Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (26)

26.
Трепет се яви

Туп. Туп. Туп.

Ема се въртеше и хвърляше метателните ножове светкавично, един след друг: над главата си, зад главата си, странично. Те пореха въздуха и се забиваха с острието напред в мишената, нарисувана на стената, а дръжките им потрепваха от кинетичната сила.

Наведе се и взе още два ножа от купчинката в краката си. Не беше по бойни дрехи и се потеше в дънките и потничето си, косата й беше залепнала на тила.

Не я беше грижа. Беше почти сякаш се бе върнала във времето, преди да осъзнае, че е влюбена в Джулиън. Време, когато бе изпълнена с гняв и отчаяние, които отдаваше изцяло на смъртта на родителите си.

Хвърли следващите два ножа, остриетата се плъзнаха между пръстите й, полетът им беше гладък и строго контролиран. Туп. Туп. Спомни си дните, когато беше мятала толкова ножове, че дланите й се разраняваха и обливаха в кръв. Колко от онази ярост беше заради родителите й (защото голяма част от нея действително беше заради тях, знаеше Ема) и колко, защото беше държала вратата на себепознанието плътно затворена, не допускайки да осъзнае какво би я направило наистина щастлива?

Взе поредните два ножа и се обърна с гръб към мишената, дишайки тежко. Невъзможно бе да не мисли за Джулиън. Сега, когато магията беше развалена, изпитваше отчаяно желание да бъде с него, примесено с горчилката на съжаление — съжаление за избори, направени в миналото, съжаление за пропилените години. И двамата с Джулиън бяха отказвали да видят истината и ето какво им беше струвало това. Ако който и да било от двамата си бе дал сметка защо не бива да бъдат парабатаи, нямаше да бъдат изправени пред раздяла. Или изгнание, далече от всичко, което обичаха.

Любовта е нещо могъщо и колкото по-дълго сте заедно и си позволявате да я изпитвате, толкова по-силна ще става. Трябва да стоите далече един от друг. Да не се докосвате. Да не си говорите. Опитайте се дори да не мислите един за друг.

Туп. Един нож прелетя над рамото й. Туп. И още един. Обърна се и видя дръжките да вибрират там, където стърчаха от стената.

— Добро хвърляне.

Ема се завъртя рязко. Марк се беше облегнал на прага, тялото му приличаше на дълга, тънка спица в сенките. Беше в бойно облекло и изглеждаше уморен. Повече от уморен, изглеждаше смазан от изтощение.

От доста отдавна не беше оставала насаме с Марк. Не беше по вина на никой от тях (първо беше раздялата в Идрис, а после земите на елфите и Туле), но навярно имаше и още нещо. Напоследък у Марк се долавяше тревожна скръб, сякаш непрекъснато очакваше да му съобщят, че е изгубил нещо. Изглеждаше още по-дълбока от онази, която бе донесъл със себе си от елфическите земи.

Ема взе друг нож и му го протегна.

— Искаш ли да се пробваш?

— И още как.

Приближи се и пое ножа от нея. Ема се отдръпна леко, докато той се прицелваше.

— Искаш ли да поговорим за това какво се случва с Кристина? — попита го колебливо. — И… Кийрън?

Марк остави ножа да полети. Оръжието се заби в стената до едно от нейните.

— Не. Опитвам се да не мисля за това, а ми се струва, че да го обсъждаме едва ли ще ми помогне да го постигна.

— Добре — каза Ема. — Искаш ли просто да хвърляме ножове заедно, мълчаливо и ядосано, като двама приятели?

По устните на Марк пробяга лека усмивка.

— Има и други неща, които бихме могли да обсъждаме, освен любовния ми живот. Като например твоя любовен живот.

Ред бе на Ема да грабне нож. Хвърли го силно, яростно и той се удари в стената с достатъчно мощ, за да разцепи дървото.

— Звучи ми толкова забавно, колкото и да се пронижа в главата.

— Мисля, че когато нямат какво да си кажат, мунданите говорят за времето. — Марк беше отишъл да свали един лък и колчан от стената. Лъкът беше с деликатна изработка, гравиран с филигранни руни. — Ние не сме мундани.

— Понякога се чудя какво сме — каза Ема. — При положение че настоящите властващи в Аликанте изобщо не биха искали да бъдем нефилими.

Марк опъна тетивата. Една стрела полетя във въздуха и се заби в сърцето на мишената на стената. Ема почувства как я жегва мрачна гордост: хората често подценяваха колко добър воин беше Марк.

— Няма значение какво мислят те — заяви той. — Разиел ни направи ловци на сенки. Не Клейвът.

Ема въздъхна.

— Какво би сторил, ако нещата бяха различни? Ако можеше да правиш каквото си поискаш, да бъдеш който си поискаш. Ако всичко това свършеше.

Марк я погледна замислено.

— Ти винаги си искала да бъдеш като Джейс Херондейл. Най-великият воин. А аз повече бих искал да бъда като Алек Лайтууд. Да направя нещо важно за ловците на сенки и долноземците. Защото винаги ще бъда част и от двата свита.

— Не мога да повярвам, че си спомниш, че исках да бъда като Джейс. Толкова е смущаващо.

— Беше сладко, че искаше да станеш такъв воин, особено когато беше толкова малка. — Той се усмихна, истинска усмивка, от която цялото му лице грейна. — Спомням си ви с Джулиън, когато бяхте на десет години… стиснали дървени мечове, а аз се мъчех да ви науча да не се удряте по главите с тях.

Ема се изкиска.

— Мислех, че си толкова стар… на четиринайсет!

Марк стана сериозен.

— Мислех си, че не всичко странно е лошо. След като се върнах от елфическите земи по този начин… то изличи разликата в годините между Джулиън и мен, между теб и мен. Сега мога да ви бъда приятел, а не по-голям брат, и това е дар.

— Марк… — започна Ема, но млъкна, загледана през западния прозорец. Нещо — някой — се задаваше по пътя към Института, тъмна фигура, движеща се решително.

Златен проблясък улови погледа й.

— Трябва да вървя. — Ема грабна един меч и изхвърча от тренировъчната стая, оставяйки Марк, зяпнал след нея. Енергия подскачаше в тялото й като топче за пинг-понг. Взе стъпалата по три наведнъж, втурна се през входната врата и прекоси тревата, тъкмо когато фигурата стигна до началото на пътя.

Луната беше ярка и изпълваше света със светлина. Ема примига, за да прогони звездите, излезли пред очите й, и се взря в Зара Диърборн, която крачеше към нея през тревата.

Беше облечена в центурионска униформа, върху която беше закачила значката си Primi Ordines. Косата й беше прибрана на плитка и увита плътно около главата й, кафявите й очи бяха присвити. В ръката си държеше златен меч, греещ като светлината на утрото.

Кортана. Златен проблясък.

Ема настръхна. Извади меча си от ножницата, макар той да бе като мъртво тяло в ръката й сега, когато виждаше собственото си обично оръжие.

— Спри. Не си добре дошла тук, Зара.

Зара се подсмихна със свити устни. Държеше Кортана неправилно, което заслепи Ема от ярост. Уейланд Ковача бе изработил това острие, а сега то бе в лепкавата, неумелата ръка на Зара.

— Няма ли да ме попиташ за това тук? — запита тя, въртейки меча, сякаш беше играчка.

Ема преглътна горчива ярост.

— Нямам да ти кажа нищо, освен да се махнеш от нашите земи. Веднага.

— Нима? — изгука Зара. — Вашите земи. Това е Институт, Ема. Собственост на Клейва. Знам, че ти и Блекторновци го смятате за ваш, но не е така. И няма да бъдете тук още дълго.

Ема стисна по-силно меча си.

— Какво искаш да кажеш?

— Беше ви изпратено съобщение — каза Зара. — Не се преструвай, че не знаеш за него. Повечето от останалите Институти дойдоха в Идрис, за да демонстрират подкрепата си. Но не и вие. — Тя завъртя Кортана неумело. — Дори не отговорихте на повикването. А имената в Регистъра ви са подигравка. Нима мислехте, че сме прекалено глупави, за да забележим?

— Да — отвърна Ема. — Освен това, изглежда, ви беше нужна цяла седмица, за да го разгадаете. На кого му просветна в крайна сметка? На Мануел?

Зара пламна ядосано.

— Мислиш си, че е готино да не вземаш нищо на сериозно? Да не вземаш долноземската заплаха на сериозно? Саманта е мъртва. Хвърли се от прозореца на Василиас. Заради елфическото ви приятелче…

— Знам какво се е случило наистина — отвърна Ема, обзета от огромна тъга за Саманта. — Кийрън извадил Саманта от езерото. Опитал се да й помогне. Може да изкривяваш нещата колкото си искаш, Зара, но не можеш да си създаваш факти, когато поискаш. Стояла си наблизо и си се смяла, когато Саманта е паднала във водата. И жестокостта, която е видяла, ужасната болка, която е причинила… Било е заради теб и онова, което ти си я накарала да прави. Това е истината.

Зара я зяпна, гърдите й се повдигаха и спускаха учестено.

— Не заслужаваш Кортана — каза Ема. — Не заслужаваш да го държиш в ръката си.

— Аз ли не го заслужавам? — изсъска Зара. — Ти получи меча само защото си Карстерс! Това е всичко! Аз работих и работих, за да си спечеля уважение, а ти го получаваш просто така, защото си специална, понеже родителите ти умряха в Тъмната война. Много хора умряха в Тъмната война. Ти изобщо не си специална. — Направи крачка към Ема, а Кортана трепереше в ръката й. — Нима не разбираш? Нищо от това не е твое. Нито Институтът, нито този меч, нито Блекторновци, които не са твоето семейство. Нито славата ти на велик воин. Не си заслужила нищо от това.

— Какъв късмет имаш тогава, че твоята глава на тесногръда гаднярка е напълно заслужена.

Червенината се беше отдръпнала от лицето на Зара. Очите й пламтяха гневно.

— Разполагате с двайсет и четири часа, за да дойдете в Идрис и да закълнете във вярност на Кохортата. Ако закъснеете дори с пет минути, ще бъдете сметнати за дезертьори, а аз лично ще се разправя с всеки дезертьор. Започвайки от теб.

Ема вдигна меча си.

— Тогава се разправи с мен сега.

Зара направи крачка назад.

— Казах, че разполагате с двайсет и четири часа.

Ярост взриви нервите на Ема.

— А аз казах разправи се с мен сега. — Тя замахна към Зара, острието закачи ръба на наметалото й и го сряза. — Дойде тук. Предизвика ме. Заплаши семейството ми.

Зара зяпна. Ема подозираше, че рядко й се бе налагало да се сражава в битка, която не е по нейните правила.

— Ти си лъжкиня, Зара — каза Ема, приближавайки се с изваден меч. Зара заотстъпва назад, като едва не се препъна в тревата. — Никога не си постигнала нищо. Приписваш си заслугите за онова, което другите правят, и ги използваш, за да се издигнеш, но всъщност си прозрачна. Тормозиш по-слабите от теб, за да се почувстваш по-силна. Ти си потисница, крадла и страхливка.

Зара изръмжа и вдигна Кортана.

— Не съм страхливка!

— Тогава се бий с мен!

Ема замахна с меча си.

Зара едва успя да вдигне Кортана във въздуха и той издрънча в острието на Ема; от неудобния ъгъл китката на Зара се изви навътре. Тя изпищя от болка и Ема отново стовари оръжието си върху Кортана… струваше й се неописуемо погрешно да се бие против Кортана, сякаш светът се беше обърнал наопаки.

Би трябвало да изпитва състрадание към Зара заради болката й, помисли си Ема. Ала не беше така. Изпитваше единствено дива ярост, докато изтласкваше другото момиче, запъхтяно и борещо се за въздух, все по-назад през тревата, докато не стигнаха до ръба на скалите, с морето под тях.

Тогава Зара най-сетне заби пети в земята и отвърна на нападението, но когато вдигна Кортана и се опита да го стовари върху Ема, острието като че ли се изви на една страна в последния момент, огъвайки се като живо същество в ръката й. Зара изпищя и едва не изгуби равновесие; с един ритник Ема подкоси краката й и Зара рухна на земята, тялото й увисна наполовина от ръба на скалата.

Ема се приближи бавно с меч в ръка. Прилив на енергия премина през нея като електричество, течащо през жица, и тя се чувстваше почти замаяна, сякаш се издигаше над Зара на огромна височина… гледайки я отвисоко с безразличието на ангел на разплатата, създание, изтъкано от светлина и надарено с толкова огромно могъщество, че почти не беше човешко същество.

Бих могла да стоваря оръжието си и да я посека. Бих могла да си взема Кортана.

Вдигна меча си. Като че ли можеше да се види отстрани, огромна фигура, извисила се над Зара.

Руните им започнали да горят като огън, сякаш във вените им имало пламъци вместо кръв. Казваха, че оръжията на онези, които се биели с тях, се пръсвали в ръцете им. Черни линии плъзвали по телата им и те станали чудовищни… физически чудовищни.

Ема се дръпна назад, когато гласът на Даяна отекна в главата й. Стоеше неподвижна, докато Зара, бореща се за въздух, се отдръпна от ръба на скалата и се изправи на колене.

Видението на Ема като ангел на разплатата си бе отишло, отстъпвайки място на хладен, разумен глас, гласа на Джулиън, който й нашепваше, че Хорас Диърборн несъмнено знае къде е дъщеря му, че ще знае кого да обвини, ако тя изчезне, че ако нарани Зара или й отнеме Кортана, ще навлече на Лосанджелиския институт намесата на Клейва.

— Стани. — Гласът на Ема беше пропит с презрение. Зара се надигна на крака. — И се махай от тук.

Зара дишаше тежко, лицето й беше изцапано с пръст.

— Ти, малка перверзнице — изсъска, захвърляйки всякакви престорени усмивки. — Татко ми каза за теб и твоя парабатай… вие сте гнусни… предполагам, че ви се ще да бъдете като Клеъри и Джейс, а? Искате онова, което е забранено? И гадно?

Ема извъртя очи.

— Зара, Клеъри и Джейс не бяха брат и сестра.

— Е, да, обаче си мислеха, че са, а то е същото! — изкрещя Зара, въплъщение на беснееща антилогика. — А сега са мъртви! Това ще се случи и с теб и Джулиън! Ще оставим труповете ви на бойното поле и гарваните ще ви изкълват очите. Аз ще се погрижа за това…

— Какво бойно поле? — попита Ема тихичко.

Зара пребледня. Устните й се движеха, опръскани със слюнка. Най-сетне вдигна Кортана между себе си и Ема, сякаш отблъскваше вампир с разпятие.

— Двайсет и четири часа — изсъска. — Ако дотогава не сте пред портите на Аликанте, нито един от вас няма да остане жив.

И като се завъртя, тя се отдалечи. Ема трябваше да повика на помощ цялата си воля и самоконтрол, за да не я последва. Заповяда си да й обърне гръб. Да се върне в Института.

Прекоси ливадата и взе стъпалата на бегом. Докато стигне до входната врата, гневът й вече бе отстъпил място на напрегнато очакване: трябваше да говори с Джулиън. Трябваше да му каже за Зара.

Отвори рязко входната врата, представяйки си какво щеше да отговори Джулиън. Щеше да й каже да не се притеснява. Щеше да има идея какво да направят. Може би дори щеше да я разсмее…

Проряза я остра болка в ръката.

Руната й. Ема ахна и потръпна. Беше в преддверието на Института, което беше празно, слава на Ангела. Тя нави ръкава си.

Парабатайската й руна гореше като жигосана, яркочервена върху кожата й.

Облегна се тежко на стената. Ако дори само мисълта за Джулиън правеше нещо такова, с колко време разполагаха изобщо? Колко време им оставаше, преди да бъде принудена да отиде при Магнус и завинаги да изгуби руните си?

* * *

Отпуснат тежко до стената на килията си в Гард, Диего държеше брат си в прегръдките си.

Хайме беше заспал по някое време миналата нощ, или поне Диего предполагаше, че е нощ — трудно бе да се каже, когато единственият начин да измерва времето, бяха храненията, а те не бяха редовни. Имаше единствено сън, хранене и опити да съхрани силата на Хайме.

Той дишаше до него, тихо и неравномерно, очите му бяха затворени. Някои от най-ранните спомени на Диего бяха как държи брат си. Когато беше на пет години, а Хайме на три, го беше разнасял навсякъде. Беше се страхувал, че в противен случай Хайме, щапукащ наоколо на късите си крачета, ще пропусне всички неща в света, които Диего искаше да му покаже.

Понякога, в края на някой дълъг ден, малкото му братче заспиваше в ръцете му и Диего го отнасяше в леглото и го завиваше. Открай време се грижеше за брат си и безпомощността, която изпитваше сега, го изпълваше с ярост и отчаяние.

Толкова дълго бе мислил за Хайме като за малко момче, бързо и палаво. Дори когато беше избягал с Етернидад, това като че ли беше друга от игрите му, една от онези, в които той все се забъркваше в неприятности и посаждаше номера. Ала през последните няколко дни, докато Хайме все повече губеше сили, но продължаваше да отказва да разкрие каквото и да било на Зара за артефакта, Диего беше видял стоманата под палавата фасада на брат си, отдадеността му на семейството и каузата им.

Целуна го по върха на главата, черната му коса беше рошава, сплъстена и мръсна. Диего не го беше грижа. Той също беше мръсен.

— Siempre estuve orgulloso de ti.

— Аз също винаги съм се гордял с теб — измърмори Хайме, без да отваря очи.

Диего се разсмя дрезгаво от облекчение.

— Буден си.

Хайме не помръдваше. Мургавите му бузи бяха зачервени от треската, напуканите му устни кървяха.

— Да. Буден съм и винаги ще ти напомням, че го каза.

Винаги. По всяка вероятност никой от тях не разполагаше с винаги. Диего си помисли за артефакта и оптимистичния му символ на безкрайността, преплитащ се отново и отново, обещаващ бъдеще без край. Eternidad.

Нямаше какво да каже, така че просто милваше мълчаливо косата на брат си и слушаше дишането му. Всяко поемане на дъх беше борба, вдишване и издишване, като бушуваща вода, струяща през скъсана язовирна стена. Отчаянието, с което искаше етили, беше като безмълвен писък, надигащ се в гърлото му.

И двамата вдигнаха поглед, когато познато издрънчаване оповести пристигането на онова, което, предполагаше Диего, трябва да беше закуската. Със сигурност беше сутрин. Той примига на мътната светлина, струяща през отворената врата на затвора. Една фигура се приближи до килията им — Ануш Джоши, с поднос в ръце.

Диего го погледна, без да проговори. Отказал се бе да умолява стражите за помощ. Ако бяха такива чудовища, че да си стоят и да гледат как Хайме умира, нямаше смисъл да ги моли за нищо. Пък и това само караше Хайме да се чувства още по-лошо.

Ануш коленичи с подноса. Носеше ливреята на стражата на Съвета, черната му коса беше оплетена, очите му — зачервени. Остави подноса на земята.

Диего се прокашля.

— Хайме е прекалено болен, за да яде това. Нуждае се от пресни плодове. Сок. Каквото и да било с калории.

Ануш се поколеба. За миг Диего почувства искрица надежда. Ала Ануш просто побутна бавно подноса през отвора в долната част на вратата.

— Мисля, че ще иска да изяде това.

С тези думи се изправи и се отдалечи забързано, затваряйки вратата зад себе си. Все така притискайки Хайме към себе си, Диего притегли подноса с една ръка.

Прониза го изненада. До обичайните купички с буламач имаше стили и бележка. Диего сграбчи стилито с разтреперана ръка. Бележката гласеше: Ти си единственият, който беше мил с мен в Сколоманса. Напускам Идрис и стражите. Знам, че навън има съпротива. Ще я открия.

Погрижи се за брат си.

* * *

— Какво е това? — извика Кит. Виждаше Тай да се задава по черния път, отвеждащ до магистралата. Руническият камък в ръката му го обгръщаше в сянка, ала малкото същество, свито върху рамото му, се виждаше.

— Горски плъх.

Магическата светлина угасна, когато стигна до Кит край магистралата. Беше облечен изцяло в черно, а медальонът на Ливи блещукаше върху яката на ризата му.

Кит, който не си падаше по плъхове, изгледа животинчето върху рамото на Тай с известна доза предпазливост. Не изглеждаше като обикновените плъхове: имаше закръглени уши, пухкава муцунка и опашка и като че ли гризкаше обелена ядка.

— Безвредни са — каза Тай. — Обичат да събират неща за леговищата си — капачки от бутилки, листа, жълъди.

Горският плъх дояде лакомството си и погледна очаквателно към Тай.

— Нямам повече.

Тай свали плъха от рамото си и го остави нежно на земята. Животинчето изприпка в храсталаците край пътя.

— Е — каза Тай, изтупвайки дланите си. — Да прегледаме ли списъка със съставките за магията?

Стомахът на Кит се сви на възел. Наполовина се чудеше къде е Дру, наполовина се притесняваше какво ще направи Шейд. Ако възнамеряваше да попречи на Тай, определено изчакваше до последния възможен момент.

— Защо не. — Кит извади списъка от джоба си. — Ароматна пепел от сърцето на вулкан.

— Взехме я от Пазара на сенките. Имаме я.

— Тебешир, направен от костите на жертва на убийство.

— И него.

— Кръв, коса и кост от човека, който ще бъде върнат. — Гласът на Кит пресекна за миг.

Бледото лице на Тай бе като полумесец в мрака.

— Имам кичур от косата на Ливи и един от млечните й зъби.

— Ами кръвта? — Кит стисна зъби. Струваше му се повече от зловещо да говорят за късчета от Ливи, сякаш тя бе била кукла, а не живо същество от плът и кръв.

Тай докосна медальона на гърлото си, все още изцапан с ръждиви петна.

— Кръв.

Кит издаде звук на потвърждение през свитото си гърло.

— И миро от смирна, отгледана от феи…

Разнесе се звук от счупена клонка и двамата се обърнаха рязко. Ръката на Тай се спусна към кръста му; осъзнал това, Кит сложи длан върху нея, миг преди Друзила да излезе от сенките.

Тя вдигна ръце.

— По-кротко. Аз съм.

— Какво правиш тук? — Гласът на Тай пращеше от гняв.

— Гледах през прозореца и те видях да отиваш към магистралата. Исках да се уверя, че всичко е наред.

Кит беше впечатлен. Дру наистина умееше да лъже. Открито, искрено лице, нетрепващ глас. Баща му би й дал златна звезда.

— Защо говорехте за елфи и миро, и всички онези неща? — продължи тя. — Да не би да правите магия?

Тай изглеждаше така, сякаш му беше прилошало мъничко. Вина се стовари върху Кит със силата на камшик. Тай не го биваше в лъжите и не се справяше добре с изненадващи промени в плановете, които си беше направил.

— Върни се в къщата, Дру.

Дру го изгледа яростно.

— Няма. Не можеш да ме принудиш.

Кит се зачуди дали и това беше преструвка.

— Ако ме отпратиш, ще кажа на всички, че правиш шантави магии със зъл тебешир.

Тай се изчерви от раздразнение. Кит го придърпа към себе си за ръкава и прошепна в ухото му:

— По-добре да я оставим да дойде с нас. Ако не го направим и ни издаде, може да ни заловят или да навлечем неприятности на Шейд.

Тай понечи да поклати глава.

— Но тя не може…

— Ще я накараме да изчака пред пещерата. — Кит вече беше осъзнал, че така или иначе, ще трябва да го направят; първите думи, които Шейд изречеше, щяха да подкопаят предпазливите полуистини, които Кит беше наговорил на Дру.

Тай изпусна дъха си.

— Добре.

Дру плесна с ръце.

— Ура!

Пресякоха магистралата и Дру си събу обувките, когато стигнаха до пясъка. Беше мека нощ, въздухът гъделичкаше кожата им, океанът дишаше леко и ритмично и покриваше брега с водите на прилива. Беше толкова красиво, че Кит усети как гърдите му се свиват от болка, примесена с горчивина към баща му, задето никога не го беше водил тук. Още една истина, която му беше спестена: неговият град беше красив.

Също както и други неща. Тай вървеше по ръба на пясъка, подритвайки го с крак, напъхал ръце в джобовете си. Вятърът повдигаше косата му и кичури от нея залепваха за скулите му като струйки тъмна боя. Нарочно не обръщаше внимание на Друзила, която играеше на гоненица с прилива, тичайки нагоре-надолу по плажа, с разпиляна коса, крачолите на дънките й бяха напоени със солена вода. Хвърли поглед на Кит и му намигна, затворническо намигване, което казваше: Помагаме на Тай заедно.

Кит се надяваше да е така. Стомахът му се беше вързал на болезнен възел, докато стигнат до входа на пещерата. Тай спря пред тъмната дупка в каменната стена и поклати глава срещу сестра си.

— Не може да влезеш с нас.

Дру отвори уста, за да възрази, но Кит й отправи многозначителен поглед.

— По-добре изчакай отвън — каза, натъртвайки всяка дума, та тя да разбере, че наистина го мисли.

Дру се отпусна в пясъка с окаяно изражение.

— Добре тогава.

Тай се шмугна в пещерата. След един извинителен поглед към Дру, Кит тъкмо се канеше да го последва, когато Тай се показа отново, понесъл сърдита пухкава топка.

По лицето на Дру се разля усмивка.

— Чърч!

— Може да ти прави компания — каза Тай и остави котарака в скута на сестра си.

Дру го погледна с грейнали очи, но той вече се връщаше в пещерата. Кит го последва, чудейки се дали Тай изобщо забелязваше колко много му се възхищава Дру. Не можеше да не си помисли, че ако имаше по-малък брат или сестра, които му се възхищават така, непрекъснато щеше да се фука пред тях.

Тай обаче беше различен.

В мига, в който влязоха в тунела, до ушите на Кит достигна скрибуцаща музика… наподобяваше песен, която не беше даунлоудната както трябва. Когато стигнаха до главната пещера, завариха Шейд да се върти бавно из стаята под звуците на печална мелодия, разнасяща се от един грамофон.

— Non, rien de rien — припяваше й Шейд. — Je ne regrette rien. Ni le bien qu’on m’a fait, ni le mal…^[1]

Кит се прокашля.

Шейд сякаш изобщо не се смути. Престана да се върти, погледна ги сърдито и щракна с пръсти. Музиката спря.

— Не помня да съм ви канил да дойдете тази вечер — каза магьосникът. — Можеше да съм зает.

— Пратихме ти бележка — рече Кит.

Шейд сбърчи белите си вежди насреща му и погледна към издрасканата дървена маса. Върху нея имаше празна стъкленица, от онези, които бяха използвали, за да раздадат вода от езерото Лин на магьосниците. Кит се зарадва, че Шейд беше изпил лека, макар и малко да се тревожеше, че е възможно да халюцинира.

Тай пристъпи нетърпеливо напред.

— Имаме всичко. Всички съставки за магията.

Шейд хвърли за миг поглед на Кит, а после го отмести. Имаше мрачно изражение.

— Всичките?

Той кимна.

— Ароматна пепел, кръв и кост…

— Предмет от друг свят?

— Имаме и това — отвърна Кит, докато Тай вадеше сгънатото писмо от джоба си. — От място, на име Туле.

Шейд се взря в писмото и кръвта се отцеди от лицето му, оставяйки го с нездравия цвят на маруля.

— Туле?

— Познаваш това място?

— Да. — Гласът на Шейд беше безизразен. — Познавам много други светове. Този е един от най-лошите.

Кит виждаше, че Тай е объркан. Не беше очаквал Шейд да реагира по този начин.

— Имаме обаче всичко — повтори. — Всички съставки. Каза, че ще ни дадеш източник на енергия.

— Да, действително го казах. — Шейд приседна на паянтовата дървена маса. — Но няма да го направя.

Тай примигна невярващо.

— Ама ти каза…

— Знам какво казах — сопна се Шейд. — Не съм очаквал, че ще се сдобиеш с всички съставки, глупаво дете. Мислех, че ще се откажеш. Ти не го направи. — Той разпери ръце. — Не разбираш ли, че това е най-лошото, което би могъл да сториш? Че последствията ще те преследват до края на дните ти? Има си причина смъртта да е краят.

— Но ти си безсмъртен. — Очите на Тай бяха огромни и бледосиви — сребърни монети насред бледото му лице.

— Надарен съм с дълъг живот, но няма да живея вечно — отвърна Шейд. — Всички имаме дните, които са ни отредени. Ако изтръгнеш Ливи от там, където е мястото й, ще оставиш дупка във Вселената, която ще бъде запълнена с черна мъка и отчаяна скръб. Това не е нещо, от което би могъл да си тръгнеш незасегнат. Нито сега, нито когато и да било.

— Значи, ни излъга — рече Тай.

Шейд се изправи.

— Да. И пак бих го направил. Никога няма да ви помогна с това, разбра ли ме? И ще предупредя всички. Никой магьосник няма да ви помогне. Стори ли го, ще трябва да срещне моя гняв.

Дланите на Тай се свиваха в юмруци, пръстите му стискаха дланите му.

— Но Ливи…

— Сестра ти е мъртва — каза Шейд. — Разбирам скръбта ти, Тиберий. Ала не можеш да сринеш законите на Вселената, за да си я върнеш.

Тай се обърна и се втурна към тунела. Кит впери поглед в Шейд.

— Това беше твърде жестоко. Не беше нужно да му говориш по този начин.

— Беше. — Шейд отново се отпусна в стола си. — Върви при приятеля си. Той има нужда от теб сега, а бог ми е свидетел, аз нямам.

Кит отстъпи назад, а после се обърна и се затича, следвайки магическата светлина на Тай. Изскочи на брега и видя Тай да се бори за въздух, превит надве.

Дру скочи на крака, изтръсквайки мяукащия Чърч на земята.

— Какво стана? Какво не е наред?

Кит сложи ръка между лопатките на Тай. Мъничко се изненада, че гърбът му беше по-корав и мускулест, отколкото би предположил. Открай време мислеше Тай за крехък, но на допир не беше такъв. На допир бе като желязо, изковано до тънък лист: гъвкаво, но нечупливо.

Кит бе чел някъде, че да масажираш някого по гърба в кръг действа успокояващо, така че направи точно това. Дишането на Тай започна да се нормализира.

— Няма да се получи — каза Кит, гледайки твърдо към Дру над гърба на Тай. — Няма да успеем да видим призрака на Ливи.

— Съжалявам — прошепна Дру. — И на мен ми се искаше да я видя.

Тай се изправи. Очите му бяха влажни и той ги разтърка яростно.

— Не… Съжалявам, Дру.

Кит и Дру се спогледаха сепнато. На Кит и през ум не му беше минало, че Тай може да се чувства не само разочарован, но и така, сякаш бе разочаровал другите.

— Недей да съжаляваш — каза Дру. — Някои неща не са възможни. — Тя протегна ръка малко срамежливо. — Ако ти е гадно, цяла нощ ще гледам филми с теб в стаята с телевизора. Мога да опека и курабийки. Това винаги помага.

Последва дълга пауза. А после Тай се протегна и улови ръката на Дру.

— Би било хубаво.

Кит усети как го залива облекчение — толкова огромно, че едва не се олюля. Тай си бе спомнил, че има сестра. Несъмнено това беше нещо. Очаквал бе да е много по-лошо: разочарование, което не би могъл да пресметне, болка толкова дълбока, че нищо, което би могъл да каже, не би могло да я докосне.

— Хайде. — Дру подръпна Тай за ръката и заедно те се отправиха към Института.

Кит ги последва, поспирайки за миг, когато започнаха да се катерят по каменните стени, които препречваха другата страна на плажа. Докато Тай и Дру се катереха, той хвърли поглед през рамо и видя Шейд да ги наблюдава от мрака във входа на пещерата си. Магьосникът поклати глава към него, преди да изчезне обратно в сенките.

* * *

Вятърът повяваше откъм пустинята; Кристина и Марк седяха край статуите, които Артър Блекторн беше донесъл от Англия и бе поставил сред кактусите на планината Санта Моника. Пясъкът все още беше топъл от слънчевата светлина през деня и мек под Марк, като дебел килим. В Дивия лов това би било прекрасно легло за него и Кийрън.

— Притеснявам се — рече Кристина, — че по-рано днес наранихме Кийрън.

Беше боса в пясъка и носеше къса дантелена рокля и златни обици. Сърцето го болеше от това да я гледа, така че той вдигна очи към статуята на Вергилий, стария приятел от нощите му на безсилно раздразнение. Вергилий отвърна безстрастно на погледа му, без да предложи никакъв съвет.

— Неговите тревоги са и мои — каза Марк. — Трудно е да облекча страховете му, когато не съм в състояние да облекча своите.

— Не е нужно да облекчиш страховете на другите, за да споделиш своите, Марк.

Кристина си играеше с медальона си, дългите й пръсти милваха гравирания образ на Разиел. Марк отчаяно искаше да я целуне, но вместо това зарови пръсти в пясъка.

— Бих могъл да ти кажа същото. Цял ден си напрегната като опъната тетива. И уплашена.

Кристина въздъхна и побутна леко крака му с босото си стъпало.

— Добре. Ти ми кажи и аз ще ти кажа.

— Безпокоя се за сестра си — рече Марк.

Кристина придоби озадачено изражение.

— Не това си мислех, че ще кажеш.

— Тя беше изпратена в изгнание заради елфическата си кръв. Ти знаеш историята… цялата история. Знаеш я по-добре от мнозина. — Беше по-силно от него, сложи ръка върху нейната в пясъка. — Всички в семейството ми са страдали заради елфическото ни потекло. Лоялността ни винаги е била поставяна под съмнение. Колко по-трудно ще бъде за Хелън и Ейлийн, ако съм с Кийрън, а той е крал на Тъмния двор? Толкова е странно да го кажа… И егоистично…

— Не е егоистично.

Кристина и Марк вдигнаха погледи. Кийрън стоеше между две статуи, самият той — блед като някоя от тях. Косата му бе като гарванови крила в мрака, изличил синевата от цвета й.

— Тревожиш се за семейството си — каза Кийрън. — Това не е егоистично. Научих го от теб и Джулиън. Да искаш да защитаваш другите повече, отколкото собственото си щастие… — Той извърна поглед. — Не че искам да си въобразявам, че да бъдеш с мен ще ти донесе щастие.

Марк беше останал без думи, но Кристина протегна ръце. Златни гривни проблеснаха до мургавата й кожа, когато направи подканящ жест на Кийрън.

— Ела да седнеш с нас.

Кийрън също беше бос; елфите често ходеха боси. Прекоси пясъка с котешки стъпки, без да вдига прах, и се отпусна с безшумно движение на колене срещу Кристина и Марк.

— Наистина ще ме направи щастлив. Но както ти каза… — Марк загреба шепа пясък и я остави да се посипе между пръстите му. — Съществуват и други съображения.

— Може и да не стана крал — рече Кийрън.

— Но може и да станеш — каза Кристина. — Аз също се боя. Днес се чух с майка ми. Някой й е казал нещо гадно за мен. Че съм се забъркала с елфи. Че съм… мръсно момиче, опетнено от долноземци. Знаете, че не ме е грижа какво говорят за мен — побърза да добави. — Майка ми също може да го понесе, но… сега е лош момент да си Росалес. Историята ни на приятелство с елфите вече ни докара неприятности. Хайме и Диего са в затвора. Ами ако им навлека още проблеми?

— Нека ви кажа нещо наистина егоистично — рече Кийрън. — Боях се, че съжалявате за онова, което се случи миналата нощ. Че съжалявате… мен.

Марк и Кристина се спогледаха. Тя поклати глава и вятърът повдигна тъмната й коса.

— Няма никакво съжаление — заяви Марк. — Единствено…

— Знам — прекъсна го Кийрън. — Разбрах го, когато Гуин дойде и ми каза, че трябва да стана крал. Разбрах какво би означавало това. Какво би означавал дори само фактът да имам нещо общо с Двора, както изглежда, че ще се наложи. Клейвът иска да контролира достъпа до Дворовете. Открай време е така. Двама ловци на сенки, които не са под техния контрол и които имат доверието на краля, биха били анатема за тях.

— Но, Кийрън… — започна Кристина.

— Не съм глупак — рече Кийрън. — Знам кога нещо е невъзможно. — Очите му бяха щитове от метал: единият потъмнял от времето, а другият нов. — Винаги съм бил неспокоен дух. В Двора на баща ми, а после в Лова в сърцето ми бушуваха бури. — Той наведе глава. — Знаех, когато срещнах Марк, че съм открил човека, който ще дари покой на душата ми. Не мислех, че един ден ще открия същото у някой друг. Ала ето че това се случи. Ако бих могъл просто да поседя тихичко тук с вас преди надигащата се буря, това би означавало много за мен.

— И за мен. — Кристина протегна малката си длан и улови нежно тази на Кийрън. Той вдигна глава, докато Марк улавяше другата, Марк и Кристина също се хванаха за ръце, затваряйки кръга. Никой от тях не проговори. Не беше нужно. Достатъчно бе да бъдат заедно.

* * *

Ема все още беше разтреперана, когато влезе в кухнята на следващата сутрин, сякаш беше изпила твърде много чаши от кафето, което ненавиждаше.

Думите на Даяна в Туле отекваха в главата й като удари с чук. Не беше отишла при Джулиън предишната вечер, за да му каже за Зара и вместо това неохотно беше събудила Хелън и Ейлийн, за да ги предупреди. След това се беше върнала в тренировъчната зала с надеждата, че да рита, удря и пада върху коравите тепихи ще й помогне да забрави за паренето в руната си. За парабатаите в Туле. За думите на кралицата.

По-късно, когато заспа, бе сънувала парабатайската руна в Града на тишината, кръв по дръжката на Кортана и един съсипан град, където чудовищни великани крачеха по хоризонта. Все още се чувстваше неспокойна, сякаш беше наполовина уловена в кошмар.

Зарадва се да открие кухнята пълна с хора. Всъщност те бяха твърде много, за да се поберат в малкия кът за хранене. На някого му беше хрумнала блестящата идея да допълни съществуващата маса с преобърната касетка за оръжия от тренировъчната зала, бяха надонесли и сгъваеми столове от цялата къща.

Беше се притеснявала, че утрото ще бъде мрачно, докато всички се суетяха напред-назад, приготвяйки се да нахлуят в Аликанте. Трудно й бе да не изпитва негодувание, задето двамата с Джулиън няма да отидат. Това бе и тяхна битка. Освен това имаше нужда от нещо, което да отвлече вниманието й. Последното, от което се нуждаеше, бе да я оставят в Института с Джулиън под минимален надзор.

Ала групичката, събрала се в кухнята, изглеждаше всичко друго, но не и мрачна. Ако не се броеше мястото, където би седяла Ливи, сцената бе почти съвършена: Хелън и Ейлийн, усмихващи се на децата над чашите си с кафе. Марк между Кийрън и Кристина, сякаш никога не го бяха отнемали от семейството му. Джейс и Клеъри, дошли като гости, каквито семейство Блекторн не бе могло да приема, докато Артър все още ръководеше Института. Кит, липсващото късче, от което, без те да го знаят, Тай бе имал нужда, който задигаше един картоф от чинията на Тай, карайки го да се усмихва. Даяна, която излъчваше непоклатимото си спокойствие, внасяща трезвомислие в едно семейство, склонно към драматизъм. Дори Кийрън, чието присъствие като че ли правеше и Марк, и Кристина по-щастливи, най-сетне бе станал част от групата и учеше Тави и Дру да топят ягоди в кленов сироп.

И разбира се, Джулиън, който стоеше до готварската печка и подхвърляше палачинки с лекотата на експерт.

— По една палачинка наведнъж, Тави — тъкмо казваше Хелън. — Да, знам, че можеш да напъхаш три наведнъж в устата си, но това не означава, че трябва да го направиш.

Ема срещна погледа на Джулиън. Видя напрежението в раменете, в устата му, докато я гледаше. Дръж се нормално, помисли си. Това е щастлива, обикновена семейна закуска.

— Направил си палачинки? — попита бодро. — Как ти хрумна?

— Понякога, когато започваш война, ти се иска да направиш палачинки — отвърна Джулиън, докато слагаше две палачинки в една чиния и я подаваше на Ема.

Джейс се задави с печената си филийка.

— Какво каза, Джулиън?

Джулиън погледна към часовника, който висеше на стената над печката. Изключи котлона и спокойно се залови да разкопчае престилката си.

— Всеки момент би трябвало да пристигнат.

— Какво би трябвало да направят? — Даяна остави вилицата си. — Джулиън, за какво говориш?

Тави, който се беше изправил върху един поклащащ се стол, долепил лице до прозореца, изписка развълнувано.

— Кои са всички тези хора, които идват по пътя, Джулс?

Кит и Тай начаса скочиха на крака и изтичаха до прозореца.

— Виждам феи… — каза Тай. — Мисля, че това са върколаци… онези черни коли трябва да са вампири…

— И ловци на сенки — добави Кит. — Толкова много ловци на сенки…

— Светилището е почти готово. — Джулиън остави кърпата за съдове. — Освен ако някой друг не иска да го стори, аз ще сляза, за да посрещна гостите ни.

Джейс се изправи и Клеъри го погледна с тревога: златните му очи бяха присвити от гняв.

— Няма да те питам втори път, Джулиън Блекторн. — В обикновено веселия му глас нямаше и следа от шеговитост. — Какво си направил?

Джулиън подпря хълбок на плота. Ема осъзна с удивление, че макар да изглеждаше много по-млад, беше почти толкова висок, колкото и Джейс.

— Помниш ли, когато каза, че идеята ми за коалиция не е добра, защото не можем да имаме доверие на другите ловци на сенки да ни кажат истината за това на кого са верни?

— Прекрасно си спомням — отвърна Джейс. — Да разбирам, че въпреки това си поканил всички на военно съвещание?

— Те са тук? — избъбри Клеъри. — Ама… аз съм по тениска, на която пише „Сила на еднорог“…

— Еднорозите не съществуват — каза Джейс.

— Знам — отвърна Клеъри. — Затова е забавно.

— Да се върнем на темата за предателството… — започна Джейс.

— Ами ако ти кажа, че очаквам предателство? — каза Джулиън. — Всъщност, че разчитам на него? Че е част от плана ми?

— Какъв план? — попита Джейс.

— Аз винаги имам план — заяви Джулиън спокойно.

Дру вдигна чашата си с кафе.

— Радвам се, че се върна, Джулс. Липсваха ми шантавите ти кроежи.

Хелън също се беше изправила на крака. Ейлийн като че ли се мъчеше да не се разкиска.

— Как успя да ги поканиш всичките тук? — попита Хелън. — Как изобщо се свърза с толкова много долноземци и нефилими, и то толкова бързо?

— В продължение на години си кореспондирах с тях — отвърна Джулиън. — Знам как да пращам огнени съобщения на магьосници и ловци на сенки, съобщения в жълъд в земите на феите, както знам и телефонните номера на всички важни вампири и върколаци. Знаех как да се свържа с Долноземско-нефилимския съюз. Трябваше да знам всички тези неща. В продължение на пет години това ми беше работата.

— Но не им ли пишеше от името на Артър преди? — попита Хелън, видимо разтревожена. — На кого се преструваше този път?

— Написах писмата от свое име — каза Джулиън. — Познавам тези хора. Познавам характерите им. Знам кои от тях ще застанат на наша страна. И продължение на години оглавявах Института тук. Свързах се със своите съюзници, защото моя работа бе да знам кои са съюзниците ми. — Гласът му беше тих, но твърд. В думите му нямаше нищо неуважително, но Ема знаеше какво има предвид: От години съм дипломат, тайно и непризнат от никого. Ала това не означава, че не бях добър. Възползвах се от тези умения… независимо дали ви харесва, или не.

— Не можем да се изправим срещу Кохортата сами — добави той. — Те са част от нас. Част от управлението ни. Не са външна заплаха, каквато беше Себастиан. Нуждаем се от тези съюзници. Ще видите.

А после погледна към Ема, сякаш това бе по-силно от него. Посланието в очите му беше ясно. Макар да беше замаяна от онова, което беше сторил, той се надяваше на одобрението й. Както винаги.

Ема усети изгарящо туптене в парабатайската си руна. Потръпна и сведе поглед към ръката си: кожата й беше гореща и опъната, ала руната изглеждаше нормално. Беше просто поглед, помисли си. Това бе всичко.

— Ще ти помогна да довършиш подготовката на светилището — каза. — Ще ни трябват столове…

Кийрън се изправи на крака, прибирайки морскосинята си коса зад ушите.

— Аз също ще помогна. Благодаря ти от името на хората ми, задето покани долноземците като равни. Имаш право. Никой от нас не може да направи това сам.

Даяна се изправи.

— Ще изпратя съобщение на Гуин. Знам, че с удоволствие ще дойде и ще може да разчитаме на Дивия лов на наша страна.

Ред бе на Кристина да се изправи.

— Свърза ли се с Института в Мексико Сити?

— Да — отвърна Джулиън. — Майка ти каза, че ще се радва да присъства.

Кристина придоби разтревожен вид.

— Трябва да се преоблека — каза и се втурна навън.

По-малките деца Блекторн гледаха с широко отворени очи как Джейс вдига ръка. Ема се напрегна. Джейс беше могъщ ловец на сенки — не само физически, но и политически. Двамата с Клеъри можеха да осуетят всеки аспект от този план, ако поискаха.

— Покани ли Магнус и Алек? — попита Джейс. — Знаят ли, че плановете ни са се променили?

Плановете ни. Ема започна да се отпуска.

— Разбира се — отвърна Джулиън. — Поканих всички, за които сметнах, че ще бъдат на наша страна. И им казах да се свържат с онези, на които имат доверие.

— Това вероятно е лоша идея — рече Джейс. — Небивало лоша идея. Толкова лоша, че ще остане и историята. Само че…

Клеъри скочи на крака.

— Това, което иска да каже, е: бройте ни. Обожаваме лошите идеи.

— Така си е — призна Джейс и по лицето му се разля усмивка. Изведнъж отново изглеждаше на седемнайсет години.

Последна се изправи Ейлийн.

— Строго погледнато, това е моят Институт. Правим това, което аз кажа. — Тя замълча за миг. — А аз правя това, което Хелън иска. — Какво искаш, миличка?

Хелън се усмихна.

— Искам военно съвещание — заяви тя. — Да се приготвим.