Меган Абът
Краят на всичко (10)

10

Чакаме полицията, а господин Вървър не спира да снове пред къщата. Влиза в кухнята и вика госпожа Вървър. Но тя не излиза от стаята си.

Господин Вървър все поглежда към отворената вратичка, но от разстояние, сякаш, ако се приближи, нещата вътре ще изчезнат.

Чакаме пет, седем минути, които изглеждат цяла вечност.

Отначало ме обзема безумна радост, че аз му дадох това нещо, че той знае за него благодарение на мен. Сега знае, че Шоу е бил тук. После обаче се замислям колко ли е ужасно, че го знае. Колко ли по-добре може да се чувства, като си представя Иви с господин Шоу? Но ако е с него, поне не е погубена в тъмните дълбини. Или поне не в тези тъмни дълбини.

Има и нещо друго, за което не говорим: с какво ни помага фактът, че господин Шоу е дебнел и обичал тайно Иви, да я намерим?

Тази мисъл ме обсебва и за миг ми се струва, че тя е безвъзвратно загубена, потънала в прояден от червеи тунел чак в недрата на земята.

Ала господин Вървър мисли светкавично и ето че нещо му хрумва. Хваща ме за ръката с две ръце, поглежда ме с нов ужас и заявява:

— Лизи, слушай, много е важно. Кога чу тези звуци в отвора за мляко? Снощи ли?

И тогава осъзнавам грешката си. Внимавах много. Изтрих отпечатъците. Премислих всичко няколкократно. Но не и това.

— Моля? — питам аз.

— Ако си чула звуците снощи или дори тази седмица… — Той замълчава и аз знам какво мисли: ако господин Шоу се е промъкнал тук снощи, ако е бил тук миналата седмица, тогава къде е Иви?

Дъсти се появява и застава зад мрежестата врата. Отдъхвам си, защото ще имам време да обмисля милионите отговори и ситуации, които щъкат в главата ми.

— Татко — подхваща тя, а красивото й лице е разчертано на безброй мрежести квадратчета.

— Не — намесвам се аз. — Не беше снощи. Беше преди време. Може би преди две седмици. Бях забравила и снощи ми дойде наум. Покрай всичко, което става, май се изплаших и се сетих за тези звуци.

— Нормално — казва той и страхът, изписан на лицето му, започва да избледнява.

Притискам сърцето си с ръка, защото ще изхвърчи.

— Уплаших се. И се сетих за звуците — повтарям аз.

— И добре, че е станало така. Колко страшно, нали… О, горката Лизи…

Той се навежда към мен, може би ще ме прегърне, но мрежестата врата изскърцва и Дъсти отново казва „татко“ с треперещ глас. Гласът й ечи в главата ми милиони пъти, Дъсти вика баща си някъде отдалеч, незнайно откъде.

И той отива при нея.

 

 

Стоя на алеята за паркиране, чакаме полицията и ги виждам в кухнята. Господин Вървър е прегърнал Дъсти, тя плаче и се е вкопчила отчаяно в ризата му.

Стоят в кухнята, тя е потънала в прегръдката му и почти не я виждам, само буйната й коса и босите й крака, стъпили върху фортовете на обувките му, раменете й са приведени към него и се тресат от плач.

Това ми напомня за времето, когато Дъсти беше толкова болна, че беше станала четирийсет и няколко килограма. Още на третата седмица, след като стана треньор на футболния ни отбор, господин Вървър се отказа, за да стои при нея, толкова беше зле. Общото мнение беше, че тя винаги боледува тежко, а той беше любимият ни треньор и всички го обичахме. Госпожа Вървър работеше вечер в болницата и нямаше кой да стои при Дъсти. Дъсти и нейната ужасна чревна болест, която я стопи за един ден. Не можеше да хапне. Дъсти лежеше на дивана, гушкаше се в него и все казваше, че мисли, че ще умре. Видът й го потвърждаваше.

Той може да оправи всичко, всичко. Ръцете му са вълшебни, изцеляващи и Дъсти скоро оздравя.

 

 

Полицаите дойдоха. Аз говоря с инспектор Тернстром, когато виждат изрезката от вестника. Един от тях държи пакета цигари с дълги сини щипки, върти го във вдигната ръка с ръкавица и изрезката пада на земята. Не намира никакви отпечатъци, което е много лошо, но аз ги бях избърсала с копринения ръб на одеялото си — изтрих и себе си, и господин Шоу.

Госпожа Вървър се появява най-после, обгърнала раменете си с ръце и потънала в огромен пуловер.

Наблюдавам я как не отлепва поглед от тях, докато разглеждат изрезката — снимката на Иви в униформа, с коса на стегнати плитчици.

Господин Вървър също гледа снимката. Ръката му е на устата, а на лицето му е изписан потрес, който никога няма да забравя.

* * *

Следващите няколко часа се изнизват и никой не споменава, че трябва да отивам на училище, разговарят непрекъснато, мама също идва, но аз едва я поглеждам, защото е пред очите ми на верандата, плът и низост, татуирана от летвите на шезлонга, на който никога вече няма да седна. Тя отива с госпожа Вървър в стаята й. Носи й чай и стои с нея целия следобед. За какво ли си говорят тези две угрижени жени, скрити зад затворената врата?

Седя в кухнята, когато Дъсти влиза без следа от сълзи, отново с нейното изписано красиво лице.

— Ти пак ни спаси — казва тя и отваря хладилника.

Говори като треньор, такава си е Дъсти, и затова само свивам рамене.

Тя изважда бутилка със сок, разклаща я бавно и ме гледа.

— Не е ли малко странно, а? — пита тя.

— Кое?

— Счупената панта. Че тя е счупена от памтивека. Помня, когато брат ти я строши с бейзболната бухалка.

— И аз помня.

— Струва ми се, че на господин Шоу хич не му е било лесно да крие цигарите си там — заявява Дъсти и отвинтва капачката. — Трябва да държиш вратичката да не падне, нали?

— Да — отговарям аз и се опитвам да говоря спокойно.

— А има толкова много други места, където може да крие цигарите, в колата например…

— Сигурно не е искал жена му да знае, че пуши — прекъсвам я аз. — Щяла е да ги намери, ако ги е държал в колата.

— Ами тогава в някоя саксия. — Дъсти отпива глътка с отметната глава, сякаш размишлява. — В някое от големите сандъчета, които майка ти е подредила навсякъде.

— Там ще се намокрят. И всичко това…

— И всичко това няма никакъв смисъл. — Дъсти замълчава и потупва гърди с бутилката. — Поне за мен.

— Предполагам, че да — отговарям аз, а главата ми бучи и тръпне.

Изправям се в стола. Мога и да не й обръщам внимание, какво толкова. Но съм шокирана и дори зъбите ми са изтръпнали. Не съм изненадана, че знае, че лъжа. За нея винаги съм била отворена книга, на игрището, навсякъде. Тя вижда всичко.

— Какво ли от нещата, които е направил, имат смисъл — подхвърлям аз.

Тя кимва, но погледът, който ми хвърля, ще ме преследва цял ден.

 

 

По-късно господин Вървър ме дърпа настрани, за да ми каже какво е научил. Спира ме специално за това.

— Полицаите показаха запалката на госпожа Шоу и сина й и той каза, че тя била спомен от бащата на господин Шоу и баща му палел с нея свещите на коледната елха или на тортите за рождените им дни.

— А госпожа Шоу?

Господин Вървър поклаща глава.

— Тя не знае за запалката, не си спомни за нея. Интересното, Лизи, е, че секретарката на господин Шоу каза, че го е виждала да я върти на бюрото си и да споменава, че му носела късмет.

Старая се да не мисля за Дъсти. Какво значение има, че не ми вярва? Повтарям си го. Отново и отново.

Съобщение по новините вечерта.

Някаква девойка застава пред камерите и заявява, че тя е скочила в езерото Грийн Холоу и старата жена е видяла нея, но я е помислила за Иви.

— Събирах материали за часовете по геология — обяснява момичето на репортера.

Косата й е дълга и тъмна като на Иви, но изобщо не си приличат. Как може да вземеш това момиче с коркови сандали и наедрели от храната в стола на колежа рамене за Иви…

— Не мога да повярвам — казва мама, застанала пред хладилника, чуди се какво ще вечеряме. Тед и без това никакъв го няма. — Само като си помисля как този мъж се промъква в двора ни, крие разни неща и обикаля около къщите нощем…

Аз си представям не друг, а доктор Ейкън, който се шмугва през плета ни.

И почти прихвам, едва се сдържам.

 

 

Понякога започвам да си вярвам. Понякога забравям собствената си лъжа и виждам как господин Шоу отваря вратичката със счупената панта, пъха ръце и крие тайните си. Но той ми даде тайните си, нали? Или аз ги взех от него. Аз ги взех от него с нетърпеливите си, протегнати ръце.