Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (32)

32.
С поглед свят

Случваше се отново.

Анабел стоеше пред него и го гледаше с ехидно презрение. В очите й Джулиън виждаше собственото си отражение на подиума в Залата, облян в кръвта на Ливи. Видя я в Туле, да крещи за Аш. Спомни си движението на меча си, кръвта й, разливаща се по тялото й.

Нищо от това нямаше значение. Тя щеше да убие Ема, ако имаше възможност. Щеше да убие Марк и Хелън; щеше да пререже гърлото на Тай и Дру, и Тави. Тя бе призракът на всеки страх, който бе изпитвал някога, че ще му отнемат семейството. Тя бе кошмарът, който бе пробудил и не бе успял да унищожи.

Стигна до нея, без да забави крачка, и заби меча си в тялото й. Острието потъна без да срещне никаква съпротива, сякаш тя нямаше кости, нито мускули. Като нож, преминал през въздух или хартия. Потъна до дръжката и ето че кървясалите й алени очи бяха едва на няколко сантиметра от неговите.

Тя изсъска, оголвайки зъби. Ала нейните очи не са червени. Те са блекторновски сини.

Джулиън се дръпна рязко, издърпвайки меча със себе си. Дръжката беше потъмняла от черна демонска кръв. Въздухът беше пропит с демонска воня. Някъде на заден план чуваше Ема да го вика, да крещи, че нещо не е наред.

— Ти не си Анабел — каза. — Ти си демон.

Анабел започна да се променя. Чертите й сякаш се стопиха, разтекоха се като восък. Под бледата й кожа и тъмна коса Джулиън видя очертанията на неоформен демон ейдолон, мазен и бял, като калъп мръсен сапун, осеян със сиви дупки. Искрящата гравирана стъкленица все още висеше около врата му.

— Познаваш брат ми — изсъска демонът. — Сабнок. От Туле.

Джулиън си спомни кръвта. Църква в Корнуол. Ема.

Извади серафимска кама от колана си и бързо й даде име.

— Сариел.

Широко ухилен, демонът се нахвърли отгоре му и Джулиън заби серафимската кама в тялото му.

Нищо не се случи.

Не е възможно. Серафимските ками убиваха демони. Те винаги, винаги действаха. Пред невярващия поглед на Джулиън, демонът издърпа острието от тялото си и се нахвърли върху него, протегнал Сариел. Неподготвен за нападението, Джулиън вдигна ръка, за да отбие удара.

Тъмна фигура се плъзна между тях. Келпи, изтъкано сякаш от острота, с риещи копита и режещи, стъклени зъби. Елфическият кон се изправи на задни крака между Джулиън и демона, и Джулиън го разпозна: беше келпито, което бе спасил от Дейн Ларкспиър.

То стовари копито в гърдите на демона и той полетя назад, а камата се търкулна от ръката му. Келпито погледна Джулиън през рамо и му намигна, а после се втурна след демона, когато той се изправи на крака и побягна.

Джулиън пое след тях, ала не бе направил и няколко крачки, когато го прониза внезапна и изпепеляваща болка.

Преви се надве. Болката беше навсякъде — по гърба, гърдите му. Нямаше причина за нея, освен…

Ема.

Джулиън се обърна.

Случва се отново.

Ема лежеше на земята, предницата на бойните й дрехи беше напоена с кръв. Зара беше коленичила до нея, изглеждаше така, сякаш се борят. Джулиън вече тичаше, надмогвайки болката, всяка крачка беше миля, всяко поемане на дъх — час. Единственото, което имаше значение сега, бе да се добере до Ема.

Когато дойде по-близо, видя, че Зара беше коленичила до Ема и се мъчеше да изтръгне Кортана от окървавената й ръка, ала хватката на Ема беше твърде силна. Гърлото, косата й бяха мокри от кръв, но пръстите й около дръжката на Кортана не се поместваха.

Зара вдигна очи и видя Джулиън. Сигурно изглеждаше като въплъщение на смъртта, защото Зара скочи на крака и побягна, изгубвайки се в тълпата.

Като че ли все още никой не беше забелязал какво се бе случило. В гърдите на Джулиън се надигаше рев. Падна на колене до Ема и я взе в прегръдките си.

Тя бе отпусната в ръцете му, тежка като Ливи, по начина, по който телата на хората натежаваха, когато те вече не се държат. Притегли я към себе си и главата й клюмна върху гърдите му.

Тревата около тях беше мокра. Имаше толкова много кръв.

Случваше се отново.

„Ливи, Ливи, моя Ливи“, шептеше, докато я прегръщаше, отмяташе трескаво напоената с кръв коса от лицето й. Имаше толкова много кръв. За секунди той също плувна в нея; беше се просмукала през дрехите на Ливи, дори обувките й бяха подгизнали. „Ливия.“ Извади стилито си с треперещи пръсти и го допря до ръката й.

Мечът му беше паднал. Стилито беше в ръката му, иратцето беше отпечатано така дълбоко в паметта на тялото му, че то го рисуваше само, макар умът му да не бе в състояние да осъзнае какво се случва.

Очите на Ема се отвориха и сърцето на Джулиън подскочи. Действаше ли? Може би действаше. Ливи не го беше погледнала по този начин. Беше мъртва още когато я беше вдигнал от подиума.

Погледът на Ема се впи в неговия. Тъмнокафявите й очи задържаха неговите като прегръдка.

— Всичко е наред — прошепна тя.

Джулиън посегна да нарисува ново иратце. Първото бе изчезнало без следа.

— Помогни ми — изхриптя. — Ема, трябва да я използваме. Парабатайската връзка. Можем да те изцелим…

— Не. — Тя вдигна ръка, за да го докосне по бузата, и Джулиън усети кръвта й до кожата си. Все още беше топла, все още дишаше в прегръдките му. — Предпочитам да умра така, отколкото да ме разделят от теб завинаги.

— Моля те, не ме оставяй, Ема. — Гласът му се прекърши. — Не ме оставяй в този свят без теб.

Тя успя да му се усмихне.

— Ти беше най-добрата част от живота ми.

Ръката й се отпусна безсилно в скута, очите й се затвориха.

Сега вече Джулиън виждаше хора да тичат към тях. Движеха се бавно, като в сън. Хелън, викаща името му; Марк, тичащ с всичка сила, а до него Кристина, повтаряща името на Ема, ала никой от тях нямаше да стигне навреме, пък и какво биха могли да сторят?

Сграбчи ръката на Ема и я стисна силно, толкова силно, че усети как костиците й хрущят под пръстите му. Ема. Ема, върни се. Ема, можем да го направим. Разтопихме скали. Ти спаси живота ми. Можем да направим всичко.

Зарови дълбоко в спомените си: Ема на брега, гледаща го през рамо, смееща се. Ема, вкопчена в желязната пречка на виенското колело в „Пасифик Парк“. Ема, която му подаваше букетче повехнали диви цветя, които бе набрала в деня на погребението на майка му. Ръцете му около Ема, докато се носеха на мотоциклета през Туле. Ема, в бледата си рокля в Среднощния театър. Ема, излегнала се пред огъня в къщурката на Малкълм.

Ема.

Очите й се отвориха. Бяха пълни с пламъци, злато и бронз, и мед. Устните й се раздвижиха.

— Спомням си.

Гласът й беше далечен, почти нечовешки, като звън на камбана. Нещо дълбоко в Джулиън се вледени от страх и ликуване.

— Да спра ли? — попита той.

— Не. — Ема започваше да се усмихва. Сега очите й бяха изцяло огън. — Нека изгорим.

Джулиън обви ръце около нея, а парабатайската връзка гореше между тях, искрящо злато и сребро. Нямаше горещина, нито болка. Единствено огън. Той се издигна и ги погълна в пламтящ водопад.

* * *

Диего хвърли Зара в Конфигурацията на Малахия. Вътре имаше още доста членове на Кохортата и тя се олюля и едва не се препъна в опита си да не се блъсне в тях. Повечето я гледаха с дълбока неприязън. Диего предполагаше, че дъщерята на Хорас едва ли беше особено популярна точно сега.

Тя се обърна рязко, за да го погледне. Не беше нужно да затръшва врата (Конфигурацията задържаше всеки попаднал в нея, със или без врата), но на Диего му се щеше да имаше.

— Ще го приема като изявление, че на годежа ни е сложен край — каза той.

Лицето на Зара се разкриви от ярост, но преди да успее да отговори, на изток се издигна колона от бял огън, устремена към небето. По бойното поле отекнаха писъци.

Диего се обърна и понечи да се втурне натам. Един ален страж изникна пред него и увенчаната му със стомана пика описа блестяща дъга на фона на небето. Агонизираща болка изригна в главата на Диего, преди мракът да го погълне.

* * *

Марк сграбчи Кристина за китката и я издърпа назад в същия миг, в който бял пламък изригна като кула от мястото, където Джулиън и Ема се намираха допреди миг.

Знаеше, че крещи името на Ема. Марк я дърпаше към себе си, усещаше го да се бори за въздух. Джулиън, помисли си. Господи, не, не Джулиън.

А после: Това трябва да е проклятието. Да изгориш жив… прекалено жестоко е…

Марк ахна.

— Погледни.

Искрящи фигури се появиха от огъня. Не Джулиън и Ема, или поне не Джулиън и Ема такива, каквито бяха.

Пламъците се издигаха на поне десет метра във въздуха и фигурите, излизащи от тях, бяха поне толкова високи. Джулиън и Ема сякаш бяха изваяни от искряща светлина — всичко беше там, чертите и израженията на лицата им, дори Кортана в ръката на Ема, меч от небесен огън, с размерите на дърво.

— Те са великани — чу Кристина да казва някой. Ейлийн, вдигнала благоговейно поглед нагоре. Хелън беше затиснала устата си с ръка.

— Не са великани — каза Кристина. — А нефилими. В онова време имаше на земята исполини, особено пък откак синовете Божии почнаха да влизат при дъщерите човешки, и тия почнаха да им раждат: това са силните, от старо време славни човеци.^[1] Пое си разтърсваща глътка въздух. — Те са били първите.

Прииждаха още и още хора, и от двете страни в битката. Докато пламъците около Ема стихваха, небето над тях закипя и се съдра, сякаш небесният огън беше изгорил мрака, който Магнус беше повикал. Облаците от сенки започнаха да се топят.

Ужасени, вампирите се втурнаха към гората, подминавайки Магнус, който беше паднал на колене, с Рейгнър до себе си, а по ръцете му пращяха сини искри, сякаш бяха разкъсани електрически жици. Кристина видя Алек да тича през полето; стигна до Магнус в мига, в който той рухна изтощен, падайки в ръцете му.

Ема, или онова, в което се беше превърнала, огромно, искрящо същество, направи колебливо крачка напред. На Кристина й беше трудно да диша. Никога не беше виждала ангел, но можеше да си представи какво би било да бъде близо до един от тях. Те бяха красиви, ужасяващи и страховити така, както е страховито Небето: светлина, прекалено ярка за смъртни очи.

Никой не би могъл да преживее нещо такова. Дори Ема.

Джулиън беше до нея; те като че ли набираха увереност, докато се движеха. Не стъпваха тежко като великани: изглеждаше така, сякаш се рееха, а жестовете им оставяха дири от светлина след себе си.

Кристина чу как членовете на Кохортата се разпищяха, когато Джулиън се наведе и вдигна Хорас — като великанско дете, грабнало играчка. Хорас, който беше избегнал цялата битка, криейки се зад гърбовете на последователите си, се съпротивляваше и риташе, и пищеше пронизително. Кристина имаше само секунда, за да изпита нещо подобно на съжаление, преди Джулиън да го сграбчи с две ръце и да прекърши гръбнака му.

Запрати го настрани като строшена играчка. Тишината, възцарила се над полето, се пръсна на парчета, когато множеството се разпищя.

* * *

Тялото на Хорас Диърборн се удари в земята с отвратителен глух звук, само на няколко крачки от Мануел.

Това не се случва. Това не може да се случва. Мануел, който вече беше на земята, изпълзя назад. Членовете на Кохортата, пленени в Конфигурацията на Малахия, пищяха. Щеше му се да млъкнат. Отчаяно трябваше да помисли.

Религиозното обучение от детството му, безмилостно потискано досега, се размърда у него. Това, което се извисяваше над тях, беше ангелско могъщество — не пухкавокрили бели ангели, а кърваво тъмни ангели на отмъщението, които бяха дали мощта си, за да създадат ловците на сенки.

Тогава излезе Ангел Господен и погуби в асирийския стан сто осемдесет и пет хиляди души. На сутринта станаха, и ето, всички — мъртви тела^[2]

Нямаше обаче смисъл. Това, което се случваше, беше невъзможно. Хората не се превръщаха в огромни сияйни великани, крачещи по бойното поле и избиващи враговете си. Невъзможно бе това да е планът на семейство Блекторн и техните съюзници. Никой обикновен смъртен нямаше достъп до подобно могъщество.

Страховитото сияйно нещо, в което се беше превърнала Ема Карстерс, протегна ръка. Мануел се долепи до земята, но тя не търсеше него. Сграбчи демона ейдолон, най-големия коз на Хорас, и го стисна в юмрука си.

Демонът изкрещя, вой, дошъл сякаш от бездната между световете. Допирът на сияещата ръка на Ема му подейства като киселина: кожата му започна да гори и да се стопява; той изпищя и се разтопи, изтичайки между пръстите й като рядка супа.

На сутринта станаха, и ето, всички — мъртви тела.

Ужасен, Мануел запълзя към тялото на Хорас, от което все още се процеждаше кръв, и го издърпа върху себе си. Хорас не бе успял да защити никого, докато беше жив. Може би щеше да е различно сега, когато беше мъртъв.

* * *

Но как е възможно да преживеят нещо такова?

Марк все още държеше Кристина; и двамата бяха неспособни да помръднат. Ейлийн и Хелън бяха наблизо; много други ловци на сенки все още бяха на полето. Марк не бе в състояние да откъсне очи от Ема и Джулиън.

Боеше се до смърт. Не от тях. А за тях. Те бяха страховити и сияйни, и великолепни, и празнооки като статуи. Ема се изправи, след като уби демона ейдолон, и Марк видя огромна пукнатина върху ръката й, там, където някога беше белегът от Кортана. В нея бушуваха пламъци, сякаш Ема беше пълна с огън.

Тя вдигна глава и косата й се разхвърча около нея като златни мълнии.

— ЕЗДАЧИ НА МАНАН! — провикна се и гласът й не беше човешки глас. Беше звукът на тръби, на гръмотевици, отекващи в празни долини. — ЕЗДАЧИ НА МАНАН! ЕЛАТЕ И СЕ ИЗПРАВЕТЕ СРЕЩУ МЕН!

— Могат да говорят — прошепна Кристина.

Това беше добре. Възможно бе да се вслушат в гласа на разума.

Може би.

— Ема! — извика Марк. — Джулиън! Тук сме! Чуйте ни, тук сме!

Ема като че ли не го чу. Джулиън хвърли поглед надолу, без следа от разпознаване. Като обикновен човек, погледнал към мравуняк. Макар че у тях нямаше нищо обикновено.

Марк се зачуди дали такова е било усещането да призоват ангел за Клеъри и за Саймън.

В тълпата настана раздвижване. Ездачите крачеха през полето, обгърнати в бронзово сияние, и Марк си спомни как Кийрън му разказва шепнешком истории за Ездачите, които спели под един хълм, докато кралят на тъмните феи не ги изпрател на лов.

Множеството се разтвори, за да им направи път. Битката беше свършила: сега полето беше пълно с хора, които гледаха мълчаливо как Ездачите спряха и вдигнаха очи към Ема и Джулиън.

Етна отметна глава назад и бронзовата й коса се разпиля по раменете.

— Ние сме Ездачите на Манан! — провикна се тя. — Ние убихме Фирболг! Не се боим от великани!

Хвърли се във въздуха и Делан я последва. Понесоха се като бронзови птици в небето, протегнали мечове.

Ема посегна почти лениво и грабна Етна от въздуха. Разкъса я на парченца като салфетка, направи бронзовите й доспехи на късчета, строши меча й. Джулиън улови Делан и го метна на земята с такава сила, че тялото му изора бразда в пръстта, преди да застине безжизнено.

Останалите Ездачи не побягнаха. Не бяха от онези, които бягат, знаеше Марк. Не отстъпваха. Не бяха способни да го направят. До един опитаха да се бият и до един бяха грабнати и смачкани или разкъсани, запратени обратно на земята на парчета.

Джулиън пръв се извърна от тях. Протегна пламтяща ръка към Конфигурацията на Малахия и я разпиля, запращайки решетките от светлина във въздуха.

Писъците на Кохортата прорязаха въздуха. Кристина се отскубна от Марк и се втурна към Ема и Джулиън.

— Недейте! Ема! Джулс! Те са пленници! Не могат да ни навредят!

Хелън също се затича към тях, протегнала ръце.

— Битката свърши! — извика тя. — Ние победихме, вече може да спрете! Убихте Ездачите! Може да спрете!

Нито Джулиън, нито Ема като че ли я чуха. С изящна ръка Ема вдигна един от членовете на Кохортата от пищящата тълпа и го метна настрани. Той политна във въздуха с писъци, които секнаха рязко, когато се строполи на земята с грозен тъп звук.

Марк беше престанал да се тревожи дали Ема и Джулиън ще преживеят това. Тревожеше се дали който и да било от тях щеше да го преживее.

* * *

Дру стоеше от вътрешната страна на портата, загледана към Нетленните поля.

Никога не бе виждала подобна битка. Беше в Залата на Съглашението през Тъмната война и бе виждала смърт и кръв, ала мащабите на тази битка — хаосът, който бе трудно да бъде обхванат с поглед, зашеметяващата бързина на боя — беше почти невъзможно да ги гледаш. Не помагаше и това, че тя бе твърде далече, за да различи каквито и да било подробности: видя появата на бронзовите Ездачи и почувства ужас; видя ги да падат в биещото се множество, но не и какво се случи след това. От време на време зърваше неясната фигура на някой мъж или жена да пада на полето и се чудеше: Марк ли беше това? Ема? Гаденето на страха се бе настанило в стомаха й и отказваше да си тръгне.

През последния час ранените се точеха през портите като поток, някои идваха сами, други — на носилки. В развени роби с цвят на кост, Мълчаливите братя отнасяха членове на Кохортата и обикновени ловци на сенки във Василиас, за да бъдат изцелени. В един момент се беше появил Джем Карстерс, понесъл изпадналия в безсъзнание Кит.

Дру бе понечила да се втурне към тях, но бе спряла, когато бе видяла Теса Грей да си проправя път през тълпата Мълчаливи братя заедно с Катарина Лос. Дрехите и на двете бяха изцапани с кръв, очевидно бяха лекували ранените.

Искаше да отиде при Кит. Той бе неин приятел и означаваше много за Тай. Беше останала обаче назад, защото се боеше, че възрастните, като Джем и Теса, ще поискат да се върне в къщата на Аматис и тя щеше да е принудена да се откъсне от портата, единственото място, откъдето можеше да види какво се случва със семейството й. Остана в сенките, докато Теса помагаше на Катарина да сложат Кит на една носилка.

Джем и Катарина уловиха двата й края. Преди да поемат по хълма към Василиас, Теса се наведе и целуна нежно Кит по челото и това облекчи мъничко тежестта в гърдите на Дру — макар да беше ранен, Кит бе под грижите на хора, които ги беше грижа за него.

Ранените продължаваха да прииждат, все по-тежко пострадали, колкото повече битката се разгаряше. Внесоха Беатрис Мендоса, ридаеща съкрушено. Не беше видимо пострадала, ала Дру знаеше, че Джули, нейният парабатай, бе първият ловец на сенки, убит в схватката. Искаше й се да извърне лицето на Тави от всичко това. Ловците на сенки обикновено не криеха децата си от последиците от битките, но тя не бе забравила кошмарите му, годините, в които го беше слушала да пищи в мрака.

— Тавс — каза най-сетне. — Недей да гледаш.

Той я улови за ръка, но не извърна лице. Взираше се в бойното поле, а изражението му бе напрегнато, но не и уплашено.

Именно той пръв видя великаните и посочи.

Първата мисъл на Дру бе да се зачуди дали това бе част от плана на Джулиън. Видя белия огън да лумва нагоре, а после огромни сияйни фигури да крачат през полето. Те я изпълниха с удивление, с шок от красотата им, така, както се бе чувствала като малка, когато видеше рисунки на Разиел.

Плъзна неспокоен поглед из полето — бялата светлина на огъня пронизваше небето. Облаците се разкъсваха и разпръсваха. До ушите й достигнаха викове и тъмните фигури на вампирите се втурнаха към сенките на Брослиндската гора.

Повечето от тях успяха да се доберат навреме. Ала когато облаците се отдръпнаха и сивкави слънчеви лъчи прорязаха въздуха като нож, Дру видя един вампир, по-бавен от останалите, досами гората, да се препъва в участък, огрян от слънцето. Разнесе се вик и лумна огън.

Дру откъсна очи от пламъците. Това не може да е планът на Джулиън.

Тави я подръпна за ръката.

— Трябва да вървим. Трябва да отидем при Ема и Джулс.

Дру го стисна здраво.

— Там се бият, не можем да отидем.

— Трябва. — Гласът му беше настойчив. — Това са Ема и Джулс. Те имат нужда.

— Дру!

Вик я накара да вдигне очи. Двама души минаваха през портата. Единият от тях беше Хайме и при вида му сърцето на Дру подскочи: все още беше жив. Прашен и покрит с драскотини, бойните му дрехи бяха мръсни, но жив и с грейнали очи, зачервен от усилието: полуносеше Камерън Ашдаун, чиято ръка беше преметната през рамото му. Камерън като че ли кървеше от една рана под ребрата.

— Камерън! — Дру забърза към тях, дърпайки Тави със себе си. — Добре ли си?

Камерън й помаха лекичко.

— Ванеса ме намушка. Върху острието имаше някаква демонска гадост. — Той потръпна.

— Братовчедка ти те е намушкала? — Дру знаеше, че семейство Ашдаун бяха разделени политически, но според нея семейството си оставаше семейство.

— От сега нататък празничните вечери ще бъдат адски неловки — подхвърли Хайме и потупа другото момче по гърба, когато един Мълчалив брат се спусна към тях, за да го отнесе във Василиас.

Хайме прокара мръсна ръка по челото си.

— Трябва да се отдалечите от битката. Никой ли не ви каза да не стоите на портата?

— Ако не стоим на портата, няма да видим нищо — изтъкна Дру. — Това на полето наистина ли са Джулс и Ема?

Хайме кимна и сърцето на Дру се сви. Част от нея се беше надявала, че е просто ужасна илюзия.

— Не разбирам какво се случва? — Гласът й се извиси. — Това част от плана на Джулс ли е? Знаеше ли за него?

— Не мисля, че е планирано — отвърна Хайме. — Изглеждат извън всякакъв контрол.

— Може ли да бъдат спрени?

— Убиха Ездачите на Манан — каза Хайме неохотно. — Сега войници се опитват да издигнат стена от тела, за да защитят града от тях. Всички деца са тук. — Той посочи към Аликанте. Дру си помисли за Макс и Рафи с Мерис и сърцето й прескочи един удар. — Не знам какво ще се случи. — Хайме премести поглед от нея към Тави. — Елате с мен — каза неочаквано. — Мога да ви отведа в гората.

Дру се поколеба.

— Не можем да избягаме от тях. Трябва да отидем при Джулс и Ема — заяви Тави твърдо.

— Опасно е… — започна Хайме.

— Тави има право. Трябва да отидем. — Дру сведе поглед към незавършената руна върху ръката си. Спомни си как Джулиън й я поставя вчера; сякаш беше преди цяла вечност. — Не е нужно да ни помагаш.

Хайме въздъхна и свали арбалета от гърба си.

— Ще ви прикривам.

Дру се канеше да последва Хайме през портата, когато Тави я смушка. Обърна се и видя, че й протяга стилито й.

— Не забравяй.

Тя изпусна дъха си — действително почти беше забравила. Допря върха на стилито до ръката си и се залови да довърши семейната руна.

* * *

Кийрън беше заобиколен от Армията на тъмните елфи, колони от по трийсет човека, които го ограждаха от всички страни. Беше достатъчно лошо, че не можеше да види нито Марк, нито Кристина през оживената маса на хората си, но освен това едва успяваше да овладее Уиндспиър, който цвилеше и се изправяше на задни крака под него.

Уинтър стоеше до него. През цялата битка не се беше отделил от него, което Кийрън намираше едновременно достойно за възхищение и смайващо. Не беше свикнал на подобна лоялност.

— Хората дойдоха при теб, господарю — каза Уинтър. — Какво ще им заповядаш?

Заповядаш?, помисли си Кийрън трескаво. Нямаше представа какво би трябвало да направят. Ето защо бе искал Адаон да стане крал, но Адаон беше пленник в Двора на светлите феи. Какво ли би казал за армия елфи, уловени като в капан на поле, където вилнееха полуангелски великани?

— Защо не тичат към гората? — попита Кийрън. Гората, пълна с естествени неща, вода и дървета, бе мястото, където феите се чувстваха у дома си. В Брослиндската гора отдавна живееха феи.

— За съжаление, гората е пълна с вампири — отвърна Уинтър мрачно.

— Вампирите са наши съюзници! — извика Кийрън, сграбчвайки гривата на Уиндспиър, когато той се изправи на задни крака.

— Никой не го вярва наистина — каза Уинтър.

В името на всички богове на Мрака и Светлината. На Кийрън му се искаше да крещи, да строши нещо. Уиндспиър отново се надигна на задни крака и този път Кийрън зърна позната фигура. Марк. Би го познал навсякъде, а Кристина беше до него. Изрече безмълвна благодарност. Как ли биха ме посъветвали да постъпя? Помисли си за великодушието на Марк, за добротата на Кристина. Те биха помислили първо за войниците.

— Трябва да изведем нашите хора от това поле — заяви той. — Не могат да се бият с ангели. Никой не може. Как дойдохте тук?

— Обан отвори врата — отвърна Уинтър. — Би могъл да направиш същото, господарю. Да отвориш врата към елфическите земи. Като крал можеш да го направиш. Протегни се към земята си и тя ще откликне.

Ако пияницата Обан го е направил, аз също ще мога, помисли си Кийрън. Само че това не помагаше особено. Трябваше да се протегне към земята си, място, което отдавна беше проклел, и да се надява тя да откликне.

Плъзна се от гърба на Уиндспиър, който беше застинал под него. Спомни си думите на Марк: Няма да забравя красотата на елфическото царство, нито пък ти.

А после онова, което беше казал самият той, онова, което си беше спомнил, когато мислеше, че земите на елфите са в опасност.

Начинът, по който водата се лее синя като лед, над водопада на Бранвен. Вкусът на музиката и звукът на виното. Медените коси на русалките в ручеите; блещукането на блуждаещите огньове в сенките на гъстите гори.

Кийрън си пое дълбоко дъх. Пуснете ме да мина, помисли си. Пуснете ме да мина, мои земи, защото аз ви принадлежа: ще ви се отдам така, както кралете на елфите го правят толкова отдавна, и вие ще процъфтявате, когато аз процъфтявам. Няма да донеса зараза на бреговете ви, нито кръв, която да попари цветята ви, единствено мир и благ път, който се издига към зелени хълмове.

— Господарю — каза Уинтър.

Кийрън отвори очи и видя, че неголямото възвишение пред тях бе започнало да се разтваря надве. През процепа зърна внушителната Тъмна кула и мирните поляни около нея.

Няколко от елфите наблизо нададоха възторжени възгласи. Втурнаха се към отвора, още докато той се разширяваше и Кийрън ги видя да излизат от другата страна; някои дори паднаха на колене от благодарност и облекчение.

— Уинтър — каза с разтреперан глас. — Уинтър, преведи всички през вратата. Отведи ги на безопасно място.

— Всички феи? — попита Уинтър.

— Всички — заяви Кийрън, вперил строг поглед в своя главнокомандващ. — Ловци на сенки. Магьосници. Всеки, който потърси убежище.

— А ти, господарю?

— Аз трябва да отида при Марк и Кристина.

За първи път Уинтър придоби непокорен вид.

— Трябва да оставиш смъртните си приятели, господарю.

Уинтър беше ален страж, дал кръвен обет да защитава краля и кралския род. Кийрън не можеше да му се сърди, но трябваше да го накара да разбере. Потърси правилните думи.

— Ти си мой верен страж, Уинтър. Ала така, както ти браниш мен, аз трябва да браня онова, което обичам най-много, а Марк Блекторн и Кристина Росалес са онова, което обичам най-много в този и всички останали светове.

— Ала животът ти.

— Уинтър — заяви Кийрън категорично. — Знам, че никой от тях не може да бъде мой консорт. Но без тях ще умра.

Още и още феи се изсипваха през вратата към елфическите земи. Сега с тях имаше и други — неколцина магьосници и дори група върколаци.

Уинтър стисна челюсти.

— В такъв случай ще пазя гърба ти.

* * *

Хелън имаше чувството, че е уловена насред река, която течеше едновременно в противоположни посоки.

Елфи тичаха на една страна, към неголямо възвишение в източния край на полето, ловци на сенки бързаха на другата, към Аликанте, вероятно за да се скрият зад стените му. Ейлийн се беше втурнала нанякъде, за да проучи нещо, обещавайки да се върне веднага.

Имаше и такива, които все още се щураха насам-натам насред полето — членовете на Кохортата като че ли пищяха и тичаха в кръг, отказващи да се присъединят както към оттеглящите се елфи, така и към събратята си нефилими.

Хелън беше останала там, където се бяха събрали онези, които познаваше — Кадир и Джия помагаха да отнесат ранените от полето, Саймън и Изабел се съвещаваха с Хипатия Векс и Куаси Бедиако, а Джейс и Клеъри бяха отишли заедно с група от другите (в това число Раян и Дивя), за да застанат между Ема и Джулиън и пленниците от Кохортата.

— Хелън! — Ейлийн тичаше към нея през тревата. — Те не бягат.

— За какво говориш? — попита Хелън.

— Ловците на сенки. Отиват, за да защитят града, в случай че великаните, в случай че Ема и Джулиън тръгнат натам. Пълно е с деца и старци. Освен това — добави тя, — ловците на сенки защитават Аликанте. То ни е в кръвта.

Казано като истинска дъщеря на консула.

— Но Ема и Джулиън никога не биха… няма да… — възпротиви се Хелън.

— Не знаем какво ще направят — меко каза Ейлийн, в същия миг, в който Хипатия Векс и Куаси Бедиако минаха забързано покрай тях.

Изтичаха до изпотъпканата трева, където стояха Ема и Джулиън, и Куаси разпери ръце. Хипатия сложи длани на раменете му и във въздуха над Ема и Джулс избликна искряща златна мрежа: падна върху раменете им като фина паяжина, но Хелън почувства, че е изработена от нещо много по-здраво.

Ема вдигна огромна, сияеща ръка, за да я отметне, но мрежата не помръдна. Куаси дишаше тежко, но Хипатия го държеше здраво.

— Сега! — изкрещя Мартин Гладстоун. — Заловете Блекторновци! Покажете на тези чудовища какво ще се случи на семейството им, ако не спрат!

Членовете на Кохортата нададоха одобрителни възгласи. Хелън чу Зара да пищи, че трябва да го направят, че имат право да се защитят.

Ейлийн се изстъпи пред Хелън.

— Това копеле! — смръщи се тя яростно.

Джулиън впи пръсти в искрящата мрежа и я разкъса. Парчетата паднаха на земята, а той протегна ръка и сграбчи Гладстоун.

Прекърши врата му с едно бързо движение.

Джулиън и Ема се насочиха към останалите членове на Кохортата, които се пръснаха на всички посоки. Ема посегна към Зара…

И Джейс се хвърли между тях, между искрящата ръка на Ема и бягащата фигура на Зара. Мечът на смъртните беше прибран в ножницата на гърба му; той беше невъоръжен. Отметна златокосата си глава назад и се провикна:

— Спрете! Ема и Джулиън! Битката свърши! Спрете!

С безизразно лице, като статуя на ангел на отмъщението, Ема посегна и бутна Джейс настрани. Той прелетя няколко метра и се строполи на земята с грозен тътен. Клеъри изпищя и се втурна към него през тревата, а червената й коса се развяваше зад нея като огън.

Изправи се, помисли си Хелън, изправи се. Изправи се, Джейс.

Но той не се изправи.

* * *

Дру никога досега не беше използвала семейна руна и усещането беше странно.

Почувства как нещо я тегли към братята и сестра й по начин, който не би могла да определи. Усещането бе сякаш нещо бе завързано около гръбнака й (което беше гадничко, но интересно) и я дърпаше към една цел. Чувала бе описания на усещането от действието на проследяваща руна и това не беше особено различно.

Остави се притеглянето да я води, тичайки след него, стиснала здраво ръката на Тави. Придържаха се към края на бойното поле, а Хайме тичаше до тях, готов да се прицели с арбалета си във всеки, понечил да се приближи.

Напуснаха закрилата на градските стени и се насочиха към гората, все така следвайки притеглянето на руната. Дру се мъчеше да не поглежда към полето, към Ема и Джулиън. Това бе като да гледа към огнени колони в един момент и ужасяващи чудовища в следващия.

Над главите им нещо прошумоля и Тай скочи на земята пред тях от короната на един дъб. От Дру се откъсна тихо ахване на изненада, а после още едно, когато Тай дойде право при нея и я прегърна с всичка сила.

— Какво правиш на бойното поле? — намръщи се, след като я пусна. — Би трябвало да си в града. Тави също. — Той се обърна към Хайме. — Опасно е.

— Да — отвърна Хайме. — Това ми е ясно.

— Ти самият също си тук — изтъкна Дру.

— Бях се качил на дърво — каза Тай, сякаш това правеше присъствието му по-приемливо.

Преди Дру да успее да се впусне в един наистина удовлетворяващ спор между брат и сестра, Хелън дотича при тях с развени руси къдрици. Ейлийн я следваше по петите.

— Дру! Тави! — Хелън се втурна с насълзени очи към тях, посягайки да вдигне Тави; Дру забеляза, че той протегна автоматично ръчички към нея, нещо, което досега правеше само с Джулиън. Хелън го вдигна и го прегърна здраво. — Какво правите тук? Дру, нарочно ли задейства семейната руна?

— Естествено! — отвърна Дру. — Трябва да излезем на полето. Трябва да спрем Ема и Джулс. Трябва да ги върнем обратно, обратно към себе си.

— Опитваме се — каза Хелън, докато оставяше Тави на земята. — Не мислиш ли, че се опитваме?

На Дру й се прииска да изскърца със зъби. Защо Хелън не слушаше? Мислела си бе, че нещата се бяха подобрили, но толкова отчаяно се нуждаеше сестра й да я чуе, че това бе като буца, заседнала в гърлото й.

Знаеше какво трябва да направят. Струваше й се толкова ясно. Но как да накара и останалите да го видят?

Почувства подръпване в ръката, там, където беше руната, и ето че и Марк беше тук, дотичал с Кристина до себе си.

— Дру! Ти ни повика… — Видя Тай и се усмихна възхитено. — Гледах те с прашката ти. Мерникът ти е безпогрешен, малки братко.

— Не го насърчавай, Марк — каза Хелън. — Би трябвало да е в лагера.

— Вижте — рече Дру. — Знам, че може да ви се стори абсурдно, но ако отидем при Ема и Джулс всички заедно, ако дойдем съвсем близо и говорим с тях, бихме могли да ги достигнем. Трябва да се опитаме. Ако ние не успеем да го направим, никой няма да успее и тогава всички ще са в опасност.

Хелън поклати глава.

— Но защо се случва това?

Кристина и Марк си размениха поглед, който Дру не можа да разтълкува.

— Мисля, че е заради парабатайската връзка — каза Кристина.

— Защото Ема едва не умря? — попита Ейлийн озадачено.

— Не знам — отвърна Кристина. — Мога само да предположа. Ала в тях гори небесен огън. А никой смъртен не е в състояние да оцелее дълго в нещо такова.

— Прекалено опасно е да се доближим до тях — каза Марк. — Трябва да разчитаме на Ема и Джулиън. Да вярваме, че сами ще успеят да сложат край.

Последва дълга пауза. Хайме гледаше безстрастно как семейство Блекторн и техните близки стоят в напрегнато мълчание.

— Не — заяви най-сетне Хелън и сърцето на Дру се сви. Хелън вдигна очи, горящи с блекторновско синьо насред омърляното й лице. — Дру е права. Трябва да отидем. — Тя погледна към Дру. — Имаш право, миличка.

— Ще дойда с теб на полето — каза Хайме на Дру.

Дру се радваше на компанията му, когато поеха напред, всички Блекторновци заедно. Не за Хайме мислеше обаче, когато свърнаха към сърцето на битката. А за сестра си. Хелън ми повярва. Хелън разбра.

Насред мрака на битката, в сърцето й като че ли стана мъничко по-светло.

Изведнъж Хайме се изпъна.

— Диего — каза, а после се впусна в порой от думи на испански. Дру и Хелън се обърнаха и Дру си пое рязко дъх.

Недалече от там един ален страж влачеше безчувственото тяло на Диего през полето. Или поне Дру предположи, че е Диего: дрехите й бяха познати, както и гъстата тъмна коса. Ала лицето му не се виждаше от кръв.

Хелън го докосна по рамото.

— Върви при брат си. Бързо. Ние ще се оправим.

Хайме хукна с всички сили.

* * *

Джейс беше буден. Примигваше и тъкмо се опитваше да седне, когато Клеъри стигна до него, разкъсвана от желание да се хвърли в прегръдките му и да го удари, задето я беше уплашил така.

Залови се да му нарисува иратце и то очевидно подейства — дългата кървава драскотина, която минаваше през лицето му, бързо зарасна. Той беше успял да се понадигне и се мъчеше да си поеме дъх, облегнат на нея, когато Алек дотича и коленичи до тях.

— Добре ли си? — попита той своя парабатай, вперил разтревожен поглед в лицето му.

— Моля те, обещай ми никога вече да не го правиш — каза Клеъри.

— Обещавам никога вече да не заставам между Зара Диърборн и вилнеещ великан — отвърна Джейс. — Алек, какво става? Ти идваш от полето.

— Джулиън и Ема току-що метнаха Ванеса Ашдаун на около пет-шест метра — отвърна Алек. — Според мен се ядосаха, задето прониза Камерън, но защо, не мога да ти кажа.

Клеъри погледна към Ема и Джулиън. Те стояха неподвижно, навели очи към членовете на Кохортата, сякаш се опитваха да решат какво да правят с тях. Час по час някой от Кохортата се откъсваше и побягваше, и Ема или Джулиън го връщаха обратно при останалите.

Беше почти като игра, ала ангелите не си играеха. Клеъри нямаше как да не си спомни Разиел, надигащ се от водите на езерото Лин. Не бяха много хората, които бяха виждали ангел. Не бяха много хората, които се бяха взирали в студените очи на Небето, с неговото безразличие към нищожните човешки тревоги. Дали Ема и Джулиън изпитваха частица от това безразличие, това равнодушие, което не беше жестокост, а нещо много по-странно и по-голямо, нещо, което изобщо не беше човешко?

Изведнъж Ема се олюля и падна на едно коляно. Клеъри гледаше потресено как членовете на Кохортата се разбягаха с крясъци, ала Ема не посегна да ги спре.

До нея, Джулиън протегна сияйна ръка, за да й помогне да се изправи.

— Умират — тихо каза Джейс.

Алек изглеждаше озадачен.

— Какво?

— Те са нефилими, истински нефилими — обясни Джейс. — Чудовищата от отминали времена, които някога бродели по земята. В тях гори небесен огън, подхранващ всичко, което правят. Но това е твърде много. Смъртните им тела ще изгорят. Вероятно са в агония.

Той се изправи на крака.

— Трябва да ги спрем. Кой знае какво ще сторят, ако обезумеят от болка.

Ема тръгна към града. Клеъри видя Изабел и Саймън да се втурват към блокадата от ловци на сенки, които стояха между Ема и Джулиън, и Аликанте.

— Как ще ги спрем? — попита Алек.

Джейс извади мрачно Меча на смъртните, но преди да успее да направи и крачка, Клеъри сложи ръка на рамото му.

— Почакай. Вижте.

Недалече от тях малка групичка крачеше решително към сияйните, чудовищни фигури на Ема и Джулиън. Хелън Блекторн, заедно с братята и сестра си — Марк и Тиберий, Друзила и Октавиан. Движеха се заедно в силна, стегната линия.

— Какво правят? — попита Алек.

— Единственото, което могат да направят — отвърна Клеъри.

Джейс отпусна бавно Меча на смъртните.

— В името на Ангела — каза, поемайки си рязко дъх. — Тези деца…

* * *

— Диего. Събуди се, братко. Моля те, събуди се.

Имаше единствено мрак, осеян с ярки искри от болка. А ето че сега се появи гласът на Хайме. На Диего му се искаше да остане в мрака и тишината. Да си почива там, където болката беше на разстояние от него, тук, в този безмълвен свят.

Ала гласът на брат му беше настойчив, а Диего от малък бе научен да реагира на него. Да стане от леглото, когато брат му заплаче, да изтича да му помогне, когато той падне.

Повдигна с усилие клепачи, които сякаш бяха залепнали. Лицето му гореше. Над себе си видя кипящо тъмно небе и Хайме, с обезумяло от страх изражение. Беше коленичил, а арбалетът му почиваше до него; на известно разстояние един ален страж лежеше мъртъв със стрела в гърдите.

Хайме стискаше стили в ръка. Протегна се и отметна косата на Диего назад; когато дръпна ръка, тя беше почервеняла от кръв.

— Не мърдай — каза той. — Направих ти няколко иратцета.

— Трябва да стана — прошепна Диего. — Трябва да се бия.

Тъмните очи на Хайме припламнаха.

— Цялото ти лице е нарязано, Диего. Изгубил си кръв. Не може да станеш. Няма да го позволя.

— Хайме…

— В миналото ти винаги ме лекуваше — каза Хайме. — Нека сега аз бъда този, който ще те изцели.

Диего се закашля. Устата и гърлото му бяха пълни с кръв.

— Колко… колко лоши ще бъдат белезите?

Хайме улови ръката му и Диего разбра, че е наистина лошо. Безмълвно умоляваше брат си да не го лъже или съжалява.

Усмивката на Хайме беше бавна и леко крива.

— Мисля, че от сега нататък аз ще бъда красавецът в семейството — каза. — Но поне все още си много мускулест.

Диего се задави със смеха си, с вкуса на кръв, със странността на всичко това. Преплете пръсти в тези на брат си и ги стисна.

* * *

Прекосяването на полето беше сюрреалистично.

Докато семейство Блекторн вървяха към Ема и Джулиън, други ловци на сенки се приближаваха към тях, някои с озадачен, други с почти засрамен вид. Дру знаеше, че според тях отиват на сигурна смърт. Неколцина души им извикаха да оставят Тави, но той само се притисна по-близо до братята и сестрите си, клатейки глава.

Ема и Джулиън очевидно се бяха отправили към града. Движеха се като сияйни сенки, стопявайки разстоянието, което ги делеше от барикадата ловци на сенки, застанали между тях и Аликанте.

— Трябва да се доберем до тях — промълви Дру, ала тълпата пред тях оформяше друг вид барикада. Разпозна някои от тях: Ануш и Дивя Джоши, Луана Карвальо, Кадир Сафар, и дори неколцина долноземци, като Бат Веласкес и Куаси Бедиако, които им викаха да не се приближават до Джулиън и Ема, че не е безопасно.

Тя погледна към другите в паника.

— Какво ще правим?

— Не мога да ги прострелям с елфически стрели — каза Марк. — Опитват се да помогнат.

— Естествено, че не! — Хелън изглеждаше ужасена. — Моля ви! — извика тя. — Пуснете ни да минем!

Ала гласът й бе удавен от рева на тълпата, която ги отблъскваше назад, назад от града, назад от Ема и Джулс. Дру започваше да изпада в паника, когато до ушите им достигна тропот на копита.

Ловците на сенки се отдръпнаха неохотно, за да направят път на Уиндспиър, възседнат от Кийрън. Хълбоците на коня бяха облени в пот; очевидно беше галопирал през полето. Ужасените очи на Кийрън обходиха групата, докато не откриха Марк и Кристина.

Тримата си размениха бърз поглед, който казваше много, а после Марк вдигна ръка, сякаш се опитваше да достигне новия крал на тъмните феи.

— Кийрън! Помогни ни! Трябва да се доберем до Ема и Джулиън!

Дру очакваше Кийрън да каже, че е опасно. Невъзможно. Вместо това той се приведе над врата на Уиндспиър и му прошепна нещо.

Миг по-късно небето потъмня от летящи фигури. Дивият лов беше пристигнал. Ловците на сенки и долноземците се разбягаха, докато Ловът се спускаше ниско. Ето че семейство Блекторн можеше да продължи напред и те го сториха, движейки се възможно най-бързо към Ема и Джулиън, които почти бяха стигнали до редиците ловци на сенки, бранещи града.

Докато минаваха, Дру протегна ръка и помаха на Даяна и Гуин, които се бяха отделили от Дивия лов и се готвеха да кацнат до семейство Блекторн. Даяна й се усмихна и притисна ръка до сърцето си.

Дру прикова очи в целта напред. Почти бяха стигнали. Кийрън се беше присъединил към тях. Кралската корона проблясваше на челото му, но вниманието му беше погълнато от това да защитава семейство Блекторн. С Уиндспиър, изправящ се на задни крака, той удържаше тълпата назад от едната страна, а Гуин и Даяна правеха същото от другата.

Теренът стана равен. Вече бяха близо, достатъчно близо, та Ема и Джулиън да изглеждат като сияйни размазани петна. Беше като да гледаш към дървета в гората, чиито върхове не можеш да видиш.

Дру си пое дълбоко дъх.

— Окей. Сега само ние. Само семейство Блекторн.

Всички застинаха. Марк допря чело до челото на Кристина, преди да й помогне да се метне на Уиндспиър, до Кийрън. Кийрън стисна силно десницата на Марк, а после обви ръце около Кристина, сякаш за да каже на Марк, че ще я пази. Ейлийн целуна нежно Хелън и отиде да застане до майка си в множеството. Те загледаха — малка, притеснена групичка — как семейство Блекторн поемат напред, за да стопят разстоянието между себе си и Ема и Джулс.

Спряха на няколко крачки от великанските фигури на Джулиън и Ема. За миг увереността, тласкаща Дру досега, се разколеба. Мислила бе само за това да стигнат дотук. Не и какво щяха да кажат или направят, когато го стореха.

Тави бе този, който пръв пристъпи напред.

— Джулс! — провикна се. — Ема! Тук сме!

И най-сетне Ема и Джулиън реагираха.

Извърнаха се от града и наведоха погледи към семейство Блекторн. Дру отметна глава назад и видя лицата им. Бяха напълно безизразни. В грейналите им очи нямаше и следа от разпознаване.

— Не можем просто да им кажем да спрат — рече Марк. — Всички вече опитаха това.

Тави дойде малко по-близо. Очите на великаните го следяха като огромни лампи, пламтящи и нечовешки.

На Дру й се искаше да протегне ръка и да го дръпне назад.

— Джулс? — каза той и гласчето му слабичко и ниско, прободе сърцето на Друзила.

Пое си дълбоко дъх. Ако Тави можеше да се приближи до тях, значи и тя можеше да го направи. Застана зад малкото си братче и се изви назад, за да погледне в лицата на Ема и Джулиън. Беше като да погледнеш право в слънцето; очите й запариха, но тя ги задържа отворени.

— Ема! Джулиън! Аз съм, Дру, Друзила. Вижте, всички ви казват да спрете, защото битката беше спечелена, но аз не съм тук, за да ви кажа това. Тук съм, за да ви помоля да спрете, защото ви обичаме. Имаме нужда от вас. Върнете се при нас.

Нито Ема, нито Джулиън помръднаха; израженията им не се промениха. Дру продължи, с пламнали бузи.

— Не ни изоставяйте. С кого ще гледам скапани филми на ужасите, Джулиън, ако те няма? Кой ще тренира с мен, Ема, и ще ми показва всичките ми грешки, и как да стана по-добра?

Нещо се раздвижи зад Дру. Хелън се приближи и застана до нея. Протегна ръце, сякаш би могла да докосне сияйните фигури пред себе си.

— Джулиън. Ти отгледа братята и сестрите ни, когато аз не можех. Пожертва детството си, за да опазиш семейството ни заедно. А ти, Ема. Ти бранеше това семейство, когато аз не можех. Ако и двамата ме изоставите сега, как бих могла да ви се отплатя?

Лицата на Джулиън и Ема все още бяха безизразни, но Ема наклони лекичко глава, сякаш слушаше.

Марк пристъпи напред и като сложи тънка ръка върху рамото на Дру, отметна глава назад.

— Джулиън. Ти ми показа как отново да бъда част от семейство. Ема, ти ме научи как да бъда приятел, когато бях забравил какво е приятелство. Дадохте ми надежда, когато бях изгубен. — Стоеше изпънат като елфическа стрела, вдигнал очи към небето. — Върнете се при нас.

Джулиън се размърда. Беше едва доловимо движение, но сърцето на Дру подскочи. Може би… може би…

Тай пристъпи напред; бойното му облекло беше прашно и разкъсано там, където кората на дървото го беше съдрала. Черната му коса падаше на тъмни кичури пред лицето му. Той я отметна и каза:

— Загубихме Ливи. Ние… ние я загубихме.

Сълзи запариха в очите на Дру. Имаше нещо в гласа на Тай, което звучеше така, сякаш едва сега за първи път осъзнаваше окончателността и необратимостта на смъртта на Ливи.

Ресниците му блещукаха от сълзи, когато вдигна очи.

— Не можем да изгубим и вас. Това… това ще ни съсипе. Джулиън, ти ми обясняваше всички думи, които не разбирах… Ема, ти се разправяше с всеки, който се държеше гадно с мен. Кой ще ме учи и защитава, ако отново не станете себе си?

Разнесе се оглушителен, гръмовен трясък. Джулиън беше паднал на колене. Дру потисна ахването си. Изглеждаше по-малък отпреди, но все така огромен. Виждаше черните пукнатини по сияйната му кожа, от които червени искри изскачаха като кръв.

В тях гори небесен огън. А никой смъртен не е в състояние да оцелее дълго в нещо такова.

— Ема — прошепна тя. — Джулиън.

Лицата им вече не бяха безизразни. Дру бе виждала статуи на скърбящи ангели, ангели, пронизани с огнени мечове, от чиито очи се лееха сълзи на агония. Не беше лесно да носиш меч за Господ.

В лицата на Ема и Джулиън тя виждаше тези статуи.

— Ема! — Викът се изтръгна от Кристина; беше се откъснала от останалите и тичаше към семейство Блекторн. — Ема! Кой ще бъде най-добрият ми приятел, ако ти не си най-добрата ми приятелка, Ема? — Плачеше и сълзите й се смесваха с кръвта и мръсотията по лицето й. — Кой ще се грижи за най-добрата ми приятелка, когато аз не мога, Джулиън, ако теб те няма?

Ема рухна на колене до Джулиън. И двамата ридаеха, сълзи от огън, алени и златни. Дру отчаяно се надяваше това да означава, че изпитват нещо, а не че умират, изгаряни от пожара, бушуващ в тях.

— Кой ще ме подлудява с въпроси в класната стая, ако не сте вие? — Даяна също идваше към тях, приближаваха се и Кийрън и Ейлийн, оставили Гуин да държи юздите на Уиндспиър с лице, върху което се четеше удивление и страхопочитание.

Ейлийн се прокашля.

— Ема и Джулиън. Не ви познавам толкова добре, а това с великанството определено е огромна изненада. Буквално. — Тя хвърли кос поглед към Хелън. — Но да бъде до вас прави съпругата ми наистина щастлива и то е защото ви обича. — Тя замълча. — Аз също ви харесвам и ние ще бъдем семейство, по дяволите, така че слезте тук и бъдете част от това семейство!

Хелън потупа Ейлийн по рамото.

— Това си го биваше, миличка.

— Джулиън — обади се и Кийрън. — Бих могъл да говоря за начина, по който Марк те обича, и Ема, бих могъл да говоря за приятелството, което Кристина изпитва към теб. Ала истината е, че трябва да бъда крал на Тъмния двор и без твоята брилянтност, Джулиън, и без твоята храброст, Ема, боя се, че властването ми ще бъде кратко.

В далечината Дру видя Изабел и Саймън да се приближават. Алек беше с тях, обвил ръка около Магнус, а Клеъри и Джейс крачеха до тях, уловени за ръце.

Тави протегна ръчички.

— Джулс! — Гласчето му беше ясно и звънливо. — Вдигни ме. Уморен съм. Искам да си отида у дома.

Бавно — така бавно, сякаш минаваха епохи — Джулиън протегна сияйните си ръце, набраздени от черни пукнатини, през които небесен огън се лееше като кръв, и посегна към Тави.

Лумна ярка светлина и опари очите на Дру. Когато престана да примигва, видя, че Джулиън и Ема вече не бяха там, бяха се свлекли на земята; смаляващи се тъмни фигури в аура от светлина, облени в сияние с цвета на кърваво злато.

В продължение на един мъчителен миг, Дру бе сигурна, че умират. Когато ужасната светлина угасна, тя видя Ема и Джулиън, приели отново човешките си размери, рухнали заедно на земята. Лежаха със затворени очи, уловени за ръце, като ангели, които бяха паднали от небесата и сега спяха спокоен сън на земята.