Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (16)

16.
От своя трон

Обан и стражите му бяха превели Марк и Кийрън през кулата със завързани очи, така че, ако имаше други реакции на присъствието на Кийрън, Марк не бе могъл да ги види. За сметка на това беше чул Мануел и Обан да се смеят за онова, което кралят вероятно щеше да стори с Кийрън, както и с него, и се бе задърпал яростно в оковите си. Как смееха да говорят по този начин, когато Кийрън можеше да ги чуе? Как бе възможно някой да намира удоволствие в подобно мъчение?

Най-сетне ги бяха отвели в каменна стая без прозорци и ги бяха оставили там, все така оковани. Обан бе смъкнал превръзките от очите им, преди да излезе от стаята със смях.

— Погледайте се за последен път, преди да умрете.

И сега Марк наистина гледаше Кийрън в сумрачната стая. Макар да нямаше прозорци, през една решетка високо над тях се процеждаше светлина. Стаята беше тясна и потискаща като дъното на асансьорна шахта.

— Предполага се да бъде ужасно — каза Кийрън, отговарящ на въпрос, който Марк не беше задал. — Тук кралят държи пленниците си, преди да бъдат отведени пред трона. Идеята е да ги сплаши.

— Кийрън. — Марк се приближи до него. — Всичко ще бъде наред.

Кийрън се усмихна с болка.

— Ето какво обичам у смъртните. Че сте в състояние да казвате подобни неща, независимо дали са верни, или не.

— Какво ти даде онова момиченце? — попита Марк. Косата на Кийрън беше синьо-черна в сенките. — Момиченцето на стълбите.

— Цвете. — Ръцете на Кийрън бяха оковани пред него, той ги разтвори и показа на Марк смачкания цвят. — Бял нарцис.

— Прошка — каза Марк и Кийрън го погледна учудено — цветята не бяха играли особена роля в обучението му. — Цветята имат свое значение. Бял нарцис означава прошка.

Кийрън остави цветето да падне от ръката му.

— Чух какво говореха хората, докато прекосявахме двора. И не си спомням.

— Мислиш ли, че баща ти те е накарал да забравиш?

Ръцете на Марк започваха да го болят.

— Не. Мисля, че то нямаше значение за мен. Мисля, че проявявах добрина, защото бях принц и бях арогантен и безгрижен, и ми беше удобно да бъда добър, но също толкова лесно бих могъл да бъда и жесток. Не помня да съм спасявал ферма или дете. В онези дни бях опиянен от лесния живот. Не би трябвало да ми благодарят или прощават.

— Кийрън…

— А докато бях в Лова, мислех единствено за себе си.

Бели нишки бяха плъзнали през тъмната коса на Кийрън. Той облегна глава до каменната стена.

— Не — заяви Марк. — Мислеше за мен. Беше добър с мен.

— Желаех те. — Устните на Кийрън бяха извити сурово. — Бях добър с теб, защото в крайна сметка това ми беше от полза.

Марк поклати глава.

— Когато смъртните казват, че всичко ще бъде наред, не е само за да вдъхнат утеха. Отчасти е и защото, за разлика от елфите, ние не вярваме, че съществува абсолютна истина. Носим своята собствена истина в света. Понеже вярвам, че всичко ще бъде наред, ще бъда по-малко тъжен и уплашен. А понеже си ядосан на себе си, ти вярваш, че всичко, което си правил някога, е било от егоизъм.

— Но аз наистина бях егоист — възрази Кийрън. — Аз…

— Всички понякога сме егоисти — прекъсна го Марк. — И не казвам, че няма нищо, което трябва да изкупиш. Може би си бил себичен принц, но не си бил жесток. Притежавал си власт и си избрал да я използваш, за да бъдеш добър. Би могъл да избереш обратното. Недей да омаловажаваш избора, който си направил. Този избор никога не е бил безсмислен.

— Защо се опитваш да ме утешиш и ободриш? — Гласът на Кийрън беше сух, сякаш гърлото го болеше. — Бях ти ядосан, когато реши да се върнеш при семейството си… казах ти, че нищо от това не е истинско…

— Сякаш не знаех защо го направи. Чувах те в Лова. Когато те бичуваха, когато те изтезаваха, ти си шепнеше, че нищо от това не е истина. Сякаш за да си внушиш, че болката е просто сън. Беше дар, който искаше да ми дадеш… дарът да избягаш от агонията, да се оттеглиш в място в ума си, където си в безопасност.

— Мислех, че ловците на сенки са жестоки. Мислех, че ще те наранят — каза Кийрън. — С теб, със семейството ти открих, че не е така. Мислех, че те обичам, докато бяхме в Лова, Марк, но това бе само бледа сянка на онова, което изпитвам към теб сега, когато знам на каква изпълнена с обич доброта си способен. — Елфическата стрела около врата му се повдигаше и спускаше от учестеното му дишане. — В Лова ти се нуждаеше от мен. Нуждаеше се толкова, че никога не бях сигурен дали би ме искал, ако нямаше нужда от мен. Е, искаш ли ме?

Марк се препъна леко, докато идваше по-близо. Китките му горяха като в огън, ала не го беше грижа. Притисна се до Кийрън и неговите оковани ръце се обвиха около кръста му, за да го притеглят още по-плътно. Петите му се повдигнаха от земята, докато се притискаше към Кийрън, двамата — мъчещи се да дойдат колкото се може по-близо един до друг, да се утешат, въпреки окованите си ръце.

Марк зарови лице в извивката на врата на Кийрън, вдъхвайки познатата му миризма на трева и небе. Това навярно бяха последните трева и небе в живота му.

Вратата на килията се отвори и нахлулата светлина опари очите на Марк. Усети как до него Кийрън се напрегна.

Уинтър, генералът на алената стража, стоеше на прага, ризата и кепето му бяха с ръждивия цвят на отдавна засъхнала кръв. Железните подметки на ботушите му издрънчаха върху каменния под. В ръката си държеше дълго копие със стоманен връх.

— Отдръпнете се един от друг — нареди той отсечено. — Кралят иска да ви види.

* * *

Ема се хвърли към предната част на килията… и в последния момент си спомни за бодлите, отскачайки назад, за да не ги докосне. Джулиън я последва с по-голямо колебание.

— О, слава на Ангела, че сте тук — възкликна Ема. — Искам да кажа, не че сте тук, в затвора, това е лошо, но… — Тя вдигна ръце. — Радвам се да ви видя.

Клеъри се засмя немощно.

— Знаем какво имаш предвид. Аз също се радвам да ви видя. — Лицето й беше мръсно, а червената й коса — прибрана на тила. На светлината на руническия камък Ема видя, че изглежда още по-слаба, изцапаното й дънково яке висеше около раменете й. Зад нея, Джейс беше висок и златен, както винаги, очите му горяха ярко в мрака, грапава брада засенчваше брадичката му.

— Какво правите тук? — попита, без да се хаби с любезности. — В царството на феите ли бяхте? Защо?

— Бяхме на мисия — отвърна Джулиън и Клеъри наведе глава.

— Моля те, кажи ми, че не е била да ни намерите.

— Беше да намерим Черната книга на мъртвите. Инквизиторът ни изпрати.

Джейс придоби слисано изражение.

— Робърт ви е изпратил тук?

Ема и Джулиън се спогледаха. Възцари се ужасно мълчание и Джейс се приближи до покритите с бодли решетки на килията, в която беше затворен заедно с Клеъри.

— Каквото и да е онова, което не ни казвате, не го крийте. Ако се е случило нещо, трябва да знаем.

Навярно нямаше нищо чудно в това, че Джулиън бе този, който проговори.

— Робърт Лайтууд е мъртъв.

Магическата светлина угасна.

В мрака без руната си за нощно виждане Ема не можеше да различи абсолютно нищо. Чу как от Джейс се откъсна задавен вопъл, чу и Клеъри да шепне. Утешителни, успокояващи думи… Ема бе сигурна в това. Разпозна себе си, шепнеща на Джулиън в покоя на нощта.

Шепотът спря и магическата светлина лумна отново. Джейс я държеше в едната си ръка, с другата стискаше с всичка сила един от ластарите. Кръв се процеждаше между пръстите му и се стичаше по ръката му. Ема си представи бодлите, забити в дланта му, и потръпна.

— Ами останалите? — Гласът му беше толкова обтегнат, че бе почти нечовешки. — Ами Алек?

Ема дойде по-близо до предната част на килията.

— Добре е — рече и побърза да им разкаже какво се беше случило: от убийствата, извършени от Анабел, на Робърт и Ливи, до това, че Хорас бе станал инквизитор.

Когато млъкна, се възцари тишина, но поне Джейс беше пуснал тръните.

— Толкова съжалявам за сестра ти — каза Клеъри меко. — Съжалявам, че не бяхме там.

Джулиън не отговори.

— Не бихте могли да сторите нищо — рече Ема.

— Кралят е близо до това да се добере до Черната книга. — Джейс отвори и отново затвори окървавената си ръка. — Наистина лоша новина.

— Но вие не сте дошли тук заради това — обади се Джулиън. — Дошли сте, за да откриете Аш. Той е оръдието, което търсите, нали?

Клеъри кимна.

— Получихме информация от Спираловидния лабиринт, че в царството на феите има оръдие, до което кралят на тъмните елфи има достъп, нещо, което би могло да обезвреди силите на ловците на сенки.

— Изпратиха ни тук заради ангелската кръв във вените ни. Вече се носеха слухове за неефективността на нефилимската магия в Дворовете. Според Мълчаливите братя за нас щяло да бъде по-лесно да устоим на ефекта — рече Джейс. — Загубата на време не ни се отразява и можем да използваме руни… или поне можехме, преди да ни отнемат стилитата. Поне все още имаме тези. — Той вдигна магическата светлина, която туптеше в ръката му.

— Знаехме, че търсим нещо — каза Клеъри. — Но не и че е моят… че е Аш.

— Как разбрахте? — попита Ема.

— Много бързо научихме, че кралят е отвлякъл сина на кралицата — обясни Джейс. — Това бе нещо като общоизвестна тайна в Дворовете. А после, когато Клеъри го видя за първи път… от разстояние, ни заловиха, преди да успеем да се доближим…

Клеъри се раздвижи неспокойно в килията.

— Веднага разбрах кой е. Досущ прилича на брат ми.

Ема бе чувала Джулиън и Ливи, и Марк, и Дру да изричат думите „брат ми“ повече пъти, отколкото би могла да преброи. Нито веднъж не ги бе чувала да звучат така, както от устата на Клеъри, пропити с горчивина и съжаление.

— А сега Черната книга е у краля, което означава, че нямаме никакво време.

Джейс помилва леко Клеъри по тила.

— Окей — каза Джулиън. — Какво точно възнамерява да стори кралят с Черната книга, за да превърне Аш в оръдие?

Джейс понижи глас, макар Ема да се съмняваше, че някой би могъл да ги чуе:

— В Черната книга има магии, които ще надарят Аш с известни сили. Кралят веднъж вече е правил нещо подобно…

— Чували ли сте за Първия наследник? — попита Клеъри.

— Да — отвърна Ема. — Кийрън го спомена… или поне спомена историята.

— Беше нещо, което е чул от брат си Адаон. — Джулиън се намръщи. — Каза, че баща му искал книгата, откакто Първия наследник бил откраднат. Може би за да възкреси детето? Но какво общо има това с Аш?

— Това е отколешна история — рече Джейс. — Но както знаете, всички митове са истина.

— Или поне донякъде. — Клеъри му се усмихна и Ема почувства как я парва копнеж. Дори в тъмнината и студа на затвора, любовта на Клеъри и Джейс беше непомрачена. Клеъри отново се обърна към Джулиън и Ема. — Научихме, че много отдавна кралят на тъмните и кралицата на светлите елфи решили да обединят двата Двора. Част от плана им включвал да имат дете заедно, дете, което да бъде наследник и на двата Двора. Ала това не им било достатъчно… поискали да създадат елфическо дете толкова могъщо, че да може да унищожи нефилимите.

— Преди детето да се роди, те използвали ритуали и магии, за да го надарят — продължи Джейс. — Като в „Спящата красавица“, но злите феи са родителите.

— Детето щяло да бъде съвършено красиво, съвършен лидер, вдъхващ абсолютна лоялност. Но когато се родило, то се оказало момиче. На краля и през ум не му било минало, че няма да е момче… според него съвършен лидер можел да бъде единствено мъж. Побеснял и решил, че кралицата го е предала. На свой ред кралицата побесняла, задето искал да се откаже от целия им план само защото детето било момиче. А после то било отвлечено и може би убито.

— Нищо чудно, че кралят не търпи дъщери — промълви Ема замислено.

— Какво искаш да кажеш с „може би“? — попита Джулиън.

— Не можахме да открием какво се е случило с детето. Никой не знае… според краля е било отвлечено и убито, но изглежда възможно да е успяло да избяга и да е оживяло. — Джейс сви рамене. — Онова, което е ясно, е, че във вените на Аш е смесена кръвта на кралски феи, нефилими и демони. Кралят вярва, че той е съвършеният кандидат, който да довърши онова, което са започнали с Първия наследник.

— Краят на всички ловци на сенки — бавно каза Джулиън.

— Заразата, която кралят е посял, бавно се разпространява — рече Клеъри. — Но ако получи възможност да приложи върху Аш магиите, които иска, той ще се превърне в оръдие по-могъщо и от мора. Дори не знаем всичко, на което ще е способен, но ще има същата смесица от серафимска и пъклена кръв като тази на Себастиан.

— Ще има демонична природа, но ще е неуязвим за руни и ангелска магия — обясни Джейс. — Ще може да носи руни, но нищо демонично няма да е в състояние да го нарани. Допирът на ръцете му ще може да накара мора да се плъзне като пожар.

— Морът вече е стигнал до Идрис — каза Ема. — Части от Брослиндската гора са унищожени.

— Трябва да се върнем у дома — рече Клеъри.

Изглеждаше още по-бледа от преди и по-млада. Ема си я спомни на покрива на Лосанджелиския институт. Знанието, че се задава нещо ужасно. Като стена от мрак и кръв. Сянка, която се разпростира над света и заличава всичко.

— Не можем да чакаме повече — заяви Джейс. — Трябва да се махнем от тук.

— Предполагам, че желанието да се махнете от тук досега не е подействало, защото все още сте в плен — подхвърли Джулиън и Джейс присви очи.

— Джулиън — каза Ема.

Искаше й се да добави: „Съжалявам, той не е способен на емнатия“, но не го стори, защото в този миг чу вик, последван от силен трясък. Джейс сключи шепа около магическата светлина и в почти непрогледната тъмнина Ема се отдръпна от стените на килията. Не искаше неволно да забие лице в острите бодли.

Вратите на тъмницата се отвориха със скърцане.

— Вероятно стражи — тихо каза Клеъри.

Ема се взираше в потъналия в сенки сумрак. Две фигури идваха към тях, виждаше златното сияние на ширитите на униформите им.

— Единият носи меч — прошепна.

— Вероятно идват за нас — рече Клеъри. — Тук сме от по-отдавна.

— Не — каза Джулиън.

Ема знаеше какво си мисли. Джейс и Клеъри бяха ценни заложници. Те двамата бяха нефилимски крадци, които бяха убили Ездач. Нямаше да ги оставят да гният в тъмницата. Щяха да ги обезглавят много скоро — за развлечение на Двора.

— Съпротивлявайте се — каза Джейс трескаво. — Ако отворят килията ви, се съпротивлявайте…

Кортана — помисли си Ема отчаяно. — Кортана!

Нищо не се случи. Не почувства внезапна и успокояваща тежест в ръката си. Единствено натиск до рамото си. Джулиън бе дошъл, за да застане до нея. Невъоръжени, те стояха с лице към предната част на килията си. Чу се ахване, а после тичащи стъпки… Ема вдигна юмруци…

По-дребният от стражите стигна до килията им, улови едно от стъблата и изпищя от болка. Глас измърмори нещо на елфически език, при което факлите по стените лумнаха с мътен пламък и ето че през преплетените стъбла и бодли Ема се взираше в Кристина, облечена в ливреята на елфически страж и препасала дълъг меч през гърба си.

— Ема? — ахна Кристина с широко отворени очи. — Какво, за бога, правиш тук?

* * *

Грижи се за Тиберий.

Кит правеше точно това. Или поне не откъсваше очи от Тай, което му се струваше достатъчно близко. Бяха на плажа под Института, Тай си беше свалил чорапите и обувките и вървеше по ръба на водата. Вдигна поглед към Кит, който седеше на една пясъчна дюна, и му даде знак да дойде при него.

— Водата не е чак толкова студена! — извика. — Кълна ти се.

Вярвам ти — поиска да каже Кит. Винаги вярваше на Тай. Тай не беше лъжец, освен ако не се налагаше, макар много да го биваше да крие разни неща. Кит се зачуди какво ли би станало, ако Хелън ги попиташе директно дали се опитват да възкресят Ливи.

Може би той щеше да бъде този, който щеше да каже истината. Нали той беше онзи, който не искаше да го направят.

Изправи се бавно на крака и тръгна по плажа към Тай. Вълните се разбиваха поне на пет-шест метра в морето и докато стигнат до брега, вече бяха бяла пяна и сребърна вода. Прииждаща вода заля босите крака на Тай и влезе в гуменките на Кит.

Тай се оказа прав. Наистина не беше толкова студена.

— Утре отиваме на Пазара.

Лунната светлина хвърляше фини сенки върху лицето на Тай. Изглеждаше спокоен, помисли си Кит и осъзна, че доста време беше минало, откакто не бе имал чувството, че Тай е изопната жица, вибрираща до него.

— Пазарът на сенките в Лондон никак не ти хареса. Шумът, тълпата…

Погледът на Тай се спусна към Кит.

— Ще съм със слушалки. Всичко ще бъде наред.

— … и не знам дали би трябвало да ходим отново толкова скоро — добави Кит. — Ами ако Хелън и Ейлийн заподозрат нещо?

Сивият поглед на Тай потъмня.

— Веднъж Джулиън ми каза, че когато хората непрекъснато измислят причини да не направят нещо, то е, защото не искат да го направят. Не искаш ли да го направиш? Магията, всичко?

Гласът на Тай звучеше обтегнат. Отново вибрираща жица, изопната от напрежение. Под памучната риза слабичките му рамене също бяха напрегнати. Яката му беше отворена, виждаше се деликатната линия на ключиците му.

Кит усети прилив на нежност към Тай, примесена с нещо много близко до паника. При други обстоятелства, помисли си, просто би излъгал. Не можеше обаче да излъже Тай.

Навлезе по-навътре във водата, докато дънките му не се намокриха до под коленете. Обърна се, а пяната се плискаше около него.

— Не чу ли какво каза Шейд? Онази Ливи, която съживим, може да няма нищо общо с нашата Ливи. Твоята Ливи.

Тай го последва във водата. Мъгла се спускаше, за да я докосне, обгръщайки ги в бяло и сиво.

— Ако направим магията както трябва, ще си бъде тя. Това е всичко. Просто трябва да я направим добре.

Кит усети сол в устата си.

— Не знам…

Тай вдигна ръка, махвайки към хоризонта, където звездите изчезваха в мъглата. Хоризонтът беше черна линия, прошарена със сребро.

— Ливи е там някъде. Там, където не мога да я достигна съвсем, но я чувам. Изрича името ми. Иска да я върна. Нуждае се да я върна. — Крайчецът на устните му потрепери. — Не искам да го направя без теб. Но ще го сторя.

Кит направи още една крачка в океана и спря. Колкото по-надълбоко влизаше, толкова по-студено ставаше. И не беше ли така с всичко — помисли си. — Съществуват много начини, по които магиите могат да ти навредят. Бих могъл да си тръгна. Бих могъл да оставя Тай да го направи сам. Ала това ще бъде краят на приятелството ни. Ще се окажа изключен от плановете му също като Хелън, също като Дру. Също като всички останали.

Струваше му се, че изтръгват въздуха от дробовете му. Обърна се към Тай.

— Окей. Ще го направя. Можем да отидем на Пазара на сенките утре.

Тай се усмихна. А може би беше по-правилно да се каже, че усмивка озари лицето му като изгряващо слънце. Кит стоеше, останал без дъх, а водата се отдръпваше около него, докато Тай се приближи и обви ръце около врата му.

Спомни си как бе прегърнал Тай на покрива на Лондонския институт, но тогава бе, защото Тай беше изпаднал в паника. Тогава бе, сякаш държеше диво животно в ръцете си. Сега Тай го прегръщаше, защото го искаше. Мекият памук на ризата му, усещането от косата му, докоснала бузата на Кит, когато Тай скри изражението си, като зарови лице в рамото му. Кит чуваше дишането му. Обви ръце около него, сключвайки студените си пръсти на гърба му. Когато Тай се притисна в него с въздишка, на Кит му се стори, че е спечелил надбягване, в което дори не знаеше, че участва.

— Не се тревожи — каза Тай тихичко. — Ще си я върнем обратно. Заклевам ти се.

Именно от това се страхувам, помисли си. Ала не каза нищо. Просто прегръщаше Тай, омалял от отчаяно щастие, затворил очи срещу натрапчивата светлина на луната.

* * *

— Тук сме, за да ви помогнем — каза спътникът на Кристина и Ема го разпозна със закъснение: принц Адаон, един от синовете на краля. Беше го видяла предишния път когато беше в земите на феите. Беше висок елфически рицар, с цветовете на тъмните елфи, красив и мургав, с две ками на кръста си. Сложи ръка върху ластарите на килията им, които се разтвориха под допира му. Ема се промуши навън и прегърна Кристина.

— Кристина — каза Ема. — Толкова си опасна, колкото си хубава.

Кристина се усмихна и я потупа по гърба, докато Адаон освобождаваше Джулиън, а после Джейс и Клеъри. Джейс последен се измъкна между ластарите и повдигна вежди срещу Джулиън.

— Какво казваше за желанието да ни спасят?

— Не можем да останем тук много дълго — рече Адаон. — Ще дойдат други стражи и рицари. — Погледът му се плъзна по редицата килии. — Къде са те?

— Кои? — попита Ема, пускайки неохотно Кристина.

— Марк и Кийрън — отвърна Кристина. — Къде са Марк и Кийрън?

— Дойдох тук, за да спася брат си, не за да изпразня тъмницата на двореца от престъпници — заяви Адаон, който, започваше да мисли Ема, май не беше най-веселият човек на света.

— Наистина сме ви задължени за усилията — каза Клеъри и забелязала, че Ема трепери, свали дънковото си яке и й го подаде, докосвайки я нежно по рамото.

Ема го нахлузи, прекалено измръзнала и уморена, за да възрази.

— Но… защо Марк и Кийрън да са тук? Защо си тук ти, Кристина?

Адаон бе тръгнал покрай редиците килии, надничайки във всяка от тях. Кристина се огледа неспокойно.

— С Марк и Кийрън научихме, че Диърборн ви е изпратил на самоубийствена мисия — обясни тя. — Дойдохме, за да ви помогнем.

— Но Марк не е с теб? — каза Джулиън, който бе застанал нащрек, чувайки името на брат си. — Тук ли се разделихте? В кулата?

— Не. Бяха отвлечени по пътя насам от най-лошия от братята ми — отвърна Адаон, който се беше върнал от претърсването на килиите. — Кристина дойде при мен за помощ. Знаех, че Обан ще ги доведе тук, но мислех, че ще бъдат в затвора. — Устните му се свиха мрачно. — Обан открай време е прекалено нетърпелив. Трябва да ги е завел право при баща ми.

— Искаш да кажеш в тронната зала?

Ема беше мъничко замаяна от неочакваността, с която се случваше всичко.

— Да — отговори Адаон. — При краля. Те са ценни пленници и Обан ще бъде нетърпелив да си получи възнаграждението.

— Ще убият Кийрън. — В гласа на Кристина се долавяха нотки на паника. — Той веднъж вече се спаси от екзекуция. Ще убият и Марк.

— Значи, трябва да отидем там и да го предотвратим. — Под мръсотията и брадата, Джейс вече започваше да прилича повече на онзи Джейс, когото Ема познаваше, откакто се помнеше, онзи, на когото искаше да прилича — най-добрия воин сред всички ловци на сенки. — Незабавно.

Адаон го изгледа надменно.

— Прекалено опасно е за вас, нефилими.

— Тук си заради брат си — каза Джулиън с пламнали очи. — Ние ще отидем да спасим моя. Ако искаш да ни попречиш, ще трябва да използваш сила.

— Трябва да го направим заедно — рече Клеъри. — Колкото повече сме, толкова по-лесно ще надвием краля.

— Но тук сте безсилни, нефилими — каза Адаон.

— Не — заяви Джейс и руническият камък в ръката му лумна.

Бялото сияние се разля между пръстите му и ги окъпа в светлина.

Кристина зяпна с отворена уста. Слисването на Адаон си пролича така, както ставаше обикновено с елфите — по едва забележимото потрепване на едно-две мускулчета на лицето му.

— Много добре — заяви хладно. — Няма обаче да рискувам да бъдем заловени от стражите, бродейки свободно из кулата като глупаци. Ще вървите пред мен и ще се държите като мои пленници.

— Искаш да се преструваме на пленници, които отвеждаш при краля?

Джулиън никак не изглеждаше доволен от тази мисъл.

— Искам да изглеждате уплашени. — Адаон извади меча си и им даде знак да минат пред него. — Защото би трябвало да сте.

* * *

Даяна бе очаквала да я затворят в някоя от килиите в затвора на Гард, но вместо това я отведоха в изненадващо луксозна стая. Подът беше застлан с турски килим, в камината от дялан камък гореше огън, пред който имаше две меки кресла с кадифена тапицерия. Тя седеше в едното от тях, изопната от напрежение, и се взираше през големия прозорец, отвъд който се разкриваше изглед към покривите на Идрис.

Мислите й бяха изпълнени с Гуин, Ема и Джулиън. Ами ако беше изпратила Гуин в опасност? Защо бе решила, че той ще отиде в царството на елфите, за да намери двама ловци на сенки само защото тя го беше помолила?

А що се отнасяше до Ема и Джулиън, две думи се въртяха в главата й като акули, отново и отново.

Самоубийствена мисия.

Хорас Диърборн влезе в стаята. В ръцете си държеше поднос със сребърен сервиз за чай.

Сега вече съм виждала всичко, помисли си Даяна, докато той се настаняваше на другото кресло и оставяше подноса върху малка масичка между тях.

— Даяна Рейбърн. От доста време се каня да разговарям с теб насаме.

— Би могъл да ме поканиш в Гард по всяко време. Не беше нужно да накараш да ме арестуват в гората.

Той въздъхна дълбоко.

— Съжалявам, че трябваше да се случи по този начин, но ти заговорничеше с феи и нарушаваше Студения мир. Разбери, харесвам жени, които имат силен дух.

Погледът му се плъзна по нея по начин, от който й се прииска да потрепери.

Даяна скръсти ръце на гърдите си.

— Къде е Джия?

Хорас взе чайника и се залови да налее чай. Всяко негово движение беше премерено и спокойно.

— По волята на Съвета консулът е под домашен арест, докато не бъде разследвана връзката й с феите.

Не беше изненада и все пак й подейства като удар.

— Нека отгатна. Процесът ще се състои веднага щом Мечът на смъртните бъде „изкован наново“ — каза Даяна горчиво.

Хорас закима ентусиазирано.

— Точно така, точно така. — Той остави чайника върху масичката. — Злополучна ситуация. Ситуация, в която би могла да се озовеш и ти… освен ако не се съгласиш да сключиш сделка с мен.

— Каква сделка?

Той й подаде чаша чай и Даяна я пое механично.

— Следващото заседание на Съвета ще бъде трудно. Клейвът ще трябва да свикне с мисълта, че за в бъдеще ще се налага да вземаме решения без консула. Смяната на властта винаги е трудна, не мислиш ли?

Даяна се взираше в него с леден поглед.

— Нека бъда ясен. — Въпреки че гласът му беше непринуден и приятелски, в очите на Хорас нямаше и следа от дружелюбност. — Вземи моята страна на следващото заседание на Съвета. Ти имаш влияние над хората. Лосанджелиският институт, Нюйоркският институт… много институти ще се вслушат в теб. Ако ме подкрепиш да заместя Пенхалоу като следващия консул, те също ще го направят.

— Хората се вслушват в мен, защото не изменям на принципите си — заяви Даяна. — Знаят, че когато кажа нещо, го вярвам. За нищо на света не бих повярвала, че от теб ще излезе добър консул.

— Значи, така? — Престорената дружелюбност се бе изпарила от лицето на Диърборн. — Мислиш ли, че ме е грижа за твоите принципи, Даяна Рейбърн? Ще ме подкрепиш, защото, ако не го направиш, ще разкрия тайната ти на Клейва.

Гърлото на Даяна се сви.

— Каква тайна?

Хорас се изправи на крака с буреносен вид.

— При всичките ти приказки за принципи, знам, че имаш тайна. Знам, че през всички тези години си отказвала да оглавиш Лосанджелиския институт, оставяйки един луд да го ръководи… знам, че носиш със себе си сянка, Даяна Рейбърн, и знам каква е тя. Знам, че си се подложила на мунданско медицинско лечение в Банкок.

Потресена и бясна, Даяна не бе в състояние да проговори. Откъде беше научил? Мислите й препускаха: за Клейва един ловец на сенки, оставил мундански лекари да правят тестове на кръвта му и да научат тайните му, беше предател. Нямаше значение това, че Катарина бе прикрила необичайните резултати от изследванията й. Хорас щеше да я обвини въпреки това.

— И нека ти кажа още нещо — рече той. — Ще се възползвам от тази информация до краен предел, освен ако не изпълниш каквото поискам. Ще бъдеш откъсната от онези Блекторновци, които толкова обичаш. Може би дори хвърлена в затвора заедно с други предатели.

— Освен ако? — попита Даяна глухо.

— Освен ако не се съгласиш да ме подкрепиш на следващото заседание и да заявиш, че Джия е некомпетентна и че аз трябва да бъда следващият консул. Разбираш ли?

Даяна имаше чувството, че се гледа през обратния край на телескоп: миниатюрна фигурка, и Хорас — извисяващ се огромен над нея.

— Разбирам.

— И си съгласна да подкрепиш Кохортата?

— Да.

Тя се изправи на крака. Много ясно си даваше сметка за окъсаните си мръсни дрехи — членовете на Кохортата не се бяха отнесли особено внимателно с тях, макар двете с Джия да се бяха предали без съпротива.

Хорас отвори уста, вероятно за да повика стражите да я отведат. Движейки се по-бързо, отколкото бе вярвала, че е възможно, Даяна грабна меча от колана му и замахна.

Хорас изпищя. Политна назад, без да престава да пищи, и се свлече на колене. Одеждите му бяха оплискани в кръв, ръката му висеше под странен ъгъл.

В стаята нахълтаха стражи, ала Даяна вече беше изтичала до прозореца и го беше отворила. Изскочи на покрива, плъзвайки се почти до ръба му, преди да овладее падането си, като се залови за шистовите плочи.

Стражите бяха на прозореца. Тя скочи на крака и хукна по покрива, търсейки корниз, от който да се спусне. Сянка пробяга по лицето на луната, закривайки демонските кули. До ушите й достигна тропот на копита и тя разбра.

Докато стражите изпълзяваха през прозореца, Даяна се хвърли от покрива.

— Даяна! — Гуин накара Орион да се наведе, обърна се и посегна да я улови. Тя се приземи неловко, обвивайки ръце около шията му. Силни ръце я уловиха през кръста, тя се обърна и хвърли един последен поглед към бледите лица на стражите, които гледаха от покрива на Гард как те се изгубват в нощта.

* * *

Дру изключи телевизора по средата на „Смъртоносни пчели“, което беше странно, защото това бе един от любимите й лоши филми. Веднъж дори си беше купила златни обици във формата на пчели от Венис Бийч, така че да може да ги носи, докато гледа как пчели нажилват героите от филма до смърт.

Беше прекалено неспокойна и не я свърташе на едно място. Възбудата, която беше изпитала пред закусвалнята, все още пъплеше по тила й. Беше толкова забавно да бъде в един отбор с Кит и Тай, да се смеят заедно, да я допуснат до плановете си.

Преметна крака през ръба на дивана и излезе боса в коридора. Беше лакирала ноктите на единия си крак в отровнозелено, но нямаше желание да лакира и другия. Онова, което имаше желание да направи, бе да намери Ливи, да се сгушат в леглото и да се смеят, докато разглеждат стари мундански списания.

Болката от спомена за Ливи се променяше непрестанно: понякога беше тъпа и приглушена, друг път — остро прорязване, сякаш я бяха уболи с нагорещена игла. Ако Джулиън или Ема бяха тук, би могла да говори за това с тях или дори с Марк. Докато минаваше покрай голямото стълбище, водещо до преддверието, чу гласове, долитащи откъм Светилището. Този на Хелън — дружелюбен и спокоен, и този на Ейлийн — рязък и властен. Зачуди се дали би отишла при някоя от тях, дори да не бяха толкова заети. Трудно й бе да си го представи.

Вместо това си помисли за тази вечер, как се киска на задната седалка на колата заедно с Кит и Тай, а пустинният вятър развява косата й. Дори в центъра на Холивуд той носеше миризмата на бял олеандър. Тази нощ бе утолила нуждата да направи нещо, която дори не си бе давала сметка, че я разяжда отвътре.

Стигна до стаята на близнаците. Тай и Ливи открай време имаха стаи една срещу друга, вратата на Ливи беше плътно затворена и бе така, откакто се бяха върнали от Идрис.

Дру сложи длан върху нея, сякаш би могла да почувства пулса на сестра си през дървото. Веднъж Ливи беше боядисала вратата си в червено, сега боята беше грапава и се лющеше под пръстите й.

Ако бяха във филм на ужасите, помисли си Дру, това бе моментът, в който Ливи щеше да изскочи навън, полуразложена, протегнала мъртви ръце към Дру. Тази представа изобщо не я уплаши. Може би затова харесваше филми на ужасите — мъртвите никога не оставаха мъртви, а оцелелите бяха прекалено заети с това да се лутат неразумно из гората, за да имат време да скърбят или чувстват загуба.

Остави вратата на Ливи и отиде до тази на Тай. Почука, но откъм стаята се носеше музика и тя не можа да чуе отговор. Отвори вратата и замръзна.

Радиото беше пуснато и от него се носеше нещо на Шопен, ала Тай го нямаше. В стаята беше вледеняващо студено. Всички прозорци бяха отворени. Едва не се препъна, докато прекосяваше стаята, за да затръшне най-големия прозорец. Погледна надолу и видя, че книгите на Тай бяха пръснати по пода, не грижливо подредени на купчинки по тема и цвят. Столът пред бюрото му лежеше, счупен на парчета, дрехите му бяха разпилени навсякъде, по чаршафите и калъфките на възглавниците му имаше петна от засъхнала кръв.

Тай. О, Тай.

Затвори вратата толкова бързо, колкото можеше, без да я затръшне, и се втурна по коридора така, сякаш я гонеше някое от чудовищата от старите й филми.

* * *

Спряха пред затвора, където трупът на стража лежеше проснат върху дървената ракла, която Ема беше забелязала по-рано. Адаон направи гримаса и използва върха на копието си, за да отмести тялото настрани. То се стовари с грохот върху оплисканите с кръв камъни на пода. За объркване на Ема, Адаон коленичи и повдигна капака на раклата, който се отвори със скърцане на панти.

Озадачението й бързо се изпари — вътре беше пълно с оръжия: мечове, ками, лъкове. Ема разпозна мечовете, които Ездачите бяха взели от нея и Джулиън. Протегна врат, но не можа да види медальона сред конфискуваните вещи.

Адаон извади наръч мечове и Джейс протегна ръка.

— Ела при татко — изгука.

— Не мога да повярвам, че имаш брада — отбеляза Ема, разсейвайки се за миг.

Джейс докосна грапавата си буза.

— Е, мина поне седмица. Предполагам, че ми придава адски мъжествен вид, като позлатено божество.

— Ужасна е — заяви Ема.

— На мен ми харесва — каза Клеъри лоялно.

— Не ти вярвам — рече Ема и протегна ръка към Адаон. — Дай си ми меча. Джейс може да го използва, за да се избръсне.

Адаон ги изгледа сърдито.

— Няма да носите оръжия. Не може да бъдете въоръжени, ако се предполага, че сте пленници. Аз ще нося мечовете. — Преметна ги през рамо, сякаш бяха наръч подпалки. — Да вървим.

Те тръгнаха пред него през вече познатите им усойни подземни коридори. Джулиън мълчеше, потънал в мисли. Какво ли чувстваше, зачуди се Ема. Все още обичаше семейството си, но беше казал, че сега е различно. Дали това означаваше, че не се бои до смърт за Марк?

Ема дойде по-близо до Кристина.

— Как намери Адаон? — прошепна. — Да не би просто да тропна с токовете на рубинените си обувки^[1] и да поиска да те отведат при най-сексапилния син на Тъмния крал?

Кристина извъртя очи.

— Видях Адаон в Лондон — отвърна също толкова тихо. — Стори ми се, че го е грижа за Кийрън. Реших да рискувам.

— И как успя да стигнеш до него?

— Ще ти разкажа по-късно. А той не е най-сексапилният принц на тъмните елфи. Кийрън е най-сексапилният — рече Кристина и почервеня като глава цвекло.

Погледът на Ема се плъзна по мускулите на Адаон, които издуваха впечатляващо туниката му, докато той крепеше мечовете.

— Мислех, че Кийрън е в Сколоманса?

Кристина въздъхна.

— Много пропусна. Ще ти разкажа всичко, ако…

— Оцелеем? — довърши Ема. — Да, и аз имам да ти разказвам страшно много.

— Млъквайте! — сопна се Адаон. — Достатъчно приказки, пленници!

Бяха оставили подземните тунели зад себе си и сега прекосяваха долните нива на кулата. Тъмни и светли елфи бързаха напред-назад покрай тях. Един минаващ наблизо ален страж намигна на Адаон.

— Добра работа, принце — изръмжа той. — Нефилимите трябва да бъдат окошарвани!

— Благодаря ти — отвърна Адаон. — Много са шумни.

Той изгледа Кристина и Ема яростно.

— Все още ли мислиш, че е секси? — измърмори Кристина.

— Вероятно дори още повече — прошепна Ема. Усети, че я обзема безумно желание да се изкиска, въпреки ужасната ситуация. Просто толкова се радваше отново да види Кристина. — Ще се справим с това, ще се приберем у дома и ще си разкажем всичко.

— Достатъчно. Вие двете — отдръпнете се една от друга — изплющя гласът на Адаон и Ема отиде послушно до Клеъри. Бяха стигнали до по-малко претъпкана част от кулата, където имаше редици пищно украсени врати, зад които вероятно се криеха покои.

Клеъри изглеждаше изтощена, по дрехите й имаше петна от кръв и пръст.

— Как ви заловиха? — промърмори Ема, държейки Адаон под око.

— Ездачите на Манан — отвърна Клеъри тихо. — Възложено им е да охраняват Аш. Опитахме се да ги отблъснем, но тук те са още по-могъщи, отколкото в нашия свят. — Тя хвърли кос поглед на Ема. — Чух, че си убила един от тях. Наистина впечатляващо.

— Мисля, че не бях аз, а Кортана.

— Не подценявай силата на правилното оръжие — рече Клеъри. — Понякога Хеосфорос ми липсва. Липсва ми усещането му в ръката ми.

Хеосфорос, също като Кортана, беше изкован от легендарния майстор на оръжия Уейланд Ковача. Дори децата знаеха, че Клеъри беше отишла в Едом и бе убила Себастиан Моргенстърн с него и че мечът бе унищожен в последвалия пожар.

Дали Клеъри си мислеше за Себастиан? Неспособна да се спре, Ема прошепна:

— Не мисля, че Аш задължително трябва да бъде като баща си. Все още е малко дете. Може да порасне по-добър… по-мил.

Клеъри се усмихна тъжно.

— Докоснал се е и до теб.

— Какво?

— „Съвършен лидер, вдъхващ абсолютна лоялност.“ Кралят вече е направил някои неща с Аш, използвайки кръвта му, за да бъде като Първия наследник. Когато говореше с него, ти се искаше да го следваш и защитаваш, нали?

Ема пребледня.

— Да, но…

— Принц Адаон! — извика груб глас и когато вдигна глава, Ема видя, че стояха пред редиците алени стражи, охраняващи тронната зала. Водачът им, онзи с най-кървавите, най-червените кепе и униформа, гледаше Адаон с известна изненада. — Какво е това?

— Пленници за краля — излая Адаон.

— Тези бяха заловени преди седмица — посочи аленият страж Джейс и Клеъри.

— Да, но заварих тези другите да се опитват да ги освободят. — Адаон махна към Кристина, Джулиън и Ема. — Нефилимски шпиони. Твърдят, че имат информация за краля, която са готови да заменят за жалките си червиви животи.

— Червиви? — измърмори Джулиън. — Сериозно ли?

— Изчакай тук за момент — каза лидерът на алената стража и се мушна под свода. Когато се върна миг по-късно, върху устните му играеше бегла усмивка. — Принц Адаон, влез. Баща ти ще те приеме и поиска да ти предам да се подготвиш за семейно събиране.

Семейно събиране. Кралят може би имаше предвид само себе си, разбира се. Ала може би имаше предвид Кийрън… и Марк.

Джулиън също беше реагирал, макар и безмълвно. Пръстите му се бяха свили, сякаш около дръжката на въображаем меч, очите му бяха впити в тъмния свод.

— Благодаря ти, генерал Уинтър — рече Адаон и ги поведе напред.

Този път Ема и Джулиън не влизаха в тронната зала невидими за всички очи. Този път щяха да ги видят. Гърлото на Ема беше пресъхнало, сърцето й думкаше.

За разлика от непрестанно променящата се тронна зала на кралицата, тази на краля си беше съвсем същата. Едната стена все така беше покрита от масивния Портал, през който се откриваше гледка към брулен от вятъра пустинен пейзаж, където дървета стърчаха от земята като ръце на скелет, драпащи за въздух. Яркожълтата пустинна светлина придаваше неестествен оттенък на стаята, сякаш стояха в светлината на невидими пламъци.

Кралят беше на трона си, едното му око грееше в червено. Пред него, обградени от алени стражи, стояха Марк и Кийрън. Ръцете на Марк бяха оковани заедно, Кийрън беше коленичил, а от завързаните му китки тръгваше метална верига и потъваше в каменния под. Когато се обърнаха, за да видят кой влиза, шок и облекчение се разляха по лицето на Марк, последвани от ужас. Върху челото на Кийрън минаваше кървава резка.

Устните му оформиха една дума. Кристина.

Кристина ахна дрезгаво. Ема посегна, за да улови китката на приятелката си, ала тя бе замръзнала на мястото си.

Джулиън бе този, който понечи да се хвърли напред, приковал поглед в Марк. Адаон го улови със свободната си ръка и го дръпна назад. Ема си спомни думите на Джулиън за атавистичната нужда да защити Тай. Очевидно изпитваше същото и за останалите си братя и сестри: все още се съпротивляваше, когато Адаон се обърна и каза нещо на Джейс. Руната за сила върху ръката на Джейс проблесна, когато улови Джулиън през кръста и го обездвижи.

— Назад!

Уинтър, генералът на алената стража, насочи върха на копието си към Джулиън. Още алени стражи бяха влезли в Залата, за да застанат между пленниците на Адаон и краля като тънка кървава линия.

Тялото на Джулиън беше изопнато от напрежение и омраза, докато се взираше в краля, който се усмихваше със странната си, полускелетова усмивка.

— Добра работа, Адаон — каза той. — Чувам, че си осуетил опит за бягство на пленниците ни.

Раменете на Марк увиснаха. Кийрън се взираше в баща си с ненавист.

— Нагледай се, синко — каза му кралят. — Всичките ти приятели са мои пленници. Няма надежда за теб. — Той се обърна. — Нека да ги видя, Адаон.

С върха на меча си, Адаон накара Ема и останалите да се приближат до трона. Ема почувства как гърдите й се стягат, спомнила си как последния път, когато бе застанала пред краля на тъмните елфи, той бе надзърнал в сърцето й, незнайно как бе видял за какво копнее най-силно и й го бе дал като отрова.

— Ти — каза кралят, впил очи в Ема. — Ти се би с моя рицар.

— И го победи — заяви Кристина гордо, изпънала гръб. Кралят не й обърна внимание. — Освен това уби един от Ездачите, моя Фал. Интересно. — Той се обърна към Джулиън. — Ти пося смут в Двора ми и взе сина ми за заложник. Ръцете ти са изцапани с кръвта му. — Най-сетне погледът му се спря върху Джейс и Клеъри. — Заради вас понасяме Студения мир.

Адаон се прокашля.

— Тогава защо все още са живи, татко? Защо не си ги убил?

— Не помагаш — измърмори Джейс.

Беше пуснал Джулиън, който стоеше като бегач, изчакващ стартовия пистолет.

— Коз срещу Клейва. — Кралят помилва облегалката на креслото си. Върху камъка бяха издълбани пищящи лица. — За нас те са врагове. За Клейва са герои. Такава е природата на войната.

— Но нима не търсим начин да сложим край на Студения мир? — попита Адаон. — Ако върнем тези пленници на Клейва, бихме могли да започнем преговори. Да намерим общ език. Те ще видят, че не всички сме кръвожадни убийци, за каквито ни имат.

Кралят не отговори веднага. Лицето му беше безизразно, ала върху това на Кийрън се четеше тревога, която никак не се харесваше на Ема.

Най-сетне кралят се усмихна.

— Адаон. Ти наистина си най-добрият от синовете ми. В сърцето си копнееш за мир и ние ще имаме мир… когато нефилимите осъзнаят, че притежаваме оръжие, което може да ги унищожи до крак.

— Аш — прошепна Ема.

Дори не бе възнамерявала да го изрече на глас, но кралят я чу и обърна ужасяващото си лице към нея. В дълбините на подобните му на пещери очни ябълки проблясваха точици светлина.

— Приближи се — нареди той.

От Джулиън се откъсна звук на протест… а може би беше нещо друго, Ема не беше сигурна. Хапеше долната си устна така, че по брадичката му се стичаше кръв. Той обаче като че ли не забелязваше и изобщо не понечи да я спре, когато тя се обърна към краля. Зачуди се дали изобщо си дава сметка, че му тече кръв.

Мина покрай редицата алени стражи и се приближи до трона. Чувстваше се напълно гола без оръжие в ръката си. Не се беше чувствала толкова уязвима, откакто Ярлат я беше бичувал до самодивското дърво. Кралят протегна ръка.

— Спри — нареди той и Ема спря.

В тялото й бушуваше толкова адреналин, че се чувстваше мъничко пияна. Нищо не искаше по-силно от това да се нахвърли върху краля, да дращи, да рита и да удря. Знаеше обаче, че опита ли, ще умре на място. Алените стражи бяха навсякъде.

— Ще избера един от вас да се върне като посланик при Клейва — рече кралят. — Може да бъдеш ти.

Ема вирна брадичка.

— Не искам да нося съобщенията ти.

Кралят се изсмя.

— Не исках да убиваш един от Ездачите ми, но ти го направи. Може би това ще бъде наказанието ти.

— Накажи ме, като ме задържиш тук — рече Ема. — Остави останалите да си вървят.

— Благороден, но глупав опит за манипулация. Дете, цялата мъдрост на нефилимите би могла да се побере в един жълъд в ръката на елф. Вие сте млада и глупава раса и в глупостта си ще умрете. — Приведе се напред и точицата, проблясваща в дясното му око, се превърна в обръч от пламъци. — Откъде знаеш за Аш?

— Не! Не! Оставете го на мира!

Ема се обърна рязко, когато женски писък премина през стаята като замах на острие. Усети как още повече се напряга. Етна и Иохаид бяха влезли в стаята, водейки Аш между себе си. Не носеше златната си корона и изглеждаше нацупен и ядосан.

— Спрете! — извика Анабел, която тичаше след тях. — Не направихте ли достатъчно? Спрете ви казвам! Аз отговарям за Аш…

Видя Ема и замръзна. Очите й се стрелнаха към Адаон и спряха върху Джулиън, който се взираше в нея с изпепеляваща омраза. Джейс отново беше стиснал рамото му. Анабел сякаш се смали в дрехите си — сива ленена рокля и вълнен жакет. Лявата й ръка стискаше истинската Черна книга като хищен нокът.

— Не — простена тя. — Не, не, не исках. Не исках да го направя.

Ема чу гърлено ръмжене и миг по-късно осъзна, че беше Марк. Веригите му дрънчаха. Анабел ахна, когато го разпозна, и се дръпна със залитане, докато един от алените стражи се втурваше към Марк с вдигнато копие.

Марк направи крачка назад… но не за да отстъпи, видя Ема, а за да разхлаби веригите около китките си. Завъртя се и метна веригите около врата на аления страж. Копието издрънча на земята, когато той улови веригата и дръпна с всичка сила.

Стражът беше запратен назад, към редицата на другарите си, които залитнаха. Марк стоеше нащрек и запъхтян, очите му бяха сурови и корави като стъкло. Уинтър изгледа замислено двамата с Кийрън.

— Да го убия ли, господарю? — попита.

Кралят поклати глава, видимо подразнен.

— Смажете го от бой по-късно. Стражи, внимавайте повече със затворниците. — Той се изсмя. — Те хапят.

Анабел все още стенеше тихичко. Хвърли ужасен поглед към Ема, Джулиън и Марк (което беше нелепо, помисли си Ема, при положение че те очевидно бяха пленници) и изпълнен с копнеж към Аш.

Абсолютна лоялност, каза си Ема. Нищо чудно, че Анабел се беше привързала толкова бързо и толкова силно към Аш.

Кралят щракна с пръсти пред лицето й.

— Върни се при Адаон, момиче.

Ема настръхна, но не каза нищо. Прекоси бавно стаята, за да отиде при Адаон и останалите, отказвайки да достави на краля удоволствието да я види как бърза.

Стигна при тях в същия миг, в който Анабел нададе още един скимтящ писък. Ема застана до Джулиън и улови ръката му. Мускулите му подскочиха под допира й. Тя обви пръсти над китката му и Джейс се отдръпна, давайки им пространство.

Ема почувства под пръстите си окървавения парцал около ръката му. Помни какво би искала Ливи — помисли си. — Недей сама да си търсиш смъртта.

Кралят се обърна към Иохаид:

— Дай меча си на Аш, Ездачо.

Иохаид се дръпна назад, видимо слисан. Обърна се към Етна, но тя поклати глава и бронзовата й коса се разпиля над раменете й. Отговорът й бе ясен: Направи го.

Пред погледите им Иохаид подаде искрящия си бронзово-златен меч. Беше прекалено голям за Аш, който го пое с хватката на някой, свикнал да държи оръжия, но не толкова големи и тежки. Взря се в краля с потресени очи.

— Прережи гърлото на Кийрън, Аш Моргенстърн — нареди кралят.

Дори не се преструва — помисли си Ема. — Изобщо не го е грижа дали знаем кой е Аш.

— Не! — изкрещя Марк и се хвърли към Аш и Кийрън, ала алените стражи му препречиха път.

Бяха невероятно бързи и ядосани — беше ранил един от тях.

Клеъри ахна. Ема чуваше Кристина да шепне трескаво до нея, макар да не можеше да различи отделните думи. Кийрън остана на мястото си, загледан безстрастно в далечината, сякаш кралят изобщо не беше проговорил.

— Защо? — попита Аш.

Гласът му трепереше.

Ема се зачуди дали бе наистина, или се преструваше, за да си спечели съчувствие.

— Трябва да пролееш кралска кръв — каза кралят. — А Кийрън е най-заменимият.

— Ти си копеле! — изкрещя Марк, борейки се с оковите и хватката на алените стражи.

— Това е прекалено — извика Анабел. — Той е просто дете.

— Ето защо трябва да бъде направено сега — каза кралят. — Тъмните съзаклятия биха убили някой по-голям от него. — Приведе се напред, за да погледне Аш в лицето, пародия на загрижен възрастен. — Кийрън, така или иначе, ще умре, независимо дали от твоята ръка, или не. А ако не го направиш, той ще умре бавно, в неописуема болка.

Очите на Кийрън се плъзнаха бавно през стаята… но не към Аш. Откриха Кристина, която се взираше безпомощно в него, а после Марк, който се мъчеше да се отскубне от алените стражи.

По лицето му се разля усмивка.

Аш пристъпи напред. Хапеше долната си устна, мечът висеше хлабаво в ръката му. Най-сетне Кийрън го погледна.

— Направи онова, което трябва, дете. — Гласът му беше тих и мек. — Знам какво е кралят на Тъмния двор да не ти остави нито един добър избор.

— Неблагодарен хлапак! — излая кралят, озъбен срещу Кийрън. — Аш… сега!

Ема погледна като обезумяла към Джулиън и останалите. Адаон не можеше да им помогне — стражите бяха прекалено многобройни, а Ездачите не можеше да бъдат надвити…

В стаята нахлуха още алени стражи и на Ема й беше нужен миг, за да осъзнае, че бягат. Бягаха в ужас от стихията, която идваше след тях — слабичка фигура, грейнала в алено и златно, и с червена коса, сипеща се около нея като пролята кръв.

Кралицата на светлите елфи.

Изненада пробяга по лицето на краля, последвана бързо от ярост. Аш изпусна меча, който издрънча на пода, и се отдръпна от Кийрън, докато кралицата се приближаваше.

Ема никога не я беше виждала такава. Очите й грееха, лумнали от съвсем неелфическо чувство. Беше като приливна вълна, когато се спусна към сина си.

— Не! — писъкът на Анабел беше почти нечовешки.

Напъха Черната книга в жакета си и се втурна към Аш с протегнати ръце.

Кралицата се обърна с едно плавно движение и изпъна ръка. Анабел политна във въздуха и се блъсна в каменната стена на залата. Свлече се на пода, борейки се за въздух.

Това обаче бе дало на Ездачите достатъчно време, за да наобиколят Аш. Кралицата тръгна към тях, а лицето й пламтеше от могъщество и ярост.

— Не можеш да го докоснеш. — Гласът на Етна сякаш беше изкован от метал. — Той принадлежи на краля.

— Той е мой син — заяви кралицата с презрение. Погледът й пробяга между двамата Ездачи. — Вие сте от най-древната магия, магията на природните стихии. Заслужавате нещо по-добро от това да ближете ботушите на Тъмния крал като кучета.

Откъсна очи от Аш и се приближи до краля, а светлината разпалваше огънчета в косата й.

— Ти! Измамник. Обещанията ти за съюз бяха като сухи листа, разлетели се във въздуха.

Кралят остави копието на Черната книга върху облегалката на трона си и се изправи на крака. Ема усети как я побива тръпка на удивление. Кралят и кралицата на феите, изправили се един срещу друг, пред нея. Беше като сцена от някоя легенда.

Пръстите я сърбяха почти нетърпимо за меч.

— Правя това, което правя, защото трябва — заяви кралят. — Никой друг не притежава силата да го стори! Нефилимите са най-големият ни враг. Открай време е така. И все пак ти си готова да сключваш договори с тях, да търсиш мир, да живееш заедно с тях. — Той се изсмя подигравателно. — Да им дадеш тялото си.

Ема отвори широко уста. Толкова грубо, оформи тя безмълвно срещу Кристина.

Кралицата изпъна гръб. Беше все така слаба и изпита, ала силата на кралската й природа сякаш струеше от нея като светлина от лампа.

— Имаше своя шанс с нашето дете и понеже не вярваше, че една жена може да бъде силна, го захвърли на вятъра. Няма да ти дам още едно от децата си, за да го обречеш равнодушно на смърт!

Първия наследник — помисли си Ема. — Значи, е вярно.

Из стаята се разнесе шепот на изумление… но не от човешките пленници, а от Ездачите и алените стражи. Лицето на краля почервеня от ярост и той махна с ръка, облечена до лакътя в златна рицарска ръкавица, към бушуващия Портал на северната стена.

— Погледни в този Портал, прекрасна кралице — каза той през зъби и образът в Портала започна да се променя. В допреди миг пустия пустинен пейзаж сега се виждаха фигурки, стрелкащи се между дюните с отровен цвят. Небето бе придобило изпепелено ръждив и златен оттенък.

Ема чу Клеъри да издава странен задавен звук.

— Отворих излаз към друг свят. Свят, чиято материя е отровна за нефилимите. Нашите земи са защитени от неговата пръст, а отровата вече се разпростира из Идрис.

— Не са лей-линиите — прошепна Кристина. — А морът.

Обърнаха се, взрени в Портала. Сцената отново се беше променила. Същата пустиня, но след битка. Пясъкът беше поаленял от кръв, навсякъде имаше тела, разкривени и почернели от слънцето. Чуваха се далечни писъци и вой, смътни като спомена за нещо ужасно.

Джейс се обърна рязко към краля.

— Какво е това? Кой е този свят? Какво си направил?

Пръстите на Клеъри се сключиха около китката на Ема, стискайки я с всичка сила. Гласът й бе по-слаб от шепот.

— Това съм аз.

Ема се взираше през Портала. Яростни пориви на вятъра разнесоха пясъка, разкривайки тяло в черни нефилимски дрехи, от разкъсаните гърди стърчаха бели кости. Водопад от червена коса се стелеше по пясъка, смесвайки се с кръвта.

— Това е сънят ми — прошепна Клеъри. Гласът й беше задавен от сълзи. Ема беше замръзнала, взирайки се в мъртвото тяло на Клеъри. — Това видях.

Пясъкът отново се разлетя и тялото на Клеъри изчезна от очите им в същия миг, в който Джейс се обърна.

— Кой е този свят?

— Моли се никога да не откриеш — отвърна кралят. — Земята на Туле е смърт и ще посее смърт във вашия свят. В ръцете на Аш тя ще се превърне в най-могъщото оръжие, съществувало някога.

— И каква ще е цената, която Аш ще трябва да плати? — попита кралицата. — Какво ще струва това на него? Вече е под въздействието на твоите магии. Пролял си кръвта му. Носиш я около гърлото си! Отречи го, ако можеш!

Ема впи поглед в стъкленицата на врата на краля: беше си помислила, че е алена отвара. Ала не беше. Спомни си белега върху гърлото на Аш и усети, че й се повдига.

Кралят се изсмя.

— Нямам никакво желание да го отричам. Кръвта му е единствена по рода си — нефилимска и демонска кръв, смесени с кръвта на феите. Черпя сили от нея, макар и да са само частица от могъществото, което Аш ще притежава, ако ми позволиш да задържа Черната книга.

Лицето на кралицата се разкриви.

— Обвързан си от дадената дума да ми я върнеш, кралю…

Кралят се напрегна. Ема не разбираше от феи толкова, колкото Кристина, но знаеше, че ако кралят беше обещал да й върне книгата до зазоряване, нямаше да има друг избор, освен да го направи.

— Тя ще донесе и на двама ни невъобразимо могъщество. Нека ти покажа…

— Не! — Неясно петно от сив лен и сива коса се стрелна през стаята и сграбчи Аш, завъртайки го толкова рязко, че го повдигна от земята. Аш извика, когато Анабел го повлече през стаята, стискайки го рязко за китката. Ездачите се втурнаха след нея, алените стражи образуваха обръч. Анабел се обърна рязко, сякаш уловен в капан заек, и оголи зъби, без да пуска ръката на Аш. — Ще изрека името ти! — изпищя и кралят замръзна. — Пред всички тези хора! Дори да ме убиеш, те ще го чуят! Кажи им да се отдръпнат! Нека се отдръпнат!

Задавен звук се откъсна от краля. Пред невярващия поглед на кралицата той стисна юмруци толкова силно, че ръкавиците му се изкривиха и строшиха. Металните парчета се забиха в кожата му и около назъбените им ръбове изби кръв.

— Тя знае името ти? — Гласът на кралицата се извиси. — Тази нефилимска жена знае името ти?

— Дръпнете се, Ездачи — нареди кралят с глас, сякаш го душаха. — Дръпнете се, всички!

Ездачите и алените стражи замръзнаха. Осъзнала какво се случва, кралицата изпищя и се втурна към Анабел, вдигнала ръце. Ала беше твърде късно. Обвила ръце около Аш, Анабел се хвърли заднешком в Портала.

Разнесе се звук като от разкъсване на плат, Порталът се отвори, разтягайки се, а после се затвори над тях. Кралицата едва успя да спре, извивайки тялото си, за да не полети през Портала.

Джулиън си пое рязко дъх. Образът се беше променил — сега виждаха Анабел и Аш насред съсипаната пустош, обвити от бушуващи пясъци. Кралицата изпищя и протегна ръце, сякаш би могла да докосне Аш, да го вземе в прегръдките си, и за миг на Ема почти й дожаля за нея.

Пясъкът отново се завихри и Аш и Анабел изчезнаха от погледите им. Кралят се свлече в трона, заровил лице в ръцете си.

Кралицата се извърна рязко от Портала и тръгна към него. Скръб и ярост бяха изписани върху лицето й.

— Ти обрече и второто ми дете на смърт, повелителю на сенки — заяви тя. — Никога няма да има друго.

— Достатъчно с глупостите ти! — сопна се кралят. — Аз съм този, който даде жертва за детето ни! — Той посочи съсипаното си лице, проблясващите кости там, където би трябвало да има плът. — Децата ти винаги са били единствено украшение за твоята суета!

Кралицата изпищя нещо на език, който Ема не разбираше, и се нахвърли върху краля, изваждайки инкрустирана със скъпоценни камъни кама от корсета си.

— Стражи! — изкрещя кралят. — Убийте я!

Ала алените стражи бяха замръзнали, гледайки ужасено, докато кралицата замахваше с камата. Кралят вдигна ръка, за да се предпази, и изрева от болка, когато ножът потъна в рамото му. Кръв оплиска земята под трона и това като че ли извади алените стражи от вцепенението им. Те се хвърлиха напред, за да сграбчат кралицата, която се обърна яростно към тях. Дори Ездачите бяха зяпнали.

— Сега!

Бърз като мълния, Адаон метна мечовете, които държеше, в нетърпеливите ръце на ловците на сенки, които го заобикаляха.

Ема улови един във въздуха и се втурна към Марк и Кийрън, с Джулиън и Кристина от двете си страни.

Нервните й окончания сякаш се възпламениха, когато алените стражи, осъзнали какво става, се нахвърлиха върху връхлитащите нефилими. Ненавиждала бе всеки миг, в който бе принудена да стои неподвижно. Когато един ален страж замахна към нея, тя скочи към най-близкия камък, оттласна се от него и използва силата на инерцията, за да отсече главата на друг от стражите, докато се приземяваше. Плисна кръв, черно-червена.

Кръв нахлу в лицето на краля, когато видя какво прави синът му.

— Адаон! — изрева, ала Адаон вече тичаше към Марк и Кийрън, поваляйки изпречилите се на пътя му алени стражи с яростни удари на меча.

Точно така — помисли си Ема със свирепо удоволствие, — всичките ти синове те мразят, кралю.

Обърна се, за да се разправи с поредния ален страж, посрещайки копието му с меча си. Джейс и Клеъри се биеха с още от алените стражи. Джулиън и Кристина бяха зад Адаон, проправяйки си път към Кийрън и Марк, които бяха заобиколени от стражи.

— Ездачи! — изкрещя кралят и от устата му се разхвърчаха слюнки. — Спрете го! Спрете Адаон!

Иохаид скочи, прелитайки над главите на група алени стражи, за да се приземи пред Адаон. Принцът размаха меча си с невероятна скорост, отбивайки ударите на Иохаид. Изкрещя на Кристина и Джулиън да отидат при Марк и Кийрън, и отново се обърна към Иохаид, докато Етна се приближаваше към тях с изваден меч.

Ема се наведе, посичайки краката на един ален страж, като в същото време изрече безмълвна молитва на благодарност за гривната на Изабел, която подсилваше ударите й, докато тялото й отпадаше. Стражът се свлече в локва кръв.

Джейс се хвърли, за да застане до Адаон, и когато мечът му посрещна този на Етна със силно звънтене, Ема си спомни защо като малка искаше да бъде Джейс Херондейл. Мечът му летеше около него като слънчева светлина, отразяваща се от вода, и в продължение на няколко минути той успя да задържи Етна назад, докато Адаон принуди Иохаид да отстъпи от трона и Кийрън и Марк.

Клеъри прескочи от един камъните и се приземи до Ема, беше запъхтяна, мечът й — облян в кръв.

— Трябва да удържим алените стражи — каза тя. — Ела с мен!

Ема се втурна след нея, посичайки стражите по пъти си. Групичка алени стражи, сред които и генерал Уинтър, бяха обградили Кристина и Джулиън, пречейки им да се доберат до Кийрън и Марк.

Ема се покатери по грапавата стена, държейки се с една ръка, и сведе поглед към хаоса под себе си. Кралицата и кралят се биеха пред трона. Адаон и Джейс не отстъпваха на Ездачите, макар че върху рамото на Адаон имаше дълго порязване, от което шуртеше кръв. А Клеъри се въртеше мълниеносно, забиваше острието си в алените стражи, а после се отдръпваше от досега на оръжията им с изненадваща бързина.

Ема скочи от стената и въздухът изсвистя покрай ушите й, докато се премяташе, приземявайки се с ботушите напред и запращайки Уинтър на земята. Останалите алени стражи се нахвърлиха отгоре им и тя замахна с меча си, отрязвайки върховете на копията им. Отскочи от Уинтър и се насочи към останалите стражи, описвайки дъга във въздуха с меча си.

— Посякох Фал Ездача — каза с най-заплашителния си глас. — Ще посека и вас.

Алените стражи пребледняха видимо, неколцина отстъпиха назад, а Джулиън и Кристина се втурнаха към Марк и Кийрън. Джулиън издърпа Марк за крака и замахна с меча си, за да разсече веригата, която свързваше ръцете му. Китките му се освободиха, макар халките на оковите да си останаха около тях.

Марк улови брат си с окованите си ръце и го прегърна бързо, яростно. Очите на Ема запариха, ала нямаше време да ги гледа. Обърна се, раздавайки ритници и удари с меча си, светът представляваше хаос от сребро, лед и кръв.

Чу как Кристина извика името й и ледът се превърна в огън. Втурна се по посока на звука, прескачайки съборени камъни, и откри Кристина със строшен меч в ръка. Кийрън все още беше коленичил, парчетата от оръжието бяха пръснати около веригата, която завързваше китките му за земята.

— Ема, моля те… — започна Кристина, ала Ема вече беше замахнала с меча си. Не беше Кортана, но устоя — веригата се строши и Кийрън скочи на крака. Кристина го улови за ръката. — Трябва да вървим — каза с трескави очи. — Можем да използваме артефакта, за да се върнем…

— Повикай всички при себе си — каза Ема и пъхна меча в ръката й. — Аз трябва да взема Черната книга.

Кристина се опита да й върне меча.

— Какво? Къде?

Ала Ема вече тичаше, оттласквайки се от неравния под, за да се хвърли към стъпалата на престола. Чу как кралят изрева, чу Джулиън да вика името й. Беше стигнала до най-горното стъпало. Тронът се извисяваше над нея, тъмен и гранитен, разпечатаните и подвързани страници почиваха върху една от масивните каменни облегалки.

Ема ги сграбчи в същия миг, в който чу как Адаон изкрещя, дрезгав вик на болка. Иохаид го беше приклещил до един огромен камък. Предницата на туниката му беше подгизнала от кръв, мечът на Ездача целуваше гърлото му.

— Да го убия ли, кралю? — попита Иохаид злорадо. — Почти всички в стаята бяха замръзнали. Кристина беше запушила устата си с ръка. Нали именно тя бе тази, която бе довела Адаон тук. Дори алените стражи гледаха какво става. — Синът ти е изменник, да сложа ли край на живота му?

Кралицата избухна в смях. Алените стражи я бяха стиснали за лактите, ала въпреки това по лицето й играеше една от странните й котешки усмивки.

— Има ли поне един от синовете ти, който да не мрази името ти?

Кралят оголи зъби.

— Прережи му гърлото — нареди той на Иохаид.

Мускулите на Адаон се обтегнаха. Мозъкът на Ема работеше трескаво… видя как Кийрън тръгна натам, но беше невъзможно да стигне до брат си навреме… Иохаид вдигна оръжието си като екзекутор, подпрял другата си ръка върху гърдите на Адаон…

Разнесе се ужасен, хъхрещ звук. Адаон, помисли си Ема обезумяло, препъвайки се надолу по стъпалата, но не, Иохаид се извръщаше от пленника си, мечът му оставаше все така вдигнат във въздуха, лицето му беше разкривено от изненада.

Кралят се свличаше на колене, кръв шуртеше по предницата на пищния му жакет. Ръката на Кийрън все още беше вдигната във въздуха. Нещо стърчеше от гърлото на краля… късче от нещо, което изглеждаше почти като стъкло…

Елфическата стреличка, осъзна Ема потресено. Кийрън беше запратил медальона си срещу краля с невероятна сила.

Иохаид и Етна се втурнаха към краля, мечовете блестяха в ръцете им, лицата им бяха потресени. Адаон също пристъпи към баща си. Кийрън не помръдваше. Облягаше се тежко на рамото на Кристина с безизразно лице.

Коленичил, кралят дращеше гърлото си. На изумление на Ема, силите като че ли го напускаха… ръката му се опита да извади стреличката от гърлото му, а после се отпусна безпомощно до тялото. Адаон сведе поглед към него.

— Татко — каза ниско. — Прости ми.

Лицето на Етна се разкриви. Джейс и Клеъри, окървавени и мръсни, гледаха смаяно. Сякаш от много далече, Ема си даваше сметка, че става свидетел на нещо забележително. Смъртта на крал, властвал в продължение на хиляда години.

Етна се обърна яростно към Кийрън.

— Родоубиец! — изкрещя тя. — Отцеубиец!

— Опитваше се да спаси Адаон! — изкрещя Марк. — Сляпа ли си, Ездачко?

— Защото иска да стане крал — изръмжа Иохаид. — Защото иска трона!

Кралицата започна да се смее. Отскубна се с лекота от алените стражи, които я държаха, сякаш се освобождаваше от паяжини, макар че някои от тях паднаха с писъци на пода, дланите им бяха изгорени и почернели, пръстите им — счупени.

— Вече се бият за трона ти като кучета, счепкали се за кокал — каза тя на краля. От крайчетата на устните му се стичаше кръв, очите му бяха забелени. Кралицата сграбчи Адаон за ръката и той изкрещя от уплаха и болка. Косата на кралицата се уви около двамата, докато тя се ухилваше на краля. — Ти ми отне сина, а сега аз ще отнема твоя.

С тези думи изчезна и Адаон изчезна заедно с нея. Кралят изкрещя и се свлече на земята, дращейки с облечените си в ръкавици ръце. Короната се изтърколи от главата му върху каменния под, докато от устата му излизаха задавени думи. Може би се опитваше да каже името на кралицата или пък на Адаон. Може би дори това на Кийрън. Ема никога нямаше да разбере. ТЯЛОТО на краля се вцепени и се свлече и двамата Ездачи изкрещяха.

Беше напълно неподвижен, ала кръвта му продължаваше да тече около него, малки ручейчета, криволичещи по пода. Алените стражи се отдръпваха от тялото му, лицата им се превърнаха в маски на ужас.

Уинтър отпусна копието, което беше насочил към Ема.

— Кралят е мъртъв! Крал Араун е мъртъв! — провикна се и Ема осъзна, че трябва да беше вярно: безопасно бе да изречеш истинското име на краля, когато той вече не беше между живите.

Алените стражи се разбягаха (освен Уинтър, който не помръдваше), изливайки се през вратата на тронната зала като алена река. Кристина викаше останалите ловци на сенки, с едната си ръка държеше Марк, а с другата — зашеметения на вид Кийрън. Джейс и Клеъри се прекатериха през купчина камъни, за да стигнат до тях. Джулиън бе само на няколко метра. Ема се втурна да бяга в същия миг, в който тялото на краля избухна в пламъци.

Хвърли поглед през рамо и видя, че кралят гореше, гореше и земята там, където се бе разляла кръвта му — малки огньове и по-големи, яростни и горещи, поглъщащи каменния под, сякаш беше купчина подпалки.

Една фигура се надигна от пушека, препречвайки пътя на Ема.

Етна. Цялата сияеше като оръжие, по бронзовите й доспехи нямаше и петънце, металическите й очи горяха от жажда за кръв.

— Клетвата към краля умря заедно с него — каза, оголвайки зъби. — Сега ще ми платиш с живота си, убийцо!

Тя се нахвърли върху Ема, която беше останала без меч. Ема запрати копието на Черната книга по нея и острието на Етна потъна в книгата. Тя го запрати отвратено настрани. Разкъсаната книга падна върху горящата земя и страниците й лумнаха.

Ема чу Клеъри да я вика, викаха я и останалите да дойде при тях. Със свито сърце осъзна, че не можеха да я видят, не знаеха, че има нужда от помощ, нямаше как да знаят…

Мечът на Етна политна във въздуха, бронз, прорязал дима. Ема се извъртя настрани и падна на земята, претъркулвайки се, за да избегне ударите, които се посипаха след това. Всеки път когато се разминеше на косъм от нея, острието на Етна оставяше дълбока дупка в каменния под.

Ставаше й все по-трудно да диша. Надигна се на колене… и Етна стъпи с тежкия си ботуш върху рамото й. Натисна и Ема политна назад, удряйки се тежко в земята.

— Умри по гръб, кучко — каза Етна и вдигна високо меча си.

Ема вдигна ръце, сякаш би могла да се предпази от острието. Етна се изсмя, замахна надолу… И политна настрани. Ема скочи на крака, задавяна от пушек и изумление.

Джулиън.

Беше се хвърлил върху Етна и коленичил върху гърба й, отново и отново я пронизваше с нещо, което стискаше в юмрук. Ема осъзна с потрес, че беше желязната фигурка, която Саймън му беше дал. Етна пищеше, мъчейки се да се отскубне от желязото. Ема се завъртя рязко. В стаята бушуваше пожар, камъните грееха като нагорещени до червено въглени. Жегна я остра болка — едно въгленче беше паднало върху ръкава на якето й. Тя го съблече яростно и стъпи върху него, угасявайки огъня. Съжалявам, Клеъри.

Струваше й се, че все още вижда неясните фигури на останалите през дима. Повърхността на Портала изглеждаше набраздена като топящо се стъкло.

— Джулиън! — изкрещя и протегна ръка. — Остави я! Трябва да отидем при другите!

Джулиън вдигна обезумели от ярост очи и Етна се отскубна от него с писък на гняв и болка. Джулиън се приземи на крака и се втурна към Ема. Заедно, двамата затичаха натам, откъдето идваше гласът на Кристина, извисяващ се отчаяно, викащ имената им. На Ема й се стори, че чува и Марк, както и останалите…

Огнена пелена се надигна от земята, запращайки ги назад. Обърнаха се, търсейки път за бягство, и Ема ахна: Етна и Иохаид идваха към тях, Етна — окървавена и гледаща яростно, Иохаид — искрящ и смъртоносен.

Ездачите бяха в средоточието на силата си. Ема и Джулиън бяха прегладнели, изтощени и отслабени. Сърцето на Ема се сви.

— Кристина! — изкрещя тя. — Вървете! Вървете! Махайте се от тук!

Джулиън стисна китката й.

— Има само един изход.

Очите му се стрелнаха към стената… Ема се напрегна, а после кимна… и те затичаха в същия миг, в който Ездачите вдигнаха оръжия.

Ема чу как изкрещяха от объркване и незадоволена жажда за кръв. Не я беше грижа. Порталът беше пред нея като тъмен прозорец на небостъргач, потънал в сенки и блясък.

Стигна до него и скочи, стиснала ръката на Джулиън, и заедно те прелетяха.

* * *

Диего не беше сигурен откога е в празната каменна килия. Без прозорци нямаше никаква представа колко време беше минало. Знаеше, че Раян и Дивя са в същия затвор, но стените бяха прекалено дебели, за да могат да се чуят, дори ако викаха.

Беше почти облекчение, когато по коридора се разнесоха стъпки и вместо обичайния страж, който идваше два пъти на ден с поднос блудкава храна, се появи Зара, сияеща в центурионското си облекло. Би очаквал да я види да се подсмихва ехидно, но лицето й бе странно безизразно. Беше препасала Кортана и милваше разсеяно дръжката му, сякаш галеше главата на куче.

— Скъпи мой годенико — каза тя. — Как намираш квартирата си? Не е прекалено студена и неприветлива, надявам се?

Диего не отговори. Руната за мълчание, която Кохортата му беше сложила, беше махната почти веднага след заседанието на Съвета, но това не означаваше, че има да каже каквото и да било на Зара.

— И само като си помисли човек — продължи тя. — Ако беше изиграл картите си малко по-различно, сега можеше да живееш в кулата на Гард, заедно с мен.

— И това не би било студено и неприветливо? — процеди Диего. — Да живея с някого, когото мразя?

За негова изненада, Зара потръпна леко. Несъмнено знаеше, че се мразят, нали?

— Нямаш право, нито причина да ме мразиш. Аз съм тази, която беше измамена. Ти беше подходяща възможност за брак. Сега си предател. Би ме посрамило да се омъжа за теб.

Диего отпусна глава до стената.

— Добре. Ти ми отне всичко. Поне вече не трябва да се преструвам, че те обичам.

Устните й се свиха.

— Знам, че никога не си възнамерявал да се ожениш за мен наистина. Просто се опитваше да спечелиш време за брат си. И все пак ти предлагам сделка. Твърдиш, че артефактът все още е у Хайме. Ние го искаме. Той трябва да бъде в ръцете на властта. — Грозна усмивка разкриви устните й. — Ако ни кажеш къде да го открием, ще бъдеш помилван.

— Нямам никаква представа — рече Диего. — А да се разкарваш с този меч, няма да те направи Ема Карстерс.

Зара го изгледа яростно.

— Не биваше да го казваш. Както и това, че съм ти отнела всичко. Все още можеш да изгубиш много. — Тя обърна глава. — Майло! Доведи другия затворник.

Нещо се раздвижи в потъналия в сенки коридор и вратата на килията се отвори. Диего се изви напред, докато хвърляха една тъмна фигура на пода до него.

Майло затръшна вратата и я заключи, а новопристигналият простена и седна. Сърцето на Диего се преобърна в гърдите му. Дори покрит със синини и кръв, с порязана устна и белег от изгорено на бузата, той би познал малкия си брат навсякъде.

— Хайме — ахна.

— Той като че ли знае за артефакта не повече от теб — каза Зара. — Но разбира се, без Меча на смъртните, не можем да го принудим да каже истината. Така че сме принудени да прибегнем към по-старомодни методи за оправяне с лъжци и предатели. — Тя прокара с обич пръсти по дръжката на Кортана. — Сигурна съм, че знаеш за какво говоря.

— Хайме — повика го Диего отново.

Таванът беше прекалено нисък, за да се изправи, така че изпълзя до брат си и го притегли до себе си.

Хайме, в полусъзнание, се отпусна тежко до рамото му. Очите му бяха почти затворени, дрехите му бяха разкъсани и напоени с кръв. Вледеняващ страх стисна сърцето на Диего, какви ли рани се криеха отдолу?

— Hola, hermano^[2]! — прошепна Хайме.

— Докато обсъждаше с инквизитора къде се намира артефактът, брат ти се попревъзбуди. Наложи се да бъде обуздан. — Сега вече Зара се усмихна. — Без да искат, стражите, да кажем, го раниха. Срамота би било, ако раните му се възпалят или пък ако умре поради липса на медицински грижи.

— Дай ми стили — изсъска Диего. Никога не бе мразил някого толкова, колкото мразеше Зара в този момент. — Нуждае се от иратце.

— Дай ми артефакта и той ще го получи.

Диего не каза нищо. Нямаше представа къде е Етернидад, семейната ценност, която Хайме бе изстрадал толкова, за да защити. Прегърна още по-силно брат си, стиснал здраво устни. Нямаше да моли Зара за милост.

— Не? — Тя се напери. — Както искаш. Навярно когато брат ти пищи, изгарян от треска, ще си промениш мнението. Повикай ме, Диего, мили, ако размислиш.

* * *

Мануел пристъпи в тронната зала, като се подсмихваше, следван от Обан.

Беше по-силно от него, както обясняваше понякога, това беше естественото му изражение. Вярно бе, че освен това обичаше хаоса, а точно сега имаше хаос в изобилие.

Тронната зала беше овъглена, каменните стени — почернели от сажди. Въздухът беше пропит с миризмата на кръв и сяра. Покритият със скъп на вид гоблен под беше осеян с тела на алени стражи. На отсрещната стена през смаляващ се Портал се виждаше нощен бряг под червена луна.

Обан цъкна с език, което, научил бе Мануел, бе елфическият еквивалент на тихо подсвирване.

— Какво се е случило тук? Прилича на някое от по-прочутите ми партита.

Мануел побутна покритата с гоблен купчина с палеца на крака си.

— А земите отвън са пълни с бягащи светли елфи сега, когато кралицата им я няма — продължи Обан. — Мануел, настоявам за обяснение. Къде е баща ми?

Уинтър, мрачен и изцапан с кръв и сажди, се приближи до тях.

— Принце, баща ти лежи тук — каза той, посочвайки купчинката, която Мануел побутваше с пръста на крака си.

Мануел се наведе и отметна гоблена. Онова, което лежеше под него, не приличаше нито на човек, нито на елф, не изглеждаше така, сякаш някога е било живо същество. Бяха почернелите, ронещи се очертания на мъж, нарисуван със сажди, лицето му беше разкривено в предсмъртна гримаса.

Нещо блещукаше на гърлото му и Мануел коленичи, за да го вземе. Гравирана стъкленица, пълна с алена течност. Интересно. Мушна я в джоба на якето си.

— Какво е това?

За миг Мануел усети как го жегва тревога, че Обан бе решил да прояви интерес към нещо важно. За щастие, не беше така — беше зърнал верижка с елфическа стрела да проблясва сред останките на баща му. Вдигна я и я остави да се разлюлее между пръстите му.

— Кийрън? — каза невярващо. — Кийрън е убил баща ни?

— Какво значение има? — попита Мануел ниско. — Старият е мъртъв. Това е добра новина.

И действително беше така. Предишният крал бе несигурен съюзник, ако изобщо можеше да бъде наречен такъв. Макар да беше доволен, че Кохортата му беше помогнала да посее зарата в Идрис, никога не им беше имал доверие, нито беше проявил интерес към по-големите им планове. Нито пък ги беше предупредил за плановете си да сложи ръка на Черната книга, нещо, което сериозно беше подразнило Хорас.

С Обан щеше да бъде различно. Той щеше да има доверие на онези, които го бяха сложили на власт.

Беше глупак.

— Би могло да му помогне да предяви претенции върху трона, ако се разчуе. — Отпуснатото красиво лице на Обан потъмни. — Кой видя краля да умира? Какво стана с нефилимските спътници на Кийрън?

— Моите алени стражи видяха, но те няма да кажат на никого — заяви Уинтър, докато Обан се приближаваше до трона. Короната на краля почиваше върху него, проблясвайки мътно. — Принц Кийрън избяга с повечето от нефилимите в човешкия свят.

Лицето на Обан се обтегна.

— Където ще може да се хвали, че е убил баща ни?

— Не мисля, че ще го стори — каза генерал Уинтър и по лицето на Обан пробяга облекчение. Действително беше като пластилин в ръцете на всеки, притежаващ власт, помисли си Мануел. — Изглежда, че дълбоко обича нефилимите, с които се е сприятелил, както и те него. Не мисля, че иска престола или че би ги изложил на опасност.

— Ще го държим под око — рече Обан. — Къде е Адаон?

— Адаон бе взет в плен от кралицата на светлите елфи.

— Адаон е взет в плен? — повтори Обан и когато Уинтър кимна, се разсмя и се отпусна в трона. — Ами синът на кралицата, малкото копеле?

— Мина през Портала заедно с неживата вещица. Не изглежда особено вероятно, че ще оцелеят дълго.

— Е, кралството не може да остане без владетел. Изглежда, че съдбата ми ме намери. — Обан подаде короната на Уинтър. — Коронясай ме.

Със смъртта на краля Порталът бе започнал да се затваря и сега бе с размерите на корабно прозорче. През малкото кръгче Мануел видя мъртъв град, кули в руини и съсипани пътища. На пода близо до Портала, насред следи от битка, лежеше някаква купчинка. Мануел отиде да я вземе, оказа се окървавено дънково яке.

Той се намръщи, въртейки го в ръцете си. Не беше голямо, очевидно момичешко, изпонарязано и окървавено, единият ръкав беше частично изгорял. Бръкна в джоба на гърдите и извади пръстен, върху който бяха гравирани пеперуди.

Феърчайлд.

Върна се при Обан тъкмо когато Уинтър поставяше короната върху главата му, очевидно чувствайки се неудобно.

Мануел разтърси якето срещу него.

— Каза, че повечето от нефилимите са се върнали в човешкия свят. Какво се случи с момичето, което го носеше? Момичето и момчето, нефилимските пленници?

— Минаха през Портала. — Уинтър махна натам. — Обречени са. Онази земя е отрова, особено за такива като тях. — Той се отдръпна от Обан. — Вече сте крал, господарю.

Обан докосна короната на главата си и се разсмя.

— Донеси ми вино, Уинтър! Изгарям от жажда! Изпразни избите! Най-красивите девойки и момци веднага ми доведи тук! Днес е велик ден!

Мануел се усмихна, свел поглед към кървавото яке.

— Да. Днес наистина е ден, в който трябва да празнуваме.