Джефри Арчър
Ези печели (27)

27.
Саша

Лондон

— Знаем ли нещо за тях? — попита Елена. — Името Райкрофт не ми говори нищо.

— Само едно. Дамата, която се обади, някоя си мисис Одри Кампиън, каза, че ще са трима. Дошли са от Съри да обсъдят частен въпрос.

— В такъв случай сигурно искат да отпразнуват някакъв специален рожден ден или годишнина. По кое време ги очакваме?

— След десет минути — каза Саша, като си погледна часовника. — Искаш ли да присъстваш на срещата, мамо?

— Не, благодаря — каза Елена. — Теб те бива много повече в тези неща. Само гледай да провериш двата дневника.

— Вече го направих — каза Саша. — „Елена Едно“ е напълно резервиран за трийсети март.

— А „Елена Две“?

— Ако е за двайсет или по-малко, може и да се справим.

— Явно си се погрижил за всичко, така че се връщам на работа. Трябва да обсъдя днешните специалитети с майстора на сосовете.

Саша се усмихна — много добре си даваше сметка, че майка му ще направи почти всичко, за да не й се налага да си има директно вземане-даване с клиенти, но се преобразява напълно в момента, в който влезе в кухнята. В това отношение тя беше съвсем различна от него. Той избягваше кухнята на всяка цена, така че разделението на труда уреждаше идеално и двамата.

Докато Саша обмисляше какво меню да предложи, на вратата се позвъни.

Джино отвори и докато главният сервитьор водеше тримата към масата, Саша както винаги се опита да прецени потенциалните клиенти.

Спокойно можеха да са баща, майка и син, но само по възраст. Той тръгна да ги посрещне и се вгледа по-внимателно в по-младия мъж — можеше да се закълне, че го е виждал някъде.

— Добро утро, аз съм Саша Карпенко.

— Алф Райкрофт — отвърна по-възрастният мъж и стисна енергично ръката му.

— А аз съм мисис Кампиън — каза жената. — Помните ме, аз ви се обадих — добави тя с тон на човек, свикнал нещата да стават по неговия начин.

— Да, помня, разбира се.

— Здрасти — каза по-младият. — Аз съм…

И тогава Саша се сети.

— Радвам се да те видя, Майкъл. Как си?

— Добре, благодаря. И съм трогнат, че ме помниш. Но пък, от друга страна, по пътя към Лондон казах на Алф и Одри как разпердушини сам целия шахматен отбор на Оксфорд, така че не би трябвало да съм изненадан, че си запомнил името ми.

— С какво се занимаваш сега? — попита Саша. — Учеше юриспруденция, нали?

Появи се сервитьор и след като поръчаха кафе, Майкъл отговори на въпроса му.

— Адвокат съм в Мерифийлд. Но не това е причината да искаме да те видим.

— Разбира се. Е, тогава да ви попитам какво парти сте намислили.

— Лейбъристко — каза Алф.

Саша го погледна озадачено.

— Нека аз да обясня — каза Одри Кампиън със същия делови тон. — Както несъмнено знаете, до неотдавна представител на Мерифийлд в парламента беше сър Макс Хънтър.

— Бащата на Фиона — каза Саша. — Как бих могъл да забравя? Научих, че починал от инфаркт по време на лов на лисици.

— Точно така. Не знаете обаче, че снощи местната Консервативна асоциация избра дъщеря му да се кандидатира за частичните избори.

Саша помълча известно време, след което промърмори:

— Значи Фиона ще е първата от връстниците ми, която ще седне на зелените пейки.

— В това няма нищо изненадващо — каза Майкъл. — Всички предполагахме, че първият, качил се по хлъзгавия стълб, ще си или ти, или тя.

— Но аз още не разбирам защо сте били целия път дотук, за да ми кажете нещо, което мога да прочета в утрешния вестник.

— Аз съм председател на Асоциацията на лейбъристите в Мерифийлд — каза Алф Райкрофт. — А Одри е партийният агент.

— Нещатен, ако мога да добавя — твърдо заяви тя.

— И моят комитет — продължи Алф — не може да намери по-подходящ кандидат срещу мис Хънтър.

— Но според мен ще е по-разумно да изберете някой с повече опит, който познава избирателите поне донякъде.

— Нямаме време да се придържаме към нормалната изборна процедура — каза Алф. — Предположихме, че консерваторите ще проявят благоприличието поне да изчакат погребението на сър Макс, преди да обявят датата за частичните избори, но те се възползваха от факта, че не разполагаме с подходящ кандидат за мястото му.

— Типично за Фиона — каза Саша. Сервитьорът донесе кафето, което му даде момент да помисли. — Поласкан съм — каза той, след като сервитьорът се оттегли, — но проблемът е, че просто нямам време…

— Частичните избори ще се проведат след три седмици, на трийсети март, четвъртък — каза Алф. — И тъй като сър Макс имаше мнозинство с 12 214 гласа, нямате абсолютно никакви шансове да спечелите.

— Тогава защо да си губя времето?

— Защото — каза мисис Кампиън, — ако намалите мнозинството в крепостта на торите, това ще се отрази добре на биографията ви, когато се кандидатирате за място, което можете да спечелите.

— Но ти си местен, Майкъл. Защо ти не се кандидатираш?

— Защото Фиона Хънтър винаги ме е плашила до смърт. Но ако открие, че ти си кандидатът на лейбъристите, тя ще е уплашената. А освен това ти я познаваш по-добре от всички нас.

— Ще ми трябва малко време да си помисля — каза Саша. — С колко разполагам?

— С десет минути — отвърна Алф.

 

 

— Предложението е Саша Константинович Карпенко да бъде избран за кандидат на лейбъристите в избирателния район на Мерифийлд. Кой е за? — каза председателят и огледа събралите се. Двайсет и три ръце се вдигнаха във въздуха. — Против? — Нито една ръка. — В такъв случай обявявам предложението за прието единодушно — обяви Алф Райкрофт, мъчейки се да надвика овациите.

Когато се качи за последния влак обратно за Лондон, Саша вече познаваше всичките двайсет и трима по имена и нито един от тях не смяташе, че той има шансове да победи.

— Друга жена ли? — попита Чарли, когато той се промъкна в спалнята малко след полунощ, като стъпваше тихо, за да не я събуди.

— Малко повече от двайсет и осем хиляди жени — каза Саша, докато отпускаше глава на възглавницата. Обясни й защо е пътувал до Мерифийлд сутринта и се е върнал като кандидат на лейбъристите за частични избори. — Така че няма да ме виждаш много често през следващите три седмици.

— Поздравления, скъпи — каза Чарли, запали нощната лампа и го прегърна. — Какво знаеш за другия кандидат?

— Всичко.

— Как така?

— Другият кандидат е Фиона Хънтър.

Дъхът на Чарли секна и тя рязко седна в леглото.

— Този път трябва да я биеш!

— Боя се, че е невъзможно. В Мерифийлд не броят гласовете на консерваторите, а ги претеглят.

— Не и този път — каза Чарли. — Защото аз ще съм във влака утре сутринта, така че ще й се наложи да бие и двама ни.

— Но ти трябва да си довършиш дисертацията.

— Предадох я миналата седмица.

— И не си ми казала?

— Исках да изчакам, докато науча резултата. — Чарли се наведе и целуна съпруга си. — Наспи се добре, скъпи — каза и отпусна глава на възглавницата. — Сигурно си изтощен.

Но Саша не можа да заспи, тъй като в ума му бушуваха безброй мисли. Беше възнамерявал да се подготви за влизане в партията, а се бе оказало, че тя вече го е приела.

 

 

На следващата сутрин Саша и Чарли хванаха влака в 6:52 от Виктория до Мерифийлд и стигнаха в местния щаб на Лейбъристката партия малко преди 8 часа.

Председателят ги чакаше в своя „Форд Алегро“.

— Скачайте — каза той, след като Саша го запозна със съпругата си. — Приятно ми е да се запознаем, Чарли, но нямаме време за губене. — Превключи на първа, потегли с умерена скорост и заговори, докато се движеха по главната улица към изхода от града: — В избирателния район Мерифийлд има двайсет и шест села. Те осигуряват мнозинството на торите и Фиона Хънтър има партийни клонове във всяко от тях.

— А ние? — попита Чарли.

— Само един — каза Алф. — И приятелят, който го върти, е на седемдесет и една. Но градчето Рокстън, в което живеят шестнайсет хиляди души и в което има фабрика за хартия, гарантира запазването на позициите ни.

— Някакви добри новини? — попита Саша.

— Не много — призна Алф. — Макар че не беше изключително популярен, сър Макс си изгради репутация на човек, който има влияние в кабинета и може да работи. Имаше дарбата да разбира какво предстои да се случи и да се възползва от това. Класически пример е построяването на нова болница, която беше част от дългосрочната инфраструктурна програма на последното лейбъристко правителство, но бе завършена по време на консерваторите. Когато здравният министър откри болницата, човек можеше да остане с впечатление, че идеята от самото начало е била на сър Макс и че той лично е зидал тухлите.

— Дар, наследен от дъщеря му — каза Чарли, без да крие чувствата си. — Как се справя тя?

— Харесват я — призна Алф. — Но пък я познават от времето, когато я разхождаха с детска количка из избирателния район. Носят се слухове, че първите й думи били „Гласувайте за Хънтър!“, и няма да се изненадам, ако сър Макс й е оставил района в завещанието си. Не ни помага особено и фактът, че на бюлетината ще пише същото име.

— Как тогава да реагирам, когато местните ме обвинят, че съм парашутист?

— Лейбъристите никога не са имали по-добър шанс да спечелят мястото — каза Алф.

— Но ти вече призна, че нямам абсолютно никаква надежда за победа — посочи Саша.

— Добре дошъл в света на реалната политика — каза Алф. — Или поне на версията й в Мерифийлд.

 

 

— Е, какво е първото ти впечатление? — попита Майкъл, когато Саша и Чарли се присъединиха към останалите от екипа да обядват в „Рокстън Армс“.

— Консерваторите може и да държат най-добрите избирателни райони, но лейбъристите имат най-добрите хора — каза той и отхапа от сандвича с шунка, който майка му никога не би допуснала да бъде сложен в чиния.

— Така — каза мисис Кампиън, след като Саша излапа свинския пай, прокаран с половин пинта „Фарлис“. — Дойде време да те тръснем на нищо неподозиращата публика. Плакатите и листовките ни още не са отпечатани, така че през първите два-три дни ще се наложи да импровизираме. И не забравяй, Саша, има само едно изречение, което трябва да повтаряш, докато не започнеш да го бълнуваш и насън — добави Одри, докато закачаше на ревера му голяма червена розета.

Саша излезе на улицата, съпровождан от председателя, Одри и двама партийни активисти. Когато срещна първия избирател, каза:

— Аз съм Саша Карпенко и съм кандидат на лейбъристите за частичните избори в четвъртък, трийсети май. Надявам се, че мога да разчитам на гласа ви?

Протегна ръка, но човекът не му обърна внимание и си продължи по пътя.

— Очарователно — промърмори Саша.

— Ш-ш-ш — изсъска мисис Кампиън. — Това не означава задължително, че няма да гласува за теб. Може да е глух или просто да бърза.

Вторият му опит беше малко по-успешен, защото жената — с пазарска торба в ръка — поне спря да се ръкува с него.

— Какво ще направите по въпроса за затварянето на местната болница? — попита тя.

Саша нямаше представа, че в Рокстън има болница.

— Ще направи всичко по силите си да убеди съвета да отмени решението си — притече му се на помощ Алф. — Така че задължително гласувайте за лейбъристите на трийсети март.

— Но вие нямате абсолютно никакви надежди за успех — каза жената. — Дори магаре със синя розета би спечелило изборите в Мерифийлд.

— Лейбъристите никога не са имали по-добри изгледи да спечелят мястото — каза Саша, като се мъчеше да говори уверено и убедително, но жената не изглеждаше особено убедена.

— Здравейте, аз съм Саша Карпенко и съм кандидат на лейбъристите…

— Съжалявам, мистър Карпенко, но ще гласувам за Хънтър. Винаги го правя.

— Но той почина миналата седмица — възрази Саша.

— Сигурен ли сте? — отвърна мъжът. — Защото жена ми ми каза да гласувам пак за Хънтър.

— Вярно ли е, че сте роден в Русия? — попита следващият мъж, към когото се обърна Саша.

— Да — каза той, — но…

— В такъв случай за първи път ще гласувам за консерваторите — каза мъжът, без изобщо да забавя крачка.

— Здравейте, аз съм Саша Карпенко…

— Гласувам за либералите — каза младата жена с детска количка — и този път дори ние ще ви бием.

— Здравейте, аз съм Саша…

— Успех, Саша. Ще гласувам за вас дори да нямате никакъв шанс.

— Благодаря — каза Саша и се обърна към Алф. — Винаги ли е толкова зле?

— Всъщност се справяш доста добре в сравнение с предишния ни кандидат.

— Какво е станало с него?

— С нея. Преживя нервен срив една седмица преди изборите и не се възстанови навреме, за да гласува. — Саша избухна в смях. — Да, точно така беше — каза Алф. — Оттогава не сме я виждали.

— И като си помисля, че аз съм единственият, когото искате! — каза Саша.

— Ще си ни благодарен, когато си намериш сигурно място и станеш министър — отвърна Одри, без да обръща внимание на сарказма му. Това беше първият път, когато Саша си помисли, че един ден наистина може да стане министър.

— Я, кого виждам от другата страна на улицата — каза Чарли и смушка Саша в ребрата.

Саша погледна и видя Фиона, заобиколена от група поддръжници, които раздаваха листовки и знаменца с надпис ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ХЪНТЪР И ЗА МЕРИФИЙЛД.

— Дори не им се е наложило да отпечатват нови плакати — горчиво каза Алф.

— Време е да се сблъскаме челно с врага — каза Саша и незабавно пресече пътя, като избягваше колите.

— Аз съм Фиона Хънтър и съм…

— Какво ще правите с решението за превръщането на игрищата на Рокстън в супермаркет, това ме интересува.

— Вече говорих с лидера на съвета по въпроса — каза Фиона. — И той ми обеща да ме държи в течение.

— Също като баща ви, много обещания и никакви резултати.

Фиона се усмихна и продължи нататък, оставяйки местния съветник да се оправя с проблема.

— Торите ще ми вдигнат ли пенсията? — попита една възрастна жена и размаха пръст към нея. — Това искам да знам.

— Винаги са го правили — уклончиво отвърна Фиона, — така че можете да сте сигурна, че ще го направят отново, но само ако спечелим на следващите избори.

— Сладкото утре, ето това трябва да ви е девизът — каза жената.

Фиона се усмихна, когато видя Саша да върви към нея с протегната ръка.

— Колко се радвам да те видя, Саша — каза тя. — Какво правиш в Мерифийлд?

— Аз съм Саша Карпенко — отвърна той — и съм кандидат на лейбъристите за частичните избори на трийсети март. Мога ли да разчитам на вашия глас?

За първи път този ден усмивката се изтри от лицето на Фиона.