Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (9)

9.
Над дворците

Докато се носеше във въздуха с Гуин, Даяна се чувстваше свободна, въпреки човъркащата я тревога за Ема и Джулиън. Предполагаше, че са в безопасност в къщата, но не й харесваше това, че не може да се види с тях. Това я накара да осъзнае до каква степен се бяха превърнали в нейно семейство през последните пет години и колко откъсната се чувстваше от Аликанте.

Когато вървеше по улиците, дори познатите лица й изглеждаха като маски на непознати. Гласува ли за това Хорас Диърборн да бъде назначен за инквизитор? Виниш ли семейство Блекторн за смъртта на родната им сестра? Вярваш ли, че феите са чудовища? Кой си ти, наистина?

Прегърна Гуин по-силно, докато се приземяваха на вече познатата полянка между липите. Луната беше изтъняла и мястото тънеше в тишина и дълбоки сенки.

Гуин скочи от седлото пръв и й помогна да слезе. Този път не носеше торби с храна, а на кръста му висеше тъп меч. Даяна знаеше, че й има доверие и не бе задал никакви въпроси, когато го беше помолила да я доведе тук тази вечер. Само че нямаше доверие на останалите ловци и тя не можеше да го вини за това.

В сенките припламна светлина и Джия излезе иззад една наклонена скала. Даяна се намръщи, докато тя се приближаваше до тях. Когато за последен път беше тук, земята под краката й беше зелена. Сега под обувките на Джия хрущеше изсъхнал мъх, кафяв и повехнал. Възможно бе да е просто приближаването на есента, ала заразата…

— Даяна — каза Джия. — Имам нужда от помощта ти.

Даяна вдигна ръка.

— Първо искам да знам защо не ми е позволено да се видя с Ема и Джулиън. Защо ме държат настрани от тях?

— Държат всички настрани от тях. — Джия приседна върху един плосък камък, кръстосвайки крака в глезените. И последното косъмче на главата й си беше на мястото. — Хорас твърди, че не иска нищо да повлияе на показанията им.

Даяна издаде звук на недоверие.

— Как възнамерява да ги накара да дадат показания? Меча на смъртните го няма!

— Разбирам, че ужасно се притесняваш, но говорих със Саймън, преди да си замине за Ню Йорк. Двамата с Изабел са успели да се видят с Ема и Джулиън тази сутрин. Казали са, че са добре и че срещата с Хорас е минала толкова добре, колкото би могло да се очаква.

Смесица от облекчение и раздразнение заля Даяна.

— Джия, трябва да направиш нещо. Диърборн не може да ги държи изолирани до някакъв неопределен момент в бъдещето, когато Мечът ще бъде изкован наново.

— Знам. Именно затова исках да се срещнем. Помниш ли, когато те помолих да бъдеш на моя страна?

— Да.

— Членовете на Кохортата знаят за мора в гората — каза Джия. — Та нали Патрик взе Мануел със себе си, за да му го покаже, преди да осъзнаем колко са опасни… дори децата.

Джия въздъхна и хвърли поглед към Гуин, чието лице беше напълно безизразно. С дългогодишния си опит в политическите машинации в елфическите дворове Даяна не можеше да не се запита какво ли мисли за всичко това.

— Решили са да го използват като оръдие за политически цели — продължи Джия. — Ще заявят, че е дело на феите. Искат да изгорят гората, за да спрат заразата.

— Това няма да я спре — каза Гуин. — Ще унищожи единствено гората. Не можеш да унищожиш унищожението, така както не можеш да излекуваш отровата с отрова.

Джия отново го погледна, този път директно и изпитателно.

— Наистина ли е елфическа магия? Морът?

— Никога не съм виждал подобна елфическа магия, а съм живял дълго. Не твърдя, че кралят на тъмните елфи няма пръст, но това е по-демонична магия от всичко, практикувано в земите на феите. Не е естествено, а противоестествено по природа.

— Значи, изпепеляването на гората няма да постигне нищо? — попита Даяна.

— Ще постигне нещо — отвърна Гуин. — Ще прокуди долноземците, които наричат Брослиндската гора свой дом… всички феи и върколашки глутници, които живеят тук от поколения.

— Според мен е претекст, за да започнат да гонят долноземците от Идрис — каза Джия. — Диърборн възнамерява да използва настоящия климат на страх сред нефилимите, за да се опита да прокара по-сурови антидолноземски закони. Знаех, че ще го направи, но не очаквах толкова скоро да се опича да опразни Идрис от долноземци.

— Мислиш ли, че Клейвът ще го подкрепи? — попита Даяна.

— Боя се, че да — отвърна Джия с горчивина, каквато рядко показваше. — Толкова са погълнати от страха и омразата си, че дори не виждат кога вредят на самите себе си. Биха изяли отровно угощение, ако мислеха, че долноземците пируват до тях.

Даяна обви ръце около себе си, за да не потрепери.

— Какво можем да направим?

— Хорас свиква среща след два дни. Това ще бъде първата му възможност да изложи плановете си пред общността. Хората те уважават, Рейбърн е достоен род, а ти се би храбро в Тъмната война. Сред нас не може да няма такива, които що му се опълчат. Мнозина се страхуват да кажат нещо.

— Аз не се страхувам — заяви Даяна и видя как Гуин й отправи топъл поглед на възхищение.

— Светът може да се промени толкова бързо — каза Джия. — Един ден бъдещето изглежда изпълнено с надежда, а на следващия надвисват облаци на омраза и фанатизъм, довени откъм някакво море, което все още не можем да си представим.

— Облаците винаги са си били тук, Джия — рече Даяна. — Дори ако се правехме, че не ги виждаме. Винаги са били на хоризонта.

Джия изглеждаше уморена и Даяна се зачуди дали беше дошла дотук пеша, макар да се съмняваше, че физическо усилие бе онова, което изтощава консула.

— Не знам дали можем да съберем достатъчно сила, та отново да прочистим небето.

* * *

— Окей — каза Кит. — Първо ще направим напъвач от един кламер.

— Ще направим какво от какво?

Дру прибра косата си зад ушите и погледна Кит с широко отворени очи.

Бяха седнали върху една от дългите маси в библиотеката, а между тях имаше катинар и купчинка кламери. Кит простена.

— Не ми казвай, че не знаеш какво е кламер.

Дру придоби възмутено изражение.

— Естествено, че знам. Ето това. — Тя заби пръст в кламерите. — Но какво ще направим?

— Ще ти покажа. Вземи един кламер. — Тя го стори. — Извий го Г-образно. Правата част е отгоре. Да, добре.

Лицето на Дру беше изкривено от концентрация. Носеше черна тениска, на която беше нарисуван напукан надгробен камък и пишеше ОТ ОТВЪДНОТО.

Кит взе друг кламер и го изпъна.

— Това е шперцът — каза. — Ти държиш напъвача.

— Окей. А сега как отключваш механизма?

Кит се засмя.

— Задръж малко. Така. Сега вземи катинара и пъхни напъвача в долната част на ключалката.

Дру изпълни инструкциите му. Върхът на езика й се беше показал от ъгълчето на устата й, приличаше на малко момиченце, съсредоточило се върху книга.

— Завърти го натам, накъдето би се завъртял механизмът. Не, не наляво… ето така. Сега вземи шперца с другата си ръка.

— Не, чакай… — Тя се засмя. — Това е объркващо.

— Добре, нека ти покажа.

Кит пъхна втория кламер в ключалката и го разклати напред-назад, опитвайки се да избута щифтовете нагоре. Баща му го беше научил как да ги усеща с шперца (този механизъм имаше пет щифта) и той зачовърка внимателно, повдигайки ги един след друг.

— Завърти напъвача — каза неочаквано и Дру подскочи. — Завърти го надясно.

Тя го направи и катинарът се отвори.

Дру изписка тихичко.

— Страхотно!

На Кит му се прииска да й се усмихне, никога не си беше мечтал за по-малка сестра, но беше приятно да имаш някого, когото да учиш на разни неща.

— Тай знае ли как се прави това? — попита Дру.

— Не мисля. — Кит щракна катинара и й го подаде. — Но вероятно бързо би се научил. — Облегна се назад. — Сега ти го направи.

Дру простена.

— Не е честно.

— Единственият начин да се научиш, е, като го направиш.

Беше нещо, което баща му често казваше.

— Звучиш като Джулиън.

Дру се засмя и се залови с катинара.

Ноктите й бяха покрити с излющен черен лак. Кит беше впечатлен от това колко деликатно работеше с напъвача и шперца.

— Никога не съм си помислял, че ще чуя да ми казват, че звуча като Джулиън Блекторн.

Дру вдигна очи.

— Знаеш какво имам предвид. Като баща. — Тя завъртя напъвача. — Радвам се, че с Тай сте приятели — подхвърли неочаквано и Кит усети как сърцето му удари силно в гърдите. — Искам да кажа, че той имаше Ливи. Не се нуждаеше от други приятели. Беше като техен малък клуб и никой не можеше да влезе в него. А после ти се появи и го направи.

Тя замълча, все така стискайки катинара. Гледаше го с очи, които така приличаха на очите на Ливи, големи, синьо-зелени и обрамчени от тъмни ресници.

— Съжалявам!

— Недей. Аз съм прекалено малка. Тай никога не би ме допуснал до себе си, дори ако ти не се беше появил. — Каза го съвсем обикновено. — Обичам Джулиън. Той е… най-добрият баща. С него знаеш, че винаги ще те постави на първо място. Ала Тай открай време е готиният ми брат. Има такива страхотии неща в стаята си, животните го харесват и знае всичко…

Дру млъкна и бузите й порозовяха. Тай беше влязъл в библиотеката, косата му беше навита на меки, влажни къдрици и Кит почувства как нещо подскочи в него, сякаш стомахът му се преобърна. Каза си, че вероятно е, защото Тай се беше появил, докато говореха за него.

— Уча се как да отварям ключалки с шперц — обясни Дру.

— Добре. — Тай й хвърли бегъл поглед. — Само че сега трябва да говоря с Кит.

Кит побърза да слезе от масата, при което едва не събори купчинката кламери.

— Дру се справи наистина добре.

— Добре — повтори Тай. — Само че сега трябва да говоря с теб.

— Ами говори.

Дру беше оставила пособията за отключване върху масата и го гледаше яростно.

— Не и докато ти си тук — каза Тай.

Беше очевидно и преди да го изрече на глас, ала въпреки това Дру издаде наранен звук и скочи от масата. Излезе от библиотеката, затръшвайки вратата след себе си.

— Това не беше… тя не беше… — започна Кит, но не можа да довърши.

Не можеше да се скара на Тай. Не и сега.

Тай разкопча суитшърта си и бръкна в един вътрешен джоб.

— Тази нощ ще отидем на Пазара на сенките.

Кит заповяда на мозъка си да се върне към настоящето.

— Забранено ми е да стъпвам на Пазара на сенките. Подозирам, че на теб също.

— Бихме могли да се помолим да ни пуснат на портата — каза Тай. — Чувал съм за хора, които го правят. Пазарите на сенки имат порти, нали?

— Да, има порти, но не служат, за да пропускат хората вътре или вън. По-скоро са нещо като място за срещи. И да, би могъл да помолиш ръководителя на Пазара, но в случая това е Барнабас, а той ме мрази.

Тай взе един кламер от масата и го погледна с интерес. По врата му имаше синини, забеляза Кит внезапно. Не си ги спомняше, което му се стори странно, но пък кой забелязва всяка синина по кожата на някой друг? Трябва да ги беше получил по време на битката с Ездачите в Лондон.

— Просто трябва да го убедим, че е в негов интерес да ни пусне.

— И как възнамеряваш да го сториш? Не е като да сме експерти в преговорите.

Тай, който се беше заловил да изправи кламера, го дари с една от редките си усмивки, които така приличаха на изгрев над вода.

— О, ти си, и още как.

— Аз…

Кит осъзна, че се усмихва широко, и не довърши.

Открай време имаше саркастичен език и не беше от онези, които умееха да приемат изискано комплиментите, но у Тай Блекторн имаше нещо, което сякаш успяваше да проникне в него и да развърже всички здраво стегнати възли на защита, които го държаха.

Тай се намръщи, сякаш изобщо не беше забелязал глупавата усмивка на Кит.

— Проблемът е, че никой от нас не шофира. Няма как да стигнем до Пазара.

— Нали имаш айфон — каза Кит. — Всъщност в Института има няколко. Виждал съм ги.

— Да, но…

— Ще те запозная с едно прекрасно изобретение, на име Юбер — заяви Кит. — То ще промени живота ти, Тай Блекторн.

— А, Уотсън — каза Тай, докато пъхаше кламера в джоба си. — Самият ти може и да не си особено блестящ, но си отличен източник на просветление.

* * *

Диего се беше учудил, че Гладстоун бе избрал да ги задържи и библиотеката — тя никога не му се беше струвала особено сигурна стая. Ала когато ги затвориха вътре, вземайки му оръжията и стилито и заключвайки солидната дъбова врата, започна да осъзнава преимуществата на библиотеката като затвор.

Стените бяха дебели и нямаше прозорци, освен масивния стъклен таван високо над тях. Не можеха да се изкатерят по гладките стени и да го счупят, а нищо в стаята не би могло да бъде използвано като оръжие… Биха могли да хвърлят книги, предположи Диего, или пък да преобърнат масите, но не мислеше, че от това щеше да има особена полза.

Приближи се до Кийрън, който седеше прегърбен до масивното дърво, растящо от пода. Само ако стигаше до тавана, помисли си Диего. Кийрън се облягаше на дънера му, затиснал очите си с длани, сякаш можеше да се ослепи.

— Добре ли си? — попита го.

Кийрън свали ръце.

— Съжалявам.

Вдигна глава и Диего видя отпечатъците от дланите върху скулите му.

— Няма нищо. Ти си ранен. И сам мога да потърся начин за бягство.

Диего се престори, че го е разбрал погрешно.

— Не, имах предвид, че съжалявам — с усилие изрече Кийрън. — Не мога.

— Какво не можеш?

— Да се махна от него. Вината е като завеса от тръни, в която съм оплетен. Накъдето и да се обърна, те ме пронизват отново и отново.

Езерото те кара да изпиташ всяка болка, която някога си причинил другиму.

— Никой от нас не е напълно невинен — каза Диего и си помисли за семейството си, за Кристина. — Всеки е наранил някого, без да иска или умишлено.

— Не разбираш. — Кийрън поклати глава. Кичур коса падна върху челото му, сребро, потъмняващо до синьо. — Когато бях в Лова, бях като сламка, носеща се по вятъра или във водата. Единственото, което можех да правя, бе да се вкопчвам в други сламки. Вярвах, че нямам никакво влияние върху света. Че съм прекалено незначителен, та да мога да помогна или да навредя комуто и да било. — Той сви ръце в юмруци. — Сега почувствах болката на Ема и скръбта на Марк, агонията на всички, които нараних в Лова, дори болката на Ерек, докато умираше. Ала как е възможно да съм бил онзи, причинил такава болка, когато съм някой, чиито постъпки са като написани във вода?

Очите му, черно и сребристо, бяха измъчени.

— Кийрън. Ти не си причинил единствено болка в този свят. Просто езерцето не показва доброто, единствено лошото.

— Откъде знаеш? — възкликна Кийрън. — Ние едва се познаваме, ти и аз…

— Заради Кристина. Кристина имаше вяра в теб. Истинска, неопетнена и ненакърнена. Защо мислиш, че се съгласих да те скрия тук? Защото тя вярва, че си добър, а аз вярвам в нея.

Спря, преди да беше казал твърде много, но Кийрън вече беше потръпнал при споменаването на Кристина. Следващият му въпрос озадачи Диего:

— Как ще мога да я погледна отново?

— Толкова ли те е грижа какво мисли тя? — попита Диего.

Не му беше хрумвало, че може да е така. Несъмнено не можеше да познава Кристина чак толкова добре.

— Повече, отколкото би могъл да си представиш или предположиш. Ти как се изправи отново пред нея, след като се сгоди за Зара и разби сърцето й?

— Ама ти наистина ли? — Диего беше жегнат. — Трябва ли да повдигаме този въпрос точно сега?

Кийрън го погледна с обезумели очи и Диего въздъхна.

— Да, разочаровах Кристина и изгубих уважението й… несъмнено знаеш какво е. Да разочароваш някого, когото обичаш. Да разочароваш себе си.

— Може би не съвсем — отвърна Кийрън със следа от предишната си саркастичност. — Никой не ми казва Съвършения Кийрън.

— Аз не се наричам Съвършения Диего! — възмути се Диего с чувството, че разговорът поема в лоша посока. — Никой не би нарекъл себе си така!

Откъм вратата се разнесе шум. И двамата се обърнаха в очакване на някаква заплаха, но когато тя се отвори, Диего с изумление видя Дивя на прага.

Изглеждаше така, сякаш идваше от битка. Покрита с драскотини и кръв, тя вдигна ключа.

— Взех го от Гладстоун в хаоса в лечебницата — каза. — Съмнявам се, че разполагаме с много време, преди да забележи, че го няма.

Диего мина покрай нея и открехна вратата на библиотеката. Коридорът беше празен.

— Какво става? Къде е Раян?

— Опитва се да научи какво знаят другите, онези, които дойдоха от Аликанте и не са членове на Кохортата. Стилитата на всички бяха конфискувани. Зара се върна в Идрис с Портал веднага след като ти отведе Кийрън. А Гладстоун е в лечебницата със Саманта. Тя продължава да пищи. — Дивя прехапа устни. — Наистина е лошо.

Кийрън се изправи на крака, макар че все още се подпираше на дървото.

— Вие двамата трябва да избягате. Махнете се от тук. Аз съм този, който им трябва, а вие и така се изложихте на достатъчно голяма опасност заради мен.

Дивя го изгледа накриво.

— Колко е самопожертвователен сега, след като падна в басейна. Елфе, на мен не си навредил с нищо. Между теб и мен всичко е наред.

— Накарах те да се тревожиш и изпитваш страх. — Кийрън се взираше в нея с поглед едновременно пронизващ и изпитателен. — Боеше се какво би могло да се случи с теб и останалите, какво ще е наказанието за това, че ме скрихте. Боеше се за Раян. — Той погледна към Диего. — А ти…

— Не. — Диего вдигна ръка. — Не искам да слушам за чувствата си.

— Казано като типичен мъж — подкачи го Дивя, ала очите й бяха прекалено ярки. — Слушайте, имам да ви кажа още нещо. И двамата трябва да го чуете. Чух Зара да се смее с Гладстоун в лечебницата, преди да доведат Саманта. Инквизиторът е изпратил двама ловци на сенки на самоубийствена мисия в земите на феите, за да намерят Черната книга.

— Джейс и Клеъри? — попита Диего, озадачен. — Това не е самоубийствена мисия.

— Не тях. Ема и Джулиън Блекторн. Тръгнали са вчера.

— Те никога не биха се съгласили на самоубийствена мисия — каза Кийрън. — Джулиън не би изоставил братята и сестрите си. Никога.

— Те не знаят, че е самоубийствена мисия. Диърборн е изпратил някой, който да ги последва и да ги убие, преди да успеят да се върнат.

— Това е в разрез със Закона — бе единственото, което Диего се сети да каже, и начаса се почувства нелепо.

— Хорас Диърборн не го е грижа за вашите закони. — Бузите на Кийрън бяха станали тъмноалени. — Не го е грижа за нищо, освен за постигането на собствените му цели. В очите му един нефилим, който не е съгласен с него, с нищо не е по-добър от някой долноземец. Той е вредител, който трябва да бъде унищожен.

— Кийрън има право — обади се Дивя. — Той е инквизиторът, Диего. Ще промени всички закони… така че да може да прави каквото си поиска.

— Трябва да вървим — каза Кийрън. — Няма нито миг за губене. Трябва да съобщим на семейство Блекторн… Марк и Кристина…

— Всички изходи се охраняват — рече Дивя. — Не казвам, че е невъзможно, но ще имаме нужда от Раян и Джен, и останалите. Не можем да се справим с Кохортата сами. Особено без стилита. Ще трябва да планираме…

— Нямаме време да правим планове… — започна Кийрън и Диего изведнъж си помисли за Кристина, за начина, по който му беше писала за Кийрън в бележката, с която го молеше да го скрие. Колко бе запленена от елфите още като малко момиченце, как бе плакала, когато приеха Студения мир, повтаряйки му отново и отново, че елфите са добри, че силите им са част от благословената магия на света.

— Кийрън — каза той рязко. — Ти си елфически принц. Бъди такъв.

Кийрън му отправи обезумял, мрачен поглед. Дишането му беше накъсано. Дивя погледна към Диего, сякаш искаше да го попита какво прави, в същия миг, в който Кийрън се протегна и улови един от клоните на дървото.

Затвори разноцветните си очи и лицето му заприлича на бледа маска. Стисна челюсти, а листата на дървото зашумоляха, сякаш раздвижени от силен вятър. Сякаш дървото викаше някого.

— Какво става? — прошепна Дивя.

По ствола запращя светлина… не мълнии, а ярки искри. Обвиха се около Кийрън и ето че тялото му сякаш беше очертано със златна боя. Косата му беше придобила необикновен златистозеленикав цвят, какъвто Диего никога не бе виждал.

— Кийрън…

Кийрън вдигна разперени ръце. Очите му все още бяха затворени, от устата му се лееха думи на език, който Диего чуваше за пръв път. Щеше му се Кристина да беше тук. Тя би могла да преведе. Гласът на Кийрън се извиси до вик и на Диего му се стори, че различава думата Уиндспиър, повторена отново и отново. Уиндспиър?, помисли си. Това не беше ли…

— Някой идва! — изкрещя Дивя. Изтича до вратата и я затвори, ала още докато заключваше, вече клатеше глава. — Твърде много са, Диего…

Стъкленият таван експлодира.

Диего и Дивя ахнаха, а през строшеното стъкло нахлу бял кон. Летящ бял кон, горд и красив. Посипаха се парчета стъкло и Диего се хвърли под най-близката маса, издърпвайки Дивя със себе си. Кийрън отвори очи и вдигна ръце в поздрав, докато Уиндспиър пореше въздуха, бърз като стрела, лек като перце.

— В името на Ангела — прошепна Дивя. — Господи, обожавах конете, когато бях малка.

Кийрън се метна на гърба на Уиндспиър. Косата му си беше възвърнала по-нормалния синкавочерен цвят, но той все още пращеше от енергия. От ръцете му изскочиха искри, когато посегна към Диего, който изпълзя изпод масата, следван от Дивя, а натрошеното стъкло хрущеше под обувките им.

— Елате с мен — повика ги той. Стаята беше пълна с вятър и студ, миризмата на Карпатите и езерна вода. Над тях, отвъд счупения прозорец, се разстилаше небе, обсипано с безброй звезди. — Тук няма да бъдете в безопасност.

Ала Дивя поклати глава. Потискайки надигналия се в него копнеж да избяга, Диего стори същото.

— Ще останем и ще се бием — извика той. — Ние сме ловци на сенки. Не може всички да избягаме и да оставим най-лошите от нас да заграбят властта. Трябва да им дадем отпор.

Кийрън се поколеба, но в този миг вратата на библиотеката зейна. Гладстоун и дузина членове на Кохортата нахълтаха вътре и очите им се разшириха.

— Спрете го! — изкрещя Гладстоун, замахвайки към Кийрън. — Мануел… Ануш…

— Кийрън, бягай! — изрева Диего.

Кийрън сграбчи гривата на Уиндспиър и те полетяха във въздуха, преди Мануел да успее да направи повече от крачка напред. На Диего му се стори, че вижда Кийрън да поглежда веднъж към него през рамо, преди Уиндспиър да изскочи през дупката на тавана, и те се понесоха като бяла нишка по небето.

Чу как някой се приближава зад гърба му. В другия край на стаята, Дивя го гледаше, а в очите й имаше сълзи. Зад нея братовчед й Ануш слагаше на ръцете й белезници.

— Жестоко ще съжаляваш, че направи това. — Доволният шепот на Мануел изхриптя в ухото на Диего. — Толкова много ще съжаляваш, Росио Росалес.

А после се спусна мрак.

* * *

Нене взе Ема зад себе си, върху сивата си кобила. Джулиън беше зад Фъргюс, така че нямаше как да говорят. Раздразнение бушуваше в Ема, докато яздеха под зелените клони, златните струи светлина, които се процеждаха между дърветата, постепенно придобиха наситено бронзов цвят с напредването на деня.

Искаше й се да говори с Джулиън, да измислят какво ще правят, когато пристигнат в Двора. Какво щяха да кажат на кралицата? Как щяха да се измъкнат след това? Какво искаха от нея?

Част от нея обаче беше прекалено ядосана, за да говори с Джулиън — как смееше да пази толкова голяма част от плана им в тайна от нея? Да я остави да дойде слепешком в земите на феите, вярвайки, че имат една мисия, когато тя всъщност бе съвсем различна? Имаше и една друга, по-малка и по-студена част, която шепнеше: Единствената причина да не ти каже, е, понеже е знаел, че ще откажеш да последваш неговия план. Какъвто и да беше той, на Ема нямаше да й хареса.

А още по-дълбоко, там, където едва имаше думи за онова, което изпитваше, знаеше, че ако не беше магията, Джулиън никога не би го сторил, защото никога не бе била един от хората, които Джулиън манипулираше и лъжеше. Тя бе една от семейството, беше в защитения кръг и затова бе прощавала лъжите, плановете, защото не бяха насочени против нея. Бяха насочени срещу враговете на семейството. Онзи Джулиън, който бе принуден да лъже и манипулира, беше персонаж, създаден от едно уплашено дете, за да защити хората, които обичаше. Ами ако магията беше направила тази персонаж истински? Ами ако това представляваше Джулиън сега?

Бяха оставили гората зад себе си и сега яздеха през зелени поля, които изглеждаха необитавани. Само стелеща се на талази зелена трева, ширнала се в продължение на мили, осеяна с туфи сини и лилави цветя, и смътни виолетови планини в далечината. Един хълм се издигна пред тях като зелена приливна вълна и Ема се осмели да хвърли поглед към Джулиън, когато предната част на хълма се вдигна като решетката на крепостна стена, разкривайки внушително мраморно преддверие.

В царството на феите малко неща изглеждаха по един и същи начин два пъти, знаеше Ема. Миналия път, когато влязоха в Двора на светлите феи през едно възвишение, се бяха озовали в тесен коридор. Сега минаха под елегантна бронзова порта, украсена с орнаменти на коне. Нене и Фъргюс скочиха от седлата и едва когато стъпи на мраморния под, Ема видя, че юздите и на двата коня бяха поети от миниатюрни пърхащи феи с разперени сини, червени и златни крилца.

Конете се отдалечиха с тропот, водени от жужащите пиксита.

— Не бих отказала едно такова, за да ми оправя косата — подхвърли Ема на Нене, която й отвърна с неразгадаема усмивка.

Плашещо бе колко много приличаше на Марк — същата къдреща се бяло-руса коса и фини кости.

Фъргюс присви очи.

— Синът ми е женен за миниатюрно пикси. Моля, недей да задаваш натрапчиви въпроси за това.

Джулиън повдигна вежди, но не каза нищо. Двамата с Ема тръгнаха след Нене и Фъргюс по коридор с под от пръст, който тръгваше от мраморното преддверие и потъваше, криволичейки, във вътрешността на хълма.

— Предполагам, че всичко се разви, както го беше планирал, а? — подхвърли Ема студено, без да поглежда към Джулиън. Усещаше го обаче до себе си, усещаше познатата топлина и очертанията му. Той бе нейният парабатай, когото би разпознала със завързани очи и запушени уши. — Ако лъжеш за това, че Черната книга е у теб, нещата ще се развият наистина зле за нас.

— Не лъжа. Близо до Лондонския институт имаше копирен център. Ще видиш.

— Беше ни забранено да излизаме от Института, Джулиън…

— Това беше най-добрата опция. Възможно е да си твърде емоционална, за да го видиш, но това ни доближава до онова, което искаме.

— И как точно го прави? — изсъска Ема. — Какъв смисъл има да идваме при кралицата? Не можем да й имаме доверие повече, отколкото на Хорас или Анабел.

Очите на Джулиън блестяха като скъпоценните камъни, които бяха инкрустирани в стените на дългия тунел и искряха в ясписови и кварцови отблясъци. Сега подът под краката им беше застлан с млечно зелено-бели плочки.

— Планът ми включва да нямаме доверие на кралицата.

На Ема й се прииска да изрита стената.

— Изобщо не би трябвало да имаш план, включващ кралицата, не го ли разбираш? Студеният мир ни е наложен, именно заради нейното предателство.

— Какви антиелфически чувства само — отбеляза Джулиън, докато се навеждаше, за да мине под сива дантелена завеса. — Учудваш ме.

Ема го последва.

— Няма нищо общо с елфите като цяло. Кралицата обаче е истинска ку… о, здравейте, ваше величество!

Мамка му! Изглежда, че сивата завеса, през която бяха мина ли, беше входът на тронната зала. Кралицата седеше на престола си насред помещението, вперила студен поглед в Ема.

Залата изглеждаше както преди — сякаш преди години е била опожарена и никой не се беше погрижил както трябва за щетите. Мраморният под беше почернял и напукан, тронът на кралицата бе от потъмнял бронз, а облегалката му се издигаше високо над главата й, разперена като ветрило. Тук-там по стените зееха дупки, сякаш гигантски звяр бе издълбал парчета мрамор с ноктите си.

Кралицата сякаш бе изтъкана от пламък и кости. Мършавите й ключици стърчаха над бодито на пищно бродираната синьо-златиста рокля, дългите й голи ръце бяха слаби като вейки. Пищната й тъмночервена коса се сипеше около нея на вълни от кръв и пламък. Насред тясното й бяло лице, сини очи горяха като газени пламъчета.

Ема се прокашля.

— Кралицата е истинска кукличка — заяви тя. — Това се канех да кажа.

— Няма да ме поздравяваш по този нехаен фамилиарен начин, Ема Карстерс. Ясно ли е?

— Бяха пресрещнати на пътя и нападнати — каза Нене. — Изпратихме съобщение по пикситата…

— Чух — прекъсна я кралицата. — Това не оправдава грубостта.

— Мисля, че русата се канеше да нарече кралицата кукумявка — измърмори Фъргюс на Нене, която изглеждаше толкова подразнена, колкото изобщо можеше да изглежда някой елфически придворен.

— Това си е самата истина — каза Ема.

— На колене — изплющя гласът на кралицата. — На колене, Ема Карстерс и Джулиън Блекторн, за да ми засвидетелствате дължимото уважение.

Ема усети как вирва брадичка, сякаш някой я беше дръпнал с въженце.

— Ние сме нефилими. Не коленичим.

— Защото някога нефилимите са били великани на земята със силата на хиляда мъже? — В тона на кралицата се долавяше лека подигравка. — Как паднаха силните!

Джулиън пристъпи към престола и кралицата плъзна изпитателен, преценяващ поглед по него.

— Празен жест ли предпочиташ, или нещо, което наистина искаш? — попита я.

Сините очи на кралицата припламнаха.

— Да не се опитваш да кажеш, че притежаваш нещо, което наистина искам? Помисли внимателно. Не е лесно да се досетиш какво желае един монарх.

— Черната книга на мъртвите е у мен.

Кралицата се засмя.

— Чух, че си я изгубил. Заедно с живота на сестра си.

Джулиън пребледня, ала изражението му не се промени.

— Не уточни кое копие на Черната книга искаш.

И под зяпналите погледи на кралицата и на Ема бръкна в раницата си и извади подвързан бял ръкопис. В лявата му част бяха пробити дупки, придържаха го дебели пластмасови ивици.

Кралицата се облегна назад, огненочервената й коса изпъкваше ярко на фона на тъмния метал на трона.

— Това не е Черната книга.

— Мисля, че ако разлистиш страниците, ще откриеш, че е. Една книга е думите, които съдържа, нищо повече. Снимах всяка страница с телефона си и я разпечатах и подвързах в един копирен център.

Кралицата наклони глава на една страна и тънката златна лента около челото й проблесна.

— Не разбирам думите на вашите простосмъртни магии и ритуали. — Гласът й беше станал по-остър. Зад понякога подигравателните й, понякога смеещи се очи на Ема й се стори, че зърва истинската кралица и онова, което би сполетяло всеки, дръзнал да я измами, и усети как я побиват тръпки. — Няма да търпя да ме лъжат или да ми се подиграват, Джулиън Блекторн, и нямам доверие на хитрините ти. Нене, вземи му книгата и я разгледай!

Нене пристъпи напред и протегна ръка. Нещо се раздвижи в потъналите в сенки ъгли на стаята и Ема осъзна, че покрай стените има елфически стражи в сини униформи. Нищо чудно, че им бяха позволили да влязат с оръжията. Тук трябва да имаше поне петдесет стражи, имаше и още в тунелите.

Дай книгата на Нене, Джулиън, помисли си и той наистина го стори, без да възрази. Загледа спокойно как очите на Нене пробягват по страниците. Най-сетне тя заяви:

— Изработено е от много умел калиграф. Линиите с четката са точно такива, каквито си ги спомням.

— Опитен калиграф, на име „Офис Макс“ — измърмори Джулиън, но Ема не се усмихна.

Кралицата дълго мълча, единственият звук в стаята беше от потропването на обутото й в пантофка стъпало, докато всички я чакаха да проговори. Най-сетне тя каза:

— Не за първи път ме изправяш пред заплетен проблем, Джулиън Блекторн, и подозирам, че няма да е за последен.

— Няма нищо заплетено — отвърна Джулиън. — Това е Черната книга. А ти каза, че ако ти дадем Черната книга, ще ни помогнеш.

— Не е точно така. Помня, че ви дадох обещания, но някои от тях може би вече не са актуални.

— Моля да си спомниш, че ни обеща помощта си — рече Джулиън. — Моля те да ни помогнеш да открием Анабел Блекторн тук, в елфическите земи.

— Вече сме тук, за да я намерим — обади се Ема. — Не се нуждаем от помощта на тази… тази… личност.

Ема измери кралицата с яростен поглед.

— Имаме карта, която едва действа — каза й Джулиън. — Кралицата разполага със съгледвачи из цялото елфическо царство. Може да ни отнеме седмици да открием Анабел. Възможно е да се лутаме из царството на феите, докато храната ни свърши. Кралицата може да ни отведе право при нея. В това царство не се случва нищо, за което тя да не знае.

Кралицата се подсмихна.

— И какво искате от Анабел, когато я откриете? Втората Черна книга?

— Да — каза Джулиън. — Може да задържиш това копие. Трябва да отнеса оригинала в Идрис, за да докажа на Клейва, че вече не е в ръцете на Анабел Блекторн. — Той замълча за миг. — Освен това искам отмъщение. Чисто и просто отмъщение.

— В отмъщението няма нищо просто и нищо чисто — заяви кралицата, но в очите й проблясваше интерес.

Ако знае толкова много, защо просто не отиде да убие Анабел и да й отнеме Черната книга, почуди се Ема. Защото беше замесен Дворът на тъмните елфи? Не каза нищо обаче — очевидно бе, че двамата с Джулиън са на различно мнение за кралицата.

— Преди поиска армия — отбеляза кралицата. — Сега искаш единствено да намеря Анабел вместо вас?

— По-изгодно е за теб — рече Джулиън и Ема забеляза, че не каза „да“.

Искаше повече от това от кралицата.

— Навярно, ала последната дума относно стойността на тази книга няма да бъде моя. Първо искам да я прецени експерт. А вие трябва да останете в Двора, докато това стане.

— Не! — заяви Ема. — Няма да останем в земите на феите за неизвестно колко време. — Обърна се рязко към Джулиън. — Така човек попада в клопката им. Неизвестно колко време!

— Аз ще ви пазя — обади се Нене неочаквано. — Заради Марк. Ще бдя над вас и ще се погрижа да не ви сполети никакво зло.

Кралицата я стрелна с недружелюбен поглед, преди отново да насочи вниманието си към Ема и Джулиън.

— Какво решавате?

— Не съм сигурен — рече Джулиън. — Заплатихме скъпо тази книга, с кръв и загуба. Да бъдем принудени да чакаме…

— Е, добре — каза кралицата и в очите й Ема зърна странна нетърпелива светлина. Може би искаше книгата по-отчаяно, отколкото Ема си мислеше? — В знак на добрата ми воля ще ти дам част от онова, което обещах, Джулиън. Ще ти кажа как може да бъдат разкъсани някои връзки. На нея обаче няма да кажа — махна към Ема тя.

— Това не беше част от сделката ни.

Ема го чу да си поема рязко въздух. Чувствата му към нея може и да бяха притъпени, помисли си, ала по някаква причина все още отчаяно искаше да знае как може да бъде развалена връзката между тях. Може би беше атавистично желание, както беше описал порива да защити Тай… дълбоко уседнала нужда за оцеляване?

— Нене — каза кралицата. — Ако обичаш, отведи Ема в стаята, където беше отседнала предишния път, когато беше гостенка на Двора.

Фъргюс простена — предишния път Ема и Джулиън бяха спали в неговата стая.

Нене се приближи до кралицата, постави копието на Черната книга в краката й и отиде да застане до Ема.

Алените устни на кралицата се извиха в усмивка.

— С Джулиън ще останем тук, за да си поговорим насаме. Стражи, може да ни оставите. Оставете ни.

— Не е нужно да си вървя — каза Ема. — Знам за какво става дума. За разваляне на парабатайската връзка. Не е нужно да научаваме как да го направим. Това няма да се случи.

Погледът на кралицата беше изпълнен с презрение.

— Малка глупачка. Вероятно си мислиш, че защитаваш нещо свещено. Нещо добро.

— Знам, че е нещо, което ти не можеш да разбереш — рече Ема.

— Ами ако ти кажа, че има поквара в самото сърце на парабатайската връзка. Отрова. Мрак, който се равнява на добротата му. Има причина парабатаите да не може да се влюбват и тя е по-чудовищна, отколкото би могла да си представиш. — Устата й проблесна като отровна ябълка, когато се усмихна. — Парабатайската руна ви е дадена не от Ангела, а от хора, а хората са несъвършени. Дейвид Мълчаливия и Джонатан Ловеца на сенки създадоха руната и церемонията. Нима си въобразяваш, че това не носи последици със себе си?

Вярно бе и Ема го знаеше. Парабатайската руна не беше в Сивата книга. Но същото важеше и за руната на обединението, която Клеъри беше създала, а тя се смяташе за универсално добро.

Кралицата изкривяваше истината, за да я нагоди към собствените си интереси, както правеше винаги. Очите й, приковани в тези на Ема, бяха късчета син лед.

— Виждам, че не разбираш — рече тя. — Но и това ще стане.

Преди Ема да успее да възрази, Нене я улови за ръка.

— Ела — промълви тя. — Докато кралицата все още е в добро настроение.

Ема хвърли поглед към Джулиън. Не беше помръднал от мястото си, гърбът му беше изпънат, погледът — прикован твърдо в кралицата. Ема знаеше, че би трябвало да каже нещо. Да се възпротиви, да настоява, че няма начин, независимо какво зависеше от това, което би оправдало разкъсването на всички парабатайски връзки по света.

Дори ако това щеше да ги освободи. Дори ако това щеше да й върне Джулиън. Не можа да изрече нищичко. Излезе от тронната зала заедно с Нене, без да каже нито дума.