Джефри Арчър
Ези печели (45)

45.
Алекс и Саша

На път към Амстердам, 1999

Алекс вдигна телефона на бюрото си.

— Търси ви човек на име Димитрий — каза г-ца Робинс. — Казва, че ви е стар приятел и че не би ви притеснявал, ако не е спешно.

— Познавам го по-отдавна и от теб, Памела, и наистина е стар приятел. Свържи ме.

— Ти ли си, Алекс?

— Димитрий, радвам се да те чуя след толкова много време. От Ню Йорк ли се обаждаш?

— Не, от Санкт Петербург. Трябва да ти съобщя тъжната новина, че вуйчо ти е починал. — Алекс онемя. Почувства се виновен, че не беше успял да види вуйчо си при последното си посещение в Санкт Петербург. — Щях да се обадя на Елена и да не притеснявам теб — продължи Димитрий, — но не зная как да се свържа с нея на работата й.

— Можеш да ме притесняваш винаги, когато решиш, Димитрий. Ще кажа на майка ми, защото тя ще иска да е на погребението. Знаеш ли кога ще бъде?

— Следващия петък, в църквата „Апостол Андрей“. Знам, че времето е малко, но ако успееш да дойдеш, роднините се надяват да произнесеш реч.

— Винаги ще имам време за човека, който спаси живота ми — рече Алекс. — Предай им, че за мен ще е чест.

— Много ще се зарадват. Ти си нещо като герой в града, така че се подготви за голямо посрещане.

— Благодаря, Димитрий. Очаквам с нетърпение да се видим.

Алекс затвори и натисна копчето под бюрото си. Г-ца Робинс се появи след секунди с бележник и химикалка.

— Разчисти графика ми. Пътувам за Санкт Петербург.

 

 

— В моменти като този — с престорена въздишка каза Чарли — ми се иска да имах частен самолет, за да не се занимаваме с безкрайни опашки и задържания.

— Бихте ли си отворили чантата, мадам?

— Когато беше министър, пак ли минаваше през всичко това, татко? — попита Наташа, докато отваряше сака си.

— Не, но пък винаги си даваш сметка, че си в правителството само за ограничено време. Маргарет Тачър навремето каза, че само кралицата може да си позволи да свикне с подобни привилегии.

— Но ако станеш президент…

— Дори президентът може да заема поста най-много осем години — каза Саша, докато вземаше багажа си. — Думата наскоро постанови, че президентът може да служи само два последователни мандата от четири години. И никой не може да вини руснаците за това, след като са живели векове наред в диктатура. А и честно казано, осем години е предостатъчно време за всеки човек със здрав разум.

— Баба изглежда притеснена — прошепна Наташа, докато обикаляха безмитния магазин. — Не знаех, че никога не се е качвала на самолет.

Саша се обърна и майка му му се усмихна едва-едва.

— Не мисля, че това е истинската причина да е толкова притеснена — каза той. — Не забравяй, че не е стъпвала в Русия от повече от трийсет години и че благодарение на брат й успяхме да избягаме и да започнем нов живот в Англия.

— Искало ли ти се е някога да си се качил в другия контейнер, татко? — попита Наташа. — И да беше отишъл в Америка?

— Определено не — каза Саша и я прегърна през раменете. — Ако беше станало това, нямаше да те има да бъдеш светлина в живота ми. Макар че трябва да призная, че тази мисъл ми е минавала през ума от време на време.

— И сигурно сега щеше да си конгресмен. Или дори сенатор.

— Или пък животът ми щеше да тръгне в съвсем различна посока и изобщо нямаше да се занимавам с политика. Кой знае?

— И да имаш частен самолет, за който мама толкова мърмори.

— Не се оплаквам — каза Чарли и хвана Саша под ръка. — С избора на онзи контейнер той промени и моя живот.

— Моля пътниците от Полет 017 на „Бритиш Еъруейс“ за Амстердам да отидат на изход четиринайсет и да се подготвят за качване на самолета.

 

 

Ана погледна през малкия прозорец и видя Алекс да върви по пистата с неизменния телефон, който сякаш му беше станал трета ръка.

— Извинявай, извинявай — каза той, когато се качи. — Понякога ми се иска да не бяха изобретявали мобилните телефони.

— Но не много често — отвърна Ана, докато той сядаше до нея.

Веднага щом Алекс закопча колана си, тежката врата се затвори и секунди по-късно самолетът започна да маневрира към южната писта, запазена единствено за частни машини.

— Майка ти почти не е продумала, откакто се качи на самолета — прошепна Ана.

Алекс погледна назад. Елена седеше до Константин, който държеше ръката й. Тя му се усмихна едва-едва, докато самолетът започна да набира скорост по пистата.

— Не забравяй, че вуйчо ми е единственият й брат и че отдавна щеше да иде да го види, ако не се страхуваше, че майор Поляков ще я очаква на пистата.

— Но не се ли вълнува, че ще се върне в Русия след толкова години?

— И в същото време се страхува, предполагам. Сигурно се разкъсва между страха и вълнението. Токсична комбинация.

— Колко ли по-различно са щели да се развият събитията, ако Поляков е отишъл на футболния мач онзи следобед — каза Ана. — И ако ти беше решил да останеш в Санкт Петербург.

— Всеки може да посочи момент в живота си, когато се случва нещо, което го кара да тръгне в съвсем различна посока. Може да е нещо толкова просто като онзи път, когато се качи във влака и реши да седнеш до мен.

— Всъщност ти се качи във влака и реши да седнеш до мен — каза Ана, докато самолетът се отделяше от земята.

— Или да избереш в кой контейнер да се скриеш — продължи Алекс. — Често се питам…

— Татко, къде ще спрем за презареждане? — попита Константин.

Алекс погледна сина си през рамо.

— В Амстердам. Там ще направим кратка почивка, преди да продължим към Санкт Петербург.

* * *

— Колко време ще останем в Амстердам? — попита Наташа, след като влязоха в транзитната зала.

— Два часа, след което ще се прекачим на самолета на „Аерофлот“.

— Ще имаме ли време да вземем такси до Рейксмузеум? — попита Чарли. — Винаги съм искала да видя „Нощна стража“.

— По-добре да не рискуваме — отвърна Саша. — Кметът на Санкт Петербург ми каза, че се очаква голямо посрещане на летището, и ако изпуснем самолета…

— Разбира се — каза Чарли и отново си помисли колко нервен е съпругът й. — Пък и докато водиш кампанията си, винаги мога да отида в Ермитажа. Ще разгледаме Рейкс друг път.

— На връщане у дома може би — ухили се Наташа.

— Тоест след осем години — уточни Чарли.

— Ето какво ще направя — каза Саша. — Ако стана президент, ще идем на ваканция в Амстердам и ще разгледаме както Рейкс, така и музея на Ван Гог.

— Руските президенти не ходят на ваканция — каза Елена. — Защото ако отидат, някой друг ще седне зад бюрото им.

Саша се разсмя.

— Мисля, че ще откриеш, че това се е променило, мамо.

— Не бих разчитала на това, докато старият ти приятел Владимир души наоколо.

 

 

— Как е Елена? — попита Ана, когато Алекс се върна на мястото си.

— Иска й се да се беше върнала в Санкт Петербург преди години и да беше благодарила подобаващо на Коля, задето рискува живота си, за да ни помогне да избягаме.

— Тя на няколко пъти го кани да дойде в Бостън — напомни му Ана. — Но той така и не прие предложението й.

— Подозирам, че Поляков се е погрижил никога да не му издадат виза — каза Алекс. — Мама винаги казва, че с радост би се върнала у дома за погребението му.

— След всички тези години тя продължава да мисли за Санкт Петербург като за свой дом — каза Ана. — И с теб ли е същото?

Алекс не отговори.

— Моля, закопчайте коланите си — каза капитанът. — След двайсет минути кацаме в Амстердам.

— Жалко, че няма да имаме достатъчно време да посетим Рейксмузеум — каза Ана, докато самолетът се гмуркаше в облаците.

— Последния път, когато направихме нещо такова, беше на връщане от Давос, когато посетихме Тейт — каза Алекс.

— Това беше преди Давос, а не след — напомни му Ана. — Най-трайният ми спомен от онзи път беше как лежиш във ваната в хотела и репетираш речта си.

— И изпуснах листовете във водата и после ти трябваше да я пишеш отново.

— А ти заспа, докато траках на машината — подразни го Ана.

— Мисля, че може да се нарече справедливо разделение на труда — каза Алекс.

— И какво се очаква да правим сега, господарю? — попита Ана, когато самолетът кацна. — Да идем в пицарията на летището и да видим какво има да предложи конкуренцията ли?

— Не, вече открих, че нищо в Амстердам не може да се сравнява с „Елена“. Като слезем, ще ни чака кола, която ще ни откара до Рейкс и после до музея на Ван Гог. Но можем да прекараме само по един час във всеки от тях, за да не изпуснем определеното ни време за излитане.

Ана го прегърна.

— Благодаря, скъпи. Това са две от галериите, които трябва да видиш преди да умреш, както казва господин Розентал.

— Не смятам да умирам в близко бъдеще — отвърна Алекс, докато самолетът спираше до чакащата лимузина.

 

 

Саша и семейството му се качиха на Полет 109 на „Аерофлот“ за Санкт Петербург малко след дванайсет. Капитанът излезе от пилотската кабина да ги поздрави.

— Само искам да кажа, че за нас е чест да бъдете на борда, господин Карпенко, и от името на целия екипаж ви желая успех на изборите. Лично аз със сигурност ще гласувам за вас.

— Благодаря — отвърна Саша.

Една стюардеса ги отведе до местата им и им предложи питиета. Дори Елена остана впечатлена.

Самолетът отлетя в 12:21 и докато останалите от семейството дремеха, Саша отново преговори речта, която щеше да изнесе при пристигането си на летището. Трябваше също да подготви реч за погребението на вуйчо си, но това щеше да почака, докато не се настанят в хотела.

— Позволете първо да благодаря на всички ви за невероятното посрещане…

Саша се облегна назад и се запита какво ли бе имал предвид Немцов, когато бе споменал за голямо посрещане.

„Вярно, че ме нямаше дълго, но сърцето ми винаги…“

 

 

Алекс и семейството му се върнаха на летището малко след 11:30, след като посетиха Рейкс и музея на Ван Гог.

— „Нощна стража“ и „Слънчогледи“ за по-малко от два часа — каза Ана, докато преглеждаше пощенските картички, които бе купила.

Капитан Фулъртън беше осигурил време за излитане, така че да пристигнат в Санкт Петербург около пет и половина местно време. Изпита облекчение, когато видя лимузината на г-н Карпенко да минава през портала няколко минути преди срока.

Щом семейството се качи на борда, капитанът бавно изведе машината на източната писта, където спря, за да изчака самолета на „Аерофлот“, преди от кулата да му дадат разрешение за излитане.