Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (14)

14.
Теменуги, бръшлян и лози

Да намерят Дру, отне малко по-дълго, отколкото Кит бе очаквал. Тя не беше в библиотеката, нито в стаята си, нито на плажа. Най-сетне я откриха в стаята с телевизора да преглежда купчинка стари видео касети със заглавия като „Писък“, „Писък 2“ и „Кървав рожден ден“.

Погледът, с който ги посрещна, не беше дружелюбен. Очите й, забеляза Кит, бяха подпухнали, сякаш наскоро беше плакала. Зачуди се дали беше, защото Ема и Джулиън бяха в опасност, или заради Хайме, или пък заради двете по малко. Изглеждаше съкрушена, когато той избяга.

— Какво? — попита ги. — Хелън и Ейлийн са с Тави, ако сте дошли да ми кажете да го гледам.

— Всъщност — каза Тай, присядайки на пейката пред пианото, — нуждаем се от помощта ти за нещо друго.

— Нека отгатна. — Дру пусна касетата, която държеше, а Кит се въздържа да не отбележи, че не бе вярвал някой под осемдесетте все още да притежава видео касети. — Да измия чиниите? Да изпера? Да легна пред Института, за да ме използвате като стъпало?

Тай сбърчи вежди.

— Какво…

Кит побърза да се намеси.

— Нищо такова. Става въпрос за мисия.

Дру се поколеба.

— Каква мисия?

— Тайна мисия — отвърна Тай.

Дру подръпна една от плитките си. Те бяха къси и стърчаха почти хоризонтално от двете страни на главата й.

— Не може просто да ме пренебрегвате, докато не ви дотрябвам за нещо — заяви, макар да звучеше така, сякаш се разкъсва.

Тай понечи да възрази, но Кит вдигна ръка, за да накара и двамата да замълчат.

— Не искахме да те молим да се включиш преди, защото Тай не искаше да те излага на опасност.

— Опасност? — Дру се оживи. — Съществува опасност?

— И то каква — увери я Кит.

Дру присви очи.

— За какво точно говорим?

— Трябва да оправим отношенията си с Пазара на сенките — каза Тай. — Тъй като не можем да отидем в царството на елфите, искаме да видим дали не съществува начин да помогнем на Ема и Джулиън от тази страна. Всяка информация би ни била от полза.

— Бих искала да помогна на Ема и Джулс — бавно рече Дру.

— Мислим, че на Пазара има отговори — каза Кит. — Само че мястото се ръководи от един наистина ужасен магьосник, Барнабас Хейл. Той се съгласи да се срещне с Ванеса Ашдаун.

— Ванеса Ашдаун? — Дру изглеждаше слисана. — И тя ли знае за това?

— Не, не знае — отвърна Тай. — Излъгахме Хейл за това кой иска да се види с него, така че да си уредим среща.

Дру изпръхтя.

— Не приличате на Ванеса. Нито един от вас.

— Именно тук се появяваш ти — обясни Кит. — Дори да не се преструваме на Ванеса, той не би останал, ако ние се появим на срещата, защото ни мрази.

Дру се поусмихна.

— Не искаш ли да кажеш, че мрази теб? — попита тя Кит.

— Мрази и мен — гордо заяви Тай. — Защото Ливи и аз бяхме на Пазара на сенките в Лондон заедно с Кит.

Дру се изпъна.

— Ливи би направила това за вас, нали? Ако беше тук?

Тай не отговори. Беше вдигнал очи към тавана, където вентилаторът се въртеше лениво, загледан в него така, сякаш животът му зависеше от това.

— Изобщо не приличам на Ванеса Ашдаун — отбеляза Дру колебливо.

— Хейл няма представа как изглежда тя — каза Кит. — Знае само, че има цял куп пари за него.

— Едва ли мисли, че е на тринайсет — рече Дру. — Несъмнено си представя някой възрастен, особено ако тя има цял куп нари. И като стана дума, откъде вие имате цял куп пари?

— Изглеждаш много по-голяма, отколкото си — отвърна Кит, без да обръща внимание на въпроса й. — И си помислихме…

Тай стана и отиде в коридора. Загледан след него заедно с Дру, Кит се зачуди дали споменаването на Ливи го беше прогонило. Дали върху стената на увереността му, че тя ще се върне, не започваха да се появяват пукнатини.

— Да не го разстроих? — попита Дру със слабичко гласче, но преди Кит да успее да отговори, Тай се върна, понесъл нещо, което приличаше на купчина сив плат.

— Забелязал съм, че хората обръщат много повече внимание на дрехите на другите, отколкото на лицата им. Помислих си, че би могла да облечеш един от костюмите на мама. — Той й подаде тъмносива пола и сако. — Струва ми се, че сте горе-долу един и същи размер.

Дру се изправи и посегна към дрехите.

— Окей — каза, вземайки ги внимателно в ръцете си. Кит се зачуди колко си спомня за майка си. Дали и тя като него имаше смътни спомени за мек, добър глас, за звука на песен? — Добре, ще го направя. Къде отиваме?

— Холивуд — каза Кит. — Утре.

Дру се намръщи.

— Хелън и Ейлийн не знаят за това. А казаха, че утре цяла вечер ще бъдат в светилището. Нещо свързано с долноземците.

— Добре — рече Кит. — Значи, няма да се чудят къде сме.

— Така е… но как ще стигнем до там?

Тай се усмихна и потупа джоба си, където беше телефонът му.

— Друзила Блекторн, запознай се с Юбер.

* * *

За трети път Ема и Джулиън спряха в сянката на една врата, за да се консултират с картата. Вътрешността на кулата нямаше нищо, по което да се ориентират — Ема подозираше, че без картата вероятно в продължение на дни щяха да се лутат тук, изгубени.

Потръпваше от болка при всяко движение. Джулиън бе сторил всичко по силите си, за да позакърпи раните й, преди да влязат в кулата, използвайки парчета, откъснати от ризата му, като превръзки. Толкова бяха свикнали с целителните руни и уменията на Мълчаливите братя, помисли си Ема, че никога не очакваха да им се наложи да работят ранени, освен за съвсем кратко. Да се мъчи да надмогне болката там, където бодлите се бяха забили в тялото й, беше изтощаващо и тя бе благодарна за всяка възможност да си отдъхне за миг, докато Джулиън се съветваше с картата.

Вътрешността на кулата приличаше на раковина. Коридорите се извиваха в кръгове, които се стесняваха, докато те се изкачваха, придържайки се в сенките. Обсъдили бяха дали да не използват отварата на Нене, но според Джулиън бе най-добре да я запазят за когато нямат друг избор… а в момента коридорите бяха достатъчно пълни както с тъмни, така и със светли елфи, та никой да не обръща особено внимание на две забързани фигури в разпокъсани наметки.

— Тук коридорите се разделят — каза Джулиън. — Единият води надолу, другият нагоре. Тронната зала не е отбелязана на картата…

— Но знаем, че е близо до върха. Кралицата вероятно вече е там. Не можем да допуснем кралят да сложи ръка на Черната книга.

— В такъв случай предполагам, че отиваме натам. — Джулиън посочи единия коридор. — Продължаваме нагоре и се надяваме да открием упътващи знаци.

— Аха. Защото елфите толкова ги бива с упътващите знаци.

Джулиън почти се усмихна.

— Добре. Дръпни качулката си надолу.

Свалили ниско качулките си, те поеха по стръмния коридор. Докато се изкачваха, елфите наоколо започнаха да намаляват, сякаш бяха достигнали по-разреден въздух. Тук стените бяха покрити с врати, всяка — по-пищно украсена от предишната, с парченца редки камъни и златни инкрустации. Иззад тях до ушите на Ема достигаха гласове и смях, предположи, че тук живееха придворните.

Пред една от вратите, полузакрита от гоблен със звезди, стояха двама стражи в необикновени златно-черни доспехи, лицата им бяха скрити от шлемове. Ема усети как я побиват студени тръпки, докато минаваха покрай тях, навлизайки в част, където коридорът се стесняваше отново и отново, сякаш наистина проникваха в сърцето на раковина. Факлите горяха по-ниско в поставките си и Ема присви очи, мечтаейки си за руна за нощно зрение.

Джулиън сложи ръка върху нейната и я издърпа в една неголяма ниша.

— Алени стражи — изсъска.

Ема надникна зад стената и наистина — две редици от стражи с червени плащове охраняваха висока арка. Алените стражи бяха сред най-свирепите елфически воини. Носеха алени униформи, боядисани с кръвта на онези, които бяха убили. Необичайно за елфи, те имаха бради и обветрени лица. Бяха въоръжени с копия, чиито метални върхове бяха покрити със засъхнала кръв.

— Трябва да е тук — прошепна Джулиън. — Тронната зала.

Свали верижката със стъкленицата от врата си, махна капачката и пресуши съдържанието й. Ема побърза да стори същото и потисна сподавено ахване. Гореше така, сякаш беше погълнала течен огън. Видя как Джулиън направи гримаса на болка, преди да пусне празната стъкленица в джоба си.

Двамата се взряха един в друг. Ако не се броеше паренето в гърлото и стомаха, Ема не се чувстваше различно. Все още виждаше ръцете и краката си ясно като бял ден, а дори очертанията на Джулиън не бяха започнали да стават размазани по краищата. Не беше точно каквото си беше представяла.

— Нене каза, че ще бъдем невидими единствено за тъмните елфи — рече Джулиън тихичко след един дълъг миг. А после очите му изведнъж се разшириха. — Ема…?

— Какво? — прошепна тя. — Какво има?

Джулиън вдигна бавно ръка и докосна гърдите си там, където под дрехите му беше парабатайската му руна. Ема примига. От мястото се излъчваше тъмночервено сияние, сякаш самото му сърце грееше. Сиянието се движеше като мъничка пясъчна буря.

— Джулиън…

Сведе поглед надолу — същото сияние обграждаше и нейната руна. Беше достатъчно стряскащо, за да я накара да потрепери, но тя потисна надигналото се чувство и пое по коридора.

Миг по-късно Джулиън беше до нея. Редицата алени стражи все още бяха там, пред черния свод. Ема тръгна към тях, усещайки Джулиън до себе си. Виждаше го съвсем ясно и чуваше стъпките му, ала когато пристъпиха към тронната зала и минаха между редиците алени стражи, никой не се обърна към тях. Никой като че ли не ги виждаше, нито чуваше.

За Ема тъмната светлина сякаш бе препасана около гърдите на Джулиън. Но как отвара за невидимост можеше да накара парабатайската му руна да сияе? Нямаше смисъл, ала точно сега нямаше време да се чуди за това — тъкмо минаваха покрай последните двама алени стражи. Чувстваше се като мишка, минаваща безгрижно пред муцуната на особено заплесната котка.

След миг вече бяха прекрачили прага и влизаха в тронната зала на краля. Изобщо не беше това, което Ема беше очаквала. Вместо искрящо злато и богат декор, стаята беше празна, а подът покрит с тъмносив камък. По стените нямаше прозорци, освен върху тази, която гледаше на север: през голям стъклен правоъгълник се разкриваше изглед към ветровитата нощ навън. Стаята беше осеяна с големи камъни, някои от тях бяха с размерите на слон, а немалко — натрошени на по-малки парчета. Приличаше на руините от детската площадка на великан.

Нямаше места за сядане, с изключение на трона — масивен скален блок, в който беше издялано място за сядане. Скали се издигаха от двете му страни и зад гърба му, сякаш за да предпазят краля, който седеше неподвижно в него.

В ръцете си държеше копието на Черната книга, което Джулиън беше направил.

Вдигна глава, когато Ема и Джулиън влязоха, и в продължение на един изпълнен с паника миг Ема си помисли, че ги вижда. Лицето му бе точно толкова ужасно, колкото си го спомняше: разделено по средата, сякаш разсечено с острие, едната му половина бе лицето на поразително красив мъж, а другата — гол череп. Носеше пищен жакет от червено кадифе и плащ, пристегнат около раменете му с редици златни акселбанти, златна корона почиваше върху челото му. На верижка около врата му висеше прозрачна стъкленица, пълна с алена течност.

Инстинктивно Ема и Джулиън се скриха зад най-близката купчина скални отломки в същия миг, в който в стаята влязоха четирима мъже, обкръжили тъмнокоса жена в бяла рокля. Зад нея крачеше момче с опасано от златна диадема чело. Придружаваха го двама стражи, облечени в необичайните черно-златни доспехи, които Ема бе забелязала по-рано в коридора.

Нямаше много време да мисли за това обаче, защото жената в бяло обърна глава и Ема я разпозна.

Беше Анабел Блекторн.

Спомени се надигнаха в гърлото й като горчива вълна. Анабел върху подиума в Залата на Съвета, с обезумели очи, забиваща останките от прекършения Меч на смъртните в гърдите на Ливи. Анабел, обляна в кръв, подиумът — плувнал в нея, Джулиън, взел Ливи в прегръдките си.

Чу как Джулиън си пое дъх до нея, рязко, задавено. Беше се вкаменил. Стисна го за рамото и то беше като гранит: неподдаващо, нечовешко.

Ръката му се беше спуснала към кръста, върху дръжката на меча. Очите му бяха приковани в Анабел. Цялото му тяло беше обтегнато от едва сдържана енергия.

Ще я убие. Ема го знаеше така, както знаеше какъв щеше да бъде следващият му ход в битка, ритъмът на дъха му в бой. Подръпна го, принуждавайки го да се обърне към нея, макар това да бе като да се опита да помести скала.

— Не — прошепна дрезгаво. — Не можеш. Не сега.

Джулиън дишаше тежко, сякаш беше тичал.

— Пусни ме, Ема.

— Тя може да ни види — изсъска Ема. — Не е елф. Ще ни види, Джулиън. — Той я погледна с обезумели очи. — Ще вдигне тревога и ще ни спрат. Опиташ ли се да убиеш Анабел сега, и двамата ще бъдем заловени. И никога няма да си върнем Черната книга.

— Тя трябва да умре заради онова, което направи. — Яростни червени петна горяха върху скулите му. — Ще я убия, а кралят нека си задържи проклетата книга…

Ема стисна наметката му.

— И двамата ще умрем тук, ако се опиташ!

Джулиън притихна, пръстите му се свиваха и разпускаха до тялото. Червеното сияние над парабатайската му руна лумна като огън, черни линии пробягваха през него, сякаш беше стъкло, което всеки миг щеше да се пръсне на парчета.

— Наистина ли би избрал отмъщението пред Тави и Дру, и Тай?

Ема го разтърси силно и го пусна.

— Би ли искал да узнаят, че си го направил?

Джулиън се отпусна тежко до камъка. Поклати бавно глава, сякаш невярващо, ала червеното сияние около него беше отслабнало. Може би споменаването на децата беше удар под пояса, помисли си Ема, но не я беше грижа — заслужаваше си, за да му попречи да се хвърли в сигурна смърт. Краката й все още трепереха, когато се обърна, за да погледне към стаята през една дупка в камъните.

Анабел и момчето се бяха приближили до трона. Анабел изглеждаше съвсем различно от преди — носеше рокля от избелен лен, пристегната под гърдите и спускаща се до глезените й. Косата й се стелеше по гърба като река. Изглеждаше тиха, обикновена и безвредна. Държеше внимателно ръката на момчето с короната, сякаш за да го предпази, ако се наложи.

Все още бяха заобиколени от стражите в черно-златни доспехи. Кралят им се усмихна с половината от лицето си, ужасяваща усмивка.

— Анабел. Аш. Днес получих интересни новини.

Аш. Ема се взря в момчето. Значи, това беше синът на кралицата на феите. Имаше сребристо руса коса и наситено зелени очи, като горски листа, носеше кадифена туника с висока яка, златната диадема около челото му беше по-малка версия от тази на краля. Едва ли беше по-голям от Дру, слабичък по един нездрав начин, а бузата му беше ожулена. Имаше същата изпъната стойка като Кийрън. Вероятно принцовете не биваше да се прегърбват.

Струваше й се познат по начин, който Ема не можеше да си обясни съвсем. Дали беше просто заради приликата с майка му?

— Днес имах посещение от кралицата на светлите елфи — каза кралят.

Аш вдигна рязко глава.

— Какво искаше майка ми?

— Както знаеш, тя отдавна се пазари за връщането ти и едва днес ми донесе онова, което исках. — Кралят се облегна назад и изрече с видимо задоволство: — Черната книга на мъртвите.

— Това е невъзможно. — Бледите бузи на Анабел пламнаха. — Черната книга е у мен. Кралицата лъже.

Кралят докосна оголената си буза с два облечени в ръкавица пръста.

— Нима? Интересен философски въпрос. Какво всъщност е една книга? Подвързията, мастилото, страниците или сборът от думите в нея?

Анабел се намръщи.

— Не разбирам.

Кралят взе Черната книга от мястото, където я беше оставил до себе си, и я вдигна, така че Анабел и Аш да я видят.

— Това е копие на Черната книга на мъртвите. Книгата, наричана още Тъмни съзаклятия, тъй като съдържа някои от най-страховитите магии, записвани някога. — Той погали заглавната страница. — Кралицата твърди, че е точно копие. Направено с помощта на могъщ магьосник на име „Офис Макс“, за когото не съм чувал.

— Исусе Христе — промърмори Джулиън.

— Кралицата ми я остави за един ден — продължи кралят, — за да реша дали искам да разменя Аш за нея. Заклех се да й я върна по изгрев-слънце утре.

— Кралицата иска да те измами. — Анабел притегли Аш по-близо до себе си. — Опитва се да те подмами да размениш Аш за това… това лъжливо копие.

— Може би. — Очите на краля бяха скрити зад полуспуснатите му клепачи. — Все още не съм взел решение. Ала ти, Анабел, също трябва да вземеш решение. Забелязах, че много се сближи с Аш. Подозирам, че ще ти липсва, ако се разделите? Не е ли така?

Лицето на Анабел бе придобило буреносно изражение, но за миг Ема бе по-заинтригувана от Аш. В очите му се беше появило нещо, от което той й се струваше по-познат от всякога. Студенина, учудваща у някой толкова млад.

— Но ти имаш нужда от Аш — заяви Анабел. — Казвал си го дузина пъти. Той е твоето оръжие. — Изрече думите с отвращение. — Вече си прилагал магии върху него, след като го взе от Двора на майка му. Ако го върнеш…

Кралят се облегна назад в каменния си престол.

— Няма да го върна. Кралицата ще види, че съм прав. Ще отнеме известно време, докато Черната книга започне да налага волята си над Аш, но когато това стане, вече няма да се нуждаем от Портала. Той ще е в състояние да сее мор и разруха с ръцете си. Кралицата ненавижда ловците на сенки толкова силно, колкото и аз. Само за месец скъпоценният им Идрис ще изглежда ето така…

Кралят махна към прозореца в стената и гледката през стъклото се промени рязко… всъщност нямаше стъкло. Беше, сякаш в самия свят беше пробита дупка и през нея Ема видя брулена от вятъра пустиня и изгорено сиво небе. Пясъкът беше почервенял от кръв, прекършени дървета стърчаха като плашила на фона на киселинния хоризонт.

— Това не е нашият свят — промълви Джулиън. — Това е друго измерение… като Едом… но Едом беше унищожен…

Ема не бе в състояние да откъсне очи. Човешки фигури, полузаровени в пясъка, бели кости.

— Джулиън, виждам тела…

Кралят махна отново с ръка и Порталът потъмня.

— Такъв, какъвто е Туле сега, ще стане и Идрис един ден.

Туле? Името й беше познато. Ема се намръщи.

— Мислиш, че ще успееш да убедиш кралицата да изложиш детето й на опасност просто за да се сдобиеш с могъщество? — каза Анабел. — Не всички са като теб.

— Но кралицата е — заяви кралят. — Знам го, защото Аш няма да бъде първият. — Скелетова усмивка разтегли устните му. — Анабел Блекторн, ти си игра с мен, защото аз го позволих. Нямаш истинска власт тук.

— Знам името ти — ахна Анабел. — Малкълм ми го каза. Мога да те принудя…

— Ще умреш в мига, в който името се отрони от устните ти, а Аш ще умре след това. Но тъй като не искам да проливам кръв, ще ти дам една нощ, за да вземеш решение. Дай ми истинската Черна книга и можеш да останеш тук с Аш и да му бъдеш настойница. Ако ли не, ще обединя сили с кралицата и ще те пропъдя от земите си и ти никога вече няма да видиш Аш.

Аш се отскубна от ръката на Анабел.

— Ами ако аз кажа „не“? Ако откажа?

Кралят обърна червения си поглед към момчето.

— Ти си съвършен кандидат за Тъмните съзаклятия. Но в крайна сметка наистина ли мислиш, че нещо би ме спряло да нараня копелето на Себастиан Моргенстърн?

Името беше като удар. Себастиан Моргенстърн. Но как…

— Не! — изпищя Анабел. — Да не си го докоснал!

— Стражи — каза кралят и стражите застанаха мирно. — Отведете ги. Приключих с тях.

Джулиън скочи на крака.

— Трябва да ги последваме…

— Не можем — прошепна Ема. — Действието на отварата отминава. Виж. Червената светлина вече угасва.

Джулиън сведе поглед надолу. Аленото сияние над сърцето му сега приличаше на тлеещ въглен.

Стражите бяха обградили Анабел и Аш и ги съпроводиха навън от Залата. Ема улови Джулиън за ръка и двамата изпълзяха иззад камъните.

Стражите прекрачваха прага на арката заедно с Анабел и Аш. За миг Ема и Джулиън спряха в средата на тронната зала, пред очите на краля.

Той се взираше право напред. В недокоснатата половина на лицето му на Ема й се стори, че зърва късче от Кийрън… Кийрън, разсечен през средата, половината от него — изтезавана и нечовешка.

Усети как ръката на Джулиън се сключи по-здраво около нейната. Всяко нервно окончание в тялото й крещеше, че кралят може да ги види, че всеки момент ще повика стражите си, че ще умрат, преди да е успяла дори да вдигне оръжие.

Каза си, че поне ще се опита да забие камата си в сърцето на краля, преди да умре.

Джулиън подръпна пръстите й. Колкото и да бе невероятно, в другата си ръка държеше картата, посочи с брадичка към арката, през която бяха изчезнали Аш и Анабел.

Не им оставаше време и те изскочиха през свода.

* * *

Нямаше смисъл от съпротива, имаше поне по трима елфически стражи от двете му страни, хватката им около ръцете му беше безмилостна. Влачеха го през веселието, все още замаян от отварата в кръвта си. От двете му страни се извисяваха фигури: въртящи се, танцуващи фигури, неясни, сякаш видени през призмата на стъклена капка. Кралят на котките, гледащ го с проблясващи жълти очи. Редица коне, изправени на задни крака, за да се отдръпнат от искрите на огън.

Не можеше да види Кийрън, който бе някъде зад него. Чуваше как стражите му крещят, виковете им бяха почти удавени в музика и смях. Кийрън. Кристина. Сърцето му беше студен възел от страх за двамата, докато го блъсваха през мръсна локва и нагоре по няколко дървени стъпала.

Завеса от кадифен балдахин го плесна през лицето и той изпръхтя, при което стражът, който го държеше, се разсмя. Почувства ръце на кръста си — някой разкопчаваше колана с оръжията му. Изрита инстинктивно и беше блъснат на пода.

— На колене, мръсен мелез — сопна се един от стражите.

Пуснаха го и Марк остана коленичил там, където беше паднал, с туптящи от ярост гърди. Двама стражи стояха зад него, насочили копия към тила му. На няколко крачки от там, Кийрън беше в същото положение, от устната му капеше кръв, лицето му беше разкривено в яростна гримаса.

Намираха се в шатрата на Обан. Стените бяха покрити с тежко кадифе, подът — със скъпи килими, изпотъпкани и изкаляни от безброй тежки обувки. Върху дървени маси имаше дузини полупразни винени бутилки, някои бяха паднали и се бяха разлели, изпълвайки стаята с вонята на алкохол.

— Я виж ти — разнесе се провлачен глас и Марк вдигна очи.

Пред тях имаше диван от червено кадифе, върху който се беше излегнал ленив на вид млад мъж. Коса с черни и лилави кичури падаше над заострените му уши, около искрящите му сребърни очи беше размазан кохл. Носеше жакет от сребриста коприна и клин, от ръкавелите му преливаше бяла дантела.

— Малки братко Кийрън. Колко се радвам да те видя. — Сребристите му очи се стрелнаха към Марк. — Заедно с някакъв тип. — Махна пренебрежително към Марк, а после обърна ехидната си усмивчица към Мануел. — Добра работа.

— Казах ти, че ги видях — отвърна Мануел. — Бяха на веселието.

— Признавам, че и през ум не ми е минавало, че биха могли да бъдат достатъчно глупави, за да стъпят в земите на тъмните елфи — рече Обан. — Ти печелиш, Вилялобос.

— Те са отличен подарък. — Мануел стоеше между стражите с копия, скръстил ръце на гърдите си. Върху лицето му играеше широка усмивка. — Баща ти ще бъде доволен.

— Баща ми? — Обан потропа с пръсти по облегалката на дивана. — Мислиш, че трябва да предам Кийрън на баща ми? Той просто ще го убие. Скучно.

Марк хвърли поглед към Кийрън изпод полуспуснати клепачи. Кийрън все още беше на колене. Не личеше да е уплашен от Обан, но никога не би го показал, дори и да беше.

— Един подарък е нещо повече от подарък — каза Мануел. — Той е метод за убеждаване. Баща ти те мисли, напълно погрешно, за слабак, принце. Ако му доведеш принц Кийрън и нефилимския мелез, ще осъзнае, че би трябвало да те взема по-сериозно. — Той понижи глас: — Бихме могли да го убедим да убие затворниците и да продължим с плана си.

Затворници? Какви затворници? Марк се напрегна. Възможно ли бе да има предвид Джулиън и Ема? Но не, това беше невъзможно. Те бяха с процесията на светлите елфи.

Поне Кристина беше в безопасност. Беше изчезнала, изплъзвайки се на стражите. Един ангел знаеше къде бе сега. Марк се осмели да стрелне Кийрън с кос поглед. Дали и той беше обзет от паника? Дали се страхуваше за Кристина като него? Би трябвало, като се имаше предвид начинът, по който се бяха целували.

Обан посегна към една масичка и зарови из бутилките отгоре, търсейки някоя, в която все още да има алкохол.

— Баща ми не ме уважава — заяви. — Мисли, че братята ми са по-достойни за трона. Макар че не са.

— Сигурен съм, че и те мислят същото за теб — измърмори Марк.

Обан намери бутилка и я вдигна към светлината, примигвайки към няколкото сантиметра кехлибарена течност в нея.

— Един издирван пленник може да промени мнението му, но е възможно да не е достатъчно.

— Искаш да се издигнеш в очите на баща си, нали? — попита Мануел.

Обан отпи от бутилката.

— Естествено. И то как.

Марк имаше чувството, че вътре в себе си Мануел извъртя очи.

— В такъв случай трябва да му покажеш, че би трябвало да те взема на сериозно. Първия път, когато отиде при него, той отказа дори да те изслуша.

— Тъпоумен дъртак — измърмори Обан, хвърляйки празната бутилка настрани и тя се строши.

— Ако му заведеш тези пленници, ще те изслуша. Аз ще дойда с теб… ще му кажа, че заедно сме ги заловили. Ще дам да се разбере, че като представител на Кохортата, искам да работя само с теб като наша връзка в Тъмния двор. Ще те накара да изглеждаш важен.

— Да изглеждам? — повтори Обан.

Кийрън изпръхтя съвсем не изискано.

— Ще го накара да разбере колко си важен — поправи се Мануел, без да трепне. — Ще осъзнае колко си ценен за него. Заложниците са ключ към преговори между нефилимите и тъмните елфи, които нямат прецедент в историята ни. Когато ви видят да се срещнете и да постигнете взаимноизгоден мир, всички ловци на сенки ще осъзнаят, че ти и Хорас Диърборн сте велики лидери, успели да сключат съюз, който предшествениците ви не са могли.

— Какво? — не можа да се сдържи Марк. — За какво говориш?

— Не е ли възможно да се стигне до истинска война? — Обан бе намерил друга бутилка. — Войната ми се струва лоша идея.

С търпение, което бе на ръба на това да се изчерпа, Мануел заяви:

— Няма да има война. Вече ти казах. — Хвърли поглед първо към Кийрън, а после към Марк. — Целта тук не е война. А мисля, че кралят иска да види Кийрън мъртъв повече, отколкото предполагаш.

— Защото хората го обичат — каза Обан със сладникав тон. — Искаха той да бъде крал. Защото е добър.

— Добротата не е кралско качество — рече Мануел. — Както хората ще открият, когато Кийрън увисне на бесилка над градините на кулата.

Марк се дръпна рязко назад и едва не се наниза на едно копие.

— Ти…

— Добротата може и да не е кралско качество — прекъсна го Кийрън, — но милостта е. Не е нужно да правиш това, Обан. Мануел не си струва усилията ти, а кроежите му са само лъжи.

Обан въздъхна.

— Отегчаващо предсказуем си, най-малки сине. — Пусна бутилката, която държеше, и алената течност в нея се разля по пода като кръв. — Искам трона и смятам да го получа, а Мануел ще ми помогне да го направя. Това е единственото, за което ме е грижа. Единственото, което има значение. — Усмивка подръпна ъгълчетата на устата му. — За разлика от теб аз не обичам и не преследвам сенки, а само онова, което е истинско.

Помни — помисли си Марк. — Помни, че нищо от това не е истинско.

Обан махна с ръка към тях, докато Мануел се подсмихна самодоволно.

— Оковете ги заедно и им намерете коне. Тази нощ потегляме към Тъмния двор.

* * *

Когато Друзила пристигна, Барнабас вече беше в закусвалнята. Седеше в бежово сепаре и нагъваше вкусни на вид huevos rancheros^[1]. Носеше черна каубойска шапка и каубойска вратовръзка, която като че ли го задушаваше, но изглеждаше доволен от себе си.

Дру спря, за да погледне отражението си в прозорците, които минаваха по протежение на едната страна на заведението. Другата страна представляваше кичозна каменна стена, в ъгъла имаше джубокс и дузина снимки в рамки, на които, предполагаше Дру, бяха изобразени семейството и приятелите на собственика.

Мракът навън превръщаше прозореца в истинско огледало и Дру се видя съвсем ясно: тъмна коса, прибрана и гладка, елегантен сив костюм, класически обувки на токчета (задигнати от дрешника на Ема). Носеше алено червило и никакъв друг грим — Кит я беше уверил, че по-малкото е повече. „Не искаш да приличаш на клоун“, беше й казал, мятайки през рамо кутийката й с руж, сякаш беше граната.

Кит и Тай бяха някъде там в сенките, готови да й се притекат на помощ, ако нещо се обърка. Тази мисъл й вдъхваше известно спокойствие. Намествайки куфарчето в ръката си, тя прекоси помещението, подминавайки кожени места за сядане с цвят на слонова кост и карамел, и се пъхна в сепарето срещу Барнабас.

Змийските му очи се вдигнаха, за да я погледнат изпитателно. Отблизо той не изглеждаше добре. Люспите му бяха мътни, очите му — зачервени.

— Ванеса Ашдаун?

— Да. — Дру остави куфарчето пред себе си. — От плът и кръв.

Разцепеният му език се показа от устата.

— И то колко плът. Не се притеснявай, обичам жени с извивки. Повечето ловци на сенки сте толкова кльощави.

Гадост, помисли си Дру.

— Работата, господин Хейл — заяви, потупвайки куфарчето си.

— Да. — За нейно облекчение, езикът му се прибра в устата. — Е, сладурче, имаш ли доказателства, че Хипатия Векс продава тайни на нефилимите?

— Тук са.

Дру се усмихна и побутна куфарчето към него.

Хейл го отвори и се намръщи.

— Тук има пари.

— Аха. — Дру му се усмихна лъчезарно и се опита да не се оглежда наоколо, за да види дали се задават подкрепления. — Това са парите, предвидени за Хипатия, в замяна на получените тайни.

Хейл извъртя очи.

— Обикновено се радвам да видя голяма купчина пари, не ме разбирай погрешно. Но се надявах на снимки, на които тя предава информация на някой Блекторн.

— Защо Блекторн?

— Защото — отвърна Барнабас — те са гадни малки плъхове. — Той се облегна назад. — Трябва да ми дадеш нещо по-добро от това, Ванеса.

— Е, вгледай се по-внимателно в парите. — Дру се мъчеше да печели време. — Защото, ъ, това не са обикновени пари.

С отегчен вид Барнабас вдигна пачка двайсетачки. Дру се напрегна. Кит й беше казал да го накара да говори колкото се може по-дълго, но не беше като да можеше да му отвлече вниманието, разказвайки му сюжета на „Кървав рожден ден“ или най-новото забавно нещо, което Чърч беше направил.

— Няма нищо специално в тези пари — започна Барнабас, но млъкна, когато вратата на закусвалнята се отвори и в заведението влезе висока магьосница с мургава кожа и бронзова коса. Носеше лъскав костюм с панталон и зашеметяващо високи токчета. След нея вървяха още двама долноземци — мускулест върколак и бледна тъмнокожа жена вампир.

— Проклятие — каза Барнабас. — Хипатия… какво…?

— Чух, че продаваш тайни на нефилимите, Хейл — каза Хипатия. — И виж само, хващам те на местопрестъплението.

Тя намигна на Дру. Зениците й имаха формата на златни звезди.

— Как можа? — попита вампирът. — Мислех, че са просто лъжи, Барнабас! — Тя подсмръкна и погледна към Дру. — Наистина ли купуваше тайни от него? Коя си ти, така или иначе?

— Друзила. Друзила Блекторн.

— Блекторн? — повтори Барнабас, вбесен.

— И определено продаваше тайни — продължи Дру. — Например току-що ми каза, че веднага след като Джони Рук загина, е изкопал копие на Червените свитъци, заровено под сергията му. И го е запазил в тайна.

— Вярно ли е това? — изръмжа върколакът. — И се наричаш глава на Пазара на сенките!

— Ти, малка…

Барнабас се метна към Дру през масата.

Тя изскочи от сепарето и се блъсна в нечие тяло с едно силно уф. Вдигна очи и видя Тай с меч в ръка, насочен закрилнически покрай нея, без нито за миг да откъсва очи от магьосника.

— Да не си докоснал сестра ми.

— Точно така — обади се Кит от съседното сепаре и им помаха. — Забравих си оръжията. Но мога да се развилнея с тази вилица. — Той я размаха.

— О, я млъквай — сопна се Барнабас, ала изглеждаше победен, върколакът вече извиваше ръцете му зад гърба.

Хипатия свали куфарчето и парите от масата, намигайки със звездните си очи на Тай и Дру.

— Време е да си вървите, ловци на сенки. Това слага край на малката ви долноземска сделка. И кажете на новия си инквизитор, че не искаме да имаме нищо общо с него или с дискриминационните му правила. Ще ходим където си искаме, кога го поискаме.

Тай отпусна бавно меча си, Кит пусна вилицата и тримата излязоха от закусвалнята. Когато се озоваха на тротоара, Дру пое облекчено голяма глътка въздух. Беше топла нощ, високо в небето, луната грееше над Франклин Авеню. Усети, че трепери от вълнение — беше го направила! Беше измамила прочут магьосник. Ето че беше мошеничка!

— Според мен Хипатия наистина го мислеше. Кит хвърли поглед към заведението през прозорците. Хипатия и другите долноземци съпровождаха съпротивляващия се Барнабас към задната врата. — Онова за инквизитора и какво да му предадем… то не беше част от номера. Беше истинско съобщение.

— Сякаш бихме могли да предадем каквото и да било на инквизитора. — Тай докосна разсеяно медальона на гърлото си. — Стана много добре. Справи се отлично, Дру.

— Аха. Запази самообладание. — Кит погледна нагоре и надолу по улицата. — Бих предложил да го отпразнуваме с млечен шейк или нещо друго, но този квартал е страшничък.

— Ловците на сенки не се боят от страшнички квартали — отбеляза Дру.

— Нищо ли не научи от начина, по който загинаха родителите на Батман? — престори се на потресен Кит.

Тай се усмихна, а за първи път, откакто Ливи беше умряла, и Дру се разсмя.

* * *

С помощта на Ейлийн и Тави Хелън беше приготвила голяма маса в светилището. Зад нея имаше два стола, отгоре й — най-различни бюрократични принадлежности: химикалки и празни формуляри, изпратени им от Клейва, папки и гумени печати. Беше потискащо обикновено, ако питаха Хелън.

Дълга опашка от върколаци, магьосници, вампири и феи се извиваше през стаята и от другата страна на входната врата. Бяха разположили своя „Пункт за регистрация“ върху Ангелската руна, вдълбана в пода, блокирайки вратите, отвеждащи във вътрешността на Института.

Първият долноземец, който пристъпи в импровизирания им офис, беше върколак. Имаше огромни мустаци, които напомняха на Хелън за полицейски филм от седемдесетте. Лицето му носеше яростно изражение.

— Името ми е Грег…

— Името ти е Елтън Джон — заяви Ейлийн и го записа.

— Не — възрази върколакът. — Името ми е Грег. Грег Андерсън.

— Името ти е Елтън Джон — настоя Ейлийн и грабна печата. — Трийсет и шест годишен върколак, който живее в Бел Еър.

Тя постави върху листа печат с червено мастило — РЕГИСТРИРАН — и го подаде на върколака, който го пое, примигвайки озадачено.

— Какво правиш?

— Така Клейвът няма да може да те намери — обясни Тави, който седеше под масата и си играеше с малка количка. — Но си регистриран.

— На теория — добави Хелън, молейки се той да приеме измамата.

Ако не го направеше, щяха да имат проблеми с останалите.

Грег отново погледна към листа хартия.

— Може би само на мен така ми се струва, но типът зад мен ми прилича на Хъмфри Богарт.

— Нека бъде Хъмфри! — Ейлийн размаха печата. — Искаш ли да бъдеш Хъмфри Богарт? — попита тя следващия долноземец, висок, кльощав магьосник с тъжно лице и уши като на пудел.

— Че кой не иска? — отвърна магьосникът.

Докато опашката напредваше, повечето от долноземците бяха нащрек, но готови да им сътрудничат. Имаше дори няколко усмивки и „Благодаря!“. Като че ли разбираха, че Ейлийн и Хелън се опитват да подкопаят системата, дори и да не разбираха защо.

Ейлийн посочи висока руса фея с рокля от паяжина.

— Това е Тейлър Суифт.

Хелън се усмихна, докато подаваше подпечатан формуляр на един върколак.

— Точно колко ще загазим заради това?

— Има ли значение? — отвърна Ейлийн. — Така или иначе, ще го направим.

— Така е — съгласи се Хелън и посегна за нов формуляр.

* * *

Заведи ме при него. Заведи ме при него.

Възцари се тишина… а после светлина и хиляда остри пробождания. Кристина изписка и се задърпа, мъчейки се да се отскубне от нещо, което приличаше на оплетени шипкови храсти. Политна настрани и падна тежко върху покрита с трева земя.

Седна и погледна печално ръцете си, осеяни с десетки алени убождания. Беше се приземила в розов храст, което си бе истинска ирония.

Изправи се на крака и изтупа дрехите си. Все още беше в царството на феите, но тук като че ли беше ден. Лъчите на слънцето позлатяваха къщурка от бледожълт камък със сламен покрив. Покрай къщурката минаваше тюркоазеносиня река, от двете страни на която растяха сини и лилави лупини.

Кристина не беше сигурна какво бе очаквала, но определено не беше подобна пасторална идилия. Опита се да избърше кръвта по ръцете си, отказа се и погледна нагоре и надолу по пътеката, която лъкатушеше между високата трева. Тя тръгваше от вратата на къщурката, прекосяваше поляната и изчезваше в неясната далечина.

Приближи до вратата и почука решително.

— Адаон! — извика. — Адаон, кралски сине!

Вратата се отвори мигновено, сякаш Адаон бе чакал от другата страна. Последния път, когато Кристина го беше видяла, той бе облечен в ливреята на Тъмния двор, със символа на прекършената корона на гърдите. Сега носеше простичка ленена туника и бричове. Мургавата му кожа изглеждаше топла на слънцето. За първи път видя прилика между него и Кийрън.

Може би защото изглеждаше бесен.

— Как е възможно да си тук? — попита и се огледа наоколо, сякаш не му се вярваше, че е дошла сама.

— Потърсих помощ. Бях в земите на феите…

Очите му се присвиха. Изглеждаше така, сякаш се взира подозрително в един синигер.

— Влизай вътре. Не е безопасно да говорим навън.

В мига, в който тя се озова в къщурката, Адаон затвори вратата и се залови да пусне цял куп сложни на вид резета.

— Земите на елфите са опасно място точно сега. Има много начини, по които е възможно да си била проследена.

Намираха се в малко преддверие с дървени стени. Извит свод отвеждаше във вътрешността на къщурката. Адаон го беше препречил, с ръце на гърдите и яростно изражение. След моментно колебание Кристина му подаде артефакта.

— Не може да са ме проследили. Използвах това.

Ако се беше надявала Адаон да придобие облекчено изражение, това не стана.

— Откъде го имаш?

— То е семейна ценност — отвърна Кристина. — Получихме го като подарък от семейство hadas^[2], на които един от предшествениците ми е помогнал.

Адаон свъси вежди.

— Това е дар от Рианон. Грижи се за него.

Излезе от преддверието и мина в малка дневна, в която имаше изтъркана дървена маса, обляна от слънчевите лъчи, струящи през големите прозорци. Виждаше се малка кухня: върху масата имаше ваза с пъстри цветя и купчинки изрисувани глинени купички.

На Кристина й се стори, че е попаднала в къщичката на джуджетата от „Снежанка“: всичко беше миниатюрно и Адаон се извисяваше така, че главата му почти докосваше тавана. Направи й знак да седне и едва когато се настани на един стол, Кристина осъзна колко изтощено и схванато от болка бе тялото й. Тревогата за Ема и Джулиън, подсилена сега от страха за Марк и Кийрън, туптеше като пулс.

— Защо си тук? — попита Адаон, който все още стоеше прав, скръстил силните си ръце на гърдите.

— Нуждая се от помощта ти — каза Кристина.

Адаон стовари юмрук върху масата и тя подскочи.

— Не. Не мога да оказвам помощ или съдействие на нефилимите. Може и да не съм съгласен с баща ми за много неща, но няма да се противопоставя директно на желанията му, като помогна на един ловец на сенки.

Той замълча за миг. Лъчите на слънцето осветяваха краищата на дантелените завеси на прозореца. През стъклото Кристина виждаше поляна с макове, ширнала се към искрящите скали в далечината и проблясването на синя вода. Къщата миришеше на билки и чай, мека, уютна миризма, която още повече усили болката в нея.

— Знаеш ли защо дойдох при теб? — попита го.

— Не — отвърна Адаон мрачно.

— В Лондон проследих Кийрън от Института, защото му нямах доверие. Мислех, че отива да ни предаде. Оказа се, че беше излязъл, за да говори с теб.

Лицето на Адаон си оставаше все така намръщено.

— Докато ви слушах, осъзнах, че с основание ти има доверие, че ти единствен от братята му държиш на него — продължи Кристина. — Каза, че Уиндспиър му е подарък от теб. Ти си единственият от семейството, за когото говори с привързаност.

Адаон вдигна ръце, сякаш за да пропъди думите й.

— Достатъчно! Не искам да слушам повече.

— Трябва да го чуеш.

— Не се нуждая нефилимите да ми казват какаото и да било за Кийрън.

— Нуждаеш се. В този момент стражи водят Кийрън при баща ти. Ако не направим нищо, със сигурност ще бъде убит.

Адаон не помръдваше. Ако не го беше видяла да преглъща, Кристина би могла да го вземе за статуя. Гневна, извисяваща се статуя.

— Да му помогна, би било истинско предателство спрямо баща ми.

— Да не му помогнеш, би било истинско предателство спрямо брат ти — заяви Кристина. — Понякога не можеш да бъдеш лоялен към всички.

Адаон сложи едрите си длани върху облегалката на един стол.

— Защо дойде? Защо ми носиш такава новина? Възможно е баща ми да помилва живота му. Хората го харесват.

— Знаеш, че баща ти ще го убие именно заради това. — Гласът на Кристина потрепери. — Преди Лова никой освен теб не е обичал Кийрън, нито го е било грижа за него. Наистина ли ще го изоставиш сега?