Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (23)

23.
Нито знак от вълна

Диего започваше сериозно да се притеснява за Хайме.

Трудно бе да прецени от колко време бяха в затвора на Гард. Чуваха единствено неясен шепот откъм другите килии. Дебелите каменни стени нарочно заглушаваха шумовете, та затворниците да не могат да разговарят помежду си. Не беше виждал отново и Зара. Единствените, които идваха в килията им, бяха стражите (облечени в тъмносините и златисти униформи на охраната на Гард), които им носеха храна.

Понякога Диего ги молеше да му донесат стили или лекарства за брат му, но те не му обръщаха внимание. Мислеше си с горчивина, че бе съвсем в стила на Диърборн да се погрижи стражите в Гард да са предани на каузата на Кохортата.

Хайме се размърда неспокойно върху купчината дрехи и слама, от които Диего бе успял да пригоди някакво подобие на легло. Беше използвал и собствения си пуловер за него и сега зъзнеше по тениска. Въпреки това му се искаше да може да направи повече. Хайме беше зачервен, кожата му беше обтегната и лъснала от високата температура.

— Кълна се, че я видях снощи — промълви той.

— Кого? — Диего седеше, облегнал гръб на студената каменна стена, достатъчно близо до брат си, за да го докосне, ако се наложи. — Зара?

Очите на Хайме бяха затворени.

— Консула. Носеше официалните си одежди. Погледна ме и поклати глава. Сякаш мислеше, че не би трябвало да съм тук.

Наистина не би трябвало. Ти си едва на седемнайсет. Диего бе направил каквото бе могъл, за да почисти раните на брат си, след като Зара го беше хвърлила в килията. Повечето бяха повърхностни порязвания, а два от пръстите му бяха счупени… ала на рамото му имаше дълбока, опасна рана, която през последните няколко дни се беше подула и почервеняла. Диего беше изпълнен с безсилна ярост — ловците на сенки не умираха от инфекции. Те се лекуваха с помощта на иратце или загиваха славно на бойното поле. Не и така — от треска, в легло от парцали и слама.

Хайме се усмихна с кривата си усмивка.

— Недей да ме съжаляваш. Ти извади късата клечка. Аз обикалях по света с Етернидад. Ти трябваше да ухажваш Зара.

— Хайме…

Хайме се изкашля хрипливо.

— Надявам се, че си приложил един от знаменитите си ходове, като например да й спечелиш голяма плюшена играчка на някой панаир.

— Хайме, трябва да бъдем сериозни.

Големите тъмни очи на Хайме се отвориха.

— Предсмъртното ми желание е да не бъда сериозен.

Диего се изпъна сърдито.

— Ти не умираш! И трябва да поговорим за Кристина.

Това привлече вниманието на Хайме и той седна с усилие.

— Мислех за това. Зара не знае, че Етернидад е у нея… и няма причина да научи.

— Бихме могли да се опитаме да открием начин да предупредим Кристина. Да й кажем да се отърве от Етернидад… да го даде на някого… така ще си спечели преднина…

— Не. — Очите на Хайме горяха от треската. — В никакъв случай. Ако кажем на Зара, че Етернидад е у Кристина, тя ще я изтезава, за да се сдобие с информация така, както изтезава мен. Дори ако Етернидад е на дъното на океана, Зара няма да я е грижа, ще изтезава Кристина въпреки това. Зара не бива да научи у кого е.

— Ами ако помолим Кристина да го даде на Зара? — бавно каза Диего.

— Не можем. Наистина ли искаш Кохортата да сложи ръка върху него? Та ние дори не разбираме всичко, на което Етернидад е способен. — Хайме се протегна и взе ръката на брат си в горящата си от треската длан. Пръстите му бяха тънки, както когато беше на десет години. — Ще се оправя. Моля те. Недей да правиш нищо от това заради мен.

Разнесе се дрънчене и Зара се появи в коридора, следвана от прегърбената фигура на Ануш Джоши. Кортана блестеше на хълбока й. Гледката подразни Диего. Оръжие като Кортана трябваше да се носи, препасано през гърба. Зара я беше грижа повече за това да се покаже с меча, отколкото, че има толкова специално оръжие.

Ануш коленичи и пъхна подноса, върху който имаше две купи с обичайния буламач, през тесния отвор в долната част на вратата на килията.

Как е възможно някой толкова прекрасен като Дивя да има толкова ужасен братовчед? — помисли си Диего.

— Точно така, Ануш — каза Зара, като го заобиколи. — Това е наказанието ти, задето ни изостави в гората, да разнасяш дневната дажба на най-ужасните ни, най-миризливи затворници. — Тя се ухили подигравателно на Диего. — Брат ти не изглежда много добре. Трескав, струва ми се. Размисли ли пече?

— Никой не е размислил, Зара — заяви Хайме.

Зара не му обърна внимание, приковала поглед в Диего. Би могъл да й каже онова, което искаше да знае, и да размени Етернидад за безопасността на Хайме. По-големият брат у него, онзи, който открай време бранеше Хайме, го умоляваше да го стори.

Колкото и да бе странно, в главата му отекнаха думите на Кийрън: Казваш си, че ще намериш решение, когато му дойде времето, ала когато най-лошото се случи, откриваш, че си неподготвен.

Би могъл да спаси Хайме в този момент, но познаваше Зара достатъчно добре, за да знае, че това не бе гаранция, че ще ги пуснат на свобода.

Ако Кохортата успееше да наложи своето, никой никога нямаше да бъде свободен.

— Хайме е прав — заяви той. — Никой не е размислил.

Зара извъртя очи.

— Много добре. Ще се видим по-късно.

И тя се отдалечи, следвана от Ануш, който бързаше след нея като унила сянка.

* * *

Ема седеше до Кристина на бюрото и изпиваше гледката с очи. Стените бяха от стъкло и през тях тя виждаше океана от едната страна и планините — от другата. Имаше чувството, че й бяха върнали цветовете на света след мрака на Туле. Морето сякаш беше в синьо и сребристо, в златно и зелено. Пустинята също — тя грееше в яркозелено, в приглушено червеникаво на пясъка и пръстта си и с плътни лилави сенки между хълмовете.

Кристина извади от джоба си малка стъкленица, направена от дебело синьо стъкло. Отвори я и я поднесе към светлината.

Нищо не се случи. Ема й хвърли кос поглед.

— Винаги отнема малко време — успокои я Кристина.

— Чух те в Двора на тъмните елфи — рече Ема. — Каза, че не са лей-линиите… че е морът. Ти го разгада, нали? Причината за болестта сред магьосниците.

Кристина завъртя стъкленицата.

— Подозирах го, но не бях напълно сигурна. Знаех, че заразата в Брослинд е същата като тази в царството на феите, но когато осъзнах, че кралят е причината и за двете, че иска да отрови нашия свят… тогава се досетих, че може би именно това разболява магьосниците.

— И Катарина знае?

— Казах й още щом се прибрахме. Обеща, че ще провери…

От стъкленицата започна да излиза пушек, сиво-бял и матов. Бавно се оформи леко разкривена сцена, трептяща по крайчетата. Теса в широка синя рокля, зад нея ясно се виждаше каменна стена.

— Теса? — каза Ема.

— Теса! — рече Кристина. — Катарина там ли е?

Теса опита да се усмихне, но усмивката й потрепери.

— Тази нощ Катарина потъна в сън, от който все още не сме успели да я събудим. Тя е… много болна.

Кристина измърмори нещо съчувствено. Ема не бе в състояние да откъсне очи от Теса. Изглеждаше толкова различно — не по-стара или по-млада, а по-жива. До този миг не беше осъзнала колко притъпени бяха изглеждали емоциите на Теса от Туле, сякаш много отдавна се бе отказала от тях.

А тази Теса, спомни си Ема, беше бременна. Все още не й личеше, макар че, докато говореше, бе отпуснала леко закрилнически ръка върху корема си.

— Преди да изпадне в безсъзнание, каза, че според нея Кристина е права за заразата. Разполагаме с няколко проби и ги изучаваме, но се боя, че няма да успеем навреме, за да спасим Магнус и Катарина… и мнозина други.

Очите й блестяха от сълзи.

Ема скочи на крака, за да я успокои.

— Мисля, че е възможно да имаме отговор.

И тя побърза да й разкаже историята си, спирайки до срещата с Теса в пещерата. Не виждаше причина да й разкаже какво беше дошло след това.

— Аз съм ти го казала? — Теса изглеждаше поразена. — Мое Аз, което си срещнала в друг свят?

— Знам, че вероятно е трудно за вярване. Живееше в голямата пещера до плажа със стълбите заедно с Чърч.

— Звучи ми като нещо, което бих направила. — Теса изглеждаше замаяна. — Какъв е планът? Мога да помогна, макар че няма много магьосници, които да се чувстват достатъчно добре, за да се включат…

— Не, не, всичко е наред — намеси се Кристина. — Джейс и Клеъри ще отидат.

Теса се намръщи.

— Струва ми се опасно.

— Ейлийн откри промеждутък от време, в който според нея около езерото няма да има стражи — каза Кристина. — Ще тръгнат призори.

— Предполагам, че за нефилимите опасността е нещо, което не може да бъде избегнато. — Теса погледна към Кристина. — Може ли с Ема да поговорим насаме за минутка, моля те?

Кристина примига учудено, а после скочи от бюрото.

— Разбира се.

Побутна дружески Ема по рамото и се отправи към вратата, и ето че Ема остана сама в кабинета с една потрепваща, но решителна на вид Теса.

— Ема — започна тя веднага щом вратата зад Кристина се затвори. — Исках да поговорим за Кит Херондейл.

* * *

Кит си проправяше път през пясъка, гуменките му бяха мокри от прилива, който го беше хванал неподготвен.

За първи път беше на брега край Института без Тай. Чувстваше се почти виновен, макар че, когато му беше казал, че отива да се поразходи, Тай просто беше кимнал и беше отвърнал, че ще се видят по-късно… Кит знаеше, че Тай иска да говори с Джулиън, и нямаше намерение да му се пречка.

Имаше нещо успокояващо в това място, където морето срещаше брега. Кит много отдавна бе научил на Пазара на сенките, че има места „между световете“, където бе по-лесно да правиш някои видове магии: по средата на мостове, пещери между земята и подземния свят, пограничните земи между Дворовете на светлите и тъмните елфи. Както беше и самият Пазар на сенки, между света на долноземците и на мунданите.

Приливната ивица също беше подобно място и поради това му се струваше като дом. Напомняше му за една стара песен, която някой му беше пял. Трябва да е бил баща му, макар че той винаги си я спомняше като изпята от женски глас.

Кажи му да ми купи парче земя,

магданоз, градински чай, розмарин и мащерка;

между морето и брега,

тогава той ще бъде истинската ми любов.

— Това е много, много стара песен — разнесе се глас и Кит едва не се катурна от скалата, по която се катереше. На фона на наситено синьото небе, изпъстрено с бели облаци, видя Шейд, чиято зелена кожа контрастираше ярко с раздърпания му тъмносин костюм с пришита яка и ръкавели. — Откъде я знаеш?

Кит, който дори не си беше дал сметка, че си тананика, сви рамене. Този път Шейд не носеше обичайната си качулка. Зеленото му лице беше набраздено от бръчки и добродушно, косата му беше къдрава и бяла. Малки рогца стърчаха от слепоочията му, извити навътре като раковини. Нещо в него се стори мъничко странно на Кит.

— Чух я на Пазара на сенките.

— Как така си без сянката си?

— Тай не ми е сянка — рече Кит сърдито.

— Извинявам се. Предполагам, че ти си неговата. — Очите на Шейд бяха сериозни. — Да не си дошъл да ми съобщиш за напредъка в глупавия му план да възкресите сестра му?

Кит не беше дошъл за това и все пак му разказа всичко — за завръщането на Ема и Джулиън (макар да не спомена Туле), за посещенията им на Пазара на сенките в последвалия хаос и как никой не беше забелязал отсъствието им. Джулиън, който обикновено беше най-наблюдателният брат на света, си нямаше и представа и дори днес бе изглеждал разконцентриран и уморен.

— Справили сте се по-добре, отколкото очаквах — призна Шейд неохотно, поглеждайки към морето. — И все пак. Сдобили сте се, общо взето, с лесните неща. Все още има съставки, които биха могли да ви препънат.

— Звучиш така, сякаш искаш да се провалим — подхвърли Кит.

— Естествено, че искам! — сопна се Шейд. — Не трябва да се занимавате с черна магия! Това никога не завършва добре!

Кит заотстъпва, докато не усети пясък под краката си.

— Тогава защо ни помагаш?

— Виж, има причина да съм тук — рече Шейд. — Да, Хипатия ми предаде съобщението на Тиберий, но и така идвах насам, за да те държа под око.

— Мен?

— Да, теб. Наистина ли мислеше, че стоя тук и ви помагам с глупавата ви черна магия само за да направя услуга на Хипатия? Не сме толкова близки. Джем е този, който ме помоли да те наглеждам. Пак онази история, че родът Карстерс е длъжник на рода Херондейл.

На Кит му се струваше странно, че някой ще иска да го защитава само заради фамилията му.

— Окей, но защо ни помагаш с магията?

— Защото обещах да те защитя и ще го направя. Твоят Тай е твърдоглав като всички от рода Блекторн, а ти си дори още по-твърдоглав. Ако не ви помогна, някой друг щеше да го направи, някой, когото няма да го е грижа, ако и двамата пострадате. И не, не съм казал на никого.

— Мнозина от другите магьосници са болни — рече Кит, осъзнал, че именно това изглеждаше странно у Шейд; той изобщо не изглеждаше болен.

— И може би аз също ще се разболея, ала винаги ще съществуват безскрупулни хора, които умеят да използват магия… Защо си ме зяпнал по този начин, момче?

— Предполагам, си мислех, че не знаеш, че откриха лек за болестта сред магьосниците — отвърна Кит. — В Института.

За първи път, откакто го познаваше, види Шейд да придобива искрено изненадано изражение.

— Нефилимите? Открили са лек за магьосническата болест?

Кит се върна към деня, когато за първи път му бяха казали за ловците на сенки. Не като за хора, а като армия фанатици, изпълнени с морално превъзходство. Сякаш до един бяха като Хорас Диърборн и никой не беше като Джулиън Блекторн или Кристина Росалес. Или като Алек Лайтууд, държащ търпеливо чаша вода със сламка, така че болното му гадже магьосник да може да пие.

— Да — отвърна Кит. — Джейс и Клеъри ще го набавят. Ще се погрижа да получиш доза.

Лицето на Шейд се разкриви и той се извърна, така че Кит да не може да види изражението му.

— Щом настояваш — рече рязко. — Но се постарай Катарина Лос да го получи първа, както и Магнус Бейн. Аз имам известни защити. Ще бъда добре още дълго занапред.

— Магнус пръв ще го получи, не се тревожи — увери го Кит. — Той е в Института.

При тези думи Шейд се обърна рязко към него.

— Магнус е тук? — Вдигна поглед към Института, който грееше като легендарен замък върху хълм. — Когато се оправи, кажи му, че съм тук. Поздрави го от Рейгнър.

Рейгнър Шейд? Каквато и сила да благославяше хората с хубави имена, определено беше прескочила този злощастник, помисли си Кит, докато се обръщаше, за да поеме обратно по пътеката, отвеждаща от плажа към магистралата. Пясъкът се простираше пред него в искрящ полумесец, приливната ивица беше посребрена.

— Кристофър — повика го Шейд и Кит спря, изненадан от звука на името, с което почти никога не се обръщаха към него. — Баща ти… — започна Шейд и се поколеба. — Баща ти не беше Херондейл.

Кит се вкамени. За миг го обзе внезапен ужас, че всичко е било грешка, не беше ловец на сенки, мястото му не беше тук, щяха да го отделят от всичко това, от Тай, от останалите…

— Майка ти — продължи Шейд. — Тя беше Херондейл. При това наистина необикновен Херондейл. Хубаво ще е да научиш повече за нея.

Облекчение разтърси Кит. Едва няколко седмици по-рано би се зарадвал да научи, че не е нефилим. Сега това му се струваше най-ужасната съдба, която би могъл да си представи.

— Как се е казвала? — попита. — Шейд! Как се е казвала майка ми?

Ала магьосникът беше скочил от скалата и се отдалечаваше, звукът на вълните и прилива погълна думите на Кит и той не се обърна.

* * *

Кукли убийци, зловещи дърводелци, безоки призраци и гробища, потънали в мъгла. Дру би изредила всичко това в списъка с любимите си неща от „Замръзнал страх“, ала те като че ли не събуждаха особен интерес у Кийрън, който се беше опънал в другия край на дивана, загледан потиснато пред себе си дори когато на екрана някой викаше.

— Това е любимата ми част — каза Дру. Половината от ума й беше заета с това да похапва пуканки, а другата с това да се чуди дали Кийрън си се представя на друго, по-спокойно място, може би на плажа. Не беше съвсем сигурна как се беше озовала с него след срещата, просто те като че ли бяха единствените двама, на които не беше възложена никаква задача. Тя се беше спасила в тази стая и няколко мига по-късно Кийрън се беше появил, тръшнал се бе на дивана и бе взел календара с пухкави котки, който някой (е, добре де, тя) беше оставил да се търкаля наоколо. — Частта, където стъпва върху вуду кукличката и изригва в кръв и…

— Този начин на отбелязване на изминалото време е същинско чудо — рече Кийрън. — Когато приключиш с едно коте, идва ред на друго. До следващото зимно равноденствие, ще си видял цели дванайсет котета! Едно от тях е в чаша!

— На страницата на декември има три котета в кошница — каза Дру. — Но наистина трябва да изгледаш филма…

Кийрън остави календара и се взря в екрана мъничко объркан. След малко въздъхна.

— Просто не разбирам. Обичам ги и двамата, но те сякаш не могат да го разберат. Сякаш е мъчение или обида.

Дру изключи звука на телевизора и остави дистанционното настрани. Най-сетне, помисли си, някой говореше с нея като с голям човек. Е, да, в думите на Кийрън нямаше много смисъл, но все пак.

— Ловците на сенки обикват бавно — рече тя, — ала обикнем ли веднъж, обичаме завинаги.

Това беше нещо, което Хелън й беше казала веднъж, може би на сватбата си.

Кийрън примигна и се съсредоточи върху нея, сякаш беше казала нещо умно.

— Да. Да, това е вярно. Трябва да вярвам в любовта на Марк. Ала Кристина… тя никога не е казвала, че ме обича. А точно сега и двамата ми се струват толкова далечни.

— Точно сега всички сякаш са далечни — рече Дру, мислейки си за това колко самотни бяха последните няколко дни. — Но то е, защото са притеснени. Когато са притеснени, се затварят в себе си и понякога забравят за присъствието ти. — Тя наведе поглед към пуканките си. — Това обаче не означава, че не ги е грижа.

Кийрън подпря лакът на коляното си.

— Как да постъпя тогава, Друзила?

— Ъм. Недей да си мълчиш за онова, което искаш, в противен случай може никога да не го получиш.

— Ти си много мъдра — каза Кийрън сериозно.

— Е, всъщност го прочетох върху една чаша.

— Чашите в този свят са много мъдри.

Дру не беше сигурна дали Кийрън се усмихва, или не, но от начина, по който се облегна назад и скръсти ръце, почувства, че е приключил с въпросите, така че отново пусна звука на телевизора.

* * *

Ема извади кабарчетата и свали внимателно разноцветните нишки канап, изрезките от стари вестници, снимките, извити по краищата. Всяка от тях представляваше улика или нещо, което тя бе смятала за улика, за смъртта на родителите й. Кой ги беше убил? Защо бяха умрели по този начин?

Вече знаеше отговорите. Преди известно време беше попитала Джулиън какво да стори с всички улики, които беше събрала, но той бе намекнал, че решението е нейно. Открай време го наричаше нейната стена на лудостта, но за Ема това открай време беше стена за запазване на разсъдъка, защото й беше помогнала да запази ума си във време, когато би се чувствала безпомощна, съкрушена от това колко много й липсваха родителите й и сигурната подкрепа на обичта им.

Това беше за вас, мамо и татко — помисли си, докато пускаше последните снимки в кутия за обувки. — Сега знам какво се случи с вас, а онзи, който ви уби, е мъртъв. Може би това променя нещо. Може би — не. Знам обаче, че не ми липсвате по-малко от преди.

Зачуди се дали не би трябвало да каже още нещо. Че отмъщението не се беше оказало панацеята, на която се беше надявала. Че сега всъщност мъничко се страхуваше от него, знаеше колко могъщо може да бъде, как можеше да се превърне в движещата сила в живота ти. В Туле беше видяла как отмъстителността на едно изоставено, самотно момче беше изпепелила света. Но отмъщението не бе направило Себастиан в Туле щастлив, макар да бе покорил всичко, изпречило се на пътя му.

На вратата се почука. Ема натъпка кутиите от обувки в дрешника и отиде да отвори. За нейна изненада, беше Джулиън. Би предположила, че е на долния етаж заедно с останалите. Бяха си поръчали тайландска храна и си бяха направили голяма вечеря в библиотеката. Всички бяха там, разказваха си спомени и се шегуваха, Магнус също — дремещ леко в ръцете на Алек, изтегнат на дивана. Беше почти така, сякаш Джейс и Клеъри не отиваха на опасна мисия на зазоряване, ала такива бяха ловците на сенки. Винаги имаше мисии. Винаги имаше зазоряване, вещаещо опасност.

Ема искаше да бъде с тях, но да бъде край Джулиън в присъствието на други хора й причиняваше болка. Болеше я да го гледа и да крие онова, което знаеше, чудейки се дали останалите забелязват и ако да, какво ли си мислят.

Джулиън отиде до прозореца и се облегна на перваза. Звездите бяха започнали да изгряват и да изпъстрят небето с точици светлина.

— Май обърках нещата с Тай. Искаше да говори с мен и не мисля, че отвърнах както трябва.

Ема изтупа коленете си. Носеше бледозелена ретро нощничка, която изпълняваше ролята на рокля.

— За какво искаше да говорите?

Няколко къдрици тъмношоколадова коса бяха паднали над челото на Джулиън. Все още беше красив, помисли си Ема. Нямаше никакво значение какво знаеше, изпитваше болка при вида на художническите му ръце, силни и умели, меката тъмнота на косата му, купидоновия лък на горната му устна, цвета на очите му, начина, по който се движеше, артистичното изящество, на всичко у него, което й нашепваше Джулиън.

— Не знам — каза той. — Не го разбрах. Щях да разбера, знам, че щях, ако не беше магията.

— Покатери се на онази клада заради него — рече Ема.

— Знам… казах ти, то беше като инстинкт за оцеляване, нещо, над което нямах никакъв контрол. Ала това не е въпрос на живот и смърт. Става дума за емоции. И умът ми не може да се справи с тях.

Емоциите могат да бъдат въпрос на живот и смърт.

Ема посочи към дрешника си.

— Знаеш ли защо свалих всичко от стената?

Джулиън сбърчи чело.

— Защото приключи с него. Откри кой уби родителите ти. Вече не се нуждаеш от всичко това.

— Да и не, предполагам.

— Ако всичко мине добре, може би Магнус ще успее да развали магията утре или вдругиден. Зависи от това колко бързо ще подейства лекът.

— Вече можеше да си говорил с него. — Ема се приближи и се облегна на перваза до Джулиън. Това й напомни за едни по-добри времена, когато двамата седяха един до друг на перваза и четяха, или пък той рисуваше, мълчалив и щастлив, в продължение на часове. — Защо чакаш?

— Не мога да му разкажа всичко — отвърна Джулиън. — Не мога да му покажа какво написах на ръката си… ще поиска да развали магията начаса, а все още не е достатъчно силен. Това може да го убие.

Ема го погледна изненадано.

— Това е емпатия, Джулиън. Разбираш какво ще почувства Магнус. Това е хубаво, нали?

— Може би. Така постъпвам, когато не съм сигурен как да се справя с нещо емоционално. Опитвам се да си представя как би постъпила ти. Разговорът с Тай се разви прекалено бързо, за да го направя, но наистина помага.

— Как бих постъпила аз?

— Не действа, когато съм с теб, разбира се. Нямам представа какво би искала да направя с теб, когато съм край теб. Не мога да те видя през твоите очи. Не мога да видя дори себе си през твоите очи.

Той докосна леко голата й ръка там, където беше парабатайската й руна, проследявайки контурите й. Виждаше очертанията му в прозореца: друг Джулиън със същия остър профил, същите дълги ресници.

— Ти притежаваш талант, Ема. Доброта, която прави другите щастливи. Вярваш, че хората не само са способни да дадат най-доброто от себе си, но и искат да го сторят. Вярваш същото и за мен. — Ема се мъчеше да диша нормално. Допирът на пръстите му до руната й караше тялото й да трепери. — Вярваш в мен повече, отколкото аз вярвам в себе си.

Пръстите му прокараха пътека по голата й ръка, по китката й и се върнаха обратно нагоре. Бяха леки и изкусни пръсти. Допирът му сякаш скицираше тялото й, проследи линията на ключицата й, докосна ямката в основата на гърлото й, спусна се по деколтето на роклята й, милвайки едва-едва горната извивка на гърдите й.

Ема потрепери. Знаеше, че би могла да се изгуби в това усещане, би могла да се удави в него и да забрави, да се скрие зад него.

— Ако ще правиш това — каза, — най-добре ме целуни.

Той я взе в ръцете си. Устата му върху нейната беше топла и мека, нежна целувка, станала постепенно по-дълбока и гореща. Ръцете й се плъзнаха по тялото му, усещането му й беше познато сега: гладките мускули под тениската, грапавината на белезите, деликатността на лопатките, хлътналата извивка на гръбнака му. Той промълви, че е красива, че я желае, че винаги я е желал.

Сърцето на Ема се опитваше да си проправи път вън от гърдите й, всяка клетка в тялото й, й казваше, че това е Джулиън, нейният Джулиън, че усещането, вкусът, дъхът му бяха същите и че тя го обичаше.

— Това е съвършено — прошепна той до устата й. — Ето как бихме могли да бъдем заедно, без да навредим на никого.

Тялото на Ема й крещеше да не реагира, да се остави на случващото се. Ала умът й я предаде.

— Какво точно имаш предвид?

Той я погледна, тъмната коса падаше над лицето му. Искаше й се да го привлече към себе си и да покрие устните му с още целувки. Искаше да затвори очи и да забрави, че нещо не е наред.

Ала никога досега не й се бе налагало да затвори очи с Джулиън.

— Емоциите са онова, което има значение, не самият акт — отвърна той. — Ако не съм влюбен в теб, можем да го направим, да бъдем заедно физически, и това няма да има значение за проклятието.

Ако не съм влюбен в теб.

Ема се отдръпна от него. Имаше чувството, че разкъсва кожата си, струваше й се, че ако погледне надолу ще види кръв да шурти от раните там, където се беше откъснала от него.

— Не мога — каза. — Когато си върнеш чувствата, и двамата ще съжаляваме, че сме го направили, докато не те е било грижа.

Джулиън изглеждаше озадачен.

— Желая те толкова силно, колкото винаги. Това не се е променило.

Ема почувства как изведнъж я залива умора.

— Вярвам ти. Току-що ми каза, че ме желаеш. Че съм красива. Ала не каза, че ме обичаш. Преди винаги го казваше.

За миг в очите му проблесна нещо.

— Не съм същият човек. Не мога да кажа, че изпитвам нещо, което не разбирам.

— Е, аз искам същия човек — отвърна Ема. — Искам Джулиън Блекторн. Моят Джулиън Блекторн.

Той посегна да докосне лицето й, но тя се дръпна… не защото не харесваше допира му, а защото го харесваше твърде много. Тялото й не правеше разлика между този Джулиън и онзи, от когото тя се нуждаеше.

— Кой съм тогава за теб? — попита той, отпускайки ръка.

— Онзи, когото трябва да защитавам, докато моят Джулиън отново заживее в теб. Не искам това. Искам онзи Джулиън, когото обичам. Ти може и да си в клетка, Джулс, но докато си такъв, аз съм в клетката заедно с теб.

* * *

Утрото дойде, както винаги, със слънчева светлина и дразнещото чуруликане на птички. Ема излезе от стаята си с туптяща глава и завари Кристина да дебне в коридора край вратата й. Държеше чаша с кафе и носеше хубав прасковен пуловер с перли около яката.

Ема беше спала едва три часа, след като Джулиън си тръгна от стаята й, и те бяха три лоши часа. Когато затръшна вратата зад себе си, Кристина подскочи нервно във въздуха.

— Точно колко кафе си изпила? — попита Ема, докато вдигаше косата си високо и я връзваше с жълта лента на маргаритки.

— Това ми е третото. Чувствам се като колибри. — Кристина размаха чашата и тръгна до нея, докато Ема отиваше към кухнята. — Ема, трябва да поговоря с теб.

— Защо? — попита Ема предпазливо.

— Любовният ми живот е същинска катастрофа. Qué lío.^[1]

— А, добре — рече Ема. — Боях се, че ще бъде нещо, свързано с политика.

Кристина придоби трагичен вид.

— Целунах Кийрън.

— Какво? Къде? — попита Ема и замалко да падне по стълбите.

— В царството на феите — проплака Кристина.

— Всъщност имах предвид, по бузата или къде?

— Не — отвърна Кристина. — Истинска целувка. По устата.

— Как беше?

Ема изгаряше от интерес. Не можеше да си представи да целуне Кийрън. Той винаги й се струваше толкова студен и далечен. Несъмнено беше красив, но по начин, по който бе красива някоя статуя, не човешко същество.

Червенина се разля по лицето и шията на Кристина.

— Беше прекрасно — отвърна със слабичко гласче. — Беше нежен и сякаш наистина го беше грижа за мен.

Това бе дори още по-странно. Само че, чувстваше Ема, важното бе да подкрепи Кристина. Естествено, би предпочела Кристина да бъде с Марк, но той напоследък само се мотаеше, пък и онази обвързваща магия…

— Е — каза, — това, което се случи в царството на феите, си остава в царството на феите, нали?

— Ако имаш предвид, че не бива да казвам на Марк, той знае. И ако ме попиташ дали искам да бъда единствено с Марк, не мога да ти отговоря и на този въпрос. Не знам какво искам.

— Ами онова, което Марк и Кийрън изпитват един към друг? Все още ли е романтично?

— Мисля, че се обичат по начин, който не мога да докосна — отвърна Кристина и в гласа й имаше тъга, от която на Ема й се прииска да се закове на място насред коридора и да обвие ръце около нея.

Само че вече бяха стигнали до кухнята, която се оказа претъпкана с хора. Ема усети мирис на кафе, но не и на готвеща се храна. Масата беше празна, печката — студена. Джулиън и Хелън, както и Марк и Кийрън се бяха скупчили около масата, на която седяха Клеъри и Джейс, и всички се взираха невярващо в официален на вид лист хартия.

Ема се закова на място; до нея, очите на Кристина се разшириха.

— Мислехме… Да не би вече да бяхте в Идрис и да се върнахте? Мислех, че ще тръгнете призори? — каза Ема.

Джейс вдигна очи.

— Никъде не сме ходили — отвърна той.

Клеъри все още се взираше в листа в ръцете си, лицето й беше пребледняло и поразено.

— Проблем ли изскочи? — попита Ема разтревожено.

— И така може да се каже. — Тонът на Джейс беше лековат, ала очите му бяха буреносни. Той потупа листа. — Съобщение от Клейва. Според него двамата с Клеъри сме мъртви.

* * *

Зара винаги избираше един и същи стол в кабинета на инквизитора. Мануел подозираше, че е, понеже й харесва да седи под собствения си портрет, така че другите да бъдат принудени да гледат не една, а две Зари.

— Цял ден пристигат доклади — каза тя, играейки си с една от плитките си. — Институтите реагират с ярост на новината, че Джейс и Клеъри са загинали от ръцете на феите.

— Както и очаквахме.

Хорас се размърда в стола си, изсумтявайки от болка.

Мануел се дразнеше, че все още се оплаква от ръката си — изобилие от бели превръзки под чукана на лакътя му. Несъмнено целителните руни трябва да се бяха погрижили за раната, а Хорас можеше да вини единствено себе си, задето бе допуснал онази кучка Рейбърн да го надвие.

Мануел ненавиждаше Хорас. Но разбира се, той по принцип ненавиждаше всеки, отдаден на някаква кауза. Самия него изобщо не го беше грижа дали има долноземци в Аликанте, феи в Брослиндската гора или върколаци във ваната му. Предразсъдъците спрямо долноземците му се струваха отегчителни и ненужни. Единствената полза от тях беше, че изпълваха хората със страх.

А когато се боят, хората са готови да сторят всичко, което поискаш, стига да мислят, че по този начин отново ще се почувстват в безопасност. Когато Хорас говореше как ще си възвърнат някогашната слава на нефилимите и множеството ликуваше, Мануел знаеше защо го правят, и то не беше заради славата. А заради края на страха. Страха, който изпитваха, откакто Тъмната война ги беше накарала да осъзнаят, че не са непобедими.

Някога, вярваха те, действително бяха непобедими. Някога стояха, стъпили с тежки обувки върху вратовете на долноземци и демони, а светът беше в краката им. Сега си спомняха телата, горящи на Площада на Ангела, и се страхуваха.

А страхът беше полезен. Страхът можеше да послужи, за да се сдобиеш с още власт. А властта беше единственото, за което Мануел го беше грижа.

— Чухме ли нещо от Лосанджелиския институт? — попита Хорас, излегнат зад голямото си писалище. — От царството на феите научихме, че Блекторновци и спътниците им са се завърнали у дома. Ала какво знаят?

Какво знаят? Хорас и Чара си бяха задавали този въпрос, откакто им бяха върнали тялото на Дейн, почти напълно разчленено. Дейн беше глупак — да се измъкне от лагера на Обан посред нощ, за да търси славата на това сам да сложи ръка на Черната книга. (Освен това беше взел медальона, който не позволяваше на времето да им се изплъзна, което означаваше, че когато се прибра в Идрис, Мануел бе установил, че е изгубил ден-два). Мануел подозираше, че под следите от зъбите на келпито върху тялото на Дейн се крие рана от дълъг меч, но не го спомена пред двамата Диърборн. Те виждаха онова, което искаха да видят, и ако Ема и Джулиън знаеха, че Хорас бе изпратил убиец по следите им, то нямаше да има значение още дълго.

— Ами Клеъри и Джейс? — помита той. — Със сигурност знаят, че са изчезнали в Портала към Туле. Би било невъзможно да ги върнем обаче. Мина време, Порталът се затвори, а Обан ме увери, че Туле е смъртоносно място. Досега вече трябва да са се превърнали в кости, избеляващи в пясъка на един друг свят.

— Блекторновци и онази Ема няма да се осмелят да кажат нищичко против нас — намеси се Зара. — Нали знаем тайната им. — Тя докосна дръжката на Кортана. — Освен това нищо от притежанията им няма да бъде тяхно още дълго, нито дори Институтът. Още неколцина други може да ни се опълчат: Мексико Сити, Буенос Айрес, Мумбай. Ала ще се справим с всички тях.

Зара също беше напълно отдадена на каузата, помисли си Мануел с известна доза отвращение. Тя беше досадна и отегчителна и той никога не беше вярвал, че Диего Росио Росалес вижда нещо в нея, и изглежда, че беше прав. Подозираше, че Диего чезне в някоя килия, колкото, защото беше помогнал на някакъв елфически идиот да избяга от Сколоманса, толкова и защото беше отхвърлил Зара.

Хорас се обърна към Мануел.

— Ами твоята част във всичко това, Вилялобос?

— Всичко върви по план. Силите на тъмните елфи се обединяват под властта на крал Обан. Когато стигнат до стените на Аликанте, ще излезем навън, възседнали коне, за да им покажем готовността си да преговаряме на Нетленните поля. Ще се погрижим всички ловци на сенки в Аликанте да ни видят. След това представленийце ще се изправим пред Съвета и ще заявим, че феите са се предали. На Студения мир ще бъде сложен край и в замяна на готовността им да ни помогнат всички входове към земите на елфите ще бъдат затворени с магия и те ще бъдат недостъпни за ловците на сенки.

— Много добре — рече Хорас. — Ала сега, когато Порталът към Туле е затворен, какво става с мора?

— Точно каквото искаме. — Мануел беше наистина доволен. Идеята да се престорят, че искат да унищожат заразата с огън, беше негова. Знаел бе, че няма да подейства и провалът ще остави нефилимите още по-уплашени отпреди. — Отровата се е разпростряла достатъчно надалече за нашите цели. Всички в Клейва знаят за заразата и се страхуват до какво ще доведе тя.

— А страхът ще ги направи податливи — каза Хорас. — Зара?

— Състоянието на магьосниците все повече се влошава — отвърна тя със задоволство. — Все още не съм чула някой да се е преобразил, но немалко институти са приели магьосници под покрива си, в опит да ги излекуват. Можете да си представите какъв кървав хаос ще настъпи, когато се превърнат в демони.

— Което би трябвало да ни улесни да обявим военно положение и да се отървем от останалите магьосници — каза Хорас.

Фактът, че морът щеше не само да сплаши ловците на сенки, но и да навреди на магьосниците, открай време беше плюс в очите на Хорас, макар Мануел да не виждаше особен смисъл в нещо, което щеше сериозно да ограничи способността на ловците на сенки да правят неща, като да отварят портали и да лекуват необичайни заболявания. Това беше проблемът с фанатиците. Никога не бяха практични. Е, какво да се прави. Все някой и друг магьосник щеше да оцелее, предполагаше той. След като Кохортата получеше онова, което искаше, можеха да си позволят да бъдат великодушни и да унищожат заразата завинаги. Не беше като на Хорас заразата да му харесваше, с нейната склонност да убива ангелската магия. Тя бе просто удобно оръдие, също като двамата Ларкспиър.

— Не се ли притесняваш, че преобразените магьосници биха могли да излязат извън контрол и да започнат да избиват наред? Дори мундани?

— Не — отвърна Хорас. — Един добре подготвен ловец на сенки би трябвало да е в състояние да се справи с магьосник, превърнал се в демон. Ако не е, значи, ще направим услуга на обществото ни, като се отървем от него.

— Това, което аз искам да знам, е дали на Обан може да се има доверие — обади се Зара, свила устни. — Все пак е елф.

— Може — увери я Мануел. — Далече по-податлив е от баща си. Иска царството си, а ние искаме своето. А ако му поднесем главата на принц Кийрън, както му обещахме, ще бъде наистина доволен.

Хорас въздъхна.

— Само ако можеше всички тези стратегии да не трябва да бъдат пазени в тайни. Целият Клейв би трябвало да се възхити от правотата на нашия план.

— Но те не харесват елфите, татко — изтъкна Зара, както винаги приемаща всичко буквално. — Няма да им хареса да сключваме сделки с тях, нито че сме ги насърчили да отприщят заразата в Идрис, дори да е било в името на достойна кауза. Незаконно е да се работи с демонски магии… макар да знам, че е необходимо — побърза да добави тя. — Ще ми се Саманта и Дейн все още да бяха тук. Тогава бихме могли да поговорим с тях.

Мануел си помисли без особен интерес за Дейн, станал жертва на собствената си глупост, и Саманта, която в момента бе изпаднала в умопомрачение във Василиас. Съмняваше се, че който и да било от двамата би могъл да им бъде от особена полза дори в предишното си състояние.

— Самотно бреме е, дъще, да бъдеш сред онези, натоварени да сторят правилното нещо — каза Хорас помпозно.

Зара стана от стола си и го потупа по рамото.

— Горкичкият татко. Искаш ли да надникнеш в гадателското огледало? То винаги те разведрява.

Мануел се изпъна в стола си. Огледалото бе едно от малкото неща, които не го отегчаваха. Обан го беше омагьосал да показва полята пред Тъмната кула.

Зара го вдигна така, че светлината от демонските кули хвърли отблясъци по сребърната му дръжка. Изписка тихичко, когато стъклото се проясни и пред очите им се разкриха зелените поля на царството на тъмните елфи и антрацитната кула. Пред нея, строени в дълги редици, стояха воини на тъмните елфи, толкова многобройни, че изпълваха огледалото и се губеха в далечината: армия без предел, без край. Мечовете им блестяха на слънчевата светлина, като огромно поле, засято с остриета.

— Какво ще кажеш? — Гласът на Хорас преливаше от гордост, сякаш той лично беше събрал войската. — Впечатляващо, нали, Анабел?

Жената с дълга тъмнокестенява коса, която седеше безмълвно в ъгъла на стаята, кимна спокойно. Беше облечена като в онзи кървав ден в Залата на Съвета. Зара бе успяла да намери почти същите дрехи, ала Мануел бе този, комуто беше хрумнало да ги използва, сякаш бяха оръжие.

Малко бяха нещата по-силни от страха. От онази среща на Съвета насам ловците на сенки се ужасяваха от Анабел Блекторн. Появеше ли се пред тях, те щяха да се свият уплашени зад Хорас. Способността му да ги защити бе единственото, за което щеше да ги е грижа.

А що се отнасяше до Джулиън Блекторн и останалите от дразнещото му семейство, щеше да има не само страх. Щеше да има ярост. Омраза. Все емоции, от които Кохортата можеше да се възползва.

Хорас се изсмя нервно и отново насочи вниманието си към огледалото.

По лицето на Мануел, скрит в удължаващите се сенки, се разля дива усмивка. Абсолютно никой не беше подготвен за онова, което предстоеше.

Точно както му харесваше.