Джефри Арчър
Ези печели (5)

5.
Алекс

На път към Ню Йорк

Когато чу как трюмът се затваря и усети как корабът се отделя от дока, Алекс задумка с юмрук по стената на контейнера.

— Тук сме!

— Не могат да те чуят — каза Елена. — Вуйчо ти каза, че ще отворят трюма едва след като излезем от съветски териториални води.

— Но… — започна Алекс, но после млъкна и кимна, макар че започваше да разбира какво е да те погребат жив. Мислите му бяха прекъснати от неравномерното буботене на двигател някъде под тях. Предположи, че излизат от пристанището, но нямаше представа колко време ще мине преди да бъдат освободени от затвора, в който сами се бяха напъхали.

Беше се надявал този следобед да отиде на футболния мач с вуйчо си, а ето че се бе оказал в този контейнер с майка си. Замоли се на боговете, стига да ги имаше, с вуйчо му всичко да е наред. Предполагаше, че някой вече е открил Поляков. Дали той не се опитваше да върне кораба? Беше казал на вуйчо си да пусне слух, че приятелят му Владимир му е помогнал да избяга, с надеждата, че това ще сложи край на шансовете му да постъпи в КГБ. Започна да мисли какво оставя след себе си. Реши, че не е много. Все пак му се искаше да разбере какъв е резултатът от мача между „Зенит“ и „Торпедо Москва“ и се запита дали някога ще научи.

Накрая се унесе в дрямка, но се събуди от трясъка при отварянето на трюма; след това някой сякаш почука по съседен контейнер. Алекс отново стисна юмрук и заудря по стената на затворническата си килия, като викаше: „Тук сме!“. Този път майка му не се опита да го спре.

След секунди чу два или може би три гласа, които за щастие говореха на разбираем език. Зачака търпеливо и когато капакът на контейнера най-сетне беше отворен, видя трима мъже, надвесили се над него.

— Вече можете да излезете — каза единият от мъжете на руски.

Алекс се изправи и помогна на майка си, която бавно разгъна скованото си тяло. Подкрепи я, докато тя излизаше несигурно от контейнера. После взе малкото куфарче и кутията си за обяд и също излезе.

Тримата моряци, облечени в тъмносини, покрити с петна от масло комбинезони, надникнаха в контейнера, за да се уверят, че обещаната им награда е там.

— Вие двамата елате с мен — каза първият, докато другите двама започнаха да вадят кашоните с водка. Алекс и Елена послушно го последваха между няколко други контейнера и стигнаха до стълба на стената на трюма. Алекс погледна нагоре към примамващото синьо небе и за първи път започна да вярва, че може би са в безопасност. Последва моряка бавно нагоре с куфарчето в ръка; майка му носеше кутията му за обяд.

Алекс стъпи на палубата и вдиша дълбоко свежия морски въздух. Погледна назад към Ленинград, който приличаше на мъничко селце, стопяващо се в лъчите на късното следобедно слънце.

— Не се мотайте — изсумтя морякът, докато двамата други забързаха покрай него, понесли кашон водка. — Готвачът не обича да го карат да чака.

Поведе ги по палубата и надолу по спирална стълба към недрата на кораба. На Алекс и Елена им се беше завил свят, когато стигнаха долната палуба, където морякът спря пред врата, на която с избелели букви пишеше „Стрелников, главен готвач“.

Морякът отвори тежката врата, зад която се разкри най-малката кухня, която Елена беше виждала. Влязоха и бяха посрещнати от огромен мъж с мърлява бяла куртка с няколко липсващи копчета и син раиран панталон, който изглеждаше така, сякаш е спал с него. Той вече отваряше бутилка водка. Отпи голяма глътка и каза с груб глас:

— Брат ти ми каза, че си добра готвачка. По-добре да не ме е излъгал, иначе и двамата ще бъдете изхвърлени през борда и ще ви се наложи да плувате обратно към Ленинград, където със сигурност ви очакват с нетърпение.

Елена щеше да се разсмее, но не беше сигурна дали готвачът не говори сериозно. След като отпи отново, той насочи вниманието си към Алекс.

— А от теб каква полза има?

— Той е опитен сервитьор — каза Елена преди Алекс да успее да отговори.

— Не ни трябват сервитьори — каза готвачът. — Може да мие чиниите и да бели картофи. Ако си държи устата затворена, може дори да му запазя един-два залъка в края на деня. — Алекс понечи да протестира, но готвачът добави: — Разбира се, ако не ти изнася, господинчо, можеш да работиш в машинното и да прекараш остатъка от живота си в хвърляне на въглища в пещта. Оставям избора на теб. — Думите „остатъка от живота си“ прозвучаха зловещо убедително. — Карл, покажи им къде ще спят. И се погрижи да се върнат навреме, за да ми помогнат за приготвянето на вечерята.

Морякът кимна и ги поведе от камбуза обратно по спиралната стълба към палубата. Не спря, докато не стигна една самотна спасителна лодка, която се поклащаше от движението на кораба.

— Това е кралският апартамент — каза той без никаква следа от ирония. — Ако не ви харесва, спокойно можете да спите на палубата.

Елена погледна към родината, която почти не се виждаше на хоризонта. Откри, че вече й липсват оскъдните удобства на малкия им апартамент в хрушчовката^[1]. Мислите й бяха прекъснати от Карл, който излая:

— Не карайте готвача да чака, или всички ще съжаляваме.

Повечето готвачи понякога опитват сготвеното, докато други опитват от всяка чиния, но на Елена бързо й стана ясно, че корабният готвач предпочита да поглъща цели порции между глътките водка. Беше изненадана, че офицерите, та какво остава за останалите от екипажа, изобщо успяват да се нахранят.

Кухнята, за която Елена бързо се научи да мисли като за камбуз, беше толкова малка, че беше почти невъзможно да не се блъснеш в нещо или някого, ако направиш дори една крачка — и толкова гореща, че тя плувна в пот почти веднага след като облече съмнително бялата куртка, която й беше възширока.

Стрелников не беше от приказливите и малкото думи, които изричаше, обикновено се предхождаха от едно и също прилагателно. Изглеждаше на петдесет, но Елена подозираше, че е с десет години по-млад. Тежеше сигурно към 140 килограма и очевидно по-голямата част от заплатата му отиваше за татуировки. Елена го гледаше как стои над огромната печка и оглежда творението си, докато помощникът му, дребен китаец на неопределена възраст, клечеше с наведена глава в отсрещния ъгъл и непрекъснато белеше картофи.

— Ти — излая готвачът, който вече беше забравил името на Алекс, — ще помагаш на Линг, а ти — посочи Елена — ще сготвиш супата. Скоро ще разберем дали си толкова добра, колкото твърди брат ти.

Елена започна да проверява продуктите. Някои очевидно бяха остатъци от предишни ястия. Имаше малко кости от неясно какво животно, плаващи в пълен с олио тиган, но Елена успя да спаси малкото останало по тях месо. Изхвърли остатъците в кофата за боклук за огромно неудоволствие на Стрелников, който очевидно нямаше навика да изхвърля нищо.

— Някои моряци смятат кокалите за деликатес — каза той.

— Само кучетата смятат кокалите за деликатес — промърмори Елена.

— Морските кучета също — озъби й се Стрелников.

Готвачът се зае с ястието за деня, което по-късно се оказа, че е ястие за всеки ден — риба и пържени картофи. По три риби едновременно се пържеха в голям почернял тиган, докато Линг вещо нарязваше всеки картоф в мига, в който Алекс го обелваше. Елена забеляза, че на тезгяха са сложени само три купи за супа и три чинии, макар че екипажът наброяваше най-малко двайсет души. Стрелников прекъсна пърженето, за да опита супата, и тъй като не коментира, Елена предположи, че е минала първото изпитание. След това той сипа големи порции в трите купи и Линг ги сложи на табла и ги отнесе в офицерската столова. Когато китаецът отвори вратата, Елена видя дълга опашка навъсени мъже с канчета в ръце, които чакаха да получат храната си.

— Само по един черпак на човек — изсумтя Стрелников, когато първият моряк протегна канчето си.

Елена изпълни нареждането му и остана ужасена, когато готвачът пусна по една пържена риба в канчето със супата. Само един член на екипажа я поздрави с топла усмивка и дори й каза „благодаря“ на родния й език.

След като Елена сервира на всички — общо двайсет и трима души — готвачът се върна при печката и започна да пържи една по една трите най-големи риби, след което ги сложи в чиниите за офицерите. Линг подбра най-малките картофки за гарнитура, сложи чиниите на таблата и ги изнесе от камбуза.

— Започвайте да чистите! — нареди Стрелников, тръшна се на единствения стол в помещението и надигна преполовената бутилка водка.

След като се върна с празните купи, Линг незабавно започна да търка големите тенджери и двата тигана. Когато чу, че Стрелников е захъркал, се ухили на Алекс и посочи един тиган с пържени картофи. Алекс ги излапа всичките, докато Елена продължи да търка тенджерите. След като приключи, погледна към Стрелников. Той спеше дълбоко, така че двамата с Алекс се измъкнаха от камбуза и се качиха по спиралната стълба на палубата.

Елена започна да разопакова малкия куфар и да подрежда вещите си на палубата. Чу тежки стъпки зад себе си, бързо се обърна и видя висок як мъж да идва към тях. Алекс остави речника, скочи на крака и застана между майка си и приближаващия гигант. Макар да знаеше, че сблъсъкът е неравен, нямаше намерение да отстъпи без бой. Следващата постъпка на мъжа обаче изненада и двамата. Той седна по турски на палубата и им се усмихна.

— Аз съм Димитрий Баланчук. И също като вас съм руски беглец.

Елена се вгледа по-внимателно в него и го позна — той беше човекът, който й беше благодарил за вечерята. Усмихна му се в отговор и седна срещу него. Алекс скръсти ръце на гърдите си и остана прав.

— Би трябвало да пристигнем в Ню Йорк след десет дни — каза Димитрий с приятен мек глас.

— Били ли сте в Ню Йорк? — попита Елена.

— Живея там, но все още смятам Ленинград за свой дом. Бях на палубата, когато ви видях как влизате в контейнера. Опитах се да ви предупредя да влезете в другия.

— Защо? — попита Алекс. — Чел съм много за Ню Йорк и дори да е пълен с гангстери, ми изглежда много вълнуващо място.

— Определено е вълнуващо място, макар че в Москва гангстерите са толкова, колкото и в Ню Йорк — с иронична усмивка отвърна Димитрий. — Но не съм убеден, че ще успеете да слезете от този кораб без помощта ми.

— В Ленинград ли ще ни върнат? — попита Елена и потрепери.

— Не. Янките биха ви посрещнали с отворени обятия, особено щом сте бегълци, спасяващи се от комунизма.

— Но ние не познаваме никого в Америка — каза Алекс.

— Познавате, защото бих направил всичко, за да помогна на сънародник да се спаси от потисническия съветски режим — отвърна Димитрий. — Не, проблемът ви не са американците, а Стрелников. Благодарение на вас той работи два пъти по-малко и ще направи всичко възможно, за да ви попречи да напуснете кораба.

— Но как може да ни спре?

— По същия начин, по който спира Линг, който се е качил на кораба на Филипините преди повече от шест години. Всеки път, когато стигнем някое пристанище, Стрелников го заключва в камбуза и не го пуска, докато не излезем отново в открито море. Подозирам, че е замислил същото и за вас.

— В такъв случай трябва да кажем на някой офицер — каза Елена.

— Офицерите дори не знаят, че сте на борда — отвърна Димитрий. — А и да знаеха, не биха посмели да се опълчат на Стрелников. Но не се безпокойте, защото имам една идея как готвачът да се окаже заключен в собствения си камбуз.

Колкото и да беше изморена, Елена не успя да заспи, защото не можеше да свикне с постоянното люлеене на лодката. След като най-сетне успя да подремне за час или два, отвори очи и видя стоящия до нея Линг. Слезе от лодката и разтърси Алекс, който спеше дълбоко на палубата. Двамата последваха Линг към камбуза, като се ориентираха единствено благодарение на лунната светлина. Ставаше очевидно, че няма да видят слънцето през следващите десет дни.

Закуската се състоеше от две пържени яйца и боб върху препечена филия за офицерите, сервирани в трите чинии от вчера вечерта, и по чаша кафе; моряците получиха по две филии препържен хляб и чаша чай без никакъв намек за захар.

Веднага след като почистиха след закуската Елена, Алекс и Линг трябваше да започнат приготовленията за обяда, докато Стрелников се отдаваше на сутрешната си сиеста. Готвачът спа повече, отколкото беше успяла да спи Елена през изминалата нощ.

След обяда на Елена и Алекс беше дадена кратка почивка, но не им бе позволено да се качат на палубата, тъй като Стрелников не искаше офицерите да научават, че са на борда. Двамата седяха сами в коридора, облегнати на стената, и се питаха колко ли различно щяха да изглеждат нещата, ако се бяха скрили в другия контейнер.