Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (31)

31.
Стана кървав тогаз

— Не мога да повярвам, че Магнус ни причини това — каза Тай.

Двамата с Кит седяха в долчинката под дъба, близо до почти унищожения лагер. На Кит му беше студено от дългото седене на земята, но нямаше как да се премести. Преди да тръгне към бойното поле заедно с останалите, Магнус беше завързал Тай и Кит за корените на дъба с блещукащи окови от светлина.

— Съжалявам, момчета — бе казал, а по пръстите му танцуваха сини искри. — Обещах на Джулиън, че ще бъдете в безопасност, а най-добрият начин да се уверя, че това ще стане, е, като се погрижа да останете тук.

— Ако не го беше направил, ти щеше да последваш Джулиън и останалите на Нетленните поля — изтъкна Кит. — Не е трудно да видиш логиката му.

Той подритна веригата около глезена си. Беше направена от лъчи — нямаше плътна материя, просто сияещи халки от светлина, ала го задържаше на място така здраво, сякаш бе направена от адамас. Когато докоснеше светлината, Кит усещаше лек шок, като от статично електричество.

— Стига си се дърпал — каза Тай. — Досега не успяхме да ги разкъсаме; явно е, че няма да можем. Трябва да намерим друго решение.

— Или пък бихме могли просто да приемем, че ще се наложи да ги изчакаме да се върнат. — Кит се облегна на корените. Изведнъж се почувства наистина уморен, не физически, а дълбоко в себе си.

— Отказвам да го приема — заяви Тай, човъркайки искрящата верига около глезена си с пръчка.

— Може би ще е добре да се научиш да приемаш онова, което не си в състояние да промениш.

Тай вдигна глава; сивите му очи блестяха върху слабото му лице.

— Знам за какво говориш в действителност. Все пак си ми сърдит.

— Да — отвърна Кит. — Сърдит съм ти.

Тай запрати клечката настрани и Кит подскочи.

— Знаеше, че ще възкреся Ливи. Знаеше го от самото начало и ми каза, че нямаш нищо против. Подкрепяше ме и беше до мен. Беше до мен до последния момент и тогава ми каза да не го правя. Мислех, че те е грижа, но ти ме излъга. Досущ като всички останали.

Кит ахна от несправедливостта на всичко в думите му. Мислех, че те е грижа? Беше му казал колко много го е грижа, а той беше реагирал така, сякаш беше нищо. Унижението от предишната нощ отново го заля като гореща вълна, разпалвайки горчив гняв.

— Грижа те е единствено за онова, което е най-добро за теб — каза през зъби. — Съживи Ливи заради себе си, не заради нея или който да било друг. Знаеше вредата, която би могло да нанесе това. Мислеше единствено за себе си. Ще ми се… ще ми се никога да не те бях срещал…

Очите на Тай се изпълниха с неочаквани сълзи. Кит млъкна, потресен. Тай си беше Тай, не се разплакваше лесно, но ето че сега бършеше сълзи от лицето си с разтреперани ръце. Гневът на Кит се изпари; искаше му се да изпълзи по-близо до Тай, който клатеше глава, мълвейки нещо тихичко…

— Тук съм.

Изражението на Тай се промени напълно. По бузите му все още имаше сълзи, ала устните му се отвориха в изненада. В изумление.

Тя бе коленичила на ръба на долчинката, полупрозрачна. Вятърът не повдигаше крайчетата на кестенявата й коса, нито пък я караше да трепери в дългата си бяла рокля. Роклята, за която Кит се беше чудил миналата нощ, мислейки си, че тя никога не би я избрала.

Едва сега си даде сметка, че действително не я беше избрала: това бе роклята, с която беше изгорена, нефилимска погребална одежда.

— Ливи. — Тай се опита да стане, ала въжето от светлина около глезена му го дръпна обратно и той тупна върху мекия мъх.

Призракът на Ливи Блекторн се усмихна. Тя се спусна в долчинката, не се катереше, нито пълзеше, рееше се като перце на вятъра.

— Какво правиш? — попита Тай, когато тя коленичи до него.

— Не биваше да ти се ядосвам толкова снощи. Ти имаше добри намерения.

— Дойде, за да се извиниш? — обади се Кит.

Ливи се обърна, за да го погледне. Златният медальон проблясваше на врата й. Странно бе да види два еднакви медальона — онзи, който Тай носеше, истински и сияещ, и този, който блещукаше на врата на Ливи. Отзвук от спомените й? Може би смъртта прожектираше образа на Ливи така, както хората очакваха да я видят?

— Забравих — каза Ливи. — Ти виждаш призраци, Херондейл.

Звучеше като Ливи. Но и не като Ливи. В гласа й имаше хладна дистанцираност, а и истинската Ливи би го нарекла Кит.

Въпреки това се наведе и докосна леко глезена на Тай, и при допира й веригата от светлина проблесна и изчезна. Тай се изправи с усилие на крака.

— Защо го направи? Защото съжаляваш?

— Не — отвърна Ливи. — Призраците не правят неща, защото съжаляват. — Тя го докосна, или поне се опита. Пръстите й преминаха през тялото му. Тай потрепери, но не откъсна очи от нейните. — Джулиън и Марк, и Хелън, и Ема са на Нетленните поля. — Очите на Ливи бяха нефокусирани, сякаш виждаше нещо, което се случваше някъде другаде. — Трябва да отидете и да им помогнете. Трябва да участвате в битката. Те се нуждаят от вас.

И сетила се сякаш в последния момент, тя се обърна и докосна веригата на Кит. Оковата изчезна, както и Ливи. Наведе глава и от нея не остана дори нишка от мъгла, която да покаже, че изобщо е била там.

По лицето на Тай пробяга покруса и Кит усети как го жегва състрадание. Как ли щеше да се справи дори ако Ливи идваше и си отиваше като призрак? Никога нямаше да остава задълго, нямаше да има начин да са сигурни, че ако си отиде, ще се върне отново. Щеше да бъде като да я губи отново и отново.

Тай се изправи на крака. Кит знаеше, че няма да каже нищо за Ливи.

— Не е нужно да идваш — каза Тай. — Може да останеш тук.

Той се закатери от долчинката. Без да каже нито дума, Кит го последва.

* * *

Кристина беше запозната с нефилимската история по-добре от мнозина. Докато крачеше през зелената трева, си мислеше за миналото: за това, че именно тук, на Нетленните поля, Джонатан Ловеца на сенки се бе изправил срещу легион от демони. Докато тичаше, сечейки с меча си наоколо, тя следваше неговите стъпки.

Марк беше до нея. Беше въоръжен с лък, по-малък и лек от този на Алек, но бърз и точен. Армията на тъмните феи се надигаше като вълна срещу тях, докато си проправяха път към Кийрън, и Марк опъваше тетивата отново и отново, поваляйки тролове и огъри с елфически стрели. Кристина замахваше с меча си към по-дребните, по-бързи алени стражи и ги посичаше, забелязвайки с далечен ужас как собствената им кръв попива в боядисаните им с кръв униформи.

Зад тях се надигна рев.

— Какво беше това? — попита Марк, изтривайки кръв и пот от очите си.

— Подкрепления, дошли да се присъединят към Хорас и останалите — отвърна Кристина мрачно. — Бяха разположени на пост около града.

Марк изруга под носа си.

— Трябва да се доберем до Кийрън.

Кристина предполагаше, че Марк е обзет от същата паника, от която и тя — Кийрън беше сам срещу множество алени стражи и воини на тъмните феи, от келпита до гоблини, заклели се във вярност на Обан. В каквато и посока да се обърнеше, виждаше тъмни феи, вкопчени в схватка с долноземци и ловци на сенки: Саймън и Изабел удържаха импита с меч и камшик, Алек поваляше огъри с лъка си, Мая и Бат разкъсваха тролове със зъби и нокти. В далечината зърна Ема и Джулиън да се бият рамо до рамо, както и Джейс, вкопчен в двубой с Тимъти Рокфорд, но защо използваше тъпата страна на меча си…?

— Ето го — каза Марк. Бяха превалили един хълм и видяха Кийрън в долната част на склона. Държеше меча, който Нене му беше дала, и се беше изправил срещу широкоплещест ален страж с огромни подковани с желязо ботуши. Марк изруга. — Наричат го генерал Уинтър^[1], защото може да изтреби цяло село по-бързо от смъртоносен мраз.

— Спомням си го. — Кристина потрепери, не беше забравила яростната битка с алените стражи в тронната зала на Тъмния двор. — Но той ще убие Кийрън. Чела съм за алените стражи. Марк, това е лошо.

Марк нямаше как да не се съгласи. Гледаше Кийрън с разтревожени очи.

— Хайде.

Втурнаха се по склона, задминавайки немалко воини на тъмните елфи, които също тичаха към сърцето на битката. Обан все още беше обграден от обръч гоблини, които го защитаваха; неколцина алени стражи бяха оформили рехава групичка около Уинтър и Кийрън. Изглеждаше така, сякаш се бяха събрали, за да се позабавляват с битката.

Нададоха възторжени възгласи, когато Уинтър замахна с алебардата си и улучи Кийрън по рамото. Бялата риза на Кийрън вече беше изцапана с кръв. Косата му беше бяла, с цвета на сняг или пенел, бузите му бяха поаленели. Отби следващия удар на алебардата и замахна към Уинтър, който едва успя да се дръпне настрани достатъчно бързо, за да избегне удара.

Генералът на алените стражи се изсмя.

— Колко жалко! Биеш се като крал. След около стотина години навярно би бил достатъчно добър, за да се изправиш срещу мен.

— Копеле — изсъска Марк. — Кристина…

Тя вече клатеше глава.

— Ако се опитаме да нападнем Уинтър, останалите стражи ще се нахвърлят върху нас. Бързо, дай знак на Гуин. Той ще атакува Обан. Това може да ни даде шанс.

Очите на Марк припламнаха с разбиране. Направи фуния пред устата си и подсвирна — ниското, напевно подсвирване на Дивия лов, което Кристина сякаш усети да вибрира в костите й.

По небето над тях премина сянка. Подмина ги и се върна обратно: Гуин, възседнал Орион. Прелетя ниско над полето; Кристина видя Даяна да се обръща и да вдига ръце. Миг по-късно Гуин я беше качил до себе си на Орион и те се издигнаха в небето, Даяна и предводителят на Дивия лов.

Прелетяха ниско над гоблините, обградили Обан. Даяна, с развяна зад нея коса, се наведе от гърба на коня, размахала меча си, и посече един гоблин през гърдите. Останалите нададоха крясъци и започнаха да се разпръскват, когато Даяна ги подгони от небето, докато Гуин се усмихваше широко под шлема си.

Ала положението на Кийрън все още беше отчаяно. Едва успяваше да удържа Уинтър, чиято алебарда отново и отново отекваше по острието на меча му. Пред ужасения поглед на Кристина, един от ударите на Уинтър повали Кийрън на земята; той се претърколи и скочи на крака, разминавайки се за малко с втори, смъртоносен удар.

Марк и Кристина се втурнаха към него, но един ален страж, който гледаше схватката, се завъртя, за да им препречи пътя. От толкова близко разстояние лъкът на Марк не вършеше особена работа; той извади късия меч, втъкнат в колана му, и се нахвърли върху стража, сечейки яростно, докато се мъчеше да се добере до Кийрън. Друг страж се изпречи пред Кристина; тя се разправи с него с един посичащ удар, претъркулвайки се под пътя на друго копие. Подкован с метал ботуш се стовари върху нея и тя изпищя, усещайки как ребрата й се трошат. Агонизираща болка я прониза, докато рухваше на земята.

Междувременно на гоблиновите стражи на Обан им беше дошло до гуша. Захвърляйки оръжията си в бързината да се махнат, те побягнаха от Обан към сърцето на битката, следвани по петите от Даяна и Гуин. Останал изведнъж сам насред полето, Обан се огледа наоколо в трескава паника и сграбчи меча на един от гоблините.

— Върнете се, копелета такива! — изкрещя. — Върнете се! Заповядвам ви!

Изохквайки в агония, Кристина се опита да стане на крака. Пронизващата болка от счупените кости я накара да се сгърчи конвулсивно; видя двама алени стражи над себе си и си помисли: Това е краят.

Те паднаха, по един от двете й страни. Облян в кръв, Марк се наведе над нея с пребледняло лице.

— Кристина! Кристина!

Кристина го стисна, простенвайки от болка.

— Иратце.

Марк трескаво затърси стилито си, докато Уинтър се провикна силно:

— Кралю Обан!

Кристина извърна глава настрани. Уинтър стоеше над Кийрън, който бе рухнал на земята, а строшеният му меч лежеше до него. Сърцето на Кристина се сви мъчително, докато Марк рисуваше набързо иратце върху кожата й.

Почти не забеляза как болката изчезна. О, Кийрън.

— Генерал Уинтър! — извика Обан, размахал ръце срещу генерала на алените стражи, сякаш гонеше мухи. Изцапани дантели стърчаха от ръкавите му, кадифените му бричове бяха прекалено смачкани, за да могат да бъдат оправени. — Заповядвам ти да убиеш предателя!

Уинтър поклати бавно глава. Беше внушителен мъж, плещите му сякаш щяха да пръснат шевовете на боядисаната му с кръв униформа.

— Сам трябва да го направиш, господарю. Това е единственият начин да потвърдиш претенциите си към престола.

С нацупена гримаса, отпуснал меч до себе си, Обан тръгна по тревата, която го делеше от Кийрън. Марк сведе поглед към Кристина и когато я видя да кимва, протегна ръка и я издърпа на крака.

Спогледаха се веднъж, а после Марк се отклони надясно, втурвайки се към Уинтър и Кийрън.

Кристина пое наляво и застана пред Обан.

— Да не си го докоснал. Нито стъпка повече.

До ушите й достигна изненаданият вик на Уинтър: Марк се беше хвърлил на гърба му. Уинтър се отърси от него, но не преди Кийрън да бе успял да се изправи на крака.

Обан погледна Кристина разярено.

— Знаеш ли кой съм аз, нефилимско момиче? Как смееш да се изпречваш на пътя на Тъмния крал? Ти си нищо.

Кристина вдигна меча между себе си и Обан.

— Аз съм Кристина Мендоса Росалес и ако нараниш или убиеш Кийрън, ще си имаш работа с мен. — Видя проблясването в сребристите очи на Обан и се зачуди как бе могла да си помисли, че прилича на Кийрън. Двамата изобщо не си приличаха. — Ти не си замесен от кралско тесто — каза ниско. — Бягай. Махни се от тук и спаси живота си.

Обан хвърли поглед към Уинтър: той беше вкопчен в схватка с Марк и Кийрън, които го изтласкваха все по-назад. Мъртви алени стражи лежаха по полето, тревата беше хлъзгава от кръв. Високо над тях, Гуин и Даяна описваха кръгове върху гърба на Орион.

Кристина видя ужаса в очите му, не от смъртта, която го заобикаляше, а от мисълта как всичко му се изплъзва — престол, богатства, власт.

— Не! — изкрещя и се нахвърли отгоре й с меча си.

Кристина посрещна удара му, описвайки свирепа дъга с оръжието си. Изненада припламна в очите му, когато остриетата им се сблъскаха. Дръпна се сепнато назад, но бързо се съвзе. Беше пияница и пройдоха, но си оставаше елфически принц. Когато отново замахна, оголил зъби, мечът му се удари в нейния толкова силно, че тя го почувства в костите си. Олюля се, възвърна си равновесието и пак замахна срещу него, отново и отново. Той посрещаше ударите й, мечът му беше бърз и яростен. Върхът я одраска по рамото и тя почувства, че и потече кръв.

Кристина започна да се моли.

Благословен да бъде Ангелът, моята канара, който учи ръцете ми да воюват, пръстите ми да се бият.

През целия си живот бе искала да стори нещо, за да облекчи болката от Студения мир. Това бе шансът й. Разиел й го беше дал. Щеше да направи това за Ема, за семейство Блекторн, за Диего и Хайме, за Марк и Кийрън, за всички Росалес. За всички, пострадали от мира, който в действителност беше война.

Умиротворяващо спокойствие изпълни сърцето й и тя вдигна меча, сякаш беше Славният, сякаш бе искрящо оръжие от рая. Видя страх в очите на Обан, докато той замахваше за нов удар, описвайки странична дъга с меча си. Кристина се завъртя в кръг, избягвайки острието му, и заби оръжието си между ребрата му.

През света сякаш премина въздишка. Тя усети как металът на меча й изстърга костта, усети гореща кръв да се стича по юмрука й. Издърпа меча обратно, а Обан се олюля, взирайки се невярващо в кръвта, разливаща се по гърдите на жакета му.

— Ти — ахна, все така неспособен да повярва. — Коя си ти?

Аз съм нищо.

Нямаше обаче смисъл да отговаря. Обан се беше свлякъл на земята, ръцете му се отпуснаха безжизнено до тялото му, очите му се замъглиха. Беше мъртъв.

Марк и Кийрън продължиха да се бият отчаяно, без да си дават сметка какво бе станало. Кристина знаеше, че се бият не за собствения си живот, а един за друг.

— Принц Обан е мъртъв! — изкрещя. — Обан е мъртъв!

Пристъпи напред по мократа от кръв трева, провиквайки се към Уинтър, към Марк и Кийрън, към всеки, който би я чул.

Генерал Уинтър бе този, който чу вика й. Изправи се, висок и заплашителен, като стена между Кристина и момчетата, които тя обичаше. Увенчаната му с червена шапка глава се обърна. Червените му очи се спряха върху Кристина, а после върху онова, което лежеше зад нея, купчинка кръв и кадифе.

Кокалчетата на ръката, с която стискаше меча, побеляха. За миг Кристина го видя как си отмъщава за своя крал на Кийрън и Марк и дъхът секна в гърлото й.

Масивен и ужасяващ като лавина, Уинтър бавно се отпусна на колене. Наведе потъмнялата си от кръв глава и гласът му отекна гръмовно:

— На вашите заповеди, кралю Кийрън.

Кийрън и Марк стояха един до друг, все още вдигнали оръжия, дишащи тежко и накъсано. Кристина прекоси напоената с кръв земя и отиде при тях, заставайки от другата страна на Кийрън.

Лицето на Кийрън беше мъртвешки бледо. Излъчваше безнадеждност и печал, но очите му бяха впити в лицето на Кристина, сякаш би могъл открие себе си там. Тя стисна ръката му. Кийрън премести очи от Кристина към Марк и вирна брадичка. Кристина го видя как изпъва слабите си рамене, сякаш се приготвяше да поеме тежък товар, и даде безмълвен обет пред себе си: двамата с Марк щяха да му помогнат да го носи.

— Принц Обан е мъртъв. — Гласът на Марк се издигна към небесата, към Даяна и Гуин, които яздеха в кръг високо над главите им. — Кийрън Кралския син е новият крал на тъмните феи! Да живее кралят!

* * *

Бяха стигнали до края на гората, препъвайки се в корените на дърветата в бързината си да се доберат до Нетленните поля. Нямаше ясно очертана граница между Полята и гората: дърветата започнаха да оредяват и Тай се закова на място, а дъхът му секна. Кит спря до него и зяпна.

Беше като във филм, помисли си, макар мъничко да се срамуваше, като филм с невероятни ефекти и внимание към най-дребните подробности. Беше си представял, че битките са организирани, две редици воини, настъпващи една срещу друга. Ала пред тях цареше хаос — не толкова партия шах, колкото рухнала кула Дженга^[2]. Воини се биеха на групички, търкаляха се в канавките, пръснати наслуки из Полята. Въздухът беше изпълнен с воня на кръв и шум: дрънчене на метал в метал, крясъци на воините, рев на вълколаците, писъците на ранените.

Шумът. Кит се обърна към Тай, който беше пребледнял.

— Не мога, не си взех слушалките.

Кит също не се беше сетил, но пък и не беше очаквал да участват в битката. Дори не си беше представял, че ще има битка с подобни мащаби. Беше огромна. Портите на Аликанте бяха зейнали и от тях се изсипваха още и още ловци на сенки, увеличавайки шума и хаоса.

Тай не можеше да го направи. Не можеше да оцелее да бъде в сърцето на всичко това без нищо, с което да защити ушите, очите си.

— Виждаш ли Джулиън? — попита Кит. Може би ако Джулиън беше наблизо, ако можеха да се доберат до него…

Лицето на Тай се проясни леко.

— Чакай малко. — Бръкна в якето си, където беше напъхал няколко ножа и прашка. Имаше и шепа камъни; Кит ги беше видял по-рано.

Тай изтича до най-близкото дърво (голям, перест дъб) и се закатери по него.

— Почакай! — Кит изтича до основата на дънера и погледна нагоре. Тай вече изчезваше между листата. — Какво правиш?

— Може да успея да видя другите, ако съм по-нависоко — извика Тай отгоре. Един клон изпращя. — Ето ги… виждам Алек. И Джейс; бие се с неколцина от Кохортата. Марк и Кристина са при алената стража. Ето я и Хелън… един трол се приближава зад гърба й. — Разнесе се чаткащ звук и шумолене на листа. — Вече не — добави Тай със задоволство и Кит осъзна, че трябва да беше използвал прашката си. — Кит, качи се, от тук се вижда всичко.

Не получи отговор.

Тай се наведе между клоните, обхождайки с поглед земята под дъба. Там беше празно. Кит беше изчезнал.

* * *

Алек си беше намерил скален къс, един от малкото на Полята. Това беше хубаво, защото беше най-добър от леко издигната позиция. Докато тичаше към него, проправяйки си път между воини на тъмните елфи и долноземци, Джейс гледаше с братско възхищение как Алек изпраща стрела след стрела със смъртоносна бързина и смъртоносна прецизност.

— Алек. — Джейс стигна до него. Един трол тичаше към тях с вдигната брадва. Бивните му бяха изцапани с кръв, очите му горяха от омраза. Джейс извади нож от колана си и го хвърли. Гъргорейки, тролът се сгромоляса с нож, стърчащ от гърлото.

— Какво има? — Без да поглежда, Алек сложи нова стрела в тетивата и прониза стъклозъб гоблин, който се носеше към Саймън. Саймън му изкозирува небрежно и отново се върна към схватката с нещо мъхесто, което, подозираше Джейс, беше дриада, поела по лош път.

— Портите на града са отворени…

— Забелязах. — Алек простреля дриадата и тя се втурна към дърветата.

— Още членове на Кохортата излизат на полето.

— Както и още от съюзниците ни. Джия е тук — каза Алек.

— Така е. — Един огър се нахвърли върху Джейс отляво и той го посече с мълниеносна ефективност. — Къде е Магнус?

Алек наблюдаваше Саймън с присвити очи — той се беше присъединил към Клеъри и двамата заедно посичаха един ален страж. Алените стражи бяха най-смъртоносните елфически воини на полето, но Джейс със задоволство видя как Клеъри се разправи самоуверено с нейния. Посече го през коленете и когато той падна, Саймън му отряза главата. Отлична парабатайска работа.

— Защо искаш да знаеш къде е Магнус? — попита Алек.

— Защото членовете на Кохортата са ловци на сенки — отвърна Джейс искрено. — Опитвам се да не ги убивам. Използвам тъпата страна на меча си, налагам ги по главите, докато не паднат, или оставям Клеъри да приложи някоя от нокаутиращите си руни, но е много по-трудно да не убиваш хората, отколкото да ги убиваш. — Той въздъхна и метна нож към едно атакуващо пикси. — Помощта на Магнус ще ни е от полза.

— Знаеш ли — каза Алек, — вампирите страшно ги бива да обезвреждат, без да убиват. Просто грабваш някого и пиеш от кръвта му, докато не припадне, и готово.

— Не ми върши работа — заяви Джейс. Друг трол се втурна към тях. Джейс и Алек посегнаха едновременно към оръжията си. Тролът ги измери с поглед, обърна се и избяга.

Алек се разсмя.

— Имаш късмет, парабатайо — каза и посочи към края на Брослиндската гора.

Джейс проследи жеста му. Дърветата тънеха в сенки, но по-рано Клеъри му беше нарисувала руни за виждане надалече. Успя дори да различи как малка фигурка, покачена на един дъб, поваля елфически воини с прашката си. Интересно. Видя също така и Магнус, който тъкмо бе излязъл от сенките под дърветата.

Беше в пълно магическо облекло — черна пелерина, върху която бяха избродирани сребърни звезди, около врата и китките му имаше сребърни верижки, а косата му беше щръкнала на шипове. Син огън струеше от ръцете му, издигаше се във въздуха и образуваше гъсти облаци.

Клеъри дотича при тях, проправяйки си път между мъртви тролове и огъри. Беше грейнала.

— Мислех, че се притеснява дали ще успее да го направи! — възкликна тя. — Страхотен е.

— Почакай само — каза Алек и й намигна. — И действително изглежда страхотно. — Простреля един трол, в случай че някой се тревожеше, че не си върши задълженията.

Не че Джейс се беше тревожил. Полето закипя в хаос, върколаци и магьосници, феи и ловци на сенки се обръщаха, за да видят Магнус, докато от ръцете му се разливаше синьо-черна магия и се издигаше в небето.

Самото небе започна да потъмнява, сякаш някой бе придърпал над него завеса: светлината се процеждаше през нея, но не всичката — мътно, синкаво сияние, като светлината на звезди или луна. Гуин и Даяна препускаха в кръг по притъмнялото небе.

Магнус започна да се олюлява. Джейс усети как Алек се напрегна. Това беше огромна магия, от онези, които можеха да изцедят силите на един магьосник.

От гората излезе друга фигура. Мъж със зелена кожа, извити рогца и коса, бяла като тази на Катарина. Носеше дънки и черна тениска с бели букви.

Сложи ръка върху рамото на Магнус.

— Това наистина ли е Рейгнър Фел с тениска, на която пише „Рейгнър е жив“? — попита Клеъри слисано.

Рейгнър беше един от най-старите приятели на Магнус и беше прекарал няколко години, преструвайки се на мъртъв, и още няколко, преструвайки се, че е магьосник, на име Шейд. Джейс и Клеъри имаха причина да го познават добре.

— Аз не бих влязъл в битка с тениска, на която пише „Саймън е жив“ — подхвърли Саймън, който беше достатъчно близо, за да ги чуе. — Струва ми се като сам да си търсиш белята.

Алек се засмя.

— Мисля, че той ще е добре — каза, докато Рейгнър продължаваше да държи здраво Магнус, който вдигна ръце, отприщвайки още синьо-черна светлина. — Просто дава на Магнус от силата си.

Небето беше потъмняло като при залез, без лъчите на потъващо зад хоризонта слънце. Магнус свали ръце, докато от гората зад него, защитени от новия мрак, изскочиха вампири — предвождани от Лили, те препуснаха през полето, за да се присъединят към битката.

— Знам какво каза — рече Джейс, докато гледаше как вампирите преодоляват разстоянието, което ги делеше от Кохортата, — но някой осведоми ли ги, че не бива да убиваме ловци на сенки?

Алек се ухили.

* * *

— В името на Ангела! — възкликна Ейлийн и зяпна широко.

Хелън се обърна рязко, вдигнала меча си. Да се биеш заедно с онези, които обичаш, винаги беше ужасяващо. Биеш се, за да защитиш не само себе си, но и тях. Би се изправила с голи ръце срещу велик демон, за да спаси Ейлийн.

Ейлийн улови ръката й.

— Майка ми! — Беше почти нечленоразделна. — Майка ми е с тези, които излизат от града!

Портите на Аликанте бяха широко отворени и през тях се изливаха ловци на сенки. Начело на множеството беше Джия, облечена в бойни дрехи и стиснала внушителен закривен дао. От двете й страни имаше центуриони — Диего, Раян, Дивя и други. Най-страховитата тъща на света, помисли си Хелън.

Двете с Ейлийн се втурнаха към новодошлите. Когато се приближиха, Ейлийн изтича при майка си и я прегърна. Джия свали меча и я прегърна също толкова силно със свободната си ръка, тъмнокосите им глави се склониха една към друга.

— Къде е татко? — попита Ейлийн, отдръпвайки се леко, за да погледне лицето на майка си.

— Все още е в града. Координира с Кармен Мендоса и Мълчаливите братя, за да са сигурни, че хората вътре ще бъдат в безопасност.

— Но как излязохте от Гард?

Джия почти се усмихна.

— Друзила ни освободи снощи. Тя е много предприемчиво дете! И като стана дума за семейство Блекторн, Хелън, ела тук.

Хелън се приближи малко колебливо. Открай време мислеше, че тъща й вдъхва респект, но никога не я бе виждала толкова страховита, колкото в този момент.

Джия обви ръка около нея и я прегърна толкова силно, че Хелън си спомни собствената си майка, Елеонор, и силата на нейните прегръдки.

— Миличка, справила си се отлично в Института — каза Джия. — Толкова се гордея.

Дивя подсмръкна.

— Толкова е мило.

Джия сложи край на прегръдката, станала отново делова.

— Добре, достатъчно сме се разсейвали. Предстои ни да се хвърлим в битка, където може да се наложи да се бием срещу други ловци на сенки. Хора, които бихме предпочели да не убиваме. Трябва да направим Конфигурацията на Малахия.

Хелън смътно си спомняше какво представлява Конфигурацията на Малахия — временен магически затвор, създаден от адамас и руни. Понякога инквизиторът или Мълчаливите братя прибягваха до него, когато не разполагаха с друг начин да задържат някой пленник.

Диего реагира пръв.

— Заемам се! — Грабна серафимска кама и прекрачи границата на Нетленните поля, където коленичи и я заби в пръстта. — Аз ще поема на север; Дивя, ти тръгни на юг, а ти, Раян — на изток. Трябва да обозначим четирите посоки на света.

— Ама че се разпорежда — подхвърли Дивя, но се усмихваше. Ейлийн също се включи, отправяйки се на запад. Останалите от новодошлите вадеха оръжия. Хайме беше свалил арбалета си и очевидно нямаше търпение да се хвърли в битката.

— Не забравяйте какво каза Друзила за плана на Стражата на Ливи — напомни Джия. — Старайте се да не убивате членове на Кохортата, ако не е абсолютно наложително. Насочвайте ги към Конфигурацията. Те все още са ловци на сенки, макар да са дълбоко заблудени.

С викове и възгласи ловците на сенки се втурнаха на полето и се хвърлиха в битката в същия миг, в който се разнесе мелодичен звън и Конфигурацията на Малахия се събуди за живот.

Светлина лумна от четирите ангелски остриета, оформяйки клетка със стени от движеща се светлина. Изглеждаше деликатна като пеперудени крила, призматична като стъкло. Хелън гледаше конфигурацията и се надяваше, че планът им да пожалят живота на Кохортата няма да се окаже напразен. Грейналите стени изглеждаха прекалено крехки, за да удържат толкова много омраза.

* * *

— Пусни ме! — изкрещя Кит. Знаеше, че няма да има особена полза. Ема го беше стиснала здраво за гърба на ризата и го принуждаваше да върви покрай гората, придържайки се в сенките. Изглеждаше бясна.

— Какво правиш тук? — Държеше златния си меч в свободната си ръка, а погледът й се стрелкаше наоколо със смесица от гняв и бдителност. — Когато те видях, замалко да получа инфаркт! Трябваше да си в лагера!

— Ами Тай? — Кит се извъртя в желязната хватка на Ема. — Той е там! На дървото! Не можем просто да го изоставим.

Нещо изсвири над главите им и огърът, който се приближаваше, рухна на земята с дупка насред челото.

— По всичко изглежда, че Тай се справя добре — заяви Ема сухо. — Освен това обещах на Теса да те държа далече от битки и елфи, а това е битка, пълна с елфи. Тя ще ме убие.

Кит се засегна.

— Защо никакви битки или елфи? Не съм чак толкова лош боец!

Ема го завъртя, така че да я погледне, като за щастие пусна ризата му.

— Не става дума за това! — каза сърдито. Бойните й дрехи бяха окаляни и изцапани с кръв, лицето й — покрито с драскотини и порязвания. Кит се зачуди къде ли е Джулиън — парабатаите обикновено се биеха заедно, нали така?

— Не разбирам защо съм толкова важен.

— По-важен си, отколкото си мислиш. — Очите на Ема изведнъж се разшириха. — О, не!

— Какво? — Кит се огледа трескаво наоколо. За миг не видя нищо необичайно, или поне нищо необичайно за масова битка между елфи и ловци на сенки.

А после над тях падна сянка и той разбра.

За последно беше видял Ездачите на Манан в Лондон. Сега те бяха шестима, сияещи в бронз и злато, конете им бяха подковани в злато и сребро, с мастиленочерни очи. Ездачите носеха доспехи без спойки и нитове, които да ги скрепяват — гладък, подобен на течност бронз ги покриваше от врата до стъпалата, като искрящите карапакси на насекоми.

— Скрий се зад мен, Кит. — Пребледняла, Ема застана пред него и вдигна Кортана. — Дръж се назад. Вероятно идват за мен, не за теб.

Ездачите се носеха стремглаво към тях, като порой от падащи звезди. Бяха красиви и ужасни. Кит беше извадил едничката херондейлска кама, която Джейс му беше дал. Едва сега осъзна колко бе неподготвен. Колко беше глупав.

Един от Ездачите потръпна и изкрещя, стиснал ръката си. Прашката на Тай, досети се Кит и усети вълна на неохотна топлота, както и рязкото жегване на страх — ами ако никога вече не видеше Тай?

Улученият Ездач изруга; бяха почти над главите им и Кит видя лицата им, бронзовите им коси, острите, студени черти на лицата им.

— Шестима срещу един? — извика Ема; вятърът развяваше косата й. — Нямате ли чест? Спуснете се един по един и се бийте с мен! Предизвиквам ви!

— Май не можеш да броиш, малка нефилимска убийцо — каза Етна, единствената жена сред Ездачите. — Вие сте двама.

— Кит е дете — заяви Ема, което подразни Кит, макар да си даваше сметка, че вероятно е права да го каже. Гласът на Кийрън отекна в главата му: Децата на Манан никога не са били побеждавани.

Джулиън тичаше през полето към тях, заедно с Хелън и Ейлийн. Нямаше обаче да стигнат навреме.

— Кит е детето — ухили се Етарлам. — Потомъкът на Първия наследник.

— Дай ни го — каза Карн. — Дай ни го и може би ще пожалим живота ти.

Гърлото на Кит беше пресъхнало.

— Не е вярно. Във вените ми няма елфическа кръв. Аз съм ловец на сенки.

— Възможно е да бъдеш и двете — каза Етна. — Досетихме се, когато те видяхме в онзи мръсен град.

Имаше предвид Лондон, помисли си Кит замаяно. Спомни си как Иохаид казва: Познавам те. Познавам лицето ти.

— Изглеждаш досущ като нея — подхвърли Иохаид сега с усмивчица. — Досущ като Ауралин. И досущ като майка си.

— Ние я убихме — каза Етна. — А сега ще убием теб и ще изличим всяка следа от омърсената ти кръв както от този свят, така и от нашия.

— Какво? — Кит забрави страха си, забрави нареждането на Ема да стои зад нея. Забрави, че някой идва да им помогне. Забрави всичко, освен думите на Етна. — Убили сте майка ми? Моята майка?

— А ти какво си мислеше, че се е случило с нея, дете? — каза Етна. — Да, ние проляхме кръвта й по заповед на краля. Тя умря, пищейки за теб, макар че дори когато я измъчвахме, нито веднъж не изрече името ти, нито разкри къде си. Това навярно ще ти бъде утеха в тези последни мигове от живота ти!

Тя избухна в смях и ето че всички Ездачи се смееха, а конете им се вдигнаха на задни крака на фона на небето.

Студен огън се разля по вените на Кит и той пристъпи към Ездачите, сякаш би могъл да се протегне и да ги издърпа от небето.

Усети как руната за дарба, която Тай беше нарисувал на ръката му, започва да пари.

Ема изруга и се опита да го издърпа зад себе си.

— Не можеш — казваше тя. — Не можеш, те са непобедими, Кит…

Ездачите извадиха мечовете си и в небето проблесна метал. Закриха слънцето, докато се спускаха към Ема и Кит. Ема вдигна меча си, докато Етна, възседнала жребеца си с пламнали очи, връхлетя отгоре и острие се блъсна в острие. Ема бе повдигната във въздуха и запратена назад. Блъсна се в земята с тътен, който Кит чу. Скочи на крака, докато Етна обръщаше коня си през смях, за да препусне към Кит, ала останалите Ездачи също се носеха към Кит с такъв устрем, че копитата на жребците им изпотъпкаха тревата. Кит вдигна ръце, сякаш би могъл да ги отблъсне с един жест, и чу как Иохаид се разсмя.

Нещо в него се пръсна, изпълвайки го целия с мощ. Тя се разля по тялото му като електричество и изригна от дланите му с такава сила, че го повали на колене.

Ема гледаше изумено как от ръцете му бликна бяла светлина и обгърна Ездачите като мрежа. Кит ги чу да крещят от ужас и изненада; пришпориха конете си по-високо, в небето.

Кит стисна ръце в юмруци и конете изчезнаха. Престанаха да съществуват в един миг. Ездачите, които вече се бяха издигнали високо в небето, за да избягат, паднаха с писъци на земята; сгромолясаха се в кипежа на битката и изчезнаха от поглед.

Кит се обърна по гръб на тревата, борейки се за въздух. Умирам, помисли си. Аз умирам. И не може да съм онзи, който твърдят, че съм. Невъзможно е.

— Кит! — Ема беше приклекнала до него, дърпаше яката на ризата му, за да му сложи иратце. — Кит, в името на Ангела, какво направи?

— Аз… не знам. — Имаше чувството, че в тялото му не беше останал въздух. Пръстите му дращеха немощно в пръстта. Помогни ми, Ема. Помогни ми.

Кажи на Тай…

— Всичко е наред. — Още някой се наведе над него, някой с познато лице и успокояващ глас. — Кристофър. Кристофър, дишай.

Беше Джем. Кит затвори очи и остави нежните ръце на Джем да го вдигнат от земята, и мрак се спусна над него като завесата в края на пиеса.

* * *

— Ема!

Замаяна, Ема се олюля леко, докато се изправяше. Беше се навела над Кит, а после се беше появил Джем, и ето че Кит го нямаше. Все още беше замаяна от шока на нападението на Ездачите и последвалата странност.

Кит бе накарал конете на Ездачите да изчезнат и те бяха паднали в биещото се множество, сеейки опустошение. А сега Джулиън бе до нея и я гледаше с тревога и загриженост.

— Ема — повтори той и като сложи ръце на раменете й, я завъртя, за да го погледне. — Добре ли си?

— Ейлийн и Хелън — каза тя, останала без дъх. — Бяха с теб…

— Върнаха се, за да помогнат на останалите. Ездачите сеят хаос на полето…

— Съжалявам. Не знаех, че Кит…

— Аз не съжалявам. — В гласа на Джулиън имаше нещо свирепо, което я накара да вдигне очи; главата й се проясни. Лицето му беше изцапано с пръст и кръв. Бойните му дрехи бяха скъсани на рамото, по тежките му обувки бяха полепнали кал и кръв. Беше красив. — Каквото и да се случи, каквото и да направи Кит, той спаси живота ти. Ездачите щяха да те убият.

Ема не можеше да диша от страх — не за себе си, а за Джулиън. Ездачите ненавиждаха и двама им. Гуин и Даяна препускаха в кръг над Полята, оповестявайки на висок глас, че Обан е мъртъв, че Кийрън е новият крал. Може би Кийрън щеше да успее да ги удържи, а може би не. Те не му се бяха врекли във вярност. Бяха свободни, без господар, дошли за кръв и разплата и невероятно опасни.

— Имаш ли нужда от иратце? — Джулиън все още я държеше за раменете. Искаше й се да го прегърне, да докосне лицето му, да се увери, че е цял и невредим. Знаеше, че не й е позволено да го стори.

— Не — отвърна. Руните между тях бяха прекалено опасни. — Добре съм.

Бавно, Джулиън наведе глава и допря чело до нейното. Останаха така за миг, без да помръдват. Ема усещаше парабатайската енергия да вибрира в телата им като електричество. Наоколо нямаше никой; бяха в самия край на битката, почти в гората.

Усети как се усмихва леко.

— Тай е на едно дърво с прашка — каза почти шепнешком.

Джулиън се дръпна мъничко; по лицето му пробяга развеселено изражение.

— Знам. Най-безопасното място за него, предполагам, макар че, когато открия как се е освободил от магията на Магнус, не съм сигурен кого от двамата ще убия.

Изведнъж настана оживление; Ема погледна към полето и зърна бронзови проблясъци. Ездачите се бяха прегрупирали и сечаха наоколо с мечовете си, проправяйки си път през ловците на сенки. Няколко тела лежаха сгърчени на земята: Ема с болка разпозна русо-червената коса на Вивиан Пенхалоу, сега опръскана с кръв.

Тя грабна Кортана.

— Джулиън, къде е Мечът на смъртните?

— Дадох го на Джейс — отвърна той, докато бързаха през изпомачканата трева. — Писна ми да го мъкна. На Джейс ще му хареса.

— Вероятно — призна Ема и се огледа наоколо. Небето над главите им бушуваше синьо-черно. Телата на долноземци и ловци на сенки бяха пръснати из полето; докато вървяха напред, Ема замалко да настъпи един труп в центурионска униформа, с избелени към небето очи. Беше Тимъти Рокфорд. Потисна надигналото се гадене и извърна глава. Ален страж връхлетя зад гърба й.

Тя вдигна Кортана и острието проряза въздуха.

— Ема! — Джулиън я сграбчи за рамото. — Всичко е наред — каза, докато аленият страж се обръщаше и потъваше обратно в тълпата. — Воините на елфите не знаят какво да правят. Някои все още следват Обан. Други се оттеглят по заповед на Кийрън. Цари хаос.

— Значи, е възможно битката да е към края си? — попита Ема, останала без дъх. — Възможно е да побеждаваме?

Джулиън прокара опакото на ръката си през лицето си, размазвайки калта по бузите си. Очите му бяха искрящо синьо-зелени на странната светлина на облаците; погледът му се плъзна по нея и тя разчете в него прегръдката, която не можеше да й даде, думите, които не можеше да й каже.

— Кохортата няма да се предаде — каза вместо това. — Все още се бият. Мъчим се да не ги нараняваме, но те никак не ни улесняват.

— Къде е Хорас? — попита Ема, извивайки врат, за да види какво става в другия край на полето.

— Заобиколил се е с поддръжниците си — каза Джулиън, прескачайки трупа на един трол. — Джейс и останалите се опитват да се доберат до него, но членовете на Кохортата са готови да го бранят с живота си, а ние не искаме да ги убиваме. Както казах, изобщо не ни улесняват.

— Трябва да се върнем и да помогнем. — Ема се отправи през полето, с Джулиън до себе си. Долноземци профучаваха покрай тях, нахвърляйки се върху тъмни елфи и нефилими от Кохортата. Джесика Босежур се мъчеше да отблъсне тъмнокос вампир с помощта на серафимска кама, докато недалече от там един върколак се беше вчепкал в огромен трол и двамата се търкаляха по земята, тракащи със зъби.

Ема чу как някой извика. Беше Марк, видя и Кристина, недалече от там, уловена в двубой с Ванеса Ашдаун. Кристина се биеше внимателно, мъчейки се да не нарани Ванеса; Ванеса не й отвръщаше със същото — беше стиснала алебарда и я отблъскваше назад с мощни удари.

Марк, обаче се беше изправил срещу Иохаид. Един от Ездачите го беше намерил.

Ема и Джулиън начаса се втурнаха към него. Той отстъпваше назад с лък в ръката, прицелвайки се внимателно, ала всяка стрела, забила се в Иохаид, само го забавяше, без да го спре.

Никой не е убивал един от Ездачите на Манан от цялата история, която познавам.

Ема беше убила един от Ездачите. Ала Ема имаше Кортана. Марк имаше само един обикновен лък, а Кристина и Кийрън бяха притиснати от тълпата. Нямаше да стигнат до Марк навреме.

Ема чу Джулиън да прошепва името на брат си. Марк. Спринтираха с всичка сила по неравната земя, Ема усещаше парабатайската енергия да ги тласка напред, когато нещо препречи пътя й и я удари. Тя полетя, падна на земята, претърколи се и скочи на крака.

Пред нея стоеше Зара.

Беше изпонарязана и мръсна, дългата й коса беше сплъстена от кръв и пръст. По лицето й имаше мръсни дири от сълзи, ала ръцете й, стискащи дълъг меч, не трепваха. Също като погледа й, прикован в Кортана.

— Върни си ми меча, кучко — озъби се тя.

* * *

Спрян от падането на Ема, Джулиън се обърна рязко и я видя, изправена срещу Зара Диърборн. Зара размахваше меча си напред-назад, а Ема я гледаше озадачено: Зара не беше особено добър боец, но не беше чак толкова лоша.

Ема срещна очите на Джулиън, докато вдигаше Кортана: Върви, върви при Марк; казваше изражението й. Джулиън се поколеба за миг, но Ема беше повече от способна да се справи със Зара. Той се обърна и се втурна към брат си.

Марк все още се биеше, макар да беше блед, а от една рана на гърдите му течеше кръв. Иохаид като че ли си играеше с него, като котка с мишка: замахваше с меча си, а после го завърташе настрани, така че да пореже, не да прониже. Това щеше да означава бавна смърт от порязвания и кръвопускане. Джулиън усети киселина на ярост да се надига в гърлото му. Видя как Кристина стовари дръжката на меча си върху главата на Ванеса; братовчедката на Камерън се свлече на земята, а Кристина се обърна и се втурна към Марк.

Пътят й беше препречен от друг от Ездачите и сърцето на Джулиън се сви; почти беше стигнал, но разпозна Етна, с дългата й бронзова плитка и яростна гримаса. В едната си ръка държеше меч, в другата — тояга. Замахна към Кристина и я събори тежко на земята.

— Спрете!

Думата бе дрезгав рев. И Кристина, и Марк бяха на земята; противниците им се обърнаха и зяпнаха. Кийрън стоеше пред тях, рамото му беше омотано с бели превръзки. Уинтър бе този, който беше проговорил: генералът на алената стража стоеше изпънат, с алебарда в ръка. Насочи острия му край към Иохаид.

— Спрете — нареди отново. — Кралят ви заповядва да свалите оръжие.

Иохаид и Етна се спогледаха. Металическите им очи кипяха от ярост. Нямаше да забравят скоро как бяха свалени от небето и унижени.

— Няма — заяви Иохаид. — Нашият крал бе Араун Стари. Той ни нареди да убием семейство Блекторн и техните съюзници. Ще изпълним заповедта му и нищо, излязло от твоята уста, няма да промени това.

— Все още не сме ти се врекли във вярност — каза Етна. — Ти не си нашият крал.

Джулиън се почуди дали Кийрън ще трепне. Той не го направи.

— Аз съм вашият крал — заяви. — Оставете ги и се върнете в Тъмните земи или ще бъдете сметнати за предатели.

— Тогава ще бъдем предатели — каза Етна и замахна с дългия си меч.

Ала острието така и не намери целта си. Въздухът сякаш се набразди и ето че Уиндспиър връхлетя върху Етна: изправен на задни крака, той стовари предните си копита в гърдите й. Разнесе се дрънчене и тя политна назад. Миг по-късно Кристина се изправи на крака; течеше й кръв от китката, но тя стискаше здраво меча си.

— Върви при Марк! — изкрещя тя и Кийрън се метна на гърба на Уиндспиър и препусна към Иохаид; Ездачът беше като водопад от искри, изящен и фатален. Политна във въздуха, замахвайки с меча си, и острието му срещна това на Кийрън.

Марк скочи високо, завъртайки се изящно във въздуха, и го сграбчи, обвивайки ръце около гърлото му изотзад. Двамата се стовариха заедно на земята; Иохаид се изправи на крака. Джулиън се втурна към Марк, хвърляйки се между него и Ездача, вдигнал меч, за да отбие удара му.

Иохаид се изсмя. Джулиън едва имаше време да помогне на Марк да се изправи, когато нещо го удари по гърба. Беше Карн Ездачът, страховита кула от бронз. Джулиън се завъртя и го удари с всичка сила. Карн залитна назад с учудено изражение.

— Добър удар — каза Марк.

Заради Ема е. Усещам парабатайската връзка да гори в мен.

— Благодаря — отвърна и вдигна оръжие, за да отбие нов удар на Карн. Кийрън и Кристина се биеха с Иохаид; Етна бе успяла да повали Уинтър на колене. Дори парабатайска сила не беше достатъчна, даваше си сметка Джулиън. Ездачите бяха прекалено могъщи. Беше просто въпрос на време.

Отново проблесна бронз и Марк изруга: беше Делан, едноръкият Ездач, притекъл се на помощ на братята и сестра си. Сега вече те бяха четирима: липсваха само Етарлам и Еърмед, изгубени някъде в битката.

Делан носеше сребърна полумаска и държеше златен боздуган с шипове. Тичаше към Кийрън, размахал оръжие.

Брадва се стовари върху него изотзад, запращайки ги по очи на земята. Ред бе на Иохаид да изругае. Етна изкрещя, а Делан се изправи на крака и се обърна към нападателя си.

Беше Диего Росалес. Намигна на Кийрън в същия миг, в който боздуганът политна към главата му, и той го отби с тъпата страна на брадвата си. Кийрън, който изглеждаше едновременно изумен и доволен от появата му, скочи от гърба на Уиндспиър и се втурна към Делан. Уинтър се хвърли след него, докато Кристина замахваше към Етна.

Разнесе се оглушителен трясък и мечът на Кристина се строши. Тя ахна и отскочи назад, Марк и Кийрън се обърнаха, потресени. Етна вдигна оръжие и бе повдигната от земята. Потоци златна енергия се проточиха през полето, вдигайки всеки от Ездачите във въздуха и запращайки ги назад, като играчки, пръснати в тревата. Джулиън се обърна слисано и видя Хипатия Векс да стои наблизо, вдигнала ръце, от които струеше светлина.

— Магнус ме изпрати — обясни, докато нефилимите се взираха в нея. Взираше се дори Уинтър, изглеждащ така, сякаш се беше влюбил. Джулиън се съмняваше, че има кой знае какъв шанс с Хипатия. — Това ще ни спечели малко време, но те ще се върнат. Ездачите на Манан… — Хипатия въздъхна драматично. — Ловци на сенки. Защо непрекъснато се оказвам въвлечена в техните бъркотии?

* * *

Зара се биеше като обезумяла. Ема си я спомняше като посредствен воин и действително беше така, но от мига, в който остриетата им се бяха докоснали, Зара сякаш беше наелектризирана. Замахваше с оръжието си така, като че ли се канеше да отсече дърво с него; хвърляше се върху Ема отново и отново, оставяйки се немарливо отворена за атаки. Сякаш не я беше грижа дали ще живее, или ще умре.

И по някаква необяснима причина това караше Ема да се удържа. Знаеше, че има пълното право и безброй основания да се разправи с нея. Ала Зара изглеждаше обезумяла от нещо, което би могла да определи единствено като скръб, тя беше изгубила приятели, знаеше Ема, чиито трупове лежаха на полето, като Тимъти. Ема обаче подозираше, че скръбта й се дължи повече на горчилката от загубата и паренето на срама. Каквото и да се случеше, Кохортата никога вече нямаше да си върне славата. Лъжите, които бяха наговорили, никога нямаше да бъдат забравени.

Джулиън се беше погрижил за това.

— Не можа да оставиш нещата на мира — изсъска Зара, замахвайки към Ема със скована китка. Ема избегна удара с лекота, без да се наложи да го отбие. — Просто трябваше да навирате високоморалните си носове навсякъде.

— Зара, вие завзехте властта — изтъкна Ема, отстъпвайки встрани, докато Зара замахваше отново. Ако продължаваше в същия дух, Зара сама щеше да се изтощи. — Баща ти се опита да ни убие.

— Защото искахте да ни навредите — изсъска Зара. — Защото съществуват ние и те, Ема, винаги са съществували. Има хора, които искат да те бранят, и такива, които искат да те наранят.

— Това не е вярно…

— Нима? — Зара отметна мръсната си, окървавена коса назад. — Би ли станала моя приятелка? Ако те помолех?

Ема си спомни нещата, които Зара беше наприказвала за долноземците. За Марк. За мелези и перверзници, и регистри, и всякакви жестокости, малки и големи.

— Така си и мислех — изсмя се Зара презрително. — А се имаш за толкова по-добра от мен, Ема Карстерс. Смях се, когато Ливи умря, всички се смяхме на израженията върху наглите ви, глупави лица…

Ярост се разля по тялото на Ема, изпепеляващо гореща. Тя замахна с Кортана, обръщайки острието в последния момент, така че да удари Зара с тъпата му страна, и я събори по гръб на земята. Тя изкашля кръв и заплю Ема, която се наведе над нея, опирайки върха на Кортана в гърлото й.

— Хайде — изсъска Зара, — хайде, кучко, направи го, направи го…

Зара бе причината да са тук, помисли си Ема, причината всички да са в опасност: заради Кохортата бяха принудени да се бият за живота си, Кохортата бе причината Ливи да умре върху подиума в Залата на Съвета. Жаждата за отмъщение пламтеше във вените й, изгаряше кожата й, молеше я да протегне острието напред и да пререже гърлото на Зара.

И все пак се поколеба. Неочакван глас прозвуча в главата й, спомен за Артър Блекторн. Кортана. Изкована от Уейланд Ковача, легендарния майстор на Екскалибур и Дюрендал. Казват, че сама избира собственика си. Когато Оджер Датчанина го вдигнал, за да посече сина на Карл Велики на бойното поле, един агнел се спуснал от небето и строшил меча с думите „Милостта е по-добра от отмъщението“.

Беше свалила снимките от стената в стаята си, защото беше приключила с отмъщението. Кристина имаше право. Трябваше да остави това зад себе си. В този миг разбра, че никога няма да унищожи парабатайската руна, каквото и да се случеше сега. Беше видяла твърде много парабатаи на бойното поле днес. Навярно да бъдеш парабатай бе слабост, която би могла да те улови в капан. Ала това важеше за всяка любов, а ако любовта бе слабост, тя бе и сила.

Ема отмести меча си.

— Няма да те убия.

Сълзи бликнаха от очите на Зара, стичайки се по мръсното й лице, докато Ема се отдръпваше от нея. Миг по-късно Ема чу Джулиън да вика името й; беше тук, издърпваше Зара на крака, казваше нещо за това да я отведат там, където бяха затворниците. Зара местеше поглед между тях двамата, не се бореше срещу хватката на Джулиън, ала очите й… Гледаше покрай Джулиън и изражението върху лицето й изобщо не хареса на Ема.

Задавен звук се откъсна от Зара, почти като смях.

— Може би не за мен трябва да се притеснявате — каза и посочи със свободната си ръка.

Джулиън пребледня като тебешир.

На едно празно място в полето, под синьо-черното небе, стоеше Анабел Блекторн.

Видът й бе като юмрук, ударил Ема право в стомаха. Тя ахна. Анабел носеше синя рокля, изглеждаща нелепо на бойното поле, а около врата й имаше стъкленица, пълна с червена течност. Тъмнокестенявата й коса се развяваше около нея. Устните й се извиха в усмивка.

Нещо не беше наред, помисли си Ема. Нещо изобщо не беше наред, и то не само фактът, че Анабел не би могла да бъде тук. Онази Анабел беше мъртва.

Нещо много по-сериозно не беше наред.

— Наистина ли си мислеше, че би могъл да ме убиеш? — каза Анабел и Ема видя, че е боса, краката й бяха бледи като бели камъни върху обляната с кръв земя. — Знаеш, че съм изтъкана от нещо друго. Нещо по-добро от сестра ти. Не можеш да накараш моя живот да изтече заедно с кръвта ми, докато пищя за милост…

Джулиън пусна Зара и се втурна към нея. Нахвърли се върху Анабел, докато Ема пищеше името му, крещеше, че нещо не е наред, молеше го да спре. Затича към него и усети удар в гърба.

Болката дойде по-късно, гореща и алена. Обърна се изненадано и видя Зара с малък нож в ръката. Трябва да го беше извадила от колана си.

От поаленялата дръжка се стичаха капки. Беше я пронизала в гърба.

Ема се опита да вдигне Кортана, ала ръката й отказа да се подчини. Умът й също препускаше, опитвайки се да осмисли нараняването й. Докато се мъчеше да извика Джулиън, давейки се в кръвта си, Зара заби ножа в гърдите й.

Краката на Ема се подкосиха под нея и тя падна.