Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (6)

6.
От черна твърд

Почукване на вратата изтръгна Ема от съня. Главата й се пръскаше от болка. Беше заспала на пода с дрехите, косата й беше влажна, залепнала за бузите. Чувстваше се, а подозираше, че и изглежда ужасно.

— Влез — извика и вратата се отвори.

Беше Джулиън. Ема седна и за миг двамата просто се гледаха. Тя почувства как се вледенява, щеше да забележи подпухналото й лице, омачканите й дрехи. Дори ако не я обичаше, щеше да почувства…

— Най-добре се облечи и оправи — каза той.

Носеше дънки и син пуловер и изглеждаше така, сякаш беше спал спокойно. Изглеждаше направо добре. Като някой красив непознат, някой, когото Ема не познаваше.

В гласа му нямаше острота, единствено спокоен прагматизъм. Напразно се беше тревожила, че може да почувства жал към нея, осъзна Ема, или дори вина, той не чувстваше нищо.

— Дейн Ларкспиър току-що донесе съобщение — каза Джулиън. — Инквизиторът иска да ни види незабавно.

* * *

В мига, в който Кристина отвори вратата на кухнята, Хелън се показа иззад плота, стиснала черпак в ръката си и грейнала в усмивка.

— Добро утро!

Кристина се беше събудила рано, тялото й беше объркано от часовата разлика между Лос Анджелис и Идрис, и се беше отправила като сомнамбул към кухнята с намерението да си направи печени филийки и кафе. От бодрия поздрав на Хелън й се прииска да легне на масата и да си подремне. Не разбираше хората, които бяха енергични сутрин, особено онези, които го правеха без кофеинова инжекция.

— Приготвям овесена каша — продължи Хелън.

— О.

Кристина никак не обичаше овесена каша.

— Ейлийн е в кабинета, мъчи се да въведе някакъв ред в документите. Изглежда, че центурионите са обърнали мястото надолу с главата — каза Хелън, като направи гримаса.

— Така е.

Кристина погледна с копнеж към кафе машината. Дали би било грубо да заобиколи Хелън и да грабне пакета с кафе и филтъра?

— Не се хаби — рече Хелън. — Центурионите бяха оставили мухлясало кафе в каната.

Тя махна към умивалника, където я беше накиснала. Кристина начаса намрази центурионите още повече.

— Има ли нещо, което да не са оплескали?

— Оставили са мръсно пране — заяви Марк, появявайки се с мокра коса.

Явно току-що беше взел душ. Кристина почувства как в стомаха й преминаха нервни тръпки и приседна на едно от високите столчета до кухненския плот. Все още виждаше зарастващата кожа около китката на Марк, където обвързващата магия го беше порязала, около нейната китка имаше същия белег. Очите му сияеха на лъчите на утринното слънце, синьо и златно, като сърцето на океана. Тя извърна бързо поглед и се зае да изучава една плочка, на която беше изобразено как влачат тялото на Хектор около стените на Троя.

— Толкова много мръсно пране. Купчини мръсно пране.

— Аз ще се погрижа. — Хелън беше отишла до печката и бъркаше усърдно една тенджера. — Приготвям овесена каша.

— О — каза Марк.

Очите му срещнаха тези на Кристина за миг и между тях премина споделен момент на неприязън към овесената каша.

В кухнята заприиждаха още Блекторновци — Тай, последван от Кит, а после Дру и Тави. Надигна се глъчка и за миг всичко като че ли беше почти нормално. Почти. Без Ема, знаеше Кристина, Институтът никога нямаше да бъде нормален за нея. Ема беше първият човек, когото бе срещнала в Лос Анджелис. Ема се бе сприятелила с нея незабавно и без колебание. Опознала бе Лос Анджелис, посещавайки любимите места на Ема, тайните й плажове и пътеки из каньоните, носейки се в колата с пуснато радио и пуснати коси, хотдог от „Пинк“ и пай от „Епъл Пан“ посред нощ.

Трудно бе да не се чувства останала без опора, лодка, подмятана от прилива. Вкопчи се обаче в думите на Ема: Ще имат нужда от теб. Марк ще има нужда от теб.

Тай грабна пакет чипс от кухненския плот и го подаде на Кит, който вдигна одобрително палци. Двамата притежаваха способността да общуват без думи, почти като Ема и Джулиън.

— Няма да имате нужда от това — каза Хелън. — Правя овесена каша!

Тя махна към масата с лъжицата в ръката си: беше наредила еднакви купички, имаше дори ваза с букетче диви цветя.

— О — каза Кит.

— Искам палачинки — обяви Тави.

— Няма да останем за закуска — съобщи Тай. — С Кит отиваме на плажа. До после.

— Ама… — започна Хелън, но нямаше смисъл.

Те вече бяха излезли — Тай стискаше Кит за китката, дърпайки го след себе си, а Кит сви извинително рамене, преди да изчезне през вратата.

— Мразя овесена каша.

Дру седна намръщено на масата.

— И аз мразя овесената каша.

Тави се настани до сестра си. Той също се намръщи и за миг приликата между тях беше почти комична.

— Е, имаме овесена каша — каза Хелън. — Мога обаче да направя препечени филийки.

— Не препечени филийки — заяви Тави. — Палачинки.

Хелън изключи котлона. За миг остана до печката, взирайки се в тенджерата с изстиваща овесена каша. А после каза със слабо гласче:

— Не знам как се правят палачинки.

Кристина се надигна забързано от стола си.

— Хелън, нека ти помогна да приготвим яйца и препечени филийки.

— Джулиън знае как се правят палачинки — каза Тави.

Хелън направи място на Кристина край плота до печката.

Кристина й подаде хляба и докато Хелън пъхаше филийките в тостера, тя видя, че ръцете й треперят.

— Наистина не искам яйца за закуска.

Дру извади едно цвете от вазата и откъсна главичката му. Венчелистчетата се посипаха по масата.

— Хайде стига. — Марк се приближи до по-малките си брат и сестра и разроши с обич косите им. — Току-що се прибрахме. Не вгорчавайте живота на Хелън.

— Е, не е нужно тя да ни приготвя закуска — каза Дру. — И сами можем да го направим.

Хелън се приближи забързано до масата и остави чинията с препечени филийки. Дру се взря безизразно в тях.

— Хайде де, Дру. Хапни няколко филийки.

Дру цялата настръхна.

— Не ми казвай какво да ям и какво да не ям.

Хелън потръпна. Тави посегна към буркана със сладко, обърна го надолу с главата и го раздруса, докато лепкавият конфитюр не опръска чинията, масата и ръцете му. Той се изкиска.

— Недей… не! — Хелън грабна буркана от него. — Тави, не прави така!

— Теб не е нужно да те слушам. — Личицето на Тави се зачерви. — Дори не те познавам.

И като мина покрай Дру, той изхвръкна от кухнята. След миг Дру стрелна Хелън с укоризнен поглед и се втурна след него.

Хелън остана на мястото си, стиснала празния пластмасов буркан от сладко, а по лицето й се стичаха сълзи. Сърцето на Кристина се сви от съчувствие. Единственото, което искаше, бе да угоди на братята и сестрите си, ала те не можеха да й простят, задето не беше Джулиън.

Понечи да отиде при Хелън, но Марк вече беше там и я прегръщаше, изцапвайки ризата си със сладко.

— Няма нищо — чу го да казва Кристина. — Когато аз се върнах, непрекъснато обърквах всичко…

Чувствайки се така, сякаш се натрапва, Кристина се измъкна от кухнята — някои семейни сцени бяха лични. Пое бавно по коридора (сигурна бе, че в библиотеката има още една кафемашина), мислейки си за онова, което Марк беше казал на Хелън. Зачуди се дали наистина се чувства по този начин. Помнеше първия път, когато го беше видяла, сгушен до стената на спалнята си, а вятърът развяваше пердетата около него като корабни платна. Връзката, която бе почувствала между тях двамата, беше мигновена — не го беше познавала, преди Ловът да го отведе, и нямаше никакви очаквания за това какъв бе и какъв би трябвало да бъде. Това ги беше свързало така силно, както и обвързващата магия, но ако всичко се беше променило? Ами ако онова, което имаха, бе разбито и никога не може да бъде поправено?

— Кристина!

Обърна се рязко. Марк беше зад нея, зачервен, беше тичал, за да я настигне. Спря, когато тя се обърна, и се поколеба за миг с вида на човек, който се кани да прекрачи през ръба на стръмна скала.

— Сега трябва да бъда с Хелън, но искам да говоря с теб. От доста време искам да говоря с теб. Да се видим на паркинга тази вечер, когато луната се издигне в небето.

Кристина кимна, прекалено изненадана, за да каже каквото и да било. Докато й хрумне, че „когато луната се издигне в небето“ не е особено ясно (ами ако беше облачно?), той вече беше изчезнал по коридора. Тя въздъхна и се отправи да прати огнено съобщение на Катарина Лос.

* * *

Бяха минали едва няколко дни от смъртта на Робърт Лайтууд, а Хорас Диърборн вече бе сменил изцяло обзавеждането на кабинета му.

Първото, което Ема забеляза, беше, че гобленът, изобразяващ Битката при Бурен, липсва. Камината беше запалена и портретът на Алек Лайтууд над нея беше заменен от този на Зара Диърборн. На него тя беше в бойно облекло, дългата й руса коса се спускаше до кръста й на две плитки, като на викинг. ЗАРА ДИЪРБОРН, ГЕРОИНЯ НА КЛЕЙВА, бе написано върху златна табелка на рамката.

— Дискретно — измърмори Джулиън.

Двамата с Ема току-що бяха влезли в кабинета на Хорас — инквизиторът се беше навел и ровичкаше из писалището си, без да им обръща внимание. Поне то беше същото, макар зад него да имаше голям плакат, на който пишеше: ЧИСТОКРЪВНОСТТА Е СИЛА. СИЛАТА Е ПОБЕДА. СЛЕДОВАТЕЛНО ЧИСТОКРЪВНОСТТА Е ПОБЕДА.

Диърборн се изправи.

— „Героиня на Клейва“ като че ли е прекалено обикновено — отбеляза той замислено, давайки да се разбере, че беше чул забележката на Джулиън. — Мислех си за „Съвременна Будика“. В случай че не знаете коя е тя…

— Знам коя е Будика — заяви Джулиън, докато сядаше. Ема последва примера му. Столовете също бяха нови, с твърда тапицерия. — Кралица воин на Британия.

— Чичото на Джулиън изучаваше класиците — обади се Ема.

— А, да, Зара го спомена.

Хорас се отпусна тежко на стола зад махагоновото бюро. Беше едър мъж, кокалест и с невзрачно лице. Единственото необичайно нещо в него беше ръстът му — дланите му бяха огромни, едрите му рамене опъваха плата на униформата. Явно не бяха имали време да му ушият униформа по мярка.

— А сега, деца. Трябва да отбележа, че съм изненадан от вас двамата. Открай време съществуват толкова… динамични отношения между родовете Блекторн и Карстерс и Клейва.

— Клейвът се промени — заяви Ема.

— Понякога промените са за добро — отвърна Хорас. — А тази доста се забави.

Джулиън вдигна крака, слагайки тежките си обувки върху бюрото на Хорас. Ема примига. Джулиън открай време имаше бунтовнически дух, но рядко го проявяваше открито. Той се усмихна ангелски и заяви:

— Защо просто не ни кажете какво искате?

Очите на Хорас проблеснаха. В тях имаше гняв, ала когато проговори, гласът му беше спокоен.

— Вие двамата здравата преебахте нещата. Повече, отколкото предполагате.

Ема беше слисана. Възрастните ловци на сенки, особено онези, които заемаха високи постове, рядко ругаеха пред онези, които смятаха за деца.

— Какво искате да кажете? — попита го.

Той отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади черен кожен бележник.

— Записките на Робърт Лайтууд — обясни. — Водел ги е след всяка своя среща. Сторил го е и след срещата с вас.

Джулиън пребледня, очевидно бележникът му беше познат. Робърт трябва да беше написал нещо в него, след като Ема си беше тръгнала от кабинета му с Мануел.

— Знам, че сте му казали за връзката си. — Изрече го с истинска наслада. — Парабатаи, влюбени един в друг. Отвратително. Знам и какво сте искали от него. Изгнание.

Въпреки че кръвта се беше отцедила от лицето му, гласът на Джулиън не трепваше.

— Все още смятам, че трябва да ни кажете какво искате от нас.

— Да се влюбиш в своя парабатай е, да го наречем така, нарушаване на договор. Договорът, който като нефилими сте сключили с Клейва. Това осквернява нашата най-свята връзка. — Той прибра бележника обратно в чекмеджето. — Ала аз не съм несговорчив човек. Измислих взаимноизгодно решение на всичките ни дребни проблеми. И няколко от големите.

— Решенията рядко са изгодни и за двете страни, когато една от тях държи цялата власт — подхвърли Джулиън.

Диърборн не му обърна внимание.

— Ако се съгласите да бъдете изпратени на мисия в царството на елфите, ако обещаете да откриете и убиете Анабел Блекторн и да върнете Черната книга на мъртвите, ще изпълня предложеното от Робърт. Изгнание и тайна. Никой никога няма да научи.

— Няма откъде да сме сигурни, че Анабел е в царството на елфите… — започна Джулиън.

— Не говорите сериозно — каза Ема едновременно с него.

— Според моите източници е в Двора на тъмните елфи и да, говоря сериозно. Бих се заклел върху Меча на смъртните, ако някой от рода Карстерс не го беше счупил.

Ема се изчерви.

— За какво ви е Черната книга? Да не възнамерявате да започнете да възкресявате мъртвите?

— Не проявявам никакъв интерес към жалката книга с некромантски забавления на някакъв магьосник — заяви Диърборн, — освен че искам да я задържа далече от Анабел Блекторн и краля на тъмните елфи. И дори не си помисляйте да се опитате да ме метнете с разни имитации и фалшификации. Ще разбера истината и ще ви накажа. Искам Черната книга да бъде под контрола на нефилимите, не на долноземците.

— Несъмнено разполагате с по-възрастни, по-способни хора, които биха могли да го сторят? — отбеляза Джулиън.

— Тази мисия трябва да се проведе в пълна секретност — сопна се Диърборн. — Кой има по-сериозна причина да го опази в тайна от вас?

— Ала времето в земите на елфите е различно — напомни Джулиън. — Като нищо може да се върнем след десет години. Това няма да ви помогне особено.

— А.

Диърборн се облегна в стола си.

Зад него в един от ъглите имаше купчина плат и Ема се сепна, осъзнала, че това беше гобленът с Битката при Бурен, захвърлен като боклук. Доста странно за човек, който твърдеше, че цени историята на нефилимите.

— Много отдавна елфите дали на Клейва три медальона. С тяхна помощ времето в земите на феите тече нормално. Един от тях липсва, но вие ще получите втория. Ще го върнете, когато самите вие се върнете.

Медальон? Ема си спомни медальона на Кристина, способността му да контролира времето в земите на елфите. Единият липсва…

— И как се очаква да се върнем? — попита тя. — Не е като за хората да е лесно да се върнат от земите на феите.

— Ще използвате картата, която ще ви дадем, за да откриете място, на име Кръстопътя на Брам — обясни Диърборн. — Там ще намерите приятел, който ще ви върне у дома. — Той сплете пръсти. — Ще скрия факта, че не сте в Аликанте, като поставя стражи около къщата на „Принсуотър“. Историята за пред другите ще бъде, че сте поставени под домашен арест, докато въпросът с Меча на смъртните не бъде изяснен. Ще трябва обаче да настоя да откриете книгата и да се върнете в рамките на четири дни, в противен случай ще приема, че сте решили да действате на своя глава, и няма да имам друг избор, освен да разкрия тайната ви.

— Защо мислите, че можем да го направим за четири дни? — попита Джулиън.

— Защото нямате друг избор — отвърна Диърборн.

Ема и Джулиън се спогледаха, тя предполагаше, че чувствата му (каквото беше останало от тях) бяха като нейните — недоверие и безпомощност. Не можеха да имат доверие на Хорас Диърборн, но ако не се съгласяха с този план, той щеше да съсипе живота им. Щяха да им отнемат Знаците. Никога вече нямаше да видят останалите от семейство Блекторн.

— Не е нужно да изглеждате толкова подозрителни — каза Диърборн. — Интересите ни са еднакви. Никой от нас не иска Анабел Блекторн или кралят на тъмните елфи да притежават нещо толкова могъщо като Черната книга. — Той им отправи жълтеникава усмивка. — Освен това, Джулиън, мислех, че ще бъдеш доволен. Това е шансът ти да убиеш Анабел Блекторн и да й отнемеш скъпоценната книга. Предполагах, че ще искаш отмъщение.

Неспособна да понесе начина, по който инквизиторът гледаше Джулиън, Ема се изправи.

— Искам си Кортана. Той принадлежеше на баща ми, а преди това на неговия баща преди него, в семейството ми е още отпреди Джем и Корделия Карстерс. Върнете ми го.

— Не. — Тънките устни на Диърборн заприличаха на резка. — Все още разследваме как успя да строши Меча на смъртните. Ще ви осигурим оръжия, храна, карта и всичко, от което се нуждаете, но не и Кортана.

— Серафимските ками не действат в царството на елфите — напомни Джулиън. — Нито пък руните ни.

Диърборн изсумтя.

— Ще получите ками, мечове и арбалети. Знаете, че разполагаме с всяко оръжие, от което бихте могли да имате нужда. — Той се изправи на крака. — Не ме е грижа с какво ще убиете Анабел. Просто я убийте. Вие доведохте тази кучка при нас. Ваш дълг е да ни отървете от нея.

Джулиън свали крака от писалището.

— Кога се очаква да тръгнем?

— И как ще стигнем там? — попита Ема.

— Това ще реша аз — заяви Диърборн. — А що се отнася до това кога, защо да не е сега? Не е като да имате някаква работа в Аликанте. — Той махна към вратата, сякаш нямаше търпение да се отърве от тях. — Вървете да си вземете каквито лични вещи ще са ви нужни. И не губете време. Много скоро стражи ще дойдат да ви вземат от дома ви. Бъдете готови.

— Много добре. — Ема отиде в ъгъла и взе гоблена с Алек. — Но ще задържа това.

Оказа се учудващо тежък. Диърборн повдигна вежди, но не каза нищо, докато тя излизаше, олюлявайки се, стиснала го с две ръце.

* * *

— Къде отиваме? — попита Кит.

Държеше пакетчето чипс с пръсти, изцапани със сол и мазнина. Беше странна закуска, но не беше най-странната в живота му. Освен това морският бриз повдигаше косата от челото му, плажът беше празен и двамата с Тай вървяха в златиста омара от пясък и слънце. Въпреки всичко настроението му се подобряваше.

— Помниш ли онази пещера? — попита Тай. — Онази, в която бяхме, когато видяхме Зара да говори с Мануел?

— Аха — отвърна Кит и почти добави, когато бяхме с Ливи, но знаеше, че именно това има предвид Тай.

За него това беше дума, която винаги щеше да включва Ливи. Сянката на спомените се спусна над доброто настроение на Кит: спомни си онази нощ, Ливи, която се смееше, Тай, който държеше морска звезда… Соленият въздух беше оплел обикновено правата му коса, очите му бяха придобили сребърния цвят на луната. Усмихваше се — истинската, сияйната усмивка на Тай. Кит никога не се беше чувствал по-близък с някого, отколкото с тях двамата през онази вечер.

— Почакай… защо отиваме там?

Бяха стигнали до онази част от брега, където гранитни колони, осеяни с дупки, се протягаха към океана като дълги пръсти. Вълните връхлитаха откъм океана и се разбиваха в скалите, превръщайки се в сребристобяла пяна. Тай бръкна в пакетчето с чипс и ръката му докосна тази на Кит.

— Защото се нуждаем от помощ, ако искаме да направим черна магия. Не можем да я направим сами.

— Моля те, кажи ми, че няма да ни е нужна армия от мъртъвци. Мразя армиите от мъртъвци.

— Не е армия от мъртъвци. А Хипатия Векс.

Кит едва не изпусна пакета с чипс.

— Хипатия Векс? Магьосницата от Лондон?

— Аха. Недей да губиш нишката, Уотсън.

— Не губя нишката — изтъкна Кит. — Откъде да предположа, че си се свързал с нея? Не мислех, че ни харесва особено.

— Има ли значение?

— Е, прав си. — Кит спря и около гуменките му се вдигна пясък. — Стигнахме.

Тъмният отвор в скалата зейна пред тях. Тай също спря и бръкна в джоба на суитшърта си.

— Имам нещо за теб.

Кит нави пакетчето от чипс и го напъха зад една скала.

— Така ли?

Тай извади малък бял камък с размерите на топка за голф, върху който беше изваяна руна.

— Рунически камък за магическа светлина. Всички ловци на сенки имат такъв.

Улови непринудено ръката на Кит и сложи камъка в шепата му. Горещ трепет премина в стомаха на Кит, изненадвайки го. Никога не беше изпитвал нещо такова.

— Благодаря. Как се задейства?

— Сключи пръсти около него и си помисли за светлина. Представи си щракването на електрически ключ. Така Джулиън го обясни на мен. Хайде… ще ти покажа.

Кит стискаше неловко камъка, докато двамата поемаха по пътеката, отвеждаща до входа на пещерата. Не бяха направили и няколко стъпки във вътрешността й, когато мракът ги обгърна като кадифе, приглушавайки звука на вълните отвън. Кит едва различаваше Тай, сянката на сянка до него.

Като щракването на електрически ключ, помисли си и сключи пръсти около руническия камък.

Той потръпна лекичко в ръката му и от шепата му се разля светлина, огрявайки познатия каменен коридор. Беше съвсем същият като преди, с груби стени и лъкатушещ, и напомняше на Кит за подземните тунели в първия филм за Индиана Джоунс.

Поне този път знаеха къде отиват. Последваха извивката му и се озоваха в огромна каменна зала. Стените бяха от гранит, набраздени с черни линии, които показваха къде се бяха напукали много отдавна. Долавяше се сладникава миризма, вероятно димът, издигащ се от свещите върху дървената маса в средата на помещението. Закачулена фигура в черни одежди и с лице, потънало в сянка, седеше там, където седеше Зара последния път, когато бяха тук.

— Хипатия? — повика Тай, пристъпвайки напред.

Фигурата вдигна пръст, за да го накара да замълчи. И Кит, и Тай се поколебаха, когато две облечени в ръкавици ръце се вдигнаха, за да отметнат качулката.

Тай прокара език по пресъхналите си устни.

— Ти… не си Хипатия. — Обърна се към Кит. — Това не е тя.

— Не — съгласи се Кит. — На мен ми прилича на зелен тип с рога.

— Не съм Хипатия, но тя ме изпрати — каза магьосникът. — Срещали сме се и преди ние тримата. На Пазара на сенките в Лондон.

Кит си спомни бързо движещи се зелени ръце. Трябва да отбележа обаче, че никога не съм очаквал един ден да имам удоволствието да се запозная с Изгубения Херондейл.

— Шейд — каза.

Магьосникът изглеждаше развеселен.

— Не е истинското ми име, но ще свърши работа.

Тай поклати глава.

— Искам да работя с Хипатия. Не с теб.

Шейд се облегна в стола.

— Повечето магьосници отказват дори да припарят до черни магии — каза тихичко. — Хипатия с нищо не е различна, всъщност тя е по-умна от повечето. Иска един ден да ръководи Пазара на сенките и с нищо няма да изложи на опасност шансовете си за това.

Изражението на Тай сякаш се пръсна на парченца, като напуканото лице на статуя.

— Не съм споменавал нищо за черна магия…

— Близначката ти току-що умря, а ти се обръщаш към магьосница с отчаяна молба. Не е нужен гений, за да се досети какво искаш.

Кит сложи ръка върху рамото на Тай.

— Не е нужно да оставаме. Бихме могли просто да си тръгнем.

— Не — каза Шейд. — Първо ме изслушайте, малки ловци на сенки, ако искате помощта ми. Скръбта кара хората да изгубят ума си. Ти търсиш начин да сложиш край.

— Да — отвърна Тай. — Искам да върна сестра си обратно.

Ще върна сестра си обратно.

Тъмните очи на Шейд бяха като кремък.

— Искаш да върнеш мъртвите към живот. Знаеш ли колко много хора искат да сторят същото? Не е добър план. Съветвам те да се откажеш от него. Бих могъл обаче да ти помогна с нещо друго. Някога искал ли си да можеш да движиш предмети със силата на ума си?

— Аха — обади се Кит. — Звучи страхотно.

Всичко друго, но не и това.

— Имам Черната книга на мъртвите — каза Тай. — Или поне имам копие.

Като че ли не забеляза абсолютното изумление, изписало се върху лицето на Шейд, но Кит го видя и то усили както гордостта му от Тай, така и тревогата му.

— Е — заяви Шейд най-сетне. — Това е по-хубаво от оригинала.

Колко странна забележка, помисли си Кит.

— Така че не се нуждаем от помощ с магиите — продължи Тай. — Нуждаем се от помощта ти, за да съберем необходимите съставки. Някои са лесни за намиране, но нефилимите не са добре дошли на Пазара на сенките, така че ако можеш да отидеш, бих могъл да ти дам пари, или пък… в Института има цял куп ценни оръжия…

Кит беше наистина доволен.

— Някога и аз мислех да ги продам — отбеляза той.

Шейд вдигна облечените си в ръкавици ръце.

— Не. Ще ви помогна, добре, но няма да бъде бързо, нито лесно.

— Хубаво — каза Тай, но Кит начаса беше обзет от подозрение.

— Защо? Защо ще ни помогнеш? Нали не одобряваш…

— Не, не одобрявам — отвърна Шейд. — Но ако не го направя аз, ще го стори някой друг, друг магьосник с по-малко скрупули. Така поне мога да се погрижа да го извършите възможно най-чисто. Мога да ви покажа как да направите магията правилно. Ще ви намеря катализатор, чист източник на енергия, който няма да поквари това, което правите.

— Но няма да отидеш на Пазара на сенките? — попита Кит.

— Магията ще подейства единствено, ако заклинателят сам набави необходимите съставки. — А вие сте тези, които ще направят магията, дори ако се нуждаете от мен, за да ви насочвам. Така че, какъвто и да е проблемът между вас и хората на Пазара на сенките (а аз видях част от него с очите си и знам, че е нещо лично), оправете го. — Гласът му беше рязък. — Не сте глупави, ще измислите начин. Когато имате всичко, от което се нуждаете, елате при мен. Ще остана в тази пещера, докато сте отдадени на този безумен проект. Но изпратете бележка, ако възнамерявате да наминете. Не обичам да ми се натрапват.

Лицето на Тай просветля от облекчение и Кит знаеше какво си мисли: ето че първата стъпка беше направена, ето че бяха с един ход по-близо до това да си върнат Ливи. Шейд го погледна и поклати глава, бялата му коса сияеше на светлината на свещите.

— Разбира се, ако размислите и никога повече не чуя нищо от вас, ще бъде още по-добре — добави той. — Помислете върху това, деца. На някои пламъци не им е писано да горят дълго.

Той стисна с облечените си в ръкавица пръсти фитила на най-голямата свещ и я угаси. Струйка бял дим се издигна към тавана.

Кит отново погледна към Тай, но той не беше реагирал, възможно бе дори да не беше чул думите на Шейд. Усмихваше се на себе си — не сияйната усмивка, която бе липсвала на Кит на плажа, а тиха, лична усмивка.

Ако го направим, ще трябва да поема всичко сам — помисли си Кит. — Всякаква вина, всякаква тревога. Ще бъдат само мои.

Шейд виждаше съмнението в очите му.

На някои пламъци не им е писано да горят дълго.

* * *

— Не мога да повярвам, че центурионите са оставили такава свинщина — каза Хелън.

В продължение на години беше обещавала на Ейлийн един ден да я разведе из Института и да й покаже всичките любими местенца от своето детство.

Само че мислите й бяха само отчасти върху разходката из Института.

Част от тях бяха заети с хаоса, който центурионите бяха създали: хавлии, разпилени навсякъде, петна по масите, мухлясваща храна в хладилника. Друга част бяха върху съобщението, което беше изпратила на леля си Нене в Двора на тъмните елфи. Ала най-вече мислите й бяха погълнати от семейството й.

— Онези задници не са онова, което те тревожи наистина — каза Ейлийн.

Стояха на една висока скала на известно разстояние от Института. От тук се разкриваше изглед към пустинята, застлана с килим от диви цветя и зелени шубраци, както и към океана, искрящ и син под тях. На остров Врангел също имаше океан, вледеняващо студен и красив, но не и дружелюбен. Това беше морето от детството на Хелън, морето на дълги дни, прекарани, плискайки се във вълните с братята и сестрите си.

— Можеш да ми кажеш всичко, Хелън.

— Те ме мразят — каза Хелън с тъничко гласче.

— Кой те мрази? — поиска да узнае Ейлийн. — Ще ги убия.

— Братята и сестра ми — отвърна Хелън. — Но моля те, недей да ги убиваш.

Ейлийн изглеждаше слисана.

— Какво искаш да кажеш с това, че те мразят?

— Тай не ми обръща внимание. Дру ми се зъби. Тави ненавижда факта, че не съм Джулиън. А Марк… е, Марк не ме мрази, ала мислите му, изглежда, са далече от тук. Не мога да го въвлека в това.

Скръстила ръце на гърдите си, Ейлийн се загледа замислено към океана. Това беше едно от нещата, които Хелън обичаше у съпругата си. Ако Хелън кажеше, че нещата стоят по един или друг начин, Ейлийн го обмисляше от всички възможни страни и никога не се отнасяше с пренебрежение.

— Молех Джулиън да казва на децата, че съм щастлива на остров Врангел. Не исках да се тревожат. Ала сега… според мен си мислят, че съм прекарала всички онези години, без да ме е грижа, че съм далече от тях. Нямат представа колко много ми липсваха. Нямат представа колко ужасно се чувствах, задето Джулиън трябваше да носи на плещите си цялата тази отговорност през всички тези години. Не знаех.

— Работата е там — рече Ейлийн, — че в очите им ти не просто изместваш Джулиън като човека, който се грижи за тях. Освен това се появи в живота им точно когато Ливи ги напусна.

— Но аз също обичах Ливи! Тя липсва и на мен…

— Знам — каза Ейлийн нежно. — Но те са просто деца. Смазани са от скръб и си го изкарват на теб. Самите те не знаят защо са ядосани. Просто го изпитват.

— Не мога да го направя. — Хелън се мъчеше да овладее гласа си, но това беше почти невъзможно. Надяваше се грохотът на вълните да го скрие, ала Ейлийн я познаваше прекалено добре. Усещаше, когато Хелън беше разстроена, дори когато тя полагаше усилия да не го показва. — Прекалено трудно е.

— Миличка. — Ейлийн дойде по-близо и като обви ръце около нея, докосна лекичко устните й със своите. — Можеш. Можеш да направиш всичко.

Хелън се отпусна в прегръдката на съпругата си. Когато я беше срещнала за първи път, си бе помислила, че другото момиче е по-високо от нея, но по-късно беше осъзнала, че то бе, защото Ейлийн винаги беше изпъната като стрела. Майка й, консулът, се държеше по същия начин и със същата гордост… не че някоя от тях беше арогантна, но думата беше мъничко по-близо до онова, което за Хелън беше просто самоувереност. Мислите й се върнаха към първото любовно писмо, което Ейлийн й беше написала. Светът се промени, защото ти си изваяна от слонова кост и злато. Извивките на устните ти пренаписват историята. По-късно беше открила, че е цитат от Оскар Уайлд, и й беше казала, усмихвайки се: На това му се казва дързост.

Ейлийн я беше погледнала с нетрепващ поглед. Знам.

И двете бяха дръзки, и то винаги им беше помагало. Само че това беше ситуация, в която беше нужно търпение, не дързост. Хелън беше очаквала братята и сестра й да я обичат, можеше да се каже, че бе имала нужда от това. Сега осъзна, че трябва първо да им покаже своята обич.

— В известен смисъл гневът им е добър знак. Явно знаят, че винаги ще ги обичаш, каквото и да става. В крайна сметка ще престанат да те изпитват.

— Има ли начин да ускорим това „в крайна сметка“?

— Ще помогне ли, ако мислиш за това като „един ден“?

Хелън се засмя, подсмърквайки.

— Не.

Ейлийн я погали нежно по рамото.

— Струваше си да опитам.

* * *

Когато Ема и Джулиън се прибраха, около къщата бяха разположени още десетина стражи. Беше ясен ден и слънцето се отразяваше от остриетата на мечовете, преметнати през раменете им, и от водата в канала.

Когато изкачиха стъпалата, завариха Дейн Ларкспиър да се обляга до вратата, слабото му като на хрътка лице беше бледо под буйната черна коса. Намигна на Ема, докато Джулиън посягаше към стилито си, без да му обръща внимание.

— Радвам се да те видя.

— Не бих могла да кажа същото — отвърна Ема. — Къде е злата ти близначка? И го имам предвид най-буквално. Тя ти е близначка и е зла.

— Да, схванах — извъртя очи Дейн. — Саманта е в Сколоманса. А вие имате гости.

Ема настръхна.

— Вътре? Не е ли това смисълът от стражите? Да не пускат никого да влезе?

Дейн се изсмя.

— О, моля те. СМИСЪЛЪТ е да не оставяме вие да излезете.

Джулиън надраска руна за отключване върху вратата и го изгледа мрачно.

— Петнайсет срещу двама?

Усмивчицата на Дейн стана по-широка.

— Просто ви напомняме у кого е властта. Превъзходството е у нас. Не мога да се оплача.

— Не се и съмнявам — каза Джулиън и влезе в къщата.

— Защото не ми беше достатъчно гадно и така — измърмори Ема и го последва.

Беше нащрек, не й беше харесал начинът, по който Дейн беше изрекъл думата „гости“. Затвори бавно входната врата, сложила ръка върху дръжката на камата в колана с оръжията си.

Чу как Джулиън извика името й.

— В кухнята — каза той. — Всичко е наред, Ема.

Обикновено Ема вярваше на Джулиън повече, отколкото на себе си. Ала сега нещата бяха различни. Отправи се предпазливо към кухнята, сваляйки ръка от камата едва когато видя Изабел, седнала по турски върху масата. Носеше късо кадифено палто и дълга пола от тюл. Сребърни накити проблясваха около китките и глезените й. Саймън седеше на един от столовете, подпрял лакти на масата, в косата му имаше вдигнати слънчеви очила.

— Надявам се, че нямате нищо против — каза той. — Стражите ни пуснаха да влезем.

— Ни най-малко — отвърна Джулиън, облегнат на един от плотовете. — Учудвам се, че са се съгласили.

— Дружеско убеждаване. — Усмивката на Изабел като че ли се състоеше предимно от зъби. — Кохортата все още не държи цялата власт. Все още познаваме доста хора на високи постове.

— Къде бяхте? — поинтересува се Саймън. — Стражите не пожелаха да ни кажат нищо.

— Инквизиторът искаше да говори с нас — обясни Ема.

Саймън се намръщи.

— Диърборн? Имаш предвид, че е искал да ви разпита?

— Не точно. — Ема си свали якето и го преметна през облегалката на един стол. — Искаше да му направим услуга. Но защо сте тук?

Изабел и Саймън се спогледаха.

— Имаме лоша новина — каза Саймън.

Ема се взря изпитателно в тях. Изи изглеждаше уморена, а Саймън — напрегнат, но в това нямаше нищо чудно. Можеше да си представи как изглежда самата тя.

— Братята и сестрите ми…

Гласът на Джулиън беше обтегнат и Ема го погледна, спомняйки си думите му за това как се беше покатерил на кладата след Тай; това беше атавистичен подтик, нуждата да го защитя, нямаше съзнателна мисъл.

— Не, не, не е това — каза Саймън. — Джейс и Клеъри не се върнаха в уреченото време.

Ема се отпусна в стола насреща му, останала без думи.

— Интересно — рече Джулиън. — Какво може да се е случило според вас?

Саймън му хвърли особен поглед. Изабел го смушка с коляно и за своя изненада и притеснение, Ема я чу да прошепва нещо за това как Джулиън току-що е изгубил сестра си и вероятно все още е в шок.

— Може би просто закъсняват, защото времето в земите на феите тече различно — предположи Ема. — Или и те са получили един от медальоните?

— Времевата магия в земите на феите не им действа заради ангелската кръв във вените им — обясни Изабел. — Ето защо Клейвът избра да изпрати тях. Руните им все още действат, дори в заразените земи. — Тя се намръщи. — Какви медальони?

— О. — Ема и Джулиън се спогледаха. — Клейвът притежава медальони, които обезвреждат времевата магия в земите на феите. Диърборн ни даде един.

Изабел и Джулиън се спогледаха объркано.

— Какво? Защо им е да ви дават…?

— Услугата, която Диърборн ни помоли да му направим — рече Джулиън. — Включва пътуване в земите на феите.

Саймън се изпъна. Челюстите му бяха стиснати по начин, който напомни на Ема, че той не беше просто кроткият годеник на Изабел. Самият той също беше герой. Беше се изправил срещу ангела Разиел. Малцина, освен Клеъри, можеха да се похвалят със същото.

— Какво е направил?

— Ще ви обясня — каза Джулиън и стори именно това, сухо и лаконично, без да влага емоции.

Въпреки това, когато приключи, и Изабел, и Саймън изглеждаха бесни.

— Как смее! — възмути се Саймън. — Защо си мисли, че…

— Но той е инквизиторът. Научил е, че Клеъри и Джейс не са се върнали — прекъсна го Изабел. — Клейвът знае, че е опасно, особено сега. Защо изпращат вас?

— Защото Анабел избяга в земите на елфите, а според него тя е наш проблем — каза Ема.

— Това е нелепо. Та вие сте още деца — рече Саймън.

Изабел го срита лекичко.

— Ние направихме доста, когато бяхме деца.

— Защото бяхме принудени — изтъкна Саймън. — Защото нямахме друг избор.

Той се обърна към Ема и Джулиън.

— Можем да ви измъкнем от тук. Да ви скрием.

— Не — заяви Джулиън.

— Иска да каже, че ние също нямаме друг избор — обясни Ема. — Съществува прекалено голяма опасност Черната книга да бъде използвана за ужасни цели от Анабел или от краля на тъмните елфи. Невъзможно е да предположим кой би могъл да пострада, а ние имаме най-голям шанс да намерим книгата. Никой не си е имал работа с Анабел… В известен, странен, смисъл никой не я познава по-добре от Джулиън.

— Освен това бихме могли да потърсим Джейс и Клеъри. Не е, като Хорас да възнамерява да изпрати някой да ги намери — допълни Джулиън.

Лицето на Изабел придоби каменно изражение.

— Защото е задник, искаш да кажеш?

— Защото не му харесва подкрепата, на която те се радват, нито това какъв респект изпитват хората към тях, както и към вас и Алек — каза Джулиън. — Колкото по-дълго ги няма, толкова по-добре за него. Иска да затвърди властта си… не му трябват завърнали се герои. Сигурен съм, че Джия ще се опита да помогне, но той изобщо няма да я улесни. Винаги може да намери начини да я забави.

Джулиън беше пребледнял, очите му бяха заприличали на синьото морско стъкло в гривната му. Нейният парабатай може и да не изпитваше нищо, помисли си Ема, но все още разбираше чувствата на другите, навярно прекалено добре. Беше привел единствения довод, на който Саймън и Изабел нямаше как да възразят: безопасността на Клеъри и Джейс.

Въпреки това Саймън се опита:

— Ние също бихме могли да измислим нещо. Начин да ги потърсим. Предложението да ви скрием все още е валидно.

— Ако изчезна, ще си го изкарат на семейството ми — рече Джулиън. — Това е един нов Клейв.

— Или пък онзи, който винаги се е крил под стария — каза Ема. — Ще се закълнете ли, че няма да кажете никому, нито дори на Джия, че отиваме в земите на феите?

Никой не бива да научава. Ако Джия поиска обяснение от Хорас, той ще й издаде тайната ни.

Саймън и Изабел изглеждаха притеснени, но все пак и двамата обещаха.

— Кога искат да тръгнете? — попита Изабел.

— Скоро — отвърна Джулиън. — Дойдохме само за да си съберем нещата.

Саймън изруга под носа си. Изабел поклати глава, а после се наведе, откопча една верижка от тънкия си глезен и я подаде на Ема.

— Благословено желязо. Отровно е за феите. Сериозно ще подсили ударите ти, ако го носиш.

— Благодаря.

Ема уви два пъти верижката около китката си и я закопча здраво.

— Имам ли нещо от желязо? — Саймън се огледа трескаво, а после бръкна в джоба си и извади миниатюрна фигурка на стрелец. — Това е героят ми от Тъмници и дракони, лорд Монтгомъри…

— О, господи — каза Изабел.

— Повечето фигурки са калаени, но тази е от желязо. Купих я от Кикстартър. — Саймън я подаде на Джулиън. — Просто я вземи. Може да се окаже полезна.

— Не разбрах и половината от това, което каза току-що, но ти благодаря.

Джулс прибра играчката в джоба си.

Възцари се неловко мълчание. Най-сетне Изабел го наруши, местейки погледи между Джулиън и Ема.

— Благодаря ви. И на двамата. Това е невероятно храбра постъпка. — Тя си пое дълбоко дъх. — Когато намерите Клеъри и Джейс, а аз знам, че ще успеете, кажете на Джейс за Робърт. Той трябва да знае какво се е случило със семейството му.