Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (12)

12.
Под небето

Марк, Кийрън и Кристина бяха в библиотеката и си събираха нещата за пътуването в земите на елфите. Всички останали също бяха тук, с изключение на Дру, която беше завела Тави на плажа, за да му отвлече вниманието. Кит се съмняваше, че дори да не беше така, би искала да ги гледа как се приготвят да заминат.

На Кит му беше гадно за нея — очите й все още бяха зачервени, когато беше излязла с Тави, понесла чанта, пълна с играчки и кофички за пясък, макар гласът й да беше весел, когато бе обещала на Тави да му помогне да си построи пясъчен град.

По-гадно обаче му беше за Тай.

Не беше само това, че Марк се връщаше в земите на феите. Това беше достатъчно лошо. Още по-лошо бе защо отиваше. Когато Марк и Хелън им бяха обяснили, че Ема и Джулиън са на мисия там и се нуждаят от помощ, Кит бе изпаднал в паника. Тай не просто обичаше Джулиън, нуждаеше се от него така, както децата се нуждаят от родителите си. След станалото с Ливи как щеше да се справи с това?

Беше ранна сутрин и те се бяха събрали в изпълнената със слънчева светлина кухня. Масата все още беше покрита с остатъците от закуската. Дру си играеше с Тави, като правеше миниатюрни серафимски ками от парченца печени филийки и ги топеше в конфитюр. А после Ейлийн се беше изправила по безмълвен знак от Хелън и беше извела Тави от стаята, обещавайки да му покаже любимата си книжка с картинки в библиотеката.

И тогава Хелън им беше обяснила какво става. Марк и Кристина бяха добавяли по нещо от време на време, но Кийрън бе останал мълчалив до прозореца, докато те говореха, тъмносинята му коса беше прошарена с бели нишки.

Докато свършат, Друзила плачеше тихичко. Тай не проронваше нищо, ала Кит виждаше, че под масата дясната му ръка се движеше като ръката на пианист, пръстите му се свиваха и опъваха. Зачуди се дали Тай беше забравил играчките за ръцете си (в интернет им казваха играчки за автостимулация). Огледал се бе наоколо за нещо, което би могъл да му даде, в същия миг, в който Марк се приведе напред и докосна лекичко лицето на по-малкия си брат.

— Тиберий — каза. — И Друзила. Знам, че това е трудно за вас, ала ние ще върнем Джулиън обратно и всички ще бъдем заедно.

Дру му се усмихна едва-едва.

Не казвай това — помисли си Кит. — Ами ако не успееш да го доведеш обратно? Ами ако той умре там, в елфическите земи? Да дадеш обещание, което не си в състояние да изпълниш, е по-лошо, отколкото да не обещаеш нищо.

Тай се изправи и излезе от кухнята, без да каже нито дума. Кит понечи да бутне стола си назад, но се поколеба. Може би не трябваше да отива след него. Може би Тай нямаше да го иска. Когато вдигна очи, видя, че и Марк, и Кристина го гледат… и дори Кийрън със своите странни светло-тъмни очи.

— Върви при него — каза Марк. — Ти си този, когото иска.

Кит примига и стана. Излезе от кухнята, съпроводен от окуражителната усмивка на Кристина.

Тай не беше отишъл далече — беше в коридора отвън, облегнат на стената. Очите му бяха затворени, устните му се движеха беззвучно. В ръката си държеше химикалка и щракаше с нея отново и отново, щрак, щрак.

— Добре ли си? — попита Кит, оставайки неловко до вратата на кухнята.

Тай отвори очи и го погледна.

— Аха.

Кит не отговори. Струваше му се невероятно, че Тай би могъл да е добре в този момент. Беше твърде много. Да изгуби Ливи, а сега и този страх да не изгуби Джулиън и Марк… и Ема, и Кристина. Кит имаше чувството, че вижда как семейство Блекторн се стопява пред очите му. Сякаш унищожението, което Малкълм им беше пожелал, се случваше сега, въпреки че него вече го нямаше, и те всички щяха да си отидат един по един.

Но не и Тай. Моля те, не причинявай това на Тай. Той е добър, заслужава нещо по-хубаво.

Не че хората винаги получаваха онова, което заслужават, знаеше Кит. Това бе едно от първите неща, които беше научил за живота.

— Добре съм — каза Тай, сякаш можеше да чуе съмненията му. — Трябва да бъда добре заради Ливи. И ако нещо се случи с Марк или Джулиън и Ема в царството на феите, това също е окей, защото мога да възкреся и тях. Имаме Черната книга. Можем да ги съживим.

Кит зяпна, умът му сякаш беше пълен с бял шум и шок. Не можеше да говори сериозно, каза си. Не можеше наистина да го мисли.

Вратата на кухнята се отвори зад него и Марк излезе в коридора. Каза нещо, което Кит не чу, а после отиде при Тай и го прегърна. Тай отвърна на прегръдката му, отпускайки глава на рамото му. Все още стискаше химикалката. Кит видя синините по дланите и китките му, онези, които трябва да беше получил, докато се катереше по кладата в Идрис. Изпъкваха толкова ярко на фона на бледата му кожа, че на Кит му се струваше, че би могъл да почувства болката, която му причиняваха.

А сега седяха на една от масите в библиотеката и гледаха как другите се стягат за път. Кит не бе в състояние да се отърси от усещането за нещо странно. Последния път Марк и Кристина бяха отишли в елфическите земи без предупреждение и подготовка. Просто бяха изчезнали една нощ заедно с Ема и Джулиън. Този път всички не само знаеха, но и помагаха с подготовката, сякаш ставаше дума за екскурзия.

Марк, Кристина и Кийрън бяха облечени в най-малко нефилимските дрехи, които бяха успели да намерят. Кристина беше с бяла рокля до коленете, а Марк и Кийрън носеха ризи и панталони, които Ейлийн беше нападнала с ножица, за да ги накара да изглеждат окъсани и неравни. Бяха обути с меки обувки без метални закопчалки, а косата на Кристина беше прибрана с панделка.

Хелън им беше напълнила пластмасови кутии с храна — протеинови блокчета, ябълки, неща, които не можеха да се развалят. Имаше одеяла и превръзки, и дори антисептичен спрей, тъй като в земите на елфите стилитата им щяха да са безсилни. И разбира се, оръжия: балисонга на Кристина, дузина ками и метателни ножове, обвити в мека кожа, арбалет за Марк и дори къс бронзов меч за Кийрън, който той беше препасал на кръста си с доволния вид на някой, на когото му беше липсвало да е въоръжен.

— Може би не трябва да прибираме храната още сега — каза Хелън нервно, вадейки пластмасовата кутия, която току-що беше сложила в една от раниците. — Може би ще е по-добре да изчакаме, докато дойде време да тръгват.

Ейлийн въздъхна. Цял ден изглеждаше ту сякаш е на път да се разплаче, ту сякаш щеше да се разкрещи на Марк, Кийрън и Кристина, задето карат Хелън да плаче.

— Повечето от това е храна, която няма да се развали. Там е целият смисъл.

— Скоро трябва да тръгваме — каза Марк. — Спешно е.

Той погледна към Кит и Тай. Кит се обърна и си даде сметка, че Тай беше изчезнал. Никой не беше излизал от библиотеката обаче, така че трябваше да е някъде в стаята.

— Хайме ще дойде толкова бързо, колкото му е възможно — каза Кристина, докато завързваше умело шепа метателни ножове.

— Ако не пристигне до довечера, може да се наложи да използваме лунната пътека — рече Кийрън.

— И да рискувате да съобщят за вас на Дворовете? — отвърна Хелън. — Твърде опасно е. Не. Никъде няма да ходите, докато Хайме Росалес не се появи.

— Ще дойде. — Кристина натика ножовете в раницата си. — Вярвам му.

— Ако не дойде, ще бъде прекалено рисковано. Особено с оглед на това къде отивате.

Кит слезе от масата, докато Кийрън отваряше уста, за да възрази. Така или иначе, никой не му обръщаше внимание. Тръгна покрай етажерките, докато не видя Тай между две купчинки книги, навел глава над лист хартия.

Спря и за миг просто остана да го гледа. Даваше си сметка, че Кийрън го гледа от другия край на стаята, и се зачуди защо, двамата бяха имали интересен разговор веднъж, на покрива на Лондонския институт, в който бяха осъзнали, че са външни лица, що се отнася до семейство Блекторн.

Само че Кит не беше сигурен дали това все още е вярно. Както за него, така и за Кийрън. Оттогава не бяха говорили повече.

Докато минаваше между редиците с книги, забеляза, че донякъде иронично, се намираха в секцията МОРСКИ СЪЗДАНИЯ И ВОДНИ НЕЩА.

— Тай — повика го. — Тай, какво става?

Може би Тай най-сетне се беше прекършил под тежестта на скръбта, загубата и страха. Имаше нещо невероятно уязвимо в тънкостта на пръстите му, в пламналите му бузи, когато вдигна очи. Може би…

Кит осъзна, че очите на Тай грееха, но не от сълзи. Другото момче вдигна лист хартия — писмо.

— От Хипатия Векс е — каза с нисък глас. — Съгласи се да ни помогне за Пазара на сенките.

* * *

— Какво става?

Джулиън взе на бегом извитите каменни стъпала, спускащи се от беседката на Фъргюс, като си оправяше тениската.

Ема го последва по-предпазливо, позабавяйки се, за да си метне дрехи и да вземе раницата си.

Нене стоеше в средата на стаята, облечена в дълга зелена рокля, над която беше наметнала тежка зелена пелерина, обточена със зелени и сини пера. Отметна качулката й с нетърпеливи пръсти и ги погледна.

— Кралицата ви предаде — повтори. — В този момент се готви да отиде в Двора на тъмните елфи с Черната книга.

Ема се сепна.

— Двора на тъмните елфи? Но защо?

Нене ги изгледа сурово.

— Разбирате, че предавам Двора си и моята господарка, говорейки с вас по този начин. Ако бъда разкрита, ме очаква по-лоша съдба, отколкото можете да си представите.

— Ти ни потърси — изтъкна Джулиън. Отново беше себе си, спокоен и овладян. Може би това означаваше да нямаш чувства, може би никога не се изгубваш напълно в каквото и да било. — Не ние теб.

— Дойдох, защото съм длъжница на рода Блекторн. Заради злото, което сестра ми Селит причини на Артър, като го измъчва и прекърши ума му с магия, така че никога да не може да бъде изцелен. И защото не искам кралят на тъмните елфи да притежава Черната книга на мъртвите.

— Но той като нищо вече я притежава — каза Ема. — Отвлече Анабел… а книгата е у нея.

— Имаме шпиони в Двора, разбира се — каза Нене. — Анабел действително е при него, но отказва да му даде Черната книга, а понеже знае истинското му име, той не може да я принуди.

— Тогава защо не си тръгне от Двора? — попита Джулиън.

— Това не мога да ти кажа — отвърна Нене. — Единствено онова, което прави кралицата. Не смята обещанията, които ви даде, за обвързващи, защото книгата, която й донесохте, е копие, а не оригиналът.

— Това е нелепа формалност — заяви Ема.

— Царството на феите се върти около нелепи формалности — каза Нене. — Кралицата прави онова, което иска. Такава е природата на елфите.

— Но защо иска да даде книгата на краля? Та тя го мрази! Каза, че не иска тя да попадне в ръцете му… — започна Ема.

— Действително каза, че иска да я опази от ръцете му. — Джулиън беше пребледнял. — Но не каза, че няма да му я даде въпреки това.

— Не — съгласи се Нене. — Не го направи.

Думите на кралицата отекнаха в главата на Ема. Черната книга е нещо повече от тъмна магия. В нея има заклинания, които ще ми позволят да си върна пленника от Тъмния двор.

— Ще размени книгата за пленника в Двора на тъмните елфи, който и да е той — каза Ема.

— Или тя.

— Той — рече Нене. — Пленникът е синът й.

Джулиън си пое рязко дъх.

— Защо не ни каза това досега? Ако бях знаел…

Нене го изгледа яростно.

— Не е лесно за мен да предам своята кралица! Ако не беше заради децата на сестра ми, никога не бих…

— Очаквах кралицата да ни предаде — каза Джулиън. — Но не и да го направи толкова скоро, нито по този начин. Трябва да е отчаяна.

— Защото се опитва да спаси детето си — рече Ема. — На колко години е?

— Не знам — отвърна Нене. — Открай време криеха Аш от нас. Не бих го разпознала, ако го видя.

— Кралят не може да сложи ръка на книгата. Кралицата каза, че почерня елфическите земи с магия и изпълва реките с кръв. Представете си какво би сторил, ако притежаваше Черната книга.

— Ако можем да вярваме на кралицата — изтъкна Джулиън.

— Доколкото знам, това е истината — рече Нене. — От Тъмния мир насам от земите на тъмните елфи струи зло. Казват, че там е скрито могъщо оръжие, нещо, което се нуждае от заклинанията на Черната книга, за да бъде събудено за живот. Нещо, което би могло да изличи цялата елфическа магия.

— Трябва да отидем в Двора на тъмните елфи — заяви Ема. — Трябва да спрем кралицата.

Очите на Джулиън блестяха. Ема знаеше точно какво си мисли. Че в Двора на тъмните елфи беше Анабел, а Анабел беше пътят към отмъщението за смъртта на Ливи.

— Съгласен съм с теб. Можем да тръгнем след кралицата…

— Не можете да се движите толкова бързо, колкото кортеж елфически коне — каза Нене. — Дори нефилимите не са в състояние да тичат толкова бързо. Трябва да я пресрещнете, преди да е стигнала до кулата.

— До кулата? — повтори Ема.

— Единствената постоянна твърдина на тъмните елфи, мястото, където се оттеглят, когато са обсадени. Укрепленията му нямат равни на себе си в елфическите земи, никой не е в състояние да се изкатери по стените, нито да се справи с тръните, а тронната зала на върха на кулата се охранява от алената стража. Трябва да се присъедините към кортежа, така че да стигнете до кралицата, преди да е проникнала в кулата и да е станало твърде късно.

— Да се присъединим към кортежа? Та нали ще ни забележат! — възкликна Ема, ала Нене вече бе откачила плаща, висящ до вратата, и го подхвърли на Джулиън.

— Облечи това. На Фъргюс е. Вдигни качулката. Никой няма да гледа отблизо. — След това свали собствената си пелерина и я подаде на Ема. — А ти ще се дегизираш като мен. — Изгледа я критично, докато Ема си намяташе пелерината, пристягайки я на врата. — Поне косата ти е руса.

Джулиън беше изчезнал по стъпалата и когато се върна, носеше колана с оръжията си, както и този на Ема. Плащът на Фъргюс — черен, с гарванови крила, блещукащи на гърдите и качулката — го покриваше изцяло.

— Няма да тръгнем без тях.

— Дръжте ги под наметките си — предупреди ги Нене. — Очевидно е, че са нефилимска изработка. — Тя ги огледа от горе до долу. — Също като вас. Е, ще направим най-доброто, на което сме способни.

— Ами ако се наложи да избягаме от Земите на елфите? — попита Ема. — Ако успеем да се доберем до Черната книга и трябва да се върнем в Идрис?

Нене се поколеба.

— Вече издаде елфически тайни — напомни й Джулиън. — Какво е една повече?

Нене присви очи.

— Променил си се. Мога само да се надявам, че е от скръб.

Скръб. Всички в Аликанте бяха решили, че именно скръбта бе променила държанието и реакциите на Джулиън. В началото и Ема си беше помислила същото.

— Отидете при Водопада на Бранвен — каза Нене. — Под него ще откриете пътека, отвеждаща в Аликанте. И ако издадете тази тайна някому, проклятието ми ще се стовари върху вас.

Тя отвори вратата и те излязоха предпазливо в коридора.

* * *

Замъците от пясък открай време не задоволяваха Тави. Отегчаваха го. Обичаше да строи онова, което наричаше пясъчни градове — редици квадратни пясъчни структури, оформени с помощта на празни кутии от мляко, обърнати с отвора надолу. Те представляваха къщи, магазини и училища, имаха дори табелки, направени от откъснатите предни части на кибритени кутийки.

Дру се тътреше боса нагоре-надолу по плажа, помагайки на Тави да намира пръчки, камъчета и мидени черупки, които щяха да се превърнат в улични лампи, стени и автобусни спирки. Понякога откриваше парче морско стъкло, червено или зелено, или пък синьо, и го мушваше в джоба на гащеризона си.

На плажа нямаше друг, освен тях с Тави. Наблюдаваше го с крайчеца на окото си, докато, коленичил в мокрия пясък, той оформяше масивна стена около града си — след станалото с Малкълм Дру нямаше намерение да го изпуска от очи нито за миг.

Ала по-голямата част от мислите й беше погълната от Марк и Ема, и Джулиън. Марк отиваше в земите на феите, защото Джулиън и Ема бяха в опасност. Не беше казал точно каква, но Дру бе сигурна, че е сериозна опасност. Нищо добро не идваше от това да отидеш в земите на феите и Марк, Кристина и Кийрън нямаше да се втурнат да ги спасяват, ако мислеха, че могат да се справят и сами.

Всички ме изоставят един по един — помисли си. — Първо Ливи, после Джулиън и Ема, а сега Марк. Спря и зарея поглед към океана: искрящо сини вълни, които прииждаха и се оттегляха. Някога гледаше океана, мислейки си, че нейде отвъд беше Хелън на своя остров и брани магическите бариери на света. Помнеше смеха на сестра си, русата й коса и си я представяше като валкирия, вдигнала копие на входа на света, за да не допусне нито един демон да се промъкне.

А сега виждаше, че Хелън се натъжава всеки път щом я погледне, задето Дру не бе по-дружелюбна, по-отворена за сестринско сближаване. Дру знаеше, че е така, но не можеше да го промени. Нима Хелън не разбираше, че ако си позволеше да я обикне, по-голямата й сестра щеше да се превърне в още някого, когото да изгуби?

— Идва някой — обади се Тави.

Гледаше надолу по брега, присвил синьо-зелените си очи срещу слънцето.

Дру се обърна и погледна натам. Едно момче крачеше по пустия бряг, съветвайки се с малък предмет в ръката си, докато вървеше. Високо, слабо като тръстика момче, с буйна черна коса, мургава кожа, която грееше на слънцето, и голи, покрити с руни ръце.

Дру изпусна мидените черупки, които държеше.

— Хайме! — изписка. — Хайме!

Той вдигна глава и като че ли едва сега я забеляза. Широка усмивка се разля по лицето му и той затича по пясъка, докато не стигна до нея. Взе я в прегръдките си и я завъртя в кръг с възторжен вик.

Дру все още помнеше странния сън, който й се беше присънил, преди Хайме да си тръгне от Лондонския институт, в който бе попаднала някъде… струваше й се, че бе царството на феите, но откъде би могла да знае? Беше се опитала да прогони мислите за него, но сега, когато Хайме беше тук, бледият спомен се завърна… заедно с още други: как той седи и гледа филми заедно с нея, как разговарят за семейството й, как я слуша.

— Радвам се да те видя отново, приятелко — каза Хайме и като я пусна на пясъка, разроши косата й. — Наистина се радвам.

Изглеждаше уморен, неизразимо уморен, сякаш бе тичал, без да спира, откакто го беше видяла за последен път. Под очите му имаше тъмни кръгове. Тави тичаше към тях, за да види кой е дошъл, а Хайме я питаше дали все още пази ножа, който й беше дал, и Дру не можа да спре усмивката си, първата истинска усмивка от Ливи насам.

Той се върна — помисли си. — Най-сетне някой, който не си беше отишъл… а вместо това се беше върнал.

* * *

Промъкваха се по коридорите заедно с Нене, придържайки се в сенките. И Ема, и Джулиън бяха вдигнали качулките си. Нене беше прибрала косата си под една шапчица и с бричовете и широката си риза на пръв поглед приличаше на млад паж.

— Ами Фъргюс? — попита Ема.

Нене се усмихна мрачно.

— Вниманието му беше отвлечено от дриада, от онези, на които се възхищава най-много. Млада фиданка.

— Ау — подхвърли Джулиън. — Трески.

Нене не му обърна внимание.

— Познавам го от много време и знам всичко за наклонностите му. Ще бъде зает още дълго.

Бяха стигнали до полегат коридор, който се струваше познат на Ема. Усещаше нощния въздух, идващ от другия му край, мириса на листа и мъзга, и есен. Зачуди се дали в земите на елфите беше същият сезон, както у дома. Струваше й се, че е по-късно, сякаш есента вече бе заскрежила елфическите земи.

Коридорът свърши рязко, излизайки на тучна поляна, под обсипано със звезди небе. Високите дървета около нея сипеха червеникавокафяви и златни листа върху множество елфически придворни и конете им.

Начело на кортежа върху бяла кобила, оседлана с дамско седло, беше кралицата. Бял дантелен воал закриваше лицето и раменете й, бели ръкавици покриваха ръцете й. Червената й коса се стелеше по гърба й. Придворните й, облечени в златна коприна и лъскаво кадифе, бяха зад нея: повечето яздеха коне, но някои бяха възседнали огромни котки с меки лапи и теснооки вълци с размерите на малки коли. Дриада със зелена кожа и изобилие от листа за коса яздеше, сгушена в клоните на вървящо дърво.

Ема не можеше да престане да се оглежда с удивление наоколо. Беше ловец на сенки и бе свикнала с магии, ала в сърцето на елфическите дворове имаше толкова странни неща, на които да се диви.

Нене ги поведе през сенките натам, където нейният кон и този на Фъргюс ги чакаха, заели мястото си в кортежа между едно духче, яздещо крилата мухоморка, и две елфически девойки в червеникавокафяви рокли с еднакви черни коси, възседнали една кобила.

Ема се метна на седлото на сивата кобила на Нене. Нене погали животното по врата с обич.

— Името й е Силвърмейн. Бъди добра с нея. Тя може да се прибере сама у дома.

Ема кимна, докато Джулиън възсядаше червеникавокафявия жребец на Фъргюс.

— Как се казва? — попита, докато конят ровеше в земята и пръхтеше.

— Уидоумейкър^[1] — отвърна Нене и Джулиън изпръхтя.

— Кого превръща във вдовици? Онези, които го яздят, или онези, които не харесва?

— И двете. — Нене бръкна под плаща си, извади две кристални стъкленици, закачени на сребърни верижки, и им ги подаде. — Носете ги около врата си — каза ниско. — И ги дръжте близо до себе си.

Ема надяна послушно верижката около врата си. В стъкленицата с размера на палеца й имаше бледозлатиста течност, проблясваща, когато я разклатеше.

— За какво служат?

— Ако изпаднете в опасност в Двора на краля, счупете горната част — каза Нене.

— Отрова ли е?

Джулиън звучеше любопитно, докато закопчаваше верижката около врата си. Стъкленицата легна върху гърдите му.

— Не… ще ви направи невидими за тъмните елфи, поне за известно време. Не знам колко дълго трае магията. Никога не съм била принудена да я използвам.

Цвърчащ гоблин с парче пергамент и внушително паче перо вървеше покрай кортежа и отбелязваше имена. Хвърли бърз поглед към Ема и Джулиън.

— Лейди Нене, лорд Фъргюс. Всеки момент ще потеглим.

— Ние? — каза Джулиън отегчено и Ема примига, изумена от това колко много звучеше като елф. — Да не би да идваш с нас, гоблине? Ще ти хареса ли една ваканция в Двора на тъмните елфи?

Гоблинът присви очи срещу него.

— Добре ли сте, лорд Фъргюс? Звучите различно.

— Може би защото си мечтая за гоблинови глави, с които да украся беседката си. Махай се.

Джулиън прицели един ритник в гоблина, който изсъска от уплаха и побърза да се отдалечи, продължавайки надолу по редицата.

— Внимавай какви маски носиш, дете — каза Нене, — току-виж, изгубил си истинското си лице.

— Фалшиво или истинско, все едно — отвърна Джулиън и улови юздите, докато кортежът потегляше в нощта.

* * *

Преди Кит да успее да отговори на Тай, оживление в библиотеката ги накара да се покажат иззад рафтовете.

Дру се беше върнала и стоеше до вратата със срамежлив вид, но и усмивка на лице. Привлекателно тъмнооко момче, което изглеждаше като не толкова широкоплещеста версия на Диего Росио Росалес, прегръщаше Кристина. Марк и Кийрън го гледаха с неспокойни лица. В мига, в който Кристина го пусна, Хелън се приближи, за да се ръкува с него.

— Добре дошъл в Лосанджелиския институт, Хайме. Благодаря ти, че се отзова толкова бързо.

— Хайме Росио Росалес — тихо каза Тай на Кит.

— Намерих го на плажа и веднага го доведох — заяви Дру гордо.

Хелън изглеждаше озадачена.

— Но как го разпозна?

Дру размени поглед с Хайме, отчасти панически, отчасти примирено.

— Той остана няколко дни при мен, докато бяхме в Лондонския институт.

Всички изглеждаха слисани, макар Кит да не беше сигурен точно защо. Отношенията между различните нефилимски семейства бяха безкрайно объркващи: на някои, като Ема, Джейс и Клеъри, гледаха почти като на членове на семейство Блекторн, на други — не. Трябваше обаче да отдаде заслуженото на Дру, задето беше успяла да скрие от всички факта, че в стаята й има някой. Това издаваше талант за измама. Съчетан с уменията й с шперца, говореше за престъпен уклон, на който Кит се възхищаваше.

— Искаш да кажеш, че е бил в стаята ти? — попита Марк невярващо и се обърна към Хайме, който беше отстъпил назад, опирайки гръб в една от дългите маси. — Тя е само на тринайсет!

Лицето на Хайме придоби изумен вид.

— Мислех, че е поне на шестнайсет…

Хелън си пое рязко дъх. Марк подаде раницата си на Кийрън, който я пое с объркан вид.

— Не мърдай от мястото си, Хайме Росалес.

— Защо? — попита Хайме подозрително.

Марк тръгна към него.

— За да те напердаша както трябва.

Като акробат Хайме се преметна заднешком, приземявайки се върху масата, откъдето впери яростен поглед в Марк.

— Не знам какво си мислиш, че е станало, но нищо не се случи. Дру ми е приятелка, независимо на колко години е. Това е всичко.

— Не разбирам — прошепна Тай в ухото на Кит, — защо Марк е ядосан?

Кит се замисли. Това бе едно от страхотните неща у Тай — караше те да проследиш нишките на подсъзнателната логика, които се преплитаха под повърхността на обикновените разговори. Предположенията и хипотезите, които хората си градяха, без дори да се замислят защо, изводите, които си вадеха от някои думи и жестове. Кит не мислеше, че някога отново ще взема тези неща за даденост.

— Нали знаеш как в книгите рицарите защитават честта на една дама? — прошепна в отговор. — Марк смята, че трябва да защити честта на Друзила.

— Масата ще се счупи — каза Тай.

Имаше право. Краката на масата, върху която се беше покачил Хайме, се клатеха заплашително.

Дру скочи между Марк и Хайме, разперила широко ръце.

— Спри — заяви яростно. — Не казах на Хайме на колко години съм, защото той ми е приятел. Слушаше ме и гледаше филми на ужасите заедно с мен, и се държеше така, сякаш онова, което казвам, е важно, и не исках да се държи с мен като с малко дете.

— Но ти си дете — каза Марк. — Не бива да се държи с теб като с възрастна.

— Държеше се с мен като с приятел. Може да съм малка, но не съм лъжкиня.

— Казва ти, че трябва да й имаш доверие, Марк — обади се Кийрън.

Той рядко говореше, когато семейство Блекторн бяха наоколо. Кит се учуди, но не можеше да не се съгласи.

Кристина мина покрай Марк и застана до Дру. Надали биха могли да изглеждат по-различно, Кристина — в бялата си рокля, Дру — по гащеризон и тениска, но и двете имаха еднакви упорити изражения.

— Марк — каза Кристина. — Разбирам, че се чувстваш така, сякаш в продължение на години не си бил тук, за да защитиш семейството си. Но това не означава да им нямаш доверие сега. Нито че Хайме е наранил Дру.

Вратата на библиотеката се отвори, беше Ейлийн. Никой, освен Кит, не я проследи с поглед, докато прекосяваше стаята, за да прошепне нещо в ухото на Хелън. Никой, освен Кит, не видя как изражението на Хелън се промени, как устните й побеляха.

— Дру ми е като малка сестра — заяви Хайме и Дру потръпна почти незабележимо.

Марк се обърна към сестра си.

— Извинявай, Дру. Трябваше да се вслушам в думите ти. — Вдигна поглед към Хайме и очите му проблеснаха. — Вярвам ти, Хайме Росио Росалес. Но не мога да гарантирам какво ще направи Джулиън, когато научи.

— Определено ме мотивирате да ви оставя да използвате Етернидад, за да отидете в земите на елфите — подхвърли Хайме.

— Стига сте се дрънкали — отекна гласът на Хелън. — По-рано писах на леля ми Нене в Двора на светлите елфи и тя току-що ми отговори. Каза, че Ема и Джулиън са били там… но са си заминали. Току-що са потеглили от Двора на светлите елфи към Двора на тъмните елфи.

Очите на Кийрън потъмняха.

— Но защо биха направили нещо такова? — попита Кристина.

— Не знам — отвърна Хелън. — Ала това означава, че имаме точно определено място, където знаем, че ще бъдат.

Кийрън докосна меча на кръста си.

— Знам място на пътя между двата Двора, където бихме могли да ги пресрещнем. Ала подминат ли го веднъж, може би ще бъде твърде късно. Ако ще го правим, трябва да тръгнем още сега.

Хайме скочи от масата с лекотата на котка и зарови в раницата си.

— Нека ви дам Етернидад. Кристина, само ти можеш да го използваш, защото онзи, който го прави, трябва да има кръвта на рода Росалес във вените си.

Кристина и Хайме си размениха поглед, който Кит не бе в състояние да разтълкува.

— С негова помощ можете да проникнете в царството на феите, както и да си тръгнете от там, без да ви усетят — каза Хайме. — Няма обаче да ви защити, докато сте там.

С тези думи той подаде на Кристина нещо, което Кит зърна само за миг. Приличаше на парче гладко дърво, извито в причудлива форма.

Кийрън и Марк вече си слагаха раниците. Дру беше отишла при Хелън, която изглеждаше така, сякаш би искала да прегърне по-малката си сестра, но Дру не беше достатъчно близо.

Нещо във вида им накара Кит да сложи ръка върху рамото на Тай. Усети топлината на кожата му през тениската. Тай го погледна косо.

— Най-добре върви да се сбогуваш или да им пожелаеш леко пътуване — каза Кит неловко.

Тай се поколеба за миг, а после отиде — ръката на Кит се плъзна от рамото му, сякаш другото момче дори не я беше забелязало там.

Кит остана настрани, докато траеха сбогуванията, просълзените прегръдки, прошепнатите обещания, разрошването на коса. Хелън се вкопчи в Марк толкова отчаяно, сякаш никога нямаше да го пусне, докато Ейлийн отиде да доведе Тави, който си играеше в стаята.

Хайме също остана настрани, макар да гледаше Кит с крайчеца на окото си и с любопитно изражение, сякаш искаше да каже: Кой е този тип?

Когато Ейлийн се върна, Тави послушно прегърна всички, които заминаваха… дори Кийрън, който изглеждаше сепнат и трогнат.

— Не се тревожи, мъничкият ми — каза, погалвайки го леко по косата.

А после настъпи моментът Тай и Марк да се сбогуват и Марк го докосна леко първо по едната, а после по другата буза — елфическо сбогуване.

— Недей да умираш — каза Тай.

Усмивката на Марк изглеждаше пълна с болка.

— Няма.

Хелън протегна ръка към Тай и мъничката група, останала от семейство Блекторн, се скупчи около нея, докато Кристина притискаше Етернидад до гърдите си. Определено беше парче полирано дърво, видя Кит, извито по някакъв начин във формата на символа за безкрайност — без начало и без край.

— Съберете се всички, които отивате в царството на феите — каза Хайме. — Трябва да се докосвате.

Марк и Кийрън сложиха ръка върху раменете на Кристина, която изглеждаше дребничка между тях. Марк потърка тила й с палец: успокояващ, почти разсеян жест, чиято интимност изненада Кит.

Хайме явно също го забеляза и погледът му стана по-остър, ала единственото, което каза, беше:

— Трябва да кажете на артефакта къде да ви отведе. Не искате да оставите той да избере.

Кийрън се обърна към Кристина.

— Отиваме на Кръстопътя на Брам.

Кристина наведе очи, прокарвайки леко ръце по артефакта.

— Отведи ни до Кръстопътя на Брам.

Елфическата магия бе толкова тиха, помисли си Кит. Нямаше звук, шумотевица, ярки магьоснически светлини. Между две поемания на дъх Марк, Кийрън и Кристина просто изчезнаха.

* * *

Още една среща, помисли си Даяна. При това — извънредна: бяха я събудили рано сутринта с огнено съобщение, призоваващо я на заседание на Съвета в Гард.

Гуин се бе опитал да я увещае да се върне в леглото, но тя бе прекалено притеснена. Притесняваше се за Джия. За Ема и Джулиън. Знаеше, че Хорас се опитва да ги превърне в пример за назидание, поставяйки ги под домашен арест, но те бяха още деца. Колко дълго щеше да се проточи това наказание? И колко дълго щеше да издържи Джулиън далече от братята и сестрите си?

Оставила бе Гуин с целувка и бе побързала да отиде в Гард, където бе открила ловци на сенки от цял свят, не само жителите на Аликанте, да се стичат в Гард, чиито порти се охраняваха от центуриони. Едва бе успяла да си намери място в предната част, близо до Кадир Сафар от нюйоркските нефилими.

Когато вратите се затвориха, те останаха да се взират в подиум, който бе празен, с изключение на един-единствен стол с висока дървена облегалка и маса, застлана с черна драперия, която като че ли закриваше нещо неравно, от което по гърба на Даяна полазиха тръпки. Каза си, че не бе възможно да е онова, на което прилича. Може би бяха просто купчина оръжия.

Докато членовете на Съвета бавно заемаха местата си, в стаята се възцари тишина. Хорас Диърборн, в пълно инквизиторско облекло, се качваше на подиума, следван от Мануел и Зара в центурионски униформи. И двамата носеха дълги копия, върху които бяха издълбани думите primus pilus.

— Първите копия — преведе Кадир.

Даяна го беше срещала и преди: обикновено тих мъж, който в продължение на години беше вторият в командването след Мерис и все още оглавяваше нюйоркските нефилими. Изглеждаше уморен и напрегнат, а мургавата му кожа имаше жълтеникав оттенък, който не беше там преди.

— Означава, че са ги повишили до лична охрана на инквизитора и консула.

— И като стана дума за консула — прошепна Даяна в отговор, — къде е Джия?

Шепотът й бе подхванат и от другите, като искра в суха прахан, и много скоро целият Съвет жужеше. Хорас вдигна ръка умиротворяващо.

— Добре дошли, нефилими. Нашият консул Джия Пенхалоу изпраща поздравите си. Тя е в Елмазената цитадела, за да се посъветва с Железните сестри относно Меча на смъртните. Той много скоро ще бъде изкован наново, което ще позволи съдебните процеси да бъдат възобновени.

Шумът утихна до тихо мърморене.

— Злополучно съвпадение е, че двете срещи трябваше да се състоят в един и същи ден — продължи Хорас, — ала времето е от жизненоважно значение. Трудно ще бъде да проведем това заседание без Джия, но аз знам нейната позиция и ще бъда неин представител тук.

Гласът му отекваше в Залата. Използва руна за усилване, помисли си Даяна.

— Последния път, когато се събрахме, обсъждахме по-строги закони, които да регламентират търсенето на отговорност от долноземците. Нашият консул, в своята доброта и щедрост на духа, поиска да отложим прокарването на такива закони… ала тези хора не разбират от щедрост. — Лицето под оредяващата руса коса бе почервеняло. — Те разбират единствено от сила! И ние трябва да направим ловците на сенки силни отново!

През Залата премина шепот. Даяна се огледа за Кармен, която се бе изказала така храбро на предишното заседание, но не я откри никъде.

— За какво е всичко това? — прошепна на Кадир. — Защо ни е събрал и ни държи тиради?

Лицето на Кадир беше мрачно.

— Въпросът е накъде бие.

Даяна се вгледа изпитателно в лицата на Мануел и Зара, но не успя да разчете нищо върху тях, освен самодоволство върху това на Зара. Това на Мануел беше безизразно като бял лист хартия.

— От уважение към консула ни бях готов да приема подобно забавяне — продължаваше Хорас, — но се случиха събития, които правят всяко по-нататъшно чакане невъзможно.

През редиците премина очаквателен шепот — за какво говореше?

Той се обърна към дъщеря си.

— Зара, покажи им зверството, което феите извършиха срещу нас.

С изражение на мрачно задоволство Зара прекоси подиума, отиде до масата и отметна черната покривка, сякаш беше магьосник, изнасящ представление пред публика.

Стон на ужас премина през множеството. Даяна усети как й се повдига. Под покривалото лежаха тленните останки на Дейн Ларкспиър, проснати върху масата като труп, чакащ аутопсията си.

Главата му беше отметната назад, устата му — отворена в безмълвен вик. Ребрата му бяха натрошени, късчета бели кости и жълти сухожилия се подаваха между гротескните рани. Кожата му беше съсухрена и пепелива, сякаш беше мъртъв от известно време.

Гласът на Хорас се извиси до вик:

— Пред себе си виждате един храбър млад мъж, изпратен на мирна мисия в царството на феите, и ето какво ни върнаха те. Този обезобразен труп!

Ужасяващ писък раздра тишината. Жена с тъмната коса и тясното лице на Дейн Ларкспиър се беше изправила на крака с вопъл. Елена Ларкспиър, осъзна Даяна. Едър мъж с разкривено от потрес и ужас лице я държеше в прегръдките си.

Даяна усети, че й се повдига. Не беше харесвала Дейн Ларкспиър, ала той беше просто дете и мъката на родителите му беше истинска.

— Така избраха да съобщят на родителите му? — Гласът на Кадир беше пропит с горчилка. — Това е театър. Диърборн открай време е повече шоумен, отколкото политик.

От другата страна на пътеката Ласло Балог им хвърли гаден поглед. Не бе официално член на Кохортата, доколкото Даяна знаеше, но определено им симпатизираше.

— А то наистина е било обезобразено! — извика Зара с искрящи очи. — Вижте следите от ухапване, дело на келпита! Може би дори подпомогнати от вампири или върколаци…

— Престани, Зара — измърмори Мануел.

Никой обаче като че ли не забеляза изблика на Зара — сред множеството се беше възцарил хаос. Ловци на сенки ругаеха на дузина различни езици. Даяна усети как я обзема ледено отчаяние.

— И това не е всичко… през последните няколко дни още долноземски престъпления излязоха наяве — заговори Хорас отново. — Група храбри центуриони, верни на нефилимското си потекло, откриха един принц на тъмните елфи да се крие в Сколоманса. — Той се обърна към Зара и Мануел. — Доведете предателите!

— Не така правим нещата — прошепна Даяна. — Не така се държат ловците на сенки, не по този начин търсим отговорност от събратята си за техните постъпки…

Млъкна, преди Кадир да успее да отговори. Зара и Мануел бяха изчезнали в един от коридорите зад подиума и сега се върнаха заедно с Тимоти Рокфорд. Между тях крачеха няколко ученици, които Даяна познаваше: Диего Росалес, Раян Мадуабучи и Дивя Джоши.

Ръцете им бяха завързани на гърба, устните им — затворени с руни за мълчание, руни, които обикновено носеха единствено Мълчаливите братя. Очите на Даяна срещнаха тези на Диего и видяха в тях неподправен страх.

— Руни за мълчание — каза Кадир с отвращение, докато Залата изригваше от крясъци. — Представи си да се отнасят с теб по този начин и да ти затворят устата… да нямаш възможност да се защитиш.

Даяна скочи на крака.

— Какво правиш, Хорас! Това са деца! Нефилимски деца! Наше задължение е да ги защитаваме!

От руната за усилване на гласа, подразненото изсъскване на Хорас отекна в помещението.

— Да, те са наши деца, нашата надежда за бъдещето! А снизхождението ни към долноземците ги е превърнало в лесна плячка за измама. Тези заблудени души помогнаха на един елфически „принц“ да избяга от Сколоманса, след жестокото му нападение над друг от най-обещаващите ни млади умове.

Стаята утихна. Даяна и Кадир си размениха объркани погледи. За какво говореше?

Мануел стрелна очи наляво, като се подсмихваше.

Миг по-късно се появи Гладстоун, полуносейки момиче в окъсана рокля, върху чиито рамене беше наметнат центурионски плащ.

Беше Саманта Ларкспиър. Черната й коса падаше на клечки пред лицето, очите й се стрелкаха напред-назад като насекоми. Ръцете й бяха извити като хищни нокти до тялото й, тя протегна една към множеството, сякаш пъдеше мухи.

Даяна имаше чувството, че ще повърне.

Мануел тръгна към нея, сключил нехайно ръце зад гърба си.

— Саманта Ларкспиър — каза и от множеството се изтръгна стон, когато осъзнаха, че това бе сестрата на мъртвото и осакатено момче върху масата. — Разкажи ни за принц Кийрън.

Саманта заклати глава напред-назад и косата й се люшна.

— Не, не! Такава ужасна болка! — изстена тя. — Не ме карай да мисля за принц Кийрън!

— Горкото момиче — подхвърли Ласло Балог на висок глас. — Травматизирано от долноземци.

Даяна видя как Диего клати глава, а Раян се мъчи да каже нещо, но не можеше да издаде нито звук. Дивя просто се взираше каменно в Мануел, омразата й бе видима във всяко потрепване на лицето й.

— Навярно би искала да говориш с пленниците — предложи Мануел на Саманта с глас като мазна милувка. — Онези, които оставиха принц Кийрън да избяга?

Саманта се дръпна от Диего и останалите с разкривено лице.

— Не! Дръжте ги настрани от мен! Не им позволявайте да ме гледат!

Даяна се отпусна на мястото си. Каквото и да се беше случило със Саманта, сигурна бе, че не е по вина на Кийрън и останалите, ала усещаше настроението на множеството: неподправен ужас. Никой нямаше да поиска да чуе как ги защитават.

— Господи, какво ще направи? — прошепна тя на себе си. — Какво ще направи Хорас на Диего и останалите?

— Ще ги хвърли в затвора — отвърна Кадир мрачно. — Ще ги използва за назидание. Не може да бъдат съдени сега, когато Мечът на смъртните е счупен. Хорас ще ги остави там, за да вдъхне омраза и страх. Пример, който да посочва всеки път щом политиката му бъде поставена под въпрос. Вижте какво се случи.

На подиума Саманта хлипаше. Мануел я беше взел в прегръдките си, сякаш за да я утеши, ала Даяна виждаше силата, с която я стискаше. Опитваше се да я удържи, докато множеството настояваше с викове Хорас да говори.

Той пристъпи напред и усиленият му глас се извиси над шумотевицата, докато Зара гледаше с гордо удоволствие.

— Не можем да допуснем още млади ловци на сенки да страдат и умират! — провикна се той и множеството изригна във викове на съгласие.

Сякаш Диего и Дивя, и Раян не бяха млади ловци на сенки. Сякаш не страдаха.

— Не можем да допуснем нашият свят да ни бъде отнет — продължи Хорас, а пръстите на Мануел се впиха в раменете на Саманта. — Време е да поставим нефилимите на първо място! — Хорас вдигна тържествуващо свити юмруци. — Кой ще се присъедини към мен в това да гласуваме за регистрирането на всички долноземци?

Ревът на множеството беше като река, излязла от коритото си, помитаща всички надежди на Даяна.