Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The End of Everything, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2024 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cherrycrush (2024 г.)

Издание:

Автор: Меган Абът

Заглавие: Краят на всичко

Преводач: Красимира Абаджиева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ АД — Костинброд

Излязла от печат: 11.11.2011

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-279-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20752

История

  1. — Добавяне

15

Опирам ръце на перваза на прозореца. Опипвам къщата от всички страни. Като лечител или вещица от приказките.

Стоя на пръсти и чувствам жуженето й под пръстите си. Изскърцване на пода, вода в тръбите.

След полунощ е и се каня да вляза в къщата на Шоу. Ще вляза.

Къде си? Къде си? В някоя дървена вила в Канада или тук, в града, под носа ни? На дъното на езерото или в далечни горски дебри? И където и да си, дали Иви, дали твоята спяща принцеса лежи на ръката ти? Дали я има изобщо?

Нещо се надига в мен, не мога да дишам. Почти забивам нокти в стената с надеждата да обърна къщата отвътре навън, та да няма скрито-покрито и да видя всичко. Готова съм да видя всичко.

(Ами ако няма нищо за виждане? Минава ми и това през ум. Ако няма нищо. Ако вече знам всичко и останалото е загубено завинаги? Не искам да мисля за това. Не мога.)

Ако спят, няма да ме чуят. Не могат да ме чуят. Откъде идва тази налудничава увереност, не знам.

Уверявам се, че къщата е безжизнена, че няма ни светлинка, ни движение зад плътно спуснатите завеси, изваждам малкото ножче и разрязвам мрежата на прозореца колкото да мога да се провра.

Става много бързо, сякаш цял живот съм го правила.

Стъпвам на мокета и съм вътре.

Не се замислям, че това е лудост.

Част от мен сякаш сънува: Аз съм тук, в тази къща. Изобщо не ме е страх. Защото трябва да съм тук.

Тъмно е. В хола съм и виждам лампата на верандата да се отразява в сивия екран на телевизора.

Правя крачка и почти падам, подхлъзвам се на нещо меко, гланцирана корица на списание. Оглеждам с фенерчето на ключодържателя — рафтове с книги, цяла поредица за Гражданската война, малка лъскава масичка, нищо интересно…

Струва ми се, че прекарвам часове в безшумно обикаляне на първия етаж: кухненски кърпи, лампиони, пластмасова прахосмукачка, нощна лампичка до банята във формата на чайниче.

Връщам се в хола и поглеждам заканително към горния етаж. Смея ли? Не. Не мога да го направя.

Какво ли бяха пропуснали полицаите… Защото те бяха пропуснали някои неща, нали?

Тази нощ, преди да вляза в къщата, отвън, на тъмната морава, се почувствах като малко момиченце, скрито в диплите на пердетата или в гънките на полата на майка си, стоях мъничка и неразумна, а цялата мъдрост на света се простираше ето там, отвъд ключалката и рамката на вратата, зад щорите.

И ето ме вътре. Вътре съм. Къде е трудно достигнатата мъдрост? Къде са разкритите тайни?

Уви, нищо. Къща като всички други. Като нашата. Като къщата на Вървър.

Несправедливостта почти ме побеждава.

Не може да няма нищо. В къщата съм и трябва да има нещо.

Погледът ми шари из стаята, затиснала съм фенерчето с брадичка, въртя се насам-натам, следвайки кръгчето светлина.

Как ли се чувстват крадците, като в една къща има толкова много неща, възможно ли е да изровиш ценностите й за пет минути или дори пет часа? Но крадците си знаят работата. Веднъж гледах по телевизията бивш крадец — той показа местата, където хората крият ценни вещи: нощното шкафче, под килима, в чекмеджето на бюрото, между бельото и в чорапите.

Така и не знам какво търся, главата ми бучи и не мога да спра шеметните си мисли — те съскат, цвърчат и пукат в ушите ми.

Къщата на господин Шоу, къщата на господин Шоу. Холът му, трапезарията му, кабинетът му. Някак не му подхождат. Къщата отвън прилича повече на него — скрита покрита, цялата във фронтони.

Не се качвай, почти прошепвам аз. Макар и трудно, успявам да се насиля и сядам на един стол. Успокоявам мислите си.

Потъвам във високото дълбоко кожено кресло, опирам лице на облегалката, подгъвам крака, смалявам се колкото мога с наведена глава, пъхам пръсти между възглавничката и дръжката, свивам се на кравай и имам чувството, че съм стигнала края на света, но не съм намерила нищо.

Искам да се съсредоточа и успокоя.

Дишам дълбоко и се взирам в полицата над камината.

Осветявам с фенерчето семейните снимки — госпожа Шоу с блуза на ярки райета и лодка деколте, джинсова пола с широки джобове и същата бейзболна шапка като на Пит Шоу, който държи бухалка, сякаш е динамит, подхвърлен от коварен враг.

На една стара снимка господин Шоу е още с буйна черна коса, а лицето му е полускрито зад гирлянд, който окачва на коледно дърво.

Отзад наднича друга снимка на господин Шоу до някакво езеро, заобиколено с трева. Веднага познавам, че е Грийн Холоу. Господин Шоу е коленичил до Пит, който е на около седем и стиска надуваеми ръкави под слабичките си мишници.

Зад тях се виждат хора във водата и голям жълт дюшек. Цари спокойствие. Нещо трепва в мен и аз се размърдвам в стола, вглеждам се и, да, това е моят стар дюшек, а на него съм аз, с червени бузки, стискам здраво дебелото бяло въже, а брат ми ме дърпа.

Едва се сдържам да не се засмея, затискам уста с ръка, но устните ми издават смешен звук.

Ето ме с господин Шоу.

Смъквам се назад в стола, вие ми се свят, въртя фенерчето между пръсти и дишам учестено.

Имам чувството, че съм заловена. Заловена в света на господин Шоу, мрачен и обитаван от любов свят, затиснати сме, приклещени сме под стъкло, ала и двамата не го знаем.

Така както сега той седи някъде с Иви — знам, че е така, — аз седя в стола му, ръцете ми на неговите неща, ръцете му на моите.

Наляга ме такава тъга, че нямам сили да измъкна подгънатите си крака.

И тогава чувам гласа му, покашляне, чувам, но не го виждам.

Светва лампа.

Сърцето ми прескача.

Трябва да се обърна, обръщам се с един крак все още на стола.

Ток пронизва гърдите ми, пари и гори.

Обръщам се и го виждам.

С разрошена коса, гледа ме, чеше гърди с дълги вретеновидни пръсти през фланелка с щампа на огромен кламер.

Пит Шоу стои на мокета сред хола.

Гледа ме и е толкова висок, истински дългуч. Не знам какво да кажа и слагам ръка на гърдите си.

— И преди съм те виждал тук. Но тогава беше отвън — казва той.

Усещам как кожата на ръцете ми настръхва. Синът на господин Шоу. Синът на господин Шоу.

— Надявах се, че ще дойдеш пак. — Очите му се разсънват и той клати глава. — Чаках те да се върнеш.

Спускам и другия крак и се опитвам да се изправя.

— Искам да ти покажа нещо — казва той и сочи към горния етаж, а очите му блестят трескаво.

Не знам какво да мисля. Като сън е — в съня си хората казват неща, които инак не биха казали, и правят неща, които не биха правили.

— Не се бой, тя няма да чуе — казва той и пристъпва към мен.

Поглеждам към мрака на стълбите.

— С приспивателните, които взема, ще пропусне края на света. Не спира да дрънка с шишенцата с хапчета, докато гледа новините в единайсет. Налива си вода по три пъти.

Гледам го и не знам какво да правя, толкова е възбуден. Пит Шоу. Обзелото ме чувство, че сънувам, ме кара да мисля, че няма правила. Но дали е така?

Подава ми ръка, но е далеч от мен.

— Само искам да ти покажа нещо. — Момче е, на шестнайсет години е и е с дрехите, с които спи, както и аз, затова усещам сърцето си да бие силно, но не ме е страх, не изпитвам страх.

Казвам си: Това е синът на господин Шоу и аз съм в неговия свят, и това не е свят на сънищата, а истински свят и сега имам шанс, и… и… и…

Нещо потрепва в гърдите ми, сещам се за господин Вървър, навел глава над грамофона с тъжна усмивка, потропващ с пръсти в такт с песента.

— Първо — подхващам аз с хрипкав глас, който дразни ушите ми, — тя добре ли е? Иви. Какво прави той с нея? Мислиш ли… дали е добре?

Той отмята глава и впива зъби в устните си. Очите му потъват в мрак.

— Не знам.

Казва го така, сякаш съжалява. Но това не помага.

 

 

Следвам го по стълбите, приковала поглед в избелялата му червена фланелка.

Приближаваме стаята му и стомахът ми се свива, все едно съм в обитавана от призраци къща, която ми е позната, и това е най-страшното.

Гнетящо чувство.

Струва ми се, че мога да чуя как госпожа Шоу спи, потънала в дълбок сън — избавление за всяка тъжна майка.

Влизаме в стаята му и всичко се променя. Лилавият мрак и зловещата тишина в коридора изчезват.

Стаята жужи от електроника. Червени мигащи лампички, оранжеви, зелени, като огромно контролно табло. Стерео, компютър, конзоли, гигантски черни колони, какво ли не. Брат ми е друг тип момче. В стаята на Тед всичко е застояло, потно, а тук стаята е жива, бръмчаща, дишаща.

Пит ми подава стол на колелца и аз сядам.

Гледам го, навел глава под сребристия модел на висящ самолет, и изведнъж се сещам, че под фланелката нямам нищо, фланелката на Иви, която господин Вървър ми даде.

Минава ми налудничавата мисъл, че Пит е побъркан и че е убил няколко момичета и родителите си и труповете са в мазето.

После го поглеждам, лампичките блещукат, като че ли е Коледа, святкат и загасват на равни импулси в тон с дишането му и аз постепенно започвам да ги усещам в мен.

Най-сетне той ме поглежда и сякаш събира сили, сгорещен и смутен, толкова много има да ми каже. Чувствам как се измъчва и търси начин да ми обясни.

Когато заговаря, разбирам, че това е било в главата му през целия ден и през нощта, че е мислел само за него.

— Често излизаше нощем. Баща ми. С колата. Казваше: „Излизам да се поразходя“, но ние не знаехме къде ходи. Не обръщахме внимание. Уж живееше тук, а като че ли не присъстваше. Беше като някаква сянка. На челно място на масата. На стола пред телевизора, докато гледа новини или мач… Ти беше Лизи, нали?

Въпросът ме сепва и аз почти подскачам в стола.

— Да.

— Лизи — продължава той, кляка пред мен, близо до мен, и аз настръхвам. Усещам дъха му, краката ми се разтреперват, но не ме е страх, не ме е страх. Той само, само… — Как всичко се промени! Хората все питат, психологът в училище, всички — как съм, добре ли съм. Но той никога не е бил тук. Само аз и тя. Понякога не забелязвах, че е у дома. През целия ми живот той беше като призрак.

Поглеждам го, усещам кожата си под фланелката, той е опрял ръце на облегалките на стола ми, говори сериозно, лампичките блещукат. Лицето ми запламтява, а очите му, тъмни и влажни, не се откъсват от мен и аз не мога да мисля.

— Изчезна и помете всичко. Никога нищо не й даде, а сега я остави с това.

Изведнъж сграбчва краката ми, бедрата ми и си казвам: Какво наистина става, какво, толкова много се струпа наведнъж.

— Лизи, надявах се, че ще се върнеш, защото исках да ти кажа. Видях те, когато обикаляше отвън предишния път, и само на теб мога да кажа. — Кокалчетата на пръстите му побеляват, вените на врата му изпъкват.

— Видял си… ме… и преди?

Той кимва. Гледал ме е от прозореца. Какво е видял — някакво таралежче, нещо, което рови в двора с клонки в косата и с позеленели от тревата крака?

— Чух, че си намерила цигарите. Как може полицаите да не са ги видели?

Гледам го с пресъхнала уста.

— Не се бой. Няма да кажа на никого. Радвам се, че ги намери. Ти промени всичко. Ти ми помогна да разбера.

— Какво? — промълвявам аз.

— Той й се обажда — казва Пит и замълчава, за да ми даде възможност да го осмисля.

Шокирана съм.

— Изведнъж, след двайсет години, той е отново жив и иска да говори с нея. Иска да й разкаже и тя да го разбере. Защото се нуждае от помощта й.

Всичко в мен е обтегнато като жица, мъча се да не помръдна. Ще науча нещо, той ще ми каже нещо, о, да, ще ми каже.

— Той знае, че подслушват телефона ни. Сигурно го подслушват. Надявам се, че е така. Затова й се обажда в центъра за стари хора, където е доброволка. И тя не казва на полицаите. Лъже ги. Тия истории за Канада са измишльотина. Изпраща ги да търсят на какви ли не места…

Стискам дръжката на стола. Всеки миг ще чуя нещо. Той е изчаквал с пинсета, забита в сърцето. Знам това чувство, познато ми е.

И ето. Поразяващото разкритие. Завива ми се свят, лошо ми е.

— Тя дойде вчера — казва той и най-после пуска краката ми. Но аз продължавам да чувствам горещите му впити пръсти. — Попита колко спестени пари имам.

Пит сочи шкафа. Поглеждам и зървам нещо стъклено с цвят на зелена бутилка. Дъното на едновремешна спестовна касичка, от онези на разпродажбите в църквата.

— Цяла година събирам за една стара кола. Имах осемстотин трийсет и пет долара.

Поглежда ме с отпуснати ръце. Горещо е, лампата над бюрото му грее безмилостно. Фланелката ми лепне.

— Но това не е най-важното. Има друго. Стоеше на вратата и говореше, аз седях и мълчах, а тя приказваше ли, приказваше, сякаш никога нямаше да спре.

Тръпки лазят по врата ми, не смея да се обърна, защото имам чувството, че ще я видя на вратата. Госпожа Шоу, която никога не бях чувала да говори, за която никога не се сещах и която само бях зървала в колата, прехвърчавайки на колелото покрай нея. Конската й опашка, искрящо белите й обувки за тенис, лицето й — всичко е съсипано, както са съсипани всички лица наоколо и лицето на господин Вървър, в шок, съкрушено.

Тя не означаваше нищо за мен преди месец, преди минута, но сега след чутото госпожа Шоу не излиза от главата ми.

— Не можела да тегли пари от банката. Щатската и федералната полиция наблюдавали всичко.

Той взема зеленото стъкло и то заблестява.

Майка му вдигнала касичката и я ударила в земята.

Не се счупила. Със стиснати зъби тя се навела, ударила я с всички сили в металния ръб на бюрото, касичката станала на парчета в окървавените й ръце и навсякъде захвърчали зелени парченца стъкло.

— Посипаха лицето й като конфети.

Седя и усещам призрачното скърцане на стъкълцата под краката ми.

Той диша дълбоко, преди да заговори отново.

— Каза, че трябва да я закарам. Защото я следели. Бил съм единственият му шанс.

Накарала го да я закара до Хънтс Ууд, на шейсетина километра от тук, и да му прати запис. Нахлупил си бейзболната шапка като крадец в банка и пратил парите от малък магазин. Минали по второстепенните шосета, пътували два часа в едната посока.

— Пратих му парите, както поиска тя.

Не знам какво да кажа и разбирам, че не трябва да казвам нищо. Прехапвам устни и се взирам изпитателно в него.

— Той я помолил — добавя Пит.

Гледа ме, аз вдигам очи и виждам, че стиска зеленото стъкло толкова силно, че кожата му побелява и още малко ще потече кръв. Но той не го осъзнава. Почти черна, кръвта потича на струйки между пръстите му.

Трябва да попитам. Трябва да попитам. Той някак потъва и се изгубва в цялото това нещастие и сега е единственият ми шанс.

— Пит — започвам аз, напрегната като струна, — той би ли й направил нещо лошо? Направил ли й е нещо лошо?

Пит отпуска ръце и стиска пръсти. Гледа към вратата, към тъмния коридор.

— Той е лош към всички.

Нещо се надига в него, ала не отговаря на въпроса ми.

Направил ли й е нещо лошо? Мислиш ли, че й е направил нещо лошо?

Той се отърсва от вцепенението и ме поглежда.

— Не знам — бързо изрича Пит, сякаш това не му е минавало през ум. Резкостта на гласа му ми напомня за Дъсти.

Той поклаща глава и извърта очи.

— Мразя я — повишава тон Пит.

— Мразиш я — повтарям аз, защото знам, че иска да го повторя. Тези две думи успокояват, обезболяват, утешават и всъщност означават: Обичам я, обичам я, обичам я, а той унищожи всички ни.

 

 

Измъчвам се от пронизващото го отчаяние. Дали да не го докосна, но не, това е невъзможно. Той като че ли никога не може да бъде докоснат.

И въпреки това го докосвам по горещата вътрешна страна на ръката. Пръстите ми усещат ребрата му, усещат потреперването.

— Мразя я, мразя я — шепне той пак и пак, а аз си казвам, че е невъзможно да достигнем и надникнем в мрака на друга душа.

— Къде изпрати парите? — пошепвам аз и го докосвам с връхчетата на пръстите си.

Гласът му се издига треперливо, аз не отдръпвам ръце и той ми казва, предава се и ми казва.

Съзирам обсебващата го мъка, но не знам откъде идва и не знам как да я спра. Дори не осъзнавам, че искам да я спра, защото познавам тази болка, а копнежът по изгубеното е най-прекрасното чувство на света.