Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (20)

20.
И по-слаб, и по-блед всеки час

Себастиан иска да говори с нас? — помисли си Ема с ужас, а после я жегна осъзнаване: — Мисли ни за помрачените ни версии. Е, това обясняваше изражението на Даяна.

Пръстите на Джулиън стиснаха здраво ръката й, преди да слезе нехайно от мотоциклета.

— Окей. Къде е шефът?

Демонът гущер извади хартиено пликче от вътрешния си джоб. Пликче, което изглеждаше пълно с пъплещи паяци. Лапна един и го задъвка и стомахът на Ема подскочи.

— В стария нощен клуб — отвърна гущерът с хрускаща, пълна с паяк уста и посочи към невисока черна постройка от стъкло и стомана. Тротоарът пред входа беше застлан с убито червен килим. — Вървете. Аз ще наглеждам мотора ви.

Ема слезе от мотоциклета, чувствайки се така, сякаш вените й са пълни с лед. Без да се поглеждат, без сами да знаят как, двамата с Джулиън пресякоха улицата, вървейки един до друг, сякаш не се случваше нищо необикновено.

Себастиан знае кои сме в действителност, мислеше си Ема, без да спира да крачи. Знае и ще ни убие. В мига, в който стигнаха до тротоара, до ушите й достигна ревът на мотор. Обърна се и видя Даяна да се отдалечава от пункта за проверка. Разбираше защо трябва да се махне и не я винеше, ала въпреки това усети студено пробождане в гърдите. Бяха сами.

Нощният клуб се охраняваше от демони Иблис, които ги претърсиха отгоре-отгоре и ги пуснаха да минат през вратата, въвеждаща в тесен коридор с огледални стени. Ема видя отражението си, беше изключително бледа, устата й беше свита в тънка ивица. Това беше лошо. Трябваше да се отпусне. До нея Джулиън имаше спокоен и овладян вид, косата му беше разрошена от мотоциклета, но иначе изглеждаше съвсем нормално.

Когато коридорът отстъпи място на просторна стая, той улови ръката й и от тялото му във вените й сякаш преля топлина. Тя си пое дълбоко, рязко дъх, когато ги блъсна вълна студен въздух.

Нощният клуб беше сребърнобял и черен, тъмна приказна земя от лед. Дълъг бар, изваян от леден блок, минаваше по протежение на една от стените. Водопади от замръзнала вода, полярно синя и арктически зелена, се спускаха от тавана, превръщайки дансинга в лабиринт от искрящи драперии.

Джулиън я стисна по-силно и тя погледна надолу: подът под тях беше солиден лед и под него Ема видя сенките на пленени тела, тук — очертанията на ръка, там — лице, замръзнало в писък. Гърдите й се свиха. Вървим върху телата на мъртвите, помисли си.

Джулиън й хвърли кос поглед и поклати леко глава, сякаш за да каже: Точно сега не бива да мислим за това.

Ето как се справяше Джулиън, помисли си Ема, докато се отправяха към една отделена с въжета част в дъното на клуба, потискаше мисли, издигаше стени около тях, живееше в мига на действието, превърнал се в негова действителност.

Ема стори всичко по силите си да потисне мислите за мъртвите, когато се мушнаха под въжетата и се озоваха в място, пълно с дивани и кресла, тапицирани с ледено синьо кадифе. Изтегнат в най-голямото кресло, беше Себастиан.

Отблизо определено изглеждаше по-възрастен от момчето, което Ема помнеше от техния свят. Беше по-широкоплещест, челюстта му — по-квадратна, очите му — катраненочерни. Носеше черен дизайнерски костюм с десен на рози върху реверите, върху който беше наметнал дебело кожено палто. Ледено бялата му коса се смесваше с бледожълтата кожа на палтото му. Ако не знаеше кой е и не го мразеше, би могла да го помисли за красив леден принц. До него, отпуснал леко ръце върху облегалката на креслото му, стоеше Джейс. Той също беше облечен в черен костюм и когато се извърна леко, Ема видя каишката на кобур под него. Около китките му, под ръкавелите на сакото, имаше кожени ленти. Ема бе готова да се закълне, че носи няколко ножа.

Да не би да е телохранителят на Себастиан? — зачуди се тя. — Може би на Себастиан му е забавно да си вземе един от героите на Клейва като домашен любимец и да го държи като на каишка до себе си.

И накрая — Аш. Облечен в дънки и тениска с дълъг ръкав, с електронно устройство в ръка, той се бе изтегнал в едно кресло на известно разстояние от тях и играеше видео игра, която ту светваше, ту угасваше, огрявайки острите черти на лицето му, връхчетата на ушите му.

Студеният поглед на Себастиан се плъзна по Ема и Джулиън и тя усети как цялото й тяло настръхва. Знаеше, че руните им бяха покрити с плат и грим, ала въпреки това имаше чувството, че Себастиан може да прозре през нея. Сякаш начаса щеше да разбере, че не са Помрачени.

— И това ако не са влюбените пиленца — провлачи той и погледна към Ема. — Досега май не ти бях виждал лицето. Гаджето ти обикновено е прекалено заето да го смуче.

— Съжалявам, че сме ви подразнили, сър — отвърна Джулиън с безизразен, монотонен глас.

— Не ме дразни — каза Себастиан. — Просто констатирам. — Той се облегна в стола си. — Аз предпочитам червенокосите.

Нещо пробяга по лицето на Джейс, прекалено бързо, за да може Ема да разчете значението му. Аш обаче вдигна поглед и Ема се напрегна. Ако ги разпознаеше…

Той отново наведе глава към играта си, с напълно незаинтересовано изражение.

На Ема й беше трудно да не се разтрепери. Стаята беше нетърпимо студена, погледът на Себастиан — още по-студен. Той сплете пръсти под брадичката си.

— Вихрят се слухове, че някоя си Ливия Блекторн подготвя жалко въстанийце някъде в центъра.

Стомахът на Ема се сви.

— Тя не означава нищо за нас — побърза да каже Джулиън.

Звучеше така, сякаш наистина го мисли.

— Естествено, че не — каза Себастиан. — Ала някога сте били неин брат и нейна приятелка. Човеците са окайващо сантиментални. Възможно е да я прилъжем да ви се довери.

— Ливи никога не би се доверила на двама Помрачени — каза Ема и замръзна.

Беше грешният отговор.

Златните очи на Джейс се присвиха с подозрение. Понечи да каже нещо, но Себастиан го прекъсна с нехайно махване на ръка.

— Не сега, Джейс.

Лицето на Джейс придоби празно изражение и като се извърна от Себастиан, отиде при Аш, навеждайки се над гърба на стола му, за да посочи нещо върху екрана на играта му. Аш кимна.

Почти би могло да изглежда като умилителен, братски момент, ако не беше толкова изродено и ужасно. Ако полилеят над главите им не беше направен от замръзнали човешки ръце, всяка от които стискаше факла, хвърляща демонска светлина. Ако Ема можеше да забрави лицата под пода.

— Ема има предвид, че Ливи открай време е хитра — поясни Джулиън. — По един лукав начин.

— Интересно — каза Себастиан. — Аз одобрявам хитрото лукавство, макар и не когато е насочено към мен, разбира се.

— Познавам я много добре — рече Джулиън. — Сигурен съм, че без проблем ще успеем да открием къде се спотайват жалките й бунтовници.

Себастиан се подсмихна.

— Харесва ми колко си самоуверен. Няма да повярвате какво… — Той се намръщи и млъкна. — Това куче пак ли се е разлаяло?

Действително беше лай на куче. Няколко секунди по-късно в стаята връхлетя черно-бял териер с дълга каишка. Другият й край беше в ръката на жена с дълга черна коса.

Анабел Блекторн.

Носеше червена рокля без ръкави, макар че би трябвало да замръзва в студения въздух. Кожата й беше мъртвешки бяла.

При вида на Ема и Джулиън пребледня още повече и стисна по-здраво каишката на кучето.

По вените на Ема се разля адреналин. Анабел щеше да ги разкрие, щеше да ги издаде. Нямаше причина да не го стори. И тогава Себастиан щеше да ги убие.

Кълна се — помисли си Ема, — ще пролея кръвта му, преди да умра. Ще намеря начин да пролея кръвта и на двамата.

— Съжалявам — каза Анабел нацупено. — Той искаше да види Аш. Нали, Малкълм?

Дори по лицето на Джулиън пробяга нещо. Ема с ужас видя как Анабел се наведе, за да почеше кучето зад ушите. То я погледна с големи лавандулови очи и отново излая.

Малкълм Фейд, върховен магьосник на Лос Анджелис, сега бе демон териер.

— Разкарай гадния си фамилиар^[1] от тук — сопна се Себастиан. — Зает съм с работа. Ако има нужда от нещо, Аш ще те повика, Анабел. На практика вече е голям мъж. Не се нуждае от бавачка.

— Всеки има нужда от майка — каза Анабел. — Нали така, Аш?

Погълнат от играта си, Аш не отговори. Анабел въздъхна подразнено и излезе от стаята, с Малкълм, припкащ зад нея.

— Както казвах. — Лицето на Себастиан беше обтегнато от раздразнение. — Анабел е страшно добра в изтезанията… няма да повярвате на какви творчески подвизи е способна, ако й дадете нож и ловец на сенки… но като всички останали около мен, тя е прекалено уязвима за емоциите си. Не разбирам как хората не знаят какво е най-добро за тях.

— Ако знаеха, нямаше да се нуждаят от лидери — изтъкна Джулиън. — Като теб.

Себастиан го изгледа преценяващо.

— Предполагам, че е така. Но тази отговорност е като товар, легнал на плещите ми. Смазва ме. Разбираш ли?

— Нека намерим Ливия вместо теб — каза Джулиън. — Ще я обезвредим и ще ти донесем главата й.

Себастиан изглеждаше доволен.

— Ти май не си от приказливите, а? — подхвърли, поглеждайки към Ема.

Не мога — помисли си Ема. — Не мога да стоя тук, да лъжа и да се преструвам като Джулиън. Не мога.

Ала топлината от ръката на Джулиън все още беше в нейната, силата на връзката им (дори когато вече не беше магическа) й помогна да вирне брадичка и да стисне челюсти. Извади ръката си от тази на Джулиън и бавно, демонстративно изпука кокалчетата си.

— Предпочитам да убивам — заяви. — „Кажи го с куршуми“, това е моето мото.

Себастиан се разсмя и за миг Ема си спомни Клеъри на покрива на Института, говореща за един зеленоок брат, който никога не бе съществувал, ала би могъл да съществува. Може би в някой друг свят, по-добър от Туле.

— Много добре — каза той. — Ако успеете, ще бъдете добре възнаградени. Възможно е дори да има къща в Бел Еър за вас. Особено ако намерите сред бунтовниците някоя хубавичка червенокоска и ни я доведете, та с Джейс да се позабавляваме. — Той се ухили. — А сега бягайте, преди да сте замръзнали до смърт.

Той направи отпращащ жест. Зад него очевидно се криеше сила — Ема почувства как се завърта, сякаш тласната от ръка върху рамото й. Едва не се олюля, възвърна си равновесието и откри, че са почти до вратата на клуба. Дори не помнеше как бяха минали през коридора с огледалата.

А после излязоха на улицата и тя напълни дробовете си с горещия мръсен въздух, топлината на влажната нощ внезапно бе добре дошла. Взеха мотоциклета си от демона гущер и караха, без да разменят нито дума в продължение на няколко пресечки, докато Джулиън не се приведе напред и не каза през стиснати зъби:

— Спри.

Улицата, на която се намираха, бе пуста, уличните лампи бяха изпотрошени и тротоарът тънеше в мрак. В мига, в който Ема спря, Джулиън слезе от мотора и отиде със залитане до витрината на един разрушен „Старбъкс“. Ема го чу да повръща в сенките и стомахът й се сви от съчувствие. Искаше да отиде при него, но се боеше да остави мотоциклета. Той бе единственият им начин да се приберат в „Брадбъри“. Без него бяха обречени.

Когато Джулиън се върна, лицето му беше помръкнало и в синини, тя му подаде бутилка вода.

— Беше невероятен в клуба — каза му.

Той отпи голяма глътка от бутилката.

— Имах чувството, че ме разкъсват отвътре — заяви простичко. — Да стоя там и да говоря онези неща за Ливи… да наричам онова чудовище „сър“… да се сдържа да не разкъсам Анабел на парчета…

— Ами направи го сега — долетя глас откъм сенките. — Разкъсай ме на парчета, ако можеш.

Ема вече беше извадила пистолета си, докато се обърне, насочвайки го право към бледата жена в сенките. Червената й рокля беше кърваво петно на фона на нощта.

Безцветните устни на Анабел се извиха в усмивка.

— Този пистолет не може да ми навреди — каза тя. — А изстрелът и писъците ще накарат Помрачените да дотичат тук. Рискувай, ако искаш. Аз на твое място не бих го сторила.

Джулиън изпусна бутилката. Вода оплиска ботушите му. Ема се молеше да не се нахвърли върху Анабел, ръцете му трепереха.

— Можем да ти причиним болка — каза той. — Можем да пролеем кръвта ти.

Думите му бяха толкова близки до онова, което самата тя си беше помислила в нощния клуб, че Ема се сепна.

— Помрачените ще дойдат — повтори Анабел. — Достатъчно е само да изпищя.

Знаците й бяха избледнели — като тези на всички останали ловци на сенки. Кожата й беше бяла като мляко, без никакви белези по нея. Ема беше смаяна от това колко спокойна изглеждаше. Нормална. Но разбира се, за нея тук бяха минали няколко години.

— Разбрах кои сте в мига, в който ви видях. Изглеждате досущ така, както в Двора на тъмните феи. Дори следите от битката по лицата ви все още не са изчезнали.

— Тогава защо не каза на Себастиан? — изсъска Ема. — Ако си искала да се отървеш от нас…

— Не искам да се отърва от вас. Искам да сключа сделка.

Джулиън вдигна десния си ръкав толкова рязко, че платът се скъса. Около китката му беше парцалчето, което бе носил през цялото време в земите на феите, все така изцапано със засъхнала кръв.

— Това е кръвта на сестра ми — процеди той. — Кръв, която ти проля. Защо бих поискал да сключа сделка с теб?

Анабел изобщо не изглеждаше трогната от гледката на кръвта на Ливи.

— Защото искате да се приберете у дома — каза. — Защото не сте в състояние да престанете да мислите какво би могло да се случва с останалите от семейството ви. Аз все още съм способна на могъща черна магия. Черната книга действа още по-добре тук. Мога да отворя Портал, който да ви отведе у дома. Аз съм единствената в този свят, която е в състояние да го стори.

— Защо би го направила за нас? — попита Ема.

По устните на Анабел пробяга особена усмивчица. В червената си рокля, тя сякаш плаваше — като капка кръв във вода.

— Инквизиторът ви изпрати в Земите на феите, за да умрете. Клейвът ви ненавижда и ви иска мъртви. Само защото искахте да защитите онова, което обичате. Как бих могла да не разбирам какво е усещането?

Това, почувства Ема, беше сериозно изкривена логика. Джулиън обаче се взираше в Анабел така, сякаш беше кошмар, от който не бе в състояние да извърне очи.

— Ти се подложи на магия — продължи Анабел, приковала поглед в Джулиън. — За да не изпитваш нищо. Усетих го, когато те видях в Земите на феите. Видях го и почувствах радост. — Тя направи пирует и червената й рокля се завъртя около нея. — Превърна се в същото, в което и Малкълм. Той се откъсна от емоциите си, за да си ме върне.

— Не — заяви Ема, неспособна да понесе изражението върху лицето на Джулиън. — Той се опита да си те върне, защото те обичаше. Защото изпитваше чувства.

— Може би в началото. — Анабел спря да се върти. — Ала докато ме възкреси, вече не беше така, нали? Плени ме и ме измъчва през всички онези години, за да може да ме възкреси заради себе си, не заради мен. Това не е любов, да пожертваш щастието на онзи, когото обичаш, за своите нужди. Докато успее да ме възкреси, беше толкова откъснат от света, че го беше грижа за целта му повече, отколкото за онези видове любов, които имат значение. Нещо, което беше истинско, чисто и красиво, стана омърсено и зло. — Тя се усмихна и зъбите и проблеснаха като перли. — Престанеш ли да изпитваш емпатия, се превръщаш в чудовище. Тук може и да не се намираш под въздействието на магията, Джулиън Блекторн, но какво ще стане, когато се прибереш? Какво ще сториш тогава, когато не си в състояние да изпитваш онова, което изпитваш?

— Млъкни — процеди Ема през стиснати зъби. — Не разбираш нищо. — Тя се обърна към Джулиън. — Да се махаме от тук.

Ала Джулиън все още се взираше в Анабел.

— Искаш нещо — каза с мъртвешки глух глас. — Какво?

— А. — Анабел все още се усмихваше. — Когато отворя Портала, вземете Аш със себе си. Той е в опасност.

— Аш? — повтори Джулиън невярващо.

— Аш изглежда съвсем добре тук. — Ема свали пистолета си. — Искам да кажа, може би се отегчава от колекцията си видео игри, при положение че Себастиан е убил всички хора, които създават видео игри. Или пък батериите му свършват.

Лицето на Анабел потъмня.

— Той е прекалено добър за това място. Има и още нещо… Когато пристигнахме тук, аз го отведох при Себастиан. Вярвах, че той ще се погрижи за него, защото му е баща. И за известно време той наистина го правеше. Носят се обаче слухове, че енергията, която е необходима на Себастиан, за да поддържа толкова много Помрачени, бавно го разкъсва отвътре. Живителната сила на Помрачените е отровена. Безполезна. Ала тази на Аш не е. Вярвам, че в крайна сметка Себастиан ще убие Аш и ще използва значителната му живителна сила, за да си възвърне своята.

— Никой не е в безопасност, а? — Джулиън изобщо не звучеше впечатлен.

— Това е добър свят за мен — каза Анабел. — Мразя нефилимите, а съм достатъчно могъща, за да бъда в безопасност от демоните.

— А Себастиан те оставя да изтезаваш нефилими — добави Ема.

— Действително. Причинявам им онова, което някога ми беше причинено от Съвета. — В гласа й нямаше никаква емоция, нито дори бегъл помен от злорадство, единствено мъртвешка глухота, която бе още по-ужасна. — Ала тук не е добро място за Аш. Не можем да се скрием… Себастиан би го открил, където и да отидем. За него ще е по-добре във вашия свят.

— Тогава защо сама не го отведеш там? — попита Ема.

— Бих го направила, стига да можех. Прилошава ми от мисълта да се разделя с Аш. През всички тези години отдадох живота си, за да се грижа за него.

Абсолютна лоялност, помисли си Ема. Тази лоялност ли придаваше на Анабел такъв изпит, болестен вид? Винаги поставяща Аш пред себе си, следваща го от място на място, готова да умре за него без колебание… без да подозира защо?

— Ала във вашия свят — продължи тя — ще ме преследват и ще ме откъснат от Аш. Той няма да има никой, който да го защити. По този начин ще има вас.

— Изглежда, че имаш голямо доверие в нас — отбеляза Джулиън, — при положение че знаеш, че те мразим.

— Ала не мразите Аш — каза Анабел. — Той е невинен, а вие винаги защитавате невинните. Това е, което правите. — Тя се усмихна знаещо, сякаш чувстваше, че ги беше уловила като в мрежа. — Освен това отчаяно искате да се приберете у дома, а отчаянието винаги си има цена. Е, какво ще кажете, нефилими? Споразумяхме ли се?

* * *

Аш вдигна от пода на нощния клуб листа хартия, изпаднал от якето на Джулиън Блекторн, внимавайки Себастиан да не го види. Достатъчно отдавна беше в Туле, за да знае, че не е добра идея да привлечеш вниманието на Себастиан, без да усетиш.

Не че Себастиан беше винаги жесток. Имаше пристъпи на щедрост, когато си спомняше, че Аш съществува. Даваше му оръжия или игри, намерени по време на обиски в домовете на бунтовници. Грижеше се да е облечен добре, тъй като гледаше на Аш като на свое отражение. Джейс бе единственият, който някога беше истински мил, откривайки у Аш някого, към когото да насочи незадоволените, потискани чувства, които все още изпитваше към Клеъри Феърчайлд и Александър и Изабел Лайтууд.

И разбира се, Анабел. Ала Аш не искаше да мисли за Анабел.

Разгърна листа и тялото му беше разтърсено от тръпка. Побърза да се извърне, така че Джейс и Себастиан, потънали в разговор, да не забележат изражението.

Беше тя, непознатото човешко момиче, което веднъж бе видял в оръжейната на Тъмния двор. Тъмна коса, очи с цвета на небето, което той почти не си спомняше. Ято гарвани кръжаха в небето зад нея. Не беше снимка, а рисунка, излязла изпод меланхолична ръка, обич и копнеж се излъчваха от страницата. В ъгъла беше надраскано име. Друзила Блекторн.

Друзила. Изглеждаше самотна, помисли си Аш, но освен това решителна, сякаш зад лятно сините й очи живееше надежда: надежда, която отказваше да бъде потушена от загубата, надежда, прекалено силна, за да се поддаде на отчаяние.

Сърцето на Аш задумка, макар и той сам да не знаеше защо. Бързо сгъна листа и го напъха в джоба си.

* * *

Даяна ги чакаше пред „Брадбъри“, облегната на затворената врата на гаража и преметнала пушка през рамо. Свали оръжието с видимо облекчение, когато мотоциклетът на Ема и Джулиън спря пред нея.

— Знаех си, че ще се справите — каза, докато Джулиън слизаше от мотора.

— Ооо — рече Ема и също слезе. — Тревожила си се за нас!

Даяна потропа по вратата на гаража с дулото на пушката. Каза на Ема нещо, което се изгуби в стъргането на механизма, докато вратата се отваряше.

Джулиън видя как Ема й отговаря с усмивка и се зачуди как го прави. Незнайно как, Ема винаги успяваше да открие нещо леко или забавно дори когато беше под най-голямо напрежение. Може би го правеше така, както той бе в състояние да стои пред Себастиан и да се преструва на своята помрачена версия, без дори да усети ръцете си да треперят. Това започва едва когато всичко свърши.

— Съжалявам, че трябваше да си тръгна — каза Даяна, щом вратата беше затворена и залостена, а моторът им прибран под брезента на Рафаел. — Ако бях останала, а вас ви заловяха…

— Не би могла да сториш нищо за нас — довърши Джулиън. — И щяха да те убият, след като разберяха кои сме в действителност.

— Поне така някой щеше да отнесе на Ливи новините от Теса. Разбираме — добави Ема. — Каза ли й вече?

— Чаках ви. — Даяна се усмихна косо. — А и не исках да й кажа, че съм изгубила брат й.

Брат й. Думите бяха почти като сън, наполовина верни, колкото и на Джулиън да му се искаше да е изцяло така.

— Е, какво искаше от вас Себастиан? — попита Даяна, докато ги въвеждаше в сградата.

Предишната нощ трябва да бяха пристигнали много късно, осъзна Джулиън — сега коридорите бяха пълни с хора, бързащи напред-назад. Минаха покрай отворената врата на един килер, претъпкан с консерви и буркани с храна. Кухнята вероятно беше наблизо, защото във въздуха се носеше миризмата на доматена супа.

— Предложи ни къща в Бел Еър — отвърна Ема и Даяна изцъка с език.

— Тузарско място. Самият Себастиан живее в Бел Еър, както и фаворитите му сред Помрачените. Крепостният ров го предпазва.

— Онзи, който е направен от гигантски кости? — попита Джулиън.

— Да, същият.

Бяха стигнали до кабинета на Ливи. Даяна бутна вратата с хълбок и ги въведе вътре.

По някаква причина Джулиън си бе мислил, че ще заварят Ливи сама, чакаща ги да се върнат, ала не беше така. Тя стоеше до една от дългите чертожни маси заедно с Бат и Мая и изучаваше карта на Лос Анджелис. Камерън крачеше напред-назад из стаята.

Когато вратата се отвори, Ливи вдигна глава и по лицето й се разля облекчение. За миг Джулиън сякаш гледаше малката Ливи на брега, хваната в плен от прилива върху една скала, със същото изражение на отчаяно облекчение върху лицето, когато той дойде, за да я вземе на ръце и да я отнесе обратно на брега.

Ала тази Ливи не беше същото малко момиченце. Изобщо не беше малко момиченце и бързо прикри облекченото си изражение.

— Радвам се, че се върнахте — каза. — Какво стана?

Джулиън им разказа за срещата с Теса (пропускайки за момента това, че ги беше помолила да убият Себастиан), докато Ема отиде при кафе машината в ъгъла и напълни две чаши с горещо кафе. Беше горчиво, черно и щипеше, когато го преглътна.

— Май ти дължа пет хилядарки — подхвърли Камерън на Ливи, когато Джулиън приключи с разказа си. — Не вярвах, че Теса все още е жива, още по-малко пък че би могла да ни вкара в Града на тишината.

— Това е страхотна новина — каза Мая. Беше се облегнала на ръба на масата с картата, обвила небрежно ръка около лакътя на другата, и Джулиън зърна татуировка с лилия върху кожата й. — Трябва да започнем да обсъждаме стратегии. Да разпределим групи. Някои ще обикалят входа на Града на тишината, други ще бъдат снайперисти, трети ще охраняват магьосницата, четвърти…

— Имаме и лоша новина — прекъсна я Джулиън. — На връщане от плажа ни спряха на един пункт за проверка. Себастиан искаше да ни види.

Ливи се напрегна.

— Какво? Защо?

— Взе ни за помрачените ни версии. Ема и Джулиън от този свят — обясни Ема.

— Научил е, че правите нещо тук — каза Джулиън. — Дори знае името ти, Ливи.

Възцари се миг мрачно мълчание.

— Казах й да си измисли прякор като Маскирания отмъстител, но кой да ме чуе — подхвърли Бат с насилена усмивка.

— А — каза Ема, — смеем се в лицето на опасността. Одобрявам.

Ливи стисна основата на носа си.

— Това означава, че не бива да губим никакво време. Можете ли да се свържете с Теса?

— Сега, когато знаем къде е, всеки би могъл да вземе назаем мотоциклета ми и да отнесе съобщение — каза Даяна. — Няма проблем.

— Желателно е да го направим през деня. Нощем има твърде много демони — добави Ливи.

— Това ни дава малко време — каза Даяна.

Камерън сложи ръка върху рамото на Ливи и Джулиън усети как го жегва странно чувство. В техния свят толкова ревнуваше от Камерън, завиждаше му за начина, по който двамата с Ема се държаха, когато излизаха заедно. Имаха нещо, което той и Ема никога нямаше да имат — възможността да се докосват небрежно, да се целуват пред другите. Сега този Камерън беше гадже на Ливи, разбуждайки не ревността, а закрилничеството му. Трябваше обаче да признае, макар и неохотно, че Камерън беше наистина добро гадже. Беше мил, въпреки ужасното си семейство, и очевидно смяташе, че слънцето изгрява и залязва над Ливи.

Както и трябваше да бъде.

— Елате да разгледаме картата — каза Мая и всички се скупчиха около масата. Тя прокара пръст, върху който имаше бронзов пръстен. — Ние сме тук, а това е входът на Града на тишината. Само на няколко пресечки е, така че бихме могли да отидем пеша, но вероятно ще трябва да се облечем като Помрачени.

— Ще отидем призори, когато демонската активност е най-слаба — каза Ливи. — Що се отнася до Теса Грей…

— Достатъчно е просто да й кажем кога и тя ще ни чака на входа на Града на тишината — рече Джулиън. — И тук ли се намира на същото място, където и в нашия свят? „Ейнджълс Флайт“?

Бат изглеждаше учуден.

— Аха. Там е.

„Ейнджълс Флайт“ беше теснолинейно влакче, което изкачваше Бънкър Хил в центъра на Лос Анджелис, чиито релси изглеждаха така, сякаш се издигат до небето. Джулиън го беше посещавал единствено в качеството на вход към Града на тишината веднъж.

— Окей. — Мая плесна с ръце. — Всички ще бъдат в столовата за вечеря, така че да вървим да организираме няколко отряда.

— Ти ще се разправяш с Рафаел — каза Бат.

Мая направи физиономия.

— Няма проблем. Той винаги заявява, че няма да съдейства, а после ни дава цял куп вампирски воини в последната минута.

— Аз ще се погрижа за върколашкия контингент — рече Бат.

Даяна разпери ръце.

— А аз ще организирам всички останали. Колко души ще ни трябват? Трийсетина може би? Прекалено голяма група ще привлече внимание, от което не се нуждаем…

Ливи погледна през масата към Джулиън.

— Бих искала да говоря с брат си насаме, ако останалите нямате нищо против.

— О, разбира се — каза Мая. — Няма проблем. Доскоро.

И тя излезе заедно с Бат.

Камерън целуна Ливи по бузата.

— Ще се видим след малко.

— Аз ще се погрижа за оръжията.

Даяна също се отправи към вратата.

Ема срещна очите на Джулиън.

— „Оръжия“ ми звучи страхотно — заяви тя. — Ще отида с Даяна.

В мига, в който вратата се затвори зад тях, Ливи отиде да седне на един от дългите дивани и впери в Джулиън директния си поглед, съвсем същия като този на неговата Ливи, с изключение на белега, минаващ през окото й.

— Джулс. Какво не ми казваш? Има нещо, което не ми казваш.

Джулиън се облегна на дългата маса.

— Защо мислиш така? — попита предпазливо.

— Защото ни каза как да проникнем в Града на тишината и да вземем Реликвите на смъртните, но не и дали си открил как да ги унищожим. Знам, че не би предложил да ги задържим. Ако са у нас, ще се превърнем в мишена за Себастиан.

— Възнамеряваме да ги отнесем в нашия свят. Себастиан няма да може да ги открие там.

— Окей — бавно каза Ливи. — Значи, Теса Грей може да отвори Портал, през който да се върнете у дома?

— Не. — Джулиън сви и разпусна ръце, кожата сякаш му беше тясна. — Не точно.

Ливи щракна с пръсти.

— И именно това е частта, която криеш. Какво?

— Познаваш ли жена, на име Анабел? — попита Джулиън. — Тя е от нашия свят, но може да си я виждала заедно със Себастиан тук. Дълга черна коса…?

— Черната магьосница, която се появи заедно със сина на Себастиан? Името й е Анабел? — Ливи подсвирна. — Тук не я наричат така. Легионът на Звездата я нарича Кралица на въздух и мрак.

— Това е от едно старо стихотворение.

Джулиън придоби замислен вид.

— Значи, Аш Моргенстърн също е от вашия свят — каза Ливи.

— Да. Всъщност той е от земята на елфите в нашия свят. Всички минахме през един и същи Портал, но тях той е довел пет години по-рано, предполагам. Две години след Битката при Бурен. Подозирам, че са отишли право при Себастиан. Тя знаеше, че Аш е негов син, и тъй като тук той е жив и на власт…

— Мисля, че ще ме заболи глава. — Ливи разтърка слепоочията си. — Земята на феите, а? Предполагам това обяснява защо Аш е толкова близо по години до „баща“ си.

Джулиън кимна.

— Времето в Неумиращите земи е адски странно. Няма да се преструвам, че го разбирам. — Той прокара пръсти през косата си. — Работата е там, че Анабел ми предложи сделка.

— Каква сделка? — попита Ливи предпазливо.

— Тя е могъща магьосница. — Джулиън подбираше думите си изключително внимателно. Не беше нужно да казва на Ливи, че Анабел беше от рода Блекторн. Това щеше да доведе до още въпроси… въпроси, на които не искаше да отговаря. — Тъй като взе Черната книга от нашия свят, тя е в състояние да отвори Портал, отвеждащ обратно в него. Предложи да отвори един за нас.

— Защо би го сторила, ако е от лакеите на Себастиан?

— Не я е грижа за Себастиан. Грижа я е единствено за Аш и се бои за него. Предложи да ни върне у дома, ако го вземем със себе си.

— Вероятно с основание се тревожи. Себастиан съсипва всички, които са му близки. — Ливи сви крака под себе си. — Имаш ли доверие на тази Анабел?

— Ненавиждам я — заяви Джулиън, преди да успее да се спре. Видя очите на Ливи да се разширяват и си заповяда да продължи по-спокойно. — Но вярвам, че чувствата й към Аш са истински. Той има влияние над хората.

— Интересно. — Погледът на Ливи беше леко разфокусиран. — Дру го видя преди няколко години. По време на една екзекуция, като онази, на която попаднахте на плажа. След това непрекъснато говореше за него, как не изглеждал така, сякаш искал да е там. — Тя прибра кичур коса зад ухото си. — Ти… ако минете през Портала, искаш ли все още да дойда с вас?

— Разбира се, че искам — отвърна Джулиън. — Това е част от причината да не откажа на Анабел. Искам да те отведа от тук.

Ливи прехапа устни.

— Ами моето Аз от твоя свят? Няма ли да е объркващо?

Джулиън не каза нищо, беше го очаквал и все пак нямаше отговор. Видя как лицето й се промени, как по него се изписа осъзнаване и примирение и почувства как част от сърцето му умира.

— Мъртва съм, нали? — Гласът на Ливи не трепваше. — Във вашия свят съм мъртва. Виждам го в начина, по който ме гледаш.

— Да. — Джулиън трепереше, сякаш му беше студено, макар въздухът да беше топъл и неподвижен. — Вината беше моя, Ливс. Ти…

— Недей. — Ливи се изправи и прекоси стаята, за да отиде при него, слагайки ръце върху гърдите му така, сякаш се канеше да го бутне. — Не си направил нищо, за да ме нараниш, Джулс. Познавам те твърде добре, за да ме убедиш в обратното. Забравяш, че в този свят ти се пожертва заради мен. — Блекторновските й очи бяха широко отворени, искрящи и сухи. — Съжалявам, че сме се изгубили един друг в твоя свят. Ще ми се да вярвам, че някъде сме непокътнати. Всички ние. — Тя направи крачка назад. — Нека ти покажа нещо.

Гърлото на Джулиън бе прекалено свито, за да е в състояние да каже каквото и да било. Просто гледаше как тя се обърна с гръб към него и свали пуловера си. Отдолу носеше бяло потниче, което не можеше да скрие огромната татуировка, разстилаща се върху гърба й като крила: траурна руна, която тръгваше от основата на врата и стигаше до средата на гръбнака й, краищата й докосваха раменете й.

Гласът на Джулиън се прекърши.

— За Тай.

Ливи се наведе, за да вдигне пуловера си и го облече, скривайки руната. Когато отново се обърна към него, очите й блестяха.

— За всички вас — каза.

— Върни се у дома с мен — прошепна Джулиън. — Ливи…

Тя въздъхна.

— Виждам, че искаш разрешението ми да сключиш сделка с тази магьосница, Джулс. Виждам, че според теб това ще направи избора по-лесен и по-добър. Ала не мога да го сторя. — Тя поклати глава. — В Туле имаме единствено ужасни избори. Този трябва да направиш сам.

* * *

Ема се зарови щастливо в оръжията. Никога не беше проявявала особен интерес към пистолетите (те бяха безсилни срещу демоните и ловците на сенки не ги използваха), ала имаше цял куп други инструменти за унищожение. Втъкна няколко метателни ножа в колана си и се отправи към една маса, отрупана с ками.

Облегната на стената, Даяна я гледаше с уморена развеселеност.

— Във вашия свят — попита тя — сте били парабатаи?

Ема застина с кама в ръка.

— Да.

— На твое място бих гледала да не го споменавам много-много — отбеляза Даяна. — На хората не им е приятно да мислят за парабатаите.

— Защо?

Даяна въздъхна.

— Докато властта на Себастиан ставаше все по-голяма и светът ставаше все по-мрачен и отчаян, парабатаите се промениха. Беше мигновено, за разлика от промяната при магьосниците. Един ден светът се събуди, за да открие, че всички парабатаи се бяха превърнали в чудовища.

Ема едва не изпусна камата.

— Станали са зли?

— Чудовища — повтори Даяна. — Руните им започнали да горят като огън, сякаш във вените им имало пламъци вместо кръв. Казваха, че оръжията на онези, които се биели с тях, се пръсвали в ръцете им. Черни линии плъзвали по телата им и те станали чудовищни… физически чудовищни. Не го видях с очите си… чух само истории от трета ръка. Разкази за безпощадни, огромни лъскави създания, сриващи цели градове. Себастиан беше принуден да отприщи хиляди демони, за да ги озапти. Загинаха много мундани и ловци на сенки.

— Но защо се е случило нещо такова? — прошепна Ема с внезапно пресъхнало гърло.

— Вероятно по същата причина, поради която магьосниците се превърнаха в демони. Светът стана скверен и демоничен. Никой не знае.

— И ти се безпокоиш, че същото би могло да се случи и с нас? — Ема вземаше слепешком оръжия, без дори да вижда какво държи. — Че е възможно да се променим?

— Изключено е — отвърна Даяна. — След като ангелската магия престана да действа напълно, малцината оцелели парабатаи бяха добре. Връзката им се разкъса и те не се промениха.

Ема кимна.

— Усещам, че връзката ми с Джулиън тук не съществува.

— Да. Вече няма ловци на сенки, така че няма и парабатаи. И все пак, както казах, съветвам ви да не го споменавате пред другите. Руните ви много скоро ще избледнеят. Нали се сещаш. Ако останете тук.

— Ако останем тук — повтори Ема немощно. Виеше й се свят. — Окей. Аз май ще се връщам. Джулиън сигурно се чуди къде се изгубих.

* * *

— Виждам, че си декорирала — отбеляза Джулиън, когато влезе в спалнята.

Изглеждаше уморен, но буден, шоколадовокафявата му коса все още беше разрошена от пътуването с мотора. Ема се огледа наоколо — действително беше надонесла впечатляващ брой оръжия от долния етаж. В единия ъгъл имаше купчина ками и ножове за мятане, в другия — мечове, в третия — полицейски пистолети, главно „Глок“ и „Берета“.

— Благодаря — каза тя. — Стилът е „Неща, които могат да те убият“.

Джулиън се засмя и отиде в банята и Ема го чу да пуска водата, за да си измие зъбите. Беше взела назаем една от мъжките ризи, които бяха дали на Джулиън, и я носеше като нощница над бельото си: едва ли беше най-сексапилната пижама, помисли си, но беше удобна.

Сви крака под себе си и потисна желанието да попита Джулиън дали е добре. След като се беше прибрала от експедицията си с Даяна, бе седнала да го чака с нарастваща тревога. Това бе свят, който можеше да ги нарани по толкова много начини. Можеше да бъдат убити от демони или заловени от Помрачените. А ако бяха дошли по-рано, очевидно биха могли да се превърнат в чудовища и да унищожат цял град.

Има поквара в самото сърце на парабатайската връзка. Отрова. Мрак, който се равнява на добротата му. Има причина парабатаите да не могат да се влюбват и тя е по-чудовищна, отколкото би могла да си представиш.

Ема поклати глава. Нямаше да се поддаде на лъжливите думи на кралицата. Всичко в Туле беше покварено и чудовищно… естествено, че парабатайската връзка също нямаше да бъде пожалена.

По-истинска и опасна беше сянката на разбито сърце, дебнеща зад всеки ъгъл. Знаеше колко отчаяно Джулиън иска Ливи да дойде в техния свят заедно с тях, но тя бе видяла изражението й, когато я беше помолил, и се чудеше.

Когато Джулиън се върна в спалнята, косата и тениската му бяха влажни и изглеждаше ободрен. Ема предположи, че беше напръскал лицето си с вода.

— Имаха ли арбалети? — попита, докато преглеждаше купчината с мечове.

Взе един меч и го огледа, въртейки го в ръцете си, така че острието хвърляше отблясъци наоколо.

В стомаха на Ема сякаш запърхаха пеперуди. Само няколко, ала имаше нещо в това да гледа Джулиън като ловец на сенки, воина, в който се беше превърнал пред очите й. Мускулите на ръката и рамото му се движеха плавно, докато завъртя оръжието, а после го върна на мястото му с преценяващо изражение.

Ема се надяваше, че бузите й не са порозовели.

— Взех ти един. В гардероба е.

Той отиде да провери.

— Ако успеем да се доберем до Града на тишината, без никой от Помрачените или демоните да забележи, може изобщо да не се наложи да ги използваме.

— Даяна все казваше, че най-добрите оръжия са тези, които винаги са добре поддържани, но никога не се налага да бъдат използвани — подхвърли Ема. — Естествено, нямах представа за какво говори.

— Очевидно. — Джулиън се усмихна. — Ема, трябва да ти кажа нещо.

Ема се облегна на таблата на леглото. Сърцето й прескочи един удар, но тя се опита да запази спокойно и подканящо изражение. Джулиън не го биваше особено в споделянето, дори когато имаше чувства, и все пак онова, което й беше липсвало най-много, докато той беше под влиянието на магията, бе да си споделят тайните и онова, което им тежи. Той приседна на ръба на леглото и вдигна очи към тавана.

— Не казах на Ливи, че Теса ни помоли да убием Себастиан.

— Разбира се. Ако не успеем да проникнем в Града на тишината и да вземем Реликвите на смъртните, това няма да има значение, така или иначе. Защо да я плашим още отсега?

— Казах й обаче, че ако успеем да вземем Меча и Бокала, ще ги отнесем със себе си. За да ги защитим.

Ема чакаше. Не беше сигурна накъде бие Джулиън с всичко това.

— Когато бяхме в Двора на светлите феи — продължи той, — сега, последния път… когато говорих с кралицата, тя ми разкри как може да бъдат развалени всички парабатайски връзки наведнъж.

Ема стисна завивките.

— Да, и ти ми каза, че е невъзможно.

Очите на Джулиън бяха прозорци към един океан, който в този свят вече не съществуваше.

— Ние сторихме онова, което беше поискала от нас. Донесохме й Черната книга. Така че тя ми каза, защото й се струваше забавно. Виждаш ли, съществува един-единствен начин да бъде направено. Като унищожиш първата парабатайска руна, която се пази в Града на тишината. И трябва да го сториш с Меча на смъртните.

— А в нашия свят той е строшен — довърши Ема.

Имаше смисъл по един перверзен начин: можеше да си представи какво удоволствие бе доставило на кралицата да му го съобщи.

— Не ти казах, защото мислех, че няма значение. Никога нямаше да бъде възможно. Мечът беше счупен.

— Не ми каза и заради магията — допълни Ема меко. — Нямаше чувството, че е нужно да го правиш.

— Да. — Джулиън си пое разтърсваща глътка въздух. — Ала сега обсъждаме да отнесем тукашния меч в нашия свят и знам, че шансовете ни сигурно са един на милион, но може би е възможно… искам да кажа, можем да обмислим този избор. Аз бих могъл да го обмислям.

Имаше милион неща, които Ема искаше да каже. Обеща, че няма да го направиш, и би било ужасно, трептеше на върха на езика й. Спомни си моралната сигурност, която бе изпитала, когато Джулиън за първи път й каза, че кралицата го бе изкушила с тази възможност.

Ала след смъртта на Ливи беше трудно да изпитва морална сигурност по отношение на каквото и да било.

— Помолих да ми направи онази магия, защото бях ужасен — продължи Джулиън. — Представях си как се превръщаме в чудовища. Как унищожаваме всичко, което обичаме. Кръвта на Ливи все още беше под ноктите ми. — Гласът му потрепери. — Има обаче и друго, от което се страхувам също толкова, и ето защо гласът на кралицата отеква в главата ми. — Ема го гледаше, чакайки го да продължи. — Ти си единствената, която съм обичал по този начин, и знам, че ще си единствената, която някога ще обичам. Без теб не съм себе си. Разтвориш ли веднъж боя във вода, не можеш да я извадиш обратно. С теб е същото. Не мога да те извадя от себе си. Това означава да изтръгна сърцето си, а не се харесвам без сърце. Вече го знам.

— Джулиън — прошепна Ема.

— Няма да го направя — каза той. — Няма да използвам Меча. Няма да причиня другиму болка като онази, която изпитах аз. Но ако се приберем у дома заедно с Меча, мисля, че ще трябва да поискаме да направим размяна с инквизитора. Меча срещу изгнание. Не мисля, че имаме друг избор.

— Истинско изгнание? Ще ни разделят от децата, ще те разделят…

— Знам. Имаше време, когато вярвах, че не би могло да съществува нищо по-ужасно. Ала сега осъзнавам, че съм грешал. Държах Ливи, докато тя издъхваше, и това беше по-ужасно. Случилото се с Ливи тук, да изгуби всички ни, е невъобразимо по-ужасно. Запитах се дали бих предпочел да преживея онова, което преживя Марк, да бъде откъснат от семейството си, но да мисли, че те са добре и щастливи… или онова, което е преживяла Ливи, знаеща, че братята и сестрите й са мъртви. Няма никакво съмнение. Бих предпочел те да са живи и в безопасност дори ако не мога да бъда с тях.

— Не знам, Джулиън…

Изражението му беше неприкрито уязвимо.

— Освен ако ти вече не изпитваш същото към мен. Не бих те винил, ако си престанала да ме обичаш, докато бях под въздействието на магията.

— Предполагам, че това би решило проблемите ни — каза Ема, без да се замисли.

Джулиън потръпна и тя полази по леглото към него. Коленичи в средата на покривката и протегна ръка, за да го докосне по рамото. Той обърна глава, за да я погледне, потрепервайки леко, сякаш гледаше слънцето.

— Джулиън — рече Ема. — Бях ти сърдита. Ти ми липсваше. Но не престанах да те обичам. — Тя прокара леко опакото на ръката си по бузата му. — Докато ти си жив и аз съм жива, ще те обичам.

— Ема. — Джулиън коленичи върху леглото срещу нея. Тя беше с една глава по-ниска от него в тази поза. Той докосна косата й, премятайки я над рамото й. Очите му бяха тъмни като сенки. — Не знам какво ще се случи, когато се приберем. Не знам дали това да поискаме изгнание от Диърборн ще успее. Не знам дали няма да ни разделят. Но ако се случи, ще мисля за онова, което изрече току-що, и то ще ми вдъхва сили, каквото и да става. В мрака, в сенките, във времената, когато съм сам, ще си го спомням.

Очите на Ема запариха.

— Мога да го кажа отново.

— Не е нужно. — Докосна я леко по бузата. — Винаги ще си спомням как изглеждаше, когато го каза.

— Тогава ми се ще да носех нещо по-секси — засмя се Ема мъничко пресекливо.

Очите му потъмняха… онова потъмняване от желание, което единствено тя бе виждала.

— Вярвай ми, няма нищо по-секси от теб в някоя от ризите ми. — Той докосна леко яката и кожата на Ема настръхна. Гласът му беше нисък и дрезгав. — Винаги съм те желал. Дори когато не го знаех.

— Дори по време на парабатайската ни церемония?

Почти бе очаквала Джулиън да се засмее, ала вместо това той прокара пръст по материята на ризата й, по ключицата й, до основата на гърлото й.

— Особено тогава.

— Джулиън…

— Не ме умолявай да те оставя — прошепна той. — И да не дойда подире ти.

Разкопча най-горното копче на ризата, оголвайки малко късче плът. Вдигна очи към нея и тя кимна, оформяйки с пресъхнали устни едно безмълвно: Да, искам го, да.

— Гдето идеш ти, и аз ще ида.

Пръстите му се плъзнаха надолу, откопчавайки още едно копче, разкривайки извивката на гърдите й. Зениците му се разшириха, потъмняха.

Имаше нещо еретично в това, нещо, носещо тръпката на абсолютно забраненото. Думите на парабатайската церемония не биваше да изразяват желание. И все пак всяка дума потреперваше през нервните окончания на Ема, сякаш ангелски крила докосваха кожата й.

Тя посегна към ризата му и я свали през главата му. Прокара ръце по гърдите му, надолу към извивката на кръста, набраздените мускули на корема му. Проследи всеки белег.

— Гдето останеш и аз ще остана.

Пръстите му откриха още едно копче и още едно. Ризата прошумоля и се отвори. Много бавно той я смъкна от раменете й и я остави да се плъзне по ръцете й. Очите му бяха ненаситни, ала ръцете му бяха нежни. Помилва голите й рамене и се наведе, за да целуне местата, които падналата риза беше разкрила, прокарвайки пътечка между гърдите й, докато тя се изви назад в ръцете му.

— Твоите люде ще бъдат мои люде и твоят Бог мой Бог — промълви той до кожата й.

Ема политна назад, повличайки го със себе си. Тежестта му я притисна към мекотата на леглото. Той пъхна ръце под тялото й и я целуна, бавно и продължително. Тя прокара пръсти през косата му, както обичаше да прави открай време, усещайки как копринените къдрици гъделичкат дланите й.

Свалиха дрехите си, без да бързат. Всяко ново късче разголена кожа беше повод за друго благоговейно докосване, друга бавна целувка.

— Гдето умреш ти и аз ще умра — прошепна Джулиън до устата й.

Ема разкопча дънките му и той ги изрита настрани. Усещаше, че е корав до нея, ала не бързаха за никъде: пръстите му проследиха извивките й, възвишенията и спадовете на тялото й, сякаш с всяко докосване на ръцете си той я рисуваше в злато и слонова кост.

Тя обви крака около него, за да го задържи близо до себе си. Устните му се плъзнаха по бузата, по косата й, докато той се движеше в нея. Погледът му нито за миг не се откъсваше от нейния, понасяйки и двамата нагоре. Издигнаха се като един, в огън и искри, всеки миг беше по-ярък от предишния, а когато най-сетне се откъснаха и паднаха заедно, около тях се посипа дъжд от златни звезди.

Когато всичко свърши, Ема се сгуши в Джулиън, останала без дъх. Зачервен, влажен от пот, той улови шепа от косата й и я уви около пръстите си.

— Ако друго, освен смъртта, ме разлъчи от теб, Ема — каза и притисна устни до кичурите.

Ема затвори очи и прошепна:

— Джулиън. Джулиън. Ако друго, освен смъртта, ме разлъчи от теб.

* * *

Джулиън седеше на ръба на леглото и се взираше в мрака.

Сърцето му беше преизпълнено с Ема, ала в ума му кипеше смут. Радваше се, че й беше казал истината за думите на кралицата, за решимостта да потърси изгнание. Възнамерявал бе да каже още.

Докато ти си жив и аз съм жива, ще те обичам. Думите бяха изпълнили сърцето му и го бяха разбили. Опасността от това да обича Ема беше като белег от битка: източник на гордост, спомен за болка. Не бе могъл да й каже останалото: Ами ако магията се завърне, когато се приберем у дома? Ами ако престана да разбирам какво означава да те обичам?

Тя бе толкова храбра, неговата Ема, и толкова красива, и той я желаеше толкова силно, че ръцете му трепереха, докато разкопчаваше ризата й и посягаше към нощното шкафче. Сега тя спеше, увита в одеяла, рамото й беше блед полумесец. А той седеше на ръба на леглото, стиснал камата, инкрустирана със скъпоценни камъни, която Ема беше донесла по-рано от стаята с оръжията на долния етаж.

Завъртя я в ръката си. Беше малка и остра, а дръжката й беше украсена с червени камъни. Гласът на кралицата отекваше в главата му. В царството на феите смъртните не познават ни скръб, ни радост.

Помисли си за начина, по който двамата с Ема пишеха с пръсти по кожата си, оформяйки думи, които никой друг не можеше да чуе.

Помисли си за огромната празнина, която беше носил в себе си след магията, без дори да го осъзнава, като мундан, обсебен от демон, вкопчен в гърба му и хранещ се с душата му, без да подозира откъде идва нещастието му.

Престанеш ли да изпитваш емпатия, се превръщаш в чудовище. Тук може и да не се намираш под въздействието на магията, Джулиън Блекторн, но какво ще стане, когато се прибереш? Какво ще сториш тогава, когато не си в състояние да изпитваш онова, което изпитваш?

Джулиън изпъна ръка и вдигна острието.