Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (24)

24.
Нощта безкрайна

Ейлийн Пенхалоу, ръководител на Лосанджелиския институт: Бели траурни знамена се развяват над столицата ни днес, а също и зелени, та сърцата ни да се изцелят по-скоро.

Героите от Тъмната война Джонатан Херондейл и Клариса Феърчайлд загинаха от ръцете на Тъмните елфи. Изпълняваха мисия, възложена им от Клейва, и смъртта им ще бъде почетена като смъртта на герои. Телата им все още не са върнати.

Подобно брутално нарушаване на Студения мир не може да остане ненаказано. Считано от тази сутрин; по изгрев-слънце в Аликанте, ние сме във война с феите. Членове на Съвета ще се свържат с Двора, за да поискат преговори и обезщетение. Ако някой елф бъде забелязан извън земите на своята раса, чувствайте се свободни да го заловите и доведете в Аликанте за разпит. Ако се наложи да убиете въпросния елф, няма да бъдете в нарушение на Съглашенията.

Феите са лукави, ала ние ще победим и ще отмъстим за нашите паднали герои. Както винаги по време на война, от ловците на сенки се очаква да се върнат в Идрис и да се явят за военна служба в рамките на четиресет и осем часа. Моля, уведомете Клейва за плановете си за пътуване, тъй като Порталите, отвеждащи в Идрис, се следят.

Хорас Диърборн, инквизитор

NB: Тъй като е заподозряна в заговорничене с елфите, нашият консул Джия Пенхалоу е задържана в кулата на Гард, докато не стане възможно да бъде разпитана.

— Джия? — изуми се Ема. — Консулът е в затвора?

— Ейлийн се мъчи да се свърже с Патрик — отвърна Хелън ниско. — Домашният арест е едно, но това е нещо съвсем друго. Ейлийн не е на себе си.

— Кой знае, че сте живи? — попита Алек, обръщайки се към Джейс. — Кой знае, че това писмо не е вярно?

Джейс като че ли се сепна.

— Хората в тази къща. Магнус… къде е Магнус?

— Спи — отвърна Алек. — Кой друг освен нас?

— Саймън и Изи. Мама. Мая и Бат. Това са всички. — Той се завъртя в стола си. — Защо? Мислиш, че трябва да отидем в Аликанте? Да изобличим лъжите им?

— Не. — Гласът на Джулиън беше тих, но твърд. — Не може да го направите.

— Защо не? — попита Хелън.

— Защото това не е грешка — отвърна Джулиън. — Това е операция под фалшив флаг. Вярват, че сте мъртви (в противен случай не биха рискували), и смятат да припишат вината на феите, за да предизвикат война.

— Защо биха искали война? — недоумяваше Хелън. — Не видяха ли какво причини предишната?

— Лесно е да се сдобиеш с власт по време на война — обясни Джулиън. — Ако превърнат елфите във врагове, могат да превърнат себе си в герои. Всички ще забравят недоволството си от сегашния Съвет. Ще се обединят зад тях в името на общата кауза. Една-едничка смърт може да доведе до война. Тук те имат две… при това и двамата са прочути герои на Клейва.

Лицата на Джейс и Клеъри придобиха неловки изражения.

— Виждам недостатък в този план — каза Джейс. — Все пак ще бъдат принудени да водят и да спечелят война.

— Може би — отвърна Джулиън. — Може би не.

— Аз виждам друг недостатък — рече Клеъри. — Ние не сме мъртви. Доста нагло от тяхна страна да смятат, че ще им се размине, ако се преструват, че сме.

— Според мен наистина го вярват — каза Ема. — Битката в Двора беше истински хаос. Вероятно не са разбрали кой е минал през Портала към Туле и кой не. А кой знае какво им е наприказвал Мануел. Той и бездруго обича да изопачава истината, а без Меча на смъртните може да го прави, колкото си иска. Обзалагам се, че иска война.

— Но несъмнено Съветът няма да подкрепи идеята за война с феите — рече Клеъри. — Или смяташ, че целият Съвет е изгубен?

Ема беше изненадана, Клеъри гледаше Джулиън така, сякаш отговорът му означаваше много за нея, макар да беше с пет години по-възрастна. Странно бе да осъзнае, че острият ум на Джулиън не принадлежи само на нея и семейството му.

— Достатъчно от тях са — отвърна Джулиън. — Достатъчно от тях вече подкрепят Кохортата и това съобщение. В противен случай не биха настоявали да се върнем в Аликанте до два дни.

— Но ние няма да го направим — каза Марк. — Не можем да се върнем в Аликанте сега. Той е под контрола на Кохортата.

— А последния път когато бяхме там, Хорас ни изпрати на самоубийствена мисия — изтъкна Ема. — Не мисля, че в Идрис ще бъдем в безопасност.

Беше отрезвяваща мисъл — Идрис беше родината им, на света не би трябвало да има по-безопасно място за ловците на сенки от него.

— Няма да отидем — съгласи се Хелън. — Не само, че не е безопасно, но би означавало да изоставим магьосниците на опустошението на заразата.

— Само че Джейс и Клеъри не могат да отидат при езерото Лин. — Черната коса на Алек стърчеше разрошена, пръстите му бяха стиснати в юмруци. — Всички Портали се следят.

— Ето защо не сте отишли призори — каза Ема, чудейки се колко ли дълго Клеъри и Джейс бяха седели тук, взирайки се в писмото с ужас.

— Все трябва да има някакъв начин. — Джейс гледаше Алек с отчаяние. — С Клеъри бихме могли да пътуваме по сушата или…

— Не можете — прекъсна го Ема. — Има неща от всичко това, които не разбирам, но едно мога да ви кажа със сигурност. Кохортата използва смъртта ви, за да получи онова, което иска. Ако отидете в Аликанте и те научат, ако до ушите им достигне дори само слух, ще сторят всичко по силите си, за да ви убият.

— Ема е права — рече Джулиън. — Трябва да продължат да вярват, че сте мъртви.

— В такъв случай ще отида аз — заяви Алек. — Клеъри може да ми отвори Портал близо до Идрис. Ще прекося границата пеша и…

— Алек, не. Магнус се нуждае от теб тук — каза Клеъри. — Освен това ти оглавяваш Долноземско-нефилимския съюз. Кохорта би дала всичко, за да те спипа.

Кийрън се изправи.

— Никой от вас не може да отиде. Онова, което не умеете, нефилими, е да пипате тънко. Ще препуснете в галоп в Идрис, навличайки катастрофа на всички ни. Междувременно елфите могат да се промъкнат в Идрис, бързи като сенки, и да ви донесат онова, от което се нуждаете.

— Елфите? — Джейс повдигна вежди. — Аз виждам един елф. Може би двама, ако броим половината от Хелън и половината от Марк.

Кийрън придоби подразнено изражение.

— На елфите им е забранено да стъпват в Идрис — обади се Алек. — Вероятно има магически бариери и сензори…

— В такъв случай не е ли истински късмет, че съществуват елфически жребци, които летят — рече Кийрън, — и ездачи, които ги яздят, и че аз съм един от тях?

— Доста грубичък начин да си предложиш помощта — отбеляза Джейс и уловил погледа на Клеъри, побърза да добави: — Но съм напълно съгласен. Какво предлагаш? Да отлетиш до Идрис и да донесеш вода?

Кийрън бе започнал да крачи напред-назад. Тъмната му коса беше придобила наситено син цвят, прошарена с бели нишки.

— Ще имате нужда от повече от един елф. Ще имате нужда от цял легион. Онези, които могат да влетят в Идрис, да наточат вода, да унищожат мора и да отнесат лек на всички магьосници по света. Имате нужда от Дивия лов.

— Ловът? — повтори Марк. — Дори и с Гуин като приятел на Даяна, не мисля, че Ловът би сторил това за нефилимите.

Кийрън се изпъна и за първи път Ема зърна баща му и стойката и в линията на челюстта му.

— Аз съм елфически принц и Ловец — заяви. — Убих краля на тъмните елфи със собствените си ръце. Вярвам, че ще го сторят заради мен.

* * *

На покрива Кит чуваше гласовете, долитащи откъм кухнята под него — повишени, трескави гласове. Не можеше обаче да различи какво казват.

— Писмо от Ливи — каза, обръщайки се, за да погледне Тай. Другото момче седеше на ръба на покрива, провесило крака. Кит ненавиждаше това колко близо беше готов да стигне до ръба на нещата Тай: понякога му се струваше, че Тай не притежава никакво чувство за пространствена заплаха, за реалността на онова, което щеше да се случи, ако паднеше. — Другата Ливи, в другата вселена.

Тай кимна. Прекалено дългата коса му влезе в очите и той я отметна нетърпеливо. Носеше бял пуловер с дупки в края на ръкавите, през които беше мушнал палци.

— Ема ми го даде. Питах се дали би искал да го прочетеш.

— Да — отвърна Кит, — бих искал.

Тай му протегна лекия плик и Кит го пое, поглеждайки името, надраскано отгоре му, Тиберий. Дали приличаше на почерка на Ливи? Не беше сигурен. Не помнеше да беше обръщал особено внимание на почерка й; знаеше, че започва да забравя звука на гласа й.

Лъчите на слънцето обливаха покрива и караха златния медальон на Тай да хвърля искри. Кит отвори писмото и зачете.

Тай, толкова пъти съм мислила за това какво бих ти казала, ако внезапно се появиш пред мен. Ако си вървях по улицата и ти изникнеше от нищото, крачещ до мен, както правеше винаги, напъхал ръце в джобовете си и отметнал глава назад.

Мама казваше, че вървиш с небесна походка, вдигнал поглед нагоре, сякаш се опитваш да зърнеш ангели в облаците. Спомняш ли си?

В твоя свят аз съм прах, аз съм предшествениците, спомените и надеждите, и мечтите ми — отишли за съграждането на Града от кости. В твоя свят аз съм късметлийката, защото не съм принудена да живея в един свят без теб. Ала в този свят аз съм ти. Аз съм осиротялата близначка. Така че мога да ти кажа това:

Когато близнакът ти напусне земята, където живееш, тя никога вече не се върти по същия начин: тежестта на душата му я няма и равновесието на всичко е нарушено. Светът се люлее под краката ти като неспокойно море. Не мога да ти кажа, че става по-лесно. Става обаче по-стабилно, научаваш се да живееш с новото люлеене на тази нова земя така, както моряците свикват с люшкането на кораба. Научаваш се. Кълна ти се.

Знам, че ти не си точно онзи Тай, когото имах в този свят, моят брилянтен, красив брат. Ала от Джулиън знам, че ти също си брилянтен и красив. Знам, че те обичат. Надявам се, че си щастлив. Заслужаваш го толкова много. Иска ми се да те попитам дали си спомняш начина, по който си шепнехме думи в мрака: звезда, близнак, стъкло. Никога обаче няма да науча отговора ти. Така че ще шепна на себе си, докато сгъвам това писмо, надявайки се, напук на всичко, че то ще стигне до теб. Шепна името ти, Тай. Шепна най-важното нещо:

Обичам те. Обичам те. Обичам те.

Ливи

Когато Кит свали писмото, целият свят изглеждаше малко по-ясно очертан и ярък, сякаш го виждаше през лупа. Гърлото го болеше.

— Какво… какво мислиш?

Обичам те, обичам те, обичам те.

Нека го чуе, нека го повярва и се откаже.

— Мисля… — Тай посегна към писмото, сгъна го и го прибра в джоба на якето си. — Мисля, че това не е моята Ливи. Сигурен съм, че е добър човек, но не е моята.

Кит седна малко рязко.

— Какво искаш да кажеш?

Тай гледаше океана, равномерното му прииждане и оттегляне.

— Моята Ливи би искала да се върне при мен. Тази не поиска. Интересно би било да се запозная с тази Ливи, но вероятно е добре, че не дойде заедно с Ема и Джулс, защото тогава нямаше да можем да върнем истинската Ливи.

— Не — рече Кит. — Не, ти не разбираш. Не е, че не е искала да дойде. Там имат нужда от нея. Сигурен съм, че би искала да бъде заедно със семейството си, стига да можеше. Представи си да трябва да понесеш подобна загуба…

— Не искам да си го представям — прекъсна го Тай рязко. — Знам, че се чувства ужасно, и ми е жал за нея. — Беше извадил конец от джоба си и го подръпваше с неспокойни ръце. — Ала не затова ти дадох да прочетеш писмото. Знаеш ли какво е то?

— Явно не знам.

— Това е последното, което ни е нужно за магията — обясни Тай. — Предмет от друго измерение.

Кит имаше чувството, че се намира на панаирно влакче, което изведнъж се бе спуснало главоломно надолу. Канеше се да каже нещо, когато Тай възкликна тихо от изненада. Кит отметна глава назад и видя как над тях прелитат два коня, черно-сив и кафяв, а под копитата им оставаха сребърни и златни дири. Двете момчета загледаха, притихнали, как конете кацат на тревата пред Института.

Един от ездачите беше жена, която познаваха, облечена в черна рокля. Даяна. Другият беше Гуин ап Нийд, предводителят на Дивия лов. Пред удивените им очи Гуин скочи от седлото и отиде да помогне на Даяна да слезе.

* * *

Дру се покатери на покрива. Тай и Кит вече бяха там, застанали обезпокояващо близо до ръба на покрива. Не че се учудваше — много отдавна се бе досетила, че когато искаха да говорят насаме, двамата се качваха тук така, както правеха Ема и Джулиън, когато бяха по-малки.

На практика не беше говорила с тях, откакто бе отишла в стаята на Тай. Не знаеше какво да каже. Всички останали в семейството — Хелън, Марк — коментираха колко добре се възстановява Тай, колко е силен, как се крепи след смъртта на Ливи.

Ала тя бе видяла стаята му, обърната надолу с главата, и кръвта по възглавниците. Това я бе накарало да се вгледа по-внимателно в него… в това колко бе отслабнал, в ожулените му кокалчета.

След като баща им загина, Тай беше преминал през фаза, в която си хапеше ръцете. Събуждаше се посред нощ, изгризал кожата над кокалчетата си. Дру предполагаше, че отново го прави и затова по възглавниците му имаше кръв. Хелън и Марк нямаше как да разпознаят признаците — предишния път не бяха тук. Ливи би забелязала. Джулиън би трябвало да забележи, но той току-що се беше прибрал. А да го обсъжда с когото и да било й се струваше като предателство спрямо Тай.

Историята на Туле също не й излизаше от главата… свят, в който Тай беше мъртъв. Свят, в който самата тя беше изчезнала. Свят, в който те вече не бяха семейство. Свят, в който Себастиан Моргенстърн беше властвал. Дори името Аш не й даваше мира, сякаш го беше чувала преди, макар да не си спомняше къде. Мисълта за Туле беше мрачен кошмар, който й напомняше колко крехки бяха връзките, които я придържаха към семейството й. Последното, което искаше, бе да разстрои Тай.

Така че го беше избягвала, а с него и Кит, тъй като двамата бяха неизменно заедно. Само че покривът не им принадлежеше. Отправи се към мястото, където бяха седнали, трополейки, така че да не ги изненада.

Появата й като че ли не ги подразни.

— Гуин и Даяна са тук — съобщи й Кит. Когато беше дошъл при тях, беше доста блед, сякаш бе прекарвал по-голямата част от времето си на затворено и по нощни пазари. Сега имаше лек загар, а бузите му бяха поруменели. Приликата му с Джейс личеше повече, особено след като косата му, която бе поизраснала, бе започнала да се къдри.

— Знам. — Дру се присъедини към тях на ръба на покрива. — Отиват в Идрис, за да вземат вода от езерото Лин.

Побърза да им разкаже каквото знаеше, доволна, че като никога и тя има новини. Кийрън беше излязъл от Института и прекосяваше тревата, за да отиде при Даяна и Гуин. Беше изпънал гръб, а слънцето огряваше синьо-черната му коса.

Кимна на Даяна и се обърна към Гуин. Беше се променил, помисли си Дру. Спомняше си първия път, когато го беше видяла — окървавен и бесен, и ожесточено сърдит на света. Беше го смятала за враг на Марк, на всички тях.

Оттогава беше видяла и други негови страни. Беше се бил рамо до рамо с тях. Беше гледал лоши филми заедно с нея. Спомни си как предишната вечер й се беше оплаквал от любовния си живот и като се смееше, го погледна там долу: Гуин беше сложил ръка на рамото му и кимаше, а в жестовете му се четеше уважение.

Хората са съставени от най-различни части — помисли си Дру. — Забавни части и романтични части, и егоистични части, и храбри части. Понякога виждаш само съвсем малко от тях. Може би едва когато видиш всичките, осъзнаваш, че познаваш някого наистина добре.

Зачуди се дали изобщо щеше да има някой, освен семейството й, когото щеше да познава така.

— Трябва да слезем долу. — Сивите очи на Тай бяха любопитни. — Да научим какво става.

И той се отправи към вратата, водеща до стълбите. Кит тъкмо се канеше да го последва, когато Друзила го докосна по рамото.

Той се обърна, за да я погледне.

— Какво има?

— Тай — отвърна тя ниско, хвърляйки машинално поглед към брат си, докато изричаше името му. — Искам да говоря за него с теб, но не и с някой друг. И трябва да обещаеш, че няма да му кажеш. Можеш ли да ми го обещаеш?

* * *

— Лека стража — каза Джейс, разрошвайки косата на Клеъри.

Даяна и Гуин бяха заминали за Идрис. Ема ги беше гледала, докато не се превърнаха в точица на хоризонта, изчезвайки в маранята на лосанджелиския въздух. Алек бе отишъл при Магнус, а останалите се бяха съгласили да се редуват да патрулират около Института.

— Трябва да бъдем нащрек — заявил бе Джулиън. — Съобщението от Кохортата е тест за лоялност. Ще наблюдават Институтите, за да видят кой ще се втурне в Аликанте, за да се врече за битката с елфите. Знаят, че ще се опитаме да го отлагаме възможно най-дълго — той бе махнал с ръка към Марк и Хелън, — но няма да се учудя, ако направят първия ход против нас.

— Не би било особено разумно — намръщил се бе Марк. — Достатъчно би било просто да изчакат и да ни обявят за предатели.

— Не са особено умни — съгласил се бе Джулиън мрачно. — Зли, но не и умни.

— За съжаление, Мануел е доста умен — отбелязала бе Ема и макар всички да бяха придобили още по-мрачни изражения, никой не го беше отрекъл.

На Клеъри и Ема се беше паднала втората стража след Джейс и Хелън. Хелън вече беше влязла, за да провери как е Ейлийн, а Ема се опитваше да гледа настрани, докато Клеъри и Джейс се целуваха и си гукаха.

— Надявам се, че всичко в Аликанте е наред — подхвърли, най-вече за да провери дали все още се целуват.

— Невъзможно — заяви Джейс, откъсвайки се от Клеъри. — Всички си мислят, че съм мъртъв. Само да са посмели да не ми направят траурен парад. Трябва да открием кой ще изпрати цветя.

Клеъри извърти очи, но с привързаност.

— Може да помолим Саймън и Изи да съставят списък. Така, когато се върнем от мъртвите, бихме могли да им изпратим цветя.

— Цял куп жени ще бъдат потопени в траур, когато научат новината за кончината ми — каза Джейс, докато вземаше стъпалата на бегом. — Що си раздират дрехите. Раздират, казвам ви.

— Ти не си свободен — извика Клеъри след него. — Не е като да си необвързан мъртъв герой.

— Любовта не знае прегради — отвърна Джейс, а после стана сериозен. — Ще ида да проверя как са Алек и Магнус. Ще се видим по-късно.

С тези думи им помаха и изчезна. Клеъри и Ема, и двете в бойно облекло, поеха през тревата към пътеката, заобикаляща Института.

Клеъри въздъхна.

— Джейс ненавижда да не е до Алек в подобни моменти. Нищо не може да направи, но разбирам желанието да бъдеш до своя парабатай, когато той страда. Аз също бих искала да бъда до Саймън.

— Не е като да е там само заради себе си — каза Ема. По тъмносиньото небе се гонеха избледняващи облаци. — Сигурна съм, че и за Алек е по-добре той да бъде до него. Искам да кажа, според мен част от причината на Алек в Туле да му е било толкова трудно е, че несъмнено се е чувствал ужасно сам, след като е изгубил Магнус. Много от приятелите му вече са били мъртви, а парабатаят му е бил сполетян от съдба, по-лоша и от смърт.

Клеъри потрепери.

— Защо не поговорим за нещо по-весело?

Ема се опита да се сети за нещо весело. Това, че Джулиън щеше да развали магията, която си беше направил? Не бе тема, за която би могла да говори. Зара, сплескана под тежък скален къс, вероятно би я накарала да изглежда отмъстителна.

— Бихме могли да поговорим за виденията ти — започна предпазливо и Клеъри я погледна учудено. — Онези, за които ми разказа, в които си видяла как умираш. В Тъмния двор, когато погледна в Портала…

— Осъзнах какво съм виждала през всичкото това време, да. Видях себе си и бях мъртва, видях и съня, който ме преследваше. — Клеъри си пое дълбоко дъх. — Именно това бях сънувала. Мисля, че сънищата се опитваха да ме предупредят за Туле.

Бяха стигнали там, където тревата отстъпваше място на храсталаците на пустинята, океанът беше плътна синя ивица в далечината.

— Каза ли на Джейс? — попита Ема.

— Не. Не мога да го направя сега. Чувствам се толкова глупава и сякаш никога няма да ми прости… Освен това той трябва да се съсредоточи върху Алек и Магнус. Всички трябва да го направим. — Клеъри изрита едно камъче от пътя си. — От малка познавам Магнус. Когато го видях за първи път, издърпах опашката на котката му. Не знаех, че би могъл да ме превърне в жаба или в пощенска кутия, стига да беше поискал.

— Магнус ще се оправи — каза Ема, ала знаеше, че не звучи сигурна. Не би могла да бъде.

Гласът на Клеъри потрепери.

— Просто имам чувството, че ако изгубим магьосниците… ако Кохортата успее да насъска нефилимите и долноземците във война едни срещу други… тогава всичко, което съм направила някога, ще се окаже напразно. Всичко, от което се отказах през Тъмната война. Ще означава и че не съм герой. Никога не съм била.

Клеъри спря и се облегна на голям скален блок, същия, по който Тай обичаше да се катери. Очевидно се мъчеше да не заплаче. Ема я зяпна ужасена.

— Клеъри, ти си тази, която ме научи какво означава да си герой. Ти ми каза, че героите невинаги побеждават. Че понякога губят, но продължават да се борят.

— Мислех, че наистина съм продължила да се боря. Предполагам, си мислех, че съм победила.

— Аз бях в Туле — заяви Ема яростно. — Онзи свят бе такъв, защото ти не беше в него. Ти беше повратната точка, ти промени всичко. Без теб Себастиан щеше да спечели Тъмната война. Без теб толкова много хора щяха да са мъртви и толкова много добри неща завинаги щяха да са си отишли от света.

Клеъри си пое дълбоко дъх.

— Никога не преставаме да се борим, нали?

— Така мисля — отвърна Ема.

Клеъри се оттласна от скалния блок и те отново поеха по пътеката, лъкатушеща между храстите, наситено зелени и тебеширено лилави. Слънцето се беше спуснало ниско над хоризонта, позлатявайки пясъка на пустинята.

— В Туле — започна Ема, когато свиха зад ъгъла на Института — Джейс беше под влиянието на Себастиан. Има обаче нещо, което не ви казах в библиотеката. Себастиан успяваше да го контролира единствено защото беше излъгал за участието си в смъртта ти. Боеше се, че дори под влиянието на магия, колкото и силна да беше тя, Джейс никога не би му простил, задето е допуснал да пострадаш.

— И защо ми го казваш сега? — Клеъри й хвърли кос поглед.

— Защото Джейс би ти простил всичко. Кажи му, че си се държала ужасно, но си имала основателна причина, и го помоли да се ожени за теб.

Клеъри избухна в смях.

— Много романтично.

Ема се ухили.

— Това е просто моята идея за чувствата, които да вложиш. Самото предложение зависи от теб.

* * *

Хелън беше настанила Магнус и Алек в една от най-големите стаи. Джейс подозираше, че някога вероятно беше принадлежала на родителите на децата Блекторн.

Странно бе дори да мисли за родителите на децата Блекторн и да не си представи Джулиън, тихия, компетентен, потаен Джулиън, като онзи, който се грижеше за тях. Ала хората ставаха онова, което трябваше да бъдат: Джулиън вероятно бе искал да стане родител на дванайсет години толкова, колкото Джейс бе искал да напусне Идрис и да изгуби баща си, когато беше на девет. Не би повярвал, ако някой му беше казал, че в Ню Йорк ще открие друго, по-добро семейство, така както Джулиън не би повярвал, че ще обикне братята и сестрите си толкова силно, че ще си заслужава всичко. Или поне така подозираше Джейс.

Погледна към Алек, брата, когото бе намерил. Той седеше облегнат в единия край на голямото дървено легло насред стаята, а Магнус лежеше до него, свит на една страна, черната му коса беше разпиляна върху възглавницата.

Джейс не беше виждал Алек толкова изпит и изтощен, откакто Магнус беше изчезнал в Едом преди пет години. Алек бе тръгнал след него, за да го върне: би отишъл навсякъде за Магнус.

Ала Джейс се боеше — дори нещо по-лошо от боеше — че Магнус отива някъде, където Алек нямаше да може да го последва.

Не искаше да мисли какво би станало, ако Магнус си отидеше. От историята на Туле във вените му сякаш се разливаха ледени иглички. Подозираше, че знае какво би станало с него, ако изгубеше Клеъри. Не можеше да понесе мисълта Алек да изпитва подобна нетърпима болка.

Алек се наведе и целуна Магнус по слепоочието. Магнус се размърда и измърмори нещо, но не се събуди. Джейс не го бе виждал да се събужда от миналата нощ.

Алек погледна своя парабатай с очи, под които имаше огромни сенки.

— Колко е часът?

— Слънцето вече залязва — отвърна Джейс, който никога не носеше часовник. — Мога да отида да проверя, ако искаш.

— Не. Вероятно е твърде късно да се обадя на децата. — Алек прокара опакото на ръката си над очите си. — Освен това все се надявам да мога да им съобщя добра новина.

Джейс се изправи и отиде до прозореца. Струваше му се, че не е в състояние да диша. Отнеми тази болка от Алек — помоли се той на Ангела Разиел. — Хайде де, нали сме се срещали. Направи го за мен.

Молитвата беше малко необичайна, но от сърце. Алек повдигна вежди насреща му.

— Да не се молиш?

— Как разбра?

През прозореца Джейс виждаше тревата пред Института, магистралата и океана от другата й страна. Целият свят продължаваше както винаги, без да го е грижа за проблемите на нефилими и магьосници.

— Устните ти се движеха — обясни Алек. — Почти никога не се молиш и оценявам загрижеността ти.

— Обикновено не се налага да се моля — отвърна Джейс. — Обикновено, когато нещата се объркат, идваме при Магнус и той ги оправя.

— Знам. — Алек махна едно влакънце от ръкава си. — Може би трябваше да се омъжим. Магнус и аз. През цялото това време бяхме неофициално сгодени, но искахме да изчакаме Студеният мир да бъде отменен. Да изчакаме време, в което долноземци и ловци на сенки да могат да се женят, както подобава.

— В нефилимско златно и магьосническо синьо — каза Джейс.

И преди беше чувал обяснението защо Алек и Магнус все още не са се омъжили, но възнамеряваха да го сторят един ден. Дори беше отишъл заедно с Алек, за да изберат пръстени за деня, когато двамата с Магнус най-сетне щяха да се обвържат официално — простички златни халки с думите Aku Cinta Kamu^[1], гравирани върху тях. Знаеше, че пръстените са тайна от Магнус, защото Алек искаше да го изненада, ала не знаеше, че зад нещо, което и двамата изглеждаха толкова сигурни, че ще се случи, когато му дойдеше времето, се криеха страхове и тревоги.

Трудно бе да прозреш истината за чуждите връзки.

— Така Магнус поне щеше да знае колко много го обичам.

Алек се приведе напред и отметна кичур коса от челото на Магнус.

— Знае го — каза Джейс. — Никога не бива да се съмняваш, че го знае.

Алек кимна, а Джейс отново се загледа през прозореца.

— Те тъкмо застъпиха на стража — рече. — Клеъри каза, че ще мине да види как е Магнус, когато дежурството й свърши.

— Искате ли да поема някоя от стражите? — попита Алек. — Не искам да разочаровам никого.

Буцата, заседнала в гърлото на Джейс, му причиняваше болка. Той се настани до своя парабатай, когото се беше заклел да следва, да бъде с него в живота и в смъртта. Несъмнено това включваше и да споделя товарите и скръбта му.

— Това тук е твоята стража, братко.

Алек въздъхна тихо и сложи ръка върху рамото на Магнус, докосване — леко като перце. Другата протегна на Джейс, който я пое, преплитайки пръсти в неговите. Останаха така, уловени здраво, без да продумват, докато слънцето потъваше в океана.

* * *

— Е, какво ще стане? — попита Ейлийн. Стояха на ръба на скалите, надвиснали над магистралата и морето. — Ако Магнус започне да се превръща в демон, какво ще стане?

Очите й бяха зачервени и подути, но гърбът й беше изпънат. Беше говорила с баща си, който й беше казал единствено това, което знаеше: че стражите бяха дошли рано сутринта, за да отведат Джия в Гард. Как Хорас Диърборн обещал, че няма да й се случи нищо лошо, но че трябвало да направят „жест на добра воля“, за да вдъхнат сигурност на онези, които били „изгубили доверие“.

Ако смяташе, че това са просто лъжи, не го беше казал, но Ейлийн знаеше, че е така, и в мига, в който бе затворила телефона, бе избухнала пред Хелън, наричайки Диърборн с всички обидни имена, за които можеше да се сети. Ейлийн открай време знаеше впечатляващ брой ругатни.

— Разполагаме с Меча на смъртните — отвърна Хелън. — Онзи от Туле. Скрит е, но Джейс знае къде, както и какво да направи. Няма да допусне Алек да е принуден да го стори сам.

— Не бихме ли могли… не знам… да се опитаме да пленим демона? Отново да го превърнем в Магнус?

— О, миличка, не знам — отвърна Хелън уморено. — Не мисля, че превърнеш ли се веднъж в демон, има връщане назад, а Магнус не би искал да живее по този начин.

— Не е честно. — Ейлийн изрита един доволно голям камък. Той полетя над ръба и Хелън го чу да трополи по склона, докато се търкаляше към магистралата. — Магнус заслужава нещо по-добро от тази гадост. Всички заслужаваме нещо по-добро. Как можа всичко да стане такова… толкова ужасно, толкова бързо? Нещата бяха наред. Бяхме щастливи.

— Бяхме в изгнание, Ейлийн. — Хелън обви ръце около съпругата си и облегна брадичка на рамото й. — Жестокостта на Клейва ме откъсна от семейството ми заради кръвта във вените ми. Заради нещо, което не мога да променя. Семената на това отровно дърво бяха посети много отдавна. Сега просто виждаме как то започва да цъфти.

* * *

Слънцето беше залязло, докато дойде време за смяната на Марк и Кийрън. Марк се беше надявал да патрулира заедно с Джулиън, но по някаква причина Ема бе поискала да е с Клеъри и двойките се бяха оказали странно сформирани.

Известно време вървяха в мълчание, докато сумракът около тях улягаше в тъмнина. Марк не беше разговарял с Кийрън за нищо важно, откакто се бяха прибрали от земите на феите. Искал бе да го стори, искал го бе до болка, но се беше страхувал да не влоши още повече една объркваща ситуация.

Започваше да се чуди дали проблемът не е у него: дали човешката и елфическата му половина нямаха различни идеи за любовта и романтиката. Дали половината от него искаше Кийрън и свободата на небето, а другата копнееше за Кристина и великолепието и отговорността на ангелите, крачещи по земята.

Беше достатъчно, та на човек да му се прииска да отиде в градината със статуите и да си заблъска главата във Вергилий.

Не че той беше направил нещо такова.

— Може би ще е по-добре да поговорим, Марк — обади се Кийрън. Ярка луна се издигаше в небето и светлината й превръщаше тъмния океан в огледало от сребристочерно стъкло, цвета на очите на Кийрън. Нощната пустиня бе изпълнена с песента на цикадите. Кийрън вървеше до Марк, сплел ръце зад гърба си. Облечен с дънки и тениска, имаше измамливо човешки вид. Беше отказал да носи нефилимска униформа. — Това да се пренебрегваме определено не помага.

— Липсваше ми — каза Марк. Нямаше смисъл да не бъде откровен. — И не исках да те пренебрегвам или да те нараня. Извинявам се.

Кийрън вдигна изненадано разноцветните си очи, черно и сребърно.

— Няма за какво да се извиняваш, Марк. — Той се поколеба. — Както казват в света на смъртните, доста неща ми бяха на главата.

Марк скри една усмивка в сумрака. Дразнещо сладко бе, когато Кийрън използваше съвременни изрази.

— Знам, че и с теб беше така — продължи Кийрън. — Боеше се за Джулиън и Ема. Разбирам. И все пак не мога да възпра егоистичните си мисли.

— Какви егоистични мисли? — попита Марк.

Бяха близо до паркинга, между статуите, които Артър Блекторн беше платил да бъдат доставени тук преди години. Някога те бяха стояли в градините на имението „Блекторн“ в Лондон. Сега Софокъл и останалите обитаваха това късче от пустинята с изглед към води, безкрайно далече от Егейско море.

— Вярвам в каузата ви — бавно каза Кийрън. — Вярвам, че членовете на Кохортата са зли — или най-малкото, жадни за власт — хора, които търсят зли решения на проблемите, родени от техните страхове и предразсъдъци. Но въпреки това ми е трудно да не чувствам, че никой не го е грижа за добруването на моята родина. Земите на феите. Те бяха — те са — място, в което има добри и прекрасни неща, заедно с опасностите и изпитанията. Знам, че беше пленник там, но ми се ще да мисля, че успя да видиш и нещо добро в тях, така както видя нещо добро и у мен.

— У теб има много добро, Кийрън.

Кийрън погледна неспокойно към океана.

— Баща ми беше лош владетел, а Обан ще бъде още по-лош и от него. Представи си какво би могъл да стори един добър крал със земите на феите. Страхувам се за живота на Адаон, страхувам се и за съдбата на елфическите земи без него. Ако брат ми не може да властва там, каква надежда има за земите ми?

— Може да има друг крал, друг елфически принц, който е достоен — рече Марк. — Може да бъдеш ти.

— Забравяш какво видях в езерото. Как нараних хората. Как нараних теб. Не съм достоен да бъда крал.

— Кийрън, сега ти си друг човек, също като мен. — Марк почти можеше да чуе гласа на Кристина, мекия начин, по който открай време защитаваше Кийрън… Никога не го оправдаваше, просто го разбираше. Обясняваше. — В Лова бяхме отчаяни, а отчаянието прави хората коравосърдечни. Ала ти се промени… Видях те да се променяш още преди да се бе докоснал до водите на езерото. Видях колко добър си бил, докато си живял в Двора на баща си, и колко си бил обичан заради добротата ти, и макар Дивият лов да забули тази доброта, не можа да я изтрие. Откакто се върна от Сколоманса, не си бил нищо друго, освен добър с мен, с Кристина, със семейството ми.

— Езерото…

— Не е само езерото. То разкри онова, което вече беше там. Разбираш какво означава някой друг да страда и че чуждата болка с нищо не се различава от твоята. Повечето крале никога не успяват да разберат какво представлява истинската емпатия. Помисли си какво би било, ако елфическите земи имат владетел, който го разбира.

— Не съм сигурен, че имам такава вяра в себе си — каза Кийрън тихичко, гласът му беше приглушен като вятъра над пустинята.

— Аз имам такава вяра в теб — заяви Марк.

При тези думи Кийрън се обърна изцяло към него. Изражението му беше открито по начин, който Марк не беше виждал отдавна, изражение, което не скриваше нищо — нито страха, нито съмненията му, нито прозрачността на обичта му.

— Не знам… Боях се, че съм убил вярата ти в мен, а с нея и връзката между нас.

— Кийр — каза Марк и видя как Кийрън потрепери при звука на това отдавнашно обръщение. — Днес ти се изправи и предложи всичките си сили като принц и елф, за да спасиш моето семейство. Как е възможно да не знаеш какво изпитвам?

Кийрън се взираше в ръката си, вдигната на сантиметри от яката на Марк. Гледаше като хипнотизиран мястото, където кожите им се докоснаха, пръстите си до ключицата на Марк, плъзнали се, за да помилват гърлото му, линията на челюстта му.

— Искаш да кажеш, че изпитваш благодарност?

Марк улови ръката му и я поднесе към гърдите си, притискайки отворената й длан към разтуптяното си сърце.

— Това на благодарност ли ти прилича?

Кийрън го гледаше с широко отворени очи и ето че Марк отново беше в Лова, намираше се на зелен хълм под дъжда, с ръцете на Кийрън около себе си. Обичай ме. Покажи ми.

— Кийрън — прошепна и го целуна.

От Кийрън се изтръгна тих дрезгав вик и като го улови за ръкавите, той го притегли към себе си. Ръцете на Марк се обвиха около шията му, привличайки го надолу към целувката, устните им се сляха и Марк вкуси споделения им дъх, еликсир от страст и копнеж.

Най-сетне Кийрън се откъсна от целувката. Усмихваше се широко, невъобразимо щастлива усмивка, която, подозираше Марк, никой друг освен него не беше виждал. Стиснал Марк над лактите, той го накара да отстъпи назад, докато гърбът му не се опря в един скален блок. Приведе се над него и устните му откриха бясно туптящия пулс върху шията на Марк и го засмукаха нежно, докато Марк не простена, заравяйки ръце в копринената му коса.

— Убиваш ме. — Тих смях се надигна в гърдите на Марк.

Кийрън се изкиска и ръцете му се плъзнаха под ризата на Марк, помилваха гърба му, проследиха белезите върху лопатките му. Марк отвърна на допира му. Прокара пръсти през косата му, погали лицето му, сякаш искаше да направи карта на извивките му, оставяйки пръстите си да докосват кожата, която си спомняше като сън: чувствителното гърло на Кийрън, ключицата, китките, красивия и незабравен релеф, който мислеше, че е изгубил. Ниски, дрезгави стонове се изтръгнаха от Кийрън, когато Марк пъхна ръце под тениската му, милвайки голата му кожа, копринената коравина на гладкия му стомах, извивките на ребрата му.

— Моят Марк — прошепна Кийрън, докосвайки го по косата, по бузата. — Обожавам те.

Te adoro, Mark.

Кожата на Марк се вледени, изведнъж всичко му се стори нередно. Свали рязко ръце и се дръпна от Кийрън. Струваше му се, че не може да си поеме дъх.

— Кристина.

— Кристина не е това, което ни разделя — каза Кийрън. — Тя е онова, което ни свързва. Всичко, което сме изрекли, всички начини, по които сме се променили…

— Кристина — повтори Марк и се изкашля, защото тя стоеше пред тях.

* * *

Кристина имаше чувството, че лицето й всеки момент ще лумне в пламъци. Беше дошла, за да каже на Марк и Кийрън, че двете с Ейлийн са готови да застъпят на стража, без през ум да й мине, че може да прекъсне интимен момент.

Когато свърна зад скалата, се беше вкаменила… толкова силно й беше напомнило за първия път, когато ги беше видяла заедно. Кийрън, притиснат в Марк, телата им — долепени, заровили ръце в косите на другия, целуващи се така, сякаш никога не биха могли да спрат.

Аз съм ужасна идиотка, помисли си тя. Сега и двамата я гледаха: Марк изглеждаше покрусен, Кийрън — странно спокоен.

— Толкова съжалявам — каза тя. — Дойдох само за да ви кажа, че смяната ви свършва, но ще… ще си вървя.

— Кристина. — Марк пристъпи към нея.

— Не си отивай — каза Кийрън. Беше настояване, не молба: в гласа му имаше наситена тъмнина, бездънен копнеж. И макар да нямаше причина да го послуша, Кристина се обърна бавно, за да ги погледне.

— Наистина мисля, че е по-добре да си вървя. Не смятате ли?

— Наскоро един мъдър човек ме посъветва да не мълча за онова, което искам — каза Кийрън. — Желая те и те обичам, Кристина, така, както те желае и обича и Марк. Остани с нас.

Кристина не бе в състояние да помръдне. Отново си спомни първия път, когато ги беше видяла заедно. Желанието, което беше изпитала. Тогава си бе помислила, че иска нещо като онова, което те имат, че иска същата страст за себе си и някое неизвестно момче, чието лице не познаваше.

Ала много отдавна в сънищата й не се бе появявало лице, което да не принадлежи на Марк или Кийрън. Отдавна не си беше представяла как две очи с еднакъв цвят потъват в нейните. Не беше искала нещо подобно на онова, което имаха те: искала бе тях.

Погледна към Марк, който изглеждаше уловен между надежда и ужас.

— Кийрън — каза и гласът му потрепери. — Как може да я молиш за подобно нещо? Тя не е елф, никога вече няма да ни проговори…

— Вие сте тези, които ще ме изоставят. — Собственият й глас прозвуча чужд в ушите й. — Обичате се и си принадлежите. Ще ме изоставите и ще се върнете в земите на елфите.

Двамата я погледнаха с едно и също шокирано изражение.

— Никога няма да те оставим — каза Марк.

— Ще останем толкова близо до теб, колкото приливът е до брега. Никой от нас не иска нищо друго. — Кийрън протегна ръка. — Моля те, повярвай ни, Лейди на розите.

Няколкото крачки през пясъка и тревата на пустинята бяха най-дългите и най-кратките, които бе изминавала някога. Кийрън разпери ръце: Кристина отиде в прегръдките му и като вдигна лице, го целуна.

Горещината, сладостта и извивката на устните му под нейните едва не я повдигнаха във въздуха. Усмихваше се до устата й. Изричаше името й. Ръката му беше на кръста й и милваше леко извивката му с палец. Сякаш тя беше принцеса, той целуна опакото на пръстите й, докосвайки кокалчетата й с устни.

Сърцето на Кристина биеше с утроен ритъм, когато тя се обърна в прегръдките на Кийрън, с гръб към него. Той отметна косата от тила й и я целуна, карайки я да потрепери, докато протягаше ръце към Марк. Очите му искряха в синьо и златно, преливащи от желание за нея, за Кийрън, за тримата заедно.

Той я остави да го притегли и те се вплетоха в едно. Марк целуна устните й, докато Кристина се облягаше на гърдите на Кийрън, ръцете на Кийрън бяха в косата на Марк, спуснаха се по бузата, проследиха очертанията на ключицата му. Кристина никога не бе изпитвала такава любов, никога не я бяха прегръщали толкова силно.

В небето над тях изригна оглушителен шум… шум, който не чуваха за първи път, макар Кийрън и Марк да го познаваха най-добре.

Отдръпнаха се рязко един от друг, докато въздухът свистеше около тях. Небето се завихри от движение. Гриви и опашки се развяваха на вятъра, очи искряха в хиляди цветове, воини надаваха крясъци и рев, а насред всичко това имаше внушителен петнист черен кон, възседнат от мъж и жена, които поспряха, за да погледнат към земята под себе си, докато звукът на боен рог постепенно заглъхваше.

Гуин и Даяна се бяха завърнали и не бяха сами.

* * *

Джулиън открай време смяташе, че ателието му (което някога бе принадлежало на майка му) е най-красивата стая в Института. През двете стъклени стени се виждаше всичко — океанът и пустинята; другите две бяха кремави и ярки от абстрактните картини на майка му.

Виждаше го и сега, ала не бе в състояние да го почувства. Каквото и да бе чувството, което гледката на нещо красиво събуждаше открай време в душата му на художник, вече го нямаше.

Без чувства — помисли си той — се стопявам, така, както царската вода^[2] стопява златото. Знаеше го, ала не можеше да почувства и това.

Да знаеш, че си отчаян, но да не си в състояние да почувстваш това отчаяние, бе странно усещане. Погледът му се плъзна по боите, които беше подредил около бялото платно, опънато върху островчето в средата. Синьо и златно, чернено и черно. Знаеше какво трябва да оформи с тях, но когато взе четката, се поколеба.

Художническите му инстинкти го бяха напуснали, всичко, което му казваше защо едно мацване с четката би било по-добро от друго, всичко, което свързваше нюанси на цветове с нюанси на значение. Синьото бе просто синьо. Зеленото бе зелено, независимо дали светло, или тъмно. Кървавочервеното и червеното на светофара бяха еднакви.

Ема ме избягва, мина му през ума. Мисълта не му причини болка, защото нищо не го правеше. Това бе просто факт. Спомни си желанието, което бе изпитал в стаята й предишната нощ, и остави четката. Странно бе да мисли за желание отделно от чувства: никога не беше желал някого, когото вече не бе обикнал. Никога не бе желал друг освен Ема.

Ала предишната нощ, докато тя беше в прегръдките му, му се беше сторило, че почти може да пробие приглушеността, която го обгръщаше, която го задушаваше с нищото си; сякаш огънят на копнежа по нея би могъл да я изгори и да го освободи.

По-добре, че тя го избягваше. Дори в това състояние, нуждата му от нея беше прекалено странна и твърде силна.

Нещо проблесна отвъд стъклото на прозореца и когато се приближи, Джулиън видя, че Гуин и Даяна бяха на поляната, заобиколени от неколцина от останалите: Кристина, Марк, Кийрън. Гуин тъкмо подаваше стъклен буркан на Алек, който го пое и се втурна през тревата към Института, летейки като една от стрелите си. Дру танцуваше нагоре-надолу с Тави, въртейки се в кръг. Ема прегърна Кристина, а после Марк. Гуин беше обвил ръка около Даяна, а тя облягаше глава на рамото му.

Облекчение заля Джулиън, кратко и хладно като плисната вода. Знаеше, че би трябвало да изпитва повече, да е обзет от щастие. Видя Тай и Кит, застанали малко встрани от другите. Тай бе отметнал глава назад, както правеше често, и сочеше към звездите.

Джулиън вдигна очи към небето, потъмняло от стотина летящи ездачи.

* * *

Марк ясно си даваше сметка за напрежението на Кийрън, когато Дивият лов започна да се приземява около тях, кацайки на тревата като пухчетата на глухарче, довеяни от вятъра.

Не че можеше да го вини. Самият той беше замаян от шока и последиците от желанието… онези мигове с Кристина и Кийрън край скалата вече му се струваха като трескав сън. Наистина ли се беше случило? Трябва да беше… Кристина приглаждаше косата си с бързи, нервни движения, устните й бяха все още зачервени от целувки. Марк побърза да погледне собствените си дрехи. Не беше сигурен, че не бе смъкнал ризата си и не я бе захвърлил в пустинята, заявявайки, че никога вече няма да се нуждае от ризи. Всичко му се струваше възможно.

Кийрън обаче се беше изпънал, надянал на лицето си маска, която Марк познаваше добре — същото изражение, което носеше винаги когато останалите от Лова му се подиграваха и го наричаха „принцче“. С течение на времето бе успял да си спечели уважението им и да защитава както себе си, така и Марк, ала не бе имал други приятели в Лова освен Марк… и може би Гуин, по неговия странен начин.

Марк обаче никога не бе успял да спечели уважението им. Или поне така вярваше. Докато очите му се плъзваха по групата мълчаливи Ловци, възседнали конете си, някои лица бяха познати, други — нови, видя, че го гледат по различен начин. Нямаше презрение в очите им, забелязали наскоро поставените Знаци по ръцете му, нефилимското облекло и колана с оръжия, пълен със серафимски ками.

Небивалото въодушевление, което бе последвало пристигането на Гуин и Даяна, бе утихнало при появата на Лова. Хелън бе отвела Дру и Тави обратно в къщата, въпреки протестите им. Даяна слезе от Орион и отиде при Кит и Тай, докато Ема се отправяше към Института заедно с Ейлийн, за да видят дали могат да помогнат на Алек.

Гуин скочи от седлото, сваляйки шлема си, и за изумление на Марк, наведе глава към Кийрън. Марк не помнеше да го е виждал да навежда глава пред никого.

— Гуин — попита Кийрън, — защо си довел целия Лов тук? Мислех, че те ще разнесат водата.

— Искаха да ти поднесат почитанията си, преди да тръгнат на мисията си — отвърна Гуин.

Един от Ловците, висок мъж с безстрастно, белязано лице, се поклони от седлото.

— Изпълнихме волята ти, повелителю.

Кийрън пребледня.

— Повелителю? — повтори Кристина, видимо слисана.

Даяна докосна леко Гуин по рамото и се отправи към Института. На Марк му се виеше свят: „Повелителю“ бе начинът, по който Ловците нерядко се обръщаха към някой монарх, крал или кралица на елфите. Не обикновен принц и определено не някой, вречен на Лова.

Най-сетне Кийрън кимна.

— Благодаря ви. Няма да го забравя.

Това като че ли беше достатъчно за Ловците, те обърнаха конете си и се издигнаха във въздуха, изстрелвайки се в небето като фойерверки. Тай и Кит изтичаха до края на поляната, за да ги проследят с поглед, докато препускаха по небето — ездачи и жребци, сливащи се в един и същи силует. Копитата им пореха въздуха и дълбок гръм отекваше по плажове и пещери.

Кийрън се обърна към Гуин.

— Какво беше това? — поиска да узнае. — Какво правиш, Гуин?

— Умопобърканият ти брат Обан седи на престола на тъмните елфи — отвърна Гуин. — Пие, развратничи, не прокарва никакви закони. Изисква лоялност. Набира войска, която да отведе на преговорите си с Кохортата, макар съветниците му да го предупреждават да не го прави.

— Къде е брат ми? — попита Кийрън. — Къде е Адаон?

Гуин като че ли се почувства неловко.

— Адаон е слаб — заяви. — И не той уби краля. Не е заслужил престола.

— Ти би искал на трона да седне Ловец — рече Кийрън. — Някой, който ще бъде благоразположен към твоите каузи.

— Може би — отвърна Гуин. — Но независимо от моите желания, Адаон е пленник в Двора на светлите феи. Кийрън, ще има битка. Неизбежно е. Трябва да отнемеш мантията на властта от Обан пред очите на всички.

— Да отнеме мантията на властта? — повтори Марк. — Това евфемизъм ли е?

— Да — отвърна Гуин.

— Не можеш сериозно да искаш от него да убие брат си в битка. — Кристина имаше яростен вид.

— Кийрън уби баща си в битка — изтъкна Гуин. — Според мен може да го стори. Не бих казал, че между него и Обан съществува кой знае каква семейна привързаност.

— Престанете! — намеси се Кийрън. — И сам мога да говоря за себе си. Няма да го направя, Гуин. Не съм достоен да бъда крал.

— Не си достоен? — повтори Гуин. — Най-добрият от моите Ловци? Кийрън…

— Недей, Гуин — намеси се Марк. — Единствено той може да вземе това решение.

Гуин сложи шлема на главата си и се метна на гърба на Орион.

— Не те моля да го направиш, защото е най-доброто за теб, Кийрън — каза, свеждайки поглед от гърба на коня си. — Моля те да го направиш, защото това е най-доброто за царството на елфите.

Орион се издигна във въздуха. Вече в далечината, Тай и Кит нададоха възторжен вик, махайки на Гуин от земята.

— Гуин е полудял — каза Кийрън. — Аз не съм най-доброто за никое място.

Преди Марк да успее да отговори, телефонът на Кристина изпиука. Тя го вдигна и каза:

— Ема е. Магнус се оправя. — Лицето й грейна в усмивка, ярка като звезда. — Водата от езерото помага.