Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (17)

17.
В странен град

Не беше пустиня. Беше плаж.

Чернотата на Портала не приличаше на нищо, което Джулиън бе преживявал някога преди. Никаква светлина, никакво движение, единствено смразяващото усещане, сякаш пропада в асансьорна шахта. Когато светът най-сетне се завърна, то бе като беззвучна експлозия, връхлетяла отгоре му. Прероден в звук и движение, той се строполи тежко на земята, вдигайки колони от пясък около себе си.

Претърколи се настрани с разтуптяно сърце. Беше изпуснал ръката на Ема в свистящия мрак, но тя беше тук, изправяща се с усилие на колене до него. Елфическите й дрехи бяха разпокъсани и окървавени, но тя изглеждаше невредима.

Раздираща болка го проряза, остра като стрела. Отне му миг, докато разпознае, че е облекчение.

Ема вече се беше изправила на крака и изтупваше дрехите си. Джулиън се надигна замаяно — беше нощ и те се намираха на широк, познат на вид плаж, осеян с полуерозирали скални образувания. Зад тях се издигаха канари, по които се спускаха разнебитени дървени стълби, свързващи пътя над главите им с пясъка.

Носеше се музика, силна и дразнеща. Далечният край на плажа беше пълен с хора, никой от които като че ли не беше забелязал неочакваната им поява. Беше странна тълпа — смесица от хора, вампири и дори няколко елфи, пръснати тук-там, облечени в черно и метал. Джулиън присви очи, но не можа да различи повече подробности.

Ема докосна руната за нощно виждане върху ръката си и се намръщи.

— Руните ми не действат — прошепна. — Също като в царството на феите.

Джулиън поклати глава, сякаш за да каже: Нямам представа какво се случва. Стресна се, когато нещо остро го убоде отстрани… наведе поглед и видя, че телефонът му беше станал на парчета. Назъбени късчета пластмаса се бяха забили в кожата му. Пусна телефона с гримаса — вече не ставаше за нищо — и се огледа наоколо. Плътни облаци закриваха небето, кървавочервена луна хвърляше мътна светлина върху пясъка.

— Познавам този плаж — каза.

Скалистите образувания му бяха познати, също и извивката на крайбрежната линия… макар че вълните бяха мастиленочерни и когато се разбиеха в брега, го поръбваха с черна дантела.

Ема го докосна по рамото.

— Джулиън? Трябва ни план.

Беше посивяла от умора, сенки бяха легнали под тъмнокафявите й очи. Златистата й коса падаше на оплетени кичури около раменете й. Емоция изригна в Джулиън. Болка, любов, паника, скръб и копнеж се разляха в него като кръв, рукнала от рана, чиито шевове се бяха разкъсали.

Отдръпна се от Ема с препъване и се свлече до една скала, раздиран от конвулсии, докато стомахът му се изпразваше от горчива жлъчка. Когато спазмите на тялото му най-сетне спряха, избърса уста, изтри ръце в пясъка и се върна при Ема, която се беше покатерила върху едно от скалните образувания. Кекури, така се наричаха, или нещо подобно.

Джулиън стисна ръце. Чувствата му бушуваха като разбунено море, чиито вълни се разбиваха във вътрешността на черепа му. В отговор умът му се мяташе трескаво, вкопчваше се в случайни късчета информация и ги подхвърляше на пътя му.

Съсредоточи се, заповяда си и прехапа устна, докато от болката главата му не се проясни. Усети вкуса на кръв. Ема се беше изкатерила до средата на скалата, загледана на юг.

— Това е наистина, наистина странно.

— Кое е странно?

Изненада се колко нормално звучи. Две фигури минаха покрай тях — вампири, единият от които беше момиче с дълга кестенява коса. И двамата му помахаха непринудено. Какво ставаше, по дяволите?

Ема скочи на земята.

— Добре ли си? — попита, отмятайки косата си.

— Мисля, че е заради пътуването през Портала — излъга той.

Каквото и да ставаше с него, определено не беше това.

— Виж.

Незнайно как, Ема бе успяла да опази телефона си през всичките им премеждия и сега му показа снимката, която беше направила от скалата.

Беше тъмна, но Джулиън незабавно разпозна бреговата линия, а в далечината — развалините на кея Санта Моника. Виенското колело беше преобърнато, просто купчина смачкан метал. В небето кръжаха тъмни фигури, които определено не бяха птици.

Ема преглътна с усилие.

— Това е Лос Анджелис, Джулиън. Съвсем близо до Института.

— Но кралят каза, че е Туле… каза, че е свят, отровен за нефилимите…

Той не довърши, ужасен. В другия край на брега — не там, където беше множеството — маршируваха две колони хора в боен строй. Когато наближиха, Джулиън зърна алени униформи.

Двамата с Ема се скриха зад най-близкото скално образувание, притискайки се плътно до него, и загледаха как маршируващите се приближават. Тълпата в другия край също идваше насам, музиката беше спряла. Чуваше се единствено звукът на разбиващи се вълни, вятър и маршируващи крака.

— Помрачени — прошепна Ема.

По време на Тъмната война Себастиан Моргенстърн бе отвлякъл стотици ловци на сенки и ги беше подчинил на волята си с помощта на своя версия на Бокала на смъртните. Наричаха се Помрачените и се познаваха по алените униформи, които носеха.

Бащата на Джулиън беше един от тях, докато Джулиън не го уби. Това все още се явяваше в сънищата му.

— Но Помрачените са мъртви до един — каза с далечен, механичен тон. — Умряха, когато Себастиан умря.

— В нашия свят. — Ема се обърна към него. — Джулиън, знаем какво е това. Просто не искаме да е вярно. Това е… Туле е версия на нашия свят. Нещо в миналото тук трябва да се е случило различно… Нещо, поради което този свят е поел по друг път. Като Едом.

Джулиън знаеше, че е права, знаеше го, откакто бе разпознал кея. Потисна всяка мисъл за семейството си, за баща си. Точно сега не можеше да мисли за това.

Редиците маршируващи Помрачени бяха отстъпили място на група стражи, които носеха знамена, върху които имаше звезда, очертана в кръг.

— В името на Ангела — прошепна Ема и запуши устата си с ръка.

Моргенстърн. Утринната звезда.

Зад знаменосците вървеше Себастиан.

Видимо беше по-възрастен от последния път, когато Джулиън го беше видял, тийнейджър с коса като бял лед, тласкан от омраза и отрова. Сега изглеждаше на двайсет и няколко години, все още беше слаб и имаше момчешки вид, но лицето му беше по-кораво. Чертите, които някога бяха деликатно изострени, сега бяха остри като стъкло, черните му очи горяха. Фосфорос, мечът на Моргенстърн, беше препасан през рамото му в ножница, изрисувана със звезди и пламъци.

На крачка зад него вървеше Джейс Херондейл. Този удар бе още по-тежък и по-странен. Току-що се бяха разделили с Джейс, който се беше бил рамо до рамо с тях, уморен, но все така свиреп и закрилнически. Този Джейс изглеждаше горе-долу на същите години като онзи, с мускулесто тяло и разрошена златна коса, лицето му беше красиво както винаги. Ала в златните му очи имаше мъртва тъмна светлина. Мрачна свирепост, която Джулиън свързваше с Кохортата и себеподобните им, онези, които нападаха, не тези, които защитаваха.

Зад тях идваше жена със сиво-кестенява коса, в която Джулиън разпозна Аматис Греймарк, сестрата на Люк. Тя бе една от първите и най-яростните Помрачени на Себастиан и това като че ли беше вярно и тук. Лицето й бе дълбоко набраздено, устата й — сурово свита. Буташе пред себе си пленник, облечен в черна нефилимска униформа, груб брезент бе увит около главата му и закриваше лицето му.

— Елате! — провикна се Себастиан и нещо усили гласа му, така че той отекна по целия бряг. — Помрачени, гости, съберете се. Тук сме, за да отпразнуваме залавянето и екзекуцията на важен предател. Някой, който се обърна против светлината на Звездата.

Отекна възторжен рев. Множеството започна да образува рехав четириъгълник, със Себастиан и стражите му в южния му край. Джулиън видя как Джейс се наведе, за да каже нещо на Себастиан, който се разсмя с непринудено другарство, от което по гърба на Джулиън пробяга тръпка. Джейс носеше сиво сако, не алена униформа… значи, не беше един от Помрачените? Погледът на Джулиън пробяга по множеството. Освен Аматис разпозна още неколцина ловци на сенки, които помнеше смътно от Лос Анджелис. Видя младото на вид вампирско момиче, което му беше помахало по-рано, да се киска и да говори с Анселм Найтшейд…

А после видя Ема.

Несъмнено беше Ема. Би я разпознал навсякъде, в каквито и да било дрехи, във всяка светлина или мрак. Кървавата лунна светлина се разливаше по бледата й коса, беше облечена в червена рокля с гол гръб, кожата й беше гладка и непокрита с руни. Говореше с високо момче, скрито в сянка, но Джулиън едва го погледна: гледаше към нея — неговата Ема, красива и жива, и невредима, и…

Тя се засмя и вдигна ръце. Високият млад мъж зарови пръсти в косата й и тя го целуна.

Връхлетя го със силата на влак. Ревност: изпепеляващо гореща, кипяща, отровна. Трябваше да повика на помощ цялата сила на волята си, за да остане зад камъка, докато ръцете на момчето се плъзнаха по голия гръб на Ема. Тресеше се от силата на обзелите го чувства. Те го раздираха, заплашваха да го победят и да го повалят на колене. Горещи вълни на ревност се смесваха с отчаян копнеж. Неговите ръце би трябвало да са в косата на Ема, върху кожата й.

Извърна глава, борейки се за въздух. Ризата му беше залепнала за тялото от пот. Ема — истинската Ема, все още притисната до скалата до него, го погледна разтревожено.

— Джулиън, какво не е наред?

Ударите на сърцето му вече започваха да се успокояват. Това беше неговата Ема. Другата беше фалшива, копие.

— Виж — прошепна той и посочи.

Ема проследи погледа му и се изчерви.

— О. Това сме ние?

Джулиън отново надзърна иззад камъка. Ема и момчето се бяха отдръпнали един от друг и как не го беше видял? Беше като да надзърнеш в огледало, което ти показва как ще изглеждаш след няколко години. Ето го там, с блекторновските коса и очи, гривна от морско стъкло, облечен в червено и черно. Пред очите му другият Джулиън притегли другата Ема към себе си и отново я целуна.

Определено не беше първа целувка, нито втора. Пръстите на другия Джулиън се плъзнаха надолу по гърба на другата Ема, очевидно наслаждавайки се на усещането от голата й кожа. Ръцете му намериха покритите й със сатен хълбоци и спряха там, притискайки я още по-плътно към себе си. Тя вдигна крак и го преметна около хълбока му, отхвърляйки глава назад, така че той да може да притисне устни до гърлото й.

Другият Джулиън се целуваше много уверено.

— Това е отвратително — каза Ема. — В този свят не само че сме Помрачени, но и очевидно страшно си падаме по това да се натискаме на публични места.

— Останалите Помрачени сигурно не могат да ни понасят. Ема, това ми се струва наскорошно. Този свят не може да е тръгнал по друг път толкова отдавна…

— Тишина! — Гласът на Себастиан отекна по плажа и множеството притихна. Другите Ема и Джулиън престанаха да се целуват, което си беше облекчение. — Джейс, накарай изменницата да коленичи.

Значи, беше жена. Празният стомах на Джулиън се гърчеше, докато гледаше как Джейс блъсна пленницата на колене и бавно започна да развива превръзката около лицето й.

— Аш! — извика Себастиан. — Аш, ела да гледаш, детето ми, и да се учиш!

Джулиън усети как Ема замръзна от шок до него. Между стражите настъпи раздвижване и ето че Аш Моргенстърн пристъпи напред със сковано изражение.

Беше се променил повече от Джейс и Себастиан от последния път, когато го бяха видели. Тринайсетгодишен тогава, сега трябва да бе на около седемнайсет, предположи Ема. Вече не беше кльощаво хлапе, а момче, започнало да възмъжава, високо и широкоплещесто. Бяло-русата му коса беше късо подстригана, не беше облечен с червеното на Помрачените, а с обикновен пуловер и дънки.

На гърлото му все още имаше Х-образен белег. Не можеше да бъде сбъркан, дори от това разстояние. Той скръсти ръце на гърдите си.

— Тук съм, татко — каза вяло и Джулиън си помисли колко бе странно това момче да нарича някой, който изглеждаше едва пет години по-голям от него „татко“.

— Това е Аш от нашия свят — каза Джулиън. — Онзи, когото Анабел доведе през Портала.

Ема кимна.

— Да, видях белега му.

Джейс най-сетне откри лицето на коленичилата жена. Ема потръпна, сякаш я бяха ударили.

Беше Мерис Лайтууд.

Косата й беше подстригана съвсем късо, лицето й беше изпито. Аш гледаше безизразно, докато тя се взираше наоколо в безмълвен ужас. Около врата му имаше сребърна верижка. Джулиън не си спомняше да е била там в царството на феите. Колко години бяха минали за него между бягството му през Портала и пристигането на Ема и Джулиън в Туле.

— Мерис Лайтууд.

Себастиан закрачи бавно в кръг около нея. Ема не беше помръднала, нито издала звук, откакто бе потръпнала в началото, и Джулиън се зачуди дали си спомняше Мерис в техния свят… скърбяща край кладата на бившия си съпруг, но заобиколена от децата и внуците си…

Ема сигурно се чудеше за своите родители, помисли си Джулиън със сепване. Питаше се дали са живи в този свят. Ала не беше казала и думичка.

— Обвинена си в подпомагане на бунтовниците против каузата на Падналата звезда. Знаем, че си го направила, така че няма да има процес, тъй като и бездруго сме против тях. Ала ти… ти извърши най-страшното от всички предателства. Опита се да разкъсаш връзката между двама братя. Джейс и аз сме братя. Ти не си му майка. Единственото семейство, което има, съм аз.

— О, господи — прошепна Ема. — Това е онази странна връзка, която имаха… когато Себастиан го беше обсебил, помниш ли? Значи, това се е случило и в този свят…

— Убих собствената си майка Лилит заради Джейс — продължи Себастиан. — Сега той ще убие своята майка заради мен.

Джейс извади меча от ножницата на кръста си. Той имаше дълго, зло сребърно острие, което хвърляше алени отблясъци на лунните лъчи. Джулиън отново си помисли за Джейс в техния свят: оживен, смеещ се, шегуващ се. Изглеждаше така, сякаш тук имаше нещо повече от обсебване. Сякаш този Джейс беше мъртъв отвътре.

Крайчетата на устните на Себастиан потръпнаха, усмихваше се, ала това не беше особено човешка усмивка.

— Някакви последни думи, Мерис?

Мерис се изви, така че да погледне към Джейс. Напрегнатите линии на лицето й като че ли се отпуснаха и за миг Джулиън видя Джон Карстерс, гледащ Ема, или пък собствената му майка — гледаща него, онази смесица от обич към това, което е, и скръб по онова, което не може да бъде задържано…

— Помниш ли, Джейс? — каза тя. — Песента, която ти пеех, когато беше малко момче.

И тя запя, с висок и треперещ глас.

Á la claire fontaine

M’en allant promener,

J’ai trouvé l’eau si belle

Que je m’y suis baignée.

Il у a longtemps que je t’aime

Jamais je ne t’oublierai.

Джулиън знаеше само толкова френски, колкото да си преведе няколко думи: Обичам те от толкова отдавна. Никога няма да те забравя.

— Il y a longtemps que je t’aime — пееше Мерис и гласът й се извиси, потрепервайки на най-високата нота…

Аш беше стиснал лактите си с всичка сила. Извърна глава в същия миг, в който Джейс замахна с меча, отсичайки главата на Мерис от тялото й. Бяла кост, червена кръв, тялото се свлече в пясъка, а главата се търкулна и спря, легнала върху едната си буза, с отворени очи. Изглеждаше така, сякаш все още се взира в Джейс.

Кръв беше оплискала лицето и ризата на Аш. Тълпата ръкопляскаше и викаше възторжено. Джейс се залови да избърше меча си в пясъка, а Себастиан се приближи до Аш и от нечовешка усмивката му се превърна в нещо друго. Нещо собственическо.

— Надявам се, че научи нещо от това — каза му.

— Научих се да не нося бяло на екзекуции — отвърна Аш, прокарвайки ръка по предницата на пуловера си, тя остави червени петна. — Полезно.

— Сложим ли веднъж ръка върху Реликвите на смъртните, ще станеш свидетел на много повече смърт, Аш. — Себастиан се засмя, а после гласът му отново се извиси. — Време е за хранене — оповести и думите отекнаха по плажа.

В главата на Джулиън писък напираше да излезе навън. Погледна към Ема и в очите й видя същия писък. Може би принадлежеше и на двама им.

Тя сграбчи китката му с достатъчно сила, за да смачка костиците.

— Трябва да вървим. Трябва да се махнем.

Думите й се сипеха една върху друга. Джулиън дори нямаше време да се съгласи. Докато вампирите се скупчваха около тялото на Мерис, те се втурнаха към скалите, ниско приведени. Нощта се изпълни с какофония от писъци и вой, а въздухът понесе металическия мирис на кръв. Не, не, не, шепнеше си Ема, когато стигна до подножието на разнебитената стълба и затича нагоре, все така приведена. Джулиън я последва, правейки всичко по силите си да не поглежда назад.

Стълбата се тресеше под краката им, но издържа, вече виждаха върха на скалите. Ема стигна до последното стъпало… и извика, когато бе отнесена, изчезвайки от погледа му.

Пред очите на Джулиън притъмня. Изобщо не си спомняше как изкачи остатъка от стълбата, просто се озова върху канарите — познатата магистрала, пясък и трева под краката му… и Ема в хватката на високо червенокосо момче, чието познато лице подейства на Джулиън като удар в корема.

— Камерън? — каза невярващо. — Камерън Ашдаун?

Камерън изглеждаше на деветнайсет-двайсет години. Гъстата му червена коса беше подстригана по войнишки късо. Беше слаб като вейка и носеше бежова тениска и камуфлажен панталон, препасал диагонално през рамо един портупей, в който беше втъкнат пистолет.

Лицето му се разкриви от отвращение.

— Двамата заедно. Трябваше да се досетя.

Джулиън направи крачка напред.

— Пусни я, Помрачен бок…

Очите на Камерън се окръглиха от почти комична изненада и Ема се възползва, за да го цапардоса няколко пъти. Отскубна се от него, докато той се давеше, но той вече бе извадил пистолета от кобура си и го насочи към тях двамата.

Ловците на сенки не използваха пистолети, но от начина, по който го държеше, Джулиън виждаше, че Камерън Ашдаун е добре запознат с тях.

Ако натиснеше спусъка, помисли си, той навярно би имал достатъчно време, за да се хвърли пред Ема. Би посрещнал куршума с тялото си, макар да ненавиждаше мисълта, да я остави тук сама…

Камерън повиши глас.

— Ливия! — извика той. — Има нещо, което би искала да видиш.

Гърдите на Джулиън се вледениха. Предполагаше, че все още диша, защото в противен случай щеше да е мъртъв, само че не го усещаше, не чувстваше кръвта в тялото си, ритъма на дъха си, ударите на сърцето си. Виждаше единствено нея, изникнала между две коли: вървеше непринудено към тях, а дългата й черна блекторновска коса се развяваше на вятъра, идващ откъм морето.

Ливи.

Изглеждаше на около седемнайсет. Носеше черен кожен панталон с патрондаш, препасан около кръста, синьо потниче с дупки над мрежеста риза и тежки обувки с дебели подметки и изобилие от катарами. Около китките й имаше брезентови гривни с метални закопчалки, под които бяха втъкнати къси метателни ножове. Белег — един от много — разсичаше лицето й, спускайки се от върха на лявото слепоочие, през окото и до средата на бузата й. Носеше ловджийска пушка и докато се приближаваше към тях, я вдигна без усилие и я насочи право към Джулиън.

— Те са — каза Камерън. — Не знам защо са се отделили от останалите Помрачени.

— Кой го е грижа? — рече Ливи. — Ще ги убия и те щяха да ми благодарят, ако все още имаха души.

Джулиън разпери ръце. Радост от това да я види, неконтролируема и зашеметяваща, се бореше с паника.

— Ливи, ние сме…

— Дори не се опитвай — процеди тя и зареди умело пушката. — Бих те посъветвала да си кажеш молитвата, но Ангелът е мъртъв.

— Виж… — започна Ема и Ливи понечи да обърне пушката към нея.

Джулиън направи крачка към сестра си и в този миг Камерън, когото той почти бе забравил, се обади.

— Почакай.

Ливи замръзна.

— Надявам се, че си струва, Кам.

Камерън посочи към Джулиън.

— Яката му е скъсана… — Той поклати нетърпеливо глава. — Покажи й — каза на Джулиън.

— Руната ти — прошепна Ема и Джулиън, в чиито очи лумна осъзнаване, дръпна яката си надолу, за да покаже на Ливи руната върху гърдите си.

Макар временните му руни (тези за нощно виждане, сигурна ръка и безшумност) да бяха започнали да избеляват от мига, в който бяха навлезли в царството на феите, парабатайската му руна изпъкваше, черна и ясна.

Ливи се вкамени.

— Помрачените не могат да носят нефилимски руни — каза Джулиън. — Знаеш това, Ливи.

— Знам, че ни мислите за Ема и Джулиън, помрачената версия — рече Ема. — Ала ние ги видяхме. Те са долу на плажа. — Тя посочи натам. — Сериозно. Погледнете.

По лицето на Ливи пробяга съмнение.

— Камерън. Върви да погледнеш.

Камерън се приближи до ръба на скалите и надникна през бинокъл. Джулиън затаи дъх, виждаше, че и Ема бе затаила нейния.

— Аха, там са — каза Камерън след дълга пауза. — И се целуват. Гадост.

— Правеха го още преди да станат Помрачени — рече Ливи. — Някои неща никога не се променят.

Ема вдигна лявата си ръка, за да й покаже руната с окото.

— Ние сме ловци на сенки. Познаваме те и те обичаме, Ливи…

— Престани — прекъсна я Ливи яростно. — Е, добре, може и да не сте Помрачени, но това може да е някакво демонично преобразяване…

— Това са ангелски руни — каза Джулиън. — Не сме демони…

— Тогава кои сте? — извика Ливи и гласът й отекна с ужасяваща безнадеждност и самота, непрогледна и бездънна като кладенец. — За кого се очаква да ви помисля?

— Все още сме си ние — каза Ема. — Джулс и Ема. Идваме от друг свят. Свят, над който Себастиан не властва. Свят с руни.

Ливи се взираше в нея безизразно.

— Лив — каза Камерън, сваляйки бинокъла. — Множеството на плажа започва да се разотива. Много скоро ще се качат тук. Какво правим?

Ливи се поколеба, но само за миг. Джулиън предположи, че много време за вземане на решения беше лукс, с който тази версия на сестра му не разполагаше.

— Да ги заведем в „Брадбъри“. Може би Даяна ще се е върнала. Тя е преживяла много… може би ще има някаква представа какво става.

— Даяна? Даяна Рейбърн? — каза Ема с облекчение. — Да, моля ви, заведете ни при Даяна.

Камерън и Ливи си размениха поглед на пълно недоумение.

— Е, добре — заяви Ливи най-сетне и махна към черен джип „Вранглер“ със затъмнени стъкла, паркиран край магистралата. — Качвайте се в колата, и двамата. На задната седалка. И изобщо не си помисляйте да опитате нещо. Ще ви пръсна главите.

* * *

Ливи седеше на мястото до шофьора с пушка в скута, а до нея Камерън караше с рязка експедитивност, която по нищо не приличаше на злополучния, мъничко мързелив Камерън, когото Ема познаваше в собствения си свят. Без проблем заобикаляше огромните дупки, нашарили асфалта на крайбрежната магистрала като вдлъбнатини по ламарината на стара кола.

Потънал в мълчание, Джулиън се взираше през прозореца с ужасен интерес. Не се виждаше кой знае какво освен разбития път, осветяван от фаровете им, ала самият мрак беше поразяващ. Липсата на улични лампи, пътни знаци и светлина в прозорците бе шокираща сама по себе си, като да се взираш в лице с липсващи очи.

Най-сетне от мрака се роди светлина, когато стигаха до края на магистралата, където един тунел я свързваше с Десета магистрала. От дясната им страна беше Санта Моника, познатият кей — сега превърнат в отломки, сякаш някой великан го беше посякъл с брадва. Парчета дърво и бетон лежаха, претърколени и нащърбени, във водата. Единствено старата въртележка беше недокосната. Беше обляна в светлина, от високоговорителите й се лееше атонална музика. Вкопчени в гърбовете на старомодните боядисани кончета седяха тъмни нечовешки фигури, чийто креслив кикот отекваше в нощния въздух. Лицата на кончетата като че ли бяха разкривени в измъчени, пищящи маски.

Ема извърна очи, благодарна, когато колата навлезе в тунела, скривайки въртележката от очите й.

— Кеят беше едно от първите места, които зверовете на ада окупираха — каза Камерън, хвърляйки поглед към задната седалка. — Кой да предположи, че демоните си падат по лунапарковете.

Ема се прокашля.

— Може би им се е доял захарен памук?

Камерън се засмя сухо.

— Все същата Ема. Саркастична в лицето на трудностите.

Ливи му хвърли рязък поглед.

— Предполагам, че е най-добре да не питаме за „Дисниленд“ — подхвърли Джулиън безстрастно.

Едва ли е очаквал Камерън и Ливи да се разсмеят, ала начинът, по който и двамата се напрегнаха, издаваше, че нещо наистина ужасно трябва да бе станало в „Дисниленд“. Ема реши да не пита. Имаше по-важни въпроси.

— Кога се случи всичко това?

— Веднага след Тъмната война — отвърна Ливи. — Когато Себастиан победи.

— Значи, и тук е нападнал всички институти? — попита Ема. Не беше искала да мисли за това, не беше искала дори за миг да допусне възможността, че родителите й би могло да бъдат живи в този свят, но не можа да попречи на искрица надежда да се промъкне в гласа й. — И Лос Анджелис?

— Да. — Гласът на Ливи беше глух. — Родителите ти бяха убити. Баща ни беше Помрачен.

Ема потръпна. Знаела бе, че не съществува истинска надежда, но въпреки това я заболя. Джулиън също се беше чудил за баща си, сигурна беше в това. Искаше й се да му протегне ръка, но споменът за безчувствения Джулиън от изминалата седмица я спря.

— Същото се случи и в нашия свят — каза Джулиън след дълга пауза. — Ала ние спечелихме войната.

— Себастиан умря — добави Ема. — Клеъри го уби.

— Клеъри Феърчайлд? — Гласът на Камерън беше пропит със съмнение. — Тя бе убита от демона Лилит в Битката при Бурен.

— Не — настоя Ема упорито. — Клеъри и приятелите й спечелиха Битката при Бурен. Има картини на това. Тя спаси Джейс с меча Славния и те откриха Себастиан в Едом, той не можа да победи…

Ливи потропа с ниско изрязаните си нокти по дулото на пушката.

— Интересна история. Значи, твърдите, че идвате от място, където Себастиан е мъртъв, по улиците не върлуват демони и ловците на сенки все още имат ангелска сила?

— Да — отвърна Ема.

Ливи се обърна, за да я погледне. Белегът, минаващ през окото й, изглеждаше яростно червен на алената светлина на луната.

— Е, ако там е толкова страхотно, какво правите тук?

— Не беше планирана ваканция. Не всичко в нашия свят е съвършено — каза Ема. — Съвсем не.

Хвърли поглед към Джулиън и за своя изненада, видя, че я гледа със същия изпитателен поглед като нейния. За миг се разбраха без думи, както някога: Да й кажем ли, че в нашия свят е мъртва?

Ема поклати лекичко глава. Ливи все още не им вярваше за нищо. Точно тази информация нямаше да помогне.

— Трябва да отбием — обади се Камерън.

Тук имаше малко повече лампи, огряващи участъци от магистралата. Тук-там в равнината отвъд, където се простираше градът, се виждаха светлинки. Изобщо не приличаше на нощен Лос Анджелис. Нямаше ги веригите от светлинки, проточили се като диамантени огърлици, заменени от неравномерни ярки петна. Върху един далечен хълм гореше огън.

Огромна пукнатина разделяше магистралата пред тях на две, сякаш някой беше срязал бетона. Камерън свърна от разлома, поемайки по най-близката отбивка. Намали светлината на фаровете, когато подкараха из улиците, носейки се бавно из жилищния квартал.

Беше най-обикновена лосанджелиска улица, от двете страни на която се издигаха едноетажни фермерски къщи. Прозорците на повечето от тях бяха заковани, през спуснатите завеси се процеждаше съвсем малко светлина. Много от къщите тънеха в пълен мрак, някои изглеждаха така, сякаш са били разбити с взлом — врати, висящи от пантите, кървави петна по бели хоросанови стени. До тротоара имаше няколко изоставени коли, багажниците им зееха отворени, сякаш собствениците им бяха… отнесени, докато се бяха опитвали да избягат.

Най-тъжни бяха признаците, че някога тук бяха живели деца: разбита катерушка, разкривено колело с три колелета, захвърлено насред алея. Призрачна люлка, поклащана от вятъра.

Внезапно пред тях се появи завой. Докато Камерън обръщаше колата, фаровете осветиха странна гледка: семейство (двама родители и две деца), седнало на маса за пикник на моравата си. Ядяха мълчаливо от чинии, в които имаше печено месо, зелева салата и варени картофи.

Ема се обърна назад, зяпайки ги, докато те се изгубваха в далечината.

— Какво им става?

— Заклети — обясни Ливи, свила устни е отвращение. — Мундани, които са верни на Себастиан. Сега той ръководи институтите и защитава мунданите, които му се закълнат във вярност. Половината от оцелелите мундани в света са Заклети.

— А другата половина? — попита Джулиън.

— Бунтовници. Бойци за свобода. Можеш да бъдеш или едното, или другото.

— Вие сте бунтовници? — попита Ема.

Камерън се засмя и погледна Ливи с топлота.

— Ливия не е просто бунтовник. Тя е най-коравият, най-опасен бунтовник от всички — каза той и я погали нежно по тила.

Ема се надяваше на Джулиън да не му причернее пред очите. Ливи очевидно вече не беше на петнайсет години, но си оставаше малката му сестра в известен смисъл.

— Ловците на сенки и мунданите са обединили силите си в съпротива? — побърза да попита тя. — Ами долноземците?

— Вече няма ловци на сенки.

Ливи протегна дясната си ръка. Руната с окото не беше върху опакото на дланта й. Ако присвиеше очи, на Ема й се струваше, че може да зърне едва забележим белег на мястото й: сянка на сянка.

— Силата на Ангела е сломена. Стилитата не действат, руните избледняват като призраци. Себастиан Моргенстърн мина от институт на институт, убивайки всички, които отказаха да му се закълнат във вярност. Отвори света за демони и те осеяха земята с демонска отрова и сринаха стъклените кули. Идрис беше опустошен, а Елмазената цитадела беше разрушена. Ангелската магия не действа. Съществува единствено демонска магия. — Тя стисна по-силно пушката в ръцете си. — Повечето от онези, които някога бяха ловци на сенки, сега са Помрачени.

Свят без ловци на сенки. Свят без ангели. Бяха оставили жилищния квартал зад себе си и сега караха по улица, която може би беше булевард „Сънсет“, предположи Ема. Трудно бе да се каже, когато нямаше никакви пътни знаци. Най-сетне на пътя се появиха и други коли и дори леко забавяне заради трафика. Ема погледна настрани и видя блед вампир зад волана на едно субару в съседната лента. Той погледна към нея и й намигна.

— Наближаваме пункт за проверка — каза Камерън.

— Оставете на нас да се оправим — рече Ливи. — Не говорете.

Колата запъпли съвсем бавно. Напред Ема видя бариери на райета. Повечето от сградите по протежение на булеварда бяха в развалини. Тъкмо минаваха покрай една, чиито рушащи се стени ограждаха почти невредим вътрешен двор, където някога очевидно се беше помещавало лобито на офис сграда. Мястото гъмжеше от демони: върху купчини преобърнати мебели, пъплещи по пропуканите стени, хранещи се от метални корита, пълни с тъмна лепкава течност, която може би беше кръв. В средата на стаята имаше кол, за който бе завързана жена, бялата й рокля беше подгизнала от кръв. Главата й се полюшваше на една страна, сякаш беше припаднала.

Ема посегна да разкопчае предпазния си колан.

— Трябва да направим нещо.

— Не! — каза Ливи рязко. — Ще те убият, а заради теб ще убият и нас. Вече не можем да защитаваме света по този начин.

— Не ме е страх — заяви Ема.

Ливи я стрелна с изпепеляващо гневен поглед.

— А би трябвало.

— Пунктът за проверка — изплющя гласът на Камерън.

Колата се стрелна напред и спря пред бариерите.

Камерън свали прозореца откъм мястото на шофьора и Ема замалко да изскочи от седалката си, когато безок демон със сбръчкана глава като изсъхнало гроздово зърно надникна в колата. Носеше сива униформа с висока яка и макар да нямаше нито очи, нито нос, имаше уста, която се простираше върху лицето му.

— Свидетелство за самоличност — изсъска той.

Камерън вдигна левия си ръкав, оголвайки китката си, и я протегна. Ема зърна някакъв знак от вътрешната й страна, над мястото, където беше пулсът му, миг преди демонът да проточи грапав сив език, който приличаше на дълъг мъртъв червей, и да го близне.

Моля те — помисли си тя, — нека не повърна на задната седалка на тази кола. Спомням си тази кола. Целувала съм се с Камерън на задната й седалка. О, господи, демонът го близна по китката. Цялата кола вони на демонска плът.

Нещо покри ръката й, нещо топло и вдъхващо сигурност. Тя примига. Джулиън беше обвил пръсти около нейните. Изненадата я накара да дойде рязко на себе си.

— А, господин Ашдаун — каза демонът. — Не си бях дал сметка. Приятна вечер.

Той се отдръпна и Камерън натисна газта. Минаха няколко пресечки, преди някой да проговори.

— Какво беше това… — започна Джулиън.

— Езикът! Нали! — каза Ема. — Какво, по дяволите?

— … че те нарече „господин Ашдаун“? — довърши Джулиън.

— Семейството ми са Заклети… верни на Падналата звезда — отвърна Камерън кратко. — Те ръководят тукашния Институт от името на Себастиан. Членовете на Легиона на звездата са белязани със специални татуировки.

Ливи им показа вътрешната страна на дясната си китка, където имаше звезда в очертанията на кръг. Същият символ, който бяха видели върху знамената на Себастиан по-рано.

— Моят е фалшив. Ето защо Камерън шофира. — Ливи го погледна с иронична привързаност. — Семейството му не знае, че той не е верен на Звездата.

— Не съм особено изненадана, че Пейдж и Ванеса са се оказали предателки — отбеляза Ема и видя Ливи да й хвърля странен поглед.

Изненада, че знае кои са Пейдж и Ванеса? Съгласие? Ема не беше сигурна.

Бяха стигнали центъра на Лос Анджелис, район, бъкащ от демонска дейност дори в техния свят. Улиците тук бяха учудващо пълни — Ема зърна вампири и феи да се разхождат свободно и дори преустроен минимаркет, на чиято витрина рекламираха кървави млечни шейкове. Група големи котки пробягаха наблизо и когато обърнаха глави, Ема видя, че имат лицата на човешки бебета. Никой на тротоара не им обръщаше внимание.

— Ами долноземците — попита Джулиън. — Как пасват те във всичко това?

— Не искате да знаете — рече Ливи.

— Искаме — настоя Ема. — Познаваме някои магьосници, бихме могли да се свържем с тях, да поискаме помощ…

— Магьосници? — сопна се Ливи. — Вече няма магьосници. Още щом Себастиан отвори света за зверовете на ада, магьосниците започнаха да се разболяват. Някои умряха, а останалите… човешката им природа деградира. Превърнаха се в демони.

— В демони? — повтори Ема. — Изцяло?

— Ами Магнус? — попита Джулиън. — Магнус Бейн?

Ема усети как по тялото й полази ледена тръпка. Досега не бяха попитали за никого от хората, които познаваха. Подозираше, че и двамата се ужасяват да го сторят.

— Магнус Бейн беше една от първите големи трагедии. — Ливи звучеше така, сякаш разказваше стара история, която всички знаеха. — Бейн осъзна, че се превръща в демон, и помоли приятеля си Александър Лайтууд да го убие. Алек го направи, а после заби меча в собствените си гърди. Телата им бяха открити заедно в руините на Ню Йорк.

Джулиън беше пребледнял като платно. Ема наведе глава, имаше чувството, че ще припадне.

Магнус и Алек, които открай време бяха символ на всичко добро, да срещнат такъв ужасен край.

— И така с магьосниците — продължи Ливи. — Феите са съюзници на Себастиан и повечето от тях живеят в защитените земи на елфите, макар че на някои им харесва да посещават нашия свят, за да побезчинстват. Нали знаете.

— Не мисля, че знаем — рече Джулиън. — Елфическите царства са защитени?

— Елфите бяха съюзници на Себастиан през Тъмната война — обясни Ливи. — Изгубиха много воини. Дори кралицата на светлите елфи бе убита. След края на войната Себастиан ги възнагради, като им даде онова, което искаха. Изолация. Всички входове към земите на феите са защитени със стени и всеки човек или дори Помрачен, заплашил някой от малцината останали елфи в Туле, бива жестоко наказан.

— Кралицата на феите не е имала… дете? — попита Джулиън.

— Умря без деца — рече Ливи. — Кралят на тъмните елфи обедини двата Двора и властва над всички там. Наследникът му е принц Ерек или поне това бе последното, което чухме. От земите на феите не идват много новини.

Значи, нямаше втори Аш в този свят, помисли си Ема. Което вероятно беше добре, тъй като един Аш беше предостатъчен.

— Що се отнася до върколаците, глутниците са разпръснати — добави Камерън. — Все още има някои единаци. Част от тях подкрепят Себастиан, други са бунтовници заедно с нас, повечето бяха избити. Вампирите се справят доста по-добре, защото демоните не обичат да ги ядат. Те вече са мъртви.

— Има няколко вампирски култа, които се присъединиха към Себастиан — продължи Ливи. — Боготворят го и вярват, че когато изядат всички в Туле, той ще ги отведе в свят с още хора и още кръв.

— Рафаел Сантяго казва, че са идиоти и че когато с хората бъде свършено, те ще умрат от глад — рече Камерън.

— Рафаел Сантяго все още е жив? В нашия свят той е мъртъв — каза Джулиън.

— Е, точка в полза на Туле — каза Ливи с крива усмивка. — Когато стигнем до сградата, ще видите…

Млъкна, когато някой изхвърча от една уличка. Мръсен и болезнено мършав тийнейджър. Косата му висеше на сплъстени фъндъци, дрехите му бяха зацапани, от едната му ръка висеше опърпана раница.

Ливи се напрегна.

— Незаклет човек. На демоните им е разрешено да ги ловуват като спорт. Кам…

— Ливи, не бива — каза Камерън.

— Спри колата! — сопна се Ливи и Камерън наби спирачки, така че всички политнаха напред.

Джулиън скочи от седалката си и протегна ръка, за да улови Ливи за рамото и да й попречи да си удари главата.

Тя го погледна слисано, а после се отърси от него и като свали стъклото на прозореца си, подаде глава навън.

— Насам! — извика на момчето.

То смени посоката и се втурна към тях. В уличката зад него се появи нещо. Нещо, което изглеждаше така, сякаш бе изтикано от сенки и опърпани черни крила. Стрелна се към него с невероятна скорост и Ливи изруга.

— Няма да успее.

— Може и да успее — рече Камерън. — Десетачка.

— Какво, по дяволите!

Ема посегна към дръжката на вратата и я натисна… Джулиън я сграбчи за ръкава на туниката и я издърпа назад… а опърпаната сянка връхлетя върху момчето като ястреб върху мишка. То издаде ужасен писък, когато демонът го сграбчи, а после двамата, хищник и плячка, се издигнаха във въздуха, изчезвайки в пепеливото небе.

Кам даде газ, неколцина минувачи ги бяха зяпнали. Ема дишаше тежко. Мунданите не трябваше да загиват от ръцете на демони. Ловците на сенки трябваше да могат да им помогнат.

Ала тук нямаше ловци на сенки.

— Дължиш ми четири хиляди долара, Кам — каза Ливи безизразно.

— Аха. Ще ти платя веднага щом международната банкова система бъде възстановена.

— Ами семейството ни? — попита Джулиън рязко и пусна ръкава на Ема, тя почти бе забравила, че я държи.

— Има ли някой от тях тук, Ливия?

Устните на Ливи се свиха в напрегната линия.

— Все още не съм убедена, че наистина си Джулиън. А семейството ми засяга само мен.

Свърнаха рязко от улицата и за миг Ема си помисли, че ще се блъснат в познатата кафява тухлена постройка: известната сграда „Брадбъри“, която, колкото и да беше учудващо, все още се държеше. В последния момент преградата от тухли и пясъчник се отмести от пътя им и те потънаха в тъмно, подобно на пещера помещение.

Гараж. Слязоха от колата и Камерън отиде да говори с момиче в камуфлажен панталон и черно потниче, което въртеше метален механизъм, който затваряше вратата на гаража — масивен блок от тухли и метал, задвижван от хитро устроен комплект зъбчати колела.

— Караме на генератор — обясни Ливи, — така че правим доста неща на ръка. Не искаме Заклетите да ни открият по сметката ни за електричество. — Тя метна пушката си в колата. — Хайде.

Последваха я до врата, отвеждаща в просторно преддверие. Ясно бе, че се намират в голяма офис сграда. Стените бяха от тухли и мрамор, подът — покрит с плочки, а във въздуха над главите им Ема видя сложен лабиринт от пътеки, метални стълби и проблясването на старо желязо.

Ливи присви очи срещу тях.

— Окей — каза бавно.

— Окей какво? — попита Ема.

— Току-що минахте по коридор, претъпкан със сол, злато и студено ковано желязо. Това място е построено от луд стар милионер. Вярвал в призраци и го натъпкал с всичко, което се предполага, че пропъжда свръхестественото. Част от него все още действа.

Вратата се тресна зад тях. Камерън се беше върнал.

— Дивя каза, че Даяна не се е върнала. Искаш ли да ги отведа горе, за да изчакат.

— Аха. — Ливи потри уморено чело с опакото на ръката си. — Влязоха тук. Може би са безвредни.

— Искаш да кажеш, че може би наистина съм брат ти — рече Джулиън и гърбът на Ливи се изпъна.

— Не казах това. — Тя направи знак на Камерън. — Заведи ги в една от стаите за новодошли. Увери се, че на етажа има стражи.

И без да каже нито дума повече, се обърна и се отдалечи, отправяйки се към една от железните стълби. Джулиън изпусна рязко дъха си, загледан след нея. Беше по-силно от Ема — сърцето й се сви от болка при вида на изражението му. Изглеждаше така, сякаш го смазваха отвътре навън. Образът му, прегърнал тялото на сестра си, докато кръвта й изтичаше в Залата на Съвета, се надигна като кошмар в съзнанието й.

Догони Ливи на стълбите и тя се обърна към нея. Видът на белега, разсичащ лицето й, отново я жегна, сякаш можеше да почувства болката, когато Ливи го беше получила.

— Сериозно? — каза другото момиче. — Какво искаш?

— Хайде де, Ливи — рече Ема и Ливи повдигна вежди. — Знаеш, че наистина е Джулиън. В сърцето си го знаеш. В колата се опита да ти попречи да си удариш главата, както прави винаги. Това е по-силно от него. Никой не може да го изтрае или да се преструва.

Ливи настръхна.

— Не разбираш. Не мога…

— Вземи.

Ема тикна телефона си в ръцете й. Ливи се взря в него така, сякаш никога не беше виждала айфон. А после поклати глава.

— Може би ще се изненадаш да научиш, но тук нямаме особено покритие.

— Смешно. Искам да разгледаш снимките. — Тя посочи апарата с разтреперан пръст. — Снимки от последните пет години. Виж… ето я Дру. — Чу как Ливи си пое рязко дъх. — И Марк на плажа, сватбата на Хелън и Ейлийн. И Тай, от миналия месец.

От Ливи се откъсна задавен звук.

— Тай е жив във вашия свят?

Ема замръзна.

— Да — прошепна тя. — Да, разбира се, че е.

Ливи стисна телефона, а после се обърна и затича по стълбите, а тежките й обувки трополяха по желязото. Но не преди Ема да види, че очите й блестяха от сълзи.