Меган Абът
Краят на всичко (20)

20

С Иви прекарваме целия ден заедно, аз и тя. Сплитам косата й на дълги плитки. Косата й е кафява, но не е нейното кафяво, на пипане е мека и лъскава като на кукла. С плитки вече прилича на Иви и започва да се чувства като Иви.

Господин Вървър ще ни заведе на басейна. Казва, че не бивало да ходим там, че трябвало да идат с Иви при доктора, но пък сме имали нужда от почивка, нали така. Двете кимваме едновременно.

Той кара и не спира да говори, а Иви му се усмихва, дори зъбите й се виждат. Той като че ли не вярва, че това е тя, все я поглежда, сякаш проверява там ли е. Усмивката й е твърде голяма, чак лицето ме заболява, като я гледам. Знам тази усмивка — дежурната усмивка за училищните и спортните снимки. И знам, че господин Вървър го забелязва.

Той казва, че ще бъде по-добре да нарушим правилата и да не вземаме душ в женската съблекалня, а направо да идем на басейна.

Прав е. И без това достатъчно хора около басейна са ни зяпнали. Не всички, защото не е възможно всички да я познават. Но чувството ми е такова…

Нас обаче това не ни интересува. Мятаме се и се носим на надутите дюшеци, косите и телата ни лъхат на хлор. Заравям лице в мокрите гънки на дюшека. Придърпвам надолу лъскавия си зелен бански, а кожата ми лепне.

Поглеждам Иви, която се е скрила зад огромни очила с рамки в черно и бяло. Устните й са полуотворени. Белият й бански от две части блести. Лежи по корем и се носи на дюшека. Не знам гледа ли ме, или спи, или просто мисли.

От време на време поглеждам господин Вървър, който седи на шезлонг и не отделя очи от нас, дори не поглежда вестника в ръцете си.

Наблюдава ни и сигурно мисли, че си говорим. Че Иви ми споделя разни неща. Но тя не казва нищо.

Искам да знае, че може да ми каже всичко. Че може да ми каже всичко и аз ще я разбера. Но предложиш ли такова нещо, то някак не звучи истински.

Само след около час трябва да си ходим. Господин Вървър говори по телефона и повтаря: „Знам, знам. Тръгваме. Аз само…“

Мама, изрича Иви с устни.

После пита баща си дали може да идем на душовете в съблекалнята. Той я гледа дълго и му се иска да каже „не“, но казва „да“.

Заставаме под големите душове за няколко души и пенливият шампоан потича по банските и плува в сандалите ни.

Все още сме с тъмните очила, защото се харесваме с тях — всичко придобива розов оттенък.

Стоим мълчаливо и водата ни облива. Иви въздиша, загледана в кафявите струйки боя, които се стичат в краката й. Не отлепя поглед от краката си, очилата я крият и аз не мога да разбера какво мисли.

 

 

Седим отзад в колата, а господин Вървър отново говори, без да спре. За идващото лято, за съседите, които боядисват къщите си в розов цвят, за състезанията по хокей на трева. Не спира да говори.

Заболяват ме ушите.

Най-неочаквано Иви се навежда напред и опира брадичка в бузата му.

— Татко, съжалявам — казва тя смутено. — Съжалявам.

— Иви, аз… — Той понечва да се обърне, но светофарът става зелен, отзад свиркат и той отново подкарва колата.

— Съжалявам — повтаря тя така, както когато някой иска да ти каже нещо, но не може да го обясни, нито пък да го назове.

— Иви — прошепва той, протяга ръка назад към нея и колата изведнъж се смалява.

С ръка на устата обръщам глава, облягам се на прозореца и се опитвам да не чувам.

 

 

— Лизи, ще останеш ли и тази вечер? — пита Иви.

Съгласявам се. Мама казва по телефона: „Добре, само още една вечер.“

А аз се питам как бих могла да откажа?

Ще стоя, ще стоя, ще стоя, докато ми разкаже всичко. Трябва да ми разкаже.

Нощем прозорците са затворени, климатикът бръмчи, детекторите писукат всеки път, когато минеш покрай тях, като че ли сме изолирани и бронирани във висока, недостижима кула.

Цял ден инсталираха алармена система, пробиваха дупки, пробваха я със сирени и лампи.

Дъсти е още при баба си и дядо си. Искам да попитам Иви за нея, преди все я оплювахме и си представяхме какви ли не щуротии. Но не мога. Вероятно Иви чувстваше преливащия гняв на Дъсти и й беше много мъчно.

Иви гледа през прозореца, а на стъклото е залепена лъскавата емблема на фирмата за аларми.

Какво ли си мисли?

Като че ли аларма би го спряла. И какво ли би могло да спре такава силна любов. Ако ме поиска обратно, нищо не би го спряло.

Но това е само предположение. Тя се обръща и ме поглежда. Сфинкс.

 

 

В леглото пиша думи по гърба й — така си играехме като малки. Понякога се чувстваме много малки, толкова малки, че можем да се скрием в джобче.

Първо ЛЯТО.

После АЛЕКС, момчето, което Иви обичаше в шести клас и което имаше отварачка за бутилки на колана.

После ШО…, а когато изписвам и У, дъхът й секва.

— Не, Лизи, не.

— Можеш да ми кажеш всичко — изричам аз. Никога не го бях казвала преди. Казваш го, но някак не звучи истински.

Поглеждам към прозореца и си мисля за господин Шоу. За всичките тези нощи, които е стоял отвън, дори когато съм била тук с Иви и сме се смеели, гъделичкали, обсъждали момчетата, разресвали и сплитали косите си. Господин Шоу. О, Иви, просто ми кажи. Кажи ми, за да си говорим. За да ти покажа, че разбирам.

— Иви, аз знам, че той те обича — не се въздържам и казвам аз. — Той те обича.

— Но си мисли, че сега вече съм друга, нали? — Иви почуква с пръсти ръката ми.

Объркана съм. И изведнъж разбирам, че тя говори за господин Вървър.

— Не — смотолевям аз. — Не мисли, че си друга. Толкова е щастлив. Беше напълно отчаян. Иска само да е сигурен, че си добре.

Слушам се и знам като каква говоря. Като шпионка. Информаторка. И май наистина съм. Искам да предам всичко на баща й. Желанието ме измъчва. Но не бих го направила, не бих му казала нищо, което тя не би искала той да знае. Нищо, което не бих искала той да чуе.

А не съм ли аз тази, която най-много иска да знае? Защо не иска да сподели? Аз ще разбера. Ще разбера всичко.

— Мислиш си за господин Шоу в двора ли? — питам, надявайки се да проговори.

Идиотски въпрос, но го задавам.

— Не — отговаря Иви и цялата се стяга. — Защо ме питаш това?

— Не знам. Извинявай.

Няма за какво да се срамуваш. Няма за какво да се срамуваш, че си позволила да те обича и може би и ти си го обичала, малко.

— Лизи, той няма да се върне. — Говори толкова бързо, че дори зъбите й тракат. — Няма да се върне. Защо изобщо питаш? Няма да се върне.

— Добре, добре — прекъсвам я аз и докосвам ръката й. Кожата й е настръхнала.

— Иска ми се да мога да ти обясня — клати глава Иви.

— Не се притеснявай — успокоявам я аз, но нещо в мен потрепва — лицето й е толкова напрегнато, а очите й са като връхчета на топлийки.

Прегръщам я, опитвам се да я прегърна така, както мама ме гушкаше в скута си като много мъничка, с ръце в косите ми.

— Всичко свърши — казвам аз. — И всичко ще бъде както преди.

* * *

Понякога любовта е толкова голяма, че може да те прекърши, това са нейните думи, макар да не ги изрича и макар да не мога да я накарам да ги каже.

Какво представляват момчетата в сравнение с неговата огромна любов, която обсебва сърцето?

Какво значение имат те, с техните шеги и бандажи, мазни чела и разкрачени под чиновете крака? С големи издути адамови ябълки и мутиращи гласове, само се бутат и удрят в коридора, пускат ти лед в блузата и пъхат ръце под нея. Можеш ли да намериш изобщо място за сравнение с голямата, съкрушителна, изгаряща любов на този мъж с неукротимо сърце? Чието сърце се пръска да бие за теб всяка нощ?

Това ми казва тя, нали?

Мисля, че да. Чувствам го. Сигурно и тя го чувства.

 

 

Най-после Иви заспива. Чувам господин Вървър в сутерена. През вентилационните отвори дочувам грамофона.

Измъквам се под преметнатия крак на Иви и бързо слизам по стълбите.

Песента е бавна, с нежни звуци на китара и припяващи гласове.

Заставам на площадката и кой знае защо притеснена, прошепвам:

— Господин Вървър?

Той поглежда, лицето му е замислено. Държи зелена бутилка бира. Хем се изненадва, хем не. Усмихва се и ми махва да сляза.

Изведнъж се сещам, че съм по къса нощница и с чорапки, но слизам. Той прави смешни знаци „тихо, тихо“ и двамата се усмихваме.

Сядам на пода и нареждам албумите в полукръг, все едно са карти на покер.

— Не можеш да заспиш ли?

— Не.

— Аларми, полицаи наоколо и все пак не мога да си позволя да я изпусна от поглед — казва той и потропва с пръсти по масата.

— Знам.

— Ще се почувствам по-добре, когато каже… поне нещо. И психотерапевтът се опитва… Не ти е казала още нищо, нали? За това, което… е направил.

— Не — заявявам аз и забелязвам разочарованието му.

Толкова искам Иви да проговори, за да подбера какво да му кажа и да го успокоя, че тя е добре, че се върна, наистина се върна и повече нищо лошо няма да й се случи.

— Кажи ми онова, което искам да чуя — казва той, — дай ми онова, от което се нуждая, Лизи.

— Все още мълчи — повтарям аз. — Но е много щастлива, че е вкъщи. Чувства се много спокойна и щастлива.

Усмивката му, макар и леко скептична, грее, лицето ми се стопля и ми се иска да се облегна на него.

Мълчим, господин Вървър сменя плочите, пие бира и все така не ми разрешава дори да я опитам.

— Късно е, време е за Сънчо.

Кимвам, той продължава да говори, аз ставам от пода и сядам на стола до него. Започва нова песен, по-весела, по-ритмична, и аз я усещам с цялото си същество.

— О, Лизи, мила Лизи, чуваш ли баса? Чуваш ли го? Това няма да чуеш на касета. Дори и на компактдиск! Звукът е страхотен и не може да се „компактва“. Усеща се в гърдите, нали?

Слушам, но ми е трудно да оценя всичко, защото певецът говори за различни момичета, които правят различни неща. Има и ругатни сред бавния и протяжен ритъм, но господин Вървър, изглежда, не забелязва текста. В миг обаче се сепва, защото певецът обяснява как черните момичета обичат да ги чукат цяла нощ.

Господин Вървър ме поглежда, а аз пламтя от неудобство.

Засмива се, вдига студената бутилка бира от пода и тя докосва крака ми. Подскачам от допира и също се засмивам. Гледаме се и се смеем, странен смях, от който ми става горещо и нервно.

Смеем се толкова силно, че столът под мен скърца, и изведнъж слагам ръка на китката на господин Вървър — пръстите ми са върху пулса му. Чувствам го как тупти. Бързо. Като сърцето ми…

Гледам пръстите си.

Ръката му е на облегалката на стола, а пръстите ми стискат китката му.

Той също поглежда.

За части от секундата не мога да дишам.

Той потупва ръката ми, усмихва се и усмивката му променя всичко — заради мен. Променя го в нещо случайно и незначително.

Песента свършва, започва нова и господин Вървър казва, че сигурно скоро ще започна да ходя на танци и момчетата ще се въртят около мен.

— Не знам — отговарям аз. — В училище няма никой, с който бих искала да танцувам.

Той се засмива и ми разказва за първия си танц. Чудел се как да събере кураж и да покани Миранда Мортън — била много красива, с опъната като на балерина коса. Не се престрашил, приятелят му Тоби я поканил и тя казала „да“.

Умирал от ревност, докато ги гледал да танцуват под въртящите се прожектори и си представял как Миранда е в неговите прегръдки и как държи изваяната й като от стъкло ръка.

Гледал и си представял как животът му се върти на кинолента, така каза той — „на кинолента“ — и направи кръг с ръце, един прекрасен живот с Миранда Мортън, живот, изпълнен с красота, топлина и блаженство.

В един миг забелязал приятелите й да хихикат в ъгъла и видял, че тя върти отегчено очи над рамото на Тоби.

— Никога няма да го забравя — възмущава се той и ме бодва с пръст в ребрата. — Женската жестокост.

Боцването му ме кара да се смея неловко.

— Затова, Лизи, трябва да танцуваш с нещастните момчета. Нямаш представа колко важни са тези танци. Ще трябва да компенсираш за всички Миранди в този свят.

— Добре — съгласявам се охотно аз, без да разбирам защо.

— Танцуваш с тях и те си мислят за това седмици, месеци, години, десетилетия. Безброй пъти ще си спомнят трескаво за танца с теб. — Той ме поглежда. — Ти не го ли искаш?

— Да. Да.

— Лизи, трябва да знаеш, че ти ще разбиеш много сърца, сигурно колкото са пръстите на ръцете и краката ти. — Казва го така мило, че ме облива топлина от главата до петите.

Побутва петата ми с крак, полазват ме тръпки и не мога да дишам.

— Само помни, че аз пръв ти го казах. Пръв.

Думите ме пронизват дълбоко. Как бих забравила? Как бих го забравила?

— Вие, момичетата, не знаете колко е трудно — продължава той с усмивка. — Цялото това ухажване и настояване.

Говори ми като на малко момиченце, което реди мозайки на пода.

Не се сдържам и заявявам:

— Аз знам някои неща за момчетата.

— Сигурно.

— Знам някои неща — повтарям аз и ми иде да се скрия под стола.

— Предполагам, че сега е различно, че не е, както беше по мое време. — Говори бавно, като че ли иска да проумее думите ми.

Мълчим.

— Говоря като стар човек — засмива се господин Вървър някак насила и усещам, че се опитва да смени темата.

— Не сте стар — казвам твърде високо аз. — А това за момчетата, дето го казах, всъщност не знам нищо за тях. Нито за мъжете. Изобщо нищо.

Той се усмихва и се обръща встрани от мен.

— Знаеш повече, отколкото си мислиш.

А изражението му… изражението му…

Потръпвам цялата и сподавям сълзите си.

Седим, седим, става много късно, музиката поглъща всичко и на мен ми е добре.

 

 

Часове по-късно вниквам в това изражение.

То таеше всичката мъка на света, то преливаше от мъка и съжаление и аз се мразех, че го бях накарала да се чувства така.

Имаше нещо, в което не биваше да надниквам и да се вглеждам, ала аз го сторих и накарах и него да го направи. Той го направи и…

Нещо си отиде безвъзвратно и аз чувствам липсата му. Това ме опустошава.

 

 

Когато си лягам, Иви се размърдва и клепачите й потрепват.

Лунната светлина ни огрява. Очите на Иви са безцветни и толкова огромни, че сякаш ме белязват.

— О, Лизи, искам да ти разкажа, искам, но не мога.

— Защо?

Тя се подпира на лакти и ме поглежда.

— Не знам — отговаря Иви, мига бавно и ме гледа с тия огромни очи. — Ти не си същата Лизи.

— Какво искаш да кажеш? — Усещам устата си пресъхнала.

Не ми отговаря.

— Аз съм си. Защо не можеш да ми разкажеш?

— Нещата са други вече. Не че наистина са се променили. Просто преди не съм забелязвала всичко. Детайлите се пренаредиха.

— Какво имаш предвид? — отново питам аз.

Пред очите ми се нижат сцени — господин Вървър и аз на верандата, смеем се и погледът му ме топли, поглеждам нагоре към тъмния прозорец на Иви и виждам сянката на висящата футболна топка, която не се олюлява, и там вместо Иви е Дъсти.

В мен запълзява чувство на вина. Пренебрегвам го. Не, нямам основание за такова чувство.

— Не знам какво имам предвид — казва тя и вплита пръсти в косата ми. — Не знам.

Не казвам нищо и не мога да кажа нищо.

Иви ме гледа, все едно съм призрак.