Джефри Арчър
Ези печели (32)

32.
Алекс

Бостън

Катедралата „Свети кръст“ беше претъпкана за погребението на Лорънс Лоуъл. Този благороден, скромен и порядъчен човек щеше да остане трогнат, ако можеше да разбере колко много хора са му се възхищавали.

За Алекс беше огромна чест, че майката на Лорънс г-жа Роуз Лоуъл го покани да изнесе едната от трите надгробни речи, особено след като другите двама оратори бяха сенатор Тед Кенеди и епископ Ломак. Г-жа Ивлин Лоуъл-Халидей седеше на първия ред, но не го погледна нито веднъж.

След като епископът благослови всички и опечалените се разотидоха, към Алекс се обърнаха двама души. Той познаваше добре единия, но другия виждаше за първи път.

Председателят на Демократическата партия в Бостън Боб Брукс каза, че искал да поговори с него по личен въпрос. Алекс смяташе да се върне в Ню Йорк същия следобед, но се съгласи да отложи заминаването си с двайсет и четири часа и се уговориха да се срещнат в хотела му в десет сутринта на следващия ден. Вторият мъж се оказа адвокат на семейство Лоуъл и имаше подобна молба. Г-н Харботъл обаче не беше склонен да обсъжда такъв деликатен въпрос извън кантората си и двамата се уговориха да се видят след срещата с Брукс.

Алекс се върна в хотел „Мейфлауър“ и се обади на Ана в галерията да й каже, че ще закъснее един ден. Тя като че ли се разочарова, но призна, че с нетърпение очаква да разбере защо двамата са поискали да се срещнат с него.

— Между другото — добави тя, — каза ли вече на майка ти?

 

 

— Решението беше единодушно — каза Брукс.

— Поласкан съм, но се боя, че отговорът си остава не — отвърна Алекс. — „Елена“ наскоро отвори две нови пицарии в Денвър и Сиатъл и персоналът им още не се е срещал с шефа си, така че ще трябва да потърсите някой друг.

— Ти беше единственият кандидат, когото обсъждахме — каза Брукс.

— Но аз съм от Ню Йорк. Единствената ми връзка с Бостън беше Лорънс.

— Алекс, гледах те как работеше с Лорънс през последните почти два месеца и след цял живот в политиката мога да ти кажа, че си роден за това.

— Защо ти самият не се кандидатираш, Боб? Ти си роден и израснал в Бостън и всички те познават и те уважават.

— Мога да те запозная с много хора, които могат да бъдат председатели на местния партиен комитет — каза Брукс, — но само единици от тях са родени да бъдат кандидати за избори.

— Трябва да призная, че съм си мислил за политическа кариера, но ми се вижда много по-разумно да започна в Брайтън Бийч, където учих и започнах бизнеса си — и може би ако съм късметлия, един ден да стана техен представител в Конгреса. Не, Боб, трябва да намериш местен кандидат, който да се бори с Блейк Хоксли.

— Но Хоксли не е от твоята класа и мнозинството на демократите е достатъчно, за да го отвееш. Вкараме ли те веднъж в Конгреса, никой няма да може да те измести от мястото ти, поне докато не решиш да ставаш сенатор.

Алекс се поколеба.

— Иска ми се да беше толкова лесно, но не е. Така че благодари на комитета от мое име и им кажи, че може би след четири или пет години…

— Мястото няма да е налично след четири или пет години, Алекс. В политиката всичко се свежда до подходящо време и възможност, а тези две звезди рядко се подреждат една до друга.

— Знам, че си прав, Боб, но отговорът ми си остава не. Трябва да тръгвам. Имам среща с адвоката на Лорънс. Помоли ме да се отбия в кантората му на път за летището.

— Ако случайно размислиш…

 

 

— Приятно ми е — Ед Харботъл, старши партньор в „Харботъл, Харботъл и Макдауъл“. Тази кантора има привилегията да представлява фамилията Лоуъл вече повече от сто години. Дядо ми — каза Харботъл, като погледна към масления портрет на възрастен джентълмен с тъмносин двуреден костюм на райета със златен джобен часовник, — е управлявал имението на господин Ърнест Лоуъл, изтъкнат банкер и прочут колекционер на произведения на изкуството. Баща ми беше юридически съветник на сенатор Джеймс Лоуъл, а през последните единайсет години аз бях личен адвокат и, бих искал да мисля, приятел на господин Лорънс Лоуъл.

Алекс погледна седящия от другата страна на бюрото мъж, който също беше облечен в тъмносин двуреден костюм на райета със златен джобен часовник, несъмнено онзи на картината. Не беше сигурен обаче за костюма.

— Срещаме се при тъжни обстоятелства, господин Карпенко.

— Трагични и ненужни обстоятелства — прочувствено каза Алекс. Харботъл повдигна вежда. — Надявам се да доживея деня, когато сексуалните предпочитания на хората ще престанат да имат значение. Включително на онези, които искат да заемат публични постове.

— Не това е причината за самоубийството на господин Лоуъл — каза Харботъл. — Но ще се върна на това по-късно — добави той и нагласи очилата си за четене. — Господин Лоуъл посочи тази кантора като единствен изпълнител на завещанието му и в този капацитет мое задължение е да ви съобщя какво ви е оставил той.

Алекс запази мълчание, като се мъчеше да не предугажда…

— Ще говоря само за една точка от завещанието, която се отнася за вас, тъй като нямам право да разкривам други неща. Имате ли някакви въпроси, господин Карпенко?

— Никакви — каза Алекс, който имаше десетки въпроси, но подозираше, че всички те ще намерят отговор, когато им дойде времето. Когато дойде времето по преценка на г-н Харботъл.

Възрастният адвокат отново нагласи очилата си и прелисти няколко страници на дебелия документ пред себе си.

— Ще прочета точка четирийсет и трета от завещанието — обяви най-сетне той. — „Завещавам на Александър Константинович Карпенко всичките си петдесет процента участие в компанията «Елена Пица», в която сме партньори.“

За момент Алекс бе зашеметен от щедростта на стария си приятел.

— Не вярвам, че сестра му ще допусне това.

— Не мисля, че госпожа Ивлин Лоуъл-Халидей ще създава проблеми на вас или на когото и да било. Тъкмо обратното.

Алекс го погледна.

— Какво не ми казвате, господин Харботъл?

След кратко колебание адвокатът свали очилата си и ги остави на бюрото.

— Причините за самоубийството му са по-сложни от оповестените пред публика, господин Карпенко. Лорънс не се самоуби заради разкритията в пресата.

— Тогава защо?

— Лорънс имаше много достойни качества, сред които щедро сърце и джоб, както и искрено желание да служи, което го правеше идеален кандидат за обществен пост. Не се съмнявам, че от него щеше да излезе чудесен конгресмен.

— Но?

— Но — повтори Харботъл — за управлението на модерна финансова институция е нужен различен набор умения. И макар че Лорънс беше председател на „Лоуъл Банк енд Тръст Къмпани“, той заемаше този пост само на хартия и позволяваше на другите да ръководят делата на банката. Други, които не са замесени от неговото морално тесто.

— Колко е зле? — попита Алекс и се наведе напред.

— Не съм запознат с подробностите за сегашното състояние на банката, но мога да ви кажа, че главният изпълнителен директор Дъглас Акройд днес следобед ще подаде оставка. Благодарен съм, че кантората няма да представлява въпросния господин в евентуалните съдебни действия, които могат да последват.

— Мога ли да помогна по някакъв начин? — попита Алекс.

— Не съм в положението да ви съветвам по този въпрос, господин Карпенко. Лорънс обаче ме помоли да ви предам това писмо. — Отвори чекмеджето на бюрото си, извади тънък бял плик и го подаде на Алекс.

Алекс го отвори и извади един-единствен лист, изписан с характерния четлив почерк на Лорънс.

Скъпи Алекс,

Вече със сигурност знаеш, че се направих на пълен глупак и по-важното, че съсипах доброто име на семейството ми, градено повече от сто години и пропиляно само за едно поколение.

Извинявай, че те товаря с проблемите си, но няколко дни след смъртта ми „Лоуъл Банк енд Тръст Къмпани“ ще стане обект на разследване от страна на Федералната данъчна служба. Някой ще бъде натоварен с неизбежната задача да разпродаде активите на банката, като в същото време се погрижи лоялните й акционери и клиенти да понесат минимални загуби.

За целта оставих всички семейни активи, включително недвижимите ми имоти в Бостън, Саутхамптън и Южна Франция, както и художествената колекция Лоуъл, изцяло в ръцете на новия председател на компанията.

Това обаче повдига въпроса кой да бъде този нов председател. Не мога да се сетя за никой, на когото мога да се доверя, че ще поеме това тежко бреме, освен теб и ако смяташ, че си способен да се справиш, ще ти оставя и моите петдесет процента в банката. Напълно ще те разбера, ако решиш, че не можеш да се нагърбиш с подобна задача, особено като се има предвид, че това няма да е първият път, когато ми се притичваш на помощ.

Искрено ти благодаря за всичко, което направи за мен в миналото.

Както винаги,

Лорънс

Алекс погледна през бюрото към адвоката.

— Някой друг виждал ли е това писмо, господин Харботъл?

— Аз самият не съм го чел, сър.

 

 

След като излезе от офиса на Харботъл, Алекс се върна право в хотела и каза на рецепцията, че ще освободи стаята на сутринта. Първо обаче трябваше да проведе няколко телефонни разговора, преди да си помисли за посещение в банката. Най-напред се обади на Ана, за да й каже, че му се налага да остане за известно време в Бостън. После й разказа подробностите около завещанието на Лорънс.

— Мислиш ли, че ти и господин Розентал бихте могли да дойдете в Бостън колкото се може по-скоро, за да оцените колекцията Лоуъл?

— Ще проверя дали е свободен и ще ти се обадя. В „Мейфлауър“ ли се установяваш за следващите няколко дни?

— Не. Харботъл ме посъветва да се преместя колкото се може по-бързо в Бийкън Хил, за да е сигурно, че Ивлин няма да се нанесе там и да обяви имота за свой като най-близък роднина на покойния.

— Колко щедро от страна на Лорънс да ти остави половината от „Елена“, особено като се има предвид, че не е знаел дали ще се съгласиш да станеш председател на борда.

— И направи задачата ми да се опитам да спася банката малко по-лесна, като ми остави и петдесетте си процента от акциите в нея, ако се съглася да стана председател. Това означава, че никой не може да отхвърли решенията ми, освен Ивлин, която притежава другите петдесет процента.

— Ивлин ли? Това няма ли да направи работата ти още по-трудна?

— Ако бях съветник на бащата на Лорънс, със сигурност щях да му кажа, че съдилищата са пълни с враждуващи братя и сестри, които притежават по петдесет процента от имуществото на бащите си. Харботъл обаче е уверен, че докато акциите не струват и пукната пара, тя едва ли ще ми създава неприятности. Липсваш ми — внезапно смени темата той. — Кога според теб ще можеш да дойдеш?

— Ако случайно си забравил, ти си онзи, който трябваше да се върне в Ню Йорк. Мога да долетя в петък сутринта и да прекараме уикенда заедно. Ще трябва да каталогизирам колекцията преди да дойде господин Розентал.

— Знаеш как да накараш един мъж да се чувства желан — със смях каза Алекс.

Следващото му обаждане беше до местен агент на недвижими имоти, когото натовари със задачата да оцени имотите на Лорънс в Бостън, Саутхамптън и Южна Франция.

Третото беше до Паоло да го предупреди, че ще му се наложи да ръководи компанията малко по-дълго, отколкото беше очаквал в началото.

 

 

— Две яйца на очи, бекон и пържени картофи — каза Алекс, докато сервитьорката му сипваше вдигащо пара горещо кафе. Радваше се, че майка му е на няколкостотин километра оттук в Бруклин и не може да го види.

Отпи от кафето и отвори на финансовата притурка на „Глоуб“. На първата страница имаше снимка на Дъглас Акройд над изявлението, което беше направил предишния ден.

Чувствам, че е дошло време да се оттегля от поста главен изпълнителен директор на „Лоуъл Банк енд Тръст Къмпани“, където служих през последните двайсет години. След трагичната смърт на нашия изтъкнат председател на борда Лорънс Лоуъл смятам, че банката следва да потърси нов ръководител по пътя ни към двайсет и първи век. С радост ще остана в борда и ще служа на новия председател по всякакъв начин, който той намери за добре.

„Не се и съмнявам, че ще го направиш“, помисли си Алекс. Но защо му беше на Акройд изобщо да желае да остава в борда? Може би защото искаше да се увери, че вината ще бъде хвърлена върху Лорънс, когато банката се срине, и да успее да излезе от блатото с неопетнена репутация. Алекс започваше да изпитва чувството, че познава този човек, макар че никога не го беше виждал.

Веднага щом намереше време да проучи документацията, Алекс възнамеряваше да излезе със собствено изявление пред пресата, така че всички да са наясно кой е виновникът. Той сгъна вестника и се загледа с възхищение към великолепната сграда от епохата на крал Джордж, която доминираше на отсрещната страна на Стейт стрийт, като се питаше дали банката все още може да се продаде като работещ концерн. В края на краищата тя беше в бизнеса от повече от сто години и през цялото това време бе запазила безупречна репутация. На подобни въпроси обаче не можеше да се отговори, докато не проучеше документацията, а това можеше да отнеме дни.

Когато сервитьорката се върна с поръчката му, Алекс си погледна часовника — 8:24. Възнамеряваше да влезе за първи път в сградата в 8:55. Огледа закусвалнята и се запита колко ли от клиентите работят в банката и дали си дават сметка, че новият председател седи в едно от сепаретата.

Един от вариантите, които вече беше обмислил, бе да покани някоя от по-големите бостънски банки да участва в сливане с обяснението, че тъй като Лорънс не е оставил наследник, няма кой да го наследи на мястото му. Но ако финансовото състояние на банката правеше подобно нещо невъзможно, Алекс нямаше да има друг избор освен да разчита на план Б — бърза продажба. В този случай към края на месеца щеше да се е прибрал в Ню Йорк и да сервира пици.

В 8:30 погледна към улицата и видя елегантно облечен мъж с дълго зелено палто и фуражка да излиза от банката и да заема мястото си до вратата. Служителите започваха да влизат в сградата — млади жени със строги бели блузи и тъмни поли, които се спускаха до под коленете, млади мъже със сиви костюми, бели ризи и строги вратовръзки, последвани малко по-късно от по-възрастни мъже с добре ушити двуредни костюми и клубни вратовръзки, около които витаеше атмосфера на увереност и чувство за принадлежност към това място. Колко ли дълго щеше да се запази тази увереност, когато истината излезеше наяве? Дали щеше да научи отговора на този въпрос, когато банката затвореше врати привечер? И дали въпросните врати щяха да се отворят за работа утре сутринта?

В 8:50 Алекс плати сметката си, излезе от топлината на закусвалнята и бавно пресече площада. Докато приближаваше главния вход, портиерът докосна козирката си и каза:

— Добро утро, сър. Банката ще отвори само след няколко минути.

— Аз съм новият председател на борда — каза Алекс и протегна ръка.

Портиерът се поколеба, преди да я стисне.

— Аз съм Ерол, сър.

— От колко време работите в банката, Ерол?

— От шест години, сър. Господин Лорънс ме уреди на тази работа.

— Така ли? — каза Алекс. Остави портиера с разтревожена физиономия, влезе вътре и отиде на рецепцията.

— С какво мога да ви помогна, сър? — попита елегантно облечена млада жена.

— Аз съм новият председател на банката — каза Алекс. — Бихте ли ми казали къде е кабинетът ми?

— Да, господин Карпенко, вие сте на най-горния етаж. Желаете ли да ви заведа?

— Не, благодаря. Сам ще намеря пътя.

Отиде при асансьорите и се присъедини към група служители, които бъбреха за какво ли не, от третата поредна загуба на Бостън Ред Сокс до назначаването на новия председател. И отборът, и председателят бяха губещи според тях.

— Чух, че Карпенко никога не е ръководил нещо повече от пицария — каза един от тях. — И че няма абсолютно никакъв опит в банковото дело.

— Помни ми думата, Акройд ще се върне като председател до края на седмицата — заяви друг.

— Ще организирам залагания колко време ще се задържи — каза трети.

Асансьорът спря на няколко пъти да разтовари пътниците си на различните етажи. Когато вратите му се отвориха на двайсет и четвъртия етаж, Алекс беше сам в кабината. Излезе в пустия коридор, отвори първата изпречила му се врата и се озова в килер. Втората беше тоалетната, а третата — кабинет на секретарка, но без секретарка. В края на коридора откри врата с надпис „Председател“, изписан с избелели златни букви. Влезе и му трябваше само един поглед, за да познае, че помещението някога е било заемано от Лорънс. Но не особено често. Кабинетът беше добре обзаведен и комфортен, с чудесни картини по стените, сред които портрети на бащата и дядото на Лорънс, но създаваше чувството, че не е бил обитаван. Алекс затвори вратата, отиде при прозореца и се наслади на великолепната гледка към залива.

Отпусна се в удобното червено кожено кресло зад тиковото бюро, на което имаше преспапие, телефон и снимка в рамка на млад мъж, когото не разпозна, но като че ли беше видял на погребението. Вдигна телефона и натисна копче с надпис „Рецепция“.

— Моля, кажете на Ерол да дойде при мен в кабинета на председателя.

— На портиера ли, сър?

— Да, на портиера.

Докато чакаше Ерол, Алекс си записа няколко въпроса на един лист. Още не беше приключил, когато на вратата се почука.

— Влез — каза той.

Вратата бавно се отвори и силуетът на Ерол се очерта на прага, но човекът не се опита да пристъпи напред.

— Влез — повтори Алекс. — Свали си шапката и палтото и сядай — добави той, като посочи стола от другата страна на бюрото.

Ерол свали фуражката, но не и палтото, и седна.

— Е, Ерол, преди малко ми каза, че работиш в банката от шест години. Това означава, че притежаваш нещо, от което се нуждая отчаяно.

Ерол го погледна озадачено.

— Информация — обясни Алекс. — Ще ти задам няколко въпроса, които могат да те притеснят, но ще ми помогнат да си върша работата, затова се надявам, че ще можеш да ми помогнеш.

Ерол се облегна в стола. Не изглеждаше да изгаря от желание да помага на новия председател. Алекс смени тактиката.

— Освен това ми каза, че господин Лоуъл те е уредил на тази работа.

— Точно така. Лейтенант Лоуъл говореше на една среща на Асоциацията на ветераните и когато чу, че съм служил в Нам…

— В коя дивизия?

— Двайсет и пета, сър.

— Аз бях в сто и шестнайсета.

— Дивизията на господин Лорънс.

— Да, там се запознахме. И подобно на теб, господин Лоуъл ми уреди тази работа.

Ерол се усмихна за първи път.

— Щом сте служили заедно с лейтенант Лоуъл, ще направя всичко, за да ви помогна.

— Радвам се да го чуя, защото също като мен, ти си се разбирал добре с господин Лоуъл. А с господин Акройд?

Ерол наведе глава.

— Толкова ли зле?

— Шест години му отварям вратата на колата, но още не съм сигурен, че знае името ми.

— А секретарката му? — попита Алекс, поглеждайки списъка си с въпроси.

— Госпожица Бауърс. Тя напусна с него. Но не се безпокойте, сър, няма да липсва на никого. — Алекс повдигна вежда. — Тя му беше малко повече от секретарка, ако разбирате накъде бия. — Алекс запази мълчание. — И честно казано, никой не обвини госпожа Акройд, когато тя най-сетне се разведе с него.

— Познаваш ли госпожа Акройд?

— Не бих казал, сър. Не посещаваше много често банката, но когато го правеше, винаги се обръщаше към мен по име.

— И един последен въпрос, Ерол. Господин Лоуъл имаше ли секретарка?

— Да, сър, госпожица Робинс. Истинско бижу. Но господин Акройд я изхвърли миналата седмица, след двайсет години работа тук.

 

 

— Влез.

— Търсили сте ме, председателю?

— Да, господин Джардин. Искам да видя одитните отчети на банката за последните пет години.

— Коя по-точно версия, председателю? — попита Джардин, без да успее да скрие подигравателната си усмивка.

— В какъв смисъл коя по-точно версия?

— Просто господин Лоуъл предпочиташе да му даваме съкратена версия, с която го запознавах веднъж годишно.

— Не се и съмнявам, че сте го правили. Но аз не съм господин Лоуъл и искам малко повече подробности.

— Обобщението на годишния отчет заема три страници и мисля, че ще го намерите за доста изчерпателно.

— А ако не го намеря?

— В такъв случай предполагам, че бихте могли да изучите подробните отчети, които подготвяме всяка година за данъчните, но те заемат стотици страници и ще ми трябват два, може би три дни да ги събера.

— Казах, че искам да видя отчетите за последните пет години, господин Джардин, а не тези за догодина. Така че се погрижете пълните версии за данъчните да бъдат след час на бюрото ми — каза Алекс, като наблегна на „пълните“.

— Може да отнеме повече време, сър.

— В такъв случай може да се наложи да намеря някой, който разбира колко минути има в един час, господин Джардин.

Алекс никога не беше виждал някой да се изнася с такава бързина от кабинет. Канеше се да се обади на г-н Харботъл, когато телефонът на бюрото му иззвъня.

— Открих госпожица Робинс, господин председател — каза телефонистката. — В момента е на линия. Да ви свържа ли?

— Ако обичате. Добро утро, госпожице Робинс. Аз съм Алекс Карпенко и съм новият председател на „Лоуъл“.

— Да, зная, господин Карпенко. Прочетох за назначаването ви в сутрешния „Глоуб“ и, разбира се, чух затрогващата ви реч на погребението на господин Лоуъл. С какво мога да ви помогна?

— Доколкото разбрах, господин Акройд ви е уволнил миналия петък.

— Да, и ми нареди да разчистя бюрото си до края на работното време.

— Е, не е имал това право, тъй като сте били лична помощничка на Лорънс, а не на него. Затова се питам дали бихте се съгласили да се върнете и да вършите същата работа за мен?

— Много щедро от ваша страна, господин Карпенко, но сигурен ли сте, че не бихте предпочели някоя по-млада, която да оповести новата ера за банката?

— Това е последното, от което се нуждая. Потъвам в море от бумаги и имам чувството, че можете да се окажете единственият човек, който знае къде е спасителната лодка.

Г-ца Робинс сподави смеха си.

— Кога желаете да започна, господин председател?

— В девет, госпожице Робинс.

— Утре сутринта.

— Не, тази сутрин.

— Но вече е единайсет и трийсет и пет, господин председател.

— Така ли?

 

 

— Здрасти, Алекс, аз съм Рей Фаулър, секретар на компанията. Какво мога да направя за теб? — каза мъжът и протегна ръка.

— Добро утро, господин Фаулър — каза Алекс, без да се опитва да стане от мястото си или да стисне протегнатата ръка. — Искам копие от протоколите на всяко заседание на борда през последните пет години.

— Няма проблем, сър, ще ги изпратя незабавно.

— Не, сам ги донесете, господин Фаулър. А също и всички бележки, които сте си водили.

— Но те може да са се изгубили или да са били унищожени след толкова много време.

— Сигурен съм, че не е нужно да ви напомням, господин Фаулър, че е против корпоративните закони да се унищожават материали, за които би могло да се окаже, че са важни за криминално разследване.

— Ще направя всичко по силите си да ги намеря, господин председател.

— Май си спомням, че президентът Никсън каза нещо подобно, когато му беше наредено да предаде записите по Уотъргейт.

— Не мисля, че сравнението е добро, господин председател.

— Ще ви уведомя какво е мнението ми по въпроса, господин Фаулър, но не преди да прочета протоколите.

 

 

— Какво е направил? — изуми се Акройд.

— Поиска да види одитните отчети за последните пет години и протоколите от заседанията на борда заедно с всички ръкописни бележки — каза Рей Фаулър.

— Сериозно? Тогава ще трябва да се отървем от него преди да се е отракал и да е започнал да създава истински проблеми.

— Може да не се окаже толкова лесно — каза Фаулър. — Вече не си имаме работа с Лорънс Лоуъл. Този тип е умен, корав и безмилостен. И не забравяй, че контролира петдесет процента от акциите на банката.

— А Ивлин държи другите петдесет процента — каза Акройд. — Така че той не може да направи нищо без нашата подкрепа, особено докато все още имаме мнозинство в борда.

— Но ако разбере…

— Напомням ти, Рей, че ако данъчните открият какво сме правили през последните десет години, мога да ти кажа кой ще го отнесе.

 

 

На вратата се почука.

Алекс си погледна часовника — петдесет и осем минути и двайсет секунди. Усмихна се.

— Влезте, господин Джардин.

Вратата се отвори и финансовият директор на банката въведе в кабинета на председателя шестима свои служители, натоварени с кашони.

— Има още няколко, господин председател — каза Джардин, без да се опитва да скрие сарказма си.

— Оставете ги там. — Алекс посочи дългата маса до отсрещната стена.

Шестимата помощници незабавно изпълниха заповедта му, докато Джардин стоеше и гледаше.

— Това ли е всичко, господин председател? — самоуверено попита той.

— Не, господин Джардин. Казахте, че има още няколко. Кога да ги очаквам?

— Боя се, че това беше нескопосан опит за малко хумор от моя страна, господин председател.

— Попаднал е в глухи уши, господин Джардин. Погрижете се никой от отдела ви да не напуска сградата довечера преди мен. В това число и вие самият. Имам чувството — каза Алекс, като хвърли поглед към купчините папки, — че ще имам още въпроси, преди да си тръгна.

* * *

— Ивлин, имаме проблем.

— Дъглас, очаквам да се грижиш за всички проблеми в банката, особено след като сега ти си председателят.

— Не съм председател — каза Акройд. — Точно преди да умре Лорънс посочил някакъв тип, който да заеме мястото му. Казва се Карпенко.

— Само не той!

— Познаваш ли го?

— Пътищата ни са се пресичали — отвърна Ивлин. — И мога да ти кажа, че той не взема пленници. Но тъй като сега притежавам сто процента от акциите на банката, мога да го разкарам както…

— Освен това Лорънс е оставил своите петдесет процента на Карпенко. Той вече започна да рови и ако открие…

— Още ли имаме мнозинство в борда? — попита Ивлин.

— Стига да се явиш за гласуване, да.

— В такъв случай ще ми се наложи да долетя за следващото събрание. И, Дъглас, първата точка в дневния ред ще бъде да разкараме Карпенко от поста му и да го сменим с теб. Очаквам да организираш заседанието, без той да разбере какво му кроим.

— Може и да не е толкова лесно — каза Акройд. — Той вече сложи ръка на къщата на брат ти и подозирам, че вилата в Южна Франция е следваща в списъка му.

— Само през трупа ми!

— Освен това нареди прехвърлянето на цялата колекция Лоуъл на банката като гаранция, в случай че данъчните поискат да я оценят.

— Това може да се окаже проблем — призна Ивлин.

— Казвам ти, този Карпенко е корав кучи син — каза Акройд. — Очевидно не го познаваш.

 

 

Алекс прекара остатъка от седмицата в изучаване на баланси, изплатени дивиденти, платени данъци и дори на заплатите на младшия състав. Едва в сряда следобед попадна на един запис, който трябваше да провери три пъти, преди да се убеди, че нито един отговорен борд не би го позволил.

Загледа се отново в записа, като си мислеше, че несъмнено е само един от незнайно колко. Беше наместен удобно между други две подобни числа, така че да не привлича внимание. Отново провери сумата и си я записа в бележника. Запита се колко ли други подобни записи ще се появят, преди да стигне до днешната дата.

На следващата сутрин откри друго подобно голямо теглене в баланса, към което нямаше обяснения. Отново си записа числото. Вече се беше стъмнило, когато попадна на третия запис, този път за много по-голяма сума. Добави числото към растящия списък и се зачуди как е успяла да го направи и да й се размине.

В петък беше стигнал до заключението, че според всички стандарти „Лоуъл“ вече е в несъстоятелност, но реши да не съобщава на банковия комисар, преди г-н Розентал да е оценил художествената колекция и да е наясно със стойността на другите евентуални активи на банката.

Когато уличните лампи светнаха, Алекс реши, че е време да се прибира. С нетърпение очакваше да види отново Ана. Погледна намаляващата купчина баланси, които трябваше да бъдат проучени, и се запита дали изобщо ще успее да се справи с тях.

Не помагаше и фактът, че Лорънс е служил от две години във Виетнам, когато Дъглас Акройд е дал нов смисъл на израза „докато котарака го няма“. Не само беше увеличил годишната си заплата на половин милион долара, но бе прибрал още 300 000 като разходи, докато двете му приятелчета Джардин и Фаулър пътували само в първа класа всеки път, когато се качвали на влака му. Кондукторът обаче очевидно беше Ивлин, която със своите петдесет процента от акциите беше дала на Акройд пълна свобода на действие и сега той беше открил какво очаква тя в замяна.

Алекс очакваше с нетърпение да прекара уикенда с Ана, която пътуваше от Ню Йорк този следобед, но това не му попречи да вземе няколко папки, преди да излезе от кабинета. Докато минаваше покрай стаята на г-ца Робинс, видя, че вътре все още свети. Отвори вратата и каза:

— Благодаря и приятен уикенд.

— Ще се видим в шест сутринта в понеделник, господин председател — отвърна тя, без да вдига очи от купчината кореспонденция.

Алекс бързо беше открил защо Дъг Акройд я беше изхвърлил. Тя беше единственият човек, който знаеше всички скрити тайни.

Когато излезе от сградата, Алекс изпита натрапчивото чувство, че го следят — нещо, което го накара да си спомни за Ленинград. Сети се за Владимир и се зачуди колко ли високо по стълбицата на КГБ е стигнал. „Трябва да му се обадя и да го попитам дали иска да влезе в борда на банката“ — помисли си. Сигурен беше, че Владимир ще намери начин да накара Акройд, Фаулър и Джардин да издадат кои записи трябва да провери по-внимателно.

Каза адреса на шофьора, настани се на задната седалка на таксито и отвори поредната папка. Ако не беше чел внимателно всичко, сигурно щеше да пропусне поредното теглене, което можеше да бъде одобрено само от един човек. Провери три пъти сумата, но още не можеше да повярва. Последният чек бе осребрен два дни след смъртта на Лорънс и в деня преди Акройд да подаде оставка, а сумата беше най-голямата досега.

Добави числото към дългия списък и събра всички направени от Ивлин тегления, откакто баща й беше починал и Лорънс бе заел мястото му в банката. Крайният резултат възлизаше на малко повече от двайсет и един милиона долара, без никакви намеци за издължаване. Ако се добавеха и скандалните заплати, които Акройд беше определил на себе си и на четиримата си подлизурковци, както и безкрайните им разходи, нищо чудно, че „Лоуъл“ беше изправена пред банкрут. Алекс започна да се пита дали няма да му се наложи да продаде колекцията Лоуъл, за да гарантира, че банката е достатъчно платежоспособна, за да намали дълговете си и да продължи работа.

Обмисляше последиците, когато таксито спря пред дома на Лорънс. Винаги щеше да мисли за къщата като за дома на Лорънс.

Слезе от колата и на лицето му цъфна огромна усмивка, когато видя стоящата на прага Ана. Тя обаче се изпари веднага щом видя изражението й.

— Какво има, скъпа? — попита той, докато я прегръщаше.

— По-добре удари една голяма водка, преди да ти кажа. — Тя хвана ръката му и без нито дума повече го поведе вътре. Наля и на двамата и го изчака да седне, преди да каже: — Уорхол не е единственото копие.

Алекс изпи питието си на една глътка.

— Колко са?

— Не мога да съм сигурна, преди господин Розентал да е казал мнението си, но подозирам, че поне половината колекция са копия.

Алекс не каза нищо, докато тя пълнеше отново чашата му. След още една голяма глътка той призна:

— Стойността на колекцията е единственото, което може да спаси банката от потъване. Не мисля, че ще успея да мигна, преди господин Розентал да е пристигнал.

— Обадих му се преди два часа и той вече пътува насам.

— А майка ми? — попита Алекс. — Как е тя?

— Майка ти все ме пита защо все променяме датата на сватбата — отвърна Ана.

— И ти какво й каза?

— Че все още се опитваме да я наместим между спасяването на банката, отварянето на поредната „Елена“ и улучването на момент, когато и двамата сме на едно и също място едновременно.

— Дотогава може да ни се родят и внуци — каза Алекс.