повече.

Ще ми се да знам какво точно и как точно й го е казал. Какви ли думи е използвал и дали й го е съобщил като нещо много важно, както правеше понякога.

— И за телефона. Казала си им, че съм ти се обадила. От мотела.

Поглеждам я и тя ме поглежда. Дълъг миг. Предавам се преди нея.

— Пит Шоу. Той ми каза къде си.

Тя кимва бавно и преосмисля нещата. После продължава:

— Според татко трябва да сме ти благодарни. — Усещам, че тялото й се стяга и гласът й притреперва. — Само на теб.

Пръстите й докосват меката вътрешна страна на ръката ми.

— Благодаря ти, Лизи — прошепва Иви толкова тихо, че го усещам като топъл дъх в ухото си.

И това отново е тя. И пак изпитваме същите чувства една към друга.

Прегръщаме се така, както се прегръщахме преди сто години на летния лагер, наплашени от среднощните разкази за ужаси, гръмотевици и момчета, които се криеха в храстите.

 

 

Късно е, но е все така горещо. Обръщам се и я поглеждам. Очите й са затворени, ала знам, че не спи. И двете сме в онова пространство между съня и реалността.

Иви на прозореца. Стои, гледа тялото на господин Шоу и не помръдва. Сигурно душата й е умирала. И жива ли е сега?

А господин Вървър иска да се увери, че Иви е добре. Наистина добре и не таи нищо вътре в себе си. Нищо сломено, което да не може да поправи.

Най-вече аз искам да ми разкаже всичко, да сподели всичко, да пусне тази лъскава перла в дланта ми.

Той те е обичал, Иви. Той умря за теб. Трябва да ми разкажеш.

Нямам търпение, не мога да се въздържа и казвам:

— Хайде, Иви, разкажи ми за господин Шоу и за теб.

Тя поема дълбоко въздух и поклаща глава.

— Лизи…

— Ще кажеш ли на Дъсти? — Сама не знам защо задавам този въпрос.

— Не. — Иви се размърдва и добавя: — Защо да й казвам?

Чудя се защо я попитах. Дъсти е все още при баба си и дядо си, а откакто Иви се върна, не ги бях виждала дори в една стая. И изобщо заедно. Гледам да не мисля за това.

— Ами нали двете сте го видели как стои под дървото — обяснявам аз с тъничък гласец, сякаш някаква панта скърца в мен.

— Няма такова нещо — студено заявява тя. — Никога не сме били двете.

Обърквам се. Страхува се, страхува се да ми каже.

— Дъсти смята, че ти си знаела, че той ще те вземе със себе си.

— Какво? — Иви сяда рязко и се хваща за гърлото. Няколко потни кичурчета са залепнали на шията й.

— Дори и да е така, няма на никого да кажа — бързо я успокоявам аз. — Досега и двете на никого не сме казали.

— Лизи, не я слушай какво говори — навежда се Иви към мен и говори отчетливо, сякаш обяснява на дете: — Ти просто не разбираш.

— Как така — засягам се аз. — Разбирам и още как.

— Не си наясно с Дъсти. Тя… тя не разбира такива неща. — Иви дори не ме поглежда и аз се чувствам ужасно.

— Аз обаче разбирам — заявявам аз със завидна мъдрост. — Разбирам как си го гледала нощ след нощ в двора и не си казала на никого.

— Лизи, той не ме е отвлякъл.

Помежду ни се възцарява пълна тишина. Допусках това, допусках онова, знаех истината дълбоко в себе си.

— Аз сама отидох. Исках да отида. Помолих го да ме вземе със себе си.

В миг пъзелът се нареди. Потрепервам.

Разбира се.

Знаех, че е така.

Това изобщо не беше отвличане.

— Разбирам, Иви. — Опитвам се да говоря колкото се може по-спокойно, развълнувана от зашеметяващото признание, от което ме побиват тръпки. — Обичал те е толкова много. Нормално е и ти да го обичаш.

Ето това беше голямата тайна, нали? Макар и не съвсем.

Ти го обичаш.

И можеш да ми го кажеш, за да споделяме отново такива интимни неща. Неща, които не можем да споделяме с другите.

Тя обаче клати глава като стара жена и се усмихва тъжно.

— Грешиш, Лизи. Грешиш за всичко.

Обиждам се от думите й, боли ме.

— Какво искаш да кажеш? — Лицето ми пламва. Аз съм като малко момиченце, отегчително с мненията си.

Усмивката изчезва и Иви ме прегръща. Знам, че моментът е дошъл. Най-после ще ми разкаже. Но дали съм готова да я чуя?

— Не помня кога започна… Но един ден изведнъж разбрах.

— Че те гледа ли?

— Не, разбрах всичко. Не знам как да ти го обясня. Усетих чувствата му и че не може да им устои.

Иви приближава устни до ухото ми и говори в него:

— Каза ми, че го усещал като кама в сърцето. Един ден ме видял и край. След това нищо друго нямало значение. Дупка в сърцето, толкова голяма, че можеш да пъхнеш пръст в нея. Как се живее така?

Като във филм сме, носи се музика, устните на мъжа докосват ухото на жената и тръпки лазят по тялото ми. Бедрата ми се отпускат и пламтят. О, това е лудост. Лудост, на която се отдавам. Тя говори. Най-после. Все едно съм потопила пръста си в омагьосаното езеро от приказките.

Чакам да чуя цялата магия.

Виждала го в двора, на улицата, пред училище. Гледал я и мълчал. Това била нейната малка тайна. Имало нещо, което я привличало. Нещо в него и в това как непрекъснато я гледал. Чувствала се трогната.

Знаела, че рано или късно ще се случи. Била сигурна.

И в онзи ден, когато вървяхме и почуквахме с хокейните си стикове, видяла, че минава два пъти покрай нас. Цяла година виждала колата му всеки ден. И точно в този миг усетила, че ще се озове вътре в нея с него.

Качила се и си казала: Ето, започна се. Започна се и как ще свърши, не знам.

Той карал и й разказвал как се чувства. Как я обичал и как се срамувал и натъжавал от тази любов. Всичко започнало миналото лято, дори преди това. Видял я как скача в басейна. И се сетил как преди десетина години паднала в езерото. Това бил най-важният момент в неговия живот.

— Той ме измъкна — казва Иви. — Никой не беше видял, че съм паднала, само той.

Затискам устни с ръка. Думите й навяват спомен, който обаче се изплъзва.

Та когато я видял на басейна след всичките тези години, се сетил за езерото.

И сърцето му забило силно.

Думите й отекват в главата ми и предизвикват тревога. А дали биха променили живота ми? Мисля, че да.

Обикаляли с колата часове, въртели се като в омагьосан кръг. Той не можел да вземе решение. Минали няколко пъти покрай мотела. Голямата табела с диаманти в ъглите, които се въртели.

Най-сетне спрял колата. Седели един час, преди да отиде на рецепцията.

Споменал как непрекъснато мислел да приключи всичко.

Протегнал внимателно ръка, за да не я докосне, и отворил жабката.

Посочил го. Малък пистолет, като играчка.

Казал й, че изпитва нетърпим срам. Хиляди пъти решавал, че така не може да продължава. Но бил страхливец. Не можел да понесе мисълта, че повече никога няма да я види — няма да види дългите й крака, скоковете от трамплина в басейна, безбройните циганските колела.

Затворил жабката и за пръв път я погледнал истински. Вероятно съзрял нещо в отговор, излязъл от колата и бързо се отправил с ръце в джобовете към рецепцията.

— Стаята беше много малка, а над леглото имаше снимка на леопард. Той беше много нервен, аз не.

Чакам. Чакам със свит стомах, пъхнала ръка между краката си.

— Той седна на леглото, а аз на стола. Започна да ми разказва за живота си, говори дълго за това как за него всичко е приключило и нищо не го интересува.

Сърцето ми ще изхвръкне, ще изхвръкне.

— След доста време му казах да не се притеснява, защото всичко е наред. Така и беше.

Иви не може да го каже, аз обаче знам какво има предвид. Той я обича, обича я и това е най-силното чувство, което тя познава. Тя е най-специалният човек за него в целия свят и кой на нейно място не би се чувствал прекрасно…

Иви се размърдва, подпряна на лакти.

— Тогава му казах, че може да го направи. И той го направи.

Тя прескача някои неща. Премълчава ги.

По-бавно, по-бавно.

Стискам силно очи.

— Но се оказа, Лизи, че не беше наред. — Гласът й беше изпълнен с болка. — Не беше наред, но беше вече твърде късно.

Лицето й е огряно от луната.

— Той трябваше да разбере. И разбра. Но не можеше да спре.

Клепачите ми мигат и не мога да ги спра.

— Пареше като цигара. — Иви забива пръст в меката плът под мишницата си, все едно гаси цигара. — Нямаше край. Пареше, гореше, а после все едно ме разкъсваше. Трябваше да спре, а не можеше.

Кимам и стискам зъби.

— После в банята видях, че от мен тече нещо кърваво и лепкаво и мръднех ли, потичаше още и се лепеше по краката ми.

Затискам уста с ръка — защо, защо ми го казва? Защо ме кара да се чувствам толкова ужасно? Защо?

— Започна да чука на вратата на банята — продължава безмилостно Иви. — Повтаряше, че много съжалява. Нямал представа, че ще бъде така. Ето това ми каза. После се разплака. А аз го уверих, че всичко е наред. И така — всеки път.

Всеки път… Всеки път.

— След първия път като че ли не можеше вече да спре. През всичките тези дни…

Не мога повече да слушам. Не мога.

— Лизи — прошепва тя и гласът й пронизва ухото ми като игла, — през тези деветнайсет дни той ме обичаше толкова много, че мислех, че ще умра.

Затискам уши с всички сили.

— Една нощ, беше много късно, той се разплака, след като го направи. Плака дълго. Отиде да вземе лед и като се върна, донесе пистолета от жабката. Опря го в брадичката си и заяви, че ако му кажа да го направи, ще се застреля.

Седя, поклащам се с ръце на ушите и гледам да пропъдя образа на господин Шоу, но той е все пред очите ми.

— Казах му да остави пистолета. Не е за вярване, нали? Но беше съвсем естествено. След всичко помежду ни. Ето как се бяха променили нещата. Той легна и плака като дете. И каза, че никога не би го направил, заради това, което съм му показала. Била съм го научила как да обича.

Чаках да чуя тези думи. Ужасни думи. Искам да спре да говори.

— Каза ми, че знаел, че ще ни намерят. А аз го уверих, че не съжалявам за стореното, макар да съжалявах.

Иви ме поглежда. Иска да е сигурна, че не пропускам нищо. Как бих могла.

— А може би така трябваше да бъде. Той ме беше спасил и аз му дадох това в замяна. Дори и да не трябваше да го вземе, аз не съжалявам, че му го дадох.

Той ме беше спасил.

Тя прокарва пръсти в косата ми и придърпва главата ми.

— Когато ме остави, каза следното…

Стискам уши, но нищо не може да я спре.

— Беше абсолютно спокоен — както никога. Бях отворила вратата на колата и го гледах — най-дългата минута на света. После той каза: „Никой никога няма да те обича така“, и аз знаех, че беше прав.

 

 

Няма да казваш на никого, Лизи, никога.

Няма, няма.

По-късно, когато гласът ми се връща от дълбините, където беше пропаднал, казвам:

— Иви, има още толкова много, което не споделяш. Нещо липсва. Защо отиде с него? Какво направи той, за да те убеди да тръгнеш с него? Ти как се реши? И защо в този ден?

Каза ми, че той те е спасил. Какво означава това?

Ала тя мълчи. Казала е всичко.