Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак (2)

2.
Разстилат морна глад води

Обзета от отчаяние, Кристина стоеше в изключително чистата кухня в къщата на Принсуотър Стрийт, копнеейки да имаше още нещо, което да може да разтреби. Измила бе съдове, които не се нуждаеха от миене. Избърсала бе пода и бе подредила масата. Сложила бе цветя във ваза, а после ги беше изхвърлила, след което ги беше извадила от боклука и отново ги беше сложила във вазата. Искаше да направи кухнята приятна, къщата — хубава, но нима някой щеше да го е грижа дали кухнята е приятна, а къщата хубава?

Знаеше, че няма. Ала просто трябваше да стори нещо. Искаше да бъде до Ема и да я утеши, но Ема беше с Друзила, която беше плакала, докато не заспа, държейки ръцете на Ема. Искаше да бъде с Марк и да го утеши, но той беше излязъл с Хелън и тя не би могла да изпитва друго освен радост, задето той най-сетне имаше възможност да прекара време със сестра си, която му беше липсвала толкова дълго.

Входната врата се отвори шумно, стряскайки я така, че тя събори една чиния, която падна на пода и се счупи. Тъкмо се канеше да вдигне парчетата, когато видя Джулиън да влиза, затваряйки вратата зад себе си. В Идрис руните за заключване бяха по-често срещани от обикновените ключове, но той не посегна към стилито си, просто погледна с невиждащи очи към стълбището.

Кристина беше замръзнала на мястото си. Джулиън изглеждаше като призрак от Шекспирова пиеса. Очевидно не беше сменил дрехите си след Залата на Съвета, ризата и якето му бяха вкоравени от засъхнала кръв.

Тя и така обикновено не знаеше как да говори с Джулиън. Благодарение на Ема беше научила за него повече, отколкото беше уместно. Знаеше, че е отчаяно влюбен в приятелката й, беше очевидно от начина, по който я гледаше, по който говореше с нея, от дребните жестове, като това да й подаде чиния през масата. Нямаше представа как никой от останалите не го виждаше. Познаваше други парабатаи и те не се гледаха по този начин.

Да знаеш нещо толкова лично за някого, беше неловко и при най-добри обстоятелства. Това не бяха най-добри обстоятелства. Лицето на Джулиън беше безизразно, когато пристъпи в преддверието, от движенията му люспиците от засъхналата кръв на сестра му се ронеха от якето му и падаха по пода.

Ако просто останеше неподвижна, помисли си Кристина, може би нямаше да я види и щеше да се качи на горния етаж, и така и двамата щяха да си спестят един неловък момент. Ала още докато си го мислеше, празното му изражение прониза сърцето й и преди да си даде сметка, че се е раздвижила, вече стоеше на прага.

— Джулиън — каза тихичко.

Той не изглеждаше сепнат. Обърна се, за да я погледне — бавно, като автомат, чийто механизъм се беше развинтил.

— Как са те?

Как да отговориш на такъв въпрос?

— Грижат се за тях — каза най-сетне. — Хелън беше тук, както и Даяна, и Марк.

— Тай…

— Все още спи.

Кристина подръпна нервно полата си. Беше сменила всичките си дрехи, след като се върнаха от Залата на Съвета, просто за да се почувства чиста.

Джулиън най-сетне срещна очите й. Неговите бяха зачервени, макар тя да не помнеше да го е видяла да плаче. А може би беше плакал, докато държеше тялото на Ливи… не беше искала да си спомни това.

— Ема. Тя добре ли е? Ти ще знаеш. На теб би казала.

— С Друзила е. Но съм сигурна, че ще иска да те види.

— Но добре ли е?

— Не — отвърна Кристина. — Как би могла да е добре?

Джулиън погледна към стъпалата, сякаш не бе в състояние да си представи усилието, което щеше да му коства да ги изкачи.

— Робърт щеше да ни помогне — каза. — На Ема и мен. Ти знаеш за нас, сигурен съм в това, знаеш какво изпитваме.

Кристина се поколеба, смаяна. За нищо на света не би предположила, че Джулиън би го споменал пред нея.

— Може би следващият инквизитор…

— На връщане минах през Гард. Вече се бяха се събрали. По-голямата част от Кохортата и половината от Съвета. Обсъждаха кой ще бъде следващият инквизитор. Съмнявам се, че ще изберат някой, който би ни помогнал. Би трябвало да ме е грижа — каза. — Но точно сега изобщо не ме интересува.

Една врата се отвори в горния край на стълбището и върху тъмната площадка се разля светлина.

— Джулиън? — повика го Ема. — Джулиън, ти ли си?

При звука на гласа й той се изпъна лекичко, несъзнателно.

— Идвам.

Не погледна към Кристина, докато поемаше по стълбите, но й кимна — бърз жест на благодарност.

Тя чу как стъпките му затихнаха, докато гласът му се смесваше с този на Ема. Отново погледна към кухнята. Счупената чиния лежеше в ъгъла. Би могла да я смете. Би било по-практично, а Кристина открай време смяташе себе си за практична.

Миг по-късно вече беше навлякла бойното си яке над дрехите си. Пъхна няколко серафимски ками в колана с оръжията и като отвори входната врата, излезе тихичко в Аликанте.

* * *

Ема слушаше как Джулиън изкачва стълбата. Звукът на стъпките му беше като музика, която познаваше, откакто се помнеше, и с която толкова бе свикнала, че тя почти бе престанала да бъде музика.

Устоя на порива да го повика отново — беше в стаята на Дру, а тя току-що бе заспала, изтощена, все още облечена в дрехите, които беше носила на срещата на Съвета. Чу как Джулиън пое по коридора, а после звука от отваряне и затваряне на врата.

Внимавайки да не събуди Дру, тя излезе от стаята. Изобщо не се поколеба къде е Джулиън: няколко врати надолу по коридора беше стаята, отредена на Тай.

Вътре се разливаше мека светлина. Даяна седеше в едно кресло до горната част на леглото на Тай, лицето й беше изопнато от скръб и умора. Кит беше заспал, облегнат на стената, с ръце в скута си.

Джулиън стоеше до леглото на Тай и го гледаше, отпуснал ръце до тялото си. Тай спеше спокойния сън на упоените, косата му изглеждаше тъмна на фона на белите възглавници. И все пак дори в съня си заемаше само лявата половина на леглото, сякаш оставяше до себе си място за Ливи.

— … бузите му са зачервени — тъкмо казваше Джулиън. — Като че ли има температура.

— Няма — заяви Даяна твърдо. — Нуждае се от това, Джулс. Сънят лекува.

Ема видя неприкритото съмнение върху лицето на Джулиън. Знаеше точно какво си мисли: Сънят не ме излекува, когато майка ми умря, нито когато баща ми загина, няма да излекува и това. То винаги ще си остане рана.

Даяна хвърли поглед към Ема.

— Дру? — попита.

Джулиън вдигна глава и когато очите му срещнаха тези на Ема, тя почувства болката в тях като удар в гърдите си. Изведнъж й стана трудно да диша.

— Спи — отвърна почти шепнешком. — Отне известно време, но най-сетне заспа.

— Бях в Града на тишината — каза Джулиън. — Отнесохме Ливи там. Помогнах им да положат тялото й.

Даяна посегна да сложи ръка върху неговата.

— Джулс — рече тихичко. — Трябва да се изкъпеш и да се преоблечеш, да си починеш.

— Трябва да остана тук — заяви Джулиън ниско. — Ако Тай се събуди, а мен ме няма…

— Няма да се събуди — отвърна Даяна. — Мълчаливите братя са изключително точни с дозите.

— Ако се събуди и те види тук, облян в кръвта на Ливи, изобщо няма да помогне, Джулиън — обади се Ема и Даяна я погледна, очевидно изненадана от резките й думи, но Джулиън примигна, сякаш се пробуждаше от сън. Ема му протегна ръка. — Ела.

* * *

Небето беше смесица от тъмносиньо и черно там, където над планините в далечината бяха надвиснали буреносни облаци. За щастие, пътят към Гард беше огрян от факли с магическа светлина. Кристина вървеше покрай него, придържайки се в сенките. Във въздуха се долавяше озоновият полъх на надвиснала буря, който й напомняше за металическия мирис на кръв.

Когато стигна до портите на Гард, те се отвориха, за да пропуснат групичка Мълчаливи братя. Върху одеждите им като че ли блещукаха дъждовни капки.

Кристина се долепи до стената. Не вършеше нищо нередно (всички ловци на сенки можеха да идват в Гард, когато поискат), ала инстинктивно не искаше да я забележат. Когато Братята минаха покрай нея, видя, че не бяха дъждовни капки, а ситни парченца стъкло.

Явно идваха от Залата на Съвета. Кристина помнеше как прозорецът се беше строшил, когато Анабел изчезна. Всичко това бе неясно петно от шум и пръснала се на парченца светлина: цялото внимание на Кристина беше погълнато от семейство Блекторн. От Ема и покрусата върху лицето й. От Марк, сгърчен, сякаш поемаше физически удар.

Вътрешността на Гард беше притихнала. Навела глава, Кристина крачеше бързо по коридорите, следвайки звуците на гласовете, долитащи откъм Залата. Свърна, за да изкачи стъпалата към местата на второто ниво, което бе издадено над останалата част от стаята като балкон в театъра. Около подиума долу имаше множество нефилими, крачещи напред-назад. Някой (Мълчаливите братя?) беше разчистил натрошените стъкла и кръвта. Прозорецът беше поправен.

Крийте доказателствата колкото си искате — помисли си Кристина, докато коленичеше, за да погледне между перилата на балкона. — То все пак се случи.

Видя Хорас Диърборн, седнал на един висок стол. Беше едър, кокалест мъж, не особено мускулест, макар сухожилията по ръцете и врата му да изпъкваха като въжета. Дъщеря му, Зара Диърборн (косата й беше сплетена грижливо и увита около главата й, бойната й униформа — безупречно чиста), стоеше зад него. Не приличаше особено на баща си, освен може би в гнева, изопнал лицата им, и страстната им отдаденост на Кохортата, фракция на Клейва, чиито членове вярваха в превъзходството на ловците на сенки над долноземците дори когато ставаше дума за нарушаване на Закона.

Около тях се бяха струпали още ловци на сенки, млади и стари. Кристина разпозна немалко центуриони (Мануел Касалес Вилялобос, Джесика Босежур и Саманта Ларкспиър), както и много други нефилими, които бяха издигали лозунги на Кохортата по време на срещата. Имаше и доста, които, доколкото й беше известно, не бяха членове на Кохортата. Като Ласло Балог, суровия ръководител на Института в Будапеща и един от главните архитекти на Студения мир и прекалено строгите мерки против долноземците. Жосиан Понмерси Кристина познаваше от Института в Марсилия. Дилейни Скарсбъри преподаваше в Академията. Някои други бяха приятелки на майка й: Трини Кастел от Барселона и Луана Карвальо, която ръководеше Института в Сао Паоло, я познаваха от малка.

Всички бяха членове на Съвета. Кристина изрече безмълвна молитва на благодарност, задето майка й не беше тук, прекалено заета с нашествието на демони халфа в Аламеда, за да дойде, разчитайки на Диего да представлява интересите й.

— Няма време за губене — тъкмо казваше Хорас. От цялото му същество се излъчваше напрежение, също като от това на дъщеря му. — Останахме без инквизитор точно сега, в критичен момент, когато сме под заплаха както отвън, така и от вътрешността на Клейва. — Той се огледа из стаята. — Надяваме се, че след днешните събития онези от вас, които се съмняваха в каузата ни, ще повярват в нея.

Кристина усети как се вледенява. Това бе нещо повече от среща на Кохортата. Това бе Кохортата, вербуваща нови членове. В празната Зала на Съвета, където Ливи беше умряла. Почувства, че й се повдига.

— Какво точно мислиш, че си научил, Хорас? — попита жена с австралийски акцент. — Бъди по-ясен, та всички ние да научим същото.

Хорас Диърборн се подсмихна лекичко.

— Андреа Седжуик. Ти подкрепяше Студения мир, ако не се лъжа.

Жената изглеждаше засегната.

— Нямам особено високо мнение за долноземците. Ала това, което се случи тук днес…

— Бяхме нападнати — заяви Диърборн. — Предадени, нападнати, отвътре и отвън. Сигурен съм, че всички видяхте онова, което и аз. Знака на Тъмния двор.

Кристина си спомни. Когато Анабел бе изчезнала, отнесена през счупения прозорец на Залата от невидими ръце, във въздуха бе проблеснал образ: корона, прекършена на две.

Множеството измърмори в знак на съгласие. Страх витаеше във въздуха като миазма. Диърборн видимо се наслаждаваше, само дето не облиза устни, докато се оглеждаше наоколо.

— Кралят на тъмните елфи нанесе удар в сърцето на родината ни. Подиграва се със Студения мир. Знае, че сме слаби. Надсмива се на неспособността ни да приемем по-строги закони, да направим каквото и да било, за да удържим феите под контрол…

— Никой не е в състояние да удържи феите под контрол — подхвърли Скарсбъри.

— Това е съвсем същото отношение, което отслабва Клейва през всички тези години — сопна се Зара и баща й, й се усмихна одобрително.

— Дъщеря ми има право. Феите имат своите уязвими места, досущ като всички долноземци. Не са създадени от Бог, нито от нашия Ангел. Имат си недостатъци и слабости, от които никога не сме се възползвали, докато те се възползват от нашето милосърдие и ни се смеят тайничко.

— Какво предлагаш? — попита Трини. — Да издигнем стена около царството на феите?

Думите й бяха последвани от подигравателен смях. Царството на феите беше навсякъде и никъде, то се намираше в друга равнина на съществуване. Никой не би могъл да го обгради със стена.

Хорас присви очи.

— Смеете се, ала железни врати на всички входове и изходи от царството на феите ще сторят много, за да намалеят набезите им в нашия свят.

— Това ли е целта? — попита Мануел лениво, сякаш отговорът не го интересуваше особено. — Да изолираме царството на феите?

— Не съществува една-единствена цел, както добре знаеш, момче. — Изведнъж Диърборн се усмихна, сякаш току-що му беше хрумнало нещо. — Знаеш за мора, Мануел. Защо не споделиш знанието си, след като консулът не го стори. Може би тези добри хора би трябвало да са наясно какво се случва, когато дверите между царството на феите и нашия свят зейнат.

Стиснала медальона си, Кристина кипеше безмълвно, докато Мануел описваше участъците съсипана земя в Брослиндската гора: как те устояваха на всички магии на ловците на сенки, факта, че същата зараза като че ли поразяваше и земите на тъмните елфи. Откъде знаеше това? Кристина агонизираше безмълвно. Именно това щеше да съобщи Кийрън на Съвета, но не му бяха дали тази възможност. Откъде беше научил Мануел?

Толкова беше благодарна, че Диего бе сторил онова, за което го беше помолила, и бе отвел Кийрън в Сколоманса. Ясно бе, че тук нямаше да има никаква сигурност за един пълнокръвен елф.

— Кралят на тъмните елфи създава отрова и я отприщва в нашия свят… отрова, която ще направи ловците на сенки безсилни срещу него. Трябва да действаме сега, за да демонстрираме силата си — обади се Зара, прекъсвайки Мануел, преди да беше довършил.

— Така както ти направи с Малкълм? — попита Ласло.

Разнесе се кискане и Зара се изчерви — тя гордо беше обявила, че е убила могъщия магьосник Малкълм Фейд, но по-късно се бе оказало, че е излъгала. Кристина и останалите се бяха надявали, че това ще я дискредитира, но след станалото с Анабел лъжата на Зара се бе превърнала просто в шега.

Диърборн се изправи.

— Не това е въпросът сега, Балог. В семейство Блекторн има елфическа кръв. Те доведоха едно създание, полуживо изчадие на черна магия, което уби инквизитора ни и изпълни Залата с кръв и ужас в Аликанте.

— Сестра им също беше убита — изтъкна Луана. — Видяхме скръбта им. Не са планирали нищо от това.

Кристина почти можеше да види изчисленията, които Диърборн правеше в главата си. Той ужасно би искал да обвини семейство Блекторн и да ги види хвърлени в затворите на Града на тишината, ала гледката на Джулиън, прегръщащ тялото на Ливи, докато тя издъхваше, беше като отворена, кървяща рана и дори Кохортата не можеше да я пренебрегне.

— Те също са жертви — заяви той — на елфическия принц, на когото са се доверили, а навярно и на елфическите си роднини. Вероятно би могло да бъдат убедени да се вслушат в доводите на разума. В края на краищата те са ловци на сенки, а именно това правим в Кохортата, защитаваме ловците на сенки. Защитаваме събратята си. — Той сложи ръка върху рамото на Зара. — Когато Мечът на смъртните бъде възстановен, сигурен съм, че Зара на драго сърце ще се съгласи да пропъди всякакви съмнения относно постиженията й.

Зара се изчерви и кимна. Кристина си помисли, че едва ли би могла да изглежда по-гузна, ала вниманието на останалите беше отвлечено от споменаването на Меча.

— Мечът на смъртните възстановен? — извика Трини. Тя дълбоко вярваше в Ангела и неговото могъщество, също като семейството на Кристина. Изглеждаше притеснена, тънките й ръце потръпваха в скута й. — Незаменимата ни връзка с ангела Разиел… вярваш, че ще ни бъде върната?

— Ще бъде възстановен — заяви Диърборн. — Джия още утре ще се срещне с Железните сестри. Както е бил изкован веднъж, така ще бъде изкован наново.

— Ала той е бил изкован на Небето — възрази Трини. — Не в Елмазената цитадела.

— И Небето позволи той да се строши — каза Диърборн и Кристина потисна ахването си. Как можеше да твърди нещо толкова дръзко? И все пак останалите очевидно му вярваха. — Нищо не е в състояние да строши Меча на смъртните, освен волята на Разиел. Погледът му ни изпита и ни намери недостойни. Видял е, че сме обърнали гръб на посланието му на службата ни на ангелите и че вместо това служим на долноземците. Прекърши Меча, за да ни предупреди. — В очите на Диърборн грееше фанатичен пламък. — Ако успеем да докажем, че сме достойни, Разиел ще позволи Мечът да бъде изкован наново. Не се съмнявам в това.

Как смее да говори от името на Разиел? Как смее да говори така, сякаш е Бог? Кристина трепереше от гняв, ала останалите го гледаха така, сякаш им предлагаше светлина в мрака. Сякаш бе единствената им надежда.

— И как ще докажем, че сме достойни? — попита Балог мрачно.

— Като не забравяме, че ловците на сенки бяха избрани — отвърна Хорас. — Не бива да забравяме, че ни е възложена свещена мисия. Ние сме онези, които първи се изправят пред лицето на злото, така че сме първи по важност. Нека долноземците сами се грижат за себе си. Ако сме единни, със силно водачество…

— Само че нямаме силно водачество — обади се Джесика Босежур, една от приятелките центуриони на Зара. — Имаме Джия Пенхалоу, а тя е омърсена от връзката на дъщеря й с елфи и нечистокръвни.

Някой ахна, разнесе се кискане. Всички очи се обърнаха към Хорас, ала той само поклати глава.

— Няма да изрека нито дума против консула ни — каза благопристойно.

Още шепот. Очевидно престорената лоялност на Хорас му беше спечелила още подкрепа. Кристина трябваше да положи усилие да не изскърца със зъби.

— Лоялността й към семейството й е разбираема, дори да я е заслепила — продължи той. — Онова, което има значение сега, са законите, които Клейвът ще приеме. Трябва да наложим по-стриктна регулация, а най-стриктна над феите.

— Това няма да спре краля на тъмните елфи — обади се Джесика, макар Кристина да имаше чувството, че тя не толкова се съмнява в Хорас, колкото иска да го подтикне да продължи.

— Важното е да попречим на феите и други долноземци да се присъединят към каузата на краля — обясни Хорас. — Ето защо трябва да бъдат държани под око и ако се наложи, да бъдат затваряни, преди да са имали възможност да ни предадат.

— Затваряни? — повтори Трини. — Но как…?

— О, съществуват няколко начина — отвърна Хорас. — Остров Врангел например може да поеме голям брой долноземци. Важното е да започнем с контрол. Налагане на Съглашенията. Регистрация на всички долноземци, името и местоживеенето им. Естествено, ще започнем с феите. — Разнесе се одобрително мърморене. — Разбира се, ще ни е нужен силен инквизитор, който да приеме и наложи тези закони.

* * *

— Тогава нека бъдеш ти! — възкликна Трини. — Тази вечер изгубихме Меча на смъртните и инквизитора си, нека поправим поне една от тези загуби. Имаме кворум… достатъчно ловци на сенки са тук, за да предложим кандидатурата на Хорас за поста на инквизитор. Може да гласуваме утре сутринта. Кой е съгласен с мен?

Възгласи „Диърборн! Диърборн!“ изпълниха стаята. Кристина се беше вкопчила в перилата на балкона, ушите й пищяха. Това не можеше да се случва. Трини не беше такава. Приятелите на майка й не бяха такива. Това не можеше да бъде истинското лице на Съвета.

Неспособна да понесе нито миг повече, тя скочи на крака и се втурна навън.

* * *

Стаята на Ема беше малка и боядисана в неуместно яркожълто. Бяло легло с колони доминираше мястото. Ема заведе Джулиън до него, дръпна го нежно да седне и отиде да пусне резето на вратата.

— Защо заключваш?

Джулиън повдигна глава. Това бяха първите му думи, откакто бяха излезли от стаята на Тай.

— Нуждаеш се от уединение, Джулиън.

Обърна се към него. Господи, начинът, по който изглеждаше, й късаше сърцето. Лицето му беше опръскано с кръв, дрехите му бяха потъмнели и вкоравени от нея, по обувките му имаше засъхнали петна.

Кръвта на Ливи. Искаше й се да бе могла да бъде по-близо до Ливи в онези последни моменти, да й беше обърнала повече внимание, вместо да се притеснява за Кохортата, за Мануел и Зара, и Джесика, за Робърт Лайтууд и изгнаничеството, за собственото си разбито, объркано сърце. Щеше й се да я беше прегърнала един последен път, дивейки се на това колко бе пораснала, как се беше променила от пухкавото бебе от най-ранните й спомени.

— Недей — каза Джулиън дрезгаво.

Ема се приближи до него, това беше по-силно от нея.

— Какво?

— Недей да виниш себе си. Усещам, че си мислиш как е трябвало да сториш нещо различно. Не мога да допусна подобни мисли или ще рухна.

Седеше на самия ръб на леглото, сякаш не бе в състояние да понесе дори мисълта да легне. Ема докосна нежно лицето му, плъзвайки длан по линията на челюстта му. Джулиън потрепери и стисна силно китката й.

— Ема — каза и за първи път в живота си тя не бе в състояние да разгадае гласа му… беше нисък и тъмен, суров, без да бъде ядосан, искащ нещо, ала тя не беше сигурна какво.

— Какво мога да сторя? — прошепна. — Какво мога да сторя? Аз съм твоят парабатай, Джулиън, трябва да ти помогна.

Той все още стискаше китката й, зениците му бяха широки дискове, превръщащи синьо-зеленото на ирисите му в ореол.

— Правя плановете си стъпка по стъпка — каза. — Когато всичко ми се струва прекалено много, си задавам въпроса кой проблем трябва да бъде разрешен първи. Когато се погрижа за него, идва ред на следващия. Ала тук дори не знам откъде да започна.

— Джулиън. Аз съм твоят партньор в битките. Чуй ме. Това е първата стъпка. Стани.

Той присви очи насреща й за миг, а после се подчини. Стояха съвсем близо, Ема усещаше солидността и топлината му. Свали якето от раменете му, а после улови ръба на тениската му. Сега тя приличаше на мушама, лепкава от кръв. Дръпна я и дрехата се скъса, увисвайки от ръцете му.

Очите на Джулиън се разшириха, но не понечи да я спре. Ема смъкна тениската и я пусна на земята, а после се наведе и събу окървавените му ботуши. Когато се изправи, той я гледаше с повдигнати вежди.

— Наистина ли ще ми смъкнеш панталона?

— Изцапан е с кръв.

Думите едва не я задавиха. Когато докосна гърдите му, усети как той си пое дъх. Представи си, че усеща назъбените ръбове на сърцето му под мускулите. Кожата му също беше изцапана с кръв, засъхнали петна по шията и рамото. Там, където беше притискал Ливи до себе си.

— Трябва да се изкъпеш — каза. — Ще те изчакам.

Джулиън докосна линията на челюстта й лекичко, с връхчетата на пръстите си.

— Ема. И двамата трябва да бъдем чисти.

Обърна се и отиде в банята, оставяйки вратата широко отворена. След миг Ема го последва.

Беше пуснал остатъка от дрехите си на купчинка на пода и стоеше под душа по бельо, оставяйки водата да се стича по лицето и косата му.

Преглъщайки мъчително, Ема се събу по гащички и камизолка и влезе при него. Водата беше парещо гореща и изпълваше малкото каменно пространство с пара. Джулиън стоеше, без да помръдва под струята, оставяйки я да нашари кожата му с бледоалени вадички.

Ема посегна покрай него и намали температурата. Той я гледаше, без да продумва, докато тя взе сапуна и го разпени между ръцете си. Когато сложи насапунисаните си длани върху кожата му, той си пое рязко дъх, сякаш от болка, но не помръдна нито на сантиметър.

Затърка кожата му, като почти впиваше пръстите си в нея, докато изстъргваше кръвта. Водата, стичаща се в канала, стана розово-червена. Сапунът миришеше силно на лимон. Тялото му беше кораво под допира й, мускулесто и покрито с белези. Вече не беше тялото на момче. Кога се беше променил? Не можеше да си спомни деня, часа, момента.

Джулиън наведе глава и тя насапуниса косата му, заравяйки пръсти в къдриците му. Когато свърши, повдигна главата му, оставяйки водата да ги облива, докато не потече чиста. Беше подгизнала до кожата, камизолката й беше залепнала за нея. Посегна покрай Джулиън, за да спре водата, и усети как той обърна глава към шията й, устните му докоснаха бузата й.

Вкамени се. Душът беше спрял, но около тях се кълбеше пара. Гърдите на Джулиън се повдигаха и спускаха учестено, сякаш беше на път да рухне след надбягване. Сухи хлипове, осъзна Ема. Джулиън не плачеше… не помнеше кога за последен път го беше видяла да плаче. Нуждаеше се от освобождаването на сълзите, помисли си тя, ала след всички тези години, в които се беше сдържал, беше забравил как да плаче.

Тя обви ръце около него.

— Всичко е наред — каза. Водата се стичаше по телата им, кожата му беше гореща до нейната. Ема преглътна солта на собствените си сълзи. — Джулиън…

Той се дръпна, когато тя вдигна глава, и устните им се докоснаха… и това бе мигновено, отчаяно, като да полетиш от ръба на стръмна скала. Устните им се сблъскаха, зъби и езици, и горещина, а тялото на Ема беше разтърсено от мощни тръпки.

— Ема. — Звучеше като зашеметен, ръцете му бяха вкопчени в подгизналия плат на камизолката й. — Може ли…?

Тя кимна, усещайки как мускулите му се изопнаха, когато я вдигна на ръце. Затваряйки очи, тя се вкопчи в него, в раменете, в косата му с ръцете си, хлъзгави от водата, докато той я отнесе в спалнята й и я пусна върху леглото. В следващия миг беше над нея, подпрян на лакти, поглъщащ трескаво устата й със своята. Всеки момент беше яростен, френетичен и Ема знаеше: това бяха сълзите, които Джулиън не беше в състояние да пролее, думите на скръб, които не бе в състояние да изрече. Това бе облекчението, което можеше да си позволи единствено така, в унищожението на споделеното желание.

Освободиха се от мокрите си дрехи с трескави движения и ето че се докосваха, кожа до кожа. Тя го притискаше до тялото си, до сърцето си. Ръката му се плъзна надолу с разтреперени пръсти, танцуващи по хълбока й.

— Нека…

Ема знаеше какво искаше да каже: Нека ти доставя удоволствие, нека първо те накарам да се почувстваш добре. Ала не това искаше тя, не и сега.

— Ела по-близо — прошепна. — По-близо…

Ръцете й се обвиха около лопатките на раменете му. Той я целуваше по шията, по ключицата. Ема го усети да потръпва силно и прошепна:

— Какво…?

Вече се беше отдръпнал от нея. Приседна върху леглото и посегна към дрехите си, навличайки ги с разтреперани ръце.

— Не можем — каза задавено. — Ема, не можем.

— Добре… но, Джулиън… — Тя седна с усилие, придърпвайки одеялото към себе си. — Не е нужно да си тръгваш…

Той се приведе над ръба на леглото, за да вдигне разкъсаната си окървавена тениска, и я погледна почти диво.

— Трябва. Наистина трябва.

— Джулиън, недей…

Ала той вече беше станал, събираше останалите си дрехи и се обличаше, докато Ема го гледаше. Тръгна си, без дори да си обуе обувките, като почти затръшна вратата след себе си. Ема остана да се взира в мрака, така зашеметена и дезориентирана, сякаш беше паднала от голяма височина.

* * *

Тай се събуди внезапно, като човек, изскочил над повърхността на водата, давещ се за въздух. Звукът изтръгна Кит от неспокойния му сън, в който баща му ходеше из Пазара на сенките, с огромна рана в корема, от която течеше кръв.

Така е то, Кит — казваше му той. — Такъв е животът с нефилимите.

Все още полузаспал, Кит се надигна, подпирайки се с една ръка на стената. Тай беше неподвижна сянка върху леглото. Даяна я нямаше, вероятно беше отишла да поспи мъничко в стаята си. Той беше сам с Тай. Ясно си даде сметка колко напълно неподготвен бе за всичко това. За смъртта на Ливи, да, въпреки че беше видял баща си да умира пред очите му и знаеше, че има аспекти на тази загуба, срещу които все още не се беше изправил. След като не се беше справил с онази загуба, как би могъл да се справи с тази? А като се имаше предвид, че никога не бе знаел как да помогне на някой друг, как да предложи каквато и да било утеха, как би могъл да помогне на Тай?

Искаше му се да изкрещи за Джулиън, но нещо му казваше да не го прави… че викът сигурно ще уплаши Тай. Когато очите му привикнаха със сумрака, видя другото момче по-ясно: Тай изглеждаше… „Откъснат“ навярно беше най-близката дума, сякаш не беше стъпил напълно на земята. Меката му черна коса изглеждаше смачкана като тъмен чаршаф, под очите му имаше сенки.

— Джулс? — Гласът му беше нисък.

Кит се изправи напълно, сърцето му биеше неравномерно.

— Аз съм — каза.

Беше се подготвил за разочарованието на Тай, но той просто го погледна с широко отворени сиви очи.

— Сакът ми. Къде е? Тук ли е?

Кит беше прекалено слисан, за да проговори. Дали Тай помнеше какво се беше случило? Кое би било по-лошо — да си спомня или не?

— Сакът ми — повтори Тай. Сега в гласа му се долавяше напрежение. — Ето там… трябва ми.

Сакът беше под другото легло. Докато отиваше да го вземе, Кит погледна през прозореца — кристалните върхове на демонските кули се издигаха към небето, водата, проблясваща като лед в каналите, стените на града и полята отвъд тях. Никога не бе виждал по-красиво и по-нереално изглеждащо място.

Отнесе сака на Тай, който беше седнал, провесил крака през ръба на леглото. Той го пое от него и започна да рови вътре.

— Искаш ли да повикам Джулиън? — попита Кит.

— Не точно сега — отвърна Тай.

Кит нямаше представа какво да стори. Никога през целия си живот не бе имал по-малка представа какво да стори. Нито когато откри един голем да разглежда сладоледа в хладилника им в четири часа през нощта, когато беше на десет години. Не и когато една русалка прекара няколко седмици на дивана му, тъпчейки се с бисквити с формата на рибки, когато той беше на дванайсет години.

Нито дори когато беше нападнат от мантидите. Тогава се беше пробудил инстинкт, нефилимски усет, тласнал тялото му към действие.

Ала сега нищо не го тласкаше към действие. Беше завладян от желание да се отпусне на колене, да улови ръцете на Тай и да го прегърне така, както беше сторил на покрива в Лондон, когато Ливи беше пострадала. В същото време не можеше да заглуши гласа в главата си, който му казваше, че това е ужасна идея, че няма представа от какво се нуждае Тай в този момент.

Тай все още ровеше в сака си. Със сигурност не си спомняше, помисли си Кит с нарастваща паника. Трябва да бе изличил случилото се в Залата на Съвета от главата си. Кит не беше там, когато Робърт и Ливи бяха умрели, но беше чул достатъчно от Даяна, за да знае какво бе видял Тай. Понякога хората забравяха ужасните неща, мозъкът им просто отказваше да се справи или да задържи в себе си онова, което бяха видели.

— Ще доведа Хелън — заяви най-сетне. — Тя ще ти каже… какво се случи…

— Знам какво се случи. — Тай беше намерил телефона си на дъното на сака. Напрежението напусна тялото му, облекчението му беше видимо. Кит недоумяваше. В Идрис нямаше покритие, телефонът беше безполезен. — Ей сега. В организма ми все още има упойващи вещества. Усещам ги.

Не звучеше доволен.

— Искаш ли да остана? — попита Кит.

Тай беше метнал сака на пода и се беше отпуснал върху възглавниците. Стискаше телефона в дясната си ръка толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели, но иначе не показваше никакви видими признаци, че е разстроен.

Погледна към Кит и на лунната светлина сивите му очи изглеждаха сребърни, плоски като две монети. Кит нямаше представа какво си мисли.

— Да, бих искал да останеш. Може да поспиш, ако искаш. Аз съм добре.

И той затвори очи. След един дълъг миг Кит приседна на леглото срещу неговото, онова, което трябваше да бъде на Ливи. Спомни си последния път, когато я беше видял сама, когато й беше помогнал с медальона й преди голямото заседание на Съвета, начина, по който се беше усмихнала, цвета и жизнеността в лицето й. Струваше му се напълно невъзможно, че вече я нямаше. Може би не Тай беше този, който се държеше странно… Може би като приемаха факта на смъртта й, всички те бяха онези, които не разбираха.

* * *

Сякаш сто мили деляха стаята на Ема от неговата, помисли си Джулиън. Хиляда. Вървеше по коридорите на къщата като в сън.

Рамото му пареше и болеше.

Ема бе единственият човек, когото бе желал някога, и понякога силата на това желание го изумяваше. И никога повече, отколкото тази нощ. Беше се изгубил в нея, в тях двамата, за известно време, чувствал бе единствено тялото си и онази част от сърцето си, която бе изпълнена с обич и бе невредима. Ема бе всичкото добро у него, помисли си, всичко, което гореше ярко.

А после болката се беше завърнала, усещането, че нещо не е наред, и той бе разбрал. Докато бързаше към стаята си, страхът потропваше по съзнанието му, напираше неудържимо да бъде пуснат вътре, да бъде забелязан — като пръстите на скелет, дращещи по прозорец. Джулиън знаеше, че в момента шокът притъпява всичко, че бе докоснал едва върха на айсберга от скръб и агонизираща загуба. Мракът и ужасът щяха да дойдат, беше го преживявал и преди, със загубата на баща си.

А с Ливи, щеше да бъде още по-страшно. Не бе в състояние да контролира скръбта си. Не бе в състояние да контролира чувствата си към Ема. Целият му живот бе изграден около това да упражнява контрол над себе си, над маската, която носеше пред света, а ето че тя се пропукваше.

— Джулс?

Беше стигнал до стаята си, но все още не се беше отървал. Марк го чакаше, облегнат на вратата. Изглеждаше изтощен до смърт, косата му беше разрошена, дрехите — изпомачкани. Не че Джулиън можеше да го съди — неговите собствени дрехи бяха разкъсани и напоени с кръв, краката му бяха боси.

Закова се на място.

— Всичко наред ли е?

Предполагаше, че доста дълго щяха да си задават този въпрос. Нищо вече нямаше да бъде наред, ала те щяха да се мъчат да си вдъхнат увереност за дребните неща, вкопчвайки се в малките победи: да, Дру беше поспала; да, Тай беше хапнал нещо; да, всички все още дишаме. Джулиън слушаше механично как Марк му обяснява, че двамата с Хелън бяха отишли да вземат Тави и той вече знае за Ливи, и не беше хубаво, но все пак беше наред, и Тави спеше.

— Не исках да те притеснявам посред нощ — рече Марк, — но Хелън настоя. Каза, че в противен случай първото, което ще стане, когато се събудиш, е да откачиш заради Тави.

— Да. Благодаря ти, че ми каза — отвърна Джулиън, изумен, че звучи толкова членоразделно.

Марк го изгледа продължително.

— Беше много малък, когато изгубихме Елеонор, майка ти. Веднъж тя ми каза, че в сърцето на всеки родител има часовник. През по-голямата част от времето той мълчи, ала можеш да го чуеш как тиктака, когато детето ти не е при теб и не знаеш къде е или когато е будно посред нощ и има нужда от теб. Ще тиктака, докато отново не бъдете заедно.

— Тави не ми е дете — отвърна Джулиън. — Аз не съм родител.

Марк докосна бузата на брат си. По-скоро елфическо, отколкото човешко докосване, макар дланта на Марк да беше топла, корава и истинска. Всъщност сякаш изобщо не беше докосване, помисли си Джулиън. А благословия.

— Знаеш, че си — рече Марк. — Трябва да ти поискам прошка, Джулиън. Разказах на Хелън за жертвата ти.

— Моята… жертва? — Умът на Джулиън беше празен.

— Годините, през които си ръководил Института, без никой да знае. Как си се грижил за децата. Как те разчитат на теб и колко много ги обичаш. Знам, че беше тайна, но реших, че тя трябва да знае.

— Няма нищо — каза Джулиън. Нямаше значение, нищо нямаше значение. — Тя разсърди ли се?

Марк изглеждаше учуден.

— Каза, че до болка се гордее с теб.

Беше като мъничка искрица светлина, прорязала мрака.

— Така… ли?

Марк като че ли се канеше да отговори, когато гореща болка жегна Джулиън в рамото. Знаеше откъде идва болката. Ударите на сърцето му се учестиха; каза на Марк, че ще го види по-късно, или поне мислеше, че го стори, преди да си влезе в стаята и да залости вратата. Озова се в банята само за секунди, взирайки се в отражението си в огледалото на ярката магическа светлина.

Дръпна яката на ризата си настрани, за да види по-добре… и се взря в парабатайската си руна. Изпъкваше рязко върху кожата му… ала вече не беше черна. Сред плътните линии зърна искрящи червени петънца, сякаш руната бе започнала да гори отвътре.

Зави му се свят толкова силно, че трябваше да се улови за ръба на мивката. Не си беше позволявал да мисли за това какво означава смъртта на Робърт, за рухналите им планове за изгнание. За проклятието, което застигаше парабатаите, ако се влюбеха. Могъщо, унищожително проклятие. Мислил бе единствено за това колко отчаяно се нуждае от Ема, пропъждайки от ума си всички причини, поради които не можеше да я има и които си оставаха непроменени.

Бяха забравили, посягайки един към друг през бездната на скръбта така, както през целия си живот винаги посягаха един към друг. Ала това не можеше да се случи, напомни си Джулиън, прехапвайки силно долната си устна, докато не вкуси собствената си кръв. Не биваше да има повече унищожение.

Навън беше започнало да вали, чуваше лекото трополене на капките по покрива на къщата. Наведе се и откъсна ивица от ризата, която беше носил на заседанието на Съвета. Беше корава и тъмна от засъхналата кръв на сестра му.

Завърза я около дясната си китка. Щеше да остане там, докато не си отмъстеше. Докато за Ливи не бъдеше въздадена справедливост. Докато цялата тази кървава бъркотия не бъдеше разчистена. Докато всички, които обичаше, не бъдат в безопасност.

Върна се в спалнята и се залови да намери чисти дрехи и обувки. Знаеше точно къде трябва да отиде.

* * *

Джулиън тичаше по празните улици на Идрис. Топлият летен дъжд залепяше косата за челото му, ризата и сакото му бяха подгизнали.

Сърцето му думкаше, Ема вече му липсваше, съжаляваше, че я беше оставил. И все пак не можеше да спре да тича, сякаш би могъл да надбяга болката от смъртта на Ливи. Беше почти учудващо, че бе в състояние да скърби за сестра си и да обича Ема едновременно, Ливи също беше обичала Ема.

Можеше да си представи колко би се зарадвала Ливи да научи, че двамата с Ема са заедно; ако беше възможно да се оженят, би пощуряла от удоволствие, че ще може да помогне с подготовката за сватбата. При тази мисъл сякаш някой заби нож във вътрешностите му и го завъртя.

Дъждът плискаше в каналите, превръщайки света в мъгла и вода. Къщата изникна от пелената на дъжда като сянка и Джулиън взе стъпалата й толкова устремено, че едва не се блъсна във входната врата. Почука и Магнус му отвори — изглеждаше измъчен и необикновено блед. Носеше черна тениска и дънки, върху които беше наметнал халат от синя коприна. Върху пръстите му не се виждаха обичайните пръстени.

Когато видя Джулиън, се облегна тежко на касата на вратата. Не помръдна, нито каза нещо, просто се взираше, сякаш гледаше не Джулиън, а нещо или някой друг.

— Магнус — каза Джулиън, малко разтревожен. Спомни си, че Магнус не беше добре. Почти беше забравил за това. Магнус винаги изглеждаше един и същ: вечен, неизменен, неуязвим. — Аз…

— Идвам за нещо лично. — Гласът на Магнус беше нисък и далечен. — Нуждая се от твоята помощ. Няма… към кого другиго да се обърна.

— Не за това… — Джулиън отметна подгизналата коса от очите си и гласът му заглъхна, когато осъзна. — Спомняш си някого.

Магнус сякаш се отърси, като куче, излизащо от морето.

— Друга нощ, друго момче със сини очи. Влажно време в Лондон, но кога ли е било различно там?

Джулиън не го разпитва.

— Е, прав си. Действително се нуждая от помощта ти. И няма към кого другиго да се обърна.

Магнус въздъхна.

— Влез тогава. Но не вдигай шум. Всички спят, което си е истинско постижение, като се има предвид всичко.

Естествено, помисли си Джулиън, докато последва Магнус в главната гостна. Това също беше дом на скръб.

Вътрешността на къщата беше внушителна, с високи тавани и солидни, скъпи на вид мебели. Робърт като че ли не беше добавил почти никаква украса, нищо лично. Нямаше семейни снимки, по стените висяха единствено безлични пейзажи.

— Много отдавна не бях виждал Алек да плаче. — Магнус се отпусна на дивана, взирайки се пред себе си. Джулиън остана на мястото си, от дрехите му по килима капеше вода. — Нито пък Изабел. Разбирам какво е да имаш баща, който е задник. Но все пак си е твоят задник. А Робърт наистина ги обичаше и се опита да поправи грешките си. Което е повече, отколкото би могло да се каже за моя баща. — Той стрелна Джулиън с поглед. — Надявам се, нямаш нищо против, че няма да ти приложа магия за изсушаване. Опитвам се да пестя енергия. На онзи стол има одеяла.

Джулиън не обърна никакво внимание на одеялото и стола.

— Не трябваше да идвам — каза той.

Погледът на Магнус се спря върху окървавеното парче плат около китката на Джулиън и изражението му омекна.

— Няма нищо. За първи път от много време насам изпитвам отчаяние. То ме прави дръпнат. Моят Алек изгуби баща си, а Клейвът изгуби един свестен инквизитор. Ала ти, ти изгуби надеждата си за спасение. Недей да мислиш, че не го разбирам.

— Руната ми започна да пари — каза Джулиън. — Тази вечер. Сякаш е нарисувана върху кожата ми с огън.

Магнус се приведе напред и потърка уморено лицето си. Бръчки на болка и умора се бяха врязали около устата му. Очите му бяха хлътнали.

— Ще ми се да знаех повече за това. Каква разруха ще донесе то на теб, на Ема. На останалите. — Той замълча за миг. — Би трябвало да бъда по-мил с теб. Ти изгуби дете.

— Мислех, че това би изличило всичко друго. — Гласът на Джулиън задра дрезгаво. — Мислех, че сърцето ми ще е изпълнено единствено с агония, но ето че има и място за ужас за Тай, паника за Дру и повече омраза, отколкото съм вярвал, че някой е в състояние да изпитва.

Болката в парабатайската руна лумна толкова силно, че краката му се подкосиха. Олюля се и рухна на колене пред Магнус. Магьосникът изобщо не изглеждаше изненадан, че Джулиън бе коленичил. Просто сведе към него поглед, изпълнен с тихо, пречистено търпение, като свещеник, изслушващ изповед.

— Кое боли повече — попита, — любовта или омразата?

— Не знам. — Джулиън впи мокри пръсти в килима от двете страни на коленете си. Струваше му се, че едва успява да си поеме дъх. — Все още обичам Ема повече, отколкото съм вярвал, че е възможно. Обичам я все по-силно, с всеки изминал ден и с всеки опит да спра. Обичам я така, сякаш ме разкъсват надве. И искам да изтръгна гръкляните на всички от Кохортата.

— Доста необичайно любовно словоизлияние — отбеляза Магнус, привеждайки се напред. — Ами Анабел?

— Мразя и нея — отвърна Джулиън безстрастно. — У мен има достатъчно място, за да ги мразя всичките.

Котешките очи на Магнус проблеснаха.

— Не си мисли, че не разбирам какво изпитваш. Има нещо, което мога да сторя. Само временна мярка. Сурова. И няма да го направя с лека ръка.

— Моля те. — Коленичил на пода пред магьосника, Джулиън вдигна очи; никога през живота си не се беше молил за каквото и да било, ала не го беше грижа, че умолява. — Знам, че си болен, знам, че изобщо не би трябвало да те моля, но нямам какво друго да сторя, нито към кого другиго да се обърна.

Магнус въздъхна.

— Ще има последици. Чувал ли си израза „Сънят на разума ражда чудовища“^[1]?

— Да — отвърна Джулиън. — Ала аз, така или иначе, ще стана чудовище.

Магнус се изправи. За миг сякаш се извиси над Джулиън, фигура висока и тъмна като мрачния жътвар в детски кошмар.

— Моля те — повтори Джулиън. — Нямам какво повече да губя.

— Да, имаш. — Магнус вдигна лявата си ръка и я изгледа въпросително. Кобалтовосини искри бяха започнали да блещукат по връхчетата на пръстите му. — О, да, имаш.

Стаята лумна в син огън и Джулиън затвори очи.