Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (29)

29.
Съня им не пробуждат там

— Кристина! Кристина!

Гласове отекнаха в гората под нея. Изненадана, Кристина се изправи и впери поглед в мрака.

Беше прекалено мъчително край лагерния огън да гледа Марк и Кийрън, знаейки, че й остават броени часове, докато единият или и двамата си тръгнеха завинаги от живота й. Така че тя се бе отдалечила незабелязано и бе отишла да седне сред дърветата, тревата и сенките на Брослинд. Малки бели цветя растяха сред зеленината, от онези, които се срещаха само в Идрис. Досега ги беше виждала само по рисунки и да докосне венчелистчетата им я изпълни с усещане за покой, макар скръбта й да си остана под него.

А после беше чула гласовете. Марк и Кийрън, които я викаха. Надигна се от зелената могилка между дърветата, където бе седяла, изтупа се и забърза надолу по хълма, натам, откъдето бе дошло името й.

— Estoy aquí! — извика, като едва не се препъна, бързайки надолу. — Тук съм!

Те изскочиха от сенките, и двамата — с пребледнели лица. Марк пръв стигна до нея и я прегърна с всичка сила, повдигайки я от земята. След миг я пусна в прегръдките на Кийрън, докато се мъчеха да обяснят нещо за Магнус и капани и как се страхували, че е паднала в ров, пълен с ножове.

— Никога не бих направила нещо такова — възрази тя, докато Кийрън отмяташе нежно косата от лицето й. — Марк, Кийрън, мисля, че грешим.

Кийрън начаса я пусна.

— За какво?

Марк стоеше до него и раменете им се докосваха едва-едва. Нейните момчета, помисли си Кристина. Онези, които обичаше. Не би могла да избере между тях така, както не би могла да избере между нощта и деня. Нито пък искаше да го направи.

— За това, че е невъзможно — отвърна тя. — Трябваше да го кажа по-рано. Страхувах се. Не исках да бъда наранена. Не е ли то онова, от което всички се страхуваме? Че ще бъдем наранени? Държим сърцата си в затвор, ужасени, че ако ги пуснем на свобода в света, те ще бъдат наранени. Само че аз не искам да бъда в затвора. И мисля, че вие изпитвате същото, но ако не е така…

— Обичам и двама ви — каза Марк с мекия си, дрезгав глас — и не бих могъл да кажа, че обичам един от вас повече. Но се страхувам. Да ви изгубя, би ме убило, а така като че ли рискувам сърцето ми да бъде разбито не веднъж, а два пъти.

— Не всяка любов завършва с разбито сърце — каза Кристина.

— Аз знам какво искам — рече Кийрън. — Аз бях този, който пръв го каза. Обичам и желая и двама ви. Мнозина са щастливи по този начин в земите на елфите. Срещат се често подобни бракове…

— Да не би да ни правиш предложение за брак? — подхвърли Марк с усмивка и Кийрън пламна.

— Има обаче нещо — каза той. — Кралят на феите не може да има човешки консорт. И двамата го знаете.

— Точно сега това няма значение — заяви Кристина яростно. — Все още не си крал. А ако някога станеш, ще открием начин.

Марк наклони глава в елфически жест.

— Кристина е права. Сърцето ми е съгласно с думите й, Кийрън.

— Искам да бъда и с двама ви — каза Кристина. — Искам да мога да целувам и двама ви, да прегръщам и двама ви. Искам да мога да докосвам и двама ви, понякога едновременно, друг път — когато сме само двама. Искам да можете да се прегръщате и целувате, защото това ви прави щастливи, и искам да бъдете щастливи. Искам да бъдем заедно, и тримата.

— Мисля за вас през цялото време. Копнея за вас, когато не сте с мен. — Думите изригнаха от Кийрън като отприщена река. Дългите му пръсти докоснаха лицето на Марк, леки като ветрец, погалил тревата. След това се обърна към Кристина и я помилва по бузата с другата си ръка. Тя усети, че той трепери. Сложи ръка върху неговата, притискайки я до лицето си. — Никога през живота си не съм искал нещо по-отчаяно от това.

Марк също сложи ръка върху тази на Кийрън.

— Нито пък аз. Вярвам в това, в нас. Любовта пробужда любов, вярата пробужда вяра. — Усмихна се на Кристина. — През цялото това време те чакахме. Обичахме се и беше прекрасно, но с теб е още по-прекрасно.

— Тогава ме целунете — прошепна Кристина и Марк я притегли към себе си, целувайки я топло, а после пламенно. Ръцете на Кийрън бяха на гърба й, в косата й; тя облегна глава на него, докато той и Марк се целуваха над рамото й, телата им бяха обгърнали нейното, а ръцете им — сплетени.

Кийрън се усмихваше широко; те се целуваха и се смееха от щастие, и докосваха лицата си с дивящи се пръсти.

— Обичам ви — каза Кристина и на двамата и те й отговориха едновременно, и гласовете им се сляха, така че не бе сигурна кой го каза пръв и кой последен.

— Обичам ви.

— Обичам ви.

— Обичам ви.

* * *

Кит беше виждал езерото Лин върху безброй картини, във всяка нефилимска сграда, върху всяка стена и гоблен: Ангела, надигащ се от водите му с Реликвите на смъртните.

В истинския свят то бе съвсем различно. Трептеше като мазно петно под лунната светлина: повърхността му беше сребристочерна, ала осеяна с експлозии от цветно великолепие, ивици от виолетово-синьо и огненочервено, ледено зелено и лилаво като синина. За първи път, когато си представи ангела Разиел, огромен и безстрастнолик, да се надига от водата, Кит усети как го побива тръпка на страхопочитание и боязън.

Тай беше направил церемониалния си кръг на ръба на езерото, където водата миеше плиткия пясъчен бряг. В действителност бяха два кръга — един по-голям и друг, по-малък, вътре в него, а в разстоянието между тях беше изрисувал десетки руни с помощта на заострена пръчка.

Кит и преди беше виждал церемониални кръгове, нерядко — в собствената си дневна. Ала как Тай бе станал такъв експерт? Неговите кръгове бяха по-спретнати, отколкото тези на Джони бяха били някога, руните му бяха много по-грижливо направени. Не бяха нефилимски руни, а рунически език, който изглеждаше много по-заострен и неприятен. Това ли беше правил Тай всички онези пъти, когато Кит се обръщаше и откриваше, че го няма? Учил се бе как да стане тъмен магьосник?

Освен това беше подредил съставките в спретнати редички: мирото, тебешира, бебешкия зъб на Ливи, писмото от Туле.

След като остави внимателно кадифената торбичка с кичур от косата на Ливи между другите предмети, Тай вдигна очи към Кит, който стоеше близо до ръба на водата.

— Правилно ли го направих?

Вълна на неохота заля Кит, последното, което искаше, бе да се приближи до магическия кръг.

— Откъде бих могъл да знам?

— Е, баща ти е правил магии, помислих си, че може би те е научил на някои от тези неща — отвърна Тай.

Кит ритна с крак във водата и се разхвърчаха ярки искри.

— Всъщност баща ми ме държеше настрани от истинските магии. Но знам това-онова.

Приближи се, влачейки крака, към Тай, който беше седнал по турски в пясъка. Кит нерядко си мислеше, че нощта и мракът като че ли бяха естествената среда на Тай. Той не обичаше директната слънчева светлина, а бледата му кожа изглеждаше така, сякаш никога не беше почернявала. На лунните лъчи обаче грееше като звезда.

Кит въздъхна и посочи сияещото червено кълбо, с което Тай се беше сдобил на Пазара на сенките.

— Катализаторът се слага в средата на кръга.

Тай вече го вдигаше.

— Ела да седнеш до мен — каза.

Кит коленичи, докато Тай се залови да подреди предметите в церемониалния кръг, мълвейки тихичко нещо, докато го правеше. Посегна, разкопча верижката на медальона и го подаде на Кит. С дълбоко чувство на ужас Кит го постави близо до ръба на кръга.

Тай започна да напява по-силно.

— Abyssus abyssum invocat in voce cataractarum tuarum; omnia excelsa tua et fluctus tui super me transierunt. Бездна бездна призовава с гласа на Твоите водопади; всички Твои води и Твои вълни преминаха над мене.^[1]

Докато той напяваше, предметите в кръга започнаха да пламват като фойерверки, запалени една след друга. Горяха с чист, бял пламък, без да изгарят.

Откъм езерото повя силен вятър, носещ дъх на кирпич и гробищна пръст. До ушите на Кит достигнаха оживени гласове и той се обърна, озъртайки се наоколо — имаше ли някой наблизо? Да не ги бяха проследили? Не видя обаче никого. Брегът беше пуст.

— Чуваш ли това? — прошепна.

Тай просто поклати глава, без да спира напева си. Езерото заблещука, водата се раздвижи. Бледи фигури се надигнаха от тъмните води. Мнозина от тях бяха в бойно облекло, други — в по-старовремски доспехи. Косите им падаха около тях, прозрачни на лунната светлина. Протягаха ръце към него, към Тай, който не можеше да ги види. Устните им се движеха беззвучно.

Това не се случва наистина, помисли си Кит, вледенен до кости. Каквато и мъничка надежда да беше хранил, че магията няма да се получи, се изпари. Обърна се към Тай, който все още редеше напева си, изстрелвайки научените наизуст думи като откоси на автомат.

— Hic mortiu vivunt, hic mortiu vivunt…^[2]

— Тай, спри. — Ръцете на Кит се стрелнаха напред, сграбчиха Тай за раменете. Знаеше, че не бива да го прави (Тай не обичаше да го стряскат), но ужасът кипеше в кръвта му като отрова. — Тай, не го прави.

Латинските думи секнаха насред изречението: Тай се взираше объркано в него, а сивите му очи се стрелкаха между ключицата на Кит и лицето му, и отново се навеждаха надолу.

— Какво искаш да кажеш? Не разбирам.

— Не го прави. Недей да я възкресяваш.

— Трябва да го направя. — Гласът на Тай звучеше обтегнато, като жица, опъната до краен предел. — Не мога да живея без Ливи.

— Да, можеш — прошепна Кит. — Можеш. Мислиш, че това ще направи семейството ти по-силно, но ако я съживиш, то ще го унищожи. Мислиш, че не би могъл да оцелееш без Ливи, но можеш. Ще се справим заедно. — Лицето на Кит беше студено; даде си сметка, че плаче. — Обичам те, Тай. Обичам те.

Лицето на Тай стана безизразно от изненада, а Кит продължи, без сам да разбира какво казва:

— Тя си отиде, Тай. Отиде си завинаги. Трябва да го преодолееш. Семейството ти ще ти помогне. Аз ще ти помогна. Но не и ако направиш това. Не и ако направиш това, Тай.

Празното изражение бе изчезнало от лицето на Тай. Устата му се изкриви, сякаш се опитваше да овладее сълзите си. На Кит усещането му беше познато — ненавиждаше да го види върху лицето на Тай. Ненавиждаше всичко, което се случваше.

— Трябва да я съживя, Кит — прошепна Тай. — Трябва.

Отскубна се от ръката на Кит и отново се обърна към кръга, където различните предмети все още горяха. Миризма на овъглено тегнеше във въздуха.

— Тай! — каза Кит, ала Тай отново беше подел напева си на латински, протегнал ръце към кръга.

— Igni ferroque, ex silentio, ex animo…^[3]

Кит се хвърли към него и го събори върху пясъка. Тай политна назад без борба, прекалено изненадан, за да се защити, и двамата се затъркаляха по полегатия наклон към водата. Цопнаха в плитчините и Тай като че ли се съвзе — отърси се от Кит, удряйки го с лакът в гърлото. Кит се закашля и го пусна; отново опита да го сграбчи и Тай го изрита. Виждаше, че плаче, но дори плачейки, беше по-добър боец от Кит. Въпреки че изглеждаше крехък като лунен сноп, той беше ловец на сенки — по рождение и подготовка. Освободи се и се втурна през пясъка към кръга, протегнал ръка към огъня.

— Ex silentio, ex animo! — изкрещя задъхано. — Ливия Блекторн! Resurget! Resurget! Resurget^[4]!

Пламъкът в средата на кръга стана черен. Кит се отпусна на пети, в устата му имаше вкус на кръв.

Беше твърде късно. Магията беше направена.

Тъмните пламъци се издигнаха към небето. Тай отстъпи назад, взирайки се в тях, докато те бушуваха нависоко. Кит, който и преди беше виждал черна магия, се изправи с усилие на крака. Всичко би могло да се обърка, помисли си мрачно. Ако трябваше да бягат, щеше да нокаутира Тай с един камък и да го извлече от тук.

Повърхността на водата се набразди. Двете момчета се обърнаха, за да погледнат, и Кит осъзна, че блещукащите мъртви бяха изчезнали. Останала бе една-единствена прозрачна фигура, със стелеща се сребърна коса, която се издигаше от водата. Очертанията на лицето й, очите й станаха по-ясни; виждаха се дългата й коса, медальонът около гърлото й, разстилащата се бяла рокля, която не приличаше на дреха, която Ливи би избрала.

— Ливи — прошепна Кит.

Тай се втурна към езерото. Препъна се и падна на колене досами водата, докато призракът на Ливи се приближаваше към тях, разпръсквайки ярки искри.

Стигна до брега. Босите й крака оставяха диря в искрящата вода. Сведе поглед към Тай; тялото й беше прозрачно като облак, върху лицето й беше изписана бездънна тъга.

— Защо ме обезпокои? — каза с глас, печален като зимен вятър.

— Ливи. — Тай протегна ръка, сякаш би могъл да я докосне. Пръстите му минаха през полите на роклята й.

— Не е тя наистина. — Кит изтри кръвта от лицето си. — Тя е призрак.

Облекчение се бореше с нещастие в гърдите му: не беше нежива, но несъмнено да повикаш призрак против волята му също не беше добра идея.

— Защо не си тук? — Гласът на Тай се извиси. — Направих всичко както трябва. Направих всичко както трябва.

— Катализаторът, който използва, беше нечист. Не беше достатъчно мощен, за да ме съживи наистина — отвърна Ливи. — Възможно е да има и други последици. Тай…

— Но можеш да останеш с мен, нали? Можеш да останеш с мен и такава? — прекъсна я Тай.

Очертанията на Ливи се размазаха, когато тя се люшна към брат си.

— Това ли искаш?

— Да. Ето защо направих всичко това. Искам да бъдеш с мен по какъвто и да е начин. Беше с мен още преди да се родя, Ливи. Без теб просто… Не съществува нищо, ако теб те няма.

Не съществува нищо, ако ти не си там. Съжаление и отчаяние пронизаха Кит. Не можеше да мрази Тай за думите му. Ала никога нямаше да означава нещо за Тай и никога не беше означавал: това поне беше ясно.

— Обичах те, Тай, обичах те, дори когато бях мъртва — каза призракът на Ливи. — Ала ти преобърна Вселената и ние всички ще платим за това. Ти раздра материята на живота и смъртта. Не знаеш какво стори. — Сълзи се стичаха по лицето на Ливи и капеха във водата: искрящи капки като огнени искри. — Не може да вземаш назаем от смъртта. Трябва да й платиш.

Призракът изчезна.

— Ливи! — Тай не толкова изкрещя думата, колкото тя бе изтръгната от него; сви се на кълбо, обвивайки ръце около себе си, сякаш за да попречи на тялото си да се пръсне на късчета.

Кит го чуваше да плаче, ужасни, мрачни хлипове, които сякаш се изтръгваха от него; преди час би поместил небето, за да го накара да спре. Сега не бе в състояние да помръдне, неговата собствена болка беше изгаряща агония, която го задържаше закован на мястото му. Погледна към церемониалния кръг — пламъците отново бяха станали бели и предметите изгаряха. Кадифената торбичка се превърна в пепел, зъбът почерня, тебеширът и мирото се стопиха. Единствено медальонът все още блестеше, цял и невредим.

Пред очите на Кит писмото от Туле пламна и думите върху страницата лумнаха в искрящо черно, преди да изчезнат:

Обичам те. Обичам те. Обичам те.

* * *

Дру поспря пред вратата на затвора в Гард с шперц в ръка. Беше запъхтяна от изкачването на хълма. Не беше дошла по обичайните пътеки, а вместо това се беше промъкнала през храсталаците, където не можеше да бъде забелязана. Китките и глезените й бяха разранени от клонаци и тръни.

Ала тя едва усещаше болката. Настъпил бе решителният миг. Направеше ли го, нямаше да има връщане назад. Независимо колко беше малка, ако Хорас и останалите надделееха и научеха какво бе сторила, щяха да я накажат.

Гласът на Джулиън отекна в главата й.

Ти си част от Стражата на Линия. Не го забравяй.

Ливи не би се поколебала, знаеше Дру. Би се втурнала, нетърпелива да поправи всяка несправедливост, на която се натъкнеше. Не би се сдържала. Не би се поколебала.

Ливи, това е за теб, сестро моя.

Обичам те. Обичам те. Обичам те.

Тя се залови с ключалката.

* * *

Входът на Града на тишината бе точно такъв, какъвто Ема си го спомняше. Едва забележима пътека прекосяваше Брослиндската хора, заобиколена от гъста зеленина. Очевидно бе, че малцина минават оттук, и то много рядко — руническият й камък разкри пътека, почти небелязана от стъпки.

Чуваше цвърченето на нощни птички и движението на дребни животинки между дърветата. Ала нещо липсваше. Брослинд открай време беше място, където можеше да очакваш да видиш проблясването на блуждаещи огньове между листата или да чуеш припукването на пламъците в лагер на върколаци. Имаше нещо осезаемо в тишината сега, нещо, което караше Ема да върви особено предпазливо.

Дърветата станаха по-гъсти, когато стигна до планинския склон и откри вратата между камъните. Изглеждаше така, както бе изглеждала преди три години: заострена в горната част, с изваян барелеф на ангел. От дървото висеше тежко месингово чукало.

Инстинктивно Ема посегна зад себе си и извади Меча на смъртните от ножницата. Тежестта му в ръката й не приличаше на никой друг меч, нито дори на Кортана, а острието проблясваше в нощта, сякаш излъчваше своя собствена светлина.

Беше го взела от палатката на Джулиън, където той го беше скрил под спалния си чувал, увит в кадифен плат. Беше го заменила с друг меч — всеки поглед отблизо би разкрил измамата, но Джулиън нямаше причина да тича в палатката на всеки пет минути и да го проверява. Та нали лагерът се охраняваше.

Ема сложи ръка върху вратата. Според съобщението на брат Седрах тази нощ Градът на тишината щеше да е празен — братята щяха да охраняват градските стени в нощта преди преговорите. И все пак вратата туптеше под дланта й, сякаш биеше като сърце.

— Аз съм Ема Карстерс и нося Меча на смъртните — заяви. — Отвори се, в името на Мелартак.

В продължение на един мъчително дълъг миг не се случи нищо и Ема усети как я обзема паника. Може би Мечът на смъртните от Туле беше различен, може би атомите му бяха прекалено променени, а магията му — чужда.

Вратата се отвори изведнъж безшумно, като прозяваща се уста. Ема се шмугна вътре, поглеждайки за миг през рамо към безмълвната гора.

Вратата се затвори зад нея също толкова безшумно и Ема се озова в тесен коридор с гладки стени, отвеждащ до спускащо се надолу стълбище. Магическата й светлина сякаш отскачаше от мраморните стени, когато тя заслиза, чувствайки се така, сякаш се движи в спомен: Градът на тишината в Туле — празен и изоставен. Огнени кръгове в стаи от кости, докато тя сключваше парабатайския ритуал с Джулиън. Най-голямата й грешка. Онази, която я бе довела до това пътуване.

Потрепери, когато стигна до основната част на Града, където стените бяха покрити с черепи и бедрени кости, а от тавана висяха изящни полилеи от кост. Поне в Туле не беше сама.

Най-сетне влезе в стаята на Говорещите звезди. Беше досущ като в съня й. Подът блещукаше като нощно небе, обърнато надолу с главата, звездите бяха извити в парабола пред базалтовата маса, около която Мълчаливите братя заседаваха. Масата беше празна, никакъв меч не висеше на обичайното си място.

Ема пристъпи върху звездите, тежките обувки трополяха тихо по мрамора. В съня й подът просто се беше отворил. Сега не се случи нищо. Потърка уморени очи с кокалчетата на ръката си, опитвайки се да открие в себе си инстинкта, който й бе нашепнал как да отвори вратата на Града.

Аз съм парабатай, помисли си. Магията; която ме обвързва с Джулиън, е втъкана в това място, в самата материя на нефилимите. Допря колебливо пръст до острието на Меча на смъртните. Прокара го леко по него, оставяйки спомените й да се върнат към онзи миг, когато бе стояла в огъня заедно с Джулиън… твоите люде ще бъдат мои люде и твоят Бог — мой Бог…

Капка кръв изби на върха на пръста и тупна върху мрамора в краката й. Разнесе се изщракване и подът, който бе изглеждал съвършено гладък, се отвори и се плъзна назад, разкривайки черна дупка отдолу.

В дупката имаше плоча. Ема я виждаше много по-ясно, отколкото в съня си. Беше направена от бял базалт и върху нея имаше парабатайска руна, нарисувана с кръв — толкова древна, че отдавна се беше разтворила, оставяйки след себе си само червеникавокафяво петно пън формата на руната.

Дъхът на Ема секна. Въпреки всичко, да се намира в присъствието на нещо толкова древно и могъщо, я стисна за сърцето. С чувството, че се задушава, тя вдигна меча с две ръце, с острието надолу.

Отново се видя как го прави, как стоварва оръжието, как строшава плочата. Представи си звука, с който тя се чупи. Това щеше да е звукът на разбиващи се сърца из целия свят, когато всички парабатай бъдеха разделени. Представи си ги как посягат един към друг в недоумяващ ужас… Джейс и Алек, Клеъри и Саймън.

Болката, която Джулиън щеше да изпита.

Ема зарида безмълвно. Щеше да бъде изгнаница, парий, прокудена като Каин. Представи си как Клеъри и останалите се извръщат от нея с изражения на омраза. Не можеш да нараниш хората по този начин и да очакваш да ти простят.

А после отново си спомни Даяна в Туле. Руните им започнали да горят като огън, сякаш във вените им имало пламъци вместо кръв. Казваха, че оръжията на онези, които се биели с тях, се пръсвали в ръцете им. Черни линии плъзвали по телата им и те станали чудовищни… физически чудовищни. Не го видях с очите си… чух само истории от трета ръка. Разкази за безпощадни, огромни лъскави създания, сриващи цели градове. Себастиан беше принуден да отприщи хиляди демони, за да ги озапти. Загинаха много мундани и ловци на сенки.

Двамата с Джулиън не можеха да станат чудовища. Не можеха да унищожат всички, които познаваха и обичаха. По-добре да разруши всички парабатайски връзки, отколкото да бъде отговорна за смърт и разруха. Струваше й се, че бе минала цяла вечност, откакто Джем й беше обяснил за проклятието. Бяха опитали всичко, за да го избегнат.

Много скоро могъществото ги карало да полудеят, докато не се превърнели в чудовища. Унищожавали семействата си, останалите хора, които обичали. Смърт ги заобикаляла отвсякъде.

Нямаше друг начин за бягство, освен този. Ръцете й стиснаха по-силно дръжката на меча. Тя вдигна Мелартак.

Прости ми, Джулиън.

— Спри! — В Града от кости отекна глас. — Ема! Какво правиш?

Тя се обърна, без да се отдръпва от Говорещите звезди или да свали меча. Джулиън стоеше на входа на залата. Беше пребледнял и се взираше потресено в нея. Очевидно беше тичал: едва си поемаше дъх, в косата му имаше листа, обувките му бяха изцапани с кал.

— Не се опитвай да ме спреш, Джулиън. — Гласът й не беше по-силен от шепот.

Той разпери ръце, сякаш за да покаже, че не е въоръжен, и направи крачка към нея. Ема поклати глава и той спря.

— Винаги съм мислел, че аз ще съм този, който ще го направи. Не съм предполагал, че ще бъдеш ти.

— Върви си, Джулиън. Не искам да бъдеш тук за това. Ако ме открият тук, искам да ме открият сама.

— Знам. Жертваш себе си. Знаеш, че ще обвинят някого, някой с достъп до Меча на смъртните, и искаш този някой да бъдеш ти. Познавам те, Ема. Знам точно какво правиш. — Той направи още една крачка към нея. — Няма да се опитам да те спра. Но и не можеш да ме накараш да те оставя.

— Трябва да го направиш! — Гласът й се извиси. — Те ще ме изпратят в изгнание, Джулиън, в най-добрия случай, дори ако Хорас бъде свален; дори Джия не би могла да си затвори очите за нещо такова, никой не би могъл и няма да го стори. Те няма да разберат… Ако сме двамата, ще решат, че сме го направили, за да бъдем заедно, и ти ще изгубиш децата. Няма да допусна това да се случи, не и след всичко…

— Ема! — Джулиън протегна ръце към нея. Гривната от морско стъкло около китката му проблесна, ярък цвят в това място на кости и сивота. — Няма да те оставя. Никога няма да те оставя. Дори ако строшиш тази руна, пак няма да те оставя.

Ридание разтърси Ема. А после още едно. Свлече се на колене, все така стискайки Меча. Отчаяние я проряза, силно като облекчение. А може би беше облекчение. Не знаеше, но усети как Джулиън се приближи тихичко и коленичи насреща й върху студените камъни.

— Какво се случи? — попита. — Какво стана с допълнителното време, с което Магнус каза, че разполагаме…

— Руната ми гори, твоята също, знам го. А сега и това. — Ема нави ръкава на пуловера си и обърна ръка, за да му покаже петното там — тъмна паяжина, малка, ала нарастваща. — Не мисля, че ни остава много време.

— В такъв случай може да поискаме да ни отнемат Знаците. — Гласът на Джулиън беше мек и успокояващ, глас, който пазеше за онези, които обичаше най-много. — Не само твоите, но и моите. Мислех, че…

— Говорих с Джем на срещата — прекъсна го Ема. — Каза, че не би го направил никога, а Магнус не може да го извърши сам… — Дъхът й пресекна. — В Туле Даяна ми каза, че когато Себастиан започнал да завладява света, парабатаите се превърнали в чудовища. Руните им горели, кожата им се покрила с черни петна и те се превърнали в чудовища. Същото се случва и с нас, Джулиън. Знам го. Всичко онова за проклятието, превръщащо ни в чудовища. Сякаш в сърцето на връзката се крие чудовищност. Като… като злокачествен тумор.

Последва дълга пауза.

— Защо не ми каза за това?

— В началото не го вярвах — прошепна Ема. — Или най-малкото, мислех си, че е нещо, което би могло да се случи само в Туле. Ала нашите руни горят. А после черното петно върху кожата ми… тогава разбрах…

— Само че ние не знаем — каза Джулиън меко. — Знам как се чувстваш. Разтреперана, нали? Мислите ти препускат. Също като сърцето.

Ема кимна…

— Откъде…

— Аз изпитвам същото. Мисля, че е проклятието. Джем каза, че ще ни даде мощ. И наистина се чувствам, сякаш… сякаш са пуснали електричество във вените ми, и не мога да престана да треперя.

— Но ти изглеждаш добре — каза Ема.

— Мисля, че съвземането от магията е като да се изкатеря от бездна. Все още не съм стигнал до върха, там, където си ти. Имам някаква защита. — Джулиън обви ръце около коленете си. — Знам защо се страхуваш. Всеки би се страхувал. Ала въпреки това ще те помоля да направиш нещо за мен. Ще те помоля да имаш вяра.

— Вяра? Вяра в какво?

— В нас. Дори когато ми каза защо ни е забранено да се влюбим, дори когато знаех, че изобщо не би трябвало да ставаме парабатаи, все още имах спомените за това колко прекрасно бе да бъда твой партньор, да видя как приятелството ни се превръща в нещо свещено. Все още вярвам във връзката ни, Ема. Все още вярвам в парабатайската връзка, в нейната важност, в красотата на онова, което имат Алек и Джейс, на онова, което Джем е имал някога.

— Но ако то може да се обърне против нас? — попита Ема. — Най-голямата ни сила, превърнала се в най-голямата ни слабост?

— Ето защо те помолих да имаш вяра. Да вярваш в нас, дори ако не си в състояние да вярваш в идеята. Утре може би ни очаква битка. Ние срещу тях. Нуждаем се от Алек и Джейс, Клеъри и Саймън — нуждаем се от нас — за да бъдем цели и ненакърнени на бойното поле. Трябва да бъдем възможно най-силни. Още един ден, Ема. Издържахме дотук. Можем да издържим още един ден.

— Но аз се нуждая от Меча на смъртните. — Ема притисна острието до себе си. — Не мога да го направя без него.

— Ако утре победим, можем да получим помощ от Клейва — каза Джулиън. — Ако не победим, Хорас на драго сърце ще ни отнеме руните. Знаеш, че ще го направи.

— Помислих си за това. Ала не можем да бъдем сигурни, нали?

— Може би, може би не. Но ако сториш това, ако прережеш всички връзки, аз ще застана до теб и заедно ще поемем вината. Не можеш да ми попречиш.

— Ами децата — прошепна Ема. Не бе в състояние да понесе мисълта Джулиън да бъде разделен от тях, мисълта семейство Блекторн да понесат още болка и страдание.

— Сега имаме Хелън и Ейлийн. Не съм единственият, който може да опази семейството ни заедно. В най-лошите ми мигове ти беше най-доброто за мен. Нека сторя същото за теб.

— Добре — каза Ема. — Добре, ще изчакам още един ден.

Сякаш чул думите й, подът се затвори под краката й, скривайки плочата с парабатайската руна под защитния мрамор. Искаше й се да посегне към Джулиън, да докосне ръцете му, да му каже, че е благодарна. Искаше й се да каже още много, да изрече думите, които им беше забранено да изричат, но не го направи. Просто го гледаше безмълвно и ги мислеше, чудейки се дали някой друг бе мислил тези думи в Града на тишината преди. Дали ги бяха мислили по този начин: с толкова надежда, колкото и отчаяние.

Обичам те. Обичам те. Обичам те.