Джефри Арчър
Ези печели (30)

30.
Алекс

Бостън

— Много ми се иска да науча повече за живота ти в Съветския съюз и как си се озовал в Америка — каза Ана, докато влакът потегляше от Пен Стейшън.

— По-приемливата версия ли предпочиташ, или онази с всички гадни подробности?

— Истинската.

Алекс започна със смъртта на баща си и всичко, което му се беше случило оттогава до деня, в който я бе срещнал в метрото на 51-ва улица. Пропусна само истинската причина, поради която едва не беше убил майор Поляков, и факта, че Димитрий работи за ЦРУ. Когато завърши, първият въпрос на Ана го изненада.

— Мислиш ли, че е възможно съученикът ти да е отговорен за смъртта на баща ти?

— Неведнъж съм си го мислил — призна Алекс. — Не се съмнявам, че Владимир е способен на подобно предателство, и за негово добро мога само да се надявам никога повече да не го видя.

— Колко ли различно щеше да е всичко, ако ти и майка ти се бяхте качили в другия контейнер?

— На първо място, нямаше да те срещна — каза Алекс и хвана ръката й. — Е, чу историята ми, сега е твой ред.

— Родена съм в затворнически лагер в Сибир. Нямам представа кой е баща ми, а майка ми умря още преди да…

— Добър опит — каза Алекс и я прегърна през раменете. Тя се обърна и го целуна за първи път. На Алекс му трябваха няколко секунди да дойде на себе си, преди да промърмори: — А сега ми кажи истинската история.

— Не съм избягала от Сибир, а от Южна Дакота, когато ми предложиха място в Джорджтаун. Винаги съм искала да постъпя в художествено училище, но не бях достатъчно добра и затова се примирих с история на изкуството и накрая ми предложиха работа в „Розентал“.

— Явно си се представила доста добре в Джорджтаун — отбеляза Алекс. — Защото господин Розентал не ми се стори човек, който би търпял некадърници.

— Много е взискателен, но иначе е блестящ — каза Ана. — Освен изкуствовед е и много добър дилър, поради което се радва на голямо уважение в бранша. От него научавам много повече, отколкото научих в университета. А сега, след като се запознах с неуморимата ти майка, разкажи ми за баща си.

— Той беше най-забележителният човек, когото съм познавал. Ако беше останал жив, със сигурност щеше да стане първият президент на независима Русия.

— А ето че синът му ще стане президент на компания за пици в Бруклин — подразни го тя.

— Не и ако майка ми има думата. Тя иска да стана професор, юрист или доктор. Всичко, само не бизнесмен. Но аз още нямам идея с какво да се захвана, след като завърша бизнес училището. Трябва обаче да призная, че ти и Лорънс променихте живота ми.

— В какъв смисъл?

— Докато те търсех, минах през няколко други галерии. Все едно откривах нов свят, в който непрекъснато срещах толкова много прекрасни жени. Надявам се, че когато се върнем в Ню Йорк, ще ме запознаеш с още повече.

— В такъв случай трябва да започнем с Музея за модерно изкуство, да продължим с „Фрик“ и ако любовната афера продължи, ще те запозная с няколко излегнали се жени в „Метрополитън“. А пък аз си помислих, че си хлътнал по мен.

— Ана, хлътнах по теб в мига, в който те видях. Ако само се беше обърнала след като слезе от влака и ми се беше усмихнала, щях да разбия вратите и да се втурна след теб.

— Майка ми ме е учила никога да не поглеждам назад.

— Оставам с впечатлението, че майка ти е досущ като моята. Може ли да прави калцоне?

— Забрави. Тя е учителка.

— А баща ти?

— Той е директор на същото училище, но всички са напълно наясно кой всъщност командва.

— С нетърпение очаквам да се запозная с тях — каза Алекс, а Ана положи глава на рамото му.

Алекс никога не си беше представял, че едно пътуване може да мине толкова бързо. Разказваха си истории от детството и тя му говори за Фра Анджелико, Белини и Караваджо, а той за Пушкин, Толстой и Лермонтов.

Когато малко след единайсет и половина влакът влезе в гара Арлингтън, Ана беше стигнала само до седемнайсети век. Алекс мълча, докато таксито ги караше към Националното гробище. Когато тръгнаха по грижливо поддържаните поляни с редици неукрасени бели надгробни камъни, Алекс си спомни за разговора си с лейтенант Лоуъл в онази землянка и думата „безполезност“ отекна в ума му. Не минаваше нито ден, без да си помисли за Танка. Не минаваше нито ден, без да благодари на бог, ако изобщо го имаше, че е изкарал късмета да оцелее.

Спряха, когато стигнаха надгробния камък на редник първи клас Самюъл Т. Бъроус. Ана стоеше мълчаливо, докато Алекс плачеше, без да се крие. Мина известно време, преди да извади кърпа от джоба си. Разгъна я, коленичи и сложи „Сребърната звезда“ на гроба на приятеля си.

Алекс не знаеше колко време са останали там.

— Сбогом, стари приятелю — каза той, когато най-сетне се обърна. — Ще се върна.

Ана му се усмихна толкова нежно, че той се разплака отново.

— Благодаря ти, Ана — каза той, докато тя го прегръщаше. — Танка щеше много да те хареса и съм сигурен, че би го одобрила за мой кум.

— Ако това е предложение — каза Ана и не успя да скрие усмивката си, — майка ми би посочила, че се познаваме само от две седмици.

— На баща ми са му били достатъчни дванайсет дни — каза Алекс, падна на колене и извади от джоба си малка кадифена кутийка. Отвори я и показа на Ана годежния пръстен на баба си.

Докато го поставяше на безименния пръст на лявата й ръка, Ана каза нещо, което той нямаше да забрави до края на живота си.

— Сигурно съм единственото момиче, на което са му предлагали брак в гробище.

 

 

— Какво мислиш за тези менюта? — попита Алекс.

— Първокласни като майка ти — отвърна Лорънс. — Тя ли ги е измислила?

— Не, Ана ги направи през свободното си време.

— С нетърпение очаквам да се запозная с това момиче. Може би трябва да я поканя в Бостън за уикенда, за да види колекцията ми.

Алекс се разсмя.

— И бъди сигурен, че ще приеме, защото и тя очаква с нетърпение да се запознае с теб и да види колекцията. Е, Лорънс, тъй като подозирам, че не си долетял до Ню Йорк само за да ме ласкаеш, мога само да се надявам, че не си искаш парите обратно, защото вече ги похарчих.

— Но си готов да инвестирам още, нали?

— Защо да го правиш?

— Защото ако „Елена“ иска да се разширява, единственото, за което Тод е прав, е това, че се нуждаеш от финансова инжекция.

— И ти си склонен да я осигуриш?

— И още как. В мой интерес е да го направя, тъй като притежавам петдесет процента от бизнеса.

— Само докато ти се изплатя.

— Което може да ти отнеме доста време, ако се съгласиш с предложението ми.

Алекс се разсмя.

— Кръстникът ти не би одобрил.

— Не виждам защо. Една от първите му инвестиции е била в „Макдоналдс“, въпреки че никога през живота си не е вкусвал хамбургер. Имаме обаче един проблем.

— Какъв? — попита Алекс, когато Паоло се върна със специалитета на деня.

— Мисля, че намерих идеалното място за „Елена 3“ в Бостън, но как ще направим дубликат на майка ти?

— В менюто ще бъдат нейните рецепти — каза Алекс. — И бог да е на помощ на всеки готвач, който не успее да покрие стандартите й.

— Как мислиш, ако отворим „Елена“ в някой град, дали би се съгласила да прекарва първия месец след откриването там?

— Ако я убедим, че идеята е твоя, като нищо би се съгласила — отвърна Алекс.

— Харесва ли ви днешният специалитет? — попита познат глас.

Лорънс стана да поздрави Елена.

— Великолепен е — каза той и докосна с два пръста устните си. Алекс разпозна специалната усмивка, която майка му държеше запазена за любимите си клиенти. — И се питах, Елена, дали можем да поговорим на четири очи по-късно, за предпочитане когато Алекс не е наоколо?

 

 

Когато „Елена 3“ отвори врати за бостънската публика, Алекс се изненада от големия интерес от страна на местната и националната преса. Но пък, от друга страна, той не беше политик.

Тед Кенеди, който водеше церемонията по откриването, каза пред събралите се, че досега е откривал болници, училища, футболни стадиони, дори едно летище, но никога пицария.

— Но да бъдем откровени — продължи той, — това е изборна година. — Изчака смехът да утихне и добави: — Във всеки случай „Елена“ не е обикновена пицария. Моят добър приятел Лорънс Лоуъл, вашият кандидат от демократите за Конгреса, застана зад това предприятие от самото му начало. Той вярва в Елена Карпенко и сина й Алекс, които са избягали от тиранията на комунизма с вярата, че могат да започнат нов живот в Съединените щати. Те са олицетворение на американската мечта.

Алекс се огледа и видя, че майка му се е скрила зад един хладилник, а Ана стои до нея. Запита се дали тя й е казала.

— Дами и господа — каза Кенеди, — за мен е огромно удоволствие официално да обявя „Елена 3“ за открит.

След като аплодисментите затихнаха, Лорънс излезе да благодари на сенатора и добави:

— След като се подкрепя с днешния специалитет, който е конгресменска пица — с вмирисано сирене, много шунка и щипка сол — ще бъда готов да поема по пътеката на кампанията. — Изчака одобрителните викове да утихнат и продължи: — Освен това искам да направя важно съобщение. Поканих Алекс Карпенко да се включи в предизборния ми екип.

— Но той никога досега не се е занимавал с кампании — извика един журналист.

— И не бях опитвал пица, преди да дойда в Америка — тутакси му отговори Алекс и думите му бяха посрещнати с още повече одобрителни викове.

След като Лорънс завърши речта си, Алекс се огледа за сенатор Кенеди, за да му благодари. Той обаче беше потеглил за следващия си ангажимент, с което даде ясна представа на Алекс какво предстои през следващите три месеца.

 

 

— Мислиш ли, че брат ти е съобщил в полицията за кражбата на картината? — попита Тод, след като икономът излезе от стаята.

— Какво те кара да смяташ, че не го е направил? — отвърна Ивлин и отпи глътка вино.

— Ако се съди по първата страница на „Глоуб“, не го е направил — каза Тод и подаде вестника на жена си.

Погледът й се спря върху снимката на усмихващия се Тед Кенеди, застанал между Лорънс Лоуъл и Алекс Карпенко.

— Кучи син — каза тя, след като прочете материала за речта на сенатора при откриването на „Елена 3“.

— Може би е време да се върнем в Бостън и да обявиш на всички, че този път ще гласуваш за републиканците — каза Тод.

— Ще бъде късмет, ако това изобщо се появи на шестнайсета страница на „Хералд“, а и няма да е изненада за повечето хора. Не — каза Ивлин. — Това, което съм намислила, ще изкара брат ми на първа страница на „Ню Йорк Таймс“.

 

 

Алекс с изненада откри, че изборният процес е грабнал въображението му и че се наслаждава на всеки аспект на кампанията. За първи път разбра защо баща му е искал да бъде лидер на профсъюз.

Харесваше непосредствения контакт с гласоподавателите на място — на улицата, в заводите, на нечий праг. Ликуваше на публичните срещи и винаги с радост представяше Лорънс, когато кандидатът не смогваше да бъде на две места едновременно.

Най-много от всичко се радваше на ежеседмичните пътувания до столицата за инструктаж от партийните лидери как върви националната кампания и какво трябва да бъде следващото политическо изявление. Вашингтон практически се превърна в негов втори дом. Дори започна да се пита (макар да не го спомена на Ана) дали някой ден да не се присъедини към Лорънс във Вашингтон като представител на Осми конгресен окръг на Ню Йорк.

Единственото, което не му харесваше, бяха дългите раздели с годеницата му и той с нетърпение броеше дните до всеки уикенд, когато тя идваше в Бостън. И макар че кампанията сякаш щеше да продължи вечно, тя не се оплака нито веднъж.

Вече бяха определили дата за сватбата — три дни след гласуването — макар че Алекс още не беше казал на майка си, че Ана е бременна. Димитрий щеше да е кум, Лорънс главен шафер и нямаше награди за позналите кой ще поеме кетъринга.

 

 

— Имате ли фотографско доказателство? — попита Ивлин.

— Повече от десет снимки — отвърна гласът от другия край на линията.

— А акт за раждане?

— Разполагахме с него още преди да го запишем.

— Какво следва?

— Просто се отпуснете и чакайте брат ви да се оттегли от надпреварата.

 

 

— Единственият ми проблем да си член на екипа ми е в това, че мнозина гласоподаватели са на мнение, че би бил много по-добър кандидат от мен — каза Лорънс. — На твоите събирания идват повече хора, отколкото на моите.

— Но фамилията Лоуъл има представител във Вашингтон вече повече от сто години — каза Алекс. — А аз съм първо поколение имигрант, току-що слязъл от кораба.

— Както и мнозина от поддръжниците ми, което е и причината да си идеалният кандидат. Ако някога решиш да се кандидатираш за каквото и да било, от кучкар до сенатор, с радост ще застана зад теб.

* * *

Ивлин и Тод взеха следобедния самолет обратно до Ница, тъй като не искаха да са в Бостън, когато на следващия ден излязат сутрешните издания на вестниците.

— Пусна ли пратката на Хоксли? — попита Тод, докато закопчаваше колана.

— Доставена по куриер в щаба му — каза Ивлин. — Не можех да рискувам с пощата след онова, което ми поискаха за снимките. — И се усмихна на стюардесата, която й предложи чаша шампанско.

— Ами ако Лорънс разбере истината?

— Вече ще е твърде късно.

 

 

— Но ти сигурно получаваш по сто обаждания от побъркани на ден. Защо да приемаш сериозно това? — попита Блейк Хоксли и посочи пръснатите на бюрото му снимки.

— Не получавам много пратки, доставени от елегантно облечени жени с акцент на интелектуалки — отвърна ръководителят на кампанията му.

— И какво ме съветваш да правя с това? — попита кандидатът на републиканците.

— Нека споделя информацията с мой добър познат от „Бостън Глоуб“ и да видим какво може да направи той.

— Но от „Бостън Глоуб“ винаги поддържат демократите.

— Може и да не го направят, когато видят това — каза Стайнър, събра снимките и ги пъхна в плика. — Не забравяй, че основният им интерес е да си продадат вестника, а това може да удвои тиража им.

— Когато видят снимките, ще се обадят първо на мен за мнение. Какво да им кажа?

— Без коментар.

 

 

Алекс прочете за втори път водещата статия на „Глоуб“, преди да подаде вестника на Ана.

— Знаеше ли, че Лорънс е гей? — попита той, след като тя свърши с четенето.

— Разбира се — каза Ана. — Всички знаят. Е, явно всички с изключение на теб.

— Мислиш ли, че ще му се наложи да оттегли кандидатурата си? — попита Алекс и погледна снимките на централните страници.

— Защо да го прави? Да си гей не е престъпление. Може дори да увеличи гласовете му.

— Но да правиш секс с непълнолетен е престъпление.

— Това очевидно е номер — каза Ана. — Трийсетгодишен уличен мошеник наклеветява Лорънс за нещо отпреди петнайсет години, за което несъмнено му е било платено много добре. Не бих се изненадала, ако зад цялата тази работа седят републиканците.

— Видя ли какво е казал Хоксли, когато са му се обадили от „Глоуб“? — попита Алекс.

— Без коментар. И ти би трябвало да посъветваш Лорънс да отговаря със същото.

— Не мисля, че гласоподавателите ще го оставят да му се размине. По-добре да мина през Бийкън Хил още сега, преди да е казал пред пресата нещо, за което после ще съжалява. — Докато ставаше от масата, той се усмихна тъжно. — И изобщо не помага, че днес по обед ще трябва да говори пред Дъщерите на американската революция.

— Предай му много поздрави от мен и му кажи да стисне зъби и да го изтърпи — каза Ана. — Може да се изненада от това колко съчувствени могат да бъдат хората. Не всички живеем в рамките на околовръстното на Вашингтон.

Алекс я прегърна и я целуна.

— Изкарах голям късмет, че се качих в погрешния влак.

 

 

Подтикван от Алекс, таксиметровият шофьор наруши ограниченията на скоростта на няколко пъти в опит да стигне до дома на Лорънс преди пресата да го е изпреварила. Усилията му обаче излязоха напразни, защото когато стигнаха Бийкън Хил, орда журналисти и фотографи вече бяха заели позиции на тротоара пред къщата на Лорънс и очевидно нямаха намерение да помръднат, докато кандидатът не излезе от замъка си и не направи изявление.

През последния месец Алекс се опитваше да накара поне един от тях да дойде на митинг на Лорънс и да го отрази, но винаги му отговаряха, че: „Защо да си правим труда, след като резултатите вече са ясни?“. Сега вече не вярваха в това и се тълпяха като лешояди, забелязали ранено животно, което се мъчи да се скрие в храсталака.

— Господин Лоуъл ще се оттегли ли от надпреварата? — извика един репортер, когато Алекс слезе от таксито.

— Вие ли ще заемете мястото му? — попита друг.

— Знаехте ли, че е правил секс с малолетен?

Без нито дума Алекс си проби път през лаещата глутница, почти ослепен от светкавиците на фотоапаратите. Изпита облекчение, когато Какстън отвори вратата, преди да е почукал.

— Къде е той? — попита Алекс, докато икономът затваряше след него.

— Господин Лоуъл е още в стаята си, сър. Не се е появявал от повече от час, след като занесе горе закуската си заедно със сутрешните вестници.

Алекс пъргаво се качи по стъпалата и забърза към голямата спалня. Спря за момент, за да си поеме дъх, след което леко почука на вратата. Не получи отговор. Почука отново, този път по-силно, но пак никой не отговори. Колебливо натисна дръжката, отвори вратата и влезе.

Лорънс висеше от една таванска греда. Обесен на харвардска вратовръзка.