Джефри Арчър
Ези печели (41)

41.
Саша

Лондон, 1994

— Ред! Ред! — призова говорителят. — Въпроси към министъра на външните работи. Мистър Саша Карпенко.

Саша бавно се изправи от мястото си на първия ред на опозицията.

— Може ли външният министър да потвърди, че Великобритания най-сетне ще подпише Петия протокол от Женевската конвенция, тъй като ние сме единствената европейска страна, която не го е направила досега?

Мистър Дъглас Хърд стана да отговори на въпроса, но в същото време се появи квестор и даде някаква бележка на дежурния организатор на лейбъристите. Той я прочете, след което я пусна по редицата до министъра в сянка. Саша разгъна листчето, прочете съобщението, веднага стана и тръгна неспокойно покрай първия ред, като понякога настъпваше колегите си — също като човек, на когото му се налага да излезе от пълен киносалон по средата на филма. Спря да обясни на говорителя причината за действията си. Говорителят се усмихна.

— Като говорим за ред — обади се външният министър и скочи на крака, — не би ли трябвало уважаемият депутат да бъде поне така любезен да остане и да изслуша отговора на собствения си въпрос?

— Да, да! — извикаха неколцина членове от страната на мнозинството.

— Не и в този случай — отвърна говорителят без други обяснения.

Депутатите от двете страни се разшумяха, зачудени какво е накарало Саша така внезапно да напусне залата.

— Въпрос номер две — каза говорителят и се усмихна на себе си.

Когато Саша стигна до изхода, портиерът попита:

— Такси, сър?

— Не, благодаря — отвърна Саша, който вече беше решил да тича чак до „Сейнт Томас“, вместо да чака такси, което трябваше да направи кръг по площада и да се надпреварва с десетина светофара, докато стигне до болницата. Беше останал без дъх, когато стигна средата на Уестминстърския мост, след като се беше провирал между въоръжени с фотоапарати туристи. С всяка следваща крачка болезнено си даваше сметка колко си е позволил да се отпусне през годините.

След раждането на дъщеря им Чарли беше направила два аборта и д-р Радли им беше казал, че това може да е последният им шанс за още едно дете.

Когато стигна южния край на моста, Саша изтича надолу по стълбите и продължи покрай Темза, докато не стигна до болницата. Не попита жената на рецепцията в коя стая е жена му, защото и двамата бяха посетили д-р Радли предишната седмица. Мина покрай пълния асансьор и продължи нагоре по стълбите към родилното отделение. Този път спря на рецепцията, за да каже името си на дежурната сестра. Тя затърси в компютъра, докато той се мъчеше да си поеме дъх.

— Мисис Карпенко вече е в залата за раждане. Седнете, няма да отнеме много време.

Саша изобщо не потърси място за сядане, а закрачи нервно по коридора, като се молеше наум за неродения си син. Елена не беше одобрила, че бяха поискали да научат пола на детето преди да се роди. Запита се защо ситуации като тази винаги го караха да се моли, докато не го правеше при други обстоятелства. Е, може би с изключение на Коледа. Определено пропускаше да благодари на Всевишния, когато всичко беше наред. А в момента нещата едва ли можеха да вървят по-добре. Наташа, която той обожаваше, го беше дресирала да изпълнява всяка нейна заповед през последните петнайсет години. Чарли я беше чула как казва на своя приятелка: „Иначе какъв е смисълът от бащите?“.

Макар че се наложи да затегнат коланите (още един от изразите на майка му) след затварянето на „Елена 3“, минаха цели четири години, преди компанията отново да излезе на печалба и данъчните да си приберат всичко дължимо. Другите два ресторанта носеха сносни доходи, макар че Саша беше приел, че печалбата им би била много по-голяма, ако не беше избрал да прави политическа кариера. Перспективата за второ дете го накара да се запита за бъдещето. Дали щеше да стане министър? Или избирателите му щяха да го изоставят? В края на краищата Мерифийлд си оставаше спорно място и само глупак можеше да смята, че гласовете му са гарантирани. Може би никога нямаше да станат богати, но можеха да си позволят комфортен живот и почти нямаха от какво да се оплакват. Саша отдавна беше приел, че ако реши да прави политическа кариера, човек не може да очаква винаги да пътува в първа класа.

Беше много доволен, когато го назначиха за помощник на външния министър в кабинета в сянка, след като Тони Блеър застана начело на опозицията. Блеър беше човек, който сякаш имаше необичаен недостатък за лидер на лейбъристите — искаше наистина да бъде на власт.

Робин Кук, външният министър в сянка, призоваваше за етична външна политика и каза на Саша, че очаква от него да не престава да напомня на руските си колеги, че новооткритото богатство на страната им трябва да се разпределя между обикновените хора, а не да се дава на група незаслужаващи олигарси, мнозина от които не само че се бяха установили в Мерифийлд, но и не плащаха никакви данъци.

На четири очи Саша каза на Кук, че не само споделя становището му, но дори обмисля да се върне в родината си и да се състезава в следващите избори за президент, ако нещата не се подобрят. Макар че се радваше да види края на комунизма, не му харесваше особено онова, което беше дошло на негово място.

Получаването на надеждна информация от Русия поначало беше трудна задача, но Саша бе станал близък приятел с Борис Немцов, който сега беше депутат в Думата, и бе създал тесен кръг приятели след по-младите служители в посолството. Срещаха се на официални събирания, конференции и партита в други посолства и Саша бързо откри, че един млад втори секретар, Иля Резинев, е дори готов да му предаде информация от вуйчо му.

Когато Горбачов беше сменен от Елцин, Иля каза на Саша, че старият му приятел от училище Владимир е от кръга приближени на новия президент и се очаква да бъде повишен. След неотдавнашното разпускане на КГБ Владимир заложил на стария си университетски преподавател Анатолий Собчак, който бе станал първия демократично избран кмет на Санкт Петербург. Владимир бил сред първите назначени от него и станал председател на комисията за външни и икономически отношения на града. Иля каза на Саша, че нито една газова или петролна сделка в провинцията не можела да се сключи без одобрението на Владимир, макар че самият той рядко слагал подписа си в окончателния документ и никой не бил изненадан, когато сменил три къщи за три години, като всяка следваща била по-великолепна от предишната, въпреки че официално се водел само на държавна заплата.

Иля предупреди Саша, че ако Собчак бъде избран отново, няма да има награди за позналия кой ще бъде негов наследник като следващ кмет на Санкт Петербург.

— А след това кой знае докъде може да стигне Владимир?

Саша спря да крачи и погледна към родилната зала, но вратите й си оставаха неумолимо затворени. Мислите му отново се насочиха към Русия и предстоящата му среща с Борис Немцов, който като издигащ се политик възнамеряваше да посети Лондон през есента и да запознае Саша с положението в страната и дали изобщо има смисъл да обмисля да се кандидатира за президент. Елцин беше успял да разочарова и най-яростните си поддръжници, които смятаха, че му липсва желание за така необходимите реформи. Мнозина световни лидери също се оплакваха на четири очи, че не можеш да проведеш среща с руския президент след четири следобед. По това време той вече не можеше да говори разбираемо на какъвто и да било език. По време на едно кратко посещение в Дъблин Елцин не успя дори да слезе от самолета и остави ирландския министър-председател да го чака напразно на пистата.

Саша погледна за пореден път часовника си и се запита какво ли се случва зад затворените врати — и тогава те внезапно се отвориха и д-р Радли излезе в коридора. Саша тръгна с надежда към него, но когато докторът свали маската си, нямаше нужда да му казват, че никога няма да има син.

* * *

Саша се питаше дали някога ще се примири със смъртта на Константин. Беше държал момчето в ръцете си няколко секунди, преди да му го вземат.

Колегите му в Парламента едва ли можеха да проявят по-голямо съчувствие и разбиране. Но дори те започнаха да се питат дали не е изгубил интерес към политиката, след като пропусна три събирания на групата и на два пъти не се появи в залата по време на заседания.

Лидерът на опозицията се срещна с външния министър в сянка и двамата се съгласиха да изчакат до края на дългата лятна ваканция на Парламента.

Елена им подхвърли, че и двамата се нуждаят от почивка, колкото се може по-далече от Уестминстър.

— Защо не идете в Рим, Флоренция или Милано — предложи Джино. — Ще посетите най-добрите опери, галерии и ресторанти на света. Павароти и Бернини в компанията на безкрайна паста и сицилианско червено вино. Какво повече му трябва на човек?

„Ню Йорк, Ню Йорк“ — предложи друг италианец по радиото в колата. Чарли и Саша решиха да послушат съвета на Синатра.

— Но какво ще правим с Наташа?

— Тя с нетърпение очаква да се отърве от вас — увери ги Елена. — А и се надяваше да отиде със съученици до Единбург на концерт на Кики Ди.

— Значи е решено.

 

 

Саша се зае да планира ваканция, каквато Чарли никога да не забрави. Щяха да плават пет дни с „Кралица Елизабет Втора“, а след пристигането си в Ню Йорк да отседнат в „Плаза“. Щяха да видят „Метрополитън“, Музея на модерното изкуство и „Фрик“; дори успя да уреди билети за концерт на Лайза Минели в Карнеги Хол.

— И после ще се върнем с „Конкорд“.

— Ще фалираме — каза Чарли.

— Не се безпокой, консерваторите все още не са върнали вкарването в затвора за дългове.

— Сигурно ще го включат в следващата си партийна програма — предположи Чарли.

Петдневното плаване с „КЕ2“ беше идилично и намериха неколцина нови приятели, някои от които дори смятаха, че лейбъристите могат да спечелят предстоящите избори. Всеки ден започваше с тренировки във фитнеса, но въпреки това и двамата успяваха да качват по половин килограм на ден. Последния ден станаха преди изгрев-слънце и излязоха на палубата, за да бъдат посрещнати от Статуята на свободата, а силуетите на небостъргачите на Манхатън с всяка минута се извисяваха все повече към небето.

След като се регистрираха в хотела (Чарли го беше уговорила да се откаже от президентския апартамент и да се задоволят с двойна стая няколко етажа по-долу), не пропуснаха нито минута.

„Метрополитън“ омагьоса Чарли с безбройните си експонати от различни култури. От Византия до Караваджо, холандските майстори, Рембранд и Вермеер, а френските импресионисти буквално настояваха да бъдат посетени отново. Музеят на модерното изкуство също я заплени и изненада Саша, който невинаги можеше да направи разлика между Пикасо и Брак през кубичните им периоди. „Фрик“ обаче се превърна в техен втори дом с Белини, Холбайн и Мери Касат, които ги привличаха отново и отново в галерията. А Лайза Минели ги накара да станат на крака и да викат: „Бис!“, след като изпя „Може би този път“.

— Какво ще правим последния ден? — попита Саша, когато отидоха на късна закуска в градината.

— Да идем да позяпаме витрините.

— Защо просто не отидем в „Тифани“ и не изкупим всичко?

— Защото вече надхвърлихме бюджета.

— Сигурен съм, че все още разполагаме с достатъчно пари, за да вземем нещо за двете баби и за Наташа.

— Тогава ще зяпаме витрините на Пето авеню, но ще купим всичко от „Мейси“.

— Компромис — каза Саша и сгъна вестника си. — От „Блумингдейл“.

Чарли избра за майка си кожени ръкавици, а Саша взе за Елена „Суоч“ — тя неведнъж беше намеквала за този часовник.

— А за Наташа?

— Тези „Ливайс“ — каза Чарли. — Приятелките ще й завиждат.

— Но те са изтъркани и скъсани — каза Саша, когато ги видя на витрината.

— А твърдиш, че си бил народен човек.

Докато вървяха натоварени с торби обратно към „Плаза“, Чарли спря да се възхити на една картина на витрината на галерия на Лексингтън авеню.

— Ето какво искам аз — каза тихо, вперила поглед в хипнотизиращите цветове и стила на художника.

— Значи си се омъжила за погрешния човек.

— О, за това не съм сигурна — каза Чарли. — Но все пак възнамерявам да разбера колко ще ти струва — добави и влезе.

Стените на галерията бяха покрити с абстрактни картини и Чарли се възхищаваше на една творба на Джаксън Полък, когато я доближи възрастен господин.

— Великолепно произведение, мадам.

— Да, но е толкова тъжно.

— Тъжно ли, мадам?

— Че е умрял толкова млад, без да разгърне напълно таланта си.

— Така е. Имахме привилегията да го представляваме приживе и тази картина мина през ръцете ми три пъти през последните трийсет години.

— Смърт, развод и данъци?

Възрастният мъж се усмихна.

— Случайно да се занимавате с изкуство?

— Работя като консерватор за колекцията Търнър.

— О, в такъв случай моля да предадете много поздрави на Николас Серота — каза той и й връчи визитката си.

Саша отиде при тях.

— Смея ли да попитам за цената на картината на витрината?

— Ротко ли? — каза г-н Розентал и се обърна към клиента си. — Алекс, нямах представа, че си в града. Но със сигурност знаеш, че жена ти вече я купи за колекцията.

— Жена ми вече я е купила?

— Преди две седмици.

— Няма как да го е направила с депутатска заплата.

Розентал нагласи очилата си, вгледа се по-внимателно в клиента и каза:

— Моите извинения. Трябваше да осъзная грешката си веднага щом заговорихте.

— Казахте „колекцията“ — рече Чарли.

— Да, колекцията Лоуъл в Бостън.

— Това е нещо, което винаги съм искала да видя — каза Чарли. — Но доколкото разбрах, тя е заключена в банков трезор.

— Вече не — отвърна Розентал. — Всички картини бяха върнати на мястото им в къщата в Бостън преди известно време. С удоволствие ще ви уредя лично посещение, мадам. Кураторът на колекцията работеше при мен и съм сигурен, че ще й е приятно да се запознае с вас.

— За съжаление довечера летим обратно за Лондон — рече Чарли.

— Колко жалко. Е, може би следващия път — каза Розентал и леко им се поклони.

— Странно — каза Чарли, след като излязоха на Лексингтън. — Очевидно те взе за някой друг.

— При това за някой, който може да си позволи Ротко.

— Хайде, по-добре да побързаме, ако искаме да стигнем на летището в пет — каза Чарли и погледна за последен път картината на витрината. — Опитвам се да си представя какво ли е да имаш Ротко.

 

 

— Знам, знам — каза Саша. — Ако Бог е искал да летим, е щял да ни даде криле.

— Не се подигравай — каза Чарли. — Самолетът лети много по-бързо.

— Направен е да лети с такава скорост. Така че просто се настани, отпусни се и се наслаждавай на шампанското.

— Но целият самолет се тресе. Не го ли усещаш?

— Ще престане веднага щом преминем звуковата бариера и после ще бъде като при всеки друг полет, само дето ще се движим с над хиляда и петстотин километра в час.

— Изобщо не искам да мисля за това — каза Чарли и затвори очи.

— И недей да заспиваш.

— Защо?

— Защото това е първото ти и единствено пътуване с „Конкорд“.

— Освен ако не станеш премиер.

— Това няма да се случи, но…

Чарли стисна ръката му.

— Скъпи, благодаря ти за най-фантастичната почивка, която съм имала. Макар че трябва да призная, че с нетърпение очаквам да се прибера у дома.

— Аз също — каза Саша. — Чете ли уводната статия на сутрешния „Ню Йорк Таймс“? Като че ли дори американците вярват, че ще спечелим следващите избори. — Саша се обърна към нея и видя, че е заспала. Прииска му се и той да можеше да го направи. Погледна пътеката и видя човек, когото позна моментално. С удоволствие би му се представил, но не искаше да го притеснява. Мъжът се обърна и погледна към него.

— Каква щастлива случайност, мистър Карпенко — каза Дейвид Фрост. — Тази сутрин казах на продуцента си, че трябва да ви поканим час по-скоро в сутрешното ни предаване. Особено интересно ми е да чуя възгледите ви за Русия и колко според вас ще изкара Елцин.

За първи път Саша наистина повярва, че може би е само въпрос на време да стане министър.

 

 

За първи път от години Саша се радваше на партийната конференция в Блекпул. Вече нямаше реч след реч от подиума с искания към правителството за промени, защото този път министрите в сянка говореха за реформите, които ще направят, щом торите съберат смелост да обявят нови избори.

Всеки път, когато излизаше от хотела и тръгваше към конферентния център, минувачи му махаха и му викаха: „Успех, Саша!“. Журналисти, които преди нямаха време за питие в „Ани“, сега го канеха на обеди или вечери, които невинаги можеха да влязат в графика му. Посланието в заключителната реч на партийния лидер едва ли можеше да е по-ясно. Гответе се за правителство на новите лейбъристи. Подобно на всички останали в претъпканата зала, Саша с нетърпение очакваше Джон Мейджър да обяви общи избори.

 

 

Саша се чувстваше виновен, че от доста време не е посещавал графинята. Майка му пиеше чай с нея веднъж седмично и през годините двете бяха станали близки приятелки. Елена редовно му напомняше, че именно яйцето на Фаберже на графинята беше променило коренно живота им. Бяха минали обаче месеци, откакто възрастната дама беше посещавала срещите на борда, въпреки че продължаваше да притежава петдесет процента от компанията.

Когато Саша почука на вратата на апартамента й на Лаундс Скуеър, му отвори същата вярна прислужница, която за първи път го бе отвела при господарката си.

Саша се смая колко е остаряла графинята от последния път, когато я беше виждал. Оредялата й бяла коса и дълбоките бръчки по лицето й бяха като предвестници на смъртта. Тя му се усмихна немощно.

— Седни при мен, Саша — каза тя и потупа ръба на леглото. — Трябва да обсъдя нещо с теб. Знам колко си зает, така че ще се опитам да не ти губя времето.

— Бъдете спокойна, за никъде не бързам — каза Саша, докато сядаше. — Съжалявам, че от много време не сме се виждали.

— Няма значение. Майка ти ме държи в течение за всичко, с което се занимаваш. Компанията отново носи добра печалба и се надявам да доживея да те видя как ставаш министър.

— Разбира се, че ще доживеете.

— Скъпи ми Саша, стигнах възраст, на която смъртта ми е съседка, и точно затова исках да те видя. Двамата с теб имаме толкова общи неща, не на последно място привързаността и обичта към родината. Огромни длъжници сме на британските си домакини, че са толкова цивилизовани и толерантни, но кръвта във вените ни си остава руска. Когато умра…

— Да се надяваме, че няма да се случи още много време — каза Саша и хвана ръката й.

— Единственото ми желание — продължи тя, без да обръща внимание на прекъсването, — е да бъда погребана до баща ми и дядо ми в църквата „Свети Николай“ в Санкт Петербург.

— Желанието ви ще бъде изпълнено. Така че моля, не мислете повече за това.

— Много мило от твоя страна и ще ти бъда вечно благодарна. А сега да минем на по-приятна тема, скъпо момче. Ще ти разкажа една история, която сигурно ще те развесели. Когато бях малка, цар Николай II дойде в детската ми стая и също като теб седна на ръба на леглото ми. — Саша се усмихна и продължи да държи ръката й. — Подозирам, че ще бъда единствената в историята на страната ни, на чието легло са сядали цар и бъдещ президент на Русия.