Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (5)

5.
Пустиня от кристал

Когато влезе в стаята на Кристина, Ема я завари да си събира багажа. Правеше го така, както правеше всичко останало — грижливо и прецизно. Нави внимателно всичките си дрехи, за да не се намачкат, прибра всичко влажно в найлонови пликчета и пъхна обувките си в меки торбички, за да не изцапат нищо.

— Нали ти е ясно, че когато аз си събирам багажа, просто хвърлям всичко в един куфар и сядам отгоре му, докато Джулиън се опитва да закопчае ципа? — подхвърли Ема.

Кристина вдигна поглед и се усмихна.

— Изприщвам се само при мисълта за това.

Ема се облегна на стената. Чувстваше се безкрайно изтощена и странно самотна, сякаш Кристина и останалите от семейство Блекторн вече си бяха заминали.

— Моля те, кажи ми, че ще бъдеш в Института, когато се прибера — каза.

Кристина спря да си събира нещата и наведе поглед към отворения върху леглото куфар, който семейство Пенхалоу й бяха дали, хапейки долната си устна.

— Знаеш ли колко дълго ще се забавите?

— Няколко дни.

— Мислиш ли, че семейството ще иска да остана? — Кристина обърна големите си тъмни очи към Ема. — Бих могла просто да се прибера у дома. Годината ми в чужбина не е свършила, но те ще разберат. Имам чувството, че се натрапвам…

Ема се оттласна от стената, клатейки енергично глава.

— Нищо такова, Тина, нищо такова. — И тя й предаде набързо разговора си с Джем и онова, което бе научила за заразата на лей-линиите. — Джем мислеше, че се прибирам в Лос Анджелис — довърши. — Помоли ме да се свържа с Катарина и да й помогна да открие повече за лей-линиите, но ще трябва да го сториш ти. Хелън и Ейлийн ще бъдат прекалено погълнати от децата и скръбта си, и всичко останало… знам, че можеш да го направиш, Кристина. Имам ти доверие.

Кристина й отправи насълзена усмивка.

— Аз също ти имам доверие.

Ема приседна на леглото. То изскърца в знак на протест и тя го срита, при което си ожули петата, но пооблекчи чувствата си.

— Нямах предвид, че Хелън и Ейлийн изобщо няма да помогнат. Просто всички са съсипани от скръб. Ще имат нужда да се обърнат към някой, който не е съсипан… ще имат нужда от теб. — Ема си пое дълбоко дъх. — Марк ще има нужда от теб.

Очите на Кристина се разшириха и Ема изведнъж си спомни лицето на Марк в кухнята преди час, когато с Джулиън им бяха съобщили, че тази вечер семейството се прибира в Лос Анджелис без тях двамата.

Беше настръхнал. Беше поклатил глава и беше казал:

— Лоша новина. Не мога…

Не беше довършил и беше отишъл да седне на масата с разтреперани ръце. Хелън, която вече беше до масата, беше пребледняла, но не беше казала нищо и Ейлийн бе сложила ръка на рамото й.

Дру беше излязла безмълвно от стаята. След миг Марк се бе надигнал и бе отишъл след нея. Тави негодуваше, излагайки всевъзможни причини защо Джулиън трябвало да дойде с тях, защо не било нужно да остават и как инквизиторът можел да дойде в Лос Анджелис или пък можели да направят разпита по скайп, което би накарало Ема да се разсмее, ако не се беше чувствала толкова ужасно.

— Отиваме си у дома? — попитала бе Хелън. Джулиън се беше навел и бе заговорил тихичко на Тави, така че Ема не можеше да ги чуе повече. — В Лос Анджелис?

— Наистина се радвам за вас, а Джия каза, че мисли, че може да останете — казала бе Ема.

— Надява се — уточни Ейлийн. — Надява се, че ще може да останем.

Изглеждаше спокойна, ала стискаше силно Хелън.

— Но не и без вас. — Хелън изглеждаше разтревожена. — Щом вие сте тук, ние също трябва да останем…

— Не. — За изненада на всички, беше Тай. — Би било опасно и за Марк, и за теб. В този план има логика.

Кит му беше отправил труден за разгадаване поглед, наполовина тревога, наполовина нещо друго.

— У дома. — В очите на Хелън блестяха сълзи. Погледнала бе към Джулиън, но той тъкмо вдигаше протестиращия Тави, за да го изнесе от стаята. — Не знам дали плача, защото съм тъжна, или защото съм радостна — добавила бе, бършейки сълзите си с влажни пръсти.

Ейлийн я беше целунала по върха на главата.

— И двете, предполагам.

Ема вече се качваше по стълбите на път към стаята на Кристина, когато беше видяла Марк, облегнат на стената на площадката със съкрушен вид.

— Дру не иска да говори с мен. Тревожа се. Нормално е за феите да скърбят сами, но не и доколкото разбирам, за ловците на сенки.

Ема се беше поколебала. Канеше се да каже, че не е нещо необичайно за Дру да се заключи в стаята си сама, ала тя бе изглеждала наистина разстроена, когато бе излязла от кухнята.

— Не се отказвай — посъветва го. — Понякога се налага да чукаш поне двайсетина минути. Или пък би могъл да предложиш да изгледате някой филм на ужасите заедно.

Марк придоби унило изражение.

— Не мисля, че ще ми хареса да изгледам някой филм на ужасите.

— Знае ли човек — казала бе Ема.

Той се бе обърнал, за да поеме обратно по стълбите, но после се беше поколебал.

— Тревожа се и за вас с Джулс — добавил бе по-тихо. — Инквизиторът не ми харесва, нито мисълта да ви подложи на разпит. Напомня ми за краля на тъмните елфи.

Ема се беше сепнала.

— Така ли?

— И двамата ме карат да се чувствам по един и същи начин. Не мога да го обясня, но…

Една врата се беше отворила на площадката над тях — тази на Кристина. Тя беше пристъпила напред, хвърляйки поглед надолу.

— Ема? Чудех се дали…

Беше млъкнала, когато беше видяла Марк, и двамата се бяха взрели един в друг по начин, от който Ема се почувства така, сякаш се беше изпарила напълно.

— Не исках да ви прекъсна — казала бе Кристина най-сетне, без да откъсва очи от Марк, нито той от нея, сякаш погледите им бяха безнадеждно свързани.

Марк се беше отърсил, сякаш отупваше от себе си паяжини или сън.

— Няма нищо… трябва да говоря с Друзила.

И той се беше втурнал по стъпалата, изгубвайки се от очите им зад ъгъла на коридора. Кристина беше дошла на себе си и бе поканила Ема да влезе, и се държеше така, сякаш онова с Марк изобщо не се беше случило, макар че на Ема ужасно й се искаше да я попита за това.

— Марк ще се нуждае от теб — повтори тя и Кристина сплете пръсти в скута си.

— Марк — каза, а после млъкна. — Не знам какво си мисли Марк. Дали ми е сърдит.

— Защо да ти е сърдит?

— Заради Кийрън. Нещата между тях не приключиха добре, а сега Кийрън е далече от тук, в Сколоманса, и аз съм отговорна за това.

— Не си ти тази, която го накара да скъса с Кийрън — възрази Ема. — Тъкмо обратното, помогна им да останат заедно по-дълго. Забрави ли, секси елфическа тройка.

Кристина зарови лице в шепите си.

— Мрфъффхфхш.

— Какво?

— Казах — повтори Кристина, вдигайки глава, — че Кийрън ми изпрати бележка.

— Така ли? Как? Кога?

— Тази сутрин. В жълъд. — Кристина й подаде малко листче. — Не научих кой знае какво.

Лейди на розите,

Въпреки че Сколомансът е студен, а Диего — скучен, съм ти благодарен, задето намери живота ми достатъчно ценен, за да го спасиш. Ти си толкова добра, колкото си и красива. Мислите ми са с теб.

Кийрън

— Защо ти го е изпратил? — Ема й върна бележката, клатейки глава. — Странно е. Той е толкова странен.

— Мисля, че просто искаше да ми благодари за плана за бягство — възрази Кристина. — Това е всичко.

— Елфите не си падат по благодарностите — заяви Ема. — Това е романтична бележка.

Кристина се изчерви.

— Елфите така си говорят. Не означава нищо.

— Когато става дума за елфи — рече Ема мрачно, — всичко означава нещо.

* * *

Дру не обръщаше внимание на думкането по вратата. Не беше трудно — откакто Ливи бе умряла, имаше чувството, че се намира под вода и всичко се случва далече от нея, високо над повърхността. Думите сякаш бяха ехо, а хората — неясни петна, които идваха и си отиваха като проблясването на слънчеви лъчи или сенки.

Понякога го изричаше на глас: Ливи, сестра ми Ливи е мъртва.

Ала то също не й се струваше истинско. Дори докато гледаше как кладата гори, то сякаш се случваше на някой друг.

Погледна през прозореца. Демонските кули искряха като парчета красиво стъкло. Дру ги ненавиждаше — всеки път когато идваше в Аликанте, се случваха ужасни неща. Умираха хора. Хелън беше прокудена в изгнание.

Приседна на перваза, стискайки една тениска, навита на руло. Хелън. Те всички толкова отдавна искаха Хелън да се върне. Беше се превърнало в семейна цел, както и това Марк да си дойде, Студеният мир да свърши, а Джулс да бъде щастлив и вечната бръчка на тревога, врязала се между очите му, да се изглади. Ала ето че сега Хелън се беше върнала. Беше се върнала и очевидно щеше да поеме задълженията на Джулс.

Хелън ще се грижи за вас, казал бе той. Сякаш би могъл да си тръгне просто ей така, а Хелън да продължи след него, сякаш не бяха семейство, а небрежно изпуснато пени. Или хамстер. Отнасяте се с мен като с морско свинче, помисли си и се зачуди какво ли би станало, ако го кажеше на Джулс. Само че не бе в състояние да го направи. Откакто Ливи беше умряла, тревожната бръчка между веждите му бе изчезнала, заменена от празно изражение, което бе хилядократно по-ужасно.

Да си върнат Марк, беше едно. Марк се радваше да бъде с тях дори когато беше странен и говореше причудливи елфически неща, и беше казал, че е красива, и се беше опитал да готви, макар че не умееше. Ала Хелън беше тънка и красива, и далечна; Дру помнеше как Хелън беше заминала, за да прекара годината си в чужбина в Европа, с едно пренебрежително махване с ръка и нетърпение да се махне, което бе като плесница. Беше се прибрала с Ейлийн, сияйно щастлива, ала Дру никога не бе забравила колко се радваше да ги остави.

Тя няма да иска да гледаме заедно филми на ужасите и да похапваме захаросана царевица — помисли си Дру. — Тя вероятно не яде друго освен венчелистчетата на цветя. Няма да разбере нищичко за мен и дори няма да се опита.

Разви тениската, която държеше, и извади ножа и бележката, които Хайме Росио Росалес й беше дал в Лондон. Беше чела бележката толкова пъти, че хартията се беше протрила и изтъняла. Приведена над нея, тя се сгуши в мястото за сядане на прозореца, докато Марк чукаше на вратата и викаше напразно името й.

* * *

Къщата беше кънтящо празна.

Пътуването до Порталната стая в Гард и обратно беше хаотично: Тави се оплакваше, Хелън разпитваше трескаво Джулиън за ежедневното ръководене на Института, между Кристина и Марк прехвърчаше странно електричество, а Тай правеше нещо особено с телефона си. За щастие, на връщане Даяна беше нарушила мълчанието между Ема и Джулиън, бъбрейки за това дали щеше да продаде оръжейния магазин на Флинтлок Стрийт. На Ема й беше ясно, че Даяна полага съзнателно усилие да избягва неловки паузи в разговора, и й беше задължена.

Сега Даяна си беше отишла и Ема и Джулиън изкачваха стъпалата на къщата край канала в мълчание. Наоколо бяха разположени няколко стражи, но мястото все така й се струваше празно. Тази сутрин къщата беше пълна с хора, а сега бяха само двамата с Джулиън. Той пусна резето на входната врата и се обърна, за да поеме по стълбите, без да каже нито дума.

— Джулиън — повика го Ема. — Ние трябва… аз трябва да говоря с теб.

Той се закова на мястото си, с ръка върху парапета. Не се обърна, за да я погледне.

— Какво клише. Трябва да поговорим.

— Да, затова го промених на „Трябва да говоря с теб“. Така или иначе, факт е и ти го знаеш. Особено при положение че през следващите няколко дни ще бъдем само ти и аз. И ще трябва да се изправим заедно пред инквизитора.

— Само че не става дума за инквизитора. — Най-сетне се обърна, за да я погледне, и очите му горяха, ярко синьо-зелени. — Нали?

— Не — отвърна Ема.

За миг се зачуди дали ще откаже да говори с нея, но той сви рамене и пое нагоре, без да каже нищо.

Когато влязоха в стаята му, Ема затвори вратата и той се засмя уморено.

— Не е нужно да го правиш. Сами сме.

Ема помнеше време, когато и двамата щяха да са щастливи да бъдат сами в къщата. Когато това бе мечта, която и двамата споделяха. Къща само за тях завинаги, живот за тях завинаги. Ала сега, когато Ливи беше мъртва, това й се струваше почти богохулно.

Беше се смяла по-рано с Кристина. Искрица радост в мрака. Сега едва не потрепери, когато Джулиън се обърна и я погледна с все същото безизразно лице.

Тя се приближи и се вгледа в чертите му, неспособна да се спре. Веднъж й беше обяснил, че онова, което го пленява в рисуването, е мигът, в който рисунката оживява. Мацването на боя или драсването с молив, което я преобразяваше от нещо бездушно в жива, одухотворена интерпретация — усмивката на Мона Лиза, погледа в очите на „Момичето с перлената огърлица“.

Ето какво си беше отишло от него, помисли си Ема, потръпвайки отново. Хилядите емоции, които открай време се спотайваха зад очите му, любовта му — към нея, към братята и сестрите му. Дори тревогата му сякаш си беше отишла и това беше по-странно от всичко останало.

Джулиън приседна на ръба на леглото си. Върху него имаше скицник и той го бутна небрежно настрани, почти натиквайки го под една от възглавниците. Обикновено се отнасяше много внимателно с пособията си за рисуване. Ема трябваше да потисне порива да спаси скицника. Чувстваше се като изгубена в морето.

Толкова много като че ли се беше променило.

— Какво става с теб? — попита го.

— Не знам за какво говориш. Скърбя за сестра си. Как се очаква да се държа?

— Не така. Аз съм твоят парабатай. Усещам, когато нещо не е наред. И то не е скръбта. Аз също изпитвам скръб, такава, каквато знам, че изпитваше снощи, ала, Джулиън, това, което усещам от теб, не е скръб. И то ме плаши повече от всичко.

В продължение на един дълъг миг Джулиън не каза нищо.

— Ще прозвучи странно — рече най-сетне, — но може ли да те докосна?

Ема пристъпи напред, заставайки между краката му, на една ръка от него.

— Да — отвърна.

Той отпусна длани върху хълбоците й, над колана на дънните й. Придърпа я по-близо и тя сложи нежно ръце от двете страни на лицето му докосвайки скулите му с връхчетата на пръстите си.

Джулиън затвори очи и Ема почувства как ресниците му помилваха пръстите й.

Какво е това — помисли си. — Джулиън, какво е това? Не беше като никога да не беше крил каквото и да било от нея — беше пазил в тайна цял един прикрит живот в продължение на години. Понякога беше като книга, написана на неразбираем език. Ала сега беше като затворена книга, заключена с дузина тежки катинари.

Джулиън опря глава до тялото й, мека вълниста коса докосна кожата й там, където тениската й се беше набрала. Повдигна леко глава и Ема почувства топлината на дъха му през плата. Потрепери, когато той положи лека целувка точно на хълбока й. Когато вдигна очи към нея, те горяха трескаво.

— Мисля, че реших проблема ни — каза и Ема преглътна желанието, объркването, кълбото от оплетени чувства.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато Робърт Лайтууд умря, изгубихме шанса си за изгнание. Мислех си, че може би скръбта, съкрушаващата болка ще ме накарат да престана да те обичам. — Ръцете му бяха застинали върху хълбоците й, ала това не й вдъхваше утеха: гласът му беше ужасяващо глух. — Само че то не се случи. И ти го знаеш. Снощи…

— Ние спряхме.

Бузите на Ема пламнаха при спомена: душът, усуканите чаршафи, солено-сапуненият вкус на целувките им.

— Не става дума за постъпките, а за чувствата ни — рече Джулиън. — Нищо не можа да ме накара да престана да те обичам. Нищо не можа дори да ме забави. Така че трябваше да го оправя.

Студена буца на ужас легна в стомаха на Ема.

— Какво си сторил?

— Отидох при Магнус. Той се съгласи да направи магия. Каза, че този вид магии, които се месят в чувствата ти, може да имат опасни последици, но…

— Които се месят в чувствата ти? — Ема направи крачка назад и ръцете му се отпуснаха до тялото му. — Какво искаш да кажеш?

— Той ги отне — отвърна Джулиън. — Чувствата ми. Онова, което изпитвам към теб. Няма го.

— Не разбирам.

Ема открай време се беше чудила защо хората го казват, когато беше ясно, че разбират прекрасно. Сега й стана ясно: беше, защото не искаха да разберат. Това бе начин да заявиш: Не, не може наистина да имаш това предвид. Не и това, което каза току-що. Кажи ми, че не е вярно.

— Стига чувствата ни да не са взаимни, то не е проблем, нали така? Проклятието не може да ни застигне.

— Може би. — Ема си пое въздух, дълбоко, накъсано. — Ала не е само това какво изпитваш към мен. Ти си различен. Не спори с Джия за раздялата с децата…

Той придоби леко изненадан вид.

— Предполагам, че не го направих. — Изправи се и й протегна ръка, но Ема се дръпна и той я отпусна. — Магнус каза, че тези неща не може да бъдат точно претеглени. Че именно там бил проблемът. Любовните магии, истинските любовни магии, онези, които те карат да обикнеш някого, това е черна магия. Начин да принудиш някого да изпитва нещо. Онова, което той направи с мен, е точно обратното. Нямаше принуда от негова страна, аз го поисках, но той каза, че отделните емоции не са сами за себе си… ето защо няма истински магии за обезсилване на любов. Всички чувства са свързани помежду си, свързани са с мислите ти и този, който си. — Направи жест и нещо изпърха върху китката му: приличаше на лента червен плат. — Така че Магнус обеща да направи всичко по силите си, за да засегне само една част от емоциите ми. Ерос. Романтичната любов. Каза обаче, че то вероятно ще се отрази на всичко останало, което изпитвам.

— И отрази ли се? — попита Ема.

Джулиън се намръщи и намръщването му се вряза в сърцето й: беше емоция, дори да беше само раздразнение или почуда.

— Имам чувството, че се намирам зад стъкло. И всички останали са от другата страна. Гневът ми все още е тук, усещам го ясно. Бях ядосан на Джия. А когато се покатерих на кладата след Тай, това беше атавистичен подтик, нуждата да го защитя, нямаше съзнателна мисъл. — Сведе поглед към бинтованите си ръце. — Все още тъгувам за Ливи, но е поносимо. Нямам чувството, че спира дъха ми. А ти…

— А ние — поправи го Ема мрачно.

— Знам, че те обичах. Ала не мога да го почувствам.

Обичах. Миналото време й подейства като удар. Тя направи още една крачка назад, към вратата. Трябваше да се махне от тази стая.

— Не ме умолявай да те оставя — каза, посягайки към бравата, — ала ти ме остави. Ти ме остави, Джулиън.

— Ема, спри. Снощи… когато отидох при Магнус, проклятието се случваше. Почувствах го. Знам, знам, че не бих могъл да понеса още някой да умре.

— Никога не бих се съгласила да остана тук с теб, ако знаех какво си сторил — заяви Ема. — Можеше поне да ми кажеш. Честността не е емоция, Джулиън.

Стори й се, че той потръпна при тези думи… макар че може и да беше от изненада.

— Ема…

— Достатъчно.

И с тези думи тя избяга от стаята.

* * *

Не чакаше Гуин, казваше си Даяна. Определено не седеше на леглото си в малките часове на нощта, облечена в хубавата копринена блузка, която беше открила в дрешника си, макар че обикновено би си сложила пижамата още преди часове, по друга причина, освен че чистеше мечове.

Беше подредила три-четири меча върху покривката и ги лъскаше в опит да им върне част от предишния блясък. Някога върху тях бяха гравирани преплетени рози, звезди, цветя и тръни, ала годините ги бяха потъмнили и обезцветили. Жегна я чувство на вина, задето беше пренебрегнала магазина на баща си, примесено с познатата стара вина, която съпровождаше всяка мисъл за родителите й.

Имаше време, когато единственото, което искаше, бе да бъде Даяна и да притежава „Стрелата на Даяна“, когато беше копняла за Идрис и шанса да бъде себе си в родината на ловците на сенки. Сега бе изпълнена с трескаво безпокойство, което се простираше отвъд всичко това. Някогашните надежди й се струваха прекалено ограничаващи, като рокля, която й беше отесняла. Навярно беше възможно мечтите ти да ти станат прекалено тесни, когато светът стане по-голям.

Чук. Чук. Даяна скочи от леглото в мига, в който на прозореца се потропа. Отвори го и се подаде навън. Гуин се рееше на височината на очите й, а петнистият му жребец грееше на светлината на демонските кули. Шлемът му висеше на каишка от шията на коня му, през гърба му беше препасан масивен меч с почерняла от годините на употреба дръжка.

— Не можах да дойда по-скоро — каза той. — Видях дима в небето днес и гледах иззад облаците. Можеш ли да дойдеш с мен там, където е сигурно?

Даяна се покатери през прозореца, още преди той да беше довършил въпроса си. Да се плъзне върху коня пред него, вече й се струваше познато, както и това да бъде обгърната от огромните му ръце. Открай време беше висока жена и не бяха много нещата, които я караха да се чувства дребна и деликатна, но с Гуин се чувстваше именно така. Непознато за нея усещане.

Остави мислите си да се реят, докато летяха в мълчание над града, над стените му и Нетленните поля. От кладите беше останала само пепел — злокобни бледосиви кръгове върху тревата. Очите й запариха и тя побърза да извърне поглед към гората: зелените дървета, приближаващи към тях, а после ширнали се отдолу, бълбукащите сребърни потоци, каменните къщи, които се издигаха тук-там в покрайнините на гората. Помисли си за Ема и Джулиън, за самотния шок върху лицето на Ема, когато Джия им беше съобщила, че се налага да останат в Идрис, плашещата безизразност върху лицето на Джулиън. Тя познаваше празнотата, която шокът може да отвори в теб. Виждаше я и у Тай, мълчанието и вцепенеността, причинени от толкова голяма болка, че сълзите и риданията бяха безсилни пред нея. Помнеше загубата на Ария, как бе лежала на пода в колибата на Катарина, гърчейки се, сякаш тялото й би могло да избяга от болката на това, че сестра й я нямаше.

— Стигнахме — каза Гуин и ето че се приземяваха на поляната, която Даяна си спомняше отпреди.

Той скочи от коня и протегна ръце, за да й помогне да слезе. Даяна помилва животното по шията и то я побутна с меката си муцуна.

— Конят ти има ли си име?

Гуин изглеждаше озадачен.

— Име?

— Ще го нарека Орион — заяви Даяна и се разположи на земята.

Тревата под нея беше мека и еластична, въздухът ухаеше на бор и цветя. Подпря се на ръцете си и част от напрежението започна да се отцежда от тялото й.

— Ще ми е приятно. Жребецът ми да бъде кръстен от теб.

Гуин се настани срещу нея, отпуснал едрите си ръце до себе си, челото му беше набраздено от тревога. Размерите му го караха да изглежда по-безпомощен, отколкото би бил, ако не беше толкова едър.

— Знам какво се случи — каза. — Когато смъртта дойде по неочакван и зашеметяващ начин, Дивият лов научава за това. Чуваме историите, разказвани от пролятата кръв.

Даяна не знаеше какво да отговори… Че смъртта е несправедлива? Че Ливи не бе заслужавала да умре по този… или който и да било начин? Че разбитите сърца на семейство Блекторн никога нямаше да бъдат същите? Всичко й се струваше изтъркано, казано стотици пъти и вече обяснено. Вместо това рече:

— Мисля, че би ми харесало, ако ме целунеш.

Гуин изобщо не се поколеба. Озова се до нея само за миг, изящен въпреки размерите си, обви ръце около нея и ето че тя беше обгърната от топлина и мириса на гора и коне. Сбърчи лекичко нос и се усмихна и той целуна усмихнатите й устни.

Беше нежна целувка, въпреки едрото му тяло. Мекотата на устните му контрастираше с дращенето на наболата му брада и коравите мускули под ръцете й, когато Даяна плъзна плахо ръце по раменете му.

Той се наведе към допира й, издавайки гърлен звук на наслада. Даяна посегна и улови нежно лицето му в шепите си, дивейки се на усещането от нечия чужда кожа. Беше минало толкова време и тя никога не си беше представяла нещо такова: лунна светлина и цветя — те бяха за другите.

Ала очевидно не. Едрите му ръце милваха косата й и тя никога не се беше чувствала така стоплена, така обгърната с грижи, така напълно потопена в обичта на някой друг. Когато спряха да се целуват, това беше толкова естествено, както и когато започнаха; Гуин я притегли към себе си, намествайки я до тялото си. Засмя се.

— Какво? — попита тя, извивайки глава, за да го погледне.

— Чудех се дали да целунеш елф е различно от това да целунеш ловец на сенки — каза той с изненадващо момчешка усмивка.

— Никога не съм целувала ловец на сенки — отвърна Даяна. И наистина, като съвсем млада беше прекалено срамежлива, за да целуне когото и да било, и прекалено нещастна, а по-късно… — Целувала съм се с неколцина мундани. Запознах се с тях в Банкок. Неколцина бяха транссексуални като мен. Ала по онова време винаги имах чувството, че крия прекалено голяма тайна, това, че съм нефилим, и то бе като сянка между мен и другите… — Тя въздъхна. — Струва ми се, че си единственият, освен Катарина, който наистина знае всичко за мен.

Гуин издаде тих, замислен звук.

— Харесвам всичко за теб, което знам.

Аз също те харесвам, искаше й се да каже. Беше шокирана от това колко много го харесваше, този странен елфически мъж, с неговия потенциал за огромна нежност и също толкова голям потенциал за огромно насилие. Тя познаваше единствено нежността му, но от историите на Марк знаеше, че има и друга страна, онази, която предвождаше Дивия лов по кървавия им път между звездите.

— Ще им разкажа всичко — рече тя. — На Ема и Джулиън. Принудени сме да останем в Идрис заедно, а аз ги обичам като родни брат и сестра. Те трябва да знаят.

— Направи го, ако от това ще ти олекне — отвърна Гуин. — Не им дължиш нищо. Грижила си се за тях и си им помагала, и те те познават като онази, която си. Никой от нас не дължи никому всяко късче от историята на душата си.

— Ще го направя за себе си. Така ще бъда по-щастлива.

— В такъв случай, разбира се.

Гуин я целуна по главата.

Даяна седеше в топлия кръг на ръцете му и си мислеше за Ливи и за това как скръбта и наслаждението можеха да делят място в човешкото сърце. Зачуди се какви ли загуби бе познал в живота си Гуин. Трябва да беше имал майка и баща, братя и сестри, ала не можеше да си ги представи, а все още не можеше да си наложи да го попита.

По-късно, докато отиваха към коня му, за да се върнат в Аликанте, Даяна забеляза, че връхчетата на пръстите й бяха изцапани с пепел. Вятърът трябва да я беше довял от кладите тази сутрин. И все пак… Беше много странно.

Пропъди го от главата си, когато Гуин я сложи върху гърба на Орион и те се издигнаха към звездите.

* * *

Стаите в Сколоманса не бяха нито толкова приятни, колкото стаите в повечето институти, нито толкова неприятни, колкото онези в Академията за ловци на сенки. Те бяха чисти и спартански, и според Диего имаха монашеско излъчване. Във всяка стая имаше по две легла, две тежки писалища и поради липсата на дрешници — два масивни гардероба.

Благодарение на ниския прием Диего обикновено не делеше стаята си с никого, ала в този момент Кийрън лежеше в мрачна купчинка на пода, увит в одеяла.

Подложил ръце под главата си, Диего се взираше в тавана. Беше научил наизуст неравностите и издутините по мазилката. За пръв път в живота си не бе в състояние да се съсредоточи достатъчно, за да чете или медитира; умът му пъплеше като нервен паяк по мисли за Хайме, за Кристина, за семейство Диърборн и новия инквизитор.

И разбира се, нещастния елфически принц, който в момента се въртеше неспокойно на пода.

— Колко дълго възнамерявате да ме държите тук?

Гласът на Кийрън беше приглушен. Той отмести края на едно одеяло от лицето си и се взря в тавана, сякаш би могъл да разбере какво вижда в него Диего.

— Да те държим тук? — Диего се завъртя на една страна. — Не си пленник. Можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш.

— Не мога. Не мога да се върна в Дивия лов, без да навлека гнева на краля върху тях. Не мога да се върна в царството на елфите, защото кралят ще ме намери и ще ме убие. Не мога да бродя по света като див елф, защото ще ме разпознаят, а не знам дали кралят не ме търси и в този миг.

— Защо не се върнеш в Лосанджелиския институт. Ако си ядосан на Марк, Кристина ще…

— Именно заради Марк и Кристина не мога да се върна там. — Косата на Кийрън променяше цвета си на слабата светлина от тъмносиньо в бледобяло. — И не съм ядосан на никого от двамата. Просто не искам… — Надигна се и седна. — А може би искам твърде много.

— Можем да мислим за това, когато му дойде времето — рече Диего. — Какво ще бъде най-добре за теб.

Кийрън го погледна — загадъчен, проницателен поглед, който накара Диего да се надигне на лакът.

— Не става ли винаги така? Казваш си, че ще намериш решение, когато му дойде времето, ала когато най-лошото се случи, откриваш, че си неподготвен.

Диего отвори уста, за да възрази, но в този миг на вратата се почука. Кийрън изчезна за частица от секундата, толкова светкавично, че Диего можеше само да предполага къде се беше скрил. Прокашля се и извика:

— Pàsale^[1]!

Дивя се мушна в стаята, последвана от Раян. Бяха по униформи, Раян беше нахлузил дебел пуловер върху своята. И на двамата с Дивя им беше трудно да свикнат със студения въздух в Сколоманса.

Дивя носеше рунически камък, чиято светлина огряваше притесненото й лице.

— Диего — каза тя. — Кийрън тук ли е?

— Мисля, че е под леглото — отвърна Диего.

— Странно.

Раян не изглеждаше притеснен, но Раян рядко показваше каквито и да било чувства.

— Възможно е и да е в гардероба — рече Диего. — Защо?

— Кохортата — обясни Дивя. — Зара и неколцина от останалите, Саманта, Мануел и Джесика, току-що си отвориха Портал. Пристигнаха заедно с професор Гладстоун.

Кийрън се изтърколи изпод леглото. В косата му имаше валма прах.

— Знаят ли, че съм тук? — Надигна се и седна на пода. — Дайте ми оръжие. Каквото и да било оръжие.

— Задръж малко. — Дивя вдигна ръка. — Мислехме за по-умерен подход. Като например да те скрием.

— Аз вече се криех — изтъкна Кийрън.

— Действително беше под леглото — съгласи се Диего.

— Да, но тъй като Зара Диърборн идва насам, за да говори с Диего, това едва ли е най-безопасната стая — изтъкна Раян. — Пък и в Кохортата и така се съмняват в лоялността на Диего към каузата им.

— Така е — потвърди Дивя. — Чухме ги да си говорят.

Тя протегна ръка на Кийрън, за да му помогне да стане. Той я погледна с изненада и се изправи сам.

— Няма да я убия, ако е невъоръжена — заяви Кийрън. — Ще я предизвикам на равностоен двубой.

— Да, и тогава всички ще научат, че си тук, включително и Клейвът. — Дивя щракна с пръсти. — Хайде. Да вървим. Стига сме губили време.

Кийрън изглеждаше леко стреснат. Хвърли кос поглед към Диего, който му кимна.

— Така ще бъде по-безопасно и за двама ни.

— Както наредиш, тогава — каза Кийрън и тримата с Раян и Дивя излязоха от стаята, обгърнати от потрепващата магическа светлина, и потънаха в сенките.

Диего едва имаше време да стане от леглото и да нахлузи тениска, преди вратата да се отвори рязко.

Зара стоеше на прага с ръце на кръста и яростен поглед. Диего се поколеба дали да не й благодари, задето беше почукала, но реши, че тя едва ли разбира от сарказъм.

— Започва да ми писва от теб — заяви тя.

Диего се облегна на гардероба и скръсти ръце на гърдите си. Зара плъзна очи по бицепсите му и се подсмихна.

— Наистина хранех големи надежди за нашия съюз — продължи тя. — Но те съветвам да се стегнеш и да престанеш да симпатизираш на всякакви долноземци, престъпници и неблагодарници.

— Неблагодарници? — повтори Диего.

Значи, ми е разрешено да се движа само с благодарните?

Зара примига.

— Не съм сигурен, че тази дума означава това, което си мислиш, че означава — рече Диего. — Английският не е родният ми език, но…

— Семейство Блекторн са неблагодарници — поясни Зара. — Трябва да ги зарежеш и всички, свързани с тях.

Очите й се впиха в него.

— Ако имаш предвид Кристина, ние сме само приятели…

— Не ме е грижа. Семейство Блекторн са ужасни. Марк е нечистокръвен, Тай е странен малък темерут, Дру е дебела и тъпа, а Джулиън е като… като Себастиан Моргенстърн.

Диего избухна в смях.

— Като кого е?

Зара се изчерви.

— Съживи мъртвите!

— Всъщност никого не е съживявал — уточни Диего, макар да знаеше, че няма значение.

Членовете на Кохортата променяха правилата на играта, когато искаха да докажат нещо. Не ги беше особено грижа дали доказателствата им бяха верни, нито се интересуваха особено от разликата между това да съживяваш мъртвите и просто да общуваш с тях.

— Ще съжаляваш, когато той изпепели света — каза тя мрачно.

— Не се и съмнявам. Виж, имаш ли да ми кажеш още нещо? Защото е посред нощ и бих искал да поспя.

— Не забравяй защо се съгласи да се сгодиш за мен — каза тя с язвителна усмивчица. — Може би трябваше да помислиш какви ще са последиците, ако се наложи да разваля годежа ни.

Обърна се, за да си върви, но после поспря, сякаш зърнала нещо, което я изненада. С един последен сърдит поглед към него, тя се отдалечи по коридора. На вратата нямаше ключалка — единственото, което Диего можеше да направи, бе да я затвори с ритник, преди да се тръшне на леглото. Отново вдигна очи към тавана, ала този път това не можа да отвлече вниманието му.