Джефри Арчър
Ези печели (25)

25.
Саша

Лондон

— Обявявам ви за съпруг и съпруга — каза пасторът. — Можете да целунете булката.

Саша прегърна Чарли и я целуна, сякаш бяха на първата си среща. Стотината гости избухнаха в аплодисменти.

Булката и младоженецът тръгнаха бавно по пътеката и излязоха от църквата, където вече ги чакаше фотограф с разгънат триножник. Първата снимка беше на новите мистър и мисис Карпенко, последвана от групови снимки с техните родители, останалите роднини на булката и накрая с кума и шаферите.

Младоженците бяха откарани с ролс-ройс до Барн Котидж. По пътя Саша призна на жена си, че е малко нервен заради речта си.

— На твое място щях да съм много по-нервна заради речта на Бен — каза Чарли. — Когато го чух да я репетира в кухнята снощи преди вечеря, направо те съжалих.

— Толкова ли е зле? — попита Саша.

Когато пристигнаха, с изненада откриха, че Елена вече проверява сандвичите.

— Как е успяла да дойде преди нас? — прошепна Чарли, докато оправяше вратовръзката на съпруга си и махаше косъм от ревера на сакото му.

— Глупав въпрос — отвърна Саша.

Междувременно гостите започнаха да пристигат на групички и да се насочват към навеса за обяд.

Саша напълно забрави за речите, докато чиниите не бяха опразнени, кафето сервирано и Бен се изправи да вземе думата.

— Милорди, дами и господа — започна той.

— Къде са лордовете? — извика един от шаферите.

— Просто мисля в перспектива — отвърна Бен и сложи ръка на рамото на Саша.

— Браво, браво! — извикаха някои от връстниците му от Студентския съюз на Кеймбридж.

— Вероятно ще се запитате — продължи Бен — как един жалък нелегален имигрант от Ленинград би могъл да завладее сърцето на прекрасно английско момиче. Е, не го е направил. Истината е, че Чарли като създание с добро сърце се смили над него, когато се видяха за първи път на парти в дома ми по случай края на училищните ни години. Тъй като Чарли е либералка и следователно поддръжничка на изгубени каузи, Саша извади късмет. Но дори аз не предполагах, че ще се окаже чак такъв късметлия и ще се ожени за толкова будно и прекрасно създание.

— Но нещата имат и обратната страна, Саша, за която следва да те предупредя. Чарли беше капитан на отбора по хокей в гимназията във Фулам и от достоверни източници знам, че изобщо не би се поколебала да повали всеки противник, озовал се в обсега на стика й. Така че се придържай към шаха, стари приятелю. И не забравяй, че докато царицата вилнее свободно из дъската, царят може да се придвижва само с един квадрат. — Бен изчака смехът и аплодисментите да затихнат и продължи: — Ще бъде подценяване, ако кажа, че съм горд да бъда поканен за кум на Саша, защото от известно време зная, че ми е писано да вървя в сянката му и само от време на време да се къпя в сиянието му. Гледах с благоговение как той спечели стипендия за Кеймбридж, как стана президент на Съюза, как беше капитан на университетския отбор по шах и завърши с пълно отличие Тринити. Но дори всички тези неща заедно не могат да се сравняват със завладяването на сърцето на Чарли Дейнджърфийлд. Защото с нея до себе си той ще може да изкачи още по-високи върхове. Но пък, от друга страна, зад всеки велик мъж… има изненадана тъща.

Бен отново изчака смехът да затихне.

— Аз обаче все още не съм зарязал всякаква надежда за себе си, тъй като едва ли някой е пропуснал да забележи четирите прекрасни шаферки, които съпровождаха Чарли в църквата. Вече предложих на три от тях.

— И те ти отказаха! — извика друг шафер.

— Така е — рече Бен, — но не забравяйте, че са четири, така че все още храня надежда.

— Не и ако има капка здрав разум!

— Въпреки това ви призовавам да станем и да пием за здравето на Саша и Чарли.

Всички се изправиха, вдигнаха чаши и извикаха: „За Саша и Чарли!“.

— Ще ви помоля да бъдете така добри да останете прави — продължи Бен, — за да мога да напомням на Саша след години, че когато съм говорил като кум на сватбата му, речта ми е била посрещната с овации и ставане на крака.

Последвалите аплодисменти накараха Саша да осъзнае колко здраво е работил старият му приятел върху речта си. Разбра защо Чарли го беше предупредила, че трябва да е нервен.

Той бавно се изправи с ясното съзнание, че приятелят му е вдигнал сериозно летвата.

— На първо място искал да благодаря на мистър и мисис Дейнджърфийлд не само за щедростта им и за това, че са такива чудесни домакини, но и най-вече защото посрещнаха този жалък бежанец в своето старо английско семейство. И това въпреки факта, че тепърва ми предстои да посетя Уимбълдън, Лордс или Туикенам и нямам представа какво означава фут-фол, лег-бифор или пък хукър^[1]. И не само това — аз още не съм сигурен дали млякото се сипва преди или след чая. И дали някога ще свикна с топлата бира, търпеливото чакане на опашки и танцуване около майски прът. Като имате предвид всичко това, сигурно ще се запитате как съм извадил късмета да се оженя за една истинска английска роза, която цъфти през всички сезони.

Млъкна за момент.

— Отговорът е, че в живота ми винаги е имало друга, също толкова забележителна жена. Разбира се, имам предвид майка ми Елена, без която нищо от това нямаше да е възможно.

Последвалите продължителни аплодисменти позволиха на Саша да се овладее и да продължи:

— Без нея нямаше да имам морален компас, пътеводна звезда, път за следване. Никога не съм подозирал, че ще срещна равна на нея, но боговете — той погледна към небето — явно са решили да ми покажат, че греша, и го направиха по отличен начин, като направиха така, че да срещна Чарли.

— Не бяха боговете, а аз! — прекъсна го Бен и думите му бяха посрещнати с бурен смях.

— Което ми напомня — продължи Саша — да предупредя четвъртата шаферка, която изглежда разумна и очарователна млада дама, да последва примера на другите три и да отхвърли предложенията на мистър Коен. Със сигурност може да намери много по-добра алтернатива. — Последваха одобрителни викове. — Но не мога — завърши Саша, вдигайки чашата си, — затова ви призовавам всички да вдигнем наздравица за шаферките.

— За шаферките!

Мина известно време преди всички да си седнат.

Бен се наведе към Саша и каза:

— Добро представяне. Особено като се има предвид, че трябваше да говориш след мен.

Саша се разсмя и вдигна чаша към приятеля си.

— Веднага щом се върнете от медения си месец — продължи Бен с неочаквано сериозен тон, — трябва да започнем да планираме следващия ти ход по пътя към Камарата на общините.

— Това може да се окаже доста трудно за един жалък бежанец — каза Саша.

— Разбира се, че ще се окаже трудно. Особено ако аз съм мениджър на кампанията ти.

— Но ти си член на Консервативната партия, Бен, ако случайно си го забравил.

— И ще си остана такъв във всяко друго отношение. С Чарли до теб нищо не може да те спре. И имам още една информация за теб, преди да запрашите към Венеция. Знам, че Чарли няма да ми е благодарна, задето говорим по работа точно на този ден, но вчера на бюрото ми изненадващо се появи пакет, който може да се окаже неочакван сватбен подарък. — Саша остави чашата си. — Имотът на Фулам Роуд 154 е излязъл на пазара.

— Ресторантът на Тремлет? Как така?

— Както вероятно знаеш, той е на загуба през последните две години. Подозирам, че на стареца най-накрая му е дошло до гуша и е решил да се отърве.

— За колко?

— Четиристотин хиляди.

Саша отпи от шампанското си.

— Много над възможностите ми.

— Жалко, защото не се съмнявам, че майка ти може да го стегне за нула време.

— Така е, но въпреки това не ни е по силите.

— Е, поне можеш да си благодарен, че най-големият ти враг е гризнал дървото. И при тази цена е малко вероятно там да се появи друг ресторант. Помощ — каза той. — Виждам една страховита жена да се насочва към мен, очевидно недоволна, че съм монополизирал младоженеца. Прощавай, но изчезвам!

Саша се разсмя, а приятелят му скочи от мястото си и изчезна в тълпата. Саша стана, когато възрастната дама приближи.

— Какво великолепно събитие — каза графинята, докато сядаше на освободения от Бен стол. — Вие наистина сте щастливец. Благодаря, че ме поканихте.

— За нас е удоволствие, че дойдохте — отвърна Саша. — Майка ми се зарадва особено много.

— Тя е по-старомодна и от мен — прошепна заговорнически графинята. — Но исках да говоря с вас по един друг въпрос. — Саша не напълни отново чашата си. — Както знаете, моето яйце на Фаберже ще излезе на търг през септември в „Сотбис“. Питам се дали ще бъдете така добър да ме посетите след медения си месец, защото трябва да обсъдя нещо с вас.

— С удоволствие — отвърна Саша. — Ще ми подскажете ли за какво става дума?

— Мисля — каза графинята, — че ние с вас можем да успеем да победим както руснаците, така и англичаните. Но само ако смятате, че сте в състояние да…

— Адски добра реч, Саша. Но пък и не съм очаквал нещо друго — разнесе се гласът на някой, който очевидно не беше пропуснал да напълни чашата си.

— Благодаря — каза Саша, мъчейки се да си спомни името на чичото на Чарли. Когато най-сетне се сети, той беше продължил нататък, а графинята също си беше тръгнала. Инструкциите й обаче едва ли можеха да са по-ясни.

Саша се смеси с гостите, докато жена му (той се зачуди колко ли време ще мине, докато свикне да мисли за нея така) се качи в стаята си да се преоблече за заминаването. Когато се появи на стълбите след четирийсет минути, Саша си спомни първия път, когато я беше видял на партито на Бен преди близо четири години. Имаше ли тя представа как се беше молил да дойде при него? Едва неотдавна тя беше признала на Бен, че се е надявала той да не се появи на партито с друго момиче.

Мина още половин час преди да успеят да се сбогуват и да се качат в стария MG на Саша, изоставяйки ролс-ройса. Пристигнаха на Виктория Стейшън точно навреме да се качат на Ориент Експрес за Венеция.

И двамата избухнаха в смях, когато видяха, че в купето им има две тесни единични легла.

— Трябва да искаме да ни върнат парите — каза Саша, докато лягаше до жена си и гасеше лампата.

 

 

— Настоявам само за едно — каза Тремлет, след като синът му го запозна напълно с продажбата на Фулам Роуд 154.

— Какво, татко?

— При никакви обстоятелства да не позволяваш имотът да попада в ръцете на семейство Карпенко.

— Това е малко вероятно да се случи при цена четиристотин хиляди.

— Анели би могъл да я предложи.

— На неговата възраст Анели е продаващ, а не купуващ — каза Морис. — Освен това знам, че напоследък не бил добре.

— Радвам се да го чуя — каза Тремлет. — Защото искам да се погрижиш за продажбата, докато аз работя върху разрешителното за жилищен блок на Стамфорд Плейс.

— Някакви новини на този фронт?

— Съветник Мейсън ми каза, че поръчката ще бъде обявена следващата седмица, поради което го поканих да ни гостува на яхтата в Кан за уикенда.

— Това би трябвало да гарантира сделката — каза Морис.

— Особено като се има предвид, че горкият човек е в процес на тежък развод. За втори път.

 

 

Мистър и мисис Карпенко се върнаха от Венеция след две седмици и едно от първите неща, които направи Саша при пристигането им в Лондон, беше да се обади на графинята. Тя го покани на чай следващия следобед.

Той почука на вратата на апартамента й в сутерена на Пимлико малко преди три, без да е съвсем сигурен какво да очаква. Отвори му прислужница, която изглеждаше древна почти като господарката си, и го отведе в дневната, където старата дама седеше в голямо кресло с одеяло на скута.

Апартаментът беше безупречно чист и всяка повърхност бе заета от монохромни снимки в сребърни рамки, показващи семейство, което никога не би помислило да живее под стълбите. Графинята махна на Саша да седне на стола срещу нея и попита:

— Как беше Венеция?

— Великолепна. Но ако бях останал още малко, щях да фалирам.

— Ходила съм няколко пъти като дете — каза графинята. — И често си угаждах с шоколадово гато с лимонада на площад Сан Марко — салонът на Европа, както го е описал навремето Наполеон.

— Сега е претъпкан с туристи като мен, които Наполеон със сигурност не би одобрил — каза Саша, докато прислужницата се връщаше с поднос чай и бисквити.

— Още един човек, който е подценил руснаците и е доживял да съжалява за това.

След като прислужницата наля чая и се оттегли, графинята заговори по същество.

Саша изслуша внимателно всяка нейна дума и неволно си помисли, че ако тази страховита жена се беше родила през двайсети век, със сигурност би била лидер във всяка област, която си избере. Когато тя приключи с дръзкото си предложение, той не се съмняваше, че руската клика си е намерила майстора.

— Е, млади човече — каза тя. — Съгласен ли сте да ми помогнете в тази малка хитрост?

— Да — без колебание отвърна Саша. — Но не мислите ли, че мистър Дейнджърфийлд е много по-подходящ за целта?

— Възможно е. Но той има британската слабост да вярва в честната игра — концепция, която руснаците никога не са схващали наистина.

— Трябва да избера съвсем точно момента — каза Саша.

— Определено — съгласи се графинята. — И още по-важно е да знаете кога да спрете. Така че да обсъдим отново подробностите и не се колебайте да ме прекъснете, ако не разбирате напълно нещо или смятате, че имате по-добра идея. Преди да започна, Саша, имате ли някакви въпроси?

— Да. Къде е най-близката телефонна кабина?

 

 

Когато мистър Дейнджърфийлд и графинята заеха запазените си места на третия ред, залата беше почти пълна.

— Вашето яйце е артикул осемнайсет — каза Дейнджърфийлд, след като прелисти каталога. — Това означава, че редът му ще дойде най-рано след половин час. А тогава ще са нужни само няколко секунди преди да разберем дали експертите го смятат за фалшификат, или за истински шедьовър. — Той се обърна и погледна групичката мъже, които се бяха скупчили в задната част на помещението. — Те вече са решили отговора на този въпрос. Но пък, от друга страна, така им изнася.

— Освен това сутринта съветският посланик излезе с изявление пред пресата, че яйцето е фалшификат и че оригиналът е изложен в Ермитажа — каза графинята.

— Пропаганда, от която би се засрамил дори Гьобелс — каза мистър Дейнджърфийлд. — И ще забележите, че въпреки думите му Негово Превъзходителство седи няколко реда зад нас. Не се изненадвайте, ако се опита да вземе яйцето ви на смъкната цена и после за една нощ най-неочаквано да го признае за отдавна изгубения шедьовър.

— Революцията може и да уби баща ми — каза графинята, докато се обръщаше да изгледа кръвнишки посланика, — но потомците й няма да откраднат яйцето ми.

Посланикът с нищо не показа, че я е забелязал.

— Какво означава ПЦ? — попита графинята, загледана в каталога.

— Поискана цена — обясни Дейнджърфийлд. — Тъй като не са склонни да изказват мнение за цената, „Сотбис“ ще оставят пазара да решава. Боя се, че намесата на посланика също е повлияла.

— Страхливци — каза графинята. — Да се надяваме, че ще останат без яйца. — Дейнджърфийлд щеше да се разсмее, но не беше сигурен дали шегата е нарочна. — И какво следва? — попита тя.

— Точно в седем часа аукционерът ще излезе на подиума и ще представи първия артикул. След това се боя, че следва доста дълго и нервно чакане, преди да стигне до осемнайсети артикул. След това всичко ще е в ръцете на боговете. Или може би на неверниците — добави той, поглеждайки назад към кликата.

— Кои са онези неофициално облечени мъже зад въжето до подиума?

— Представители на пресата. С наострени моливи и надежди за новина. Или ще се появите на първа страница, или ще бъдете спомената само в бележка под линия в колонката за изкуство.

— Да се надяваме на първата страница. А елегантно облечените на платформата вдясно?

— Това са хора на аукционната къща. Работата им е да помагат на аукционера да регистрира наддаващите. Същото важи и за асистентите при телефоните вдясно, които ще наддават от името на клиенти, които или се обаждат от чужбина, или желаят да останат анонимни.

Точно в седем часа висок, елегантно облечен мъж в смокинг и с черна вратовръзка излезе от една врата зад подиума, бавно изкачи стъпалата и не успя да сдържи усмивката си, докато оглеждаше пълната зала.

— Добър вечер, дами и господа. Добре дошли на руската разпродажба. Започвам с първия артикул от каталога. „Зимна вечер в Москва“ от Саврасов. Начална цена десет хиляди паунда. Виждам ли дванайсет?

Макар че според графинята творбата не можеше да се сравнява с картината на Саврасов, която висеше в библиотеката на баща й, тя остана доволна, когато чукчето удари на 24 000 паунда, много над очакваната най-висока цена.

— Артикул номер две — обяви аукционерът. — Акварел от…

— Надявах се, че Саша също ще дойде — каза мистър Дейнджърфийлд. — Но той ме предупреди, че има резервирано парти в ресторанта и не е сигурен дали ще успее да се измъкне навреме.

Графинята не коментира и прелисти каталога на третия артикул, който не успя да се продаде за най-ниската очаквана цена. Мистър Дейнджърфийлд хвърли поглед назад и видя, че кликата се поздравява с първия си удар. Забеляза, че графинята барабани възбудено по каталога си, което го изненада, защото никога не я беше виждал да показва каквито и да било емоции.

— Тази картина принадлежеше на стар семеен приятел — обясни тя. — Парите му трябваха.

Когато аукционерът обяви следващата картина, мистър Дейнджърфийлд забеляза, че графинята става все по-нервна. Дори му се стори, че вижда капка пот на челото й, когато аукционерът стигна до артикул шестнайсет.

— Две руски кукли. Да започна ли наддаването с десет хиляди? — Никой не отговори. Аукционерът се загледа в безизразната маса лица и предложи дванайсет хиляди, но мистър Дейнджърфийлд знаеше, че се лови за сламки. — Четиринайсет хиляди — каза аукционерът, като се мъчеше да скрие отчаянието си. Пак никой не реагира, така че той стовари чукчето и промърмори: — Купено от къщата.

— Какво означава това? — шепнешком попита графинята.

— Че не е имало никакви участници в наддаването — отвърна мистър Дейнджърфийлд.

— Артикул седемнайсет — каза аукционерът. — Портрет от изтъкнатия руски художник Владимир Боровиковски. — Виждам ли предложение от двайсет хиляди?

Никой не отговори, докато един от кликата не извика:

— Десет хиляди!

— Виждам ли дванайсет хиляди? — попита аукционерът, но тъй като никой не прояви интерес, той стовари с неохота чукчето. — Продадено за десет хиляди паунда на джентълмена в дъното. — Макар че не беше напълно сигурен дали определението „джентълмен“ е подходящо.

— Артикул номер осемнайсет.

Аукционерът направи пауза, докато носачът влезе: носеше яйцето върху кадифена възглавничка. Постави го на стойка до подиума и се оттегли. Аукционерът се усмихна доброжелателно към наострилата уши публика и понечи да обяви начална цена от петдесет хиляди, когато глас от дъното извика:

— Хиляда паунда!

Последва смях и изненадано ахване.

— Две хиляди — обади се друг глас преди аукционерът да е успял да дойде на себе си.

— Десет хиляди — каза някой два реда зад графинята. Ошашавеният аукционер се огледа с надежда и тъкмо се канеше да стовари чукчето и да каже: „Продадено на руския посланик“, когато забеляза с периферното си зрение, че един от асистентите на платформата от лявата му страна вдига ръка. Обърна се и видя млада жена при телефоните.

— Двайсет хиляди — твърдо каза тя.

— Двайсет и една хиляди — каза първият глас от дъното на залата.

Аукционерът погледна към младата жена, която разговаряше с клиента си по телефона.

— Трийсет хиляди — каза тя след няколко секунди, които се сториха на графинята цяла вечност.

— Трийсет и една хиляди. — Същият глас от дъното.

— Четирийсет хиляди — каза асистентката.

— Четирийсет и една хиляди — последва незабавният отговор.

— Петдесет хиляди.

— Петдесет и една хиляди.

Последва дълга пауза и всички присъстващи се обърнаха към младата жена на телефона.

— Сто хиляди — каза тя и цялата зала зашумя.

Аукционерът подчертано игнорира настъпилото вълнение.

— Имам предложение за сто хиляди паунда. Някой предлага ли сто хиляди двайсет и пет паунда? — попита той и погледна лидера на кликата, който му отвърна с намусено мълчание.

— Някой предлага ли сто двайсет и пет хиляди? — за втори път попита аукционерът. — В такъв случай артикулът отива при клиента по телефона за сто хиляди паунда. — И тъкмо се канеше да стовари чукчето, когато някой от петия ред вдигна неохотно ръка. Очевидно руският посланик вече беше приел, че изявлението му не е успяло да постигне търсения резултат.

Последва трескаво наддаване, след като посланикът призна, че яйцето не е фалшификат, а наистина е изработено от Карл Фаберже. Когато цената стигна половин милион, мистър Дейнджърфийлд забеляза, че младата жена на телефона води напрегнат разговор с клиента си.

— Следващото предложение ще е за шестстотин хиляди — прошепна тя. — Да продължа ли да наддавам от ваше име, сър?

— Колко наддаващи са останали? — попита той.

— Руският посланик все още участва и съм сигурна, че заместник-директорът на нюйоркския „Метрополитън“ проявява интерес. А един дилър от „Оспри“ потропва с крак, което винаги е знак, че също ще се включи.

— Добре, тогава ще изчакам, докато не решите, че се стига до последно наддаване.

Когато цената стигна един милион, младата жена отново прошепна в телефона:

— Останаха двама: руският посланик и заместник-директорът на „Мет“.

— Един милион и сто хиляди паунда — каза аукционерът и насочи вниманието си към руския посланик, който намусено сви ръце на гърдите си и наведе глава.

— Остана само един — прошепна жената по телефона.

— Каква е последната цена?

— Милион и сто.

— Тогава качете на милион и двеста.

Ръката й се вдигна във въздуха.

— Имам предложение по телефона за милион и двеста хиляди — каза аукционерът и отново погледна към заместник-директора на „Метрополитън“.

— Какво става? — попита гласът по телефона, звучеше доста неспокойно.

— Мисля, че е ваше. Поздравления.

Но тя грешеше, защото ръката на представителя на „Мет“ отново се вдигна, макар и малко неуверено.

— Не, чакайте. Има наддаване за милион и триста. Но съм уверена, че яйцето ще бъде ваше, ако вдигнете на един и четиристотин.

— Сигурен съм, че сте права — каза гласът от другата страна, — но се боя, че стигнах лимита си. Все пак благодаря — каза той и затвори. Излезе от телефонната кабина и пресече тичешком Бонд стрийт, избягвайки колите.

Аукционерът продължи да се взира с надежда към младата асистентка, но тя поклати глава и остави слушалката. Аукционерът стовари чукчето.

— Продадено за един милион и триста хиляди паунда на музея „Метрополитън“ в Ню Йорк.

Залата избухна в спонтанни аплодисменти и дори графинята си позволи да се усмихне, когато Саша нахълта през входа. Той тръгна бързо по пътеката и седна на единственото празно място до тъст си.

— Боя се, че пропусна цялата драма — каза мистър Дейнджърфийлд.

— Да, разбрах. Съжалявам, задържаха ме.

Саша се наведе и поздрави графинята. Тя леко стисна ръката му, каза: „Благодаря, Саша“, след което отново насочи вниманието си към каталога.

— Артикул номер деветнайсет — каза аукционерът, след като залата се успокои. — Чудесен мраморен бюст на цар Николай II. Имам начално предложение за десет хиляди паунда.

— Единайсет — обади се познат глас от дъното.

Графинята не си направи труда да се обърне, а просто бавно вдигна облечената си в ръкавица ръка. Когато привлече вниманието на аукционера, каза тихо, едва ли не шепнешком: „Петдесет хиляди“, при което седящите около нея ахнаха. Но тя смяташе, че цената е малка за шедьовъра, който бе видяла за последен път на писалището в кабинета на баща си. Знаеше също кой роднина го е обявил за продажба и че той се нуждае от парите повече от нея.