Меган Абът
Краят на всичко (24)

24

Събуждам се с думите на езика си. Думите, които ще кажа на Дъсти.

Тренировките са в осем, преди непоносимата августовска горещина.

Иви няма да дойде.

Заявява, че никога не е харесвала хокея. Предпочитала футбола. Когато ми го казва, гледа встрани, така че не виждам лицето й.

Иви ходи с майка си на психотерапия два пъти седмично. След това обикалят магазините, ядат сладолед в „Пери“, ходят на кино. Има дни, в които почти не я виждам.

И все гледа встрани, така че не мога да видя лицето й.

 

 

Игрището е претъпкано с момичета от по-долния клас. Тръпнат от страх, защото Дъсти и другите капитани обикалят наоколо и изглеждат като гиганти, макар Дъсти да е под метър и шейсет и пет. Изглеждат грамадни. Най-вече тя — буйна златна коса, загорели, с цвят на орех крака и ръце, решителна походка, очи, скрити зад матови тъмни очила и непроницаемо лице.

Тренираме контрол на топката, пасове, атака и пак, и пак. Дъсти е далеч от мен, почти не ме поглежда, ала гласът й тътне над игрището. В един миг се озовава до мен и аз осъзнавам, че моментът е настъпил.

Топката е у мен, кръвта ми кипи, следва удар, стиковете ни се кръстосват като два меча и дъхът ми секва.

Отнемане на топката по правилата и все пак ме обзема гняв, забивам рамо в гърдите й, лакътят ми удря челюстта й и чувам зловещо изпукване.

Свирят по мен, чуват се викове, но спиране няма, усещам обувките й в лицето си, челото ми лепне и почти гълтам предпазителя на зъбите. Събарям я на земята, като пъхам крак между глезените й и тя се стоварва на тревата.

Над нея съм, отмятам коса и я гледам право в лицето. Не мигам и я гледам като враг в уестърн.

Без да ме поглежда, тя протяга нагоре ръка и гривната, разкървавила веждата ми, издрънчава.

Хващам я над лакътя и я вдигам.

 

 

Вървим по пустия училищен коридор, далеч от шумната съблекалня и възбудените момичешки гласове.

Дъсти върви като царица на десет крачки пред мен, а по гърба й се вият дълги блестящи къдри.

Не знам къде отиваме. Махам косата от лицето си и виждам, че в нея са се заплели няколко кичурчета от нейната коса, опръскани с кръв.

— Да не си мислиш, че отиваме при сестрата — заявява тя.

— Не, не си мисля.

Най-после Дъсти спира в края на западния коридор, далеч от всичко и всички. Отключва гардеробчето си и ми подхвърля няколко марли. Зъбите й са в кръв — от удара в челюстта.

Отиваме в банята и тя плюе кръв в мивката.

Притискам марлята до цепнатата си вежда. В огледалото виждам и Дъсти.

— Знаех си, че си такава — казва тя, хвърля ми поглед и обърсва уста с ръка. — Винаги си била по-бойна от нея.

Поглеждам я учудено.

 

 

Седим на пода в банята и оглеждаме наранените си тела, възхитени от кървавите петна.

Смъквам чорапа си, въздухът боцка като коприва, а от раната се стичат пленителни червени струйки.

— Ти ме излъга — нарушавам тишината аз. — Никога не си гледала господин Шоу заедно с Иви. Защо излъга?

— Какво значение има? — Тя свива рамене. Задавам неправилен въпрос. Това не е болното й място, за да очаквам остра реакция. — Исках да направя така, че да ми вярваш за нея. Исках да знаеш какво е направила.

Изстрелвам следващия въпрос. Какво вече би могло да ме спре?

— Дъсти, защо, мислиш, Иви се е качила в колата?

— Защото е отвратителна — тутакси отговаря тя. — Отвратително момиченце без задръжки.

За малко да избухна, но се овладявам.

— Ти беше ли там, Дъсти? Опита ли се да го спреш? Или да я спреш?

Тя мълчи. Чувам бръмченето на климатика и далечно ръмжене на косачка за трева.

— Това ли ти каза Иви? Че съм опитала да я спра? — Дъсти поклаща глава. — Не, не ти е казала такова нещо.

— Нищо не ми е казала. Но ти си била там, нали? Когато Иви се е качила в колата…

— Видях ги — отговаря тя след кратко мълчание.

И изведнъж се отприщва.

Говори, сякаш го е разказвала хиляди пъти, репетирала и повтаряла наум. Не че звучи неестествено или престорено — просто се е опитвала с месеци да подреди мислите в главата си.

Лицето й руменее, слепоочията й пламтят, опитва се да говори ясно и максимално точно.

Приказва, без да спре, така както никога не е правила, думите й се леят и аз виждам цялата картина. Пред мен.

Дъсти го видяла в двора, кълбетата цигарен дим сред нощното жужукане на щурчетата, тайното местенце там, в средата на двора. Видяла го от задния прозорец на полуосветения от луната коридор.

Гледала дълго, преди да го познае. Това бащата на Пит Шоу ли е? Господин Шоу?

Помислила си, че е там заради нея. Нормално. Нали момчетата все я гледали отдалеч с тайни надежди. Защо не и мъжете? И нали баща й казвал, че е твърде изискана, за да се занимава с разни гимназисти, че на нея по й подхождат мъже.

Една вечер го видяла от прозореца на сестра си. Показвала на Иви как да бинтова някаква рана след тренировка в задния двор. Пердетата не били спуснати.

Като че ли първо усетила присъствието му — и имало защо. От него лъхал отвратителен зной, излъчвал и дъхтяща в ухото натрапчива първична нужда. Завило й се свят и й се доповръщало.

В този миг уловила погледа на Иви. Мигновен поглед, но тя го забелязала. Иви искала да разбере дали го е видяла. И по-лошо, дали е видяла, че тя го е видяла.

Дъсти има отлични рефлекси. Веднага й станало ясно, че това не било за пръв път и че Иви не смеела да й каже.

Станало й много гадно. Нощем мислела само за това. Как така Иви не се отвращавала от този мъж, който можел да й е баща. Защо, вместо да я отблъсква, тя…

Мъж, съпруг, баща, а да се държи като младо момче. Като безсрамно момче. Това би трябвало да я потриса.

Но Иви не била потресена. Чудела се как така този възрастен мъж искал само нея. И като малко момиченце сама си вярвала, че любовта му е невинна, че само искал да я гледа отдалеч, слагайки сърцето си в нейните малки ръце.

Всъщност знае ли човек какво си е мислела Иви. Тя винаги стояла встрани и се опитвала да се намеси, за да бъде чута… За да бъде в центъра. И ето че се оказала в центъра.

За него тя била в центъра.

Подвела се и се поддала.

Дъсти искала да й говори като по-голяма сестра. Да я предупреди, че не знае какво прави, че го окуражава и че той е един стар мръсник.

Искала да спре сестра си, но как? Ако й кажела: „Знам какво правиш, знам какво чувстваш и това е нередно“, всичко изведнъж ставало реалност, а не някакви неизказани, потулени недомлъвки.

Трябвало да мисли за баща си. За баща си. Как да му съобщи за мръсотията, заливаща собствения му дом? Собствената му дъщеря, която дърпа пердетата, вдига щорите, всичко, което я скрива и пази, за този мъж. За това гнусно чудовище.

И само след три дни…

Дъсти пресичала футболното игрище, когато видяла Иви да седи със стик в ръка на една от каменните колонки пред училище. Гледала към улицата и люлеела крака, единия със смъкнат чорап.

Дъсти се зачудила какво прави Иви там и защо не си е вкъщи.

И тогава видяла колата на улицата. Тъмночервен скайларк.

Забързала, почти тичала. Веднага се досетила кой е в колата. Господин Шоу. Иви знаела, че той е там, и точно заради това поклащала крака, привличайки вниманието му.

Виж ме, виж ме. Предизвикателство и подканване.

Дъсти не можела повече да гледа, стомахът й се преобърнал. Хукнала през цветята и застанала пред Иви.

А тя за малко не паднала от изненада.

Дъсти сграбчила Иви за крака, за тъничкото краче, което не било трудно да счупи, и я попитала какво мисли, че прави. С мъж, който би могъл да й е баща.

Иви се обърнала, за да се измъкне, и паднала от колонката.

Дъсти не се опитала да й помогне. Оставила я да падне. Иви си ударила главата в основата. Лицето й било бледо и уплашено.

„Това е ненормално“, извикала Дъсти на Иви. И казала истината. О, Боже, да му се предлага така.

„Това, което правиш, е ненормално. Той е извратен тип и ти си също извратена“, продължила тя.

Иви я гледала като истукан, сякаш някой я бил разсякъл надве. Искала да покаже на Дъсти, че била невинна, че Дъсти била извратената и че развалила всичко. Как смеела да се държи така!

Иви се надигнала, но Дъсти я бутнала към колонката.

Притискала я силно, Иви напразно се мъчела да се измъкне и в яда си започнала да говори с пламнало лице.

Със злобен и треперещ глас Иви изрекла всичко, отпушила бутилката на един цял живот и нищо не можело да я спре.

Като че ли тринайсет години била чакала да каже на сестра си какво мисли за нея и за целия им щастлив дом, който всъщност бил затвор. Затвор. За нея, за Иви, там нямало място. Имало място само за двама. Благодарение на Дъсти. Само за двама.

Дъсти заемала цялото пространство, всичкия въздух, била така обсебваща, че той…

Не спряла да я напада: „Как смееш да обвиняваш мен, да ме съдиш, защо не погледнеш себе си, как го коткаш, как му се увърташ, усукваш, танцуваш и флиртуваш, да не мислиш, че не виждам, да не мислиш, че и мама не вижда. Знам какво чувстваш. Въобразяваш си, че можеш да го скриеш, ама не можеш. Кой е извратеният, а, кой…“

Всичко се случило някак изневиделица. Стояли една срещу друга и Иви говорела ли, говорела, докато най-после затиснала уста с ръка, сякаш не можела да повярва, че е изприказвала всичко това. Сякаш думите били изгорили устните й.

Дъсти бутнала Иви на земята с чувството, че сърцето й ще се пръсне. Иви се спънала в хокейния стик и паднала на цимента.

Дъсти коленичила на тревата и хванала здраво краката на Иви.

Обзела я такава ярост, че грабнала стика, завъртяла го и затиснала шията на Иви, която мятала глава с изхвръкнали очи.

Нещо като детски бой заради подхвърлена лоша дума.

„Върни си думите! Върни си думите!“ Искала да накара Иви да върне думите си назад.

Натискала стика върху гърлото на Иви с всички сили, ръцете и тялото й се тресели, лицето на Иви ставало все по-червено, но Дъсти имала чувството, че е способна на всичко.

Ще натискам, ще натискам и думите ще се върнат обратно в гърлото й — заради татко, заради татко — и все едно че никога не ги е казвала.

Лицето на Иви придобило доста странен цвят, а стикът едва ли не се огънал.

Способна съм да направя всичко, всичко. Дъсти дори не забелязала, че Иви впива нокти и дращи по ръцете и гърдите й. Дълги и дълбоки драскотини.

Дъсти чувствала как иска да сложи край на всичко, да запечата този миг завинаги, все едно нищо не се било случило, все едно тези думи не били казани. И никой да не да разбере. Да сложи край на всичко.

Но нещо в нея трепнало, усетила колко малка и слаба е Иви, забелязала и погледа й — примирен, сякаш всичко вече е свършило и нищо не може да върне нещата назад.

Изпитала ужас, отпуснала ръце и се отдръпнала.

И тогава усетила силните му ръце, които я сграбчили под мишниците и за врата — като коте.

Лицето на сестра й било виолетово.

Ръцете на господин Шоу. Изведнъж ги чувствам върху себе си.

И сега разбирам защо Иви ми каза: Той ме беше спасил и аз му дадох това в замяна.

— Той те е спрял — казвам аз. — Господин Шоу.

— Не, не, не. Аз вече бях спряла — на пресекулки изрича тя. — Вече бях спряла.

— И тогава той я взе. Открадна я — заключавам аз, представяйки си господин Шоу с Иви на ръце. Истински спасител. Но само в началото.

О, господин Шоу, вие можехте да сте рицар, ако бяхте спрели дотук. Ако бяхте овладели болните си желания…

— А, не, не — тихо казва Дъсти. — Той ме дръпна настрани. Тя беше на земята и гърлото й издаваше страшни звуци. Не исках да гледам. Не исках. И двете едва си поемахме дъх, но нейното дишане беше като шум в раковина.

— Той я взе, нали? — повтарям аз.

— Не.

Иви започнала да диша нормално, но изглеждала объркана, като в шок. Шията й била яркочервена от стика.

Той тръгнал към колата, сякаш го било страх да стои близо до тях, сякаш някой можел да дойде и да го обвини…

Дъсти се скрила от себе си, като сложила ръце на лицето си. Просто не можела да гледа. Скрила лице, за да изчезне, и така стояла цяла вечност.

Чула Иви да става, да го вика, да вика името му. Да тича към него, все още с похъркващи гърди.

Вратата на колата се затръшнала. Колата тръгнала. Колата се отдалечила.

— Трябва да разбереш. Нещата, които каза тя, бяха ужасни — продължава Дъсти с извисяващ се, треперлив глас. — Неща, които никой никога и за никого не бива да казва.

Докосва с пръсти съсирващата кръв на коляното си и продължава:

— Лизи, думите й дълбаеха в мен като длето. Поглеждам се и ги виждам.

— Какви думи? — питам, ала дълбоко в себе си знам.

— Не мога да ги кажа. — Дъсти бързо ме поглежда и изражението й някак омеква. — Мислиш ли, че мога да ги кажа…

— За теб ли? — промълвявам аз.

— Иви попита: „И какво е по-различно от вас двамата — от теб и татко.“ Отговорих й, че това няма нищо общо и че аз не съм като нея.

Тогава Иви заявила: „Да, така е. Ти не си като мен, Дъсти. Ти наистина не си като мен. В твоя случай ти си човекът на двора, отвън. Ти си под крушата нощ след нощ и искаш неща, които никога не можеш да имаш.“ Последните думи се забили като остри нокти в лицето на Дъсти.

„Дъсти — добавила тъжно Иви, — ти може да го искаш цял живот, но татко никога няма да го направи.“

Главата ми забучава. Не мога да кажа нищо.

— Изкара го така, сякаш имах с татко някакви ненормални отношения — прошепва Дъсти. — Сякаш обичта ми към него е нечиста. Как може да обичаш баща си с нечиста любов?

— Но защо не го е казвала преди, защо?

— Тя не е такава.

— Била е загрижена за теб — казвам аз и веднага разбирам, че в това няма смисъл. Те не бяха сестри като другите сестри. Те бяха отявлени съпернички, които се следяха и дебнеха.

Имаше и обич, но обич с бодли.

— Не, не е била загрижена за мен — клати Дъсти глава.

Мисля си за Иви и за дълбоко потулените й тайни. Осъзнавам, че ги е криела не защото е искала да не споделя с мен.

Барикадата на Иви е висока, така че той да не разбере. Никога да не види какво едната му дъщеря е направила на другата му дъщеря. Какво са направили и двете. Сещам се за Иви в колата, когато се връщахме от басейна. Татко, съжалявам. Съжалявам.

— И аз не му казах за нея — казва Дъсти, която чете мислите ми. — Представях си как ще отида при него и ще заявя, че вината е само нейна. Само нейна. Тя отиде при него. Тя избяга с него. Дори да не се бях намесила пред училището… тя щеше да го направи. Сигурна съм. Така или иначе, аз не можех да кажа на татко. Как ли щеше да ме погледне… Не, не бих могла да му кажа.

Двете сестри говорят една за друга. Тя може да ти разбие сърцето, но не и аз.

— Аз също не бих могла да му кажа — изричам аз.

Дъсти ме гледа измъчено, погледът й крие гняв и отчаяние, но и топлина, която забелязвам за пръв път.

— Както като бяхме малки — усмихва се тя. — Кръвни сестри. Помниш ли, когато трите бяхме мънички, отзад, в двора, долепихме палци и…

Споменът изплува в паметта ми. С Иви сме на пет-шест годинки и протягаме ръце към красивата Дъсти в очакване на боцване и смесване на кръвта ни.

— Кръвни сестри — повтарям и кимвам.

— В онзи ден пред училището не бях аз. Това не бях аз. — Дъсти клати глава в недоумение.

А аз си я представям на хокейното игрище, яростно размахала стика като някакъв библейски герой с меч в ръка.

— Човек така опознава себе си — прошепва тя.

— Да — кимвам аз.

Дъсти ме гледа.

По лицето й минава сянка и тя отмества поглед.

— Лизи, аз знам за теб и за него — шепне Дъсти. — Когато си у нас. Знам за вас.

— Дъсти, аз…

Ръцете й треперят в скута с дланите нагоре.

— Знам как си се чувствала с него. Всичките тези вечери. Знам.

— Но аз…

— Сега вече всичко свърши — тихо и тъжно нарежда тя. — Свърши. Разбираш ли?

Мълча.

Тя се обръща, поглежда ме, а ръцете й докосват рамото ми — леки, като на Иви, ала аз долавям стоманеното им напрежение.

— Аз и татко… Между вас двамата никога не би могло да е същото, както е между него и мен. При нас всичко е много дълбоко. Ти не би могла да изпиташ това. Не би могла.

Не бих могла.

Коя съм аз, че да си въобразявам…

Усещам, че започва да ми се повдига. Повдига ми се.

Дъсти се усмихва леко и продължава:

— „Дъсти, трябва да знаеш, че ще разбиеш много сърца“, така ми каза той. „Само помни, че аз пръв ти го казах. Пръв.“ Трябва да оправдая тези думи, нали, Лизи?

После докосва устни с пръсти, като че ли изведнъж се е сетила за нещо.

— Аз никога… Той никога… Нещата не стоят така, както твърди Иви. Това е ненормалното в нея — да гледа на нещо толкова красиво като на нечисто и нередно. Сигурно не го разбира. Между мен и татко всичко е чисто, Лизи. Дори не съм се и замисляла. Това е просто едно чувство, което ме е съпътствало през целия ми живот.