Джефри Арчър
Ези печели (14)

14.
Саша

Кеймбридж

След като прочете есето си и направи една-две поправки, Саша си погледна часовника, бързо навлече дългата си бяла роба, изтича долу и прекоси двора. После се втурна по друго стълбище и спря на третия етаж точно когато часовникът започна да удря десет.

Не можеше да закъснее и с една минута за д-р Стрийтър, който започваше занятията си точно когато големият часовник започваше да бие и ги завършваше един час по-късно. Саша си пое дъх, почука на вратата и влезе при последния звън. Другите двама студенти вече седяха пред камината и се гощаваха с препечени питки.

— Добро утро, доктор Стрийтър — каза Саша и му подаде есето си.

— Добро утро, Карпенко — отвърна Стрийтър на руски. — Пропусна питките, но пък идването ти навреме не е от най-силните ти черти. Все пак мога да ти предложа чаша чай.

— Благодаря, сър.

Стрийтър наля четвърта чаша и започна:

— Днес искам да разгледаме отношенията между Ленин и Сталин. Ленин не само че изобщо не е уважавал Сталин, но и открито го е презирал. Приел е обаче, че ако иска революцията да успее, ще му трябват пари, за да се увери, че политическите му противници са премахнати по един или друг начин. И тогава на сцената се появява младият грузинец, който с готовност се захваща да изпълни и двете задачи. Ограбвал е банки и убивал, без да се замисли, всеки, който му се изпречи на пътя, включително и случайните свидетели.

Саша си водеше бележки, докато д-р Стрийтър продължаваше изложението си. Много бързо си беше дал сметка, че почти не познава миналото на родината си и че учителите му в Ленинград бяха повтаряли като папагали думи от учебници, скалъпени от КГБ в техния безсрамен опит да пренапишат историята.

— Интересуват ме само доказани факти и надеждни свидетелства, които да ги подкрепят — каза Стрийтър. — А не чистата пропаганда, повтаряна безкрайно, докато доверчивите не я приемат за истина. Ето един пример. Сталин успява да убеди цялата нация, че през 1941 година е бил в Москва и е ръководел военните действия, докато германската армия е била само на трийсет километра от града. Много по-вероятно е обаче да е избягал в Куйбишев и да се е върнал в столицата след като германците били принудени да отстъпят. Защо казвам „много по-вероятно“? Защото не разполагам с неопровержимо доказателство, а за един историк вероятността от деветдесет процента не би трябвало да е достатъчна.

Саша много харесваше провежданите два пъти в седмицата занятия и никога не ги пропускаше, макар че Бен Коен се опитваше да го убеди, че има и живот извън университета. Бен неотдавна беше влязъл в Съюза на студентите в Кеймбридж и започваше да проявява интерес към политиката и след много увещавания Саша се беше съгласил да присъства на следващия им дебат с негово участие. Той рядко излизаше извън стените на Тринити, освен ако не отиваше да прекара известно време с Чарли в Нюнам. Но пък, от друга страна, още на първото им занимание д-р Стрийтър ясно беше дал да се разбере, че очаква и тримата му питомци да завършат с отличие и че няма да приеме нищо по-малко от това. Докато други се отличаваха на игрищата, Стрийтър смяташе, че неговият дълг е да развива умовете на студентите си, а не мускулите им. Саша обаче реши, че едно отскачане до Студентския съюз няма да навреди на никого.

Часът мина толкова бързо, че когато часовникът удари единайсет, Саша затвори с неохота бележника си и започна да си събира нещата. Канеше се да излезе, когато Стрийтър го спря.

— Би ли ми отделил една минута, Карпенко?

— Разбира се, сър.

— Питах се имаш ли някакви планове за довечера?

— Смятах да отида до Студентския съюз.

— Тази камара няма да се сражава за кралицата и страната.

— Да, сър. И вие ли ще бъдете там?

— Не, приключих с войните — каза Стрийтър, без да предложи повече обяснения. — Но когато ти се отвори свободна вечер, можеш да минеш след вечеря за партия шах, където царете, цариците и офицерите не биват затваряни, екзекутирани или убивани, а просто се местят по дъската и от време на време се премахват от нея. — Саша се усмихна. — Но трябва да те предупредя, Карпенко, че имам скрит мотив. Аз съм преподавателят, отговарящ за отбора по шах на университета, и искам да видя дали си достатъчно добър, за да участваш в срещата с Оксфорд.

 

 

— Преспа ли вече с нея?

— Бен, ти си най-грубият индивид, когото съм срещал.

— Говориш така, защото живееш като монах. А сега отговори на въпроса. Спа ли вече с нея?

— Не, не съм. Честно казано, дори не съм сигурен какви са чувствата й към мен.

— Саша, как може да си толкова умен и тъп едновременно? Чарли те обожава и ти сигурно си единственият, който не го осъзнава.

— Но все пак няма да е толкова лесно, защото Нюнам не позволява на студентките си да канят мъже след шест в стаите си, а дори преди този час и двата крака на госта трябва постоянно да са стъпили на пода, доколкото си спомням правилника им.

— Може и да се изненадаш, Саша, но хората правят секс и преди шест вечерта, при това дори когато краката им са стъпили на пода. — Саша още не изглеждаше убеден. — Но не това е причината да искам да се видим. Уговорката за дебата довечера остава, нали?

— Тази камара няма да се сражава за кралицата и страната — каза Саша. — Да, макар че това е абсолютно нелепа идея, която ще бъде направена на пух и прах.

— Не съм толкова сигурен в това. Има ужасно много болшевики, които с радост биха подкрепили идеята кралицата да живее в общинско жилище. Друга е причината да те питам дали ще дойдеш. Искам да те запозная с най-новата си приятелка.

— Преспа ли вече с нея? — ухили се Саша.

— Не, но скоро и това ще стане, защото знам, че изгаря по мен.

— Бен — с отвращение рече Саша, — английският е езикът на Кийтс, Шели и Шекспир, ако случайно не си го забелязал.

— Личи си, че не си чел Харолд Робинс.

— Не съм — въздъхна раздразнено Саша. — Но все пак ще дойда, дори единствената причина да е да се запозная с горката дама, която изгаряла по теб, както елегантно се изрази.

— Всъщност тя е и доста умна.

— Не може да е чак толкова умна, Бен. Помисли си.

— И е единствената жена в комитета на Съюза — каза Бен, без да обръща внимание на язвителната забележка.

— Значи изобщо не си от нейната класа.

— Няма класи, когато ги вкараш в леглото.

— Бен, като кон с капаци си.

— Защо не поканиш и Чарли и после да вечеряме заедно?

— Добре, убеди ме. А сега се махай. Имам занятия след един час и трябва да прегледам есето си.

— Аз още не съм написал моето.

— Не знаех, че писането е изискване за изучаващите местна икономика.

 

 

Това беше първото посещение на Саша в Студентския съюз, но веднага след като влязоха в залата за дебати стана ясно, че Бен вече е станал неразделна част от нея. Той намери две свободни места отпред и веднага се включи в оживеното бъбрене на онези около тях. Възцари се тишина едва когато тримата ръководители на Съюза влязоха и седнаха на столове с високи облегалки на подиума.

— Онзи в средата е Кери — прошепна Бен. — В момента е президент на Съюза. Един ден аз ще седна на този стол.

Саша се усмихна, а Кери стана и обяви:

— Ще помоля вицепрезидентът да прочете протокола от миналото събрание.

Докато Крис Смит четеше протокола, Саша огледа претъпканата зала и галерията, където студентите се бяха навели над парапета в очакване на началото на дебата.

Когато вицепрезидентът приключи и си седна на мястото, Кери се изправи отново.

— Дами и господа, сега каня почитаемия мистър Антъни Уеджуд Бен, депутат от Парламента, да представи тезата, че тази камара не следва да се сражава за кралицата и страната.

Мистър Бен се изправи от мястото си сред силни ентусиазирани възгласи. За Саша беше ясно, че депутатът се ползва с подкрепата на повечето присъстващи студенти.

— За мен е чест да бъда поканен да представя тази теза — започна Бен. — Не на последно място защото всички знаем, че Великобритания не е демокрация. Как някой може да твърди друго, когато държавният ни глава не е избираем? Как можем да смятаме, че всички мъже и жени са равни пред закона, когато горната камара се доминира от седемстотин наследствени лордове, повечето от които не са работили нито един ден в живота си и чийто единствен принос е да гласуват всеки път, когато наследственото им право е застрашено? И същите тези хора решават дали трябва да воюваме с онези, които смятат за свои врагове.

Речта на Бен често беше прекъсвана от ентусиазирани викове „Браво!“ и „Позор!“ и макар че не беше съгласен с нито една негова дума, Саша не можеше да отрече, че мистър Бен беше грабнал вниманието на всички присъстващи. Когато си седна на мястото, залата се изпълни с още по-силни викове и дюдюкане.

Адмирал сър Хю Мънроу от депутатите консерватори стана да изложи противната теза. Галантният джентълмен посочи, че ако Великобритания не се е била сражавала за краля и страната през Втората световна война, сега на трона в двореца в Бъкингам би седял Хитлер, а не Елизабет II. Думите му бяха посрещнати с одобрителни викове на онази част от аудиторията, която беше мълчала по време на речта на мистър Бен. След като адмиралът си седна, двамата им поддръжници взеха думата със същата страст, но на Саша все още му се струваше, че тезата на Бен ще победи.

Той изслуша внимателно и четирите речи, все още изумен, че подобни противоположни мнения могат да се изразяват така открито и без страх от репресии. В Ленинград вече половината студенти щяха да са арестувани и поне двама от говорещите щяха да са в затвора или може би направо застреляни.

Президентът отново се изправи и покани членовете на Съюза да говорят от местата си преди да се пристъпи към гласуване.

— Само по две минути на изказване — твърдо обяви той.

Един след друг студенти ставаха и заявяваха, че никога не биха се сражавали за кралицата и страната, докато други твърдяха, че предпочитат да умрат на бойното поле, отколкото да приемат чуждо владичество. След речта на някой си Тарик Али, бивш президент на Съюза на студентите в Оксфорд, Саша реши, че вече не може да се сдържи. Без да се замисля, той скочи на крака, щом президентът попита за други изказвания, и се смая, когато мистър Кери го посочи.

Саша вече съжаляваше за решението си и бавно излезе напред. Присъстващите се смълчаха неуверено, тъй като не бяха сигурни коя страна ще подкрепи. Той стисна здраво краищата на катедрата, за да спре треперенето на ръцете си.

— Дами и господа — почти шепнешком започна той. — Аз съм Саша Карпенко. Роден съм в Ленинград, където прекарах първите шестнайсет години от живота си, докато комунистите не убиха баща ми. — За първи път в залата се възцари гробна тишина и всички погледи се заковаха в него. — Неговото престъпление — продължи той — беше желанието му да организира профсъюз, така че колегите му докери да се радват на същите права, които вие във Великобритания приемате като нещо естествено. Това е една от привилегиите на демокрацията. Както ни напомня Уинстън Чърчил, демокрацията е най-лошата форма на управление, като се изключат всички останали. Отказвам да се извинявам заради това, че не съм роден в тази страна, но съм благодарен, че избягах от тиранията на комунизма и мога да присъствам на подобен дебат, който никога не би могъл да се проведе в Русия. Защото ако се проведе, мистър Уеджуд Бен ще бъде застрелян, а мистър Тарик Али ще бъде пратен в лагерите в Сибир.

Чуха се викове: „Браво!“ и „Добра идея!“, последвани от смях. Саша изчака всички да млъкнат отново, преди да продължи.

— Може и да се смеете, но ако бяхте в Съветския съюз, всички, които се изказаха в подкрепа на тезата, щяха да бъдат арестувани и всеки студент, присъствал на дебата, щеше да бъде изключен от университета и пратен да работи на доковете. Знам го, защото точно това се случи с мен.

Саша изобщо не осъзнаваше какъв ефект имат думите му върху събралите се студенти.

— С майка ми успяхме да избягаме от онази тоталитарна държава и изкарахме късмет да се озовем в Англия, където ни приеха добре като бегълци. Но трябва да ви кажа, че още утре бих се върнал в Съветския съюз да се сражавам срещу онзи деспотичен режим и съм готов да умра, ако смятам, че има и най-малък шанс комунистите да бъдат прогонени и заменени с демократична държава, в която всеки мой сънародник ще има право на глас.

Последвалите викове дадоха на Саша възможност да си събере мислите. Продължи едва когато беше съчинил цялото изречение.

— Беше ми забавно да обсъждам тази теза без страх, а после да гласувам и да седна с приятелите си на бара. Но ако бях казал всичко това в моята страна, щях да се озова не в бар, а зад решетките, и щях да прекарам много години, ако не и целия си живот, в трудов лагер. Призовавам ви да отхвърлите предложението, защото подкрепянето му ще бъде от полза единствено на онези деспоти по света, които смятат диктатурата за по-добра система от демокрацията, стига те да са на върха й. Нека от тази зала изпратим посланието, че бихме предпочели да умрем в защита на страната си и нейните ценности, отколкото да живеем в тирания.

Докато Саша се връщаше на мястото си, цялата зала се изправи на крака. Той се развълнува, когато видя, че мистър Уеджуд Бен и мистър Али също стават и се присъединяват към овациите. Когато всички най-сетне се успокоиха, президентът отново взе думата и прикани присъстващите да гласуват.

След двайсет минути вицепрезидентът се изправи и обяви, че предложението е отхвърлено с 312 срещу 297 гласа. Саша изведнъж се оказа заобиколен от тълпа студенти, които го поздравяваха и искаха да му стиснат ръката, докато Бен седеше отзад и се къпеше в триумфа му. Един член на комитета се наведе и прошепна в ухото му:

— Президентът пита дали ти и приятелят ти бихте имали нещо против да се отбиете при него на питие.

— И още как — каза Бен и тутакси поведе Саша по едно широко стълбище към стаята на комитета.

Първият човек, който дойде да го поздрави, беше мистър Уеджуд Бен.

— Великолепно представяне — каза той. — Искрено се надявам да се замислите за кариера в политиката. Определено имате какво да предложите.

— Но може би няма да седя от вашата страна в камарата, сър — отвърна Саша.

— В такъв случай ще гледам на вас като на достоен опонент, сър.

Саша тъкмо се канеше да отговори, когато към тях се присъедини млада дама, която също искаше да изкаже поздравленията си.

— Това е Фиона — каза Бен. — Единствената жена в Студентския съюз.

Саша беше впечатлен не само от постижението й, но и от сияйната й прелест, която не се нуждаеше от никакво представяне.

— Изненадана съм, че не сме се срещали досега, Саша — каза тя, докосвайки ръката му.

— Той рядко зарязва книгите си, за да обърне внимание на нас, простосмъртните — каза Бен, който не забеляза, че Саша не може да откъсне поглед от нея.

— Надявам се, че ще успея да те убедя да се включиш в УКК.

— УКК ли? — не разбра Саша.

— Университетският клуб на консерваторите — преведе Бен. — Именно Фиона ме накара да вляза в него.

 

 

— Чух, че речта ти в Съюза е била приета доста добре — каза Стрийтър и премести топа, за да предпази царицата си.

— Британците са наистина цивилизовани хора — каза Саша, докато изучаваше дъската. — Позволяват на всеки да изрази мнението си, колкото и нелепо или неинформирано да е то. Сигурен съм, че няма да се изненадате, сър, че в училището в Ленинград нямахме клуб за дебатиране.

— Диктаторите не се интересуват особено от мнението на другите. Дори херцогът на Уелингтън като премиер останал изненадан на първото заседание на кабинета си, когато открил, че колегите му не са склонни просто да изпълняват заповедите му, а искат да обсъждат алтернативи. Минало известно време преди Железния херцог да започне да приема, че министрите му могат да имат и свое мнение.

Саша се разсмя и премести офицера си.

— Но имай предвид, Саша, че колкото и да са цивилизовани британците, не бива да приемаш, че само защото си умен, те ще те приемат като един от тях. Мнозина се отнасят с подозрение към първокласните умове, докато други съдят не по думите ти, а по акцента, с който ги изговаряш. А някои ще се настроят срещу теб веднага щом чуят името ти. Ако обаче решиш да останеш в Тринити след завършването си, ще се сблъскаш с подобни предразсъдъци само ако направиш глупостта да излезеш извън тези зали.

На Саша и през ум не му беше минавало, че може да остане в Тринити и да преподава на следващото поколение студенти. Само преди няколко дни министър от кабинета го беше подканил да си помисли за политическа кариера, а днес наставникът му му казваше, че следва да остане в Кеймбридж. Премести една пешка.

— Ти си роден талант и съм сигурен, че колежът ще иска да те задържи. — Стрийтър отново премести топа си. — Но предполагам, че може да ни смяташ за доста скучна компания и си мислиш, че има далеч по-вълнуващ свят, който чака да бъде завладян.

— Поласкан съм, че изобщо се замисляте за бъдещето ми — отвърна Саша, докато посягаше към царицата си.

— Така или иначе, моля те да ме държиш в течение какви са плановете ти — каза Стрийтър.

— В момента имам само един план, сър. Шах и мат.

 

 

Телефонът на бюрото на д-р Стрийтър започна да звъни, но той не му обърна внимание.

— Решението за разделяне на Берлин на четири сектора след Втората световна война беше просто политически компромис. — Телефонът спря да звъни. — И когато хората, живеещи в частта, което от 1949 година насам се нарича Източна Германия, започнаха да бягат масово на запад, реакцията на правителството беше да се паникьоса и да построи висока три и половина метра преграда, която стана известна като Берлинската стена. Това бетонно чудовище с бодлива тел отгоре е дълго повече от трийсет километра и единствената му цел е да попречи на гражданите на Източна Германия да избягат.

Телефонът отново започна да звъни.

— Повече от сто души са намерили смъртта си в опит да се прехвърлят през онази стена. Като паметник на достойнствата на комунизма тя се оказа катастрофа за имиджа на режима.

Телефонът замлъкна.

— Надявам се в рамките на моя живот и определено на твоя — продължи Стрийтър — да я видим съборена и Германия отново обединена като една страна. Това е единственият начин да се гарантира траен мир в Европа.

На вратата силно се почука. Стрийтър въздъхна, с неохота стана и бавно прекоси стаята. Вече беше подготвил първото си изречение за неканения гост. Отвори вратата и се озова срещу старшия портиер, зачервен и очевидно смутен.

— Пъркинс, намирам се по средата на занятия и освен ако колежът не се е подпалил или не предстои нашествие на марсианци, ще бъда много задължен, ако…

— По-лошо от марсианци е, сър. Много по-лошо.

— И би ли ми казал какво по-лошо от марсианци може да има, Пъркинс?

— Деветима души от Оксфорд дебнат в портиерната с намерението да започнат битка.

— С кого?

— С вас, сър, както и с членовете на кеймбриджкия отбор по шах.

— Типично, да се появят в неправилния ден — каза Стрийтър. Върна се при бюрото и отвори дневника си. — Мътните да го вземат!

Саша никога досега не беше чувал старшия наставник да ругае и определено не го беше виждал изгубил дар слово.

— Мътните да го вземат — повтори Стрийтър. — Извинявам се, господа — каза той и затвори дневника, — но ще се наложи да приключим занятията по-рано. Дължа ви — той си погледна часовника — деветнайсет минути. Есетата ви за тази седмица ще бъдат върху ролята на Конрад Аденауер като първи канцлер на Западна Германия след Втората световна война. Препоръчвам ви да прочетете А. Дж. П. Тейлър и Ричард Хискокс, чиито мнения по темата се различават. Лично аз смятам, че и двамата не са напълно прави, но това не бива да ви влияе. — Той тръгна към изхода и добави, сякаш се сеща в последния момент: — Карпенко, като член на отбора по шахмат те съветвам да ме последваш.

Портиерът забърза по стъпалата със скорост, която би развил единствено при изключително спешни случаи, следван от старшия наставник и Саша. Когато влезе в портиерната, Стрийтър беше посрещнат с топла усмивка от противника си Гарет Дженкинс, един уелсец, на когото така и не беше научил името, и от осем студенти от Оксфорд, които полагаха сериозни усилия да не се хилят.

— Ужасно съжалявам, Гарет — каза Стрийтър. — Мислех си, че срещата е следващата седмица.

— Мисля, че ще откриеш, че е насрочена за днес следобед в четири — отвърна Дженкинс и му подаде потвърдителното писмо с характерния подпис на старшия наставник в долната част на страницата.

— Стари приятелю, би ли ми дал около час, за да събера отбора?

— Боя се, че не, Едуард. Срещата е насрочена за четири следобед, което означава, че трябва да започне — той си погледна часовника — след шестнайсет минути. В противен случай резултатът ще бъде записан като осем на нула за нас.

Отборът на Оксфорд вече ликуваше.

— Но аз не мога да събера целия отбор за шестнайсет минути. Моля те, Гарет, прояви разбиране.

— Можеш ли да си представиш каква би била реакцията, ако Монтгомъри беше помолил Ромел: стари приятелю, може ли да отложим битката при Ел Аламейн за един час, защото съм си записал погрешно датата и хората ми не са готови?

— Това не е Ел Аламейн — възрази Стрийтър.

— За теб очевидно не е — отвърна Дженкинс.

— Но аз разполагам само с един човек от отбора си — почти отчаяно каза Стрийтър.

— Тогава той ще трябва да се изправи срещу осмина — рече Дженкинс и след кратка пауза добави: — Едновременно.

— Но… — запротестира Стрийтър.

— Нямам нищо против — каза Саша.

— Ще е забавно — каза Дженкинс. — Не толкова Ел Аламейн, колкото атаката на Леката бригада^[1].

Стрийтър с неохота поведе оксфордския отбор през двора към преподавателската зала, където двама прислужници бързо нареждаха шахматни дъски на трапезната маса. Стрийтър непрекъснато поглеждаше ту часовника си, ту вратата с надежда, че ще се появи поне един член на отбора му, но видя единствено тълпа студенти, стичащи се да гледат предстоящия разгром.

Осмината играчи от Оксфорд заеха местата си, готови за битка. Саша стоеше сам подобно на Хораций на моста^[2], докато Стрийтър и Дженкинс в качеството си на рефери се настаниха в противоположните краища на масата.

Часовникът на стената удари четири.

— Време е — обяви Дженкинс. — Нека мачът започне.

Първият играч от Оксфорд премести пешката пред царицата си две позиции напред. В отговор Саша премести пешката пред царя си с една позиция точно когато капитанът на кеймбриджкия отбор нахълта в залата.

— Съжалявам, сър — задъхано каза той. — Мислех си, че мачът е следващата седмица.

— Mea culpa^[3] — отвърна Стрийтър. — Срещата току-що започна, така че би ли поел втората дъска?

— Боя се, че е невъзможно — каза Дженкинс. — Нашият човек вече направи първия си ход, така че срещата вече е започнала. Следователно капитанът ви вече не може да се включи.

Стрийтър щеше да възрази, но си помисли, че ще чуе за втори път да се споменава името на фелдмаршал Монтгомъри.

Вторият играч от Оксфорд направи първия си ход. Саша отговори незабавно. В залата продължаваха да се стичат студенти, докато минаваше на третата дъска. През следващите няколко минути се появиха още двама от отбора на Кеймбридж, но и на тях не им оставаше друго освен да гледат сблъсъка отстрани.

Саша победи първия си противник за двайсет минути, за което беше възнаграден с топли аплодисменти. Следващият тъмносин цар падна единайсет минути по-късно. Междувременно целият отбор на Кеймбридж вече се беше събрал, но залата беше толкова претъпкана, че им се наложи да гледат мача от балкона горе.

Третият и четвъртият от Оксфорд оказаха малко по-продължителна съпротива срещу уменията на Саша, но все пак паднаха в рамките на един час; в залата вече не можеше да се хвърли и игла на пода, а балконът едва ли не се огъваше под тежестта на студенти, имаше дори и неколцина преподаватели.

Следващите трима оксфордски играчи забавиха Саша още половин час, но накрая и те се предадоха. На бойното поле остана само една дъска. „Търпение — помисли си Саша, припомняйки си съвета на баща си. — Рано или късно той ще направи грешка.“ Така и стана след двайсет минути, когато Саша жертва топ и капитанът на Оксфорд остави пролука, заради която щеше да съжалява седем минути по-късно.

— Шах и мат — обяви Саша.

Капитанът на оксфордския отбор стана от мястото си, стисна ръката на Саша и се поклони дълбоко.

— Ти си достоен — каза той и думите му бяха посрещнати със спонтанни аплодисменти.

— Мисля, че резултатът е наистина осем на нула — каза Стрийтър, след като ръкоплясканията утихнаха. — И трябва да те предупредя, Гарет, че младият Карпенко е новобранец и ще се погрижа да си запиша правилната дата, когато дойде време да ви посетим догодина.

 

 

Саша се чудеше дали някога ще свикне жена да плаща питиетата.

— Замислял ли си се за кандидатура за комитета на Съюза? — попита Фиона, докато му подаваше бирата.

Саша отпи глътка, което му даде време да обмисли отговора си.

— Какъв е смисълът? — отвърна накрая. — Дори не мога да реша коя партия подкрепям, така че кой би гласувал за мен?

— Много повече хора, отколкото си представяш — каза Бен и отпи дълга глътка. — След онази вдъхновяваща реч в дебата за кралицата и страната и след разпердушинването на целия оксфордски отбор по шах ще гласуват за теб дори ако се кандидатираш като руски сепаратист.

— А ти ще се кандидатираш ли, Бен? — попита Саша.

— И още как. Фиона пък ще участва в надпреварата за вицепрезидент.

— Е, имаш поне два сигурни гласа от най-върлите ти почитатели — рече Саша.

— Благодаря — отвърна Фиона. — Има обаче много мъже, включително в моята партия, които още са на мнение, че мястото на жената е в кухнята.

— Трябва да се засрамят — отбеляза Бен и вдигна чашата си.

— Да не споменавам онези от лейбъристката партия, които смятат, че се позиционирам по-вдясно и от Атила.

Бен остави празната си чаша на масата.

— Още по една?

— Не, благодаря — каза Саша. — Трябва да съм свеж, ако искам да обясня на доктор Стрийтър защо смятам, че не е прав, че руснаците са най-привикнали към живота в тоталитарен режим, та бил той и царски.

— Тъпотия — каза Бен. — Аз не бих се осмелил да противореча на наставника си.

— Той изобщо ще те познае ли, ако се явиш на занятията му? — попита Саша.

Бен пренебрегна коментара му.

— Ами ти, Фиона? Ще ми правиш ли компания за още по едно?

— Колкото и да ми се иска, Бен, аз също трябва да си лягам. Не искам да заспя утре по време на лекцията на Тортс.

— С удоволствие бих се присъединил към теб — каза Бен, — но току-що зърнах група либерали, които трябва да поухажвам, ако искам да имам някакъв шанс да вляза в комитета.

— Не забравяй да споменеш добра дума и за мен — отвърна Фиона. — И не забравяй също, че ще бъдеш дисквалифициран от изборите, ако ги черпиш непосредствено преди тях.

— Бен е прав, между другото — каза тя на Саша, след като двамата излязоха от бара на Съюза и тръгнаха по каменната пътека към Кингс Парейд.

— За какво?

— Че трябва да се кандидатираш за комитета. Може и да не те изберат първия път, но ще заявиш присъствието си.

— За какво?

— За по-висш пост.

— Не мисля. Оставям това на теб.

— Поне го обмисли. Защото решиш ли коя партия подкрепяш, можеш да станеш дори президент на Съюза.

— Не се ли стремеше ти към този пост?

— Да. Но тъй като всеки семестър се избира нов президент, защо да не бъдем и двамата?

— Изобщо не съм се замислял да се кандидатирам в комитета — каза Саша. — Още по-малко да ставам президент.

— Значи е време да се замислиш. Ще ме изпратиш ли до колежа?

— Разбира се.

— Толкова възхитително старомоден си — закачливо каза Фиона и го хвана за ръката.

Саша отново се изненада, че жената прави първата крачка. Пешката пред царицата излиза една позиция напред.

Докато вървяха хванати за ръце към колежа на Фиона, Саша нямаше как да не си помисли за Чарли. Знаеше, че тя не се интересува особено от Съюза и по-конкретно от Фиона.

— Ще успееш ли да намериш обратния път, Саша? — попита Фиона, когато стигнаха входа на Нюнам. И преди той да успее да отговори, добави: — Какво ще кажеш да се качим в стаята ми за едно питие?

— Но как бих могъл да мина през портиерната? — отвърна Саша в опит да се измъкне.

Фиона се разсмя.

— Ела с мен. — Тя отново хвана ръката му и го отведе до задната част на сградата. — Виждаш ли пожарната стълба? Прозорецът на третия етаж е на моята стая. Когато видиш да светва, качи се. — И без да каже нито дума повече, го остави да стои като втрещен.

Саша се опита да се овладее. Мислеше да си тръгне обратно за Тринити, когато прозорецът на третия етаж светна. Фиона отвори и се усмихна надолу към своя наивен Ромео.

Саша се покатери по стълбата до третия етаж. Влезе през прозореца и видя, че Фиона стои на леглото и си разкопчава блузата. Тя пристъпи към него, смъкна сакото му и започна да целува врата му, лицето, устните. Когато се дръпна, Саша видя, че вече се е освободила от блузата.

— Мислех си, че с Бен сте двойка — каза Саша.

— Изгодно ми е да си мисли така — каза Фиона, докато го придърпваше към леглото. — Бен ми е интересен само дотолкова, доколкото може да осигури гласовете на евреите.

Саша тутакси я спря и я отблъсна.

— Какво толкова казах?

— Ако не знаеш, Фиона, не бих могъл да ти го обясня. — Той вдигна сакото си от пода и тръгна към прозореца. Погледна назад и трябваше да признае, че дори да не можеше да скрие гнева си, Фиона наистина е красавица. Едва след като се спусна по пожарната стълба и вървеше обратно към Тринити, той реши, че в крайна сметка ще се кандидатира за комитета на Съюза.