Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (30)

30.
Брилянти, що безспир горят

Ема се събуди от дращене по отвора на палатката. Беше спала, без да сънува цяла нощ, събуждайки се само когато Кристина се прибра късно и се уви в одеялата си. Сега се събуди с усилие, все така изморена; през една дупка в плата на палатката виждаше, че навън бе сиво, небето беше натежало от надвиснал дъжд.

Хелън стоеше отвън.

— Имаме половин час — каза, а после стъпките й се отдалечиха, когато отиде да събуди останалите.

Кристина простена и се измъкна изпод одеялата си. И двете бяха спали с дрехите.

— Стилито ми — каза. — Трябва да… — тя се прозя… — си сложим Знаци. Освен това силно се надявам да има кафе.

Ема се съблече по потниче, зъзнейки, докато Кристина правеше същото. Размениха си руни (бързина и сигурна стъпка за Ема, блокиране и отклоняване за Кристина, сигурен удар и остро зрение и за двете). Кристина не попита Ема защо Джулиън не й поставя руни. И двете знаеха причината.

Навлякоха бойните си якета и се обуха, след което излязоха от палатката, протягайки се, за да раздвижат схванатите си мускули. Небето беше натежало от тъмни облаци, земята беше мокра от роса. Всички останали като че ли вече бяха будни и се щураха насам-натам из лагера: Саймън си закопчаваше бойното яке, Изабел лъскаше един дълъг меч. Магнус, облечен строго в тъмни цветове, помагаше на Алек, който вече беше по бойни дрехи, да препаше колчана със стрелите си. Ейлийн рисуваше руна за твърдост на тила на Хелън. Марк, в чийто колан бяха втъкнати цял куп ками, разбъркваше овесена каша над огъня.

Кристина изскимтя.

— Не виждам кафе. Само овесена каша.

— Открай време ти повтарям, че кафето е зло, наркоманка такава — каза Ема. — Дай ми ръката си, ще ти нарисувам руна за енергия.

Кристина измърмори, но протегна ръка; една добра руна за енергия имаше същия ефект като кофеин. Ема я погледна с обич, докато прокарваше стилито по кожата й. Подозираше къде е била приятелката й предишната нощ, макар че сега не беше моментът да я попита.

— Не мога да повярвам, че това се случва наистина — каза Кристина, когато Ема довърши руната.

— Нали? — Ема стисна ръката й, преди да прибере стилито си. — Ще ти пазя гърба, ако нещо се случи. Знаеш го, нали?

Кристина докосна първо медальона си, а после бузата на Ема; очите й бяха сериозни.

— Нека Ангелът те благослови и те запази невредима, сестро моя.

Повишени гласове привлякоха вниманието на Ема, преди да успее да каже каквото и да било. Обърна се и видя Джулиън, застанал заедно с Тай и Кит; Тай говореше силно, видимо ядосан, а Кит се държеше назад, напъхал ръце в джобовете си. Когато се приближи до тях, Ема видя изражението на Кит по-ясно и то я слиса. Изглеждаше напълно изтощен и отчаян.

— Искаме да бъдем с вас — тъкмо казваше Тай. Марк също идваше към тях, зарязал овесената каша. Хелън, Ейлийн и Кийрън стояха наблизо, докато останалите учтиво не обръщаха внимание. — Искаме да се бием заедно с вас.

— Тай. — Нови руни изпъкваха, черни и блестящи, върху китките и ключиците на Джулиън. Ема се зачуди кой му ги беше нарисувал… Марк? Хелън? Нямаше значение. Би трябвало да е тя. — Това не е битка. А преговори. Мирна среща. Не мога да доведа цялото си семейство.

— Не е като ти да си поканен, а ние да не сме. — Тай беше в бойно облекло, Кит също. На хълбока на Тай висеше къс меч. — Никой от нас не е поканен.

Ема потисна усмивката си. Трудно бе да спориш с Тай, когато доводите му бяха толкова логични.

— Ако всички се появим, ще настъпи хаос — каза Джулиън. — Нуждаем се от вас тук, Тай. Знаеш каква е вашата задача.

— Да дадем предупреждение — каза Тай неохотно. — Да бъдем в безопасност.

— Точно така. — Джулиън улови лицето му в ръцете си; Тай все още беше с цяла глава по-нисък от него. — Да бъдеш в безопасност, Тиберий.

Марк изглеждаше облекчен. Кит не беше проронил нито дума. Над главата на Тай, Джулиън кимна на Магнус, който стоеше заедно с Алек под едно дърво наблизо. Магнус кимна в отговор. Интересно, помисли си Ема.

Останалите бяха започнали да се приближават сега, когато изглеждаше, че спорът бе приключил: Кристина и Кийрън, Изабел и Саймън, Клеъри и Джейс. Джейс се приближи до Кит и го докосна по рамото с цялата нежност, на която Ема знаеше, че е способен, но която рядко показваше. Пред погледа й той подаде на Кит тънка сребърна кама, върху чиято дръжка бяха гравирани чапли в полет. Кит кимна и я пое внимателно. Ема не можеше да чуе какво си казаха, но поне Кит изглеждаше мъничко по-малко нещастен.

Кийрън и Кристина си казаха нещо тихичко, а после Кийрън се отдръпна от нея и се приближи, за да застане срещу Джулиън и останалите, които отиваха на Полята — Ема и Кристина, Алек и Марк. Тъмната му коса се къдреше около лицето.

— Мисля, че е време и аз да си вървя.

— Съжалявам, че не може да останеш с нас за тази част от плана — каза Джулиън. — Ти ни помогна толкова много, Кийрън. Мястото ти е с нас.

Кийрън го изгледа преценяващо.

— В миналото не те виждах достатъчно ясно, Джулиън Атикус. Ти действително имаш безмилостно сърце. Но то е и добро.

Джулиън придоби леко изненадан вид, а после — още повече, когато Кийрън отиде да целуне Марк за довиждане, след което се обърна към Кристина и целуна и нея. И двамата му се усмихнаха, докато всички ги зяпаха. Май бях права, помисли си Ема и повдигна вежди срещу Кристина, която се изчерви.

Кийрън промълви на двамата нещо, което Ема не можа да чуе, и потъна в гората, стопявайки се като мъгла.

— Онези от нас, които ще напуснат лагера, трябва да тръгват — каза Даяна. — Преговорите скоро ще започнат, а ще ни отнеме един час, докато стигнем до Полята.

Клеъри, която говореше със Саймън, го тупна по рамото, а после се обърна разтревожено към Изабел, която я прегърна. Алек беше отишъл да размени няколко думи с Джейс. Навсякъде имаше парабатаи, приготвящи се за раздяла, макар и кратка. Ема бе обзета от усещане за недействителност. Очаквала бе досега връзките да са разкъсани. Странно бе да стои там, където беше, все още без да бяга, все още немразена и непрокудена.

Алек стисна ръката на Джейс.

— Пази се.

Джейс го изгледа продължително, преди да го пусне. Клеъри се откъсна от Саймън и отиде да застане до Джейс. Загледаха как Магнус прекоси мократа трева, за да дойде при Алек, отметна главата му назад и го целуна нежно.

— Ще ми се да можеше да дойдеш. — Очите на Алек грееха.

— Знаеш какъв е планът. Никакви долноземци, които да уплашат Хорас — отвърна Магнус. — Бъди добър, стрелецо мой. Върни се при мен.

И той отиде да застане до Джейс и Клеъри. Хелън и Ейлийн се присъединиха към тях, Кит и Тай — също. Малка, притихнала групичка, под чиито погледи останалите се обърнаха и потънаха в Брослиндската гора.

* * *

— Някога ще ми проговориш ли отново? — попита Тай.

Двамата с Кит седяха на една зелена долчинка в гората, близо до лагера. Сив каменен блок, обрасъл със зелено-кафяв мъх, се издигаше зад тях; Тай се беше облегнал на него, с натежали от изтощение очи.

Кит едва си спомняше как се бяха прибрали от езерото Лин предишната нощ. Тай почти не бе в състояние да върви. Беше се облягал на него през по-голямата част от пътя, но той и тогава не беше проговорил. Нито дори когато бе заваляло и те бяха шляпали заедно през мизерната влага. Не бе проговорил, когато Тай беше спрял и се беше превил край пътя, разтърсван от сухи напъни за повръщане. Не беше проговорил, когато, борейки се за въздух, Тай бе изричал името на Джулиън, сякаш незнайно как Джулиън щеше да се появи от нищото и да оправи всичко.

Беше, сякаш чувствата на Кит бяха затворени в стъклен буркан без въздух, от онези, в които убиваха насекоми. Тай не го искаше, нито като приятел, нито като нищо. Всяко поемане на дъх му причиняваше болка, ала умът му се дърпаше от въпроса защо, от въпроса кого винеше наистина за станалото.

— Трябва да бъдем тихи — бе всичко, което каза сега.

Тай му хвърли поглед, изпълнен със съмнение.

— Не е това. Мисля, че си ми сърдит.

Кит знаеше, че би трябвало да му каже какво изпитва; беше повече от несправедливо да очаква Тай да се досети. Единственият проблем бе, че сам не беше сигурен.

Спомни си как се бяха върнали в лагера, спомни си как се бяха пъхнали заедно в палатката, как Тай се беше свил на кълбо. Кит беше предложил да повика Джулиън, но Тай само бе поклатил глава, заровил лице в одеялата си, мълвейки тихичко нещо, докато мускулите му не се бяха отпуснали и той бе потънал в изтощен сън.

Кит не беше мигнал.

Бръкна в джоба си.

— Виж… снощи, след като… ами, преди да си тръгнем от езерото, аз се върнах при огъня. — Всичко бе изпепелено, с изключение на една искряща останка. Златния медальон на Ливи, проблясващ като пиратско съкровище сред пепелта.

Кит го протегна и видя как очите на Тай се сбърчиха в крайчетата, както правеха, когато беше много учуден.

— Взел си го за мен?

Медальонът се полюшваше между тях от протегнатата ръка на Кит. Тай посегна бавно към него. Кръвта по повърхността му се беше стопила и той грееше чист, докато Тай го закопчаваше около врата си.

— Кит — започна несигурно. — Мислех си, че ти… мислех си, че ще…

Прошумоляха листа; изпращя клонка. Кит и Тай начаса млъкнаха. След миг, сложил ръка върху медальона на гърлото си, Тай приклекна и подсвирна.

* * *

Ема и останалите вървяха в почти пълно мълчание между дърветата, които бяха влажни, зелени и натежали от листа и вода. От време на време студени дъждовни капки си пробиваха път между листата и се стичаха в яката на Ема, карайки я да потрепери.

Преди известно време бяха стигнали до място, където пътят се разклоняваше. Даяна, Изабел и Саймън бяха поели надясно, останалите — наляво. Не се бяха сбогували, макар че Алек бе целунал сестра си по бузата, без да каже нищо.

Сега бяха само петима: Джулиън вървеше начело, следван от Марк и Кристина (които не се държаха за ръце, но бяха толкова близо, че раменете им се докосваха) и накрая — Алек и Ема. Алек беше нащрек, лъкът му беше готов за стрелба, сините му очи обхождаха сенките от двете страни на пътя.

— Някога искал ли си да притежаваш наистина голям гоблен със себе си? — попита го Ема.

Алек не беше от онези, които лесно можеш да хванеш неподготвен.

— Защо? Да не би да имаш някой?

— Всъщност имам. Спасих го от кабинета на инквизитора и го пренесох през улиците на Аликанте. Доста странно ме гледаха.

Устните на Алек потръпнаха.

— Бас държа.

— Не исках инквизиторът да го изхвърли — обясни Ема. — Той се преструва, че Битката при Бурен няма значение. Само че аз бях в Туле. Знам какво би означавало, ако не бяхме имали Клеъри. Или Джейс. Или теб.

Алек наведе лекичко лъка си.

— А представи си къде бихме били сега, ако не бяхме имали Джулиън или теб, или Кристина, или Марк. Мисля, че има моменти, в които всеки от нас бива призован. Онова, което направихте в земите на феите… — Той не довърши. — Знаеш ли какво, най-добре дай гоблена на Магнус. Ако на някого би му харесало да притежава нещо такова, това е той.

Изведнъж между дърветата проблесна светлина. Ема вдигна очи, мислейки, че облаците са се разпръснали, и осъзна, че бяха стигнали до края на гората. Дърветата оредяха, небесният свод се бе ширнал над тях в перлено сиви и опушено сини отсенки.

Зелени поля се простираха пред тях, чак до стените на Аликанте в далечината. Ема различи тъмни фигури, дребни като буболечки, да отиват към средата на Нетленните поля. Кохортата? Тъмните елфи? Дори с помощта на руна за далечно виждане, те бяха твърде далече, за да ги различи.

— Ема — каза Джулиън. — Готова ли си?

Тя го погледна. За миг сякаш нямаше никой друг, освен тях двамата, застанали един срещу друг на пода в парабатайската зала в Града на тишината, връзката между тях искреше със силата си. Лицето на Джулиън беше бледо над черните му бойни дрехи; синьо-зелените му очи горяха, докато я гледаше. Ема знаеше какво си мисли. Беше стигнал дотук, до ръба, от който нямаше връщане назад. Нуждаеше се тя да направи последната стъпка заедно с него.

Ема вирна брадичка.

— Избираме да въстанем — заяви и като стъпиха върху тревата на Полята, те поеха към стените на Аликанте.

* * *

И небесата бяха пълни с ангели.

Дру стоеше до канала край къщата на Греймарк, уловила Тави за ръка. Улиците на Аликанте бяха пълни с ловци на сенки, стари и млади, вдигнали очи към небето.

Дру трябваше да признае, че стореното от Хорас бе впечатляващо. Беше като да гледаш огромен киноекран. Когато излязоха от къщата с Мерис, подкарваща Рафи и Макс пред себе си, те се бяха заковали на място, зяпнали огромния квадрат в небето. Единственото, което се виждаше тогава, беше зелената трева на Полята и късче сиво-синьо небе.

А после Хорас и Зара се бяха появили в кадър, крачещи през тревата, и заради размерите на Проекцията и ъгъла бяха приличали на ангели, крачещи по небето. Хорас изглеждаше както винаги — с една очебийна разлика: левият му ръкав беше празен от лакътя надолу.

Зара беше разпуснала косата си, което не беше особено практично за битка, но визуално бе наистина драматично. Освен това беше препасала златния меч Кортана, от което стомахът на Дру се сви.

— Това е мечът на Ема — каза Тави сърдито и Дру не го сгълча. Тя бе не по-малко подразнена.

След Хорас и Зара вървяха малка групичка стражи (сред тях — Ванеса Ашдаун и Мартин Гладстоун), както и отряд Центуриони. Дру разпозна неколцина от времето, когато се бяха настанили в Института, като Малъри Бриджсток, Джесика Босежур и Тимъти Рокфорд. Мануел обаче не беше с тях, което я изненада. Открай време й се струваше, че е от онези, които обичаха да са в центъра на нещата.

Докато те заемаха местата си на полето, Мерис поклати глава и измърмори нещо за Гладстоун. Беше се опитвала да озапти Макс и Рафи, които не проявяваха никакъв интерес към скучните картинки в небето, ала сега погледна към Хорас и се намръщи.

— Историята с Кръга се повтаря. Валънтайн беше същият, така уверен в собствената си правота. Убеден, че тя му дава правото да решава вместо другите в какво трябва да вярват.

През насъбралите се ловци на сенки премина силно ахване. Не беше реакция на казаното от Мерис — всички бяха вдигнали очи нагоре. Дру изви глава и видя, шокирана, армията на Тъмния двор да марширува през Полята към Кохортата.

Редиците им изглеждаха безкрайни — безчислени феи в тъмните ливреи на краля. Рицари, възседнали коне, с бронзови и сребърни копия, които блестяха на утринната светлина. Набити гоблини с жестоки на вид секири; дриади със солидни дървени тояги и келпита, които скърцаха с острите си като ножове зъби. Най-отпред маршируваха алени стражи в боядисаните си с кръв униформи, а подкованите им с желязо ботуши трополяха по земята. Бяха наобиколили коронован мъж, възседнал кон — новия крал на тъмните феи. Не онзи, когото Дру познаваше от рисунките — този беше млад и короната му беше килната нехайно на една страна.

Когато дойде по-близо, Дру видя, че мъничко прилича на Кийрън. Същите прави устни, същите нечовешки красиви черти, макар че косата на краля беше въгленовочерна и прошарена с лилави кичури. Приближи се до инквизитора и останалите от Кохортата и ги изгледа студено от височината на седлото си.

От Мерис се откъсна изненадан звук. Сред останалите ловци на сенки пробяга ахване, а неколцина изръкопляскаха. Колкото и да ненавиждаше Хорас, Дру трябваше да признае, че представлението си го биваше: малката групичка на Кохортата, изправена срещу огромна елфическа армия.

Радваше се, че и тя беше подготвила свое собствено представление.

— Приветстваме те с добре дошъл, кралю Обан. — Хорас наведе глава. — Благодарим ти, че се съгласи да преговаряш с нас тази сутрин.

— Лъже — заяви Тави. — Виж му лицето.

— Знам — отвърна Дру тихичко. — Ала не го казвай там, където могат да те чуят.

Обан скочи изящно от коня и се поклони на Хорас. По улиците на Аликанте премина още едно силно ахване. Елфите не се кланяха на ловците на сенки.

— Удоволствието е мое.

По лицето на Хорас се разля широка усмивка.

— Разбираш сериозността на ситуацията. Смъртта на двамина от нас, особено такива прословути ловци на сенки като Джейс Херондейл и Клеъри Феърчайлд, отвори дупка в сърцето на нашата общност. Подобна рана не може да бъде понесена от едно цивилизовано общество. Тя изисква отплата.

Иска да каже разплата, помисли си Дру. Знаеше, че двете думи са различни, макар да се съмняваше, че би могла да обясни точно как.

— Ние, от земите на тъмните феи, сме в единодушие с това мнение — отвърна Обан помпозно. — Станалото като че ли доказва, че долноземците и ловците на сенки не могат да обитават едно и също пространство в безопасност. По-добре да бъдем разделени и да се уважаваме от разстояние.

— Несъмнено — съгласи се Хорас. — Да се уважаваме от разстояние, ми се струва най-разумно.

— Ама наистина! — измърмори Мерис. — Никой не може да се хваща на тия простотии, нали?

Дру й хвърли кос поглед.

— Понякога толкова звучиш като нюйоркчанка.

Мерис се поусмихна.

— Ще го приема като комплимент.

Настъпи неочаквано раздвижване. Дру вдигна очи и видя, че Хорас, който тъкмо кимаше в съгласие с крал Обан, се взираше в далечната, със зяпнала в потрес уста.

Обан се обърна и се намръщи — първото искрено изражение, изписало се върху лицето му.

— Какво е това натрапничество?

Неспособна да се спре, Дру плесна радостно с ръце. Идващи на фокус в Проекцията, Джулиън, Ема и останалите крачеха през зелените поля към Кохортата. Напук на всичко бяха пристигнали.

* * *

Вятърът се беше усилил и брулеше Полята, не спиран от стени или дървета. Тревата се превиваше пред Ема и останалите, а инквизиторските одежди на Хорас плющяха около него. Зара отметна косата от лицето си и изгледа яростно Джулиън, преди да обърне изпълнени с омраза очи към Ема.

— Ти — изсъска тя.

Ема се ухили насреща й с цялата омраза, предизвикана от гледката на Кортана, препасан на кръста й.

— Винаги съм искала някой да ми изсъска „ти“. Кара ме да се чувствам така, сякаш съм във филм.

Хорас се озъби презрително.

— Какво правите тук, нахални хлапета? Как смеете да прекъсвате тези преговори? Това е сериозен въпрос, не игра за малки деца.

— Никой не е казал, че е игра, Диърборн. — Джулиън спря между Хорас и множеството елфически рицари и алени стражи, с Марк и Алек от едната страна и Ема и Кристина от другата. — А ние не сме деца.

— Аз определено не съм — изтъкна Алек меко.

Един мъж, застанал в средата на групичката алени стражи, посочи Марк. Мъничко приличаше на Кийрън, с рошава лилаво-черна коса и златна диадема, килната леко върху главата му.

— Познавам те.

Марк го изгледа яростно.

— За съжаление, това е вярно. — Той се обърна към останалите. — Това е принц Обан.

— Крал Обан — сопна се Обан. — Хорас… инквизиторе, накарай ги да ми засвидетелстват нужното уважение.

— Изобщо не би трябвало да бъдат тук — заяви Хорас. — Извинявам се за това натрапничество. Ашдаун, Гладстоун — той махна високомерно с ръка, — отървете се от този боклук.

— Чухте го. — Ванеса пристъпи напред, сложила ръка върху острието на кръста си.

— Трудно е да си представя какво е направил Камерън, за да заслужи роднини като теб — подхвърли Ема и със задоволство видя как лицето на Ванеса стана на петна.

Алек вдигна лъка си. Марк също.

— Ако не свалите оръжие — каза Хорас, — ще бъда принуден да…

— Наистина ли искаш всички да видят това? — прекъсна го Джулиън. — След онова, което изприказва за смъртта на млади ловци на сенки, искаш да станеш причината за още смърт? — Извърна се от Хорас към стените на Аликанте и заговори с ясен, твърд глас. — Тези преговори са фарс. Представление. Инквизиторът не само е в съюз с Тъмния двор, но и именно той постави Обан на трона като своя марионетка.

Зара ахна шумно.

Хорас, който допреди миг бе изглеждал толкова самонадеян, придоби слисано изражение.

— Лъжи! Това са позорни лъжи! — изрева той.

— Предполагам, сега ще кажеш, че освен това е убил Джейс и Клеъри — подхвърли Зара.

Джулиън не си направи труда да я погледне. Все така беше обърнат към Аликанте. Ема си представи ловците на сенки в града. Дали можеха да го видят, да го чуят? Дали разбираха?

— Нямаше да кажа нищо такова — рече Джулиън. — Защото те не са мъртви.

* * *

Те не са мъртви.

От множеството около Дру се надигна рев. По улиците изригна хаос: чуваше хора да надават викове от щастие, а други — от изненада или гняв; чуваше имената на Джейс и Клеъри, повтаряни отново и отново. Тави вдигна юмручета към небето, където образът на Джулиън се извисяваше над тях, с Ема и приятелите им около него.

Това е моят брат, помисли си Дру гордо. Моят брат Джулиън.

* * *

— Отвратително е да си правите подобни шеги — сопна се Гладстоун. — Светът на нефилимите все още скърби за Джейс и Клеъри…

— Намерихме окървавените им дрехи — намеси се и Зара. — Знаем, че са мъртви.

— Хората понякога си изпускат якетата, Зара — изтъкна Алек. — Джейс е моят парабатай. Ако беше мъртъв, щях да знам.

— О, чувства — подхвърли Хорас гадно. — Значи, става дума за чувствата ти, Лайтууд? Ние, в Кохортата, работим с факти! Нашите факти!

— Никой не притежава фактите — каза Кристина тихичко. — Те са такива, каквито са.

Хорас я изгледа с отвращение и се обърна към Обан.

— Джейс Херондейл и Клеъри Феърчайлд са мъртви, не е ли така?

Изражението на Обан беше смесица от гняв и неловкост.

— Един от алената стража ми каза така, а както знаете, моите хора не могат да лъжат.

— Ето, чухте — заяви Хорас. — Изгубих търпение с теб, Блекторн! Стражи, отведете ги в Гард. По-късно ще решим какво да бъде наказанието им.

— Ние ще го направим. — Зара пристъпи напред, с Тимъти Рокфорд до себе си. Извади Кортана от ножницата и го вдигна срещу натрапниците.

Ема протегна ръка. Така както беше го правила през всички години, откакто Джулиън бе сложил Кортана в ръцете й в началото на Тъмната война. Така както го беше направила в бодливия плет в земите на елфите, сякаш посягаше през миналото, за да докосне ръцете на всички жени от рода Карстерс, които бяха държали Кортана през годините.

Десницата на Зара потръпна рязко. Кортана се изтръгна от пръстите й и полетя във въздуха.

Дръжката легна в ръката на Ема. Тя я стисна инстинктивно и вдигна меча високо във въздуха. Кортана отново беше неин.

* * *

Седяха край огъня и си бъбреха, макар че Хелън беше твърде неспокойна, за да се съсредоточи напълно върху разговора. Мислите й непрекъснато се връщаха към Джулс и Марк и опасността, пред която щяха да се изправят.

— С тях всичко ще е наред — каза Магнус, след като й зададе един въпрос два пъти, без да получи отговор. Хелън се взираше в гъстите дървета, а от цялото й тяло се излъчваше напрежение. — Хорас няма да ги нарани пред толкова много хора. Той е политик.

— Всеки си има точка на пречупване — каза Хелън. — Виждали сме хора да правят адски странни неща.

Котешките очи на Магнус припламнаха.

— Да, предполагам, че е така.

— Радвам се да те видя отново — рече Ейлийн. — Не сме прекарвали много време заедно от Рим насам.

Тя се усмихна на Хелън — бяха се запознали в Рим, преди много години.

— Все се заричам за в бъдеще да избягвам войни и битки — каза Магнус. — Ала те все ме намират. Сигурно ми е изписано на челото или нещо такова.

Разнеслото се подсвирване накара Хелън да скочи на крака, заедно с Ейлийн. Не беше кой знае какво предупреждение. Дърветата около тях се разклатиха и Хелън едва успя да извади меча си, когато групичка от петдесет-шейсет тежковъоръжени членове на Кохортата, предвождани от Мануел Вилялобос, изскочиха измежду дънерите и се насочиха към лагера.

Магнус дори не си направи труда да стане от пъна, на който седеше.

— Брей — каза отегчено. — Какво ужасяващо и неочаквано нападение.

Ейлийн го плесна по рамото. Членовете на Кохортата изкачиха неголямото възвишение на бегом и връхлетяха в лагера, обграждайки Магнус, Хелън и Ейлийн. Мануел беше в центурионските си дрехи; червено-сивият му плащ се развя впечатляващо, когато сграбчи Ейлийн и я издърпа до гърдите си, с кама в ръката.

— Коя е палатката на Джейс и Клеъри? — попита и махна с камата. — Вие, двамата! Майло, Амелия! Хванете ръцете на магьосника. Без тях не може да прави магии. — Той хвърли изпълнен с омраза поглед на Магнус. — Би трябвало да си мъртъв.

— Е, да, но работата е там, че съм безсмъртен — каза Магнус жизнерадостно, докато един мускулест ловец на сенки (Майло, очевидно) изви ръцете му зад гърба. — Някой би трябвало да ти каже.

На Хелън не й беше толкова лесно да бъде жизнерадостна. Ейлийн й отправи успокояващ поглед, ала гледката на съпругата й в хватката на Мануел бе повече, отколкото бе в състояние да понесе.

— Пусни я! — нареди тя.

— Веднага щом ми кажеш къде са Джейс и Клеъри — отвърна Мануел. — Всъщност нека се изразя така, че да разбереш. Кажи ми къде са или ще прережа гърлото на жена ти.

Хелън и Ейлийн се спогледаха.

— В онази синята, ей там. — Хелън посочи, неохотно, както се надяваше.

Мануел отблъсна Ейлийн от себе си. Хелън я улови и я прегърна силно.

— Беше ужасно — промълви до шията на Ейлийн, докато членовете на Кохортата се втурнаха покрай тях с голи остриета в ръце.

— И на мен не ми хареса особено — отвърна Ейлийн. — Вони на одеколон. Като шишарка. Хайде.

Те погледнаха към Магнус, който си подсвиркваше весело, без да обръща внимание на стражите си, които изглеждаха изпотени и притеснени.

Магнус им кимна и те забързаха след Мануел и останалите, които вече наближаваха синята палатка.

— Хванете ги. — Мануел посочи колчетата на палатката. — Извадете ги от земята.

Палатката беше сграбчена, вдигната във въздуха и запратена настрани, където рухна в купчинка брезент.

Отдолу, седнали по турски на земята, Джейс и Клеъри играеха морски шах в пръстта с клечки. Клеъри беше вдигнала косата си на конска опашка и изглеждаше петнайсетгодишна.

Мануел изпръхтя.

— Убийте ги — нареди, обръщайки се към спътниците си. — Хайде. Убийте ги.

Членовете на Кохортата изглеждаха слисани. Амелия пристъпи напред, вдигнала меча си, и се сепна видимо.

Дърветата около лагера шумоляха силно. Членовете на Кохортата, които бяха останали в покрайнините на гората с извадени оръжия, се оглеждаха наоколо с озадачение и наченки на страх.

Джейс нарисува X в пръстта, довършвайки една колона, и хвърли пръчката си настрани.

— Шах и мат — каза.

— Това е в шахмата — изтъкна Клеъри, без да обръща никакво внимание на наобиколилите ги членове на Кохортата.

Джейс се усмихна широко. Беше ярка, красива усмивка, от която Хелън разбираше защо, преди всички онези години, Ейлийн го беше целунала просто за да провери.

— Не говорех за нашата игра — каза той.

— Заповядах ви да ги убиете! — изкрещя Мануел.

— Ама, Ману. — Амелия посочи с разтреперан пръст. — Дърветата… дърветата се движат…

Ейлийн сграбчи ръката на Хелън, докато гората изригваше.

* * *

За миг всичко застина. Искрено изумление се изписа върху почти всички лица, дори това на Обан. Като елф, той вероятно разбираше какво означава изборът на Кортана, независимо дали му харесваше, или не.

Очите на Ема срещнаха тези на Джулиън. Той й се усмихна с поглед. Разбираше какво означава това за нея. Винаги бе разбирал.

Зара нададе пронизителен крясък.

— Върни ми го! — Пристъпи към Ема, която вдигна Кортана триумфиращо. Кръвта пееше вън вените й, песен за злато и битка. — Измамници такива! Крадци! Идвате тук, опитвате се да развалите всичко, да съсипете онова, което изграждаме!

— Кортана не те иска, Зара — каза Джулиън тихо. — Меч, излязъл изпод ръката на Уейланд Ковача, може да избере своя господар, а Кортана не избира лъжци.

— Не сме лъжци…

— Така ли? Къде е Мануел? — попита Марк. — Беше в земите на елфите, когато аз бях там. Видях го да плете кроежи с Обан. Спомена за съюз с Кохортата.

— Значи, е говорил за тези преговори! — изрева Хорас. — Това е съюз… не е тайна…

— Това бе много преди да кажеш на Клейва, че Джейс и Клеъри са мъртви — обади се Кристина. — А може би Мануел вижда в бъдещето?

Хорас буквално тропна с крак.

— Ванеса! Мартин! Отървете се от тези натрапници!

— Моите алени стражи могат да се разправят с тях — каза Обан. — От кръвта на нефилимите се получава красива боя.

Кохортата замръзна. По устните на Джулиън пробяга лека, студена усмивчица.

— Така ли, принце? — попита Марк. — И откъде би могъл да знаеш?

Обан се обърна рязко към него.

— Ще ме наричаш „кралю“! Аз властвам над земите на тъмните елфи! Отнех титлата на баща си…

— Но не ти го уби — каза Кристина. — Беше Кийрън. Кийрън Кралския син.

Сред войската на тъмните елфи се надигна силен шепот. Алените стражи гледаха с каменни изражения.

— Сложи край на този фарс, Диърборн — каза Джулиън. — Отпрати армията на елфите и се изправи пред хората си в Залата на Съвета.

— Да се изправя пред тях? — Устните на Диърборн се изкривиха от отвращение. — И как очакваш да го сторя, когато все още не съм постигнал справедливост? Или искаш просто да забравим за онези храбри ловци на сенки, онези, които ти наричаш свои приятели и които загинаха от ръцете на долноземците? Аз няма да ги изоставя! Ще говоря вместо тях…

— А може просто да ги оставиш сами да говорят — предложи Алек меко. — При положение че, ами те са тук.

— О, вижте, ето го и Мануел — добави Ема. — Страшно ни липсваше, но виждам, че е бил…

— Не го казвай — предупреди я Джулиън.

— … завързан — Ема се усмихна широко. — Съжалявам не мога да устоя на каламбура^[1].

И наистина беше с вързани ръце; Мануел и още петдесетина членове на Кохортата излязоха от Брослиндската гора и поеха през Полята със завързани на гърба ръце, подкарвани от групичка ловци на сенки — Ейлийн и Хелън, Изабел и Даяна, и Саймън.

До тях, така небрежно, сякаш бяха излезли на сутрешна разходка, крачеха Джейс и Клеъри. Над главите им се развяваше знамето на Стражата на Ливи, стиснато здраво в ръката на Клеъри. Очите на Ема запариха, медальонът на Ливи и сабята й, издигнати високо над Нетленните поля.

А зад тях идваха като вълна всички долноземци, които бяха чакали в гората през нощта: магьосници и върколаци, и най-различни феи, крачещи и подскачащи, и пристъпващи между дърветата. Брослиндската гора отново беше пълна с долноземци.

Хорас се беше вкаменил. Зара се сви до него, гледайки яростно през разрошената си коса.

— Какво става? — попита тя замаяно. На Ема почти й дожаля за нея.

Джулиън посегна и разкопча плаща си. Той се плъзна по раменете му, разкривайки дръжката на Меча на смъртните, тъмно сребро с разперени ангелски крила.

Хорас го зяпна, изхъхряйки леко. Ема не беше сигурна дали е разпознал Меча на смъртните, или не; той като че ли не беше на себе си.

— Какво направи, глупаво момче? — изсъска. — Нямаш представа… грижливото планиране… всичко, което направихме в името на нефилимите…

— Здрасти, Диърборн. — Хорас се дръпна рязко назад, сякаш гледката на Джейс и Клеъри, толкова близо до него, го изгаряше. Стиснал го за ръба на униформата, Джейс задържаше пред себе си Мануел, който имаше намусен, подразнен вид. — Изглежда, че слуховете за смъртта ни са били доста преувеличени. От теб.

Клеъри заби дръжката на знамето в пръстта, така че то остана да се вее на вятъра.

— Открай време си искал да го кажеш, нали? — попита тя Джейс.

Алек ги погледна и поклати глава. Останалите ловци на сенки и долноземците се бяха пръснали из полето между мястото на преговорите и стените на Аликанте. Познати лица се бяха смесили с множеството: Саймън и Изабел стояха наблизо, а недалече от тях Ема видя Катарина, Даяна, Мая и Бат; огледа се за Магнус и най-сетне го откри недалече от края на Брослиндската гора. Какво правеше толкова далече?

— Диърборн — каза Алек. — Това е последният ти шанс. Отмени тази среща и се върни заедно с нас в Залата на Съвета.

— Не — заяви Хорас. Лицето му бе започнало да си възвръща цвета.

— Ала всички могат да видят, че си излъгал — каза Ема. — Измами всички ловци на сенки, опита се да ни наплашиш така, че да ти се подчиним…

— Това не са Джейс и Клеъри. — Хорас ги посочи с разтреперани пръсти. — Това са някакви… някакви измамници… магия, целяща да ни заблуди…

— Железните сестри предвидиха, че ще го кажеш — рече Джулиън. — Ето защо ми дадоха това. — Той посегна зад себе си и извади Меча на смъртните от ножницата. Металът сякаш пропя, когато острието описа дъга във въздуха, разпръсквайки искри. Силно ахване се изтръгна от Кохортата и тъмните феи; Ема можеше само да си представи вълнението в Аликанте. — Мечът на смъртните, изкован наново.

Джулиън благодари наум на сестра Емилия и съгласието й да измами Кохортата.

Устните на Хорас се раздвижиха.

— Подправен… фалшификат…

— В такъв случай не би имал нищо против, ако Мануел го вземе в ръце — каза Джулиън. — Нареди му да го направи.

Хорас се вкамени. Очите му се стрелкаха между Меча и Мануел; колкото и да бе смайващо, Обан бе този, който наруши мълчанието.

— Е, ако е подправен, нека момчето го вземе. Да сложим край на този фарс. — Сребристите му очи се обърнаха към Мануел. — Вземи Меча, центурионе.

Стиснал устни, Мануел протегна ръце и Джулиън постави Меча на смъртните в тях, с острието върху дланите. Ема видя как Мануел потръпна, сякаш от болка, и почувства студено облекчение. Значи, Мечът работеше. Болезнено бе да бъдеш принуден да кажеш истината. Могъществото на Меча причиняваше болка, и то не само на онези, които лъжеха, но и на всеки, който искаше да опази тайните си.

Джулиън скръсти ръце и измери Мануел със суров, студен поглед, поглед, който се връщаше поколения назад, към онези Блекторновци, които бяха инквизитори.

— Ти и Кохортата опитахте ли се да убиете Клеъри и Джейс току-що?

По лицето на Мануел бяха избили бели и червени петна, обикновено грижливо сресаната му коса сега беше разчорлена.

— Да — изсъска той. — Да, направих го. — Той стрелна Хорас с отровен поглед. — Беше по заповед на инквизитора. Когато откри, че все още са живи и че миналата нощ ще дойдат в Брослиндската гора, ни нареди да ги убием на зазоряване.

— Но това не се случи — каза Джулиън.

— Не. Някой трябва да ги е предупредил. Очакваха ни и гората беше пълна с долноземци. Нападнаха ни. Нямахме шанс.

— Значи, сте били готови да убиете събратята си нефилими и да стоварите вината върху долноземците. Защо? — попита Джулиън. — Защо подклаждате война?

— Правех онова, което Хорас ми нареди.

— А в земите на елфите — продължи Джулиън. — Когато помогна на Обан да стане крал. Когато посредничи за сключването на съюз между Кохортата и Тъмния двор. И това ли беше по нареждане на Хорас?

Мануел хапеше долната си устна толкова силно, че по брадичката му се стичаше кръв. Ала мечът беше по-силен от волята му.

— Това беше моя идея — изохка. — Но Хорас я прие на драго сърце… страшно му хареса мисълта да погодим такъв номер под носовете на Клейва… поставихме Обан на престола, защото той бе глупак, който щеше да прави каквото поискаме… щеше да симулира тези преговори с нас и щяхме да се престорим, че постигаме споразумение, в което и двете страни щяха да получат онова, което искат. Тъмният двор щеше да се сдобие с ловците на сенки на своя страна срещу светлите феи и останалите долноземци… а Кохортата щеше да е в състояние да каже, че е принудила Тъмния двор да приеме мирно споразумение, че са се съгласили никога вече да не влизат в Идрис. И двете страни щяха да изглеждат силни в очите на хората си…

— Достатъчно! — извика Обан. Посегна да вземе Меча на смъртните от Мануел, но Марк се изстъпи пред него, препречвайки му пътя. — Затворете устата на този келеш!

— Добре — заяви Джулиън неочаквано и отне Меча на Мануел. — Достатъчно с младшата лига. Диърборн, вземи меча.

Пристъпи към Хорас с меча в ръка. Членовете на Кохортата около Хорас изглеждаха шокирани или бесни. Не беше трудно да видиш кой бе изненадан от разкритията на Мануел и кой не беше.

— Време е да поговориш с хората си, Диърборн — каза Джулиън. — Те могат да те видят. Да те чуят. Дължиш им обяснение. — Той протегна Меча на Хорас. — Остави се да бъдеш изпитан.

— Ще бъда изпитан в битка! — изкрещя Хорас. — Ще се докажа! Аз съм техният лидер! Техният консул по право!

— Консулите не лъжат членовете на Съвета си. — Джулиън отпусна Меча на смъртните върху лявата си длан, потръпвайки леко, когато принудата да каже истината го завладя. — Ти обвини елфите за смъртта на Дейн Ларкспиър. Аз убих Дейн Ларкспиър.

Ема усети как очите й се разширяват. Не беше очаквала Джулиън да каже това.

— Май малко прекалихме с радикалната откровеност — измърмори Саймън.

— Убих го, защото ти го изпрати в земите на феите, за да убие мен и моя парабатай — продължи Джулиън. — Държа Меча на смъртните. Очевидно е, че не лъжа. — Говореше така, сякаш се обръща единствено към Хорас, но Ема знаеше, че се обръща към всеки ловец на сенки и нефилим, който можеше да го чуе. — Саманта Ларкспиър пострада, когато се опита да измъчва Кийрън Кралския син в Сколоманса. Вероятно пак по твое нареждане. — Джулиън ахна леко; Мечът очевидно му причиняваше болка. — Насъска ловци на сенки против ловци на сенки и против невинни долноземци, всичко това, за да подлъжеш Съвета да приеме фанатичните ти реформи… Всичко това в услуга на страха…

— Да, направих го! — изкрещя Хорас. Зара се втурна при него и го задърпа за празния ръкав, ала той като че ли изобщо не я забелязваше. — Защото нефилимите са глупаци! Заради такива като теб, които им казват, че долноземците са наши приятели, че бихме могли да живеем заедно в мир! Ти би искал доброволно да протегнем вратове, та да бъдат посечени! Би искал да умрем легнали, вместо да се бием! — Той махна с дясната си ръка към Обан. — Нямаше да съм принуден да приема съюзничество с този пиян глупак, ако Клейвът не беше толкова тъп и толкова упорит! Трябваше да им покажа… да им покажа как да се защитават достойно от долноземците…

— Достойно? — повтори Джулиън, вдигайки Меча на смъртните, така че острието вече не докосваше дланта му. Сега той отново бе оръжие, не изпитание за достоверността на казаното от носителя му. — Ти прокуди долноземците от Брослиндската гора. Знаеше, че кралят на тъмните елфи сее заразата, която убиваше магьосниците, и не си помръдна пръста. Кое е достойното в това?

— Сякаш онова, което направи, е нищо работа — процеди Марк. — Насърчаваше краля да разпръсне отровната си земя тук… да убие Децата на Лилит…

— Мисля, че приключихме тук — заяви Алек със студен, звънлив глас. — Време е Тъмният двор да си върви, Хорас. Лоялността ти е поставена под въпрос и вече не си в състояние да преговаряш от името нито на долноземците, нито на нефилимите.

— Нямаш власт да ни отпратиш, момче! — сопна се Обан. — Ти не си консулът, а уговорката ни е единствено с Хорас Диърборн.

— Не знам какво ти е обещал Хорас — каза Джейс с хладно задоволство в гласа. — Но той не може да ти помогне, принце.

— Аз съм кралят. — Обан вдигна лъка си.

Една жена излезе от редиците на долноземците. Нене, лелята на Марк и Хелън. Тя се изстъпи гордо пред Обан.

— Не си нашият крал.

— Защото вие сте светли феи — процеди Обан презрително.

— Някои от нас са светли, други тъмни, а някои са от дивите елфи — отвърна Нене. — Не те признаваме за крал на Тъмните земи. Признаваме Кийрън Кралския син, който уби Араун Стария крал със собствените си ръце. Престолът му принадлежи по право заради кръвта във вените му и заради пролятата кръв.

Нене се дръпна настрани и Кийрън излезе от кръга на феите. Беше облечен в елфически дрехи: туника от неизбелен лен, бричове от мека еленска кожа и ботуши. Носеше се изправен, с изпънат гръб, погледът му не трепваше.

— Добра среща, братко Обан.

Лицето на Обан се разкриви в озъбване.

— Последния път, когато те видях, братко Кийрън, те влачеха с вериги зад конете ми.

— Действително е така — отвърна Кийрън. — Ала това говори повече за теб, отколкото за мен. — Той погледна към безмълвните редици воини на тъмните елфи. — Тук съм, за да предизвикам брат си на двубой за престола на тъмните елфи. Обичайният метод е дуел до смърт. Победителят ще се възкачи на трона.

Обан се изсмя невярващо.

— Какво? Дуел сега?

— И защо не сега? — попита Нене. Марк и Кристина се спогледаха ужасено; очевидно никой от тях не бе знаел, че това е част от плана. Ема се съмняваше, че който и да било, освен Кийрън и неколцина от елфите, бе знаел. — Страхуваш ли се, принц Обан?

С неочаквано, но плавно движение Обан вдигна лъка си и опъна тетивата. Кийрън се дръпна настрани и стрелата се размина на косъм от ръката му. Вместо това прелетя през полето и се заби в Джули Бовейл, която рухна като посечена фиданка, а камшикът изхвръкна от ръката й.

Ема ахна. Беатрис Мендоса извика и падна на колене до Джули; Алек се обърна рязко и изпрати цял сноп стрели по Обан, ала алените стражи вече бяха обградили краля. Неколцина паднаха, повалени от стрелите на Алек, докато той се втурна към елфическите воини, опъващ тетивата отново и отново.

— След него! Последвайте Алек! — изкрещя Мая. Върколаците се покриха с козина, зъбите им се издължиха и те се метнаха на земята на четири крака. С вик, членовете на Кохортата, наобиколили Хорас, извадиха оръжията си и се хвърлиха в битка. Джулиън отби удар на Тимъти с Меча на смъртните, докато Джесика Босежур се нахвърли върху Ема, размахала меч над главата си.

Нене се втурна, за да въоръжи Кийрън със сребърен меч; той проблясваше като мълния, когато Кийрън го развъртя около себе си. Тъмните елфи на Обан, верни на своя крал, се спуснаха да го защитят, прииждаща вълна от копия и мечове. Марк и Кристина се хвърлиха към Кийрън, Кристина — въоръжена с двуостър меч, Марк — изпращащ елфически стрели от лъка си. Алени стражи се свличаха в краката им. Саймън, Джейс и Клеъри вече бяха извадили оръжията си и се бяха включили в схватката.

Тимъти изкрещя, когато мечът му се строши на две под удара на Мелартак, и побърза да се скрие със скимтене зад Хорас, който крещеше с пълно гърло на всички да спрат, да престанат да се бият, ала никой не го слушаше. Шумът на битката беше невероятен: мечове се удряха в мечове, върколаци надаваха вой, отекваха писъци на болка. Мирис на кръв и метал тегнеше във въздуха. Ема обезоръжи Джесика и изрита краката й изпод нея; Джесика се свлече с вик на болка, а Ема се обърна рязко и видя двама гоблини със зъби като натрошено стъкло и кожести лица да се приближават. Вдигна Кортана, когато единият от тях се нахвърли върху нея. Другият рухна изведнъж, краката му бяха оплетени в примка от електрум.

Ема се разправи с първия гоблин, като заби меча си в сърцето му, и когато се обърна, видя Изабел, чийто златен камшик бе увит около краката на втория.

Плененият гоблин изкрещя, а Саймън, с мрачно изражение, се погрижи за него с един удар на дългия си меч. Джулиън извика и Ема се обърна тъкмо навреме, за да види как един елфически рицар се възправя зад нея; преди дори да успее да вдигне Кортана, той политна назад с един от метателните ножове на Джулиън, потънал дълбоко в гърлото му.

Ема отново се завъртя; Джулиън беше зад нея, а Мечът на смъртните искреше в десницата му. Беше изцапан с кръв, а на бузата му имаше синина, но с Мелартак в ръка, той изглеждаше като ангел на отмъщението.

Сърцето на Ема заби с мощни удари; беше толкова хубаво отново да държи Кортана в ръка, отново да се бие рамо до рамо с Джулиън. Усещаше парабатайската воинска магия, виждаше я като искряща нишка между тях, която се движеше, когато те се движеха, свързваше ги, но не ги спъваше.

Той й направи знак да го последва и заедно двамата се хвърлиха в сърцето на битката.

* * *

Проекцията в небето изригна като фойерверк и образите се посипаха над града в искрящи късчета. Ала Дру беше видяла достатъчно. Всички бяха видели достатъчно.

Обърна се към Мерис, която се взираше в небето така, сякаш беше заслепена от затъмнение.

— Горката Джули… видя ли…?

Дру погледна към Макс и Рафи, които се бяха вкопчили един в друг, видимо ужасени.

— Трябва да отведеш децата в къщата. Моля те. Вземи и Тави.

— Не! — писна Тави, когато Дру го побутна към Мерис и червената входна врата на къщата на Греймарк. — Не, Зила, искам да дойда с теб! НЕ! — изпищя той и думата разкъса сърцето на Дру, докато тя го пускаше и отстъпваше назад.

Мерис се взираше в нея, все така потресено.

— Друзила… остани в къщата…

Улиците зад Мерис бяха пълни с хора. Бяха облечени в униформи и въоръжени. Започнала бе битка и Аликанте нямаше да чака.

— Съжалявам — прошепна Дру. — Не мога.

Втурна се да бяга, а писъците на Тави отекваха в ушите й дълго след като вече не можеше да ги чуе. Проправяше си път между ловците на сенки в бойни дрехи, преметнали лъкове и мечове през рамо, покрити с прясно нарисувани руни. Ето че Тъмната война се повтаряше — тогава също бяха тичали трескаво по калдъръмените улици, а около тях бушуваше хаос. Затаи дъх, докато прекосяваше Площада на кладенеца, втурна се през една тясна уличка и излезе на Площада на зората, срещу Западната порта.

Тежките й врати бяха затворени. Дру го беше очаквала. Редици воини на Кохортата препречваха пътя на тълпата нефилими, мнозина от които Дру разпозна от събирането на Военния съвет. Площадът бързо се изпълваше с ловци на сенки, гневни гласове се издигаха във въздуха.

— Не можете да ни задържите тук! — изкрещя Кадир Сафар от Ню Йорк.

Ласло Балог се намръщи насреща му.

— Инквизиторът нареди никой ловец на сенки да не напуска града! Заради собствената ви безопасност!

Някой сграбчи Дру за ръка. Тя подскочи високо и едва не изпищя; беше Тави, омърлян и раздърпан.

— Мълчаливите братя… защо не направят нещо? — Върху личицето му се беше отпечатала тревога.

Мълчаливите братя все още стояха на пост там, където бяха разположени, неподвижни като статуи. Миналата нощ Дру беше минала покрай доста от тях, макар че никой не се беше опитал да я спре, нито я беше попитал къде отива. Сега обаче не можеше да мисли за Мълчаливите братя. Сграбчи Тави и едва не го раздруса.

— Какво правиш тук? Опасно е, Тави!

Той вирна брадичка.

— Искам да бъда с теб! Повече няма да ме оставяте след себе си!

От тълпата се надигна нов взрив от крясъци. Членовете на Кохортата, които охраняваха портата, започваха да придобиват стреснат вид, но никой от тях не помръдна.

Нямаше време да изпрати Тави обратно. Положението всеки момент можеше да се превърне в кървава баня, а дори още повече от това — семейството и приятелите й бяха на Нетленните поля. Нуждаеха се от помощ.

Тя сграбчи Тави за ръката.

— В такъв случай гледай да не изоставаш — сопна се и те се втурнаха да бягат, проправяйки си път с блъскане до другия край на площада. Затичаха по канал „Принсуотър“, прекосиха моста и стигнаха до Флинтлок Стрийт за броени минути. Улицата беше пуста — някои къщи бяха изоставени толкова трескаво, че вратите им все още бяха отворени.

Магазинът беше по средата на улицата, с малкия си знак: СТРЕЛАТА НА ДАЯНА. Дру се хвърли към вратата и почука силно — три бързи почуквания, последвани от три бавни. Отвори се, молеше се. Отвори се, отвори се, отвори се…

Вратата зейна широко. Хайме Росио Росалес стоеше от другата страна, облечен в черни бойни дрехи. Държеше искрящ сребърен арбалет, насочен право срещу нея.

— Аз съм — заяви Дру възмутено. — Нали се сещаш, онази, която ви измъкна от затвора?

— Никога не можеш да си достатъчно предпазлив, принцесо — намигна й той и като свали лъка, повика през рамо Диего и останалите. Те започнаха да се изливат на улицата, облечени в бойни дрехи и препасали чисто нови оръжия: мечове и рапири, арбалети и пики, секири и ласа. — Кой те научи как да разбиваш ключалки всъщност? Снощи така и не можах да те попитам.

Кит Херондейл, помисли си Дру. Мисълта за Кит й напомни за още нещо. Тави се взираше с ококорени очи в изобилието от лъскави оръжия: Диего носеше секира, Дивя — двуръчен цвайхендер, Раян — болеадорас. Дори Джия беше препасала любимия си меч — закривен дао.

— Окей — заяви Дру. — Тези оръжия са на Даяна и след утрешния ден трябва да бъдат върнати в магазина.

— Няма проблем — каза Хайме. — Аз написах разписка.

— Не е написал разписка — заяви Диего.

— Обмислях да го сторя — поправи се Хайме.

— Понякога не мисълта е това, което има значение, малки братко — рече Диего и в гласа му имаше дълбока топлота, която Дру не беше чувала преди. Разбираше го — знаеше какво е да изгубиш брат си и отново да си го върнеш.

— Трябва да вървим — каза Тави. — Пред портите всички крещят, а Кохортата отказва да ги пусне навън.

Джия пристъпи напред.

— Не могат да ни държат пленени в града. Последвайте ме.

Тя като че ли имаше карта на града в главата си. Прекоси няколко по-големи улици, мина през няколко задни улички и заобиколи някои къщи. След броени минути вече бяха на Площада на зората.

— Някой е освободил затворниците! — разнесе се вик, а после се надигнаха още гласове, много от които викаха името на Джия.

— Отдръпнете се! — провикна се Раян. Заедно с Диего, той беше от едната страна на Джия, Дивя и Хайме бяха от другата. Дру бързаше зад тях, все така стиснала Тави за ръка, заедно с останалите, които бяха избягали от Гард. — Направете път на консула!

Този призив се извиси над виковете. Множеството утихна, докато Джия си проправяше път между тях, като боен кораб, порещ водите. Вървеше гордо, а мъждивото слънце огряваше сиво-черната й коса. Стигна до средата на заключената порта, където Ласло Балог стоеше с копие до себе си.

— Отвори портата, Ласло — каза тя с тих глас, който въпреки това се чу ясно. — Тези хора имат право да се присъединят към приятелите и семействата си в битка.

Устните на Ласло се изкривиха.

— Ти не си лидерът на Клейва. Разследват те. Аз действам по заповед на Хорас Диърборн, инквизитор и временно изпълняващ длъжността консул.

— Разследването приключи — заяви Джия спокойно. — Хорас Диърборн се сдоби с властта незаконно. Той лъга и ни предаде. Всички тук го чуха от собствената му уста. Затвори ме незаконно, така както сега ни е затворил в града, докато на Полята близките ни са в опасност. Отворете портите.

— Отворете портите! — провикна се момче с тъмна коса… Дру видя Дивя да се усмихва. Беше братовчед й Ануш.

— Отворете портите! — извика Дивя, размахала меча си във въздуха. — Отвори портите в името на Разиел!

Хайме подсвирна; усмивката му беше заразителна.

— Abre las puertas!

Викът се издигна във въздуха. Все повече и повече нефилими се присъединяваха, между тях — Кадир Сафар и Вивиан Пенхалоу. Викът „Отворете портите!“ се превърна в хор. Тави и Дру също се включиха и Дру се изгуби в него, в усещането да е част от нещо по-голямо и по-силно от нея самата. Покатери се на една пейка, издърпвайки Тави до себе си, така че да може да види цялата сцена: членовете на Кохортата, които очевидно се чувстваха неловко, викащите нефилими, неколцината ловци на сенки, които стояха мълчаливи и несигурни.

— Няма да престъпим нарежданията на истинския консул! — изкрещя Ласло, а лицето му потъмня. — Ще умрем, преди да ни принудите да изменим на Закона!

Виковете секнаха; никой не беше очаквал това. Очите на Тави се разшириха.

— Какво иска да каже?

Тълпата беше замръзнала. Никой нефилим не искаше да бъде принуден да нарани друг нефилим, особено след кошмара на Тъмната война. Джия като че ли се поколеба.

Един Мълчалив брат пристъпи напред. После втори, трети, а одеждите им с цвят на пергамент шумоляха като листа на вятъра. Множеството се отдръпна, за да им направи място. Дру се взираше в тях. Последният път, когато беше видяла група Мълчаливи братя, беше на погребението на сестра й.

Над площада се разнесе безмълвен глас. По лицата на останалите Дру виждаше, че те също го чуваха да отеква в главите им.

Аз съм брат Седрах. Съвещавахме се за това как ни повелява да постъпим Законът. Стигнахме до заключението, че истинският консул е Джия Пенхалоу. — Брат Седрах млъкна. Той и останалите оформяха безмълвна жива картина, подредени около членовете на Кохортата. — Отворете портите.

Възцари се тишина. Лицето на Балог потрепваше.

— Не! — Беше Пейдж Ашдаун. В гласа й имаше пронизителни, ядосани нотки, същия остър и гаден тон, който използваше, когато наричаше Тай с обидни имена, когато се подиграваше на дрехите и теглото на Дру. — Не може да ни казвате какво да правим…

Брат Седрах вдигна дясната си ръка. Останалите Мълчаливи братя сториха същото. Разнесе се звук, сякаш нещо огромно се раздираше надве, и крилата на портата зейнаха широко, блъскайки членовете на Кохортата така, сякаш ги беше зашлевила гигантска ръка. Въздухът се изпълни с виковете им, когато бяха запратени настрани; през отворената порта Дру видя Нетленните поля, зелени под сивото небе и кипящи от битката.

— Нефилими! — Джия беше извадила меча си и сега наведе острието му, за да посочи към бушуващата битка. — Нефилими, напред!

Тласкани от желанието да се бият, ловците на сенки се заизливаха с рев през отворените порти на града. Повечето просто прескачаха изпопадалите членове на Кохортата, които се търкаляха на земята, стенейки от болка. Единствено Камерън Ашдаун, който се виждаше отдалече заради червената си коса, поспря, за да помогне на сестра си Пейдж да се изправи на крака.

Диего и останалите също тръгнаха към портата. Дру видя Хайме да се протяга и да потупва Диего по рамото. Диего кимна и Хайме се откъсна от групичката и се затича към Дру. Тя стоеше замръзнала от изненада на пейката, докато той се носеше през тълпата към нея. Беше изящен като хвърлен нож, усмивката му беше ярка като ръба на искрящото му острие.

Стигна до нея; с Дру, покачена върху пейката, бяха на една и съща височина.

— Не бихме могли да го направим без теб. Ти си тази, която ни освободи. — Той я целуна по челото, бързо и леко. — На бойното поле ще мисля за теб.

В следващия миг вече го нямаше, затичан към брат си, а на Дру й се искаше тя да тичаше към своя.

Беше си мечтала тя също да се бие рамо до рамо с останалите. Ала не можеше да остави Тави. Приседна на пейката и го взе в скута си, прегърнала го, докато гледаше как Диего и Хайме, Раян и Дивя, дори Камерън Ашдаун потъват в тълпата, изливаща се през портата към Полята.