Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (3)

3.
Упокой навек

Погребението беше насрочено за обяд, но Ема се въртеше в леглото още от три-четири часа сутринта. Очите й бяха сухи и я сърбяха, ръцете й трепереха, докато сресваше косата си и я прибираше на тила си.

След като Джулиън си тръгна, бе изтичала до прозореца, увита в чаршаф, взирайки се навън със смесица от шок и неверие. Видяла го бе как се втурва в ръмящия дъжд, без дори да забави крачка, за да закопчае якето си.

След това, изглежда, нямаше какво повече да стори. Не беше като Джулиън, който го грозеше опасност из улиците на Аликанте. Въпреки това бе изчакала, докато не чу звука от стъпките му по стълбището, а после отварянето и затварянето на вратата на спалнята му.

Едва тогава бе станала и бе отишла да нагледа Тай, който все още спеше. Кит беше до него. Беше си спомнила, че сакът на Ливи все още е в стаята, и го беше взела със себе си, боейки се, че Тай може да го заболи, ако го види, когато се събуди. След като се върна в стаята си, бе приседнала на леглото си и го бе отворила. Оскъдните вещи на Ливи не бяха нищо особено: няколко поли и блузи, книга, грижливо опаковани сапун и четка за зъби. Върху едната блуза имаше петно и Ема си беше помислила дали да не изпере дрехите на Ливи, може би това би помогнало, а после си беше спомнила защо не би било полезно и защо нямаше значение и се беше свила над сака, ридаейки така, сякаш сърцето й щеше да се пръсне.

В крайна сметка беше заспала неспокоен сън, изпълнен с огън и кръв. Събудила я бе Кристина, почукала на вратата й с чаша чай и неприятната новина, че Хорас е бил избран за инквизитор на свикано по спешност гласуване тази сутрин. Вече беше съобщила на останалите от семейството, които бяха будни и се приготвяха за погребението.

В чая имаше около три хиляди лъжици захар, което бе сладко от страна на Кристина, но не можеше да изличи горчилката от новината за инквизитора.

Ема гледаше през прозореца, когато Кристина се появи отново, този път понесла купчинка дрехи. Беше облечена в бяло — цветът на траура и погребенията за ловците на сенки. Бяло бойно яке, бяла блуза, бели цветя в разпуснатата й черна коса.

Кристина се намръщи.

— Дръпни се оттам.

— Защо?

Ема гледаше през прозореца — от къщата се разкриваше изглед към по-ниската част на града. Виждаха се стената около него и зелените поля отвъд. Ема зърна редица далечни фигури, облечени в бяло, да излизат през портите на града. В средата на зелените поля две масивни клади се възвисяваха като пирамиди.

— Вече са издигнали кладите.

Ема усети как й се завива свят.

Топлите ръце на Кристина се сключиха около нейните и миг по-късно двете седяха на ръба на леглото, а Кристина й казваше да диша.

— Съжалявам — каза Ема. — Съжалявам. Не исках да се срина така.

Част от косата й се беше освободила — ловките ръце на Кристина се вдигнаха и прибраха кичурите на мястото им.

— Когато чичо ми загина — рече тя, — беше погребан в Идрис, а аз не можах да присъствам на погребението му, защото майка ми мислеше, че в Идрис все още е опасно. Когато се прибра у дома и аз я прегърнах, дрехите й миришеха на пушек. Помислих си, че това е всичко, останало от чичо ми сега, миризмата на пушек върху дрехите на майка ми.

— Трябва да бъда силна — рече Ема. — Трябва да бъда опора за семейство Блекторн. Джулиън е… Прекършен, разбит, на парчета. Липсващ. Не, не липсващ. Просто не е с мен.

— Ти също можеш да скърбиш за Ливи — каза Кристина. — Тя ти беше сестра. Семейството е повече от кръвта във вените.

— Но…

— Скръбта не ни прави слаби — заяви Кристина твърдо. — Прави ни хора. Как би могла да утешиш Дру или Тай, или Джулс, ако не знаеш какво от нея им липсва? Състраданието е споделено. Да познаваш точните очертания на дупката, зейнала в сърцето от нечия загуба, е рядкост.

— Не мисля, че който и да било от нас е в състояние да разбере очертанията и мащабите на онова, което Тай загуби — рече Ема.

Страхът й за Тай беше наситен, постоянна горчилка в гърлото й, която се смесваше с тъгата й по Ливи и я давеше.

Кристина я потупа по ръката за последен път.

— Най-добре се облечи. Аз ще бъда в кухнята.

Ема се облече в полузамаяно състояние и се погледна в огледалото. Белите бойни дрехи бяха покрити с алените руни на траура, припокриващи се шарки, които бързо ставаха безсмислени за окото така, както една дума, повтаряна до безкрай, става безсмислена за ухото. Караше косата и кожата й да изглеждат по-бледи, дори очите й изглеждаха студени. Приличаше на ледена висулка, помисли си, или пък на острието на нож.

Само ако Кортана беше тук. Би могла да отиде в Брослинд и да крещи, и да крещи, разсичайки въздуха, докато не паднеше изтощена на земята — агонията на загубата, процеждаща се от всяка пора на тялото й като кръв.

Чувствайки се непълна без меча си, Ема слезе на долния етаж.

* * *

Даяна бе в кухнята, когато Тай слезе на долния етаж. Беше сам и тя стисна чашата, която държеше, толкова силно, че пръстите я заболяха.

Не беше сигурна какво беше очаквала. Останала бе при Тай през по-голямата част от нощта, докато той спеше, вцепенен, мъртвешки сън. Опитала се бе да си спомни как да се помоли на Разиел, но беше минало толкова време. Когато сестра й бе загинала в Тайланд, тя бе направила приношения от тамян и цветя, ала това с нищо не бе помогнало да запълни дупката в сърцето й там, където бе Ария.

А Ливи беше близначка на Тай. Никой от тях не бе познавал свят без другия в него. Последните думи на Ливи бяха: „Тай, аз…“. Никой никога нямаше да разбере какво бе искала да каже. Как би могъл да го преживее той? Как би могъл да го преживее който и да било от тях?

Бяха получили траурни дрехи от консула, което беше мило от нейна страна. Даяна носеше една от своите бели рокли и бойно яке; Тай беше в официално траурно облекло. Елегантно бяло сако, бели панталони и обувки, с които косата му контрастираше ярко. За първи път Даяна си даде сметка, че Тай ще бъде поразително красив, когато порасне. Толкова отдавна мислеше за него като за очарователно дете, че и през ум не й беше минало, че един ден по-зрялата идея за красота би могла да бъде отнесена към него.

Той се намръщи. Беше много, много блед, почти с цвета на избелена хартия, ала косата му беше грижливо сресана и той имаше овладян, почти обикновен вид.

— Двайсет и три минути — каза.

— Какво?

— Нужни са ни двайсет и три минути, за да стигнем до Полята, а церемонията започва след двайсет и пет. Къде са всички?

Даяна посегна към телефона си, за да изпрати съобщение на Джулиън, но си спомни, че телефоните не работеха в Идрис. Съсредоточи се, заповяда си.

— Сигурна съм, че идват…

— Исках да говоря с Джулиън. — Не звучеше заповеднически, по-скоро сякаш се опитваше да запомни дълъг списък с неща, от които се нуждаеше, в правилния ред. — Отишъл е с Ливи в Града на тишината. Трябва да знам какво е видял и какво са й направили там.

Аз не бих искала да знам тези неща за Ария, помисли си Даяна и начаса се скара на себе си. Тя не беше Тай. Тай черпеше утеха от фактите. Мразеше непознатото. Тялото на Ливи беше отнесено и заключено зад каменни врати. Естествено, че щеше да иска да знае: дали се бяха отнесли към тялото й с нужната почит, дали бяха запазили нещата й, дали бяха измили кръвта от лицето й? Единствено знаейки подобни неща, щеше да е в състояние да разбере.

Откъм стълбите долетя тропот на крака и изведнъж кухнята се изпълни с Блекторновци. Тай се отдръпна, за да направи място, когато Дру се появи със зачервени очи, облечена в яке, което й беше малко. Хелън с Тави на ръце, и двамата — облечени в бяло; Марк и Ейлийн с вдигната коса и малки златни обици с формата на траурни руни. Даяна осъзна със сепване, че бе очаквала да види Кийрън до Марк, забравила, че него го нямаше.

Кристина дойде след тях, а после и Ема; и двете имаха потиснат вид. Даяна беше подредила печени филийки, масло и чай на масата; Хелън остави Тай и отиде да му вземе нещо за хапване. Никой от останалите като че ли не проявяваше интерес към яденето.

Тай погледна неспокойно към часовника. Миг по-късно Кит също се появи, изглеждащ неловко в бяло бойно яке. Тай не каза нищо, дори не погледна към него, но напрежението в раменете му като че ли поотслабна лекичко.

За изненада на Даяна, последен по стълбите слезе Джулиън. Искаше й се да изтича при него, за да се увери, че е добре, ала беше минало толкова време, откакто й беше позволявал да го стори. Ако някога изобщо го беше правил. Открай време беше сдържано момче, което мразеше да показва каквито и да било негативни емоции пред семейството си.

Видя как Ема го погледна, но той не отвърна на погледа й. Оглеждаше се из стаята, преценявайки настроението на всички; каквито и пресмятания да правеше наум, оставаха невидими зад щита на синьо-зелените му очи.

— Да тръгваме — каза. — Ще ни почакат, но не много дълго, а трябва да присъстваме на церемонията за Робърт.

В гласа му имаше нещо различно, ала Даяна не беше сигурна какво точно. Глухотата на скръбта най-вероятно.

Всички се обърнаха към него. Той беше центърът, помисли си Даяна, оста, около която се въртеше семейството; Ема и Кристина останаха назад, тъй като не бяха от семейството, а Хелън придоби облекчен вид, когато Джулиън проговори, сякаш бе изпитвала ужас при мисълта да трябва да подкара групичката.

Тави отиде при Джулиън и го улови за ръка. Излязоха през вратата в безмълвна процесия, бяла река, разляла се по каменните стъпала на къщата.

Даяна не бе в състояние да престане да мисли за сестра си, за това как тялото й беше изгорено в Тайланд, а прахът й изпратен в Идрис за погребение в Града на тишината. Само че тя не беше присъствала на погребението. По онова време мислеше, че никога няма да се върне в Идрис.

Докато вървяха по улицата, отвеждаща до моста „Силвърстийл“, някой отвори прозорец над главите им и спусна дълъг бял транспарант с траурна руна. Тай вдигна глава и Даяна си даде сметка, че мостът, а после и улицата, чак до градските порти, са украсени с бели транспаранти. Те вървяха между тях и дори Тави се оглеждаше наоколо с удивление.

Вероятно бяха най-вече в чест на Робърт, инквизитора, ала бяха и в чест на Ливи. Поне семейство Блекторн винаги щеше да има това — спомена за честта, оказана на сестра им.

Надяваше се изборът на Хорас за инквизитор да не помрачи още повече деня. През целия си живот си беше давала сметка за крехкото примирие не само между ловците на сенки и долноземците, но и между онези сред нефилимите, които смятаха, че Клейвът би трябвало да приеме долноземците… и онези, които не мислеха така. Мнозина бяха ликували, когато долноземци се бяха присъединили към Съвета след Тъмната война, ала до ушите й беше достигнал ропотът на онези, които не бяха… онези като Ласло Балог и Хорас Диърборн. Студеният мир им бе дал свободата да изрекат на глас омразата, спотаена в сърцата им, уверени, че всички правилно мислещи нефилими са съгласни с тях.

Даяна открай време вярваше, че те грешат, ала изборът на Хорас я изпълваше със страх, че онези сред нефилимите, които бяха необратимо потопени в омраза, са много повече, отколкото си бе представяла.

Когато поеха по моста, нещо я докосна по рамото. Понечи да го отмести и видя, че беше бяло цвете… от онези, които растяха единствено в Идрис. Тя вдигна очи; по небето се носеха облаци, гонени от вятъра, ала зад един от тях зърна очертанията на ездач.

Гуин. Мисълта за него разпали искрица топлина в сърцето й и тя сключи внимателно ръка около цветето.

* * *

Нетленните поля.

Така се наричаха, макар че повечето хора им казваха просто Полята. Те се простираха отвъд стените, издигнати около Аликанте след Тъмната война, чак до Брослиндската гора.

Ветрецът беше лек и единствен по рода си, срещаше се единствено в Идрис; донякъде Ема предпочиташе вятъра, долитащ откъм океана в Лос Анджелис, с неговата солена жилка. Вятърът в Идрис беше прекалено мек за деня, в който щяха да погребат Ливи. Повдигаше косата й и усукваше бялата рокля около коленете й; караше белите знамена, издигнати от двете страни на всяка от кладите, да се развяват като панделки на фона на небето.

Земята се спускаше надолу от града към дърветата. Когато наближиха погребалните клади, Кристина улови ръката на Ема и тя стисна благодарно пръстите й — вече бяха достатъчно близо до множеството, за да видят погледите, вперени в тях, и да чуят шепота, надигнал се сред събралите се хора. Имаше съчувствие към семейство Блекторн, но и яростни погледи, отправени към нея и Джулиън. Джулиън беше довел Анабел в Идрис, а Ема бе тази, която беше счупила Меча на смъртните.

— Един толкова могъщ меч като Кортана няма място в ръцете на дете — подхвърли русокоса жена, когато Ема мина покрай нея.

— Всичко това мирише на черна магия — обади се някой друг.

Ема реши да се опита да не ги слуша. Взираше се право напред, видя Джия, застанала между кладите, облечена в бяло. Заляха я спомени от Тъмната война. Толкова много хора в бяло, толкова много запалени клади.

До Джия стоеше жена с дълга червена коса — майката на Клеъри, Джослин. До тях беше Мерис Лайтууд — в черната коса, разпиляна по гърба й, се виждаха множество сиви нишки. Като че ли говореше настойчиво на Джия, но бяха прекалено далече, та Ема да чуе за какво.

И двете клади бяха готови, ала все още не бяха донесли телата от Града на тишината. Бяха се събрали доста ловци на сенки, присъствието на погребения не беше задължително, но Робърт беше популярен, а смъртта му, както и тази на Ливи бяха шокиращи с ужаса си.

Семейството на Робърт стоеше близо до кладата вдясно — церемониалните му инквизиторски одежди бяха обвити около върха й. Щяха да бъдат изгорени заедно с него. Около натрупаните дърва стояха Алек и Магнус, Саймън и Изабел, до един облечени в ритуални траурни дрехи, дори малкият Макс и Рафи. Изабел вдигна поглед, когато Ема се приближи, и помаха за поздрав; очите й бяха подпухнали от плач.

До нея Саймън изглеждаше напрегнат като опъната тетива. Очите му се стрелкаха из множеството и Ема не можеше да не се зачуди дали търси същите хора, които и тя… хора, които би трябвало да бъдат тук, за да изпратят Робърт Лайтууд във вечния му сън.

Къде бяха Джейс и Клеъри?

* * *

Ловците на сенки никога не се бяха стрували на Кит толкова чужди, колкото в този миг. Бяха навсякъде, облечени в бяло, цвят, който той свързваше със сватби и Великден. Знамената, руните, проблясващите демонски кули в далечината… всички тези неща го караха да се чувства така, сякаш се намира на друга планета.

Да не споменаваме това, че ловците на сенки не плачеха. Кит и преди беше ходил на погребения, беше ги виждал и по телевизията. Хората обикновено държаха носни кърпички и хлипаха в тях. Но не и тук. Тук те мълчаха, изопнати от напрежение, чуруликането на птиците беше по-силно от говор и плач.

Не че самият Кит плачеше, не беше плакал и когато баща му умря. Знаеше, че това не е здравословно, но ако се вярваше на баща му, позволиш ли на скръбта да те прекърши, ще останеш прекършен завинаги. Кит дължеше твърде много на семейство Блекторн, особено на Тай, за да си позволи да рухне заради Ливи. Тя не би искала това. Би искала от него да бъде силен заради Тай.

Един след друг нефилимите се приближаваха до членовете на семейство Блекторн и им поднасяха съболезнованията си. Джулиън беше заел мястото на глава на семейството, служейки като щит за останалите, отбивайки хладно всички сърдечни опити да бъдат заприказвани братята и сестрите му, които се бяха скупчили зад него. Изглеждаше по-студен и далечен от обикновено, ала в това нямаше нищо чудно. Скръбта се отразяваше различно на всеки.

Означаваше обаче, че беше пуснал ръката на Тави, който бе отишъл при Дру и се притискаше в нея. Означаваше и че беше оставил Тай сам, така че Кит се приближи до него, чувствайки се впечатляващо глупаво в белите кожени панталони и яке. Знаеше, че това е официално траурно облекло, но имаше чувството, че е попаднал във видео клип от осемдесетте.

— Погребенията винаги са толкова тъжни — каза една жена, представила се като Ирина Картрайт, докато се взираше в Джулиън с дълбок съжаляващ поглед.

Когато Джулиън не отговори, тя обърна очи към Кит.

— Не си ли съгласен?

— Нямам представа — отвърна Кит. — Баща ми беше изяден от демони.

Ирина Картрайт като че ли се почувства неловко и след още няколко изтъркани фрази побърза да се отдалечи. Джулиън повдигна вежди насреща му, преди да посрещне следващия опечален.

— Телефонът още ли е у теб? — попита Кит и начаса се почувства като идиот. Кой отива при някого на погребението на близначката му и го пита дали телефонът му е у него? Особено ако в Идрис нямаше сигнал. — Искам да кажа, не че можеш да се обадиш. На когото и да е.

— Има един телефон в Идрис, който работи. В кабинета на консула.

Тай не изглеждаше като излязъл от видео клип от осемдесетте, изглеждаше ледено и поразително и…

Думата „красив“ примига в главата на Кит като неонов знак. Той не му обърна внимание.

Елегантен. Тай изглеждаше елегантен. Тъмнокосите хора вероятно винаги изглеждаха добре в бяло.

— Не ми трябва сигналът на телефона — продължи Тай. — А снимките в него.

— Снимки на Ливи? — попита Кит объркано.

Тай го зяпна. Кит си спомни дните в Лондон, когато работеха заедно, разследвайки… ами разследвайки мистерии. Като Уотсън и Холмс. Никога не бе имал чувството, че не разбира Тай. Ала сега чувстваше именно това.

— Не — отвърна Тай и се огледа наоколо.

Кит се зачуди дали увеличаващото се множество го притеснява. Тай мразеше тълпите. Магнус и Алек стояха заедно с децата си край консула; с тях имаше красиво чернокосо момиче с вежди досущ като тези на Алек и момче (е, вероятно беше на двайсет и няколко години) с непокорна кестенява коса. Момчето му отправи изпитателен поглед, който сякаш казваше струваш ми се познат. Неколцина други бяха сторили същото. Кит предполагаше, че е, понеже изглежда като Джейс, в случай че Джейс пострадаше от неочаквана загуба на ръст, мускули и сексапил.

— Трябва да поговоря с теб по-късно — каза Тай ниско и Кит не беше сигурен дали да се чувства притеснен, или благодарен. Доколкото знаеше, откакто Ливи беше умряла, Тай не беше говорил с никого.

— Не… не искаш ли да говориш с брат си? С Джулиън?

— Не. Трябва да говоря с теб.

Тай се поколеба, сякаш се канеше да добави още нещо.

Разнесе се нисък, печален звук, като от рог, и всички се обърнаха към града. Кит последва погледите им и видя през портите да излиза процесия. Десетки Мълчаливи братя в одеждите си с цвят на пергамент, вървящи в две редици от двете страни на погребалните носилки, които стражи на Съвета носеха на раменете си.

Бяха прекалено далече, та Кит да различи коя от тях беше тази на Ливи, виждаше единствено по едно тяло, обвито в бяла материя, върху всяка от платформите. А после те дойдоха по-близо и той видя, че едно от телата беше много по-дребно, и се обърна към Тай, неспособен да се спре.

— Съжалявам. Толкова съжалявам.

Тай гледаше към града. Дългите пръсти на едната му ръка се свиваха и разпускаха, ала това бе единственият му израз на емоция.

— Наистина няма причина да съжаляваш — каза. — Така че, моля те, недей.

Кит стоеше, без да продумва. Студено напрежение се разливаше в него, страх, от който не бе в състояние да се отърси — че бе изгубил не само Ливи, но и Тай.

* * *

— Още не са се върнали — обясни Изабел.

Беше овладяна, безукорна в бойното си облекло; бяла копринена лента придържаше косата й назад. Стискаше ръката на Саймън, кокалчетата бяха побелели като цветето върху ревера й.

Ема открай време мислеше за скръбта като хищни нокти. Хищните нокти на огромно чудовище, които не си в състояние да видиш, протегнали се от небето, за да те сграбчат, спирайки дъха ти и оставяйки единствено болка, от която, колкото и да се гърчиш, не можеш да се отскубнеш или да избегнеш. Просто трябваше да я търпиш, докато ноктите те държат в плен.

Виждаше болката в очите на Изабел зад спокойната й фасада и част от нея искаше да прегърне другото момиче. Щеше й се Клеъри да беше тук… Клеъри и Изабел бяха като сестри и Клеъри би могла да я утеши така, както е в състояние да го стори само най-добрият ти приятел.

— Мислех, че знаеш — каза Саймън, сбърчил вежди насреща й. Ема си спомни думите на Клеъри, че не може да му каже за виденията си, в които умира, защото Саймън щял да рухне. — Мислех, че са ти казали къде отиват.

Никой като че ли не им обръщаше особено внимание — Джия все още беше погълната от разговор с Джослин и Мерис, а останалите ловци на сенки се бяха струпали около Джулиън и останалите, за да изразят съболезнованията си.

— Така е. Отидоха в царството на феите. Знам.

Инстинктивно Саймън и Изабел дойдоха по-близо до нея. На Ема й се искаше да не изглежда чак толкова, сякаш са се скупчили, за да споделят тайни, при положение че именно това правеха.

— Просто мислех, че досега ще са се прибрали — продължи тя.

— Възнамеряваха да си дойдат вчера. — Изабел изгука и се наведе, за да вдигне Макс, заравяйки брадичка в косата му. — Знам… ужасно е. Ако само имаше начин да им изпратим съобщение.

— Не е като да можехме да помолим Клейва да отложи погребението — добави Саймън.

Ловците на сенки не балсамираха телата на своите мъртъвци, те биваха изгаряни възможно най-скоро, преди да са започнали да се разлагат.

— Джейс ще бъде съсипан. — Изи погледна през рамо към брат си, който държеше Рафи за ръка и говореше с Магнус, вдигнал поглед към него. — Особено защото не е бил тук, за да бъде опора на Алек.

— Скръбта трае дълго — рече Ема със свито гърло. — В началото има много хора, готови да те подкрепят. За него ще е по-добре, ако Джейс е до него по-късно, след шумотевицата на погребението и баналните думи на напълно непознати.

Очите на Изи омекнаха.

— Благодаря. И се опитай да не се тревожиш за Клеъри и Джейс. Знаехме, че няма да бъдем в състояние да се свържем с тях, докато ги няма. Саймън… той е парабатай на Клеъри. Щеше да почувства, ако нещо се е случило с нея. Както и Алек с Джейс.

Ема не можеше да възрази за силата на парабатайската връзка. Сведе поглед надолу, чудейки се…

— Дойдоха. — Беше Магнус, посегнал да вземе Макс от Изабел. Хвърли на Ема странен кос поглед, който тя не можа да разчете. — Братята.

Ема погледна натам. Така беше: бяха навлезли безшумно сред множеството, разделяйки го надве като Червено море. Ловците на сенки се отдръпваха, докато носилките с Ливи и Робърт минаваха между тях и спряха между кладите.

Ливи лежеше, бледа и безкръвна, тялото й беше обвито в бяла копринена рокля, бяла копринена лента превързваше очите й. Златният й медальон проблясваше около гърлото, дългата й кестенява коса беше поръсена с цветя.

Ливи, танцуваща върху леглото си, облечена в рокля от бледозелен шифон, която си беше купила в „Скрити съкровища“. Ема, Ема, виж новата ми рокля! Ема се бореше със спомена, със студената истина: това бе последната рокля, която Ливи щеше да носи някога. Това бе последният път, когато щеше да види познатата й кестенява коса, извивката на бузата й, упоритата й брадичка. Ливи, моя Ливи, моята мъдра малка сова, моята сладка малка сестра. Искаше да изпищи, ала ловците на сенки не плачеха пред лицето на смъртта. Вместо това изричаха древните думи, предавани през поколенията.

Ave atque vale. Шепотът премина през множеството. Ave atque vale, Робърт Лайтууд. Ave atque vale, Ливия Блекторн.

Изабел и Алек се обърнаха към носилката на баща си. Джулиън и останалите от семейство Блекторн все още бяха в плен на поднасящи съболезнования. За миг Ема остана сама със Саймън.

— Говорих с Клеъри, преди тя да замине. — Думите изгаряха гърлото й. — Безпокоеше се, че ще се случи нещо лошо.

Саймън изглеждаше озадачен.

— Какво лошо нещо?

Ема поклати глава.

— Просто… ако не се прибере, когато би трябвало…

Саймън я погледна с разтревожени очи, но преди да успее да каже каквото и да било, Джия пристъпи напред и заговори.

* * *

— Ловците на сенки умират млади — каза някой от множеството.

Джулиън не го познаваше: изглеждаше на четиридесет и няколко години, с гъсти черни вежди. Върху бойните му дрехи беше пришит символът на Сколоманса, но иначе нищо не го отличаваше от десетките други хора, дошли при него, за да му кажат колко съжаляват, че сестра му беше умряла.

— Ала петнайсет години… — Мъжът поклати глава. Гладстоун, спомни си Джулиън. Фамилията му беше Гладстоун. — Робърт изживя пълен живот. Беше далечен мой братовчед, между другото. Ала онова, което се случи със сестра ти, никога не би трябвало да се случи. Тя бе просто дете.

Зад гърба на Джулиън, от Марк се откъсна задавен звук. Джулиън каза нещо учтиво, за да отпрати Гладстоун. Всичко му се струваше далечно, приглушено, сякаш целият свят беше обвит в памук.

— Не ми хареса — подхвърли Дру, след като Гладстоун си отиде.

Кожата под очите й беше лъскава и опъната, там, където сълзите бяха оставили следи, които не можеше да бъдат отмити.

Сякаш имаше двама Джулиъновци. Единият беше Джулиън Преди, онзи, който би се пресегнал, за да разроши косата й, да я утеши. Джулиън Сега не го направи. Той остана неподвижен, докато множеството се раздели, за да направи място на погребалната процесия, и видя как Хелън вдигна Тави.

— На седем години е — каза й. — Прекалено голям е, за да го носят навсякъде.

Хелън го погледна полуизненадано, полуукорително, но не каза нищо. Мълчаливите братя минаваха между тях с погребалните носилки и семейство Блекторн застина, докато въздухът се изпълни с напева на нефилимите.

Ave atque vale, Ливия Блекторн. Здравей и сбогом навеки.

Дру притисна юмруци в очите си и Ейлийн обви ръка около нея, Джулиън се огледа за Тай. Беше по-силно от него.

Марк беше отишъл при него и му говореше нещо. Кит стоеше от другата му страна, с ръце в джобовете, прегърбени рамене и отчаян вид. Самият Тай се взираше в носилката на Ливи, а върху бузите му грееха две алени петна. Докато идваха насам, беше обсипал Джулиън с въпроси (Кой я докосна в Града на тишината? Измиха ли я от кръвта? Сресаха ли косата й? Свалиха ли й медальона? Оставиха ли те да вземеш дрехите й? Кой избра роклята, в която ще я погребат? Затвориха ли очите й, преди да ги превържат с копринената лента?), докато Джулиън не стигна на крачка от това да му се сопне.

Стълби бяха подпрени на кладите, които представляваха огромни купчини от цепеници и подпалки. Един Мълчалив брат взе тялото на Ливи и пое по стълбата. Когато стигна до върха, положи внимателно тялото й; на съседната клада друг Мълчалив брат правеше същото с Робърт Лайтууд.

Даяна също беше застанала до Тай. В яката й беше втъкнато бяло цвете, бледо на фона на тъмната й кожа. Каза тихичко нещо на Тай и той вдигна очи към нея.

Джулиън изпитваше физическа болка, сякаш някой го беше ударил в корема и едва сега си връщаше дъха. Усещаше окървавената лента плат около китката си като огнен обръч.

Ема. Потърси я в множеството и я видя, застанала до Саймън. Кристина беше до тях.

Бяха отместили стълбите и Мълчаливите братя пристъпиха напред със запалени факли. Пламъкът им беше достатъчно ярък, за да освети дори деня. Косата на Ема искреше, улавяйки сиянието му, докато Мълчаливите братя заемаха местата си около кладите.

— Тези пламъци, това изгаряне… — проговори Марк, който беше дошъл да застане до него. — В Дивия лов практикувахме небесни погребения.

Джулиън го погледна. Лицето му беше зачервено, светлите му къдрици — разрошени. Траурните му руни обаче бяха положени грижливо и прецизно, което означаваше, че не си ги беше направил сам. Бяха красиви и деликатно изрисувани — дело на Кристина.

— Оставяхме телата върху ледници или на върха на високи дървета, та птиците да ги изкълват до кости.

— Какво ще кажеш да не предлагаш нещо такова на никой друг на това погребение? — рече Джулиън.

Марк потръпна.

— Извинявай. Невинаги знам какво е уместно да кажа.

— Когато не си сигурен, не казвай нищо. Буквално. Най-добре изобщо не говори.

Марк го погледна по същия начин, по който и Хелън преди малко, наполовина наранено, наполовина изненадано, но преди да успее да каже каквото и да било, Джия Пенхалоу, облечена в ослепително бели церемониални одежди, заговори:

— Ловци на сенки — каза и дълбокият й глас се разнесе над Нетленните поля. — Сполетя ни огромна трагедия. Един от най-верните слуги на Клейва, Робърт Лайтууд, беше посечен в Залата на Съвета, там, където винаги е властвал Законът.

— Да не повярва човек. Нито дума за това, че беше предател — измърмори някой в множеството.

Зара.

Думите й бяха последвани от изблик на кикот като изригнал чайник. Приятелите й Мануел Вилялобос, Саманта Ларкспиър и Джесика Босежур образуваха плътен кръг около нея.

— Не мога да повярвам, че са тук.

Беше Ема. Незнайно как, тя бе застанала до него. Джулиън не помнеше как се беше приближила, но реалността примигваше пред него като обектива на фотоапарата, който се отваряше и затваряше. Като че ли се сепна мъничко, когато той не отговори, но после се отдалечи в множеството, сръгвайки Гладстоун, за да го отмести от пътя си.

— Освен това една от най-младите и най-обещаващите сред нас беше убита, кръвта й беше пролята пред очите ни — каза Джия в същия миг, в който Ема стигна до Зара и приятелите й.

Зара подскочи лекичко назад, а после опита да скрие загубата на самоувереността си с яростен поглед. Сякаш Ема я вълнуваше нейната самоувереност, помисли си Джулиън. Тя посочи първо Зара, а после семейство Блекторн и Тай, докато гласът на Джия отекваше над поляната:

— Няма да оставим тяхната смърт ненаказана. Няма да забравим кой беше отговорен. Ние сме воини и ще отвърнем на удара.

Зара и приятелите й бяха придобили тъпо упорити изражения… всички, освен Мануел, върху чиито устни играеше крива усмивка, от която при всякакви други обстоятелства Джулиън биха го побили тръпки. Ема се обърна и си тръгна. Лицето й беше мрачно.

Ала Зара беше млъкнала, което беше нещо.

— Тях вече ги няма — продължи Джия. — Нефилимите изгубиха две забележителни души. Нека Разиел ги благослови. Нека Джонатан Ловеца на сенки ги почете. Нека Дейвид Мълчаливия си спомни за тях. И нека предадем телата им на некропола, където те ще служат завинаги.

Гласът на консула беше омекнал. Всички гледаха към нея, дори децата — Тави, Рафи и Макс, — така че всички видяха как изражението й се промени и помрачня. Изрече следващите думи така, сякаш горчаха в устата й.

— А сега новият ни инквизитор иска да каже няколко думи.

Хорас Диърборн пристъпи напред, Джулиън не го беше забелязал до този момент. Носеше бели траурни одежди и подобаващо мрачно изражение, ала зад него като че ли се долавяше насмешка, като сянка зад стъкло.

Зара не криеше широката си усмивка, още от приятелите й от Сколоманса се бяха събрали около нея. Помаха лекичко на баща си, все така усмихната, и ехидната усмивчица на Мануел се разля по цялото му лице.

Джулиън видя, че Изабел и Саймън изглеждаха така, сякаш им се повдига, видя ужаса върху лицето на Ема и гнева върху тези на Магнус и Алек.

Опита се да почувства същото, което и те, ала не можа. Не беше в състояние да почувства каквото и да било.

* * *

В продължение на един дълъг миг Хорас Диърборн просто обхождаше тълпата с поглед. Кит бе чул достатъчно от другите, за да разбере, че бащата на Зара е още по-фанатизиран от дъщеря си и че беше избран за инквизитор от множеството на Съвета, което като че ли повече се боеше от Двора на тъмните елфи и заплахата от страна на долноземците, отколкото от това да сложи власт в ръцете на един очевидно зъл човек.

Не че Кит намираше това за учудващо. Единствено за депресиращо.

До него Тай като че ли изобщо не поглеждаше към Хорас. Беше вдигнал очи към Ливи, или поне към малкото от нея, което можеше да види — тя беше бяло петънце на върха на висока купчина дърва за горене. Докато се взираше в сестра си, прокарваше десния си показалец върху опакото на лявата си ръка отново и отново; ако не се броеше това, беше напълно неподвижен.

— Днес — започна Хорас най-сетне, — както каза консулът, може да е ден за скръб.

— Колко мило от негова страна да го признае — измърмори Даяна.

— Само че! — Гласът на Хорас се извиси и той размаха пръст към множеството, сякаш ги обвиняваше в ужасяващо престъпление. — Смъртта на тези двама нефилими… Няма никакво съмнение кой е отговорен за убийството им… глупави ловци на сенки може и да допуснаха това да се случи, ала зад тях се криеше ръката на краля на тъмните елфи и всички феи и долноземци изобщо!

И защо, помисли си Кит. Хорас му напомняше за онези политици, които крещяха по телевизията, почервенели мъже, които винаги изглеждаха разгневени и винаги искаха да ти втълпят, че трябва да се страхуваш. За Кит в идеята, че ако кралят на тъмните елфи беше отговорен за смъртта на Ливи и Робърт, всички долноземци бяха виновни, нямаше никакъв смисъл, но ако се беше надявал на възражения от страна на множеството, остана разочарован. Събралите се бяха странно притихнали, но Кит нямаше чувството, че са настроени против Хорас. По-скоро изглеждаше така, сякаш им се струваше, че би било невъзпитано да нададат възгласи на одобрение. Магнус гледаше с напълно безизразно лице, сякаш някой го беше изтрил с гумичка.

— Смъртта служи, за да ни напомни — продължи Хорас и Кит хвърли поглед към Джулиън, чиято тъмнокестенява коса се развяваше на усилващия се вятър. Кит се съмняваше, че това бе напомняне, от което Джулиън имаше нужда. — Напомняне, че имаме само един живот и трябва да го живеем като воини. Напомняне, че имаме един-единствен шанс да направим правилния избор. Напомняне, че наближава времето, когато всички ловци на сенки ще трябва да решат на чия страна са. Дали са на страната на предатели и долноземцолюбци? Дали са на страната на онези, които биха искали да унищожат нашия начин на живот и културата ни? Дали… млади човече, какво правиш? Слез от там!

— О, в името на Ангела — прошепна Даяна.

Тай бе започнал да се катери по погребалната клада на сестра си. Не изглеждаше лесно — дърветата бяха подредени така, че да горят добре, а не за да се катериш по тях, ала въпреки това Тай успяваше да открие къде да се залови. Вече се беше изкачил доста високо и Кит усети как го пронизва страх при мисълта за това какво щеше да стане, ако една от цепениците се измъкнеше и той паднеше.

Понечи да тръгне след него, без дори да се замисли, но беше спрян от ръка, дръпнала го назад за яката.

— Не. Не ти.

Върху изопнатото лице на Даяна се бяха вдълбали мрачни линии. Не ти. Кит разбра какво имаше предвид само след миг. Джулиън Блекторн вече тичаше, блъсвайки настрани инквизитора (който изписка възмутено), хвърли се към кладата и се закатери след брат си.

* * *

— Джулиън! — изкрещя Ема, но се съмняваше, че той бе в състояние да я чуе.

Сега вече всички крещяха — стражите на Съвета, събралите се ловци на сенки, консулът и инквизиторът. Зара и приятелите й ревяха от смях, сочейки към Тай. Той почти беше стигнал до върха и като че ли не чуваше никого и нищо около себе си, докато се катереше с упорита интензивност. Под него Джулиън, който се катереше по-предпазливо, не можеше да се мери със скоростта му.

Единствено членовете на семейство Блекторн бяха напълно мълчаливи. Ема понечи да тръгне към кладата, но Кристина я улови за китката, клатейки глава.

— Недей… не е безопасно, по-добре е да не отвличаш вниманието на Джулиън…

Тай стигна до платформата на върха на кладата и приседна там, до тялото на сестра си. От гърлото на Хелън се изтръгна тихичко скимтене.

— Тай.

На върха на кладата нямаше никаква защита от вятъра и косата на Тай се развяваше около лицето му, когато той се наведе над Ливи. Изглеждаше така, сякаш докосва сключените й ръце. Ема почувства вълна от съчувствена скръб като удар в корема, последвана от прилив на тревога.

Джулиън стигна до платформата и коленичи до брат си. Приличаха на две бели шахматни фигури, единствено косите им, тази на Тай — малко по-тъмна на цвят, ги различаваха.

Ема почувства ударите на сърцето в гърлото си. Това бе едно от най-трудните неща, които беше правила в живота си — да не се втурне към кладата, за да се покатери на върха й. Всичко друго, освен Джулиън и Тай, й се струваше невероятно далечно, дори когато чу как Зара и приятелите й се кикотят, че Мълчаливите братя трябвало да запалят кладата, да изгорят Тай и Джулиън заедно с Ливи, след като толкова искали да бъдат с нея.

Почувства как до нея Кристина настръхна. Марк вървеше през тревата към двете клади. Сега Зара и приятелите й злословеха нещо за него, за заострените му уши, за елфическата му кръв. Марк крачеше с наведена глава, решително и Ема не бе в състояние да издържа повече: отскубна се от Кристина и се втурна през тревата. Ако Марк щеше да се покатери след Джулиън и Тай, тя също щеше да го стори.

Зърна Джия, застанала до Мерис и Джослин — и трите бяха като вкаменени, ужасена жива картина. Ловците на сенки не правеха такива неща. Не превръщаха скръбта в зрелище. Те не крещяха, не беснееха, не рухваха, нито се прекършваха, не се катереха по погребални клади.

Джулиън се беше навел и беше уловил лицето на брат си между дланите си. Беше невероятно нежна картина, въпреки мястото, където се намираха. Ема можеше да си представи колко му е трудно: мразеше да показва чувствата си пред някого, комуто не можеше да има доверие, ала в този миг като че ли не мислеше за това, шепнеше нещо на Тай, допрял чело до неговото.

— Стълбите — каза Ема на Марк и той кимна, без да задава въпроси.

Минаха покрай неколцина зяпачи и грабнаха една от тежките стълби, които Мълчаливите братя бяха отнесли на Полето, подпирайки я до кладата на Ливи.

— Джулиън — повика го и видя как той погледна надолу към нея, докато двамата с Марк държаха здраво стълбата.

Някъде отзад Хорас им крещеше да се махнат, заповядваше на стражите да дойдат и да смъкнат двете момчета. Никой обаче не помръдваше.

Джулиън докосна Тай по бузата и Тай се поколеба, вдигайки ръце, за да го прегърне за миг. След това ги отпусна и последва Джулиън надолу по стълбата. Когато стъпи на земята, Джулиън остана там, вдигнал очи нагоре, готов да улови брат си, ако падне.

Тай също слезе и се отдалечи от кладата, без дори да спре да си поеме дъх, отправяйки се към Кит и Даяна през тревата.

Някой им крещеше да махнат стълбата, Марк я нарами и я отнесе при Мълчаливите братя, докато Ема улови Джулиън за китките и го издърпа нежно настрани от кладите.

Изглеждаше зашеметен, сякаш беше получил удар, който го беше замаял. Ема спря на известно разстояние от всички и взе ръцете му в своите. Никой нямаше да го сметне за странно, това беше нормална проява на обич между парабатаи. Въпреки това потрепери от смесицата от това да го докосва, ужаса на ситуацията и празното изражение върху лицето му.

— Джулиън — каза и той потръпна.

— Ръцете ми. — Звучеше изненадано. — Не го почувствах.

Ема сведе поглед надолу и си пое рязко дъх. Дланите му бяха безумна плетеница от трески. Някои бяха малки тъмни линии на фона на кожата му, ала други бяха по-големи, като счупени клечки за зъби, които се бяха забили под ъгъл и около тях се процеждаше кръв.

— Имаш нужда от иратце. — Ема пусна едната му китка и посегна към стилито в колана си. — Нека…

— Не. — Джулиън освободи другата си китка. Изражението му бе по-студено от ледник. — Не мисля, че е добра идея.

И се отдалечи, докато Ема се мъчеше да си поеме дъх. Тай и Марк се бяха върнали при останалите от семейство Блекторн. Тай беше близо до Кит, както бе почти винаги, като магнит, залепил се на мястото си.

Ема видя как Марк улови ръката на Кристина и я задържа в своята и си помисли: Аз би трябвало да държа ръцете на Джулиън, би трябвало да съм до него, да му напомням, че на света все още има неща, за които си струва да се живее.

Ала ръцете на Джулиън бяха окървавени и наранени и той не искаше тя да ги докосва. Така както и душата му беше наранена и окървавена и може би той не искаше никой да се доближава и до нея, но с нея беше различно, тя бе неговият парабатай, нали така?

Време е. Безмълвният глас на един от Братята се разля над Полята: те всички го чуха, с изключение на Магнус и Макс, които се огледаха объркано наоколо. Ема едва имаше време да се приготви, преди Мълчаливите братя да допрат факлите си до основите на двете клади.

Огънят лумна нагоре, извиха се златни и червени пламъци и за миг беше почти красиво. А после ревът им я връхлетя като звука на разбиващи се вълни, горещината се разля по тревата и тялото на Ливи изчезна зад пелена от дим.

* * *

Кит едва чуваше тихия напев на нефилимите над алчното пращене на пламъците: Vale, vale, vale. Сбогом, сбогом, сбогом.

Пушекът беше гъст. Очите му щипеха и пареха и той не можеше да престане да мисли за това, че за баща му не бе имало погребение, че от него не бе останало достатъчно, за да бъде погребан, плътта му беше превърната от отровата на мантидите в пепел, за която се бяха погрижили Мълчаливите братя.

Не беше в състояние да погледне към семейство Блекторн, затова гледаше семейство Лайтууд. Досега вече беше чул имената на всички, знаеше, че сестрата на Алек се казва Изабел, тъмнокосото момиче, което стоеше, обвило ръце около него и майка си Мерис. Рафи и Макс се държаха за ръце, Саймън и Магнус стояха близо до другите, като малки луни на утеха в орбита около планета на скръб. Спомни си как бе чул някой да казва, че погребенията са за живите, не за мъртвите, за да могат да се сбогуват. Зачуди се за изгарянето: дали беше, за да могат нефилимите да се сбогуват в огън, който им напомняше за ангели?

Видя един мъж да пристъпя към семейство Лайтууд и примига с плувнали в сълзи очи. Беше млад мъж, красив, с къдрава кестенява коса и квадратна челюст. Не носеше бяло като останалите, а обикновени черни бойни дрехи. Докато минаваше покрай Мерис, поспря и положи ръка на рамото й.

Тя не се обърна, нито забеляза. Никой не забеляза. Магнус хвърли поглед за миг, намръщвайки се, но после извърна очи и с вледеняващо усещане в гърдите Кит осъзна, че той е единственият, който бе в състояние да види младия мъж… и че пушекът като че ли минаваше през тялото на непознатия, сякаш беше изтъкано от въздух.

Призрак — помисли си той. — Като Джесамин. Огледа се трескаво наоколо, несъмнено из Нетленните поля имаше и други призраци, мъртвите им крака не оставяха дири по тревата.

Видя обаче единствено семейство Блекторн, сгушени заедно, Ема и Кристина една до друга и Джулиън с Тави, докато пушекът се извиваше около тях. Мъничко неохотно погледна обратно: младият мъж с тъмната коса беше коленичил пред кладата на Робърт Лайтууд. Беше по-близо до пламъците, отколкото би могъл да застане който и да било човек, и те сякаш танцуваха в очертанията на тялото му, разпалвайки огнени сълзи в очите му.

Парабатай, помисли си Кит изведнъж. В прегърбените рамене на младия мъж, в протегнатите му ръце, в копнежа, изписан върху лицето му, видя Ема и Джулиън, Алек, когато говореше за Джейс, и разбра, че вижда призрака на парабатая на Робърт Лайтууд. Не знаеше откъде, но го знаеше.

Каква жестока връзка, помисли си, правеща от двама души един човек и оставяща подобно съкрушение, когато единият си отидеше.

Извърна очи от призрака, давайки си сметка, че пушекът и огънят се бяха превърнали в стена и че кладите вече не се виждаха. Ливи беше изчезнала зад бушуващата тъмнина. Последното, което видя, преди сълзите да го заслепят, бе Тай до себе си, вдигнал лице и затворил очи, тъмен силует, очертан от яркото сияние на огъня, сякаш обгърнат от златен ореол.