Меган Абът
Краят на всичко (13)

13

Осмокласниците завършват, говори се, че ще отменят тържеството, но не го правят.

Предишния ден след анонимно обаждане петстотин доброволци претършуваха гората зад училището. И нищо, никаква следа. Изоставени лагерни огньове, използвани презервативи, мъртви котки.

Тара ми казва, че полицаите работят извънредно и проверяват по цели дни информация от „откачалници“. Понякога не могат да преценят дали са наистина от откачалници — например твърдението на мъжа от конференцията, че бил видял Шоу да се мотае с объркан вид из храсталаците зад хотела им.

Днес всички се опитват да забравят. Мнозина като че ли наистина са забравили. Мама и Тед седят, докато си вземам дипломата, тя е много щастлива и е с роклята, която наричаме „Хубава жена“, лилавата, с розички вместо копчета. Усмихва се през цялото време, а зъбите й блестят. Не спира да се усмихва.

Новата ми рокля пари от слънцето, розите ме драскат, притискам ръка към плата и имам чувството, че ще ме жигоса.

Потните ми ръце стискат дипломата и не знам защо, но се оглеждам за семейство Вървър, макар да знам, че е абсурдно да са тук. Обзема ме страх. Питам се какво ли може да стори на Иви любовта на Шоу. А и какво ли вече е сторила?

Стоя тук сред церемонията, а какво ли става с Иви и как ли я опустошава тази опустошителна любов?

Не искам да го мисля, не искам да е толкова красиво.

Ами ако наистина е?

Ако го погледнем с крайчеца на очите си или от някое друго място, а не от центъра на главите си, няма ли в това някаква страшна красота?

 

 

Тази нощ и следващата, и следващата стоя с часове с господин Вървър и в тях има нещо мистично, свръхестествено. Не знам защо, но звуците на щурчетата, скърцането на градинските столове и ехото на гласовете ни правят всичко да изглежда някак по-добре, някак по-различно и по-сигурно.

Дори онова място под крушата не е вече негово, не е вече на господин Шоу. Усещам вълшебна промяна в пространството, всичко се оттегля и изчезва. Господин Вървър се чувства свободен само в тези часове, а аз мога да го накарам да забрави, мога. Или мога да му помогна да си спомни по начин, който няма да го съсипе.

А госпожа Вървър, госпожа Вървър е съсипана. Става все по-зле и все по-зле, споделя той. Не може да спи и това я подлудява. Подлудява ме, така му казвала тя.

Седи на прозореца на спалнята с часове като моряшка съпруга в очакване на кораба. Една вечер обърнала наопаки стаята на Иви, защото решила, че полицаите може да са пропуснали някаква улика.

— Всъщност знаеше, че няма какво да намери — добави той. — Може би трябваше да се обади на госпожа Шоу. Може би трябваше да й звънне.

Прозвуча ми страшно и си представих разговора — госпожа Вървър оставя съобщение с дрезгав глас: Знам, че той я е отвлякъл. Знам, че е той. Къде я е замъкнал, какво е направил… Госпожа Шоу е затиснала уши в ъгъла на стаята и се моли да спре да говори.

Всички мислят, че това никога няма да свърши.

И всички копнеят да свърши.

— Тя просто смята, че трябва да прави нещо — продължава той. — Както всички ние. Аз не мога да правя нищо друго.

Сменям темата.

Заговорвам за песните, за които ми е разказвал, и как ги слушам.

И как брат ми скъса с приятелката си на другия ден след бала, а тя ритнала вратата на гардеробчето му в училище и писала с неизтриваем маркер гадни неща за него на огледалото в банята на момичетата.

Казвам му и че помня, когато като малка се хлъзнах боса на коридора пред стаята на Иви и в крака ми влезе треска от дъските.

— Но вие ми помогнахте — казвам аз. — Сложихте ме да седна на тоалетката в банята и петнайсет минути вадихте треската с пинцети и обгорен връх на игла.

Още помня или така ми се стори, докато му разказвах, лекото докосване на ръката му. А сега седя омаяна и слушам как на петнайсет години се е научил да свири на йоника, повтаряйки безброй пъти припева на „Лейла“ — искал да се хареса на Елинър Типтън, която му заявила с вирнат нос, че си пада само по барабанисти и предпочита „Лед Цепелин“ пред Ерик Клептън, който така или иначе бил надценяван.

— Разказвал ли съм ти за това? — усмихва се той. — Не си спомням.

— Да.

— Елинър Типтън. — Усмивката му е широка, безгрижна. — Мислех, че ще ми се пръсне сърцето. Мислех, че никога повече няма да мога да обичам.

— А можахте.

— Стотици пъти — намигва той. — Преди да стана на осемнайсет.

 

 

Прибирам се вкъщи към единайсет, преди новините, а мама е много доволна от мен. Казва, че съм станала добро и послушно момиче. Новият й копринен халат в стил кимоно е пристегнат с колан. Направила е кифлички с канела както някога, когато бях малка, от онези със захарната глазура.

Сяда с мен на масата и знам, че чака да й разкажа какво става е разследването и как е господин Вървър. Но на мен не ми се говори. Не знам как да й обясня, че да ме разбере.

Навежда се напред, подпряла брадичка на дланите си, и мълчаливо ме притегля към себе си.

Иска да споделя и тогава и тя ще сподели.

О, как ли се дразни, че седя, мълча и облизвам глазурата от всичките си пръсти, един по един.

Поглеждам я, отхапвам, ръката ми потъва в меката хрупкава кифличка.

Гледам, гледам, гледам и лицето ми не й казва нищо.

Не й казва нищо.

 

 

След полунощ е, седя на предната веранда и знам, че това я вбесява. Ала не мога да заспя, климатикът боботеше и се почувствах като затворничка. Навън е все още гореща юнска нощ, но въздухът започва да се размърдва, движи се.

Наблюдавам нещо. Аз винаги наблюдавам.

Пред дома на Вървър е спряла самотна синя кола.

Веднага я познавам. Боби Торнхил. Боби Торнхил пак е тук. Всички други — съседите, пощаджията, дори раздавача на черковни брошури, — всички изчезнаха след случилото се. Всички пазят дистанция, не искат да досаждат, да се намесват, да любопитстват, да се натрапват.

Не и Боби Торнхил и това някак ми стопля сърцето. Благодарна съм. Въпреки всичко това съществува. Това все още е живо, диша, стене и се вълнува. Не се променя. Не спира.

Боби Торнхил паркира колата до осветения бордюр, изключва фаровете и с приведени рамене и протегнат врат се взира в къщата на Вървър.

Боби Торнхил все така гледа с копнеж прозореца на Дъсти, прозореца, от който струи надежда и покана, скрита зад пердетата.

— Но колко дълго можеш само да гледаш? — беше попитал брат ми.

И кое ли момче беше наистина прегърнало Дъсти, бе опряло език в зъбите й и ухото с перлена обица, търсейки път към нея, и беше намерило обещаното в изписаните й усмихнати устни и красивото й лице? Може и да се беше случило, но аз не го знаех. Дори не можех да си го представя.

— На Дъсти й подхождат студенти — подхвърли веднъж господин Вървър, излегнат на възглавницата в скута й.

С Иви наострихме уши, за да чуем какво имаше предвид, какво знаеше за Дъсти и за онова, което й подхожда.

— Студенти от университета, които носят очила с телени рамки и пият уиски. На поетичните сбирки рецитират оди за нея, творят песни на строшени китари и й обещават да я отведат далеч от този затънтен край.

Дъсти завъртя отегчено очи, престори се, че хърка, и дръпна баща си за черната коса, увивайки я на кичур с фините си пръсти.

Сигурно имаше момчета, които караха сърцето й да бие силно, но аз не бях забелязала.

Боби Торнхил, колко се радвам, че си тук. Напомняш ми за „преди“, тъкмо когато „преди“ като че ли изчезна завинаги.

Примъквам се по уличката между къщите и се надявам да видя нещо в колата на Боби. Нещо, което ми се иска да видя, може би как главата му се поклаща, а очите му искрят, омагьосани от представата за Дъсти, излетната пред него, отпусната, заровила пръсти в буйните си къдрици.

Приближавам колата и изведнъж вратата се отваря, а аз скачам назад, на тротоара. Боби ме поглежда стреснато.

— Какво правиш тук?

— Нищо — отговарям аз.

На седалката до него има шест бири в изпотена опаковка, половината изпити. Той лъха на бира.

— Да не извикаш ченгетата? Или баща й?

— Няма.

— Той е готин. Всички казват, че е готин. Кофти ми е за тях.

Кимвам, не знам какво да кажа.

— Тя слезе преди две вечери. Може би не вярваш. Ти си още дете. Наистина дойде.

Не знам дали му вярвам. Но защо да ме лъже?

Тя вече не слиза в двора при господин Вървър. Може би както за мен, така и за нея мъката му е твърде голяма, за да я понесе и да му помогне.

Тя е горе в розовата си обител, неспокойна и отегчена. Според мен не знае какво да прави със себе си. Не знае какво да прави, ако не е сред неговите ярки светлини.

— Дойде и застана ето тук. — Боби показва мястото, където стоя. Поглеждам надолу към възлестите си крака и смачкани кецове.

Попитала го какво иска, а той не знаел какво да отговори. Поканил я да седне в колата и не могъл да повярва, че се съгласила. Невероятно, да седне до него в колата.

Опитал се да я целуне. И пак, и пак. Най-после му позволила, дори взела и сложила ръцете му на тялото си, една минута, две минути. Представих си ги, ръцете му върху нея, върху недостъпната й чистота. Дали се бе предала, дали се бе разкрила пред него?

Не, не. Това беше невъзможно. Не знам защо, но не можех да си го представя. Замъглените й, напълно отдадени на желанието очи. Не го виждах, не по този начин.

— Сякаш ми даваше шанс — продължи Боби. — Да види какво ще направя.

Той ме гледа с тъжни, безпомощни очи.

— Не знаех какво да… Не знаех… Опитах се…

Ето как си ги представях: той, разпален, с устни на бузата й, в ъгълчето на устните, на шията. Опитва се да съживи Дъсти, за да изпита взаимност, а и да й покаже какво означава за него.

Всъщност защо е решил, че може да я докосва — дори пръстите му да бяха най-деликатни и нежни, а не тези жалки, обсебващи лапи?

Боби поглежда зад полуразвързаната ми конска опашка нагоре към прозореца й и промълвя:

— Не допусках, че ще дойде тук.