Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (4)

4.
Нищо наше

Кладите все още горяха, когато процесията се обърна и се отправи обратно към града. Беше нещо обичайно димът да се издига в небето цяла нощ, а семействата да се съберат на Площада на Ангела, за да скърбят заедно със събратята си.

Не че Ема очакваше семейство Блекторн да го направят. Щяха да си останат вкъщи, затворени заедно. Твърде дълго бяха откъснати от всички, за да искат утехата на нефилими, които едва познаваха.

Тя беше изостанала от групичката им, прекалено наранена, за да иска отново да се опита да говори с Джулиън пред семейството му.

— Ема — разнесе се глас до нея.

Обърна се и видя Джем Карстерс. Джем. Беше прекалено изненадана, за да проговори. Някога Джем беше Мълчалив брат и въпреки че беше Карстерс, беше много далечен роднина, защото беше на повече от сто години. Само че изглеждаше на около двайсет и пет и беше по дънки и износени обувки. Носеше бял пуловер, който, предположи тя, беше неговият начин да зачете погребалното бяло на ловците на сенки. Макар в продължение на години да беше ловец на сенки, Джем вече не беше един от тях.

— Джем — прошепна Ема, тъй като не искаше да обезпокои никого в процесията. — Благодаря ти, че дойде.

— Исках да знаеш колко много съжалявам — каза той. Лицето му беше бледо и обтегнато. — Знам, че обичаше Ливия като сестра.

— Видях как умира. Някога виждал ли си как умира някой, когото обичаш?

— Да — отвърна Джем.

Така беше с почти безсмъртните хора, помисли си Ема. Рядкост бе да преживееш нещо, което те не бяха преживявали.

— Може ли да поговорим? — попита тя изведнъж. — Само ние двамата?

— Да. Аз също исках да си поговорим насаме.

Той посочи ниско възвишение на известно разстояние от там, отчасти скрито от групичка дървета. След като предупреди шепнешком Кристина, че отива да говори с Джем („Онзи Джем? Който е наистина стар? Който е женен за магьосница? Наистина ли?“), тя се присъедини към Джем, който седеше на тревата сред разхвърляни стари камъни.

За миг останаха да седят в мълчание, загледани към Нетленните поля.

— Когато беше Мълчалив брат — попита Ема изведнъж, — изгарял ли си хора?

Джем я погледна, очите му бяха много тъмни.

— Помагал съм за запалването на кладите. Един умен човек, когото познавах някога, веднъж каза, че не сме в състояние да разберем живота, така че не можем да се надяваме да разберем смъртта. Смъртта ми отне мнозина, които обичах, ала не става по-лесно, не е по-лесно и да гледаш как кладите горят.

— Ние сме прах и сенки — каза Ема. — Предполагам, и пепел.

— Идеята беше да ни направи равни — рече Джем. — Всички изгаряме и пепелта ни отива за изграждането на Града от кости.

— С изключение на престъпниците — каза Ема и челото на Джем се сбърчи.

— Ливия не беше престъпник. Нито пък ти, освен ако не обмисляш да извършиш престъпление.

Вече го направих. Вече съм престъпно влюбена в своя парабатай. Желанието да изрече думите, да го признае пред някого — и по-точно пред Джем — бе като натиск зад очите й. Тя побърза да каже:

— Твоят парабатай някога отдръпвал ли се е от теб? Нали се сещаш, когато си искал да говорите?

— Хората правят странни неща, когато скърбят — отвърна Джем меко. — Гледах отдалече по-рано. Видях как Джулиън се покатери върху кладата заради брат си. Знам колко много обича тези деца открай време. Нищо от онова, което казва или прави сега, в тези първи и най-трудни дни, не е истинският Джулиън. Освен това — добави Джем с лека усмивка — да бъдеш парабатай е сложно. Веднъж ударих моя парабатай по лицето.

— Какво си направил?

— Както ти казах. — Джем като че ли се наслаждаваше на нейното изумление. — Ударих моя парабатай… обичах го повече, отколкото съм обичал когото и да било на света, освен Теса, а го ударих в лицето, защото сърцето ми се късаше. Едва ли мога да съдя когото и да било.

— Теса! — възкликна Ема. — Къде е тя?

Ръката на Джем се сви в юмрук в тревата.

— Знаеш ли за болестта сред магьосниците?

Ема си спомни, че бе чула за слабостта на Магнус, за това колко бързо се изчерпвала магията му. Че не бил само той, че били засегнати и други магьосници.

— Болна ли е? — попита.

— Не — отвърна Джем. — Беше болна, но се възстанови.

— Значи, магьосниците могат да оздравеят?

— Теса е единствената, победила болестта. Според нея е защитена от нефилимската си кръв. Ала все повече магьосници се разболяват… и онези, които са по-стари, които са използвали повече и по-могъща магия, се разболяват първи.

— Като Магнус — прошепна Ема. — Колко знае Теса за това? Какво са открили?

— Според Теса е възможно да има връзка с магиите, с помощта на които Малкълм Фейд възкреси Анабел. Той използва лей-линиите за своята черна магия… ако те са заразени с този мрак, възможно е отровата да се предава на всеки магьосник, който ги използва.

— Не може ли просто да престанат да ги използват?

— Има само няколко източника на сила — отвърна Джем. — Лей-линиите са най-лесният. Мнозина от магьосниците действително престанаха да ги използват, но това означава, че изчерпват силите си много бързо, което също е опасно. — Той й отправи не особено убедителна усмивка. — Теса ще го разреши. Тя откри Кит… ще намери и отговора на тази загадка.

Джем наведе глава. Косата му беше ниско подстригана и Ема видя белезите от времето му като Мълчалив брат там, където върху бузите му някога бяха поставени руните за мълчание.

— Всъщност именно за Кит исках да говоря с теб — каза той. — Това е отчасти причината да дойда.

— Така ли? Заради Кит? Доколкото знам, той е добре. Тъжен като всички нас.

— Кит е повече от просто един Херондейл. Всички от рода Херондейл са важни за мен, но същото важи и за родовете Карстерс и Блекторн. Ала с Теса знаехме, че Кит е в опасност, от мига, в който научихме за потеклото му. Положихме огромни усилия да го намерим, но Джони Рук го беше скрил много добре.

— Потеклото му? Джони Рук беше мошеник, а според Кит майка му била танцьорка във Вегас.

— Джони беше мошеник, но освен това в рода му имаше нефилимска кръв… отпреди много време, навярно стотици години. Ала не това е забележителното у Кит. Забележителното у него е онова, което е наследил от майка си. — Джем се поколеба. — Семейството на майка му е преследвано от феите от много поколения насам. Кралят на тъмните елфи е твърдо решен да ги унищожи, а Кит е последният от рода.

Ема се тръшна на една страна върху тревата.

— Пак ли елфи! — простена.

Джем се усмихна, ала в очите му имаше тревога.

— Майката на Кит беше убита от един от Ездачите на Манан — каза той. — Фал. Вярвам, че го познаваше.

— Вярвам, че го убих. — Ема се надигна и отново седна. — И сега се радвам, че го сторих. Убил е майката на Кит? Това е ужасно.

— Не мога да ти кажа толкова, колкото бих искал — рече Джем. — Все още не. Но мога да ти кажа, че в рода на Кит има елфическа кръв. Майка му беше преследвана, също като баща й преди нея, и така в продължение на поколения. Кит е жив, защото майка му е положила огромни усилия да скрие раждането му. Заличила е всяка връзка между тях и когато умряла, кралят решил, че родът е умрял с нея.

— Но това се е променило? — попита Ема.

— Боим се, че е така. С Теса оставихме Кит при вас в Института, защото магьосническата болест вече започваше да се проявява. Тогава не знаехме дали е нещо, което може да се предаде на хората. Освен това трябваше да отидем в Спираловидния лабиринт, а те нямаше да ни позволят да го вземем със себе си. От самото начало възнамерявахме да се върнем за него… нямахме представа, че Ездачите са били изпратени за вас. Не можем да сме сигурни дали не са го разпознали. Той много прилича на майка си.

— Не мисля — рече Ема. Според нея Кит досущ приличаше на Джейс. — Значи, ще отведете Кит със себе си? Не бихме искали да го изгубим, но ако се налага…

— Положението с магьосническата болест се влошава. С Теса работим денем и нощем в Спираловидния лабиринт, опитвайки се да намерим лек. Има и още нещо. — Той се поколеба. — Теса е бременна.

— О! Честито!

Това беше първата добра новина, която беше чула сякаш от цяла вечност.

Джем се усмихна и изглеждаше така, сякаш в него бе запалена светлина. Толкова дълго бе живял, знаеше Ема, убеден, че никога няма да има семейство. Да бъде женен и да чака дете, най-обикновените чудеса, от които беше изтъкан обикновеният живот, трябва да бе наистина необикновено за него.

— Прекрасно е. — Той сложи ръка върху нейната. — Имам ти доверие, Ема. Искам само да те помоля да държиш Кит под око и ако забележиш нещо подозрително… ако ти се стори, че някой го търси, моля те, кажи ми. Веднага ще дойда.

— Огнено съобщение ли да ти изпратя? — попита Ема, докато щастието от новината за бебето се отцеждаше от нея.

— Невинаги е възможно да се изпрати огнено съобщение. Съществуват по-лесни начини. — Джем пъхна нещо в шепата й. Простичък сребърен пръстен с прозрачен камък. — Стъкло е — обясни. — Счупи го и Теса ще научи, другият е у нея.

Ема го надяна на пръста си. Спомни си Кит, застанал предано до Тай на погребението. Спомни си светлите му къдрици, сините очи, деликатното лице, дали би трябвало да се досети, че във вените му има елфическа кръв? Не. Той не приличаше на Марк. Приличаше на Херондейл. Сякаш това бе всичко, което бе.

— Можеш да разчиташ на мен — заяви. — Ще си отварям очите за Кит. Мога ли да помогна с нещо за лей-линиите?

— Би било полезно да имаме някой ловец на сенки в Лос Анджелис, който да провери средоточието на магията на Малкълм. Свържи се с Катарина Лос, когато се приберете. Тя може да се нуждае от помощта ти.

— Ще го направя — отвърна Ема. — Мисля, че ще е хубаво да имам някаква цел. Ливи е мъртва… Джейс и Клеъри са на мисия и никой не може да се свърже с тях… а Хорас Диърборн е инквизитор. В момента сякаш не е останала никаква надежда за каквото и да било.

— Винаги има надежда. Когато бях съвсем млад, все още беше позволено да вземаме плячка. Имуществото на долноземците можеше да бъде конфискувано от всеки ловец на сенки. Познавах мъж, който окачваше главите на убити феи в Института, който ръководеше. — От Ема се откъсна звук на погнуса. — Открай време има отровна жилка, минаваща през тъмното сърце на Клейва. Ала много повече са онези, които знаят, че долноземците са наши братя. Ние всички сме деца на Ангела. — Джем въздъхна. — И макар че не мога да остана при теб, просто счупи този пръстен и аз ще дойда, независимо колко съм далече. Той обви ръка около нея и я прегърна силно за миг. — Грижи се за себе си, méi mei.

— Какво означава това? — попита Ема, но него вече го нямаше, изгубил се между дърветата така бързо, както беше дошъл.

* * *

Кит гледаше дима, който се издигаше в далечината, застанал до прозореца на стаята, която делеше с Тай.

Или поне мислеше, че я дели с Тай. Сакът му беше тук, метнат в един ъгъл, а никой не си беше направил труда да му каже дали се предполага да бъде в друга стая. Беше се облякъл в банята тази сутрин и когато излезе, Тай тъкмо нахлузваше тениската си. Знаците му бяха необичайно черни, вероятно защото кожата му беше невероятно бледа. Изглеждаше толкова деликатен… Кит трябваше да извърне очи от очертанията на лопатките му, крехкия му гръбнак. Как би могъл да изглежда по този начин и все пак да е достатъчно силен, за да се бие с демони?

Сега Тай беше на долния етаж заедно със семейството си. Хората обикновено готвеха, когато някой умреше, и ловците на сенки не правеха изключение. Някой вероятно готвеше яхния. Демонска яхния. Кит облегна глава на студеното стъкло на прозореца.

Имаше време, когато можеше да избяга, помисли си. Можеше да избяга и да остави ловците на сенки зад гърба си, да се изгуби в подземния свят на Пазара на сенките. Като баща си да не бъде част от никой от двата свята, да съществува между тях.

В стъклото на прозореца Кит видя как вратата се отваря и Тай влиза в спалнята. Все още носеше траурните си дрехи, макар че беше свалил якето и беше само по тениска с дълги ръкави. И Кит разбра, че е прекалено късно, за да избяга, че сега го беше грижа за тези хора и най-вече за Тай.

— Радвам се, че си тук. — Тай приседна на леглото и се залови да развърже връзките на тежките си обувки. — Исках да говоря с теб.

Вратата все още беше открехната и Кит чуваше гласовете, долитащи от кухнята на долния етаж. Хелън, Дру, Ема, Джулиън. Даяна беше в собствената си къща.

Очевидно живееше в оръжеен магазин или нещо такова. Беше отишла да вземе някакъв инструмент, с който според нея можели да извадят треските от кървящите ръце на Джулиън. На ръцете на Тай им нямаше нищо, но той беше носил ръкавици. Кит беше видял ръцете на Джулиън, когато той бе отишъл да ги изплакне на мивката — изглеждаха така, сякаш в шепите му беше изригнал шрапнел. Ема беше наблизо, с притеснено изражение, но Джулиън беше заявил, че не иска иратце, че то просто щяло да затвори кожата над парченцата дърво. Гласът му беше толкова глух, че Кит едва го беше разпознал.

— Знам как ще прозвучи — каза Кит, обръщайки гръб на студеното стъкло. Тай се беше навел и Кит зърна златен проблясък около врата му. — Обаче ти не се държиш така, както очаквах.

Тай събу обувките си.

— Защото се покатерих на кладата?

— Не, това май беше най-очакваното, което направи. Просто…

— Направих го, за да взема това — обясни Тай и докосна гърлото си.

Кит разпозна златната верижка и тънкия метален диск, който висеше от нея, медальона на Ливи, онзи, който той й беше помогнал да закопчае в Лондон. Отпред беше изобразен малък обръч тръни — символът на рода Блекторн, а тя му беше казала, че Джулиън бе гравирал нещо от задната й страна — две кръстосани саби, оръжията, с които тя се биеше.

Кит ясно си спомни как бе отместил косата й настрани, докато закопчаваше верижката, усети миризмата на парфюма й. Стомахът му се сви от мъка.

— Медальонът на Ливи. Искам да кажа, да, има смисъл. Просто мислех, че ще…

— Плача? — Тай не изглеждаше ядосан, но интензивността в сивите му очи се усили. Все още стискаше медальона. — Всички би трябвало да са тъжни. Ала то е, защото приемат, че Ливи е мъртва. Но не и аз. Аз не го приемам.

— Какво?

— Ще я съживя — заяви Тай.

Кит се отпусна тежко на перваза.

— И как ще го направиш?

Тай пусна медальона и извади телефона от джоба си.

— Бяха в телефона на Джулиън — каза той. — Направил ги е, когато беше в библиотеката с Анабел. Снимки на страници от Черната книга на мъртвите.

— Как ги взе? — Кит знаеше, че есемесите не работеха в Идрис. — Джулиън знае ли, че ги имаш?

— Настроих телефона му така, че да се архивира на моя. Не мисля, че той го знае. А после, когато видях това в Лондон, аз… — Тай го погледна разтревожено. — Няма да му кажеш, нали?

— Разбира се, че не.

— Ще седнеш ли до мен, за да ги разгледаш?

Кит искаше да каже „не“, но не бе в състояние да го направи. Искаше това да не се случва, ала то се случваше. Когато седна на леглото, матракът хлътна и лакътят му неволно се чукна в този на Тай. Кожата му беше гореща до неговата, дори през тениската, сякаш имаше треска.

И през ум не му мина, че Тай може да лъже или да греши, и действително не изглеждаше така. След петнайсет години с Джони Рук, Кит много добре знаеше какво представляват книгите с лоши магии, а тази определено изглеждаше зла. Магии, надраскани със ситен почерк, покриваха страниците заедно с плашещи рисунки на трупове, изпълзяващи от гробове, лица, разкривени в писък, и овъглени скелети. Тай обаче не гледаше рисунките така, сякаш бяха плашещи, гледаше ги така, сякаш бяха Свещеният граал.

— Това е най-могъщата книга с магии за съживяване на мъртвите, съществувала някога — каза той. — Ето защо няма значение, че изгориха тялото на Ливи. С магии като тези тя може да бъде съживена невредима, независимо какво я е сполетяло, независимо колко дълго… — Той не довърши и си пое разтърсваща глътка въздух. — Само че аз не искам да чакам. Искам да започна веднага щом се върнем в Лос Анджелис.

— Малкълм Фейд не уби ли цял куп хора, за да съживи Анабел? — попита Кит.

— Корелацията не означава причинно-следствена връзка, Уотсън. Най-лесният начин да правиш черна магия е с енергия от смърт. Живот за смърт, казано по-просто. Съществуват обаче и други източници на енергия. Никога не бих убил когото и да било.

Направи физиономия, която вероятно би трябвало да е презрителна, но всъщност беше просто сладка.

— Не мисля, че Ливи би искала да се занимаваш с черна магия — изтъкна Кит.

Тай остави телефона си настрани.

— Не мисля, че Ливи би искала да е мъртва.

Кит почувства думите като удар в гърдите си, но преди да успее да отговори, от долния етаж долетя глъчка. Двамата с Тай изтичаха до върха на стълбището и погледнаха в кухнята.

Мануел, испанският приятел на Зара Диърборн, беше там, облечен в униформата на Гард, върху устните му играеше ехидна усмивка. Кит се приведе напред, за да види с кого говори. Зърна Джулиън, облегнат на масата с безизразно лице. Останалите бяха пръснати из кухнята. Ема изглеждаше бясна и Кристина беше сложила ръка върху нейната, сякаш за да я удържи.

— Сериозно? — каза Хелън яростно. — Не можа да изчакаш деня след погребението на сестра ни, за да завлечеш Ема и Джулс в Гард?

Мануел сви рамене, видимо безразличен.

— Трябва да бъде сега. Консулът настоя.

— Какво става? — попита Ейлийн. — Говориш за майка ми. Тя не би поискала да ги види, без да има основателна причина за това.

— Става дума за Меча на смъртните — каза Мануел. — Това достатъчно основателна причина ли е според вас?

Тай повлече Кит за ръката, издърпвайки го от стълбите. Отдалечиха се по коридора на горния етаж, гласовете зад гърба им отслабнаха, но си останаха все така припрени.

— Мислиш ли, че ще отидат? — попита Кит.

— Ема и Джулс? Трябва да отидат. Консулът ги вика — отвърна Тай. — Но щом е тя, а не инквизиторът, всичко ще бъде наред.

Наведе се към Кит, който се беше облегнал на стената; миришеше на лагерен огън.

— Мога да го направя и без теб. Да съживя Ливи, имам предвид. Но не искам. Шерлок не прави нищо без Уотсън.

— Казал ли си на някой друг?

— Не. — Тай беше издърпал ръкавите над дланите си и пръстите му си играеха с плата. — Знам, че трябва да го пазим в тайна. На другите няма да им хареса, но когато Ливи се върне, ще бъдат щастливи и няма да ги е грижа.

— По-добре да искаш прошка, отколкото позволение.

Кит се чувстваше замаян.

— Да.

Тай не го гледаше в лицето (никога не го правеше), ала очите му грейнаха обнадеждено, на слабата светлина в коридора сивото им беше толкова бледо, че приличаше на сълзи.

Кит си спомни как Тай спи, как бе прекарал в сън целия ден на смъртта на Ливи и до късно през нощта и как той го беше гледал в ужас от това какво ще се случи, когато се събуди.

Всички бяха ужасени. Тай ще бъде съсипан, мислеха си. Кит си спомни как Джулиън стои над Тай, докато той спеше, и го милва по косата. Молеше се… Кит дори не знаеше, че ловците на сенки се молят, но Джулиън определено го правеше. Тай щеше да рухне в един свят без сестра си, мислили си бяха всички.

А сега той го молеше за това, казвайки, че не иска да го направи без него, и ако Кит откажеше и Тай се прекършеше от напрежението да се опита да го стори сам? Ами ако Кит му отнемеше последната надежда и той рухнеше заради това?

— Имаш нужда от мен? — попита бавно.

— Да.

— В такъв случай — каза Кит, макар вече да знаеше, че прави огромна грешка — ще ти помогна.

* * *

В Сколоманса беше студено, дори и през лятото. Училището беше вдълбано в склона на една планина, дълги прозорци минаваха по лицето на скалата. Те осигуряваха светлина, също като полилеите с рунически камъни, висящи в почти всяка стая, но не и топлина. Студът от езерото под тях, дълбоко и черно на лунната светлина, като че ли се беше просмукал в камъните на стените и пода и се разливаше навсякъде, поради което дори в началото на септември Диего Росио Росалес носеше дебел пуловер и палто над дънките си.

Прашни стенни аплици с магическа светлина издължаваха сянката му пред него, докато той бързаше по коридора към библиотеката. Според него Сколомансът отчаяно се нуждаеше от осъвременяване. Единствения път, когато беше посетил училището, брат му Хайме беше казал, че изглежда така, сякаш е било декорирано от Дракула. За съжаление, това беше самата истина. Навсякъде имаше железни полилеи (от които Кийрън започваше да киха), бронзови стенни аплици с формата на дракони, в които бяха поставени прастари рунически камъни, и гигантски огнища с огромни изваяни ангели, застанали заплашително от всяка страна. Хранеха се заедно на дълга маса, която спокойно можеше да побере населението на Белгия, макар че в момента в училището нямаше и двайсет души. Повечето учители и ученици си бяха у дома или в Идрис.

Поради което за Диего беше много по-лесно да скрие един елфически принц на територията на училището. Беше се притеснявал от мисълта да скрие Кийрън в Сколоманса — и при най-добри обстоятелства не го биваше в лъжите, а усилието да поддържа „връзка“ със Зара вече го беше изтощило. Ала Кристина го беше помолила да скрие Кийрън, а той би сторил всичко за Кристина.

Беше стигнал до края на коридора, където беше вратата на библиотеката. Преди много години думата „библиотека“ беше украсявала вратата, написана със златни букви. Сега бяха останали единствено очертанията им. Пантите изскърцаха като подплашени мишки, когато Диего отвори.

Когато го бяха завели в библиотеката за първи път, бе решил, че се шегуват с него. Това беше внушителна стая на последния етаж на Сколоманса, където покривът беше направен от дебело стъкло, през което струеше светлина. През годините, в които училището беше изоставено, огромни дървета бяха пуснали корени в пръстта под пода. Кийрън беше изкоментирал, че май притежавали силата на елфически дъбове. Никой не беше намерил времето или парите, за да ги изкорени, и те бяха останали, заобиколени от праха на натрошените камъни, корените им бяха пропукали пода, плъзвайки се между столове и рафтове. Клони се разстилаха и образуваха свод над етажерките с книги, осейвайки пода и столовете с опадали листа.

Понякога Диего се чудеше дали на Кийрън не му харесва тук, защото му напомня за гора. Определено прекарваше по-голямата част от времето си, настанил се в едно от местата за сядане на первазите, изчитащ (доста мрачно) всичко, което беше взел от раздела за елфите. Беше направил купчина с книгите, които според него бяха верни. Беше малка купчинка.

Когато Диего влезе, Кийрън вдигна поглед към него. Косата му беше синкавочерна, като езерото, което се виждаше през прозореца. Беше сложил две книги върху „вярната“ купчинка и четеше трета: „Брачните обичаи на тъмните елфи“.

— Не познавам никой в земите на елфите, който да се е оженил за коза — заяви с раздразнение. — Било то в Двора на светлите или на тъмните елфи.

— Не го приемай лично.

Диего придърпа един стол и седна срещу него.

Виждаше отраженията на двамата в прозореца. Тънките китки на Кийрън изпъкваха под ръкавите на взетата назаем униформа. Дрехите на Диего му бяха прекалено големи, така че Раян Мадуабучи беше предложил да му даде една от своите — като че ли изобщо не го смущаваше това, че Диего крие един елф в стаята си, но пък нищо не бе в състояние да наруши спокойствието на Раян. За сметка на това Дивя, другата му най-добра приятелка в училище, подскачаше нервно всеки път когато някой споменеше, че отива в библиотеката, въпреки почти свръхестественото умение на Кийрън да се крие.

Дивя и Раян бяха единствените, на които Диего беше казал за Кийрън, най-вече защото те бяха единствените хора, намиращи се в Сколоманса в момента, на които имаше доверие. Имаше само един преподавател — професор Гладстоун, но той беше отишъл в Идрис за погребението на инквизитора. Освен това, макар да бе имало време, когато Диего би се доверил на един учител, без да се замисли, това време беше отминало.

— Чу ли нещо от Идрис? — попита го Кийрън, навел поглед към книгата си.

— Искаш да кажеш от Марк. И не, не съм чул нищо от него. Не съм любимият му човек.

Кийрън вдигна очи.

— Има ли някой, на когото си? — Неизвестно как успя да зададе въпроса, сякаш не беше обиден, а просто нещо, което искаше да знае. Диего, който понякога и сам се чудеше същото, не отговори. — Помислих си, че може би си чул нещо от Кристина. — Кийрън затвори книгата, отбелязвайки с пръст докъде беше стигнал. — Дали е добре… и Марк… мислех, че погребенията бяха днес.

— Така е. — Диего също си беше мислил, че може да чуе нещо от Кристина, знаеше, че тя бе харесвала Ливия Блекторн. — Ала за нас погребенията са натоварено време. Има церемонии и цял куп хора, които идват, за да изкажат съболезнованията си. Възможно е да няма много време.

Кийрън изглеждаше наранен.

— Звучи доста дразнещо. В земите на елфите знаем кога да оставим онези, които скърбят, сами.

— Дразнещо е, но и едновременно с това не е.

Диего си спомни смъртта на дядо си, как къщата беше пълна с velas, свещи, които горяха с красива светлина. Как бяха дошли гости, носещи храна, и те бяха яли и пили заедно и си бяха спомняли за неговия abuelo. Навсякъде имаше невени, канелената миризма на atole^[1], звука на смях.

Струваше му се толкова студено и самотно да скърбиш сам. Ала елфите бяха различни.

Погледът на Кийрън се изостри, сякаш беше зърнал нещо издайническо в изражението на Диего.

— Има ли план за мен? — попита. — Къде ще бъда изпратен, когато дойде време да престана да се крия?

— Мислех, че ще искаш да се върнеш в Лос Анджелис — каза Диего изненадано.

Кийрън поклати глава. Кичури от косата му бяха побелели, тя като че ли менеше цвета си според настроението му.

— Не. Няма да се върна там, където е Марк.

Диего не отговори — не е като да имаше някакъв план. Кристина го беше помолила да скрие Кийрън, но не беше казала за колко дълго. Той го беше направил, защото знаеше, че й е длъжник. Спомнил си беше Зара… нараненото изражение върху лицето на Кристина, когато за пръв път я беше видяла.

Вината беше негова. Не й беше казал за Зара, защото отчаяно се беше надявал, че ще се случи нещо, което да го отърве от годежа му, преди да се наложи да й каже. Семейство Диърборн бяха настоявали за сватбения договор. Заплашили бяха да извадят на показ тайните на семейство Росио Росалес, ако Диего не стореше нещо, с което да им докаже, че действително не знае къде е брат му, нито артефактът, който той беше взел.

Никога не беше ставало въпрос да обича Зара или тя него. За нея като че ли беше повод за гордост да бъде сгодена за сина на важно семейство, ала в гърдите й нямаше друга страст освен страстната отдаденост на ужасните каузи, които баща й подкрепяше.

Очите на Кийрън се разшириха.

— Какво е това?

Това беше ярка светлина, като блуждаещ огън, над рамото на Диего. Той я улови и хартията се разгъна в ръката му: тутакси разпозна почерка.

— Кристина — каза. — Съобщение от Кристина.

Кийрън се изпъна толкова рязко, че книгата се изтърколи от скута му на пода.

— Кристина? Какво казва? Добре ли е?

Странно, помисли си Диего, би очаквал Кийрън да попита дали Марк е добре. Ала тази мисъл изхвръкна от главата му, изличена от думите, които четеше.

С чувството, че са го сритали в стомаха, той подаде съобщението на Кийрън и видя как лицето на другото момче пребледня, докато четеше, че Хорас Диърборн е новият инквизитор.

— Това е шамар в лицето на семейство Блекторн. — Ръката на Кийрън трепереше. — Ще бъдат съкрушени, също като Кристина. А той е опасен мъж. Смъртоносен мъж. — Когато вдигна очи към Диего, те бяха тъмни като нощта и буреносно сиви. — Какво можем да направим?

— Очевидно е, че не знам нищо за хората — рече Диего, мислейки си за Зара, за Хайме, за всички лъжи, които беше изрекъл, и как никоя от тях не бе постигнала онова, което беше искал, а само още повече беше влошила всичко. — Никой не би трябвало да ме пита как да разреши каквото и да е.

Кийрън го погледна учудено и той отпусна лице в ръцете си.

* * *

— Знам, че точно сега тези думи несъмнено ви се струват празни — каза Джия, но толкова съжалявам за Ливия.

— Имате право — отвърна Джулиън. — Празни са.

Изглеждаше, сякаш скръбта го беше потопила във вана, пълна с лед, помисли си Ема. Всичко у него беше студено — очите, изражението, тонът му. Опита да си спомни момчето, което предишната нощ се беше вкопчило в нея с такава страст, но то сякаш бе на милион мили от там.

Беше късен следобед и демонските кули приличаха на редица нащърбени диаманти на фона на небето на Аликанте. Ема се огледа наоколо, спомняйки си последния път, когато беше в тази стая — беше на дванайсет години и бе впечатлена от това колко бе приятна, с дебели килими под краката и писалище от искрящ махагон.

Тя, Джулиън и Даяна седяха в големите кресла пред бюрото на Джия. Даяна изглеждаше бясна, лицето на Джулиън беше безизразно.

— Тези деца са уморени и съсипани от скръб — заяви Даяна. — Уважавам преценката ти, Джия, ала трябва ли да бъде точно сега?

— Трябва — отвърна Джия, — защото Хорас Диърборн иска да разпита Хелън и Марк, и всички други долноземци или такива, в чиито вени има долноземска кръв, в Аликанте. Магнус и Алек вече си стягат нещата и ще си отворят Портал тази вечер. Ивлин Хайсмит се прибра в Лондонския институт, така че те могат да си отидат у дома в Ню Йорк. — Джия притисна пръсти до челото си. — Бих предположила, че ще искате Хелън и Марк също да си заминат.

— Той иска какво? — Ема се изпъна в стола си, възмутена. — Не може да му позволите.

— Ръцете ми са вързани. Беше избран с множество от гласовете. — Джия се намръщи. — Разпитите на хора са част от задълженията на инквизитора… решението е по негова преценка.

— Сякаш можем да имаме доверие на преценката на Хорас Диърборн — заяви Даяна.

— Поради което ви предупреждавам — каза Джия. — Предлагам Хелън и Марк (и Ейлийн, тъй като тя няма да се отдели от Хелън) още тази вечер да отидат с Портал в Лос Анджелис.

Последва миг мълчание.

— Предлагате да изпратите Хелън в Лос Анджелис? — попита Джулиън. — Не на остров Врангел?

— Предлагам Хелън и Ейлийн временно да ръководят Лосанджелиския институт — каза Джия и Ема буквално усети как кипва. — Като консул, е в моите правомощия и вярвам, че мога да го направя сега, докато вниманието на Диърборн е ангажирано другаде.

— Значи, казвате, че всички би трябвало да се върнем в Лос Анджелис? — попита Ема. — И Хелън и Ейлийн могат да дойдат с нас? Това е страхотно, това е…

— Няма предвид всички нас — намеси се Джулиън. И двете му ръце бяха превързани. Беше извадил повечето от треските сам, с върха на остър нож, превръзките бяха изцапани с кръв. Той като че ли не го беше усетил… Ема бе почувствала болката, докато гледаше как кожата му се разтваря под острието, но той не беше трепнал. — Има предвид, че Даяна, ти и аз ще останем тук, в Идрис.

— Винаги си бил умен, Джулиън — отбеляза Джия, макар да не звучеше така, сякаш се възхищава особено на това му качество.

— Ако Хелън и Марк не са тук, той ще разпита нас — каза Джулиън. — Не е ли така?

— Не — заяви Даяна остро. — Те са деца.

— Да — отвърна Джия. — И едно от тях счупи Меча на смъртните. Инквизиторът, като всички останали, отчаяно иска да знае как. Кортана е легендарен меч, но е просто меч. Не би трябвало да е в състояние да прекърши Мелартак.

— Може да ме попита, но аз не знам защо се счупи — заяви Ема. — Замахнах срещу Анабел, защото тя се опитваше да ме убие. Беше самоотбрана…

— Хората са ужасени. А в страха няма логика — рече Джия. — Слава на Ангела, че Бокалът и Огледалото са невредими. — Тя въздъхна. — Не би могло да има по-лош момент, в който Мечът на смъртните да се счупи, сега, във време на сериозна нестабилност, когато може би ни заплашва война с елфите. И след като кралят на тъмните елфи грабна Анабел от Залата на Съвета… Нима не разбирате колко ясно си дават сметка членовете на Клейва, че вие бяхте тези, които я доведоха тук?

— Аз го направих. — Кожата около устата на Джулиън беше пребледняла. — Ема нямаше нищо общо с това.

Ема почувства как насред страха й припламна слаба искрица облекчение. Все още ми пази гърба.

Джия сведе поглед към ръцете си.

— Ако ви изпратя всичките у дома, ще се надигне бунт. Ако Диърборн получи възможност да ви разпита, общественото внимание ще се отклони от вас. Членовете на Кохортата се съмняват във вашата лоялност най-вече заради Хелън и Марк.

Джулиън се изсмя рязко.

— Подозират ни заради брат ни и сестра ни? Повече, отколкото, че аз доведох онова нещо… аз доведох Анабел в града? Обещах, че всичко ще бъде наред? Ала това, което има значение, е кръвта на Марк и Хелън?

— В очите на грешните хора кръвта винаги има значение. — В гласа на Джия се долавяше рядка за нея горчилка. Тя прокара ръка по лицето си. — Не ви моля да застанете на негова страна. Господи, изобщо не ви моля за това. Просто му дайте да разбере, че сте жертви на Анабел. Онези, които не са членове на Кохортата, ви съчувстват ужасно в този момент заради Ливия… той няма да иска да върви твърде много в разрез с общественото мнение.

— Значи, се очаква да изиграем нещо като безсмислен малък танц? — попита Ема. — Оставяме инквизитора да ни разпита най-вече за пред другите, след което можем да се приберем у дома?

Джия се усмихна мрачно.

— Ето че вече разбираш какво представлява политиката.

— Не се ли притесняваш да поставиш Ейлийн и Хелън начело на Института в Лос Анджелис? Като се имат предвид опасенията на Кохортата по отношение на Хелън? — попита Даяна.

— Ще бъде само Ейлийн. — Джулиън се взираше в Джия с нетрепващ поглед. — Дъщерята на консула. Хелън няма да ръководи нищо.

— Така е — потвърди Джия, — и не, и на мен не ми харесва. Ала това може би е начин окончателно да ги върнем от остров Врангел. Поради което моля за вашата помощ… и на тримата.

— И аз ли ще бъда разпитана? — попита Даяна и в гласа й се долавяше силно напрежение.

— Не — отвърна Джия. — Но ще имам нужда от помощта ти. Както ми помогна по-рано с онази папка с доклади.

— Доклади? — повтори Ема. — Как може някакви си доклади да имат значение в момента?

Даяна обаче изглеждаше така, сякаш разбираше някакъв таен език, на който Джия говореше.

— Разбира се, че ще остана. Стига само да е ясно, че помагам на теб и че интересите ми по никакъв начин не се припокриват с тези на инквизитора.

— Разбирам — каза Джия.

Думите нито пък моите увиснаха неизречени във въздуха.

— Ами децата? — попита Ема. — Не могат да се върнат в Лос Анджелис без нас.

Обърна се към Джулиън, очаквайки го да каже, че няма да бъде разделен от по-младите си братя и сестра. Че те имаха нужда от него, че би трябвало да останат в Идрис.

— Хелън ще се грижи за тях — заяви той, без да я поглежда. — Тя иска да го направи. Всичко ще бъде наред. Тя им е сестра.

— Значи, решено е. — Джия се изправи зад бюрото си. — Може да им съберете багажа, ще им отворим Портал тази вечер.

Джулиън също се изправи, отмятайки косата, паднала над очите му, с бинтованата си ръка.

Какво, по дяволите, ти става, помисли си Ема. С Джулиън се случваше нещо отвъд онова, което можеше да бъде обяснено със скръбта. Тя не просто го знаеше, чувстваше го от дъното на онова дълбоко място, където парабатайската връзка подръпваше сърцето й.

И по-късно тази вечер, когато другите си тръгнеха, щеше да открие какво бе то.