Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (11)

11.
Далечно, щастливо море

Порезната рана върху горната част на дясната ръка на Кийрън беше дълга, но не беше дълбока. Той седеше със стиснати зъби върху леглото в една от празните стаи за гости в Института, ръкавът му беше срязан от балисонга на Кристина. Марк ги гледаше, облегнат нервно на стената наблизо.

Кристина се беше изненадала мъничко от това колко мускулеста бе ръката на Кийрън, дори след като я беше носил на ръце през Лондон, тя продължаваше да мисли елфите за деликатни, с фини кости. И той наистина беше такъв, но освен това беше корав. Мускулите му изглеждаха по-плътно обвити около костите от тези на някой човек, придавайки на тялото му жилава сила. Тя избърса внимателно кръвта от раната и прокара леко пръсти по кожата около нея. Кийрън потрепери, притваряйки очи. Кристина се почувства виновна, че му бе причинила болка.

— Не мисля, че е инфектирана или се нуждае от шевове — каза. — Една превръзка би трябвало да е достатъчна.

Кийрън й хвърли кос поглед. На Кристина й беше трудно да различи изражението му: в стаята имаше само една лампа и тя беше засенчена с тежък абажур.

— Съжалявам, че ви причиних толкова неприятности — каза Кийрън с мек глас. Нощен глас, внимаващ да не събуди онези, които може би спяха. — И на двама ви.

— Не си ни причинил неприятности — отвърна Марк с дрезгав от умора глас. — Донесе ни информация, която може би ще ни помогне да спасим живота на хора, които обичаме. Благодарни сме ти.

Кийрън се намръщи, сякаш думата „благодарни“ не му харесваше особено. Преди Кристина да успее да добави каквото и да било, вик разцепи нощта… вой на злощастен ужас. Дори знаейки какво беше това, Кристина потрепери.

— Тави — каза тя.

— Сънува кошмар — потвърди Марк.

— Горкото дете — рече Кийрън. — Ужасите на нощта са наистина страшни.

— Той ще се оправи — каза Марк, макар лицето му да беше потъмняло от тревога. — Не беше там, когато Ливи умря, слава на Ангела, но мисля, че до ушите му са достигнали слухове. Може би не трябваше да го водим на погребението. Да види кладите…

— Вярвам, че тези неща носят утеха — рече Кристина. — Вярвам, че дават възможност на душите да се сбогуват.

Вратата се отвори със скърцане (някой трябваше да смаже пантите) и Хелън подаде глава в стаята с притеснено изражение.

— Марк, ще отидеш ли при Тави?

Марк се поколеба.

— Хелън, не бива…

Хелън се облегна изтощено на касата на вратата.

— Все още не е свикнал с мен и не спира да плаче.

— Аз ще се погрижа за Кийрън — каза Кристина по-уверено, отколкото се чувстваше.

Марк последва Хелън навън с видима неохота. Чувствайки се неловко насаме с Кийрън, Кристина взе една превръзка и се зае да я увие около ръката му.

— Все се налага да се грижа за раните ти — подхвърли полушеговито.

Ала Кийрън не се засмя.

— Сигурно това е причината, когато страдам сега, да копнея за допира ти.

Кристина го погледна учудено. Май започваше да бълнува. Тя сложи ръка на челото му: гореше. Зачуди се каква ли беше нормалната температура за един елф.

— Полегни — каза, докато пристягаше превръзката. — Трябва да си починеш.

Косата й се люшна напред, когато се наведе над него. Той вдигна ръка и прибра един кичур зад ухото й. Кристина се вкамени, сърцето думкаше в гърдите й.

— Мислех си за теб в Сколоманса. Мислех си за теб всеки път когато някой споменеше името на Диего. Не можех да престана да мисля за теб.

— А искаше ли? — Гласът й потрепери. — Да престанеш да мислиш за мен?

Кийрън отново докосна косата й, допирът на пръстите му беше мек до бузата й. От усещането по кожата й полазиха тръпки.

— Знам, че с Марк сте заедно. Не знам къде е моето място във всичко това. — Бузите му бяха пламнали. — Знам колко много нараних и двама ви. Усещам го до мозъка на костите си. Никога не бих искал да ви нараня отново. Утре ще си тръгна от тук и никой от вас няма да ме види повече.

— Не! — възкликна Кристина с разпаленост, която изненада и нея самата. — Не си отивай, не и сам.

— Кристина. — Дясната му ръка се вдигна, за да обхване другата й буза, ето че държеше лицето й в шепите си. Кожата му беше гореща, Кристина виждаше алените петна на треската върху бузите, върху ключицата му. — Принцесо. Ще бъдеш по-добре без мен.

— Не съм принцеса. — Навеждаше се към него, едната й ръка беше подпряна на одеялото. Лицето му беше толкова близо, че можеше да види черните крайчета на ресниците му. — И не искам да си отиваш.

Кийрън седна, все така уловил лицето й и шепите си. Тя ахна и усети как и нейната температура скочи под топлината на ръцете му, докато те се спускаха от лицето към раменете, към извивката на кръста й, привличайки я върху него. Остави се да падне отгоре му, тялото й — изпънато върху неговото, хълбоците и бедрата им — притиснати. Беше напрегнат като опъната тетива, изопнат в дъга под нея. Ръцете му бяха трескаво горещи, заровени в меката й коса.

Кристина сложи длани върху коравите му гърди. Те се надигаха и спускаха учестено. Умът й препускаше. Искаше й се да притисне устни до нежната кожа на ключицата му, да покрие линията на челюстта му с целувки. Желанието й я шокира с интензивността си.

Никога не бе изпитвала нещо толкова силно към друг, освен към Марк. Марк. Отдръпна се от Кийрън и едва не се изтърколи върху завивката.

— Кийрън, аз… ние не бива, ти… имаш треска.

Кийрън се обърна на една страна.

— Действително имам треска. Не съм си изгубил ума обаче. Толкова отдавна искам да те прегърна.

— Та ти дори не ме познаваш толкова отдавна — прошепна Кристина, макар да знаеше, че лъже по един много човешки начин, криейки зад маловажности онова, което имаше предвид наистина. Истината бе, че тя също го беше искала, и подозираше, че е така от известно време. — Легни. Трябва да си починеш. Ще имаме достатъчно време да… говорим, ако не си тръгнеш. — Надигна се и седна. — Обещай ми, че няма да си тръгнеш.

Очите на Кийрън бяха извърнати, ресниците му бяха като лъчите на тъмна звезда.

— Не бива да оставам. Ще донеса единствено скръб на теб и Марк.

— Обещай ми — повтори Кристина.

— Обещавам, че ще остана — каза той най-сетне. — Но не мога да обещая, че след време няма да съжаляваш, че съм го направил.

* * *

Нене заведе Ема в стаята, където бяха отседнали предишния път, когато с Джулиън бяха в Двора. Сребристо-кварцовите стени туптяха с приглушена светлина, а живия плет от рози, който Ема си спомняше, го нямаше. Вместо това водопадът се спускаше яростно по каменната стена, сякаш задвижван от потоп, и се изливаше в открито езерце на няколко стъпки под пода.

— Много мило от страна на Фъргюс да ни позволи да отседнем отново в стаята му — каза Ема, докато Нене я въвеждаше в спалнята.

— Фъргюс няма избор — отвърна Нене спокойно. — Кралицата поиска така.

Ема примига. Това й се стори странно и като че ли не вещаеше добро. Какво я беше грижа кралицата къде ще ги настанят? Погледът й се плъзна по останалата част от стаята — имаше маса, където можеше да остави раницата си, диван, направен от плътно преплетени ластари… Тя се намръщи.

— Къде е леглото?

— Зад водопада, в беседката на Фъргюс.

— Какво на Фъргюс?

— Беседката му. — Нене посочи и наистина, няколко каменни стъпала завиваха зад водната завеса. Очевидно когато ставаше въпрос за вътрешен дизайн, Фъргюс си падаше по разнообразието. — Какво имаш против беседките?

— Нищо — отвърна Ема. — Мислех и аз да си направя една.

Нене я погледна подозрително, а после я остави сама. Ема чу ключа да се завърта в ключалката и дори не си направи труда да опита бравата. Даже да избягаше от стаята, нямаше да може да намери пътя през коридорите. Пък и сякаш би отишла някъде без Джулиън, който очевидно искаше да бъде тук.

Последното, което й се щеше да направи, бе да спи, но се беше научила да се възползва от всяка възможност да си отдъхне по време на мисия. Облече си нощницата и изкачи стъпалата зад водопада, които отвеждаха до каменна платформа, скрита зад водата.

Въпреки отвратителното си настроение, Ема беше поразена от красотата на мястото. Леглото беше огромно, отрупано с бели възглавници като облаци и тежка завивка. Водопадът образуваше искряща завеса в долния край на леглото, грохотът на водата обгръщаше мястото и напомняше на Ема за вълните, разбиващи се на брега на океана.

Отпусна се на леглото.

— Хубава стая — каза, без да се обръща към никого. — Извинявам се. Беседка.

Време е за сън, реши. Излегна се и затвори очи, ала първият образ, изникнал пред нея, беше образът на Джулиън, прегърнал тялото на Ливи в Залата на Съвета. Лицето му, притиснато до напоената й с кръв коса. Отвори рязко очи и се обърна неспокойно в леглото. Не помогна, когато опита отново, видя отворените празни очи на Дейн, докато келпито забиваше зъби в тялото му.

Твърде много. Твърде много кръв, твърде много ужас. Жадуваше за Джулиън, липсваше й така, сякаш не го беше виждала от цяла седмица. И всъщност действително беше така. Дори парабатайската си руна чувстваше някак странно, свикнала бе с пулса на енергията, ала откакто бяха дошли в земите на феите, всеки път щом се опиташе да достигне тази енергия, сякаш се блъскаше в стена.

Отново се обърна, искаше й се Кристина да беше тук, за да поговори с нея. Кристина, която щеше да разбере. Ала можеше ли да каже дори на Кристина за магията, лишила Джулиън от емоциите му? Ами за сделката му с кралицата? Беше брилянтно по един грозен начин, помисли си, да направи копие за феите. Те бяха едновременно достатъчно хитри и достатъчно буквалисти, за да сметнат копието за приемливо за целите им. Твърде жалко, че не можеше просто да даде копието на Хорас, но той щеше да им се изсмее в лицата: дори един Диърборн знаеше как изглежда принтираната хартия. Та той не искаше да прави магиите в книгата, просто искаше да си върне онова, което смяташе, че Анабел бе откраднала — Черната книга, която толкова дълго бе отлежавала на рафтовете в Корнуелския институт.

Чу вратата на стаята да се отваря, гласове, Джулиън, изкачващ стъпалата, и ето че той стоеше до леглото, превърнат в сребърна статуя от начина, по който светлината се процеждаше през водната завеса. Дори тъмната му коса беше посребрена, сякаш го виждаше така, както щеше да изглежда след трийсет години.

Тя седна в леглото. Джулиън не помръдна, нямаше вид, сякаш се кани да каже нещо. Просто стоеше и я гледаше, а когато вдигна ръка, за да отметне косата си, Ема отново зърна парчето мръсен плат около китката му.

— Е, как мина? — попита го най-сетне. — Откри ли как да разкъсаш всички парабатайски връзки по света?

— Оказва се, че не е възможно. — Той се облегна на една от колоните на леглото. — Сигурно се радваш да го чуеш.

— Да. — Ема изрита една възглавница в долния край на леглото. — Искам да кажа, това е облекчение, но все пак съм любопитна да узная защо изведнъж реши да се довериш на кралицата на феите, когато на нея буквално никога не е можело да й се има доверие?

— Тя не ни предаде преди — каза Джулиън. — Сключихме сделка с нея, но не й донесохме Черната книга… досега.

— Причини ужасни неща на Джейс и Клеъри…

— Може би просто не са знаели правилния подход към нея. — Синьо-зелените му очи проблеснаха. — Кралицата я е грижа единствено за кралицата. Не иска да причинява болка единствено заради удоволствието от това да причинява болка. Просто иска онова, което иска. Ако не го забравяш, можеш да се оправиш с нея.

— Но защо изобщо трябваше да…

— Виж, от самото начало беше ясно, че не можем да имаме доверие на Диърборн. Това не е тайна мисия като тази на Клеъри и Джейс. Той ни заведе в Брослиндската гора сам. Изпрати ни през портата към елфическите земи без никой друг наблизо. Хорас Диърборн не е на наша страна — каза Джулиън. — Мисли ни за врагове. Поддръжници на долноземците. Е, да, смята, че бихме могли да му върнем Черната книга… но е възнамерявал да умрем, докато го правим. Какво ще се случи според теб, Ема, ако се приберем у дома без Книгата? Всъщност как изобщо си представяш, че ще се приберем… Наистина ли мислиш, че бихме могли да имаме доверие на някакъв тип, чакащ ни на Кръстопътя на Брам по заповед на Хорас?

Ема бе толкова погълната от гнева си към Джулиън, че дори не се беше замислила за това как ще се приберат от земите ма феите.

— Дейн каза, че не е само той. Дали е имал предвид, че никой ще ни чака на Кръстопътя на Брам, за да ни убие?

— Възможно е на всеки ъгъл да ни чака някой, за да ни убие — рече Джулиън. — Дейн беше идиот, избърза твърде много, още преди истинската книга да беше у нас. Но може би не всички ще бъдат толкова глупави. Тук животът ни е в опасност всеки миг. Ако сключим сделка с кралицата, ще бъдем под нейната закрила.

— Нуждаем се от съюзник — каза Ема. — Тя е странна и безпринципна, и ужасна, но е по-добре от нищо. Това ли се опитваш да кажеш?

— Всеки план включва доза риск — отвърна Джулиън. — Да не отидем при кралицата, би било риск. Стратегията означава да избираш между различните рискове… няма безопасен път, Ема, не и за нас. Не и от мига, в който Хорас ни извика в кабинета си.

— А ако се върнем с истинската Черна книга, той просто ще ни убие и ще я вземе — каза Ема. — Това е бил планът му от самото начало.

— Не — рече Джулиън. — Това е бил планът му, когато е мислел, че контролира начина, по който ще се върнем. Ако ние решим как и къде да се върнем, можем да отидем на което и да било заседание на съвета и да им покажем Черната книга, храбро спасена от ръцете на елфическите ни врагове. Хорас вярва, че лесно може да се отърве от нас, защото сме в немилост. Ще бъде много по-трудно, когато се завърнем триумфално.

— Добре. Разбирам какво си мислиш, че правим. Не съм сигурна дали съм съгласна за това да си сътрудничим с кралицата, но поне разбирам. Ала знаеш ли какво би било по-добре? Ако ме беше включил в частта, където избираме кой риск да поемем.

— Не видях смисъл. Само щеше да се разтревожиш, и за какво?

Ема усети сълзите, парещи в очите й.

— Това не си ти. Ти никога не би казал нещо такова.

Очите на Джулиън припламнаха.

— Знаеш, че винаги съм правил онова, което е необходимо, за да бъдем в безопасност. Мислех, че го разбираш.

— Това е различно. Забрави ли… Джулиън, забрави ли какво каза Дейн? Че си от онези, които биха си взели момиче за парабатай? — Ема коленичи върху леглото и вирна брадичка, така че да го погледне право в очите. — Ето какво открай време обичах у теб, дори преди да се влюбя. Никога, нито за миг не си мислеше, че е срамно да имаш момиче за партньор в битките, никога не си се държал така, сякаш сме нещо друго, освен равни в битките. Нито веднъж не ме накара да се почувствам така, сякаш трябва да съм слаба, за да може ти да бъдеш силен.

Джулиън извърна очи, но Ема не отстъпваше:

— Знаеше, че сме по-силни заедно. Винаги си се държал така, сякаш мнението ми има значение. Винаги си уважавал способността ми сама да вземам решения. Ала сега не се държиш така. Не ме излъга за нещо малко, Джулиън, това е предателство към всичко, в което се врекохме на парабатайската си церемония. Едно е да не искаш да се държиш с мен като със свое гадже, съвсем друго е да не се държиш с мен като със своя парабатай.

Джулиън се покатери на леглото до нея.

— Не това възнамерявах. Притеснявах се, че ще откажеш да отидем в Двора на светлите феи, а трябваше да действам бързо. — Блещукането на водопада се промени и ето че косата на Джулиън отново стана тъмна, ресниците му хвърляха сенки върху бузите му. — Нямах представа, че толкова ще се разстроиш за… всичко.

— Естествено, че не си имал.

От близостта му нервите сякаш вибрираха в кожата й. И двамата бяха коленичили с лице един към друг. Беше толкова близо, че би могла да се протегне и да обвие ръце около него, без дори да се налага да се наведе напред.

— Нямаш представа, защото нямаш емоции. Защото изключи всичките си чувства. Не само към мен, но и към всички и всичко, към Ливи, дори към Ливи, и в крайна сметка това ще се обърне против теб.

— Не е вярно — каза Джулиън.

— Кое не е вярно?

Той плъзна ръка по леглото, така че връхчетата на пръстите му докоснаха нейните едва-едва. Сърцето на Ема заби учестено.

— Че нямам никакви чувства. — Звучеше изгубен и малко объркан. — Просто не разбирам напълно какво изпитвам. Освен че… не искам да бъдеш ядосана, Ема.

Ема замръзна, а пръстите му се обвиха около китката й, за да я погалят от вътрешната страна. Ема имаше чувството, че и последното нервно окончание в тялото й беше съсредоточено там, където я докосваха пръстите му. Докосваха пулса. Сърцето й.

— Съжалявам, Ема. Съжалявам.

Сърцето й подскочи в гърдите. Тя нададе нисък вик и протегна ръце към него, коленичили, те се прегърнаха. Джулиън наведе глава, за да я целуне, и последната глътка въздух напусна тялото й.

Вкусът му беше такъв, какъвто си представяше, че е вкусът на елфическите плодове — по-сладък от най-сладката захар на земята. Зави й се свят от спомена за първия път, когато го беше целунала, подгизнала от морска вода, гладна и отчаяна. Сега бе премаляла от горещо, лениво желание, устата му сякаш искаше да познае всяко кътче от нейната, връхчетата на пръстите му се плъзнаха по скулите й, уловиха брадичката й и отметнаха главата й назад.

Притегли я към себе си. Тялото му все още работи по същия начин — помисли си Ема. — Със или без чувства.

В това имаше някакво ужасно удовлетворение. Все още изпитваше нещо към нея, дори да беше изцяло физическо.

Но нали беше казал, че съжалява. Това несъмнено означаваше нещо. Може би магията отминаваше. Може би не беше постоянна. Може би…

Той целуна ъгълчето на устата й, пулса на шията й. Устните му бяха меки до гърлото й, ръцете му уловиха ръба на нощницата й, вдигнаха го по бедрата й. Остави го да се случи — казваше тялото й. — Вземи каквото можеш от него, защото може би никога няма да има друго.

Ръцете му бяха под нощницата. Знаеше къде обича да я докосват. Знаеше как да я накара да потрепери и да го целуне по-силно.

Никой не я познаваше така, както Джулиън.

Отвори очи, замъглени от желание… и се сепна. Джулиън я гледаше и изражението в очите му беше хладно и пресметливо. Беше, сякаш лиснаха кофа студена вода в лицето й, и тя почти ахна.

Не искам да бъдеш ядосана, беше казал.

Ръцете му все още бяха извити около задната част на бедрата й, придържайки я към него.

— Всъщност не съжаляваш наистина, нали? — прошепна тя до устата му.

Над очите му сякаш се спуснаха капаци. Ема познаваше това изражение. Опитваше се да измисли какво да каже. Не верните думи, а правилните, най-подходящите и водещи до резултат. Думите, които щяха да му донесат онова, което искаше и от което се нуждаеше.

Ема открай време се гордееше с неговата находчивост, разбираше и обожаваше нуждата от нея. Тя бе прашката на Давид, единствената мъничка защита на Джулиън срещу огромния свят, настроен против него. Единственият начин, по който знаеше как да закриля онова, което обичаше.

Ала на какво би бил способен без любов като движеща сила зад всичко, което правеше? Един Джулиън без чувства беше Джулиън, който би могъл и щеше да манипулира всички.

Дори нея.

Той се отпусна на пети и свали ръце до тялото си с все същото неразгадаемо изражение. Преди да успее да каже каквото и да било обаче, от долното ниво се разнесе шум — някой влезе в стаята.

Те скочиха разтревожено от леглото и няколко секунди по-късно стояха, малко пораздърпани, на стъпалата, отвеждащи в главната стая.

Нене беше там, с ключ в ръка, вдигнала поглед към тях. Носеше ливреята на придворен паж. Когато ги зърна, бледите й вежди подскочиха.

— Какво казваха човеците? В неподходящ момент ли идвам?

— Всичко е наред — увери я Джулиън.

Изражението му беше нормално, сякаш нищо не се беше случило. Ема нямаше представа как изглежда нейното лице, но знаеше как се чувства: сякаш в нея беше зейнала дупка.

— Радвам се да го чуя. — Нене отиде в центъра на стаята и се обърна към тях. — Защото трябва да говорим. Сега. Бързо, слезте тук. Кралицата ви предаде и нямаме много време.

* * *

Тави най-сетне заспа, стиснал една книга, личицето му все още беше мокро от току-що пролетите сълзи. Коленичил, Марк разроши меката му коса. Хелън почувства как сърцето й се свива — от обич към Тави, от тревога, от това колко много й липсваше Джулиън, който би успял да успокои страховете му за броени минути.

Докато Марк придърпваше едно одеяло до брадичката на най-малкия им брат, Хелън отиде да отвори прозорците, за да пусне свеж въздух. Не беше чувала нищо за Джулиън и Ема, откакто ги бяха оставили в Аликанте, макар Джия да се кълнеше на Ейлийн, че са добре.

И все пак Хелън рядко се беше чувствала толкова далече от семейството си. Дори на остров Врангел, където й се струваше, че е откъсната от целия свят, знаеше, че Джулиън се грижи за тях, че те са толкова щастливи, колкото е възможно, и техните щастливи образи бяха онова, което я поддържаше там.

Без Джулиън, те разчитаха на нея, а тя нямаше представа за какво. Тави плачеше, когато го докоснеше. Дру я гледаше сърдито. Тай като че ли почти не забелязваше присъствието й. А Марк…

— Не биваше да им позволявам да ни разделят — каза тя. — В Идрис. Когато поискаха да задържат Джулс и Ема, не биваше да им позволявам да го сторят.

— Клейвът ни принуди. — Марк се изправи на крака. — Ти нямаше избор.

— Винаги имаме избор — заяви Хелън.

— Не бива да виниш себе си. Много трудно е да се противопоставиш на Джулиън, когато си науми нещо. Има страшно силна воля. И искаше да останат.

— Наистина ли мислиш така?

— Мисля, че не искаше да се върне заедно с нас. Държеше се странно, преди да си тръгнем от Идрис, не смяташ ли?

— Трудно е да се каже. — Хелън затвори прозореца. — Джулиън открай време е способен да прави трудни саможертви и да крие болката, която това му причинява.

— Да — отвърна Марк, — ала дори когато криеше нещо, беше любящ, не студен. — Говореше простичко, без ни най-малко съмнение. Отново погледна към Тави и се изправи. — Трябва да се върна при Кийрън. Ранен е, а Тави вече се успокои.

Хелън кимна.

— Ще дойда с теб.

Коридорите на Института бяха потънали в тишина и мрак. Някъде надолу в един от тях спеше Ейлийн. Хелън си позволи да помисли за миг за това колко много й се искаше да се покатери в леглото до жена си, да се сгуши в топлината й и да забрави всичко друго.

— Навярно бихме могли да опитаме руна за проследяване — предложи тя. — Нещо, което ще ни отведе до Джулиън.

Марк изглеждаше объркан.

— Знаеш, че това няма да подейства отвъд границата на елфическите земи. А и Джулиън също ще трябва да има такава.

— Разбира се. — Хелън се чувстваше така, както преди години, когато Елеонор Блекторн беше починала, сякаш бе замръзнала отвътре и й беше трудно да мисли. — Аз… знам го.

Марк й хвърли разтревожен поглед, докато влизаха в стаята за гости, където бяха настанили Кийрън. Вътре цареше сумрак. Кристина седеше на един стол до леглото и държеше ръката на Кийрън, а той лежеше напълно неподвижен под одеялото, макар че гърдите му се повдигаха и спускаха от бързото равномерно дишане, нормално за елфите.

Преди да отидат в Идрис, Хелън не знаеше много за Кийрън — само онова, което Марк й беше казал по време на няколкото разговора, които бяха провели набързо, откакто се беше върнал от царството на феите. След като бяха прибрали Тави в къщата край канала, бяха останали будни до късно и тогава тя беше чула цялата история. Вече знаеше колко сложно бе онова, което Марк изпитва към Кийрън, макар че в този миг, докато Марк се взираше притеснено в другото момче, би могла да предположи, че е много по-простичко.

Ала нищо никога не беше просто, нали? Хелън улови бързия поглед, който Марк й хвърли изпод полуспуснати клепачи, докато сядаше до Кристина: тревога, загриженост… за Кийрън, за Ема и Джулиън, за всички тях. Имаше предостатъчно причини за тревога.

— Знам, че искаш да тръгнеш след Джулиън — каза тя. — Да отидеш в царството на елфите. Моля те, недей да правиш нищо глупаво, Марк.

Очите на Марк горяха в мрака. Синьо и златно, море и слънчева светлина.

— Ще направя онова, което е нужно, за да спася Джулиън и Ема. Ако се налага, отново ще стана част от Дивия лов.

— Марк! — Хелън беше ужасена. — Не би го сторил!

— Ще направя онова, което е нужно — повтори той и в гласа му Хелън чу не по-малкия брат, който беше отгледала, а момчето, върнало се пораснало от Дивия лов.

— Разбирам, че си живял с Лова в продължение на години и знаеш неща, които аз не знам — рече Хелън. — Но аз поддържам връзка с леля ни Нене и знам неща, които ти не знаеш. Знам как мислят в земите на феите за теб и Джулиън, и останалите… не като за деца, а като за страховити врагове. Бихте се с Ездачите на Манан. Унижихте краля на тъмните елфи в собствения му Двор, а Ема уби Фал, който е почти бог за феите. Макар че ще намерите някои приятели в елфическите земи, ще откриете и много, много врагове.

— Това е така открай време — отвърна Марк.

— Не разбираш — прошепна Хелън рязко. — Сега извън Идрис всеки вход, отвеждащ в елфическите земи, се охранява, така е от трагедията в Залата на Съвета насам. Феите знаят, че нефилимите винят тях за станалото. Дори ако поемеш по лунната пътека, елфът пука, който го пази, незабавно ще докладва за пристигането ти и от другата страна ще те посрещнат с мечове.

— Какво предлагаш тогава? — попита Марк. — Да изоставим брат ни и Ема в земите на елфите, за да умрат и изгният? Аз бях изоставен в земите на елфите, знам какво е. Никога няма да позволя това да се случи с Ема и Джулиън!

— Не. Предлагам аз да отида след тях. Аз не съм враг в елфическите земи. Ще отида право при Нене. Тя ще ми помогне.

Марк скочи на крака.

— Не можеш да отидеш. Децата се нуждаят от теб. Някой трябва да се грижи за тях.

— Ейлийн може да се грижи за тях. Тя и така вече се справя по-добре от мен. Децата дори не ме харесват, Марк.

— Може да не те харесват, но те обичат — заяви Марк яростно, — аз също те обичам и няма да изгубя и сестра си в царството на елфите!

Хелън се изпъна, макар да не можеше да се мери по ръст с Марк, което сега я смущаваше леко, и го изгледа яростно.

— Нито пък аз ще изгубя още един брат!

— Може би аз имам решение — обади се Кристина. — Семейство Росалес притежава една наследствена ценност. Наричаме я Етернидад, което означава време, което няма нито начало, нито край, като времето в царството на феите. С негова помощ можем да проникнем незабелязани в земите на елфите.

— Ще ми позволиш ли да го взема? — попита Марк.

— Все още не е у мен… и само един Росалес може да го използва както трябва, така че ще отида аз.

— Тогава ще дойда с теб — заяви Кийрън, който се беше надигнал на лакти в леглото.

Косата му беше разрошена, под очите му имаше сенки.

— Буден си? — каза Марк.

— Буден съм от известно време — призна Кийрън. — Но се преструвах, че спя, защото беше неловко.

— Хм — рече Хелън. — Мисля, че Ейлийн нарича това радикална откровеност.

— Кристина не може да пътува сама в земите на елфите — заяви Кийрън упорито. — Прекалено опасно е.

— Съгласен съм. — Марк се обърна към Хелън. — Аз ще отида с Кристина и Кийрън. Работим най-добре като екип, ние тримата.

Хелън се поколеба. Как би могла да ги остави да отидат, да се хвърлят в такава опасност? И все пак именно това правеха ловците на сенки, нали така? Хвърляха се в опасности? Отчаяно й се искаше да може да поговори с родната си майка.

Но може би правилният въпрос беше: как би могла да им попречи, когато никой не би могъл да се оправи в елфическите земи по-добре от Марк и Кийрън? Да изпратят Кристина сама, бе като да я изпратят на сигурна смърт, да изпратят и тримата, означаваше, че би могла да изгуби не само Джулиън, но и Марк. Но да не им позволи да отидат, би означавало да изоставят Джулиън в царството на феите.

— Моля те, Хелън — каза Марк. — Веднъж брат ми отиде в елфическите земи, за да ме спаси. Трябва да мога да сторя същото за него. Бил съм пленник преди. Не ме превръщай отново в такъв.

Хелън усети как мускулите й се отпускат. Прав беше. Приседна на леглото, преди да е заплакала.

— Кога ще тръгнете?

— Веднага щом Хайме ни донесе артефакта — каза Кристина. — Повиках го с огнено съобщение преди близо час, но не знам колко време ще му е нужно, за да дойде.

— Хайме Росалес? — попитаха Марк и Кийрън едновременно.

Хелън премести поглед между тях. И двамата изглеждаха изненадани и мъничко нащрек, като че ли ревнуваха. Хелън пропъди тази мисъл. Полудяваше, вероятно заради напрежението.

— О, Марк. — Също като неговия, в моменти на напрежение ритъмът на гласа й си възвръщаше наследствената елфическа формалност. — Не мога да понеса да те оставя да отидеш, ала предполагам, че нямам друг избор.

Очите на Марк омекнаха.

— Хелън, съжалявам. Обещавам да се върна при теб невредим и да доведа Ема и Джулиън невредими.

Преди Хелън да успее да изтъкне, че това не е обещание, което би могъл да даде наистина, Кийрън се прокашля. Звукът беше съвсем обикновен и човешки и почти накара Хелън да се усмихне въпреки всичко.

— Ще ми се да бях имал брат или сестра, които да ме обичат толкова, колкото се обичате вие — каза, звучейки досущ като елфически принц. Това впечатление бързо се разсея, когато той отново се прокашля и добави: — А междувременно, Хелън, ще трябва да те помоля да се преместиш от крака ми. Седнала си върху него и започва да става доста болезнено.

* * *

— Някои чудовища са човеци — каза Гуин. Бяха в стаята на Даяна на Флинтлок Стрийт. Тя лежеше напреки върху леглото, отпуснала глава в скута му, а той милваше косата й. — Хорас Диърборн е един от тях.

Даян прокара ръка по вълнената му туника. Харесваше й да го вижда такъв — без шлем и ризница, просто мъж в поизносена туника и одраскани ботуши. Мъж със заострени уши и разноцветни очи, ала те вече не й се струваха странни. Просто част от Гуин.

— Вярвам, че в Съвета има добри хора — каза Даяна. — Боят се. От Хорас, както и от злокобните му предсказания. Успя да заграби доста власт за кратко време.

— Заради него Идрис не е безопасен. Ще ми се да си тръгнеш от Аликанте, Даяна.

Даяна седна от изненада.

— Да си тръгна от Аликанте?

— Станал съм свидетел на немалка част от историята — рече Гуин. — Виждал съм да приемат ужасни закони, отменени единствено след много страдание. Ограничеността и страхът имат своите начини да надделеят. Казвала си ми, че Хорас и дъщеря му не те харесват.

— Така е. Макар да не знам защо…

— Страхуват се от влиянието ти. Знаят, че останалите се вслушват в теб. Ти си много убедителна, Даяна, и стряскащо мъдра.

Даяна направи физиономия насреща му.

— Ласкател.

— Не те лаская. — Гуин се изправи. — Боя се за теб. Хорас Диърборн все още може и да не е диктатор, но жадува да стане такъв. Първият му ход ще бъде да се опита да елиминира всички, които са против него. Най-напред ще се опита да угаси онези, които греят най-ярко, онези, които осветяват пътя на другите.

Даяна потрепери. Чуваше копитата на коня му, който тъпчеше напред-назад по покрива.

— Изпълнен си с горчилка, Гуин.

— Възможно е невинаги да виждам най-доброто у хората — отвърна той, — докато прибирам душите на убитите по бойните поля.

Веждите на Даяна подскочиха.

— Това шега ли беше?

— Не. — Гуин изглеждаше озадачен. — Наистина мислех онова, което казах. Даяна, нека те отведа от тук. В земите на феите ще бъдем в безопасност. Нощем звездите светят с безброй цветове, а денем полята са изпъстрени с рози.

— Не мога, Гуин. Не мога да избягам от тази битка.

Гуин отново приседна на леглото, навеждайки изтощено глава.

— Даяна…

Странно бе, след толкова време, да изпитва желание да бъде близка с някого както физически, така и емоционално.

— Не ми ли каза първия път, когато ме видя, че ми се възхищаваш, защото съм толкова храбра? Нима искаш сега да стана страхлива?

Той я погледна, неприкрита емоция бе изписана върху набразденото му лице.

— Сега е различно.

— И защо да е различно?

Едрите му ръце се обвиха около кръста й.

— Защото знам, че те обичам.

Сърцето на Даяна изпърха силно в гърдите й. Не беше очаквала подобни думи от никого, смятала бе, че това е цената, която ще плати, задето бе трансджендър и нефилим. И определено не беше очаквала да ги чуе от някой като Гуин — някой, който знаеше всичко за нея, който не бе способен да лъже, принц на дивата магия.

— Гуин.

Улови лицето му в шепи и се наведе, за да го целуне.

Гуин се отпусна назад, притегляйки я нежно със себе си, докато не се озоваха легнали, сърцето й биеше учестено до грапавината на туниката му. Когато се изви над нея, едрото му тяло хвърли сянка над нейното и в тази сянка Даяна затвори очи, следвайки движенията на нежните му целувки и докосвания, които ставаха все по-сладки и наситени, докато заедно не достигнаха място, където нямаше страх, а единствено нежното сливане на две души, оставили самотата зад себе си.

* * *

Хелън бе отишла да разкаже на Ейлийн какво става. Марк нямаше представа колко е часът, ала през прозореца вече не влизаше лунна светлина. Той седеше на матрака до Кийрън, а Кристина се беше свила в стола до леглото.

Избягваше да срещне очите й. Знаеше, че не е направил нищо лошо, като я беше целунал, нито беше нередно, че тя го беше целунала. Помнеше последния път, когато беше говорил с Кийрън насаме, в Лондонското светилище. Как Кийрън беше докоснал елфическата стрела около шията му. Тя се беше превърнала в нещо като символ на тях двамата. Думите, които Кийрън беше изрекъл след това, все още кънтяха в ушите му: И тогава ще сме приключили един с друг.

Не знаеше дали е в състояние да обясни какво изпитва към Кийрън, нито дори към Кристина. Знаеше само, че няма чувството, че е приключил нито с Кийрън, нито с Кристина, ако Кийрън избереше да се върне при него.

— По-добре ли се чувстваш, Кийрън? — попита тихо.

— Да… Кристина е много добра милосърдна сестра.

Кристина извъртя очи.

— Просто те превързах. Недей да преувеличаваш талантите ми.

Кийрън се загледа тъжно в превързаната си ръка.

— Чувствам се малко странно с липсващ ръкав.

Марк не можа да сдържи усмивката си.

— Много е стилно. Голям хит сред мунданите, да ходиш с един ръкав.

Очите на Кийрън се разшириха.

— Наистина ли?

И Марк, и Кристина се изкискаха. Кийрън се намръщи.

— Не бива да ми се подигравате.

— Всички ги подкачат — закачи го Кристина. — Така правят приятелите.

При тези думи лицето на Кийрън грейна така, че Марк усети болезнен порив да го прегърне. Предполагаше, че елфическите принцове нямаха приятели, двамата с Кийрън никога не бяха говорили за това. Имаше време, когато те бяха приятели, ала любовта и болката бяха променили това по начин — Марк знаеше сега — който не беше необратим. Имаше хора, които се влюбваха, но си оставаха приятели — Магнус и Алек, Клеъри и Джейс, Хелън и Ейлийн.

Усмивката на Кийрън се беше стопила. Той се раздвижи неспокойно под завивките.

— Има нещо, което трябва да кажа и на двама ви. Да обясня.

Кристина придоби разтревожено изражение.

— Не и ако не искаш…

— Става дума за Сколоманса — обясни Кийрън и те замълчаха и заслушаха разказа му за Кухината.

Марк обикновено се изгубваше в историите на другите. Открай време беше такъв, още от малък, и си спомни колко обичаше Кийрън да му разказва истории, когато бяха в Лова… как бе заспивал с пръстите на Кийрън в косата си и гласа му в ушите си, разказващ му истории за Блодайед, принцесата, създадена от цветя, и за черния казан, който възкресявал мъртвите, и за битката между Гуин ап Нийд и Хърн Ловеца, която разтърсила дърветата.

Кристина никога не се изгубваше в историите по същия начин, помисли си Марк. Тя бе изцяло тук, с потъмняло лице и разширени от ужас очи, докато Кийрън им разказваше за Кохортата, за битката край басейна, за начина, по който Диего го беше спасил и как той бе избягал от библиотеката.

— Ужасни са — каза Кристина, едва ли не преди Кийрън да беше довършил. — Ужасни. Че са способни да стигнат толкова далече…!

— Трябва да проверим как са Диего и останалите — каза Марк, макар че Диего Росио Росалес беше един от най-нелюбимите му хора. — Да се уверим, че са добре.

— Ще пиша на Диего — каза Кристина. — Кийрън, толкова съжалявам. Мислех, че в Сколоманса ще бъдеш в безопасност.

— Нямаше откъде да знаеш. Докато бях в Сколоманса упреквах Диего, задето не се готви за бъдещето, ала това е бъдеще, което никой не би могъл да предвиди.

— Кийрън е прав. Вината не е твоя — рече Марк. — Кохортата е излязла извън всякакъв контрол. Предполагам, че един от тях е последвал Ема и Джулиън в царството на феите.

Кийрън отметна завивките си с внезапно рязко движение.

— Трябва да последвам Ема и Джулиън, дължа им го. Сега разбирам това. Разкайвах се за онова, което сторих, още преди водата на басейна да ме докосне. Ала никога не можах да им го кажа. Никога не можах да заслужа прошката им или да изкупя вината си за стореното.

— Ема ти е простила — каза Кристина.

Кийрън обаче не изглеждаше убеден. Когато отново проговори, гласът му беше колеблив:

— Искам да ви покажа нещо.

Когато нито Марк, нито Кристина помръднаха, той се обърна, коленичил върху леглото, и вдигна ризата си, оголвайки гърба си. Марк чу как Кристина си поема рязко дъх при вида на кожата му.

Тя беше покрита с белези от удари с камшик. Изглеждаха наскоро заздравели, сякаш бяха само на няколко седмици — вече не кървяха, но все още бяха зачервени. Марк преглътна на сухо. Познаваше всеки белег върху кожата на Кийрън. Тези бяха нови.

— Кохортата те е бичувала? — прошепна той.

— Не. — Кийрън пусна ризата си, но не помръдна от мястото си, обърнат към стената зад леглото. — Появиха се върху гърба ми, когато водата в басейна ме докосна. Това са белезите на Ема. Нося ги, за да ми напомнят за агонията, която тя нямаше да бъде принудена да изтърпи, ако не бях аз. Когато водата от басейна ме докосна, почувствах страха и болката й. Как е възможно да ми прости нещо такова?

Кристина се изправи на крака. Кафявите й очи искряха от болка, ръката й докосна лекичко гърба на Кийрън.

— Кийрън. Така както всички притежаваме безгранична способност да допускаме грешки, всички притежаваме и безгранична способност да прощаваме. Ема носи тези белези на драго сърце, защото за нея те са доказателство за храброст. Нека бъдат същото и за теб. Ти си елфически принц. Виждала съм те да бъдеш храбър, колкото най-храбрите хора, които познавам. Понякога най-смелото нещо, което можем да сторим, е да се изправим срещу грешките си.

— Ти си елфически принц. — Кийрън се усмихна, макар и мъничко накриво. — Още някой ми каза същото тази вечер.

— Да осъзнаеш, че си допуснал грешка, и да се опиташ да я поправиш, е всичко, което всеки от нас може да се надява да стори — рече Марк. — Понякога е възможно да бъдем тласкани от най-добри намерения… Опитвал си се да спасиш живота ми, когато си отишъл при Гуин и Ярлат… но резултатът беше ужасен. Ние всички имахме най-добри намерения, когато отидохме на заседанието на Съвета, а ето че Ливи е мъртва, а Аликанте е в ръцете на Кохортата.

Кийрън потръпна и се обърна, за да ги погледне.

— Заклевам ви се, че ще се боря до последния си дъх, за да ви помогна да спасите онези, които обичате.

Кристина се усмихна, видимо трогната.

— Засега нека просто се съсредоточим върху Ема и Джулиън — каза тя. — Ще ти бъдем благодарни, ако бъдеш с нас в царството на елфите утре.

Марк вдигна ръце зад врата си и развърза елфическата стрела, която висеше около врата му.

— Искам да я носиш, Кийрън. Никога вече не бива отново да останеш беззащитен.

Кийрън не посегна да я вземе.

— Подарих ти я, защото исках да бъде твоя.

— А сега аз искам да бъде у теб — рече Марк. — Много са онези, които искат да ти сторят зло, тук и в царството на феите. Искам да съм сигурен, че винаги ще имаш оръжие близо до себе си.

Кийрън бавно посегна и взе стреличката от ръката на Марк.

— В такъв случай ще я нося, щом това ще те зарадва.

Кристина отправи неразгадаем поглед на Марк, докато Кийрън нахлузваше стреличката през главата си. Имаше нещо одобрително в изражението й, сякаш се радваше на щедростта на Марк.

Кийрън прокара ръце през косата си и тя се плъзна между пръстите му на мастиленосини къдрици.

— Изтощението ме надвива — каза. — Съжалявам.

В Лова Марк би обвил ръце около Кийрън и би го прегърнал. Те щяха да бъдат възглавници един за друг срещу коравата земя.

— Искаш ли да ти направим постеля от завивки на пода? — предложи Марк.

Кийрън вдигна очи, грейнали като излъскани огледала: черно и сребърно.

— Мисля, че бих могъл да спя в това легло, ако не съм сам.

Лицето на Кристина стана аленочервено.

— Ами добре. В такъв случай ще ви пожелая лека нощ…

— Не — побърза да каже Кийрън. — Имах предвид и двама ви. Искам и двамата да останете с мен.

Марк и Кристина се спогледаха. Това бе първият път, помисли си Марк, в който наистина я поглеждаше, откакто се бяха върнали от „Васкес Рокс“. Беше се чувствал прекалено неловко, прекалено засрамен от собствената си обърканост. Сега осъзна, че тя изглеждаше точно толкова пламнала и объркана, колкото и той.

Раменете на Кийрън увиснаха лекичко.

— Ако не искате, ще ви разбера.

Кристина беше тази, която събу обувките си и се покатери в леглото до него. Все още беше по дънки и потниче, едната презрамка на което се беше скъсала в битката с харпиите. Марк се пъхна в леглото от другата страна на Кийрън, отпускайки глава върху ръката си.

Дълги минути останаха да лежат така в мълчание. Топлината от тялото на Кийрън беше позната… така позната, че бе трудно да не се сгуши до него. Да придърпа одеялата над тях, да забрави всичко в мрака.

Ала Кристина беше тук и присъствието й сякаш променяше атомите на въздуха, химическия баланс между него и Кийрън. Вече не беше възможно да потъне в забрава. Този момент беше сега и Марк си даваше сметка за близостта на Кийрън така отчетливо, както не си бе давал сметка, откакто се бяха срещнали за първи път, сякаш часовникът на връзката им беше върнат назад.

Даваше си сметка и за Кристина, също толкова отчетливо. Неловко, срамежливо желание го приковаваше на място. Хвърли поглед към нея, виждаше сиянието на тъмната й коса върху възглавницата, едно голо мургаво рамо. Горещина размъти главата, мислите му.

— Ще сънувам Пограничните земи — каза Кийрън. — Адаон имаше къщурка там, в земите, които не принадлежат на никой от Дворовете. Малка, каменна къщурка с рози, пълзящи по стените. В Лова, когато бях гладен и ми беше студено, си казвах, че нищо от това не е истинско, и се опитвах да направя къщурката моята действителност. Преструвах се, че съм там и гледам през прозореца, а не където бях наистина. Тя стана по-реална за мен, отколкото реалността.

Кристина го докосна леко по бузата.

— Ya duérmete^[1] — промълви тя. — Заспивай, глупаче.

Марк не можа да потисне усмивката си.

— Някой някога наричал ли те е глупаче, принц Кийрън? — прошепна, докато Кристина затваряше очи, за да потъне в сън.

Ала Кийрън гледаше към нея, тъмната му коса беше разчорлена, очите му — омекнали от умора и още нещо.

— Мисля, че тя е най-красивото момиче, което съм срещал някога — каза вглъбено.

— И аз мисля така открай време — рече Марк.

— Сега двамата сте различни един с друг. Ясно се вижда. Били сте заедно, докато ме нямаше.

Това не беше нещо, за което Марк би излъгал някога.

— Вярно е.

Кийрън протегна ръка и докосна косата му. Леко докосване, изпратило сноп от искри по тялото на Марк. Устата на Кийрън беше сънлива, с мека извивка.

— Надявах се да го сторите — рече. — Тази мисъл ми даваше утеха, докато бях в Сколоманса.

С тези думи той се сгуши под одеялата и затвори очи, ала Марк дълго остана буден, взрян в мрака.