Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (8)

8.
Беседки, мъртви в паметта

Даяна бързаше към къщата на Принсуотър Стрийт, а хладният утринен вятър рошеше косата й. Имаше чувството, че прелива от адреналин, напрегната от мисълта да разкаже историята си на Ема и Джулс. В продължение на толкова години я притискаше до себе си, че да сподели с Гуин бе като да строши собствените си ребра, за да му покаже сърцето си.

Надяваше се, че вторият път ще бъде по-лесно. Ема и Джулиън я обичаха, повтаряше си. Щяха да…

Закова се на място и токовете на тежките й обувки изчаткаха върху калдъръма. Весело боядисаната синя къща край канала се издигаше пред нея, обградена от кордон от стражи на Съвета. Всъщност не бяха само стражи. Доста от тях бяха млади центуриони, всеки от които беше въоръжен с дъбови тояги бо.

Даяна се огледа наоколо. Неколцина ловци на сенки минаха забързано наблизо, никой от тях не погледна към къщата. Тя се зачуди колко ли от тях изобщо знаеха, че Джулс и Ема все още са в Аликанте… но разбира се, инквизиторът беше възнамерявал да използва показанията им за назидание на останалите. В крайна сметка щяха да научат.

На най-горното стъпало видя Амелия Оувърбек, която се беше кискала заедно със Зара на погребението. Раздразнение ускори крачките й, тя мина покрай първия обръч стражи и изкачи стъпалата.

Амелия, която се беше облегнала на вратата и си бъбреше с момиче с дълга оранжево-червена коса, се обърна към Даяна с ехидна усмивчица.

— Госпожице Рейбърн. Искате ли нещо?

— Бих искала да се видя с Джулиън Блекторн и Ема Карстерс. — Даяна се стараеше да придаде възможно най-неутрално звучене на гласа си.

— Ех, да му се не види. — Амелия видимо се забавляваше. — Не мисля, че ще го бъде.

— Амелия, имам пълното право да ги видя — заяви Даяна. — Пусни ме да вляза.

Амелия погледна към червенокосото момиче.

— Това е Даяна Рейбърн, Ванеса. Мисли се за много важна.

— Ванеса Ашдаун? — Даяна се вгледа по-внимателно: братовчедката на Камерън беше заминала за Академията като кльощава тийнейджърка и сега бе почти напълно неразпознаваема. — Познавам братовчед ти Камерън.

Ванеса направи физиономия.

— Той е скучен. Послушното кученце на Ема. И не, не си мисли, че ще влезеш, като любезничиш с мен. Не харесвам семейство Блекторн, нито който и да било, който е близък с тях.

— Страхотна новина, като се има предвид, че си тук, за да ги пазиш — отбеляза Даяна. Адреналинът започваше да се превръща в кипяща ярост. — Вижте, възнамерявам да отворя тази врата. Ако искате да се опитате да ме спрете…

— Даяна!

Даяна се обърна, отмятайки косата от лицето си. Джия стоеше от другата страна на обръча стражи, вдигнала ръка, сякаш за поздрав.

— Консулът. — Очите на Ванеса за малко да изскочат от орбитите си. — Мамк…

— Млъквай, Ванеса — изсъска Амелия.

Не изглеждаше притеснена или уплашена от Джия, единствено подразнена.

Даяна слезе по стъпалата и отиде при Джия. Тя носеше копринена блуза и панталони, косата й беше прибрана с шнола, украсена със скъпоценни камъни. Устните й бяха свити в тънка, ядосана линия.

— Не се хаби — каза ниско и като сложи ръка върху лакътя на Даяна, я поведе настрани от дюдюкащите стражи. — Чух ги да казват, че Ема и Джулиън са с инквизитора.

— Защо просто не ми го казаха? — сопна се Даяна сърдито. Погледна през рамо към Ванеса Ашдаун, която се кискаше. — Ванеса Ашдаун. Майка ми казваше, че някои хора имат повече коса на главата си, отколкото ум в нея.

— Тя като че ли наистина го доказва — отбеляза Джия сухо.

Беше спряла на известно разстояние от къщата, там, където тесен, покрит с камъни бряг, се спускаше към канала. Беше обрасъл с мъх и яркозелен под сребристата вода.

— Виж, Даяна, трябва да говоря с теб. Къде бихме могли да го сторим, без никой да ни чуе?

Даяна я погледна изпитателно. Дали си въобразяваше, или когато хвърли поглед към центурионите, разположени около малката къща, върху лицето й пробяга… страх?

— Не се тревожи — рече Даяна. — Знам точно какво да направя.

 

 

Изкачваше спираловидно стълбище, което сякаш се издигаше към звездите. Не помнеше как го беше открила, нито къде отиваше. То се издигаше от мрака и се извисяваше в облаците. Кристина беше повдигнала дългите си поли; за да не се препъне в тях. Косата й тежеше; миризма на бели рози изпълваше въздуха.

Стълбището свърши изведнъж и тя с почуда стъпи върху познат покрив; този на Института в Мексико Сити. Градът се беше ширнал под погледа й. Ангелът, сияещ в злато навръх Паметника на независимостта, паркът „Чапултепек“, Дворецът на изящните изкуства, грейнал в светлини, кулите на базиликата „Гуадалупе“ с форма на камбана. Зад всичко това се издигаха планините, обгърнали града като в шепа.

На ръба на покрива стоеше фигура, обвита в сенки: стройна и мъжествена, със сплетени зад гърба ръце. Знаеше, че е Марк, още преди да се беше обърнал, никой друг нямаше такава коса — като злато, изковано до въздушно сребро. Носеше дълга, пристегната с кожена лента туника и ленен панталон, в кожената лента беше втъкната кама. Стъпалата му бяха боси, когато се приближи до нея и я взе в прегръдките си.

Очите му бяха премрежени, натежали от желание, движенията му — така бавни, сякаш и двамата се намираха под вода. Притегли я към себе си, прокарвайки пръсти през косата й, и тя си даде сметка защо й се струваше толкова тежка — беше обвита с пълзящи стъбла, отрупани с разцъфнали червени рози. Те се посипаха около нея, когато Марк я прегърна с една ръка, а другата се плъзна от косата към устните и ключицата й, пръстите му се пъхнаха под яката на роклята й. Ръцете му бяха топли, нощта — хладна, а устните му върху нейните — изгарящи. Люшна се към него и ръцете й се вдигнаха към тила му, там, където тънките косъмчета бяха най-меки, плъзвайки се надолу, за да докоснат белезите му.

Той се отдръпна.

— Кристина — промълви. — Обърни се.

Тя се обърна в прегръдките му и видя Кийрън. Беше облечен в кадифе, така различно от простите ленени дрехи на Марк, по пръстите му тежаха златни пръстени, очите му блещукаха, очертани с кохл.^[1] Беше като къс от нощното небе: сребристо и черно.

Едната ръка на Марк се обви около нея. Другата се протегна към Кийрън. Кристина също посегна към него, ръцете й откриха мекотата на жакета му, притегляйки го към тях с Марк, обгръщайки ги в тъмното кадифе, от което сякаш беше изтъкан. Той целуна Марк, а после се наведе към нея, ръцете на Марк я прегръщаха, докато устните на Кийрън откриваха нейните…

— Кристина. — Гласът се вряза в съня й и тя незабавно седна, притиснала одеялото до гърдите си, с разширени от шок очи. — Кристина Мендоса Росалес?

Беше женски глас. Задъхана, Кристина се огледа наоколо, докато спалнята й постепенно идваше на фокус: мебелите на Института, ярки слънчеви лъчи, струящи през прозореца, одеялото, което Ема й беше дала назаем, сгънато в долната част на леглото. На перваза седеше жена със синя кожа и коса с цвета на избеляла хартия. Зениците й имаха невероятно наситен син цвят.

— Получих огненото ти съобщение — каза тя, докато Кристина се взираше в нея, замаяна.

Какво сънувах току-що. Не сега, Кристина. Ще мислиш за това по-късно.

— Катарина Лос? — Искала бе да говори с магьосницата, така беше, но не бе очаквала Катарина просто да се появи в спалнята й и определено не и в толкова неловък момент. — Как влезе?

— Не съм. Аз съм проекция.

Катарина размаха ръка пред ярката повърхност на прозореца, лъчите на слънцето минаха през нея, сякаш беше цветно стъкло.

Кристина подръпна незабележимо косата си. Никакви рози.

— Колко е часът?

— Десет — отвърна Катарина. — Съжалявам… наистина мислех, че ще си будна. Заповядай. — Тя щракна с пръсти и върху нощното шкафче се появи картонена чаша. — Кафе от „Пийт“. Любимото ми на Западното крайбрежие.

Кристина притисна чашата до гърдите си. Катарина беше новата й любимка.

— Чудех се, дали ще отговориш. — Тя отпи глътка кафе. — Знам, че беше странен въпрос.

— Аз също не бях сигурна. — Катарина въздъхна. — В известен смисъл това засяга само магьосниците. Ловците на сенки не използват лей-линиите.

— Използваме обаче магьосниците. Вие сте наши съюзници. Ако се разболявате, сме длъжни да сторим нещо.

За миг Катарина придоби изненадан вид, а после се усмихна.

— Не… Радвам се да те чуя да го казваш. — Тя наведе поглед. — Става по-зле. Все повече и повече магьосници се разболяват.

— Как е Магнус Бейн? — попита Кристина.

Не го познаваше отдавна, но наистина го харесваше. Стресна се, когато видя сълзи в очите на Катарина.

— Магнус е… Алек се грижи добре за него. Но не, не е добре.

Кристина остави кафето на нощното шкафче.

— В такъв случай, моля те, нека помогнем. Какво би било признак, че лей-линиите са заразени? Какво да търсим?

— Ами там, където лей-линиите са пострадали, ще има повишена демонска активност.

— Това е нещо, което определено можем да проверим.

— Аз също мога да погледна какво става. Ще ти пратя маркирана карта с огнено съобщение. — Катарина се изправи и лъчите на слънцето засияха през прозрачната й бяла коса. — Но ако ще проучваш местност с повишена демонска активност, не отивай сама. Вземи още няколко души със себе си. Вие, ловците на сенки, сте толкова непредпазливи понякога.

— Не всички сме Джейс Херондейл — каза Кристина, която обикновено беше най-малко непредпазливият човек, когото познаваше.

— О, моля ти се. Преподавала съм в Академията за ловци на сенки. Аз…

Катарина се закашля и раменете й се затресоха. Очите й се разшириха.

Кристина скочи разтревожена от леглото.

— Добре ли си…?

Ала Катарина беше изчезнала, без да остави никаква следа след себе си.

Кристина си навлече набързо дънки и една стара тениска на Ема. Миришеше на парфюма на Ема, лимони и розмарин. С цялото си сърце й се искаше Ема да беше тук, за да могат да обсъдят миналата нощ и да й даде съвет, както и рамо, на което да поплаче.

Само че нея я нямаше и това беше невъзможно. Кристина докосна медальона си, изричайки бърза молитва към Ангела, след което пое надолу по коридора към стаята на Марк.

Беше си легнал толкова късно, колкото и тя, така че бе напълно възможно все още да спи. Почука на вратата, първо колебливо, а после малко по-силно. Най-сетне Марк отвори, прозяващ се широко и чисто гол.

— Híjole^[2]! — изписка Кристина и закри лицето си с яката на тениската. — Облечи се!

— Извинявай — възкликна той, скривайки се зад вратата. — Поне вече си видяла всичко.

— Не и в добра светлина!

Все още можеше да го види през открехнатата врата, беше си обул боксерки и нахлузваше тениска. Главата му се показа през яката, косата му беше очарователно разрошена.

Не, не очарователно — поправи се Кристина. — Ужасно. Дразнещо.

Гол.

Не, нямаше да мисли и за това. Будна ли съм, зачуди се. Все още беше замаяна от съня си. Сънищата не означават нищо, напомни си. Вероятно беше само притеснение и нямаше нищо общо с Марк и Кийрън.

Марк се появи на прага.

— Толкова съжалявам. Аз… в Лова често спяхме голи и забравих…

Кристина свали яката на тениската от лицето си.

— Да не го обсъждаме.

— За снощи ли искаше да говорим? — Изглеждаше нетърпелив. — Мога да ти обясня.

— Не, не искам — заяви тя твърдо. — Нуждая се от помощта ти и… ами няма кого другиго да помоля. Тай и останалите са твърде малки, а Ейлийн и Хелън ще решат, че трябва да кажат на Джия.

Марк изглеждаше разочарован, но се взе в ръце.

— Става въпрос за нещо, за което Клейвът не бива да узнае?

— Не съм сигурна. Просто… напоследък се чудя дали бихме могли да им кажем каквото и да било.

— Можеш ли поне да ми кажеш за какво става дума? Демони?

— Като никога, да — отвърна Кристина и му обясни за лей-линиите, магьосническото заболяване и разговора й с Катарина.

— Просто ще отидем да проверим дали има нещо необичайно. Вероятно дори няма да се наложи да слезем от колата.

Марк живна.

— Ти ли ще шофираш? Ще бъдем само ние двамата?

— Да. Бъди готов в седем часа тази вечер.

Понечи да си тръгне, но после спря и погледна през рамо. Беше по-силно от нея.

— Направи ми услуга. Обуй си панталони тази вечер.

* * *

Когато Кит влезе в кухнята, Тай го нямаше.

Щеше да се обърне и да излезе, но останалите вече го бяха видели. Ейлийн, по черни дънки и потниче, беше до печката, вдигнала коса високо на главата си и сбърчила съсредоточено лице. Дру, Марк, Кристина и Тави седяха на масата. Дру се суетеше около Тави, ала Кристина и Марк му помахаха за поздрав.

Той седна и начаса се почувства неловко. Не беше прекарал почти никакво време с когото и да било от семейство Блекторн, освен с Тай и Ливи. Без тях наблизо, имаше чувството, че е попаднал на парти, пълно с хора, които едва познава и с които трябва да води безсмислени разговори.

— Добре ли спа? — попита го Кристина.

Трудно бе да се чувстваш неловко с Кристина, от нея като че ли се излъчваше доброта. На Кит обаче му се удаде. През живота си Джони Рук беше измамил и обрал цял куп изключително добри хора и Кит подозираше, че и той притежава същото умение.

Смотолеви нещо в отговор и си сипа портокалов сок. Дали беше спал добре? Не особено. Прекарал бе половината нощ буден, тревожейки се за посещението си с Тай на Пазара на сенките, и другата половина — странно развълнуван за посещението си с Тай на Пазара на сенките.

— Къде е Хелън? — попита Дру с нисък глас, измервайки Ейлийн с поглед.

Кит се чудеше същото. Предишния ден беше изглеждала доста стресирана. Едва ли би могъл да я вини, ако беше осъзнала с какво се е нагърбила и беше побягнала с писъци в пустинята.

— Лосанджелиските ловци на сенки се събират днес — обясни Марк. — Хелън е на срещата.

— Не беше ли Ейлийн тази, която се предполага да ръководи Института?

Дру изглеждаше объркана.

— Хелън реши, че няма да е лошо лосанджелиските ловци на сенки да свикнат с нея — каза Марк. — Да си припомнят, че тя също е ловец на сенки. И че е Блекторн, особено при положение че е възможно да обсъждат дали Даяна трябва да бъде сменена като наша учителка…

— Не искам друга учителка! — възкликна Тави. — Искам Даяна!

— Но нали няма да я има само още няколко дни? — каза Кристина разтревожена. — Най-много?

Марк сви рамене.

— Всички ние тук, без учител или график, е нещо, което никак не се харесва на ловците на сенки.

— Но Тави има право — обади се Дру. — Вече учим с Даяна. Не е нужно да започваме с някой друг. Не е ли така, Кит?

Кит за малко да изпусне чашата с портокалов сок, но преди да успее да отговори, Ейлийн ги прекъсна, приближавайки се до масата с тиган, от който се носеше фантастично ухание. Устата на Кит се напълни със слюнки.

— Какво е това? — попита Тави с широко отворени очи.

— Това — заяви Ейлийн — е фритата. И вие всички ще я изядете.

Тя я тръсна върху една метална подложка в средата на масата.

— Не обичам фритата — каза Тави.

— Твърде жалко. — Ейлийн скръсти ръце и ги изгледа сърдито един по един. — Вчера разплакахте Хелън, така че ще изядете тази фритата (която, между другото, е дяволски вкусна) и ще ви хареса. Това има за закуска и тъй като аз не съм Хелън, не ме е грижа дали ще умрете от глад, или ще ядете „Чийтос“ на всяко хранене. И двете с Хелън имаме страшно много работа, Клейвът с нищо няма да ни помогне, единственото, което тя иска, е да бъде с вас и вие няма отново да я разплачете. Разбрано?

Дру и Тави кимнаха с широко отворени очи.

— Толкова съжалявам, Ейлийн — каза Кристина с тихо гласче.

— Нямах предвид теб, Кристина. — Ейлийн извърти очи. — И къде е Тай? Нямам намерение отново да държа тази лекции. — Тя отправи сърдит поглед на Кит. — Ти си онзи, който обикновено не се отделя от него. Къде е той?

— Вероятно спи — отвърна Кит.

Предполагаше, че Тай бе останал буден до късно, проучвайки черни магии. Не че би го изрекъл на глас.

— Добре. Предай му какво казах, когато се събуди. И сложете тигана в проклетата мивка, когато приключите със закуската.

С тези думи Ейлийн грабна якето си от облегалката на стола, напъха ръце в ръкавите и излезе решително от стаята. Кит се приготви за това Тави или Дру да се разплачат. Никой от тях не го стори.

— Това беше доста готино — отбеляза Дру, докато си вземаше от фритата, която се оказа смесица от яйца, наденица, сирене и карамелизиран лук. — Харесва ми как се застъпи за Хелън.

— Ти се развика на Хелън онзи ден — изтъкна Марк.

— Тя ми е сестра — отвърна Дру, докато пълнеше чинията на Тави с фритата.

Марк издаде звук на безсилно раздразнение. Кристина лапна залък фритата и притвори очи от удоволствие.

— Обзалагам се, че си викал на баща си — рече Дру на Кит. — Искам да кажа, всички семейства се карат понякога.

— Ние не бяхме от семействата, които си крещят. Баща ми прекарваше повечето от времето си, като не ми обръщаше внимание, освен когато ме учеше как да разбивам ключалки.

Лицето на Дру грейна. Все още изглеждаше изпита и уморена, и много малка в прекалено голямата си тениска, но когато се усмихнеше, напомняше на Кит за Ливи.

— Можеш да разбиваш ключалки?

— Мога да ти покажа как, ако искаш.

Дру пусна вилицата си и плесна с ръце.

— Да! Марк, може ли да отида и да се науча как да разбивам ключалки?

— Имаме руни за отваряне, Дру — каза Марк.

— Е, и? Ами ако бъда отвлечена от демон с пипала и изпусна стилито си и ме оковат с белезници за някой стол? Тогава какво?

— Това няма да се случи — рече Марк.

— Би могло да се случи — подхвърли Тави.

— В действителност не би могло. Демоните с пипала не могат да поставят белезници.

Марк изглеждаше подразнен.

— Моля те? — Очите на Дру го умоляваха.

— Аз… предполагам, че не би могло да навреди — каза Марк, очевидно победен. Хвърли кос поглед към Кристина, сякаш търсеше нейното одобрение, но тя побърза да извърне очи. — Просто недей да извършваш истински престъпления с новопридобитите си умения, Дру. Последното, от което имаме нужда, е още нещо, с което да подразним Клейва.

* * *

— Онази вода е надарена със зла магия. — Кийрън се подпираше тежко на Диего, докато бързаха, доколкото им беше възможно, по коридорите на Сколоманса. Дивя и Раян бяха останали пред вратата на Кухината, за да попречат на Кохортата да ги последва. — Чух ги да се смеят за това, докато ме влачеха по коридорите със завързани очи. — В гласа му се долавяше надменна горчилка, тонът на един принц. Под нея се долавяше ярост и срам. — Не вярвах, че знаят за какво говорят, ала грешах.

— Съжалявам. — Диего сложи предпазливо ръка на рамото му. Струваше му се, че може да усети пулса на Кийрън дори през костите и мускулите. — Трябваше да те защитя, а се провалих.

— Не си се провалил — заяви Кийрън. — Ако не беше ти, щях да съм мъртъв. — Звучеше така, сякаш се чувства неловко. Елфите не обичаха да се извиняват или да бъдат задължени някому. — Не можем да се върнем в стаята ти — добави, докато завиваха зад поредния ъгъл. — Ще ни търсят там.

— Трябва да се скрием — каза Диего. — Някъде, където да можем да те превържем. Пълно е с празни стаи…

Кийрън се отдръпна. Вървеше несигурно, като пиян.

— Превръзките са за онези, които заслужават да бъдат изцерени — заяви и Диего го погледна разтревожено.

— Много ли боли?

— Не е моята болка — каза Кийрън.

В коридорите отекна писък. Изтерзан женски писък, който секна внезапно.

— Момичето, което падна във водата — рече Кийрън. — Опитах се да стигна до нея по-рано…

Саманта. Диего може и да не я харесваше, ала никой не заслужаваше болка, която те кара да пищиш по този начин.

— Може би ще е добре да се махнем от Сколоманса — каза Диего.

Главният вход беше изсечен в склона на планината, но винаги се охраняваше. Имаше обаче и други начини да се излезе… включително и през стъклен коридор, който прекосяваше водите на езерото и стигаше до другия му край.

Изведнъж Кийрън вирна брадичка.

— Някой идва.

Диего посегна с една ръка към него и към камата си с другата, а после замръзна, разпознал фигурата пред себе си. Черна коса, стиснати челюсти, смръщени вежди, очи, приковани в Кийрън.

Мартин Гладстоун.

— Няма да си тръгнете от Сколоманса — заяви Гладстоун. — Не и в близкото бъдеще.

— Не разбирате — каза Диего. — Останалите… групичката на Зара… опитаха се да убият Кийрън…

Изпълненият с презрение поглед на Гладстоун се плъзна по Диего и спътника му.

— Значи, наистина си имал дързостта да го доведеш тук. Елфът е член на вражеска армия. При това доста високопоставен.

— Щеше да даде показания против краля на тъмните елфи! — каза Диего. — Щеше да рискува себе си, да си навлече гнева на краля, за да помогне на ловците на сенки!

— Но така и не получи възможност да го стори, нали? — отвърна Гладстоун ехидно. — Така че нямаме представа какво би сторил в действителност.

— Щях да дам показания. — Кийрън се облегна на стената. — Не храня никаква обич към баща си.

— Елфите не могат да лъжат — каза Диего. — Глух ли сте?

— Могат да заблуждават, мамят и манипулират. Как успя да те накара да му помогнеш, Диего Росио Росалес?

— Не ме е „накарал“ да правя нищо — заяви Диего. — Знам на кого имам доверие. И ако убиете Кийрън или оставите онези негодници да го наранят, ще нарушите Съглашенията.

— Интересна ескалация. Нямам никакво намерение да убия или нараня кралския син. Вместо това и двамата ще бъдете затворени в библиотеката, докато инквизиторът не дойде и не се оправи с вас.

* * *

Ема и Джулиън бяха на път от няколко часа, когато Ема си даде сметка, че някой върви след тях.

Дотогава всъщност беше доста приятна разходка по една утъпкана пътека в гората. Беше лесно да говори с Джулиън, стига да положеше усилие да не мисли за магията и за това какво изпитва към нея, нито за това какво чувства изобщо. Избягваха теми като Ливи и парабатайското проклятие и вместо това говореха за Клейва и какви ли бяха плановете им, и какво щеше бъде мястото на Зара в тях. Джулиън вървеше напред с картата в ръце и съветвайки се с нея, когато между дърветата проникваше достатъчно светлина.

— Възможно е до утре сутринта да стигнем до Тъмния двор — каза той, поспирайки на една поляна. Сини и зелени цветя растяха на туфи наоколо, лъчите на слънцето превръщаха листата в зелен воал. — В зависимост от това колко дълго сме готови да вървим през нощта…

Ема се закова на място.

— Някой идва след нас.

Джулиън също спря и се обърна към нея, прибирайки картата в джоба си.

— Сигурна ли си? — попита тихо.

Ема напрегна слух, за да чуе онова, което беше чула преди — тихото пращене на счупени клони зад тях, леки стъпки.

— Да.

В очите на Джулиън нямаше и капчица съмнение и Ема изпита мимолетна благодарност, че дори в сегашното си омагьосано състояние вярва безпрекословно на уменията й.

— Не можем да избягаме.

Беше прав — пътеката беше прекалено камениста, а храсталаците — твърде гъсти, за да могат да надбягат някои преследвач.

— Ела.

Ема сграбчи ръката му и миг по-късно вече се катереха по дънера на най-високия дъб край поляната. Ема намери един разклонен клон и се настани в него, след секунда Джулиън се метна на клона насреща й. Вкопчени в ствола, те погледнаха надолу.

Стъпките се приближаваха. Конски копита, осъзна Ема, а после едно келпи, тъмнозелено, с грива от искрящи водорасли, излезе на поляната. На гърба му имаше ездач и Ема си пое рязко дъх.

Беше мъж, облечен в нефилимски дрехи.

Тя се приведе напред, нетърпелива да види повече. Не, не мъж, даде си сметка, момче… слабо като хрътка, с тясно лице и буйна тъмна коса.

— Дейн Ларкспиър, яздещ келпи — измърмори Джулиън. — Какво става?

— Ако видя Зара да се появява, възседнала чудовището от Лох Нес, се прибираме у дома — прошепна Ема в отговор.

Келпито се беше заковало насред поляната и въртеше очи, наситено черни, без капчица бяло в тях. Отблизо то приличаше не толкова на кон, макар да имаше грива и опашка, и четири крака, колкото на страховито създание, което никога не би трябвало да излезе от водата.

— Побързай. — Дейн подръпна юздите на келпито и в ума на Ема трепна спомен, нещо за това, че когато оседлаеш келпи, го принуждаваш да ти се подчинява. Зачуди се как Дейн беше успял да го направи. — Трябва да намерим следите на Блекторн и Карстерс преди падането на нощта, в противен случай ще ги изгубим.

Келпито проговори и Ема подскочи. Гласът му беше като вълни, разбиващи в скали.

— Не познавам тези създания, господарю. Не знам как изглеждат.

— Няма значение! Намери им следите! — Дейн плесна келпито по гърба и се облегна назад с намръщено лице. — Добре, ще ти ги опиша. Джулиън е от онези типове, които биха си избрали момиче за парабатай. Разбираш ли?

— Не — отвърна келпито.

— Прекарва цялото си време, тичайки подир малки деца. Има една тумба дечурлига и се държи така, сякаш е техен баща. Виж, Ема е от момичетата, които биха били секси, ако поне от време на време си затваряше устата.

— Ще го убия — измърмори Ема. — Ще го убия, докато говоря през цялото време.

— Не разбирам човешкото отношение към красотата — каза келпито. — Аз харесвам жени с блясъка на водорасли.

— Млъкни. — Дейн дръпна юздата и келпито изсъска, разкривайки подобни на игли зъби. — Трябва да ги намерим, преди слънцето да е залязло. — Усмивката му беше грозна. — Когато се върна с Черната книга, Хорас ще ми даде всичко, което поискам. Може би последната сестра на Джулиън Блекторн, за да си поиграя с нея. Най-страхотните цици в семейството.

Ема скочи от дървото толкова бързо, че светът се сля в петно от зелени листа и алена ярост. Приземи се върху Дейн Ларкспиър и го събори от седлото, изтръгвайки ахване на болка, когато се строполиха заедно на земята. Удари го силно в корема и докато той се превиваше, скочи на крака и посегна към меча си. За миг се беше уплашила, че Джулиън няма да я последва, ала той вече беше на земята и сваляше юздите на келпито.

— Господарю! — Келпито преви предните си крака пред него. Дейн кашляше и се давеше. — Благодаря ти, че ме освободи.

— Пак заповядай.

Джулиън метна юздите настрани и келпито препусна в гората. Ема все още стоеше над Дейн, насочила меч към гърлото му, където проблясваше нещо златно. Легнал на земята, той я гледаше яростно.

— Какво правиш тук, Ларкспиър? — попита го. — Нас изпратиха да донесем Черната книга, не теб.

— Махни се от мен. — Дейн извърна глава и изплю кръв. Избърса уста, оставяйки червено петно върху ръката си. — Ако ме нараниш, семейство Диърборн ще накарат да ти отнемат Знаците.

— Е, и? — каза Ема. — Черната книга дори не е у нас. Изгубил си си времето да ни преследваш. В което, между другото, изобщо не те бива. Вдигаше шум като слон. Сексистки слон. Ти си ужасен ловец на сенки.

— Знам, че не е у вас — отвърна Дейн с отвращение. — Но ще я намерите. И когато го направите…

Той не довърши.

— Какво? — Гласът на Ема беше пропит от прозрение. — Да не би да говоря твърде много?

А после изведнъж си даде сметка, че Дейн не се взира в нея, а зад гърба й — Джулиън се беше приближил с дългия си меч в ръка и гледаше Дейн с плашеща студенина.

— Нали ти е ясно — каза тихо, — че ако някога докоснеш Дру, ще те убия?

Дейн се надигна на лакти.

— Мислиш се за толкова специален — изсъска той с тънък, мънкащ глас. — Мислиш, че си толкова страхотен… мислиш, че сестра ти е прекалено добра за мен…

— Прекалено малка е за теб — каза Ема. — На тринайсет години е, перверзник такъв.

— Мислите си, че инквизиторът ви е изпратил на специална мисия, защото сте толкова страхотни, но той ви изпрати, защото сте заменими! Защото нямате никакво значение! Иска да се отърве от вас!

Дейн замръзна, сякаш осъзнал, че беше казал твърде много.

Ема се обърна към Джулиън.

— Да не иска да каже…

— Иска да каже, че инквизиторът го е изпратил, за да ни убие — каза Джулиън. — Носеше медальон, като този, който Хорас ни даде. Онези, които не позволяват на времето да тече различно.

Дейн закри гърлото си с ръка, но не преди Ема да види, че Джулиън е прав.

Впи яростен поглед в Дейн.

— Значи, Хорас те е изпратил да сложиш ръка на Черната книга, да ни убиеш и да се върнеш с нея сам?

— И да каже на всички, че сме били убити от феите — допълни Джулиън. — Още един плюс за него.

По лицето на Дейн пробяга страх.

— Как се досети?

— По-умен съм от теб — каза Джулиън. — Не че е някакъв повод за гордост. И купчина талаш е по-умна от теб.

— Има разлика между това да изпратиш някого на опасна мисия и да изпратиш някого след него, за да го прониже в гърба — рече Ема. — Когато Клейвът научи…

— Няма да научат! — изкрещя Дейн. — Никога няма да се върнете от тук! Да не мислите, че съм само аз?

Той се изправи на крака, като се олюляваше. Ема направи крачка назад, несигурна как да постъпи. Можеха да го обезвредят, но после какво? Да го завържат? Незнайно как да го върнат в Идрис?

— Ръката на Кохортата е дълга и не се нуждаем от предатели като вас. Колкото по-малко такива като вас има на света, толкова по-добре. Ливи беше добро начало, но…

Мечът на Джулиън проблесна като мълния, когато той го заби в сърцето на Дейн.

Ема знаеше, че е сърцето му, защото тялото му потръпна конвулсивно и се загърчи, като риба, в чието тяло се беше забила кукичка. Закашля се и от устата му избликна червена струя, очите му се впиха невярващо в Джулиън.

Джулиън измъкна меча си и Дейн се свлече на земята с полуотворена уста, изражението му беше стъклено и празно.

Ема се завъртя рязко към Джулиън.

— Какво направи?

Джулиън се наведе, за да избърше острието на меча в една туфа трева и цветя.

— Премахнах онзи, който възнамеряваше да ни убие.

— Това е убийство.

— Ема, бъди разумна. Изпратен беше тук, за да ни убие. Щеше да стори същото с нас, ако не го бях изпреварил. Каза, че има и други, още членове на Кохортата. Ако го бяхме оставили жив, съвсем скоро можехме да си имаме работа с много повече противници.

Ема имаше чувството, че не е в състояние да диша. Джулиън беше прибрал меча си в ножницата, цветята в краката му бяха изцапани с кръв. Не бе в състояние да погледне тялото на Дейн.

— Не убиваме други ловци на сенки. Хората не го правят. Хората, които имат чувства, не го правят.

— Може би — каза Джулиън. — Ала той беше проблем, а сега не е.

Откъм храсталаците се разнесе шумолене и миг по-късно келпито се появи отново, искрящо зелено на слънчевите лъчи. Приближи се до Дейн и за миг Ема се зачуди дали скърби за някогашния си господар.

А после с хрущящ звук то заби подобните си на игли зъби в обляното в кръв тяло. Металическият мирис на кръв изригна във въздуха. Келпито преглътна и вдигна очи към Джулиън, зелените му зъби блещукаха в червено, като страховито коледно видение.

— О, господи.

Ема отстъпи назад, отвратена.

— Извинявам се — каза келпито. — Да не би и вие да искахте своя дял от него? Много е вкусен.

— Не, благодаря.

Джулиън не изглеждаше нито смутен, мито развеселен от ужасяващата гледка.

— Много си щедър, Джулиън Блекторн — каза келпито. — Бъди сигурен, че един ден ще ти се отплатя.

— Трябва да вървим — рече Ема, мъчейки се да не повърне. Извърна поглед, но не преди да зърне ребрата на Дейн да греят бели на слънчевите лъчи. — Трябва да се махнем от тук още сега.

Завъртя се слепешком наоколо. Непрекъснато виждаше кръвта върху цветята, начина, по който очите на Дейн се бяха обърнали в главата му. Въздухът натежа от металическата миризма на кръв и Ема се подпря на тънкия ствол на една бреза, за да не падне.

— Ема? — обади се Джулиън зад нея.

После изведнъж отекна тътен на копита и два коня, сив и кафяв, изскочиха на поляната, възседнати от елфически ездачи: русокоса жена върху сивия и мъж с пшеничено бяла кожа върху кафявия.

— Това да не е Централната елфическа гара? — каза Ема, облегнала чело на дървото. — Всички ли идват тук?

— Ема Карстерс? — рече русокосата жена и Ема я разпозна през замъглени очи: лелята на Марк, Нене.

До нея яздеше един от придворните на кралицата на светлите елфи, Фъргюс. Лицето му беше намръщено.

— Това да не е мъртъв ловец на сенки? — попита.

— Той ме плени, а тези добри хора ме освободиха — обади се келпито.

— Върви си, келпи — каза Фъргюс. — Махни се от това място. Думите на светлите елфи не са за твоите уши.

Келпито изцвили леко и изтегли тялото на Дейн в храсталаците. Ема се обърна бавно, облягайки гръб на дървото. Безкрайно се радваше, че трупа вече го няма, макар че земята все още беше напоена с кръв, а главичките на цветята бяха натежали от нея.

— Ема Карстерс и Джулиън Блекторн — каза Нене. — Пътят ви отвеждаше към Двора на светлите елфи. Защо?

— Не, отивахме към Двора на тъмните елфи — отвърна Ема. — Ние…

— Знаем кои пътища отвеждат в кои посоки — заяви Фъргюс рязко. — Не опитвайте човешките си номера.

Ема отвори уста, за да възрази… и видя Джулиън да поклаща глава, едва доловимо отрицание, но тя начаса разбра какво означава. Действително бяха вървели в грешната посока. По някаква причина я беше излъгал. Всеки път когато се беше съветвал с картата, ги беше водил все по-близо до Двора на светлите елфи.

Вкусът на предателство беше горчив в устата й, по-горчив от металическия вкус на кръвта.

— Черната книга е у нас — каза Джулиън на Нене и Фъргюс и Ема го зяпна, напълно изумена. За какво говореше? — Ето защо се върнахме в земите на феите. Кралицата ни помоли да я намерим, ние го сторихме и дойдохме за онова, което тя ни обеща.

Изпъна рамене и отметна глава назад. Лицето му беше много бледо, ала очите му грееха ярко синьо-зелени и беше красив, дори с кръвта върху лицето беше красив и на Ема й се искаше да не може да го види, но го виждаше.

— Официално молим за аудиенция при кралицата на феите — заяви той.