Джефри Арчър
Ези печели (43)

43.
Алекс

Бостън и Давос, 1999

Заседанието на борда вървеше достатъчно гладко, докато Джейк не премина към последната точка от дневния ред — „Други“.

— Какво иска Ивлин? — попита председателят, зяпнал невярващо главния си изпълнителен директор.

— Да продаде своите петдесет процента в банката. Предлага ги първо на нас.

— Колко биха стрували акциите й на пазара? — попита Боб Ъндъруд.

— Четиристотин, може би петстотин милиона.

— А колко иска тя за тях? — попита Мич Блейк.

— Един милиард.

Събралите се мъже, които бяха в състояние да играят покер часове наред, без и един мускул на лицето им да трепне, ахнаха от изненада.

— Ивлин много добре осъзнава, че докато притежава петдесет процента от банката, все едно е опряла пистолет в главата ни.

— Което означава, че спокойно може да дръпне и спусъка — каза Алекс. — Защото ние не разполагаме с такива пари.

— Както каза веднъж Джордж Сорос, ако държиш петдесет и един процента от компания, ти си й господар, а ако притежаваш четирийсет и девет или по-малко, си слуга.

— Някой да има идеи? — попита Алекс и огледа събралите се.

— Да я убием — каза Боб Ъндъруд.

— Това няма да реши проблема — прозаично рече Джейк. — Защото съпругът й Тод Халидей ще я наследи и ще трябва да си имаме работа с него.

— Можем да обявим, че блъфира — каза Ъндъруд. — И тя скоро ще открие, че никой няма да поиска да плати подобна нелепа сума за акциите й.

— Не бих бил толкова сигурен в това — каза Джейк. — Бостънската банка с удоволствие би сложила ръка на руското ни портфолио, което бие всичките ни конкуренти, и подозирам, че ще са готови да й платят много над исканата цена.

— Защо просто не игнорираме тази проклетница? Може пък и да се разкара — предложи Блейк.

— Тя вече е предвидила това и е решила да паркира танковете си в предния ни двор — каза Джейк.

— И какво смята да използва като муниции? — попита Алекс.

— Правилника на компанията.

— Кой член по-точно? — попита Анди Харботъл, който си мислеше, че го знае наизуст.

— Деветдесет и втори.

Членовете на борда зачакаха, докато Харботъл прелисти опърпаната книга в кожена подвързия. Когато стигна до търсения член, той го прочете на глас:

— Ако акционер или група акционери притежават петдесет или повече процента от акциите на компанията, те имат право да задържат всякакви решения на борда за шест месеца.

— Изброила е единайсет решения от миналата година, които възнамерява да оспори — каза Джейк. — Подобен ход ще блокира банката за половин година и тя казва, че ако не изкупим акциите й, ще дойде на годишната среща на акционерите другия месец и ще отправи заплахата си лично.

— Кой я е подучил на това? — зачуди се Ъндъруд.

— Лично аз залагам на Акройд — каза Джейк. — Но тъй като има криминално досие, той не би рискувал да вдигне глава над парапета. Така че ще се наложи да си имаме работа лично с Ивлин.

— Но предвид отношенията й с Акройд в миналото защо не й предложим четиристотин хиляди и да видим как ще отговори? — каза Ъндъруд.

— Можем да опитаме — съгласи се Джейк. — Но все пак имам ли някакви граници за маневриране?

— Шестстотин, като дори това е прекалено — каза Алекс.

— Мисля, че като борд трябва да приемем, че ще изпълни заплахата си — каза Джейк. — В този случай Акройд ще я посъветва да продаде акциите си на Бостънската банка за седемстотин милиона.

— Тази трябва да бъде обесена на първия стълб, както се е случило с много от английските й предци — каза Ъндъруд.

— Мен трябва да обесят — каза Алекс. — Не забравяйте, че навремето ми предложи нейните петдесет процента за един милион, а аз й отказах.

— Бичувана и разчленена — продължи Ъндъруд.

— Засега не — каза Джейк. — Все още имаме един коз в ръкава си.

 

 

— Честито — каза Ана. — Винаги е чудесно да бъдеш признат от равните ти.

— Благодаря — каза Алекс. — Особено като се има предвид, че в Давос ще присъстват всички играчи, които имат реална роля във финансовия свят.

— За какво ще говориш?

— За ролята на Русия в новия световен ред. Единственият проблем е, че срещата едва ли можеше да се състои в по-неподходящо за банката време.

— Ивлин пак ли създава проблеми?

— Заплашва да хвърли бомба на годишната среща на акционерите, ако не се съгласим с нелепите й искания.

— Защо не отменим уикенда в Лондон? Така ще можем да отлетим направо за Давос.

— Не, и двамата имаме нужда от почивка, а ти от месеци очакваш това пътуване.

— От години — каза Ана. — Откакто господин Розентал ми каза, че никога няма да разбера значението на английския акварел, докато не видя картините на Търнър в Тейт.

 

 

След като посети дискретно най-добрия майстор на перуки в Бостън, той си взе билет обратно до Ница и плати в брой. Пътният агент му направи и отворена резервация в хотел „Париж“, защото не беше сигурен колко време ще му е необходимо, за да изпълни плана си.

По специалност беше микромениджър, обсебен от детайлите. Кумирът му генерал Айзенхауер беше писал в мемоарите си, че ако силите са изравнени, планирането и подготовката решават изхода от битката.

Когато се качи на самолета за Ница, беше повече от готов да се изправи срещу нея на всяко бойно поле, което избере тя.

 

 

Г-ца Робинс им беше резервирала стаи в „Конот“, любимия хотел на Лорънс в Лондон. Тъй като имаха само един уикенд преди Давос, всяка минута от престоя им беше от значение.

Националната галерия, колекцията Уолас и Кралската академия бяха задължителни и не ги разочароваха. Хенри Гудман в ролята на Шерлок ги накара да поискат да продължат престоя си и да видят всяко друго представление в Националния театър. И как можеш да избираш между Националния исторически музей, „Виктория и Албърт“ и Музея на науката, освен ако не обиколиш и трите на бегом?

Ана остави колекцията Търнър и Тейт за последната им сутрин и двамата стояха пред входа много преди галерията да отвори. „Изглед към архиепископския дворец“, нарисувана от художника, когато е бил едва на петнайсет, едва ли можеше да остави съмнения у някого в гения на Търнър. А след като видя „Корабокрушение“ и „Венеция“, на Ана й се прииска да предложи на Алекс да отиде в Давос без нея.

Тя се обърна и го видя да бъбри с някаква жена, която не приличаше на туристка и баджът на ревера й показваше, че може би работи в Тейт. От известно време Ана искаше да пита някого за отношенията между Търнър и неговия велик съвременник и съперник Констабъл, така че отиде при тях.

— Много съжалявам — тъкмо казваше жената. — За момент си помислих, че сте моят… Колко глупаво от моя страна. — И забързано се отдалечи. Изглеждаше засрамена.

— Какво беше това? — попита Ана.

— Не съм сигурен, но мисля, че ме взе за някой друг.

— Да не би да водиш двоен живот, скъпи? — подразни го тя. — Защото тя е точно твоя тип — тъмни очи, тъмна коса и изглеждаше много интелигентна.

— Намерих една такава преди известно време — отвърна Алекс и прегърна жена си. — И честно казано, една ми е достатъчна.

— Да не би да усещам, че започваш малко да се изнервяш заради речта?

— Може и да си права.

— Тогава да се връщаме в хотела за още една репетиция.

Изобщо не забелязаха, че главният консерватор на галерията ги гледа от прозореца на кабинета си, докато излизаха на Мибланк и спираха такси. Ако не бяха костюмът на „Брукс Брадърс“ и американският акцент, Чарли можеше да се закълне… и тогава си спомни. Възможно ли беше това да е жената, която е работила в галерията на Розентал, а сега е куратор на колекцията Лоуъл?

 

 

Той седна на мястото си в първа класа и с облекчение откри, че не вижда познати лица сред пътниците. Използва дългия полет над Атлантика да премисли отново и отново стратегията си, макар да знаеше, че трябва да изглежда изненадан при първата им среща. Както беше при всеки опитен оратор, дори импровизациите се нуждаеха от репетиция.

Насочи вниманието си към досието й и си помисли, че вече сигурно знае за нея повече, отколкото знаят и най-близките й приятели. Когато самолетът кацна, се питаше какво ли би могло да се провали. Защото винаги има нещо, което не си очаквал. Пак Айзенхауер.

След като мина през паспортната проверка и прибра двата си големи кожени куфара, взе такси до хотел „Париж“ и се регистрира. Даде на пиколото голям бакшиш, което беше част от плана. Трябваше да го запомнят. Не можеше да спи в самолети и затова направо си легна и не се събуди до осем на следващата сутрин.

Прекара деня в запознаване с разположението на хотела и казиното от другата страна на площада — не че някога беше играл комар. Важно беше да изглежда като редовен посетител, преди да се натъкнат един на друг. И най-важното, вечерите трябваше да бъдат репетирани до последната секунда.

В понеделник вечеря сам в ресторанта на хотела и се постара да спечели оберкелнера Жак с още един екстравагантен бакшиш, преди да се прибере в стаята си. Във вторник Жак потвърди, че тя и съпругът й вечерят в ресторанта всеки петък, след което отиват в казиното отсреща и остават на игралните маси до малките часове на нощта.

В сряда Жак го премести на масата до тяхната и го настани на мястото с гръб към нея. В четвъртък Жак много добре знаеше ролята, която се очаква да изиграе. Но пък мосю му беше оставил няколко големи поощрения и той предполагаше, че ако изиграе своята част, ще има и още.

В петък вечерта той седеше на мястото си трийсет минути преди вдигането на завесата. Направи поръчката си, но каза на Жак, че не бърза.

Двамата влязоха в ресторанта малко след осем и Жак дори не погледна към него, докато ги съпровождаше до обичайната им маса. Той продължи да чете международното издание на „Уолстрийт Джърнъл“, тъй като искаше тя да усети, че е сам.

Жак изчака отнасянето на чиниите на основното ястие, преди да се вдигне завесата за второто действие, когато се върна на сцената да изиграе ролята си. Наведе се и прошепна в ухото й:

— Забелязахте ли кой седи на съседната маса, мадам?

— Ако имаш предвид възрастния господин с гръб към мен, не.

— Това е Джордж Сорос. Винаги ми дава бакшиш, когато е тук, и обикновено го удвоява при следващото си идване.

— Значи е редовен посетител?

— Гостува ни веднъж годишно, мадам, само за една седмица. За да може да се отпусне някъде, където никой няма да го познае.

— Днес ще пропусна десерта, Жак — каза тя. — Както и съпругът ми.

Тод изглеждаше разочарован, защото открай време си падаше по рулада с горчив шоколад, но познаваше този неин поглед.

— Както желаете, мадам — рече Жак и докато минаваше покрай следващата маса, напълни чашата на госта с вода — знак, че е изпълнил ролята си и напуска сцената.

След минута Тод стана и дискретно излезе от ресторанта. Гостът на съседната маса обърна страница на вестника си и продължи да чете. Ивлин стана, като избута стола си назад, докато не се удари в неговия.

— Много съжалявам — каза тя, когато той се обърна.

— Няма нищо — отвърна той, като стана и леко й се поклони.

— Боже мой, да не би да сте онзи, за когото ви мисля?

— Зависи кой искате да съм — отвърна той и се усмихна топло.

— Господин Сорос?

— Разбихте прикритието ми, мадам.

— Ивлин Лоуъл — каза тя и отвърна на усмивката му.

Той отново се поклони.

— Имах честта да познавам баща ви. Чудесен човек, от когото научих много.

— Да, скъпият папа. Иска ми се да беше жив, за да поискам съвета му за един проблем, който имам.

— Може би аз ще успея да ви помогна?

— О, не, не бих искала да се натрапвам…

— Скъпа госпожо, за мен ще е чест да посъветвам дъщерята на Джеймс Лоуъл и може би по този начин да се отплатя донякъде за добротата му през годините. Заповядайте, седнете при мен — каза той и издърпа стола й до своя.

— Колко мило от ваша страна — каза Ивлин, докато сядаше.

— Жак, чаша шампанско за дамата, а за мен обичайното. — Оберкелнерът забърза да изпълни поръчката. — Е, с какво мога да ви помогна, госпожо Лоуъл?

— Ивлин, моля.

— Джордж — каза той, облегна се назад и остави Ивлин да му разкаже всичко, което той вече знаеше, докато двамата отпиваха от питиетата си — шампанско за нея и бренди за него.

— Доста често срещан проблем, когато става въпрос за наследство — каза той, след като тя свърши. — Особено когато между наследниците има вражда. Наричат го дилемата петдесет на петдесет.

— Колко интересно — каза тя, попиваше всяка дума.

— Разбира се, има просто решение.

— И какво е то?

— Първо трябва да ви попитам нещо, Ивлин. Можете ли да пазите тайна?

— Със сигурност мога — отвърна тя и сложи ръка на бедрото му.

— Защото ще трябва да работим в тясно сътрудничество през следващите няколко дни и не искам никой, ама наистина никой да научава източника на това, което ще кажа, включително съпругът ви.

— В такъв случай може би ще е по-добре да се качим в стаята ви, където няма да ни притесняват — каза тя и плъзна ръка малко по-нагоре по бедрото му.

Боб определено не беше очаквал подобно нещо, но щом се налагаше…

 

 

Последният път, когато Алекс се беше чувствал толкова нервен, беше на бойното поле във Виетнам. И също като тогава чакането беше най-лошата част.

Първата му тревога беше, че никой няма да дойде да го слуша. Когато Нелсън Мандела, Джордж Сорос и Хенри Кисинджър фигурират в менюто, трябва да приемеш, че в най-добрия случай ще играеш ролята на десерта. Организаторите обаче го увериха, че „Ролята на Русия в новия световен ред“ ще бъде специалитетът на деня и че повечето делегати ще си го поръчат.

Когато един помощник почука на вратата на стаята на говорителите и му каза, че е време, Алекс дори нямаше смелост да попита как изглежда залата. Накрая не издържа и надникна иззад завесата. Оказа се, че организаторите не са преувеличавали. Залата беше толкова претъпкана, че някои седяха по пътеките.

Клаус Шваб стана да го представи и каза на делегатите, че Алекс Карпенко е сред водещите банкери инвеститори в напъпващата руска република през последното десетилетие със сключването на сделки, изумили по-предпазливите му конкуренти, които останали да му дишат прахта. Банка „Лоуъл“ беше дала ново значение на думите „отношение между риск и печалба“, сключвайки поне една сделка, донесла хиляда процента печалба през първата година, като в същото време вдигаше заплатите на всички работещи в компанията.

— В дните на златната треска — каза Шваб — е трябвало да се качиш на фургона и да потеглиш на запад. В днешна Русия се качваш на частен самолет и политаш на изток.

Алекс изпита облекчение, че Шваб не спомена също, че му се е наложило да бяга от Санкт Петербург в линейка, но не и преди портфейлът му да бъде изпразнен от мъжка проститутка и свободен от дежурство парамедик.

Когато излезе на сцената, за да заеме мястото на Шваб, беше посрещнат с дружелюбни аплодисменти — от онези приемания, които сякаш ти казват: ще изчакаме да видим как ще мине речта, преди да произнесем присъдата си.

Алекс погледна редиците изпълнени с очакване лица и ги накара да изчакат още малко, преди да започне.

— Всеки път, когато говоря пред моя Лайънс Клъб, на студентски форум или дори на бизнес конференция, обикновено съм сигурен, че ще бъда по-информиран от всеки присъстващ. Приех тази покана, без да си давам сметка, че всички в тази зала ще бъдат много по-информирани от мен.

Последвалият смях му позволи да се отпусне мъничко.

— През последното десетилетие банка „Лоуъл“ работи в Русия с местните хора и господин Шваб беше така добър да ни опише като едни от лидерите в тази област. Същата банка работи в Бостън в продължение на повече от век, а за нас все още мислят като за начинаеща компания. В контекста на инвеститорското банкиране в Русия обаче на нас се гледа като на утвърден фактор само десет години след стъпването ни в страната. Как е възможно това?

— Преди по-малко от петдесет години Сталин управлява една от най-големите империи на света — продължи той. — След смъртта му през 1953 той е оплакван като национален герой и му издигат статуи и в най-малките градчета. По целия свят името му се изрича наред с имената на Рузвелт и Чърчил. Но днес ще ви е трудно да откриете статуя на Сталин в бившия Съветски съюз, освен в родния му град.

— След Сталин идват поредица неизбрани деспоти, които преди това години наред са се спотайвали в сянката му — Хрушчов, Брежнев, Андропов и Черненко, които се вкопчваха във властта, докато не умираха или не биваха отстранявани насила. И изведнъж всичко се промени буквално за една нощ, когато на сцената излезе Михаил Горбачов и обяви началото на гласността. Просто преведено, това означава политика на по-отворено за съвети правителство и по-голяма информираност.

Замълча за момент.

— От март 1990 година, когато Горбачов стана първият избран президент на Съветския съюз, страната започна бързо да се променя и за първи път предприемачи можеха да работят в нея без ограниченията на централизирано командваната икономика.

Всички слушаха внимателно.

— Само че хората начело на тази трансформация бяха същите мутри от стария режим. Как бихте се почувствали, ако лидерът на Комунистическата партия на Америка получи ключовете за Форт Нокс? При това въпреки факта, че Съветският съюз има една от най-добрите образователни системи в света, стига да искате да бъдете философ или поет, но не и да учите икономика. В онези дни щяхте да имате по-добър шанс да изучавате санскрит в Московския университет, отколкото да се научите да се ориентирате в една електронна таблица.

— Русия държи двайсет и четири процента от световните резерви на газ, дванайсет процента от петрола и има повече дървен материал от всяка друга страна на света — продължи той. — Но макар вече да не мисли за себе си като за другар, обикновеният работник все така получава около петнайсет долара седмична заплата и малцина изкарват по повече от петдесет хиляди на година. Това е по-малко от заплатата на секретарката ми. Така че преходът от комунизъм към капитализъм в никакъв случай няма да бъде лесен.

— Всички знаем, че първото впечатление по принцип е трайно, и затова не биваше да се изненадвам, когато се върнах в родината си и още в първите часове се сблъсках с някои от проблемите на Русия. Стоях на един ъгъл в опит да спра такси и нямаше как да не забележа, че макар по улиците да нямаше недостиг на беемвета, мерцедеси и ягуари, почти не видях „Форд Фиеста“ или „Фолксваген Поло“. Разликата между бедни и богати в Русия е по-рязко изразена, отколкото в която и да било друга страна по света. Два процента от руснаците притежават деветдесет и осем процента от националното богатство, така че кой може да обвинява обикновените граждани, че отхвърлят капитализма и искат да се върнат към онова, което сега възприемат като доброто старо време на комунизма? Ако искаме западните ценности да победят, Русия се нуждае най-много от средна класа, която със своята усилена работа и усърдие ще може да се облагодетелства от зашеметяващото богатство на природни ресурси на страната.

Пак замълча за момент.

— Това не означава, че в Русия няма чудесни възможности за правене на бизнес. Разбира се, че има. Ако обаче реши да инвестира на изток, човек трябва да внимава — това не е за малодушни… Господин Шваб спомена, че „Лоуъл“ сключи сделка, която донесе на банката ми хиляда процента печалба за една година. Не ви каза обаче, че подписахме и три други договора, по които изгубихме всичките си инвестиции до последния цент, като в единия случай мастилото дори още не беше изсъхнало на хартията. Така че златното правило за всяка компания, възнамеряваща да открие клон в Русия, е да мисли, когато избира партньора си. Когато има потенциал за хиляда процента печалба, простаците, алчните и откровено безчестните ще изпълзят като хлебарки изпод дъските на пода. И ако партньорът ви наруши договора, не си правете труда да го съдите, защото съдията със сигурност е на заплата при него.

— Възможно ли е всичко това да се промени към добро? — попита той риторично. — Да. Догодина руският народ ще отиде при урните да избира нов президент. Спокойно можем да приемем, че хората няма да преизберат Борис Елцин, който вече щеше да е подложен на импийчмънт във Вашингтон или затворен в Тауър в Лондон, ако стоеше начело на тези страни.

Последва смях. Хуморът често подчертава истината. Алекс обърна на следващата страница.

— Комунистическата партия, която изглеждаше мъртва и заровена преди десет години, отново надигна глава и вече има преднина според социологическите проучвания. Но ако за президентския пост се появи кандидат, чийто главен интерес е демокрацията, а не напълването на собствените му джобове, кой знае какво може да постигне страната?

Залата се разшумя.

— Виждате пред себе си руснак, който избяга в Америка преди трийсетина години, но който напоследък редовно се връща в родината си, защото банка „Лоуъл“ гледа дългосрочно. Надявам се след сто години Америка да остава най-големия съперник на Русия. Не на бойното поле, а в заседателната зала на борда. Не в ядрената надпревара, а в надпреварата за изкореняване на болести. Не на улиците, а в класните стаи. Но това може да се постигне само ако всеки руски глас има еднаква тежест.

Последваха дълги аплодисменти, а Алекс обърна на следващата страница.

— Преди двеста години Америка е била във война с Великобритания. През последния век двете страни се обединиха на два пъти, за да се бият срещу общ враг. Защо Америка и Русия да нямат подобна цел? — Алекс сниши глас почти до шепот. — Надявам се сред вас да има такива, които ще се присъединят към мен в опита да направим този идеал възможен, като строим мостове вместо да ги разрушаваме и като вярваме, както би трябвало да вярва всяко цивилизовано общество, че всички хора се раждат равни, независимо в коя страна. Мога само да се надявам, че следващото поколение руснаци и американци ще приеме това за даденост.

Аудиторията, която беше решила да изслуша Алекс, преди да произнесе присъдата си, се изправи на крака и го накара за пореден път да се запита дали не е трябвало да заеме мястото на Лорънс не в банката, а на политическата арена.

— Беше великолепен, скъпи — каза Ана, когато той слезе от сцената. — Но не си спомням да репетираше последните абзаци сутринта в банята.

Алекс не коментира. Не помогна и това, че през следващите два дни, когато го спираха в конферентната зала, в хотела, на улицата и дори на летището, различни делегати му казваха: „Може би вие сте човекът, който трябва да се кандидатира за президент на страната си“.

И нямаха предвид Америка.

 

 

— Какво? — попита Дъг Акройд.

— Продадох един процент от акциите си в „Лоуъл“ за двайсет милиона долара — гордо каза Ивлин.

— И защо направи тази глупост?

— Защото с продажбата му успях да преценя реалната цена на петдесетте ми процента — един милиард долара.

— И в същото време си предала контрола на банката на Карпенко — сопна се Акройд. — Сега те притежават петдесет и един процента от компанията, а ти само четирийсет и девет.

— Не — възрази Ивлин. — Не продадох процента си на банката.

— А на кого?

— На Джордж Сорос, за когото несъмнено ще се съгласиш, че има много по-добър нюх за банковото дело и инвестициите от нас.

— Така е — каза Акройд. — Но мога ли да попитам как така попадна на този велик човек?

— Срещнах го преди две седмици в Монте Карло. Щастлива случайност, не мислиш ли?

— Не, не мисля, че е била щастлива случайност, Ивлин. А добре заложена клопка и ти си попаднала в нея.

— Това пък защо го казваш?

— Защото преди две седмици Джордж Сорос беше в Давос и изнасяше лекция върху механизма на обменните курсове. Знам, защото бях в публиката.

Коленете на Ивлин се подгънаха и тя се свлече на най-близкия стол.

— И какво да правя сега? — попита след известно мълчание.

— Приеми офертата на банката за шестстотин милиона, преди да са размислили.

 

 

— Госпожа Лоуъл-Халидей приема предложението на банката за шестстотин милиона долара за акциите й — каза секретарят. — Но ми трябва одобрението на борда, преди да сложа подписа си.

— Но това беше когато тя притежаваше петдесет процента от банката — каза Джейк. — Благодарение на брилянтната акция на Боб сега тя има само четирийсет и девет процента и ние контролираме компанията.

— Предложи й триста милиона и се съгласи на четиристотин — каза Алекс.

— Мислиш ли, че ще се съгласи? — попита Мич Блейк.

— Със сигурност — отвърна Алекс. — Акройд ще й каже, че е изключено да получи по-добро предложение другаде, и ако тя приеме, добрата новина ще бъде, че на банката няма да й се наложи да й плати нито един цент.

— Как така? — попита Алан Гейтс.

— Просто е, но може би е време Джейк да разкаже на борда малко повече за коза, който винаги сме държали в ръкава си.

Джейк отвори една папка и прелисти няколко страници, преди да открие подписаното съглашение.

— Госпожа Лоуъл-Халидей е взела няколко заема през годините, когато брат й Лорънс беше председател на борда. Като главен изпълнителен директор Акройд е одобрил трансакциите и за да може донякъде да ги легитимира, Ивлин се е съгласила да плаща пет процента годишна лихва до връщането на заема. За нейно съжаление, но в полза за банката, тя не е върнала нито цент, но пък изобщо не е и възнамерявала да го прави. — Джейк обърна на следващата страница и продължи: — Резултатът е, че след повече от двайсет години дълг и натрупани лихви в момента тя дължи на банката малко повече от четиристотин петдесет и един милиона долара.

Джейк затвори папката. Настъпи тишина, последвана след миг от аплодисменти.

— Но дори да приеме офертата, тя пак ще дължи на банката повече от петдесет милиона — каза Боб.

— И ние ще се съгласим да й ги опростим срещу нейните четирийсет и девет процента акции — отвърна Джейк.

— Браво — каза Алекс и огледа присъстващите. — Аз обаче още чакам да чуя подробности как Боб е успял да постигне всичко това.

Останалите директори също насочиха вниманието си към най-дългогодишния член на борда, който вече нямаше кичур бяла коса.

— Един джентълмен винаги трябва да пази дискретност, когато е замесена дама — каза Боб. — Все пак мога да съобщя на борда, че госпожа Ивлин Лоуъл-Халидей не знае разликата между това да преспиш с някого и да те изчукат. Между другото, господин председател, вече мога ли да се оттегля от борда?