Джефри Арчър
Ези печели (28)

28.
Алекс

Бруклин

— Сигурен ли си, че след като върнеш картината на Лорънс и той ти възстанови парите, ще искаш да инвестираш още повече в „Елена“?

— Сигурен съм, майко — каза Алекс. — Но след като се оказах такъв глупак, реших да се върна към ученето.

— Но ти вече имаш диплома.

— По икономика — каза Алекс. — Което е добре, ако искаш да станеш банкер, но не и предприемач. Затова се записах вечерно. Ще карам магистратура в Колумбия, така че когато се натъкна на друга Ивлин, да не правя същата грешка. А междувременно ще започна работа в „Ломбарди“ в Манхатън.

— Но защо да работиш за конкуренцията?

— Защото Лорънс каза, че правели най-добрата пица в Америка, и възнамерявам да разбера на какво се дължи това.

Септември се оказа натоварен месец за Алекс. Той се записа на вечерни курсове за магистратура и въпреки че през деня работеше в „Ломбарди“, не пропусна нито една лекция. Винаги предаваше есетата си навреме и изчиташе всички книги от задължителния списък и много извън него. По ирония на съдбата се оказа, че Ивлин постигна онова, което майка му не беше успяла.

Ученето му продължаваше и през деня, защото управителят на „Ломбарди“ Паоло му показа как ресторантът е спечелил репутацията си. Със съветите на Паоло Алекс започна да прави някои малки промени в „Елена“, а после и по-големи. Искаше му се да купи от „Антонели“ в Милано автоматизирана пещ, която щеше да позволи приготвянето на дузина пици на всеки четири минути, но не можеше да си я позволи, преди да върне картината и Лорънс да му прехвърли половината милион. Тя щеше да му липсва. Картината, не Ивлин.

 

 

Когато я видя за първи път, Алекс отиваше на вечерните курсове.

Стоеше на перона на 51-ва улица, облечена в елегантен син костюм и с кожено куфарче в ръка. Спретнато подстриганата й кестенява коса и дълбоките кафяви очи бяха онова, което го заплени. Той се опита да не я зяпа и когато тя погледна към него, бързо извърна очи.

Когато влакът спря на станцията, Алекс откри, че я следва и сяда на свободното място до нея, макар че тя пътуваше в обратната посока. Тя отвори куфарчето си, извади лъскаво списание и се зачете. Алекс погледна корицата и видя на нея картина от някакъв художник, Де Кунинг. Можеше да се закълне, че е виждал подобна творба в дома на Лорънс, но реши, че подмятането на „имам Уорхол“ няма да е добро начало на разговор.

— Де Кунинг един и същи мотив ли рисува? — попита той, без да откъсва поглед от картината.

Тя го погледна, после погледна и корицата.

— Да. Тази е от поредицата му „Жена“.

Акцентът й му напомни за Ивлин, но само той. Алекс се поколеба за момент.

— Възможно ли е да съм виждал негова картина в частна колекция?

— Напълно. Макар че много малко от творбите му са в частни ръце. Има няколко в Музея за модерно изкуство, така че може да сте видели нещо негово там.

— Разбира се — каза Алекс, макар че никога не беше стъпвал в Музея за модерно изкуство и имаше само смътна представа къде се намира той. — Права сте, там трябва да е било.

Когато влакът спря на следващата станция, той се замоли тя да не слезе. Молбата му бе чута.

— Кой е любимият ви художник? — попита той, когато вратите се затвориха.

Тя не отговори веднага.

— Не съм сигурна, че имам любимец сред абстрактните експресионисти, но мисля, че Мъдъруел е подценяван, а Ротко — надценяван.

— Винаги съм се възхищавал на „Лунна жена“ на Полък — малко отчаяно каза Алекс. Беше зяпал половин час картината, докато се криеше зад колоната по време на партито на Лорънс.

— Смята се за една от най-добрите му, но съм я виждала само на снимка. Малцина са щастливците, видели с очите си колекцията Лоуъл.

Влакът спря на следващата станция и тя отново не слезе. „Лорънс Лоуъл ми е личен приятел, така че ако искаш да видиш колекцията му…“ — искаше да каже той, но се боеше, че тя ще си помисли, че седи до побъркан.

— В сферата на изкуството ли работите? — поинтересува се той.

— Да, аз съм начинаещ асистент в една галерия в Уест Сайд — каза тя и затвори списанието.

— Сигурно е вълнуващо.

— Така е. — Тя прибра списанието в куфарчето и стана: влакът вече влизаше в следващата станция.

Той скочи на крака.

— Аз съм Алекс.

— Ана. Беше ми приятно да се запознаем, Алекс.

Той остана да стои като статуя, докато тя слизаше от влака. Помаха й, докато вървеше по перона, но тя не го погледна.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите — каза той, след като вратите се затвориха и тя изчезна от поглед. Трябваше да слезе на следващата спирка и да се върне до 51-ва улица. За първи път му се случваше да пропусне лекция.

* * *

— Паоло, имам нужда от съвет.

— Ако е за това как се върти пицария, нямам на какво още да те науча.

— Не, става въпрос за жена. Срещнах я само веднъж и после я изгубих.

— Избързваш, хлапе. По-добре започни от самото начало.

— Срещнах я в метрото. Е, срещнах ще бъде преувеличение, защото опитът ми да я заговоря беше жалък. И тъкмо потръгна, когато тя слезе и ме остави. Знам само малкото й име и че е асистент в художествена галерия в Уест Сайд.

— Добре, да започнем със станцията, където си я видял.

— Петдесет и първа улица.

— Скъпи магазини, много галерии. Да се опитаме да стесним периметъра. Знаеш ли в кой стил се специализира галерията?

— Абстрактен експресионизъм, ако не се лъжа. Поне тя така каза за обложката на списанието.

— Сигурно има поне десетина галерии, специализирани в този стил. Какво друго можеш да ми кажеш за нея?

— Много красива, интелигентна…

— Възраст?

— Малко над двайсет.

— Фигура?

— Стройна, елегантна, изискана.

— Какво те кара да мислиш, че би проявила интерес към теб?

— Прав си. Но ако има и най-малък шанс, аз…

— Ти си много по-добър улов, отколкото предполагаш — каза Паоло. — С буден ум, очарователен, добре образован и предполагам, че някои жени биха те намерили дори за симпатичен.

— И какво да правя? — попита Алекс, без да обръща внимание на сарказма му.

— Първо трябва да разбереш, че артобществото е много малко, особено висшето. Съветвам те да посетиш „Марлборо“ на Петдесет и седма и да поговориш с някоя асистентка на горе-долу същата възраст. Има вероятност да се познават или поне да са се срещали на някое откриване на изложба.

— Откъде знаеш толкова много за изкуството?

— Италианците разбират от изобразително изкуство, храна, опера, коли и жени, защото имаме най-добрите образци и от петте — отвърна Паоло.

— Щом казваш — рече Алекс. — Започвам още утре рано сутринта.

— Не рано сутринта, защото само ще си изгубиш времето. Художествените галерии обикновено не отварят преди десет. Клиентите, които могат да си позволят да хвърлят половин милион долара за картина, не са ранобудници като теб и мен. И още нещо: ако се появиш в такъв вид, ще решат, че си дошъл да изнесеш боклука. Трябва да се облечеш и да говориш като перспективен клиент, ако искаш да те вземат на сериозно.

— Откъде си научил всичко това?

— Баща ми е портиер в „Плаза“, а майка ми работи в „Блумингдейлс“, така че съм учил в университета на живота. И още нещо. Ако наистина искаш да я впечатлиш, може би…

 

 

В четири и половина на следващата сутрин Алекс вече беше буден, облечен и се пазареше на зеленчуковата борса. След като закара покупките в ресторанта, се прибра и закуси с майка си.

Не й каза какво е планирал за остатъка от сутринта и я изчака да тръгне на работа, преди да вземе отново душ и да избере тъмносив еднореден костюм, бяла риза и вратовръзката, подарена от майка му за Коледа. След това внимателно свали картината на Уорхол от стената и я уви в опаковъчна хартия, преди да я прибере в чантата.

Взе такси до Манхатън — необходим разход, тъй като не можеше да рискува да носи такава ценна картина в метрото — и каза на шофьора да го откара до 57-а улица.

Когато пристигна в галерия „Марлборо“, светлините тъкмо бяха запалени. Разгледа изложените на витрината картини, които бяха дело на някакъв художник на име Хокни. Когато някаква млада жена седна зад бюрото, той пое дълбоко дъх и влезе.

„Не бързай — беше го посъветвал Паоло. — Богатите никога не бързат да се простят с парите си.“ Обиколи бавно галерията, като се възхищаваше на картините. Сякаш се беше върнал в дома на Лорънс.

— Мога ли да ви помогна, сър? — Алекс се обърна и видя, че асистентката е застанала до него.

— Не, благодаря. Просто разглеждам.

— Разбира се. Кажете ми, ако имате нужда от някакво съдействие.

Алекс се влюби за втори път, но не в асистентката, а в поне десет жени, които искаше да отнесе у дома и да окачи на стената на спалнята си. След като беше хипнотизиран от малко платно на Реноар, си спомни каква е причината да е тук и отиде при бюрото на асистентката.

— Неотдавна срещнах едно момиче, Ана, което работи в галерия в Уест Сайд, специализирана в абстрактния експресионизъм, и се питам дали случайно не я познавате?

Младата жена се усмихна и поклати глава.

— Започнах работа тук само преди седмица. Съжалявам.

Алекс й благодари, но не си тръгна, преди да хвърли още един поглед на Реноар. Не изгуби своето и нейното време да пита за цената. Знаеше, че не може да си я позволи.

Посети втора галерия, после трета и прекара остатъка от сутринта в безплодно влизане в още много галерии и задаване на същия въпрос на младите асистентки, но без резултат. Когато камбаните на катедралата „Сейнт Патрик“ удариха един, реши да си вземе обедна почивка, преди да продължи търсенето си. Забеляза малка опашка пред заведение за сандвичи и тръгна към него, все така помъкнал своя Уорхол.

И тогава я видя през прозореца на един ресторант.

Седеше в сепарето в ъгъла и разговаряше с привлекателен мъж, който явно я познаваше добре. Сърцето на Алекс се сви, когато мъжът се пресегна през масата и хвана ръката й. Алекс се оттегли до една пейка наблизо и седна безнадеждно, забравил за глада си. Канеше се да си тръгне към дома, когато те излязоха заедно от ресторанта. Мъжът се наведе да я целуне, но Ана се извърна, без да се усмихва, и си тръгна, като го остави да стои на улицата.

Алекс скочи от пейката и я последва на известна дистанция по Лексингтън, докато тя не влезе в елегантна художествена галерия. Докато минаваше покрай „Н. Розентал и Ко“, той погледна вътре и я видя да сяда зад бюро. Изчака няколко секунди и се върна. Влезе небрежно в галерията, без изобщо да погледне към нея. Някаква клиентка разговаряше с Ана и Алекс се престори, че се е загледал в една картина. Накрая бъбривата жена си тръгна и Алекс тръгна към бюрото. Ана вдигна очи и се усмихна.

— Мога ли да ви помогна, сър?

— Надявам се.

Той извади Уорхол от чантата, махна опаковъчната хартия и постави творбата на бюрото. Ана погледна внимателно картината, после Алекс. Като че ли го позна.

— Надявах се, че ще можете да оцените тази картина.

Тя я огледа отново и попита:

— Ваша ли е?

— Не, на мой приятел. Той ме помоли да науча цената й.

Тя отново се вгледа в него.

— Нямам достатъчно опит за реалистично оценяване, но ако ми позволите да покажа картината на господин Розентал, той със сигурност би могъл да ви помогне.

— Разбира се.

Ана взе картината, отиде в другия край на галерията и изчезна в някаква стая. Алекс се възхищаваше на творба на Лий Краснер, озаглавена „Окото на първия кръг“.

След малко един достолепно изглеждащ сивокос господин с двуреден тъмносин костюм, розова риза и червена папийонка на точки излезе от офиса и постави картината на бюрото на Ана.

— Поискали сте помощта ми за оценка на картината? — каза той; вглеждаше се внимателно в Алекс. Тонът му караше човек веднага да се сеща за думите „бавно“ и „премерено“. Това не беше човек, който бърза. — Боя се, че трябва да ви кажа, сър, че това е копие. Оригиналът е собственост на господин Лорънс Лоуъл от Бостън и е част от колекцията Лоуъл.

„Много добре знам“, искаше да каже Алекс.

— Какво ви кара да мислите, че е копие? — попита той.

— Не самата картина, която признавам, че ме заблуди за момент — каза Розентал. — Платното я издаде. — Той обърна картината. — Уорхол не е можел да си позволи такова скъпо платно в ранния си период, а освен това размерът му е погрешен.

— Сигурен ли сте? — попита Алекс. Изведнъж се ядоса, а после му призля.

— О, да. Платното е с два и половина сантиметра по-широко от това на оригинала в колекцията Лоуъл.

— Значи е фалшификат?

— Не, сър. Фалшификат е, когато някой се опитва да заблуди художествения свят с твърдението, че е попаднал на оригинална творба, която не фигурира в регистъра с работи на художника. Това — каза той — е копие, при това адски добро.

— Мога ли да попитам колко щеше да струва, ако беше оригинал? — колебливо попита Алекс.

— Милион, може би милион и половина — каза Розентал. — Произходът й е безспорен. Мисля, че дядото на господин Лоуъл я е купил директно от художника в началото на шейсетте, когато той не е можел да си плаща дори наема.

— Благодаря — каза Алекс, напълно забравил защо изобщо беше дошъл в галерията.

— Ако ме извините — каза Розентал, — трябва да се връщам в офиса си.

— Да, разбира се. Благодаря.

Розентал ги остави и след малко Алекс осъзна, че Ана се взира в него.

— Срещнахме се в метрото, нали? — каза тя.

— Да — призна той. — Защо не казахте нищо, когато ви показах картината?

— Защото за момент се зачудих дали не сте крадец на картини.

— Нищо толкова бляскаво — каза Алекс. — През деня работя в „Ломбарди“, а повечето вечери прекарвам в бизнес училището.

— Маргаритите на „Ломбарди“ бяха основната ми храна, преди да се дипломирам.

— Майка ми приготвя отлична калцоне, ако искате да я опитате — каза Алекс.

— Може — каза Ана. — Тъкмо ще ми разкажете как се сдобихте с такова чудесно копие на „Синята Джаки Кенеди“.

— Беше просто повод да ви видя отново.