Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (21)

21.
Звезда не милва с поглед свят

Даяна слезе призори и потропа на вратата им. Ема се събуди недоспала, с разрошена коса и подути устни. Обърна се и откри Джулиън да лежи на една страна, напълно облечен в черна риза с дълъг ръкав и тъмнозелен панталон. Изглеждаше така, сякаш току-що беше взел душ. Косата му беше прекалено мокра, за да е къдрава, устата му имаше вкус на паста за зъби, когато се наведе, за да я целуне. Беше ли спал изобщо?

Тя се отправи със залитане към банята, за да се изкъпе и облече. С всяка дреха, която навличаше, увеличаваше очакването, което я събуждаше по-сигурно, отколкото каквито и да било дози кофеин или захар биха могли. Риза с дълъг ръкав. Плътно елече. Панталон от груб, здрав плат. Високи обувки с дебели подметки. Ками и чигирики^[1] в колана й, метателни звезди в джобовете, дълъг меч в ножница на гърба. Прибра косата си на плитка и с известна неохота си избра пистолет и го пъхна в кобура на кръста си.

— Готова съм — оповести.

Джулиън, който се облягаше на стената до вратата, протегнал пред себе си обутия си във висока обувка крак, отметна кичур коса от очите си.

— Аз съм готов от часове.

Ема го замери с една възглавница.

Хубаво бе отново да се закачат както преди, помисли си, докато поемаха надолу. Странно как хуморът и способността да се шегуваш бяха свързани с емоциите. Онзи Джулиън, който не чувстваше нищо, беше Джулиън, чийто хумор беше мрачен и горчив.

Столовата беше препълнена и миришеше на кафе. Върколаци, вампири и някогашни ловци на сенки бяха насядали край дълги маси и се хранеха от очукани, разнородни съдове. Беше странно сплотена картина, помисли си Ема. Не можеше да си представи ситуация в техния свят, в която голяма група ловци на сенки и долноземци биха седнали, за да похапнат непринудено заедно. Може би членовете на Долноземско-нефилимския съюз на Алек и Магнус се хранеха заедно, но тя трябваше да признае, че знае срамно малко за тях.

— Здравейте.

Беше Мая, дошла да ги заведе до дълга маса, край която седяха Бат и Камерън. Две купички овесена каша и две чаши с кафе вече ги чакаха. Ема изгледа сърдито кафето, докато се настаняваше. Дори в Туле всички приемаха за даденост, че пие кафе.

— Яжте — каза Мая, докато сядаше до Бат. — Всички ще имаме нужда от енергия.

— Къде е Ливи? — попита Джулиън, докато лапваше малко овесена каша.

— Ето я там. — Камерън посочи с лъжицата си. — Потушава пожари, както винаги.

Ема опита овесената каша. Имаше вкус на сготвена хартия.

— Вземи. — Мая й подаде малка очукана купичка. — Канела. Пооправя вкуса й.

Докато поемаше купичката, Ема забеляза, че върху ръката й имаше и други татуировки освен лилията — стрела, син пламък и листо от градински чай.

— Означават ли нещо? — попита тя. Джулиън си бъбреше с Камерън, нещо, което Ема не можеше да си представи да се случи в техния свят. Мъничко бе учудена, че се случваше и тук. — Татуировките ти имам предвид.

Мая ги докосна леко с пръсти.

— В чест на падналите ми приятели са — отвърна тихичко. — Листото градински чай е за Клеъри. Стрелата и пламъкът са за Алек и Магнус. Лилията…

— Лили Чен — довърши Ема, мислейки си за лицето на Рафаел, когато бе изрекла името на Лили.

— Да — каза Мая. — Сприятелихме се в Ню Йорк след Битката при Бурен.

— Толкова съжалявам за приятелите ти.

Мая се облегна назад.

— Недей да съжаляваш, Ема Карстерс. Ти и Джулиън ни донесохте надежда. Това днес… е първият ход, който предприемаме срещу Себастиан, първото ни действие, в което не става въпрос просто да оцелеем. Така че, благодаря ти за това.

Очите на Ема запариха. Тя сведе поглед и лапна още една хапка овесена каша. Мая имаше право — с канела беше по-вкусно.

— Не искаш ли кафе? — попита Даяна, появявайки се на масата им. Беше облечена изцяло в черно, препасала два патрондаша около кръста си. — Аз ще го изпия.

Ема потръпна.

— Махни го от тук. Ще ти бъда благодарна.

Група хора, облечени в черно като Даяна и носещи пушки, влязоха в столовата под боен строй.

— Снайперисти — обясни Даяна. — Те ще ни покриват от въздуха.

— Даяна, ние ще тръгваме — заяви Рафаел, изниквайки от нищото по онзи дразнещ вампирски начин.

Не си беше дал труда да се облече по войнишки. Носеше дънки и тениска и изглеждаше на около петнайсет години.

— Вие сте съгледвачите, така ли? — попита Ема.

— Това е оправданието ми да не се движа заедно с вас, човеците, да — отвърна Рафаел.

Беше доста загадъчно, помисли си Ема, това, че Магнус и Алек го бяха харесвали достатъчно, за да кръстят детето си на него.

— Аз пък нямах търпение да си поиграя на „Виждам, виждам“ — каза тя.

— Щеше да изгубиш — заяви Рафаел. — Вампирите са страшно добри на „Виждам, виждам“.

Той се отдалечи, поспирайки, за да размени няколко думи с някого. Ливи. Тя го потупа по рамото и за изненада на Ема, той не я изгледа яростно… кимна почти дружелюбно и отиде да се присъедини към отряда от вампирски съгледвачи. Те се отправиха към изхода, а Ливи се запъти към тяхната маса.

— Всички са готови — каза.

Изглеждаше така, както първия път, когато я бяха видели в Туле. Корава и готова за всичко. Косата й беше прибрана в стегната опашка. Наведе се, за да целуне Камерън по бузата, и потупа Джулиън по рамото.

— Джулс, вие с Ема идвате с мен. Днес има мъгла.

— Мъгла не ми звучи толкова зле — каза Ема.

Ливи въздъхна.

— Почакай и ще видиш.

* * *

И Ема наистина видя. Мъглата в Туле беше като всичко друго в Туле: изненадващо ужасна.

Излязоха от „Брадбъри“ в малка групичка: Ема, Джулиън, Ливи, Камерън, Бат, Мая, Дивя, Раян и още неколцина бунтовници, които Ема не познаваше по име. Мъглата ги блъсна като стена. Гъсти валма се надигаха от земята като колони и се рееха във въздуха, превръщайки всичко на разстояние от повече от няколко крачки в размазано петно. Миришеше на изгорено, като пушека от голям пожар.

— Ще накара очите и гърлото ви да запарят, но не е опасна — каза Ливи, след като се разделиха на по-малки отряди и се пръснаха по „Бродуей“. — Кофти за снайперистите обаче. Никаква видимост.

Вървеше пред Ема и Джулиън в канавката край тротоара, а те я следваха, защото очевидно знаеше къде отива. Мъглата задушаваше мътната светлина на умиращото слънце почти напълно. Ливи беше извадила фенер и насочи лъча му към пелената пред тях.

— Поне няма да има коли. Понякога Помрачените се опитват да те прегазят, ако решат, че си незаклет. Никой обаче не шофира в мъглата.

— Някога вали ли изобщо? — попита Ема.

— Вярвай ми — отвърна Ливи, — не искаш да бъдеш тук, когато вали.

Тонът й говореше, че ще е по-добре Ема да не задава повече въпроси и че вероятно тук валяха ножове или жаби, болни от бяс.

Бялата мъгла като че ли удавяше и всички звуци и те крачеха безшумно в нея, следвайки лъча от фенера на Ливи. Джулиън изглеждаше потънал в мисли. Ливи погледна първо към него, а после към Ема.

— Има нещо, което искам да вземеш — каза тя толкова тихо, че Ема трябваше да се приведе към нея, за да я чуе. — Писмо, което написах за Тай.

Тя пъхна един плик в ръката на Ема, която го прибра във вътрешния си джоб, хвърляйки поглед върху името, надраскано отгоре му. Тиберий.

— Окей. — Ема погледна право напред. — Но ако няма да дойдеш с нас през Портала, трябва да кажеш на Джулиън.

— Порталът не е наистина сигурен, нали? — меко каза Ливи.

— Ще се приберем — заяви Ема. — Все някак.

Ливи наклони глава на една страна, оценявайки решимостта на Ема.

— Все още не съм решила.

— Вижте. — Очертанията на Джулиън станаха по-ясни, когато той се приближи до тях, вече не размазани от мъглата. — Пристигнахме.

„Ейнджълс Флайт“ се извисяваше над тях, прорязвайки мъглата. Много отдавна, във време, когато хората все още ги беше грижа за неща като безопасност, около железопътната линия беше издигната ограда, ала сега тя беше съборена и тротоарът беше осеян с метални халки. Два дървени вагона лежаха на една страна по средата на хълма, катурнали се от релсите като счупени играчки. Когато украсена оранжево-черна арка с думите „Ейнджълс Флайт“ се издигаше над входа.

Пред една от колоните й стоеше Теса.

Този път не беше дегизирана като Джем, нито пък беше облечена като ловец на сенки или Мълчалив брат. Носеше простичка черна рокля, косата й беше разпусната и права. Изглеждаше на годините на Клеъри.

— Ето ви и вас — каза тя.

Ливи се закова на място, давайки знак на Ема и Джулиън да сторят същото. Угаси фенера си, докато от мъглата изникваха няколко дузини фигури. Ема се напрегна, но после се отпусна, когато ги разпозна — Даяна, Ват, Камерън, Рафаел, Мая. И още десетки бунтовници, облечени в черно и зелено.

Стояха мълчаливи, подредени в две редици. Войнишки строй. Никой не помръдваше.

Теса погледна замислено към Ливи.

— Всички те са твои хора?

— Да. — Ливи я гледаше със смесица от недоверие и надежда. — Това са моите хора.

Теса се усмихна, внезапна, прекрасна усмивка.

— Справила си се много добре, Ливия Блекторн. Покрила си семейното си име с чест.

Ливи изглеждаше слисана.

— Семейното ми име?

— Родът Блекторн съществува отдавна — рече Теса — и отдавна живеят в чест. Виждам много чест и тук.

Тя погледна към бунтовниците, след което се обърна (като че ли, без изобщо да се притеснява от въоръженото множество зад гърба си) и вдигна ръце пред себе си.

Бунтовниците си поеха рязко дъх, когато по върха на пръстите й заиграха жълти пламъци. Една… две врати се оформиха под ръцете й, изпълвайки арката. Всяка от тях представляваше масивен скален къс, върху който беше грубо издълбана латинска сентенция. Nescis quid serus vesper vehat.

— Кой знае какво ще донесе падането на нощта — преведе Джулиън и по гърба на Ема пробяга тръпка.

Теса прокара жълтите пламъци на пръстите си по вратите и силно стъргане проряза приглушаващата звуците мъгла. Вратите потрепериха и се плъзнаха настрани сред облаци прах, посипал се след годините, през които не бяха отваряни.

Глух екот долетя откъм мрака, когато вратите се отвориха напълно. Наситена чернота бе всичко, което се виждаше отвъд входа. Ема не можеше да различи стълбите, които знаеше, че се спускат в Града на тишината. Виждаше единствено сянка.

Двамата с Джулиън пристъпиха напред и тя надзърна в непрогледния мрак на входа на Града на тишината в същия миг, в който Теса се свлече на земята.

Втурнаха се към нея. Тя седна, облягайки се на една колона, с лице, пребледняло като мъглата.

— Добре съм, добре съм — увери ги, макар отблизо да видяха, че крайчетата на устата и очите й бяха осеяни с алено, сякаш малките кръвоносни съдове там се бяха спукали от напрежение. — Трябва да побързаме. Не е разумно да оставяме Града на тишината отворен…

Опита да се изправи, но отново се отпусна на земята със стон.

Ливи подаде фенера си на Ема и коленичи до нея.

— Камерън! Даяна! Вървете с Ема и Джулс в Града от кости. Мая, нуждая се от медик.

Всички се раздвижиха трескаво. Докато Камерън и Даяна идваха при тях, Ема се помъчи да възрази, че тя е тази, която трябва да остане до Теса, но Ливи беше непреклонна.

— Били сте в Града на тишината за парабатайската церемония и го познавате. Няма причина архитектурата му тук да бъде различна.

— Побързайте — подкани ги Теса, докато Мая се навеждаше над нея с аптечката за първа помощ. — Реликвите са в Звездната зала. — Тя се закашля. — Вървете!

Ема запали фенерчето на Ливи и се втурна през входа на Града с Джулиън до себе си и Камерън и Даяна зад тях. Шумът откъм улицата над главите заглъхна почти мигновено, заглушен от мъглата и дебелите каменни стени. Градът на тишината бе по-тих, отколкото когато и да било, помисли си Ема. Лъчът на фенера отскачаше между стените, осветявайки нащърбен камък и — докато навлизаха по-навътре — излъскани бели и жълти кости.

Ливи беше права. Архитектурата на Града на тишината бе съвсем същата. Джулиън вървеше до нея, напомняйки й за последния път, когато бяха дошли заедно тук за парабатайската си церемония. Градът и тогава миришеше на старо, на кости и прах, и камъни, но освен това беше живо, обитавано място. Сега той лъхаше на застоял въздух, изоставеност и смърт.

Не беше нейният Град на кости, разбира се, ала от малка я учеха, че всички Градове са един Град, че има много входове, но само една твърдина. Докато минаваха през сводестите стаи на мавзолеите, Ема не можеше да не си помисли: Никога вече няма да бъдат добавени още воини към тази войска. Никога вече нов прах няма да помогне за изграждането на Града от кости.

Навлязоха в тунел, отвеждащ до квадратно помещение, в чиито ъгли се издигаха колони от резбовани кости. Бронзови и червени мраморни квадрати, редуващи се като шахматна дъска, образуваха пода. В средата имаше мозайка, дала името на стаята: параболичен десен от сребърни звезди.

Черна базалтова маса бе поставена до една от стените и върху нея имаше два предмета: бокал и меч. Бокалът беше златен, с инкрустиран с рубини ръб. Мечът бе от тежко тъмно сребро с дръжка във формата на ангелски крила.

Ема познаваше и двата предмета. Всеки ловец на сенки ги познаваше от безброй картини, гоблени и илюстрации в учебниците по история. Забеляза с изненада, че нито Бокалът, нито Мечът бяха покрити с прах.

Камерън си пое рязко дъх.

— Не вярвах, че някога ще ги видя отново. Не и след Войната.

— Дай ми фенера. — Даяна протегна ръка към Ема. — Вие двамата, вървете.

Ема й подаде фенера и двамата с Джулиън се приближиха до масата. Джулиън взе Бокала и го втъкна в портупея, който беше препасан през гърдите му, а после закопча якето си отгоре му. На Ема й беше нужно малко повече, за да събере сили и да вземе Меча. За последен път го беше видяла в ръката на Анабел, докато тя посичаше Робърт Лайтууд и забиваше отломките от прекършеното му острие в гърдите на Ливи.

Ала това беше друг меч, неокървавен и нестрошен. Грабна го и го смени с оръжието на гърба си. Мечът на смъртните тежеше върху гръбнака й и тя си спомни думите на кралицата, че някога нефилимите са били великани на земята, притежаващи силата на хиляда мъже.

— Най-добре да вървим — каза Даяна. — Както магьосницата каза, не е разумно да оставяме това място отворено прекалено дълго.

Камерън се огледа наоколо, потръпвайки от отвращение.

— Лично аз не мога да се махна от тук достатъчно скоро.

Докато прекосяваха Града, лъчът на фенера танцуваше, отразяван от полускъпоценните камъни, инкрустирани в сводовете от кости. Искряха по начин, който изпълваше Ема с тъга: какъв бе смисълът от красота, която никой не може да види?

Стигнаха до един тунел и тя с облекчение осъзна, че наближават стълбите и повърхността: до ушите й достигнаха звукът на вятъра, пукотът на ауспух…

Тя настръхна. Никой не шофира в мъглата.

— Какъв е този шум? — каза и всички наостриха уши.

Звукът се разнесе отново и този път Камерън пребледня.

— Изстрели — каза Даяна, вадейки пистолет от кобура на кръста си.

— Ливи.

Камерън се втурна да бяга, но не беше направил повече от няколко крачки, когато от сенките изникнаха фигури… алени фигури, обвити в дим. Сребърно острие проблесна в мрака.

— Помрачени! — изкрещя Джулиън.

Дългият меч на Ема вече беше в лявата й ръка, тя се втурна напред, изваждайки един бо шурикен^[2] от колана си и запращайки го по фигурите в червено. Те се дръпнаха назад, а струя кръв оплиска стената зад тях.

Една от Помрачените с дълга кестенява коса се хвърли към тях. Камерън се бореше, с един крак все още в подножието на стълбището. Изстрел отекна в ушите на Ема и Помрачената рухна като чувал. Когато се обърна, видя Джулиън да сваля пистолета си с каменно изражение. От дулото се вдигаше дим.

— Бягайте! — Даяна пусна фенера, побутна Ема в гърба и се прицели. — Вървете при Ливи! Вървете при останалите!

Намекът беше: отнесете Бокала и Меча далече от Помрачените. Ема се втурна да бяга, описвайки посичащи дъги с меча от двете си страни. Видя Камерън, вчепкан с един Помрачен, и разпозна Дейн Ларкспиър. Подлец в един свят, подлец и в друг, помисли си, докато Камерън изритваше краката на Дейн изпод него.

Само че от един от другите тунели прииждаха още Помрачени. Чу как Джулиън извика и ето че се носеха по стъпалата, Ема с меч в ръка, Джулиън — с пистолет. Изхвръкнаха от изхода на Града на тишината…

И налетяха на ужасяваща жива картина.

Мъгла се стелеше навсякъде — бели нишки като мрежата на гигантски паяк. Ала Ема видя онова, което трябваше да види. Десетки от бунтовниците на Ливи бяха коленичили в мълчание, сложили ръце зад главите си. Зад тях стояха дълги редици Помрачени, въоръжени с байонети и автомати. Теса все така беше отпусната тежко до колоната на арката, ала сега Рафаел бе този, който я държеше, и то учудващо грижовно.

Ливи беше на крака в центъра на групата Помрачени и бунтовници. Беше на крака, защото Джулиън — един по-висок, по-възрастен, по-голям Джулиън с мрачна, смъртоносна усмивка, целият облечен в червено — стоеше зад нея, обвил ръка около гърлото й. С другата си ръка притискаше дулото на пистолет до слепоочието й.

Зад него, облечен в скъп тъмен костюм, стоеше Себастиан с Джейс и Аш от двете му страни. Аш не беше въоръжен, ала Джейс държеше меч, който Ема разпозна: Хеосфорос, който в техния свят принадлежеше на Клеъри. Беше красив меч, с дръжка от злато и обсидиан и осеяно с черни звезди сребърно острие.

Всичко сякаш запълзя мъчително бавно. Ема чу как дъхът на Джулиън изгъргори в гърлото му и го видя да се заковава на място, сякаш се бе превърнал в камък.

— Джулиън Блекторн — каза Себастиан и бялата мъгла, стелеща се около него, бе с цвета на косата му, на косата на Аш. Двама зимни принцове. — Наистина ли мислеше, че ще се хвана на представлението ти в нощния клуб?

— Анабел.

Гласът на Джулиън беше дрезгав и Ема знаеше какво си мисли. Анабел трябва да ги беше предала, тъй като знаеше кои са в действителност.

Челото на Себастиан се сбърчи.

— Какво за Анабел?

Аш поклати глава. Беше едва забележимо движение на отрицание, ала Ема го видя и бе сигурна, че Джулиън също го беше видял. Не, казваше Аш. Анабел не ви предаде.

Но защо Аш би…?

— Пусни пистолета — нареди Себастиан и Джулиън го стори, хвърляйки го в мъглата. Себастиан почти не беше погледнал Ема. Сега обърна ленив, презрителен поглед към нея. — Ти също. Хвърли този евтин меч.

Ема го направи и оръжието издрънча. Нима Себастиан не виждаше Меча на смъртните, препасан на гърба й?

— Носите слънцето върху кожата си — каза той. — Дори това би ми било достатъчно, за да разбера, че не сте от Туле. А благодарение на Аш познавам историята на вашия свят. Знаех за Портала. През всичкото това време се чудех дали някой от вас няма да мине през него. Знаех, че ще се насочите право към Реликвите на смъртните, за да ги скриете от мен. Всичко, което трябваше да сторя, бе да разположа стражи наоколо и да чакам. — По лицето му се разля хищническа усмивка. — А сега ми дайте Реликвите на смъртните или Джулиън ще пръсне главата на сестра ти.

Истинският Джулиън погледна към Ливи. Вътрешно Ема крещеше: Не може отново да я види как умира, не и отново, никой не би могъл да преживее нещо такова два пъти.

Ливи срещна очите на брат си с нетрепващ поглед. В изражението й нямаше страх.

— Няма да я оставиш жива — каза Джулиън. — Каквото и да сторя, ти ще я убиеш.

Усмивката на Себастиан стана още по-широка.

— Ще трябва да изчакаш и да видиш.

— Добре. — Раменете на Джулиън увиснаха. — Само ще извадя Бокала — каза той, вдигайки едната си ръка, докато с другата разкопчаваше якето си. — Ема гледаше потресено, докато той бръкваше вътре. — Ще ти го подам…

Когато извади ръката си от якето, държеше нож за мятане, малък и остър, с червени камъни по дръжката. Ема едва успя да го различи, преди Джулиън да го хвърли. Оръжието профуча във въздуха, одрасквайки бузата на Ливи и потъвайки в окото на Помрачения Джулиън.

Той дори не изпищя. Политна назад, сгромолясвайки се с грохот върху паважа, а пистолетът се изтърколи от ръката му. Себастиан изкрещя, но Ливи вече се беше навела и претъркулвайки се настрани, бе изчезнала в мъглата.

Ема извади Меча на смъртните и се нахвърли върху Себастиан. Светът изригна в хаос. Себастиан изкрещя на своите Помрачени и те се втурнаха към тях, изоставяйки бунтовниците, за да застанат между Ема и своя лидер. Джейс се нахвърли върху Ема, бутайки Аш зад себе си, ала Джулиън вече беше там, беше вдигнал падналия меч на Ема и го стовари с дрънчене върху Хеосфорос, изтласквайки Джейс назад от Ема.

Ема замахна към най-близкия от Помрачените с Меча на смъртните. Той изведнъж беше станал лек в ръката й и пееше, докато тя го размахваше, така както единствено Кортана беше пял в ръката й някога, и тя внезапно си спомни името му: Мелартак. Един Помрачен с ниско подстригана руса коса се прицели в нея. Куршумът отскочи от острието на Мелартак. Помраченият зяпна, а Ема заби Меча на смъртните в гърдите му, запращайки го назад с такава сила, че той събори друг от Помрачените със себе си, докато падаше.

Чу как някой извика — беше Ливи, хвърлила се в схватката. Наведе се и се претърколи, прострелвайки Помрачения, който връхлиташе върху Бат. Звуците на битката отекваха приглушено между стените от мъгла, която се стелеше около тях.

Мелартак беше размазано сребърно петно в ръката на Ема, отбиващ остриета и куршуми, докато тя все повече се доближаваше до Себастиан. Видя Бат да се насочва към Аш с байонет в ръка. Аш не помръдваше, просто стоеше и наблюдаваше хаоса като зрител в театър.

— Сложи ръце зад гърба си — нареди Бат и Аш го погледна смръщено, сякаш беше невъзпитан гост, прекъснал пиеса. Бат вдигна байонета си. — Виж, хлапе, прави каквото…

Аш прикова нетрепващи зелени очи в Бат.

— Не искаш да го направиш — каза той.

Бат замръзна, стиснал оръжието си. Аш се обърна и се отдалечи, без да бърза, почти лениво, потъвайки в мъглата.

— Бат! Пази се! — изкрещя Мая и Бат се обърна рязко, за да забие байонета си в тялото на Помрачения воин, приближаващ се към него.

И тогава се разнесе писъкът. Рев на агония, толкова пронизващ и отчаян, че проряза мъглата. Жена в униформата на Помрачените притича през площада, с коса, развяваща се зад нея като знаме, изтъкано от злато, и се хвърли върху мъртвото тяло на Джулиън Блекторн от този свят.

Ема разпозна себе си, своето Аз от Туле, вкопчена в тялото на мъртвия си партньор, ридаеща до гърдите му, заровила пръсти в подгизналите му от кръв дрехи. Пищеше, отново и отново, пронизителен, кратък вопъл, като автомобилна аларма, отекваща насред празна улица.

Ема не бе в състояние да откъсне очи, а Джулиън, нейният Джулиън, потръпна от изненада и се обърна, за да я погледне… беше разпознал гласа на Ема, предположи тя. Частицата от секундата, в която вниманието му беше отвлечено, беше достатъчна за Джейс, който замахна с Хеосфорос, извивайки се настрани, Джулиън успя да избегне острието на косъм, но залитна. Джейс подкоси краката му и той падна.

Не. Ема се обърна, променяйки посоката си, но Джейс трябваше само да вдигне меча си, тя никога нямаше да стигне навреме…

Струя жълт пламък изригна между Джейс и Джулиън. Джулиън изпълзя назад, а Джейс се обърна, за да погледне. Подкрепяна от Рафаел, Теса беше протегнала ръка, по връхчетата на чиито пръсти все още играеха жълти пламъчета. Изглеждаше смазана и омаломощена, ала очите й, приковани в Джейс, бяха потъмнели от скръб.

Беше странен, застинал миг, от онези, които понякога се случват насред битка. Наруши го появата на една фигура, излязла със залитане от Града на тишината… Даяна, изцапана с кръв и запъхтяна, но жива. Сърцето на Ема подскочи от облекчение.

Очите на Себастиан се присвиха.

— Вървете в града! — изкрещя той. — Открийте всичко! Книги с магии! Архиви! Донесете ми всичко!

Теса ахна.

— Не… разрухата, която той може да посее…

Джейс начаса обърна гръб на Джулиън, сякаш забравил, че е там.

— Помрачени — извиси се гласът му, дълбок и равен, без следа от емоция. — Елате при мен.

Ема се втурна към входа на Града на тишината, чу Себастиан да се смее зад гърба й. Джулиън беше скочил на крака и беше до нея. Ливи се завъртя, изрита един от Помрачените и се затича към Теса и останалите.

— Затвори вратите! Затвори вратите!

— Не! — Даяна огледа трескаво кръвопролитието наоколо. — Камерън все още е вътре!

Джулиън се обърна към Теса.

— Какво можем да направим?

— Мога да затворя вратите, но трябва да знаете, че никога вече няма да мога да ги отворя — отвърна Теса. — Камерън ще остане пленен вътре.

Агония пробяга по лицето на Ливи. Джейс и останалите Помрачени идваха към тях, разполагаха с броени секунди.

Агонията не напусна очите на Ливи, но тя стисна решително челюсти. Никога през живота си не бе приличала на Джулиън повече, отколкото в този миг.

— Затвори вратите — каза.

— Спрете магьосницата! — изкрещя Себастиан. — Спрете я…

Млъкна с рев. Мая, която беше зад него, бе забила меча си в тялото му. Острието потъна в плътта му, изцапано с черна кръв. Той като че ли почти не забеляза.

— Теса… — започна Ема и не беше сигурна какво се канеше да каже, дали искаше да я попита има ли достатъчно сила, за да затвори вратите, дали възнамеряваше да я помоли да го направи, или да не го направи. Преди да успее да довърши, Теса се раздвижи и вдигна ръце, промълвявайки думи, които Ема винаги щеше да се мъчи да си спомни и които винаги щяха да се изплъзват от ума й.

Златни искри изхвърчаха от пръстите й, осветявайки арката. Вратите започнаха да се затварят със стъргане и грохот. Себастиан изкрещя от ярост и сграбчи меча, стърчащ от тялото му. Издърпа го и го запрати по Мая, която се хвърли на земята, за да избегне удара.

— Спри! — изкрещя и тръгна към входа на Града. — Спри веднага…

Вратите се затвориха с ехо, което отекна в мъглата. Ема погледна Теса, която й отправи мила, тъжна усмивка. Кръв се процеждаше от крайчетата на устата й, от изпочупените й нокти.

— Не — каза Рафаел. До този миг бе толкова тих, че Ема почти бе забравила, че е тук. — Теса…

Теса Грей избухна в пламъци. Не беше като да бъде обгърната от огън, между един миг и следващия тя се превърна в огън, лумнала колона от пламък. Горящата светлина беше бяла и златна, тя проряза мъглата, обливайки света в светлина.

Рафаел политна назад, закрил лицето си с ръка. На яркото сияние Ема видя ясно толкова много: порязването върху лицето на Ливи там, където острието на Джулиън я беше одраскало, сълзите в очите на Даяна, яростта върху лицето на Себастиан, докато се взираше в затворените врати, страха на Помрачените, дръпнали се уплашено от светлината.

— Страхливци! Светлината не може да ви нарани! — изкрещя Себастиан. — Бийте се!

— Трябва да се върнем в „Брадбъри“ — каза Ливи отчаяно. — Трябва да се махнем от тук.

— Ливи — рече Джулиън. — Не можем да ги отведем в щаба ви. Трябва да се разправим с тях тук.

— И има само един начин да го направим.

Ема стисна здраво Меча на смъртните и тръгна към Себастиан.

Изгаряше я нова ярост, изпълваше я цялата, даваше й сили. Камерън. Теса. Помисли си за Ливи, изгубила още някого, когото обичаше. И се нахвърли върху Себастиан, а Мечът на смъртните проряза въздуха като камшик от огън и злато.

Себастиан изръмжа. Фосфорос скочи в ръката му и той тръгна към Ема. Ярост сякаш танцуваше около него като искри.

— Значи, смяташ да ме посечеш с Меча на смъртните. Изабел Лайтууд опита същото и сега се разлага в един гроб в Идрис.

— Ами ако ти отсека главата? — подразни го Ема. — Ще продължиш ли да бъдеш гадният владетел на тази планета на две различни части?

Себастиан се завъртя, мечът на Моргенстърн представляваше размазано черно-сребърно петно. Ема скочи и мечът профуча под краката й. Приземи се върху един прекатурен противопожарен кран.

— Опитай се — каза Себастиан отегчено. — И други са го правили. Не може да бъда убит. Ще те изтощя, момиче, и ще те посека на парчета, превръщайки те в пъзел, та демоните да се позабавляват.

Грохотът на битката бе навсякъде около тях. Огънят на Теса утихваше и в завръщащата се мъгла Ема едва успя да различи Джулиън, биещ се с Джейс. Беше взел меча на един от Помрачените и се биеше отбранително, така както Даяна ги беше научила да правят, когато противникът ги превъзхождаше.

Ливи се биеше с Помрачените с нов гняв и нова енергия. Също като Рафаел. Докато хвърляше поглед към останалите, Ема го зърна да сграбчва една червенокоса Помрачена и да разкъсва гърлото й със зъби.

И тогава я видя — светлина в далечината. Завихрена, въртяща се светлина, която познаваше добре, светлината на Портал.

Скочи от противопожарния кран и се хвърли в атака. За миг Себастиан действително отстъпи назад от изненада, преди да се съвземе и да отвърне още по-яростно на нападението й. Острието пееше в ръката на Ема, докато сърцето й биеше в ритъма на три думи: отвлечи му вниманието, отвлечи му вниманието.

Фосфорос се удари в Мелартак. Себастиан оголи зъби в усмивка, която по нищо не приличаше на истинска усмивка. Ема се зачуди дали някога бе умеел да се преструва, че се усмихва като човек, и бе забравил как. Помисли си за начина, по който Клеъри говореше за него — като за някой, изгубен много преди да умре.

Жегна я остра болка. Мечът на Себастиан беше порязал предната част на едното й бедро, кръв изцапа дупката в панталона й. Той отново се ухили и я изрита силно по раната. От болката пред очите на Ема се спусна бяла пелена и тя усети, че полита. Рухна върху земята с изпукване, което, сигурна бе, бе трошенето на ключицата й.

— Започваш да ме отегчаваш. — Себастиан закрачи около нея като котка. Очите на Ема бяха замъглени от болка, ала тя виждаше как светлината на Портала се усилва. Въздухът сякаш блещукаше. В далечината все още чуваше другата Ема да ридае. — Други светове — каза Себастиан замислено. — Защо да ме е грижа за други светове, когато властвам над този? Какво би означавал някой друг свят за мен?

— Искаш ли да знаеш как умря там? — каза Ема. Болката от строшената кост я раздираше. Чуваше сражението да кипи около нея, чуваше Джулиън и Джейс да се бият. Трябваше да положи усилие, за да не припадне. Колкото по-дълго отвличаше вниманието му, толкова по-добре. — Искаш да живееш вечно в този свят. Не искаш ли да знаеш как загина в нашия? Ами ако се случи и тук? Аш не знае какво стана. Нито пък Анабел. Но аз знам.

Себастиан наведе Фосфорос и побутна ключицата й с върха му. Ема почти изпищя от болка.

— Кажи ми.

— Клеъри те уби — отвърна тя и видя как очите му се отвориха широко. — С небесен огън. Той изгори всичко зло в теб и онова, което остана, не беше достатъчно, за да живее дълго. Ала ти издъхна в ръцете на майка си, а сестра ти плака над теб. В клуба вчера ти говореше за тежестта, която лежи върху теб и те смазва. В нашия свят последните ти думи бяха: „Никога не съм се чувствал толкова лек“.

Лицето на Себастиан се разкриви. За миг в очите му се появи страх… и нещо повече от страх — съжаление може би и дори болка.

— Лъжеш — изсъска и плъзна острието на Фосфорос по диафрагмата й, където едно пронизване щеше да разкъса коремната й аорта. Кръвта й щеше да изтече в агония. — Кажи ми, че това не е вярно. Кажи ми!

Ръката му стисна по-здраво оръжието.

Зад него се появи размазано петно, разнесе се плясък на крила и нещо го удари силно по рамото, така че той политна настрани. Ема го видя да се обръща рязко с яростно изражение върху лицето.

— Аш! Какво правиш?

Ема зяпна от изненада. Действително беше Аш… и на гърба му имаше чифт крила. За Ема, израснала с образа на Разиел, то бе като удар. Надигна се на лакти, приковала поглед в тях.

Бяха ангелски крила и едновременно с това не бяха. Бяха черни, увенчани със сребро, и искряха като нощното небе. Предполагаше, че са по-широки от разперените му ръце.

Бяха красиви, най-красивото нещо, което беше виждала в Туле.

— Не — каза Аш спокойно, приковал поглед в баща си, и грабна меча от ръката му. Отдръпна се назад, а Ема се изправи на крака, раздирана от болка в ключицата, и заби Меча на смъртните в гърдите на Себастиан.

Издърпа го обратно, усещайки как острието изстърга в костите на ребрата му, готова да нанесе нов удар, да го посече на парчета…

Докато вадеше оръжието от тялото му, Себастиан потрепери. Не беше издал звук, когато тя го прониза. Сега устата му се отвори и по долната му устна и брадичката шурна черна кръв, докато очите му се обръщаха в черепа. Писъците на Помрачените достигнаха до ушите й. Кожата му започна да се цепи и гори.

Той отметна глава назад в безмълвен писък и изригна в пепел така, както демоните изчезваха в света на Ема.

Писъците на тукашната Ема секнаха рязко, беше се проснала безжизнено върху тялото на Джулиън. Един по един Помрачените започнаха да падат, свличайки се в краката на бунтовниците, с които се биеха.

Джейс изкрещя и рухна на колене. Зад него Ема виждаше светлината на Портала, отворен и лумнал в синьо сияние.

— Джейс — прошепна тя и понечи да отиде при него, но Аш застана на пътя й.

— Не бих го сторил. — Говореше със същия зловещо спокоен глас, с който бе казал Не на баща си. — Твърде отдавна е под контрола на Себастиан. Не е онова, което си мислиш. Не може да се върне назад.

Ема вдигна меча си, насочвайки го към Аш. От болката в счупената й ключица й се повдигаше. Аш я погледна, без да трепне.

— Защо го направи? — попита тя. — Защо предаде Себастиан?

— Той щеше да ме убие. — Гласът му беше нисък, леко дрезгав, не момчешкият глас, който имаше в Двора на тъмните елфи. — Освен това речта ти за Клеъри ми хареса. Беше интересна.

Джулиън се беше извърнал от Джейс, който беше коленичил, взирайки се в меча в ръцете си, и тръгна към Ема под зяпналия поглед на Ливи. Тя беше покрита с рани, но се държеше на крака и бунтовниците й я наобиколиха със слисани, невярващи лица.

Писък проряза зловещата тишина на мъртви Помрачени и потресени воини. Писък, който Ема познаваше добре.

— Не го наранявайте! — изкрещя Анабел.

Втурна се към Аш с протегнати ръце. Беше облечена в червената си рокля, краката й бяха боси. Сграбчи Аш за ръката и го затегли към Портала.

Ема се изтръгна от вцепенението си и затича към Джулиън, който бе застанал пред Портала. Мечът му проблесна, докато го вдигаше. Аш се съпротивляваше срещу хватката на Анабел, крещеше й, че не иска да отиде, не и без Джейс.

Анабел беше силна, Ема знаеше колко силна. Но Аш очевидно беше по-силен. Откопчи се от нея и се втурна към Джейс.

Светлината на Портала започна да отслабва. Дали Анабел го затваряше, или той умираше от само себе си? Така или иначе, сърцето на Ема заби учестено, блъскайки се в гърдите й. Тя прескочи тялото на един от Помрачените и се приземи от другата страна в същия миг, в който Анабел се обърна рязко към нея.

— Назад! — изкрещя тя. — Никой от вас не може да мине през Портала! Не и без Аш!

При звука на името си, Аш се обърна. Беше коленичил до Джейс, сложил ръка на рамото му. Лицето му беше разкривено от нещо, което приличаше на скръб.

Анабел тръгна към Ема, с плашещо безизразно лице, такова, каквото беше в онзи ден на подиума. Деня, в който бе забила Меча на смъртните в сърцето на Ливи, спирайки го завинаги.

Стоейки зад Анабел, Джулиън вдигна свободната си ръка и Ема начаса разбра какво имаше предвид, какво искаше.

Вдигна Меча на смъртните, стиснала зъби от болка, и го хвърли.

Оръжието прелетя покрай Анабел и Джулиън, мятайки собственото си оръжие настрани, го улови във въздуха. Той замахна с все още окървавеното острие, описа дъга и преряза гръбнака на Анабел.

Тя нададе ужасяващ, нечовешки писък, като писъка на риболовна златка. Завъртя се като развален пумпал и Джулиън заби Меча на смъртните в гърдите й така, както тя бе сторила с Ливи.

Издърпа острието и кръвта на Анабел покапа по стиснатия му юмрук, опръска кожата му. Стоеше като статуя с Меча на смъртните в ръка, докато Анабел се свличаше на земята като марионетка с прерязани конци.

Остана да лежи на земята по гръб, с вдигнато лице, а алената локва, разливаща се около нея, се смесваше с разкъсаните волани на червената й рокля. Ръцете й, извити като хищни нокти до тялото й, се отпуснаха в смъртта. Босите й крака бяха тъмноалени, сякаш носеше пантофки от кръв.

Джулиън сведе поглед към тялото й. Очите й, все още по блекторновски сини, вече започваха да се замъгляват.

— Кралице на въздух и мрак — каза той с нисък глас. — Аз никога няма да стана като Малкълм.

Ема си пое дълга, пресеклива глътка въздух, когато Джулиън й подаде обратно Меча на смъртните, а после скъса окървавената ивица плат около китката си и я хвърли до тялото на Анабел.

Кръвта на Анабел попи в нея, смесвайки се с тази на Ливи.

Преди Ема да успее да проговори, чу как Аш нададе вик, дали на болка, или на триумф — не знаеше. Все още беше коленичил до Джейс.

Джулиън протегна ръка.

— Аш! Ела с нас! Кълна се, че ще се погрижим за теб!

Аш го изгледа в продължение на един дълъг миг с потрепващи, непроницаеми зелени очи. А после поклати глава. Крилата му изпляскаха мрачно във въздуха и като сграбчи Джейс, той се издигна нагоре и двамата се изгубиха в облачното небе.

Джулиън отпусна ръка със загрижено изражение, ала Ливи вече тичаше към тях с пребледняло от уплаха лице.

— Джулс! Ема! Порталът!

Ема се обърна рязко. Порталът беше избледнял още повече, светлината му потрепваше. Ливи стигна до Джулиън и той обви ръка около нея, притискайки я в силна прегръдка до себе си.

— Трябва да вървим — каза. — Порталът угасва… Ще издържи само още няколко минути сега, когато Анабел е мъртва.

Ливи зарови лице в рамото му и за миг го прегърна невероятно силно. Когато го пусна, лицето й лъщеше от сълзи.

— Върви — прошепна.

— Ела с нас.

— Не, Джулиън. Знаеш, че не мога. Хората ми най-сетне имат шанс. Вие ни дадохте шанс. Благодарна съм ви, ала няма да допусна Камерън да загине за спасението на един свят, от който съм готова да избягам.

Ема се боеше, че Джулиън ще се опита да възрази, но той не го стори. Може би се бе подготвил за това повече, отколкото бе предполагала. Бръкна в якето си и извади Бокала. Той проблясваше с мътно златно сияние на светлината на Портала, синята светлина на небе с истинско слънце.

— Вземи го. — Той го пъхна в ръцете на Ливи. — С негова помощ може би нефилимите тук ще се родят наново.

Ливи стисна Бокала в шепата си.

— Може би никога няма да съм в състояние да го използвам.

— Но може и да си — каза Ема. — Вземи го.

— И нека ти дам още нещо.

Джулиън се наведе и прошепна нещо в ухото й. Очите на Ливи се разшириха.

— Вървете! — изкрещя някой. Беше Рафаел, който, заедно с Даяна, Ват и Мая, ги гледаше. — Глупави човеци, вървете, преди да е станало твърде късно!

Джулиън и Ливи се спогледаха за последен път. Когато той се извърна, Ема имаше чувството, че чува звука на сърцето му, разкъсващо се на парченца. Едно късче завинаги щеше да остане тук, в Туле, заедно с Ливи.

— Вървете! — изкрещя Рафаел отново. Порталът се беше стеснил до отвор, по-малък от врата. — И кажете на Магнус и Алек да прекръстят детето си!

Ема пъхна ръка в тази на Джулиън. С другата стискаше Меча на смъртните. Джулиън я погледна — на слънчевата светлина на Портала очите му бяха морскосини.

— Ще се видим от другата страна — прошепна той и заедно те прекрачиха в Портала.